Конспирацията на Дарвин

18

Малко след като се качиха във влака за Престън, Бет се сгуши в прегръдките на Хю и заспа. Извърнал поглед към лунния пейзаж в околностите на Бърмингам и Манчестър, той се опитваше да си представи как са изглеждали тези места по времето на Виктория — каменовъглени мини, планини от шлака, димящи сметища и бълващи черен дим комини, сполучливо наречени от Блейк „сатанински фабрики“. Днес повечето от тях бяха изоставени или отдавна не съществуваха. Земята беше рекултивирана. Приличаше на бойно поле. После си представи фабриката за порцелан на брега на канала Мърси, основана от Джосая Уеджуд. Печалбата от нея бе дала възможност на Дарвин да отдаде живота си на бръмбари, папрати и раковини. Но някогашното могъщество на индустриална Англия, осигуряващо на част от гражданите й охолство, власт и правото да управляват, отдавна бе отишло в небитието.

Вторият дневник на Лизи беше истински Божи дар. Проснали се на широкото легло, двамата с Бет го бяха обсъждали надълго и нашироко, събирайки внимателно късчетата на мозайката.

— Сега вече е ясно защо Лизи е станала атеистка и е променила името си на Беси — каза Хю.

— Заради травмата, предизвикана от самоубийството на Фицрой — съгласи се Бет. — Изпитвала е чувство за вина и е потърсила нова идентичност. Решила е да се откаже от шпионирането и да зареже дневника.

— Но защо се е върнала към него шест години по-късно?

— Защото се е влюбила. Сама казва, че влюбената жена трябва да се изповяда пред някого, дори това да е белият лист. А любовта може да има и оздравителен ефект, дори и да е насочена към негодник.

Шокът дойде, след като разкриха самоличността на X. Не беше особено трудно, просто направиха връзката между отделните факти: мъжът бе приятел на Ръскин, с прогресивни възгледи, свързан с Работническия колеж. Освен това беше близък със семейството на Дарвин, гостувал бе често в къщата им и ги бе придружавал по време на излети. Бет първа изрече името му, а след това побърза да добави, че по някакъв начин го е свързала с „Пазарът на таласъмите“.

— Личфийлд — прошепна тя. — Бога ми, това е Личфийлд, годеникът на Ети!

Хю моментално призна, че е права, в душата му нахлуха мрачни предчувствия. Анализирайки кореспонденцията на Лизи, Бет беше открила два продължителни периода, през които младата жена не беше писала на никого. Единият започваше в края на април 1865-а — след смъртта на Фицрой и нейното пътуване до Германия, който съвпадаше с края на първия дневник. Другият беше в края на 1871-ва, с който свършваше и вторият дневник. Хю веднага се досети какво се беше случило: Ети се бе омъжила за Ричард Личфийлд, а Лизи отново бе заминала за чужбина, този път за Швейцария.

— Помисли си добре, Бет — промълви той. — Ако Лизи наистина е твоята прабаба, това означава, че Личфийлд ти е прадядо.

— Какъв негодник, господи! — мрачно отвърна тя.

Сега, след като мозайката започна да се подрежда, нещата изглеждаха още по-смущаващи.

— Тя е открила какво се е случило в онази nuit de feu — недоволно промърмори Хю. — Но защо не го е отразила в дневника си, по дяволите?

— Защото е било болезнено.

— Очевидно го е възприела като отделно и необичайно събитие, което се е отразило върху цялото плаване.

— Е, все пак разполагаме с нещо конкретно. Вече знаем кой е P.M., а ключът към загадката очевидно е писмото, което Робърт Маккормик е изпратил на близките си. Лизи е открила къде живее семейството му, намерила е писмото и всичко е дошло на мястото си.

— В него по всяка вероятност се описва всичко, случило се на борда на „Бигъл“. Историята е била толкова стряскаща, че тя се обърнала срещу баща си.

Хю стана от леглото, извади фотокопието на дневника и потърси въпросния пасаж.

— Ето: тя го нарича измамник, който предизвиква отвращението й. Доста силни думи, не мислиш ли?

— Но истинският мерзавец е Личфийлд, който е отнел девствеността й, както са се изразявали по онова време. Написаното в дневника е наистина сърцераздирателно. Предстои й тайна среща с него, а тя изобщо не знае докъде ще я отведе страстта.

Хю отново си представи съдбата като кола, носеща се с висока скорост към предстоящата катастрофа. Никак не му се искаше да се задълбочава в тази посока и насочи мислите си към рисунката на Мартенс, на която бяха изобразени Дарвин и Маккормик. Очевидно Лизи бе решила, че скицата е важна, и по тази причина я бе отмъкнала. Но какво разкриваше тя? Според Лизи бе съдържала доказателство за вината на баща й. По какъв начин? Каква вина? Защо е трябвало да я крие на явно място? Не, това не бе точната дума. Разгърна дневника и намери съответния пасаж. Беше я скрила на най-централното място в къщата, където и да е било то. Което се е намирало пред очите на всички.

— А какво мислиш за искането на Уолас? — вдигна глава той. — Тя го нарича изнудване, защото той заплашвал, че ако не получи пенсия, ще разкрие всичко.

— Но този така наречен Клуб X е уредил да му се отпусне пенсия, нали? — контрира Бет. — Аз проверих как стоят нещата. Те са настоявали за нея пред правителството и лично Гладстон наредил да му я отпуснат. Била в размер на 200 лири годишно. Не го е направила богат, но е била достатъчна за приличен живот. А когато Дарвин умира, се оказва, че е завещал известни суми на Хукър и Хъксли, както и на други хора, но не и на Уолас. Сякаш е искал да го срита за последно в зъбите.

Пенсията е нещо конкретно, помисли си Хю. Обстоятелство, което придава достоверност на разсъжденията на Лизи. Но съществува вероятността тя просто да не е разбрала как стоят нещата и да ги е интерпретирала погрешно.

— Знам за какво си мислиш — подхвърли Бет. — Питаш се дали не е отишла твърде далеч в подозренията си. Според мен не е. Думите й звучат напълно правдоподобно, гневът й е искрен. Открила е нещо за баща си, достатъчно убедително, за да я разочарова завинаги.

Да можех и аз да съм толкова сигурен, помисли си Хю. Изведнъж всичко му се стори прекалено неправдоподобно. Дарвин е велик учен, един от най-големите в историята на човечеството. А какво правят те в момента? Опитват се да го уличат в нещо недостойно. Но в какво по-точно? Бяха двама аматьори, които искаха да се направят на детективи и търсеха доказателства за престъпление, без да имат представа какво. И още по-лошо, разочаровани бяха, че не ги намират.

Полюшването на вагона му действаше успокоително. Отпусната на рамото му, главата на Бет леко се поклащаше, а ръката й лежеше на седалката с дланта нагоре — като на малко дете.

В съзнанието му изплува спомен за едно друго пътуване между Андовър и Ню Хейвън. Кал се качи на влака в Бостън, за да се изправят срещу стареца заедно — в „единен фронт“, както беше заявил по телефона. По време на пътуването той за пръв път разказа на Хю за някои семейни тайни, най-вече за скандалите между родителите им.

— Ти беше твърде малък, за да разбираш. Аз заемах позиция на стълбите отзад и подслушвах какво става в кухнята. Те винаги се караха там, понякога с часове. Чувах как мама разчиства масата, чувах и гласа на татко — гърлен, самоуверен и малко ироничен. Обикновено започваше мама, а той й отвръщаше. Често завършваха с хвърляне на съдове и неистови крясъци. „Видях какви разходи си направил с картата на „Америкън Експрес“ — крещеше мама. — На всичкото отгоре не си правиш труда да проверяваш джобовете си. Вчера открих там една от обеците й…“ Ти вероятно знаеш, че татко хойкаше.

Хю беше втрещен от изненада. Никога не се беше замислял какво не е наред между родителите им. До този момент беше убеден, че виновна за развода е майка им, и сега му беше трудно да направи преоценка. Беше изпълнен с уважение към брат си, който бе пазил тайната в продължение на толкова много години. И му беше благодарен, че я разкри пред него именно в този момент.

Веднъж двамата с Кал и още неколцина приятели отидоха на реката и започнаха да хвърлят камъни по червено-бялата шамандура. Всяко попадение беше приветствано с овации, тъй като шамандурата реагираше звънко, като църковна камбана. Изведнъж от храстите изскочи някакъв мъж със зачервено от гняв лице и хукна към тях, пързаляйки се по стръмния бряг. Грабна един камък с големината на бейзболна топка и го запрати насреща им. Улучен в бедрото, Хю стисна зъби, но успя да запази равновесие и не издаде нито звук. Мъжът започна да ги ругае, че са повредили шамандурата му, но в същия момент Кал видя сълзите в очите на Хю и се втурна към нападателя. „Ти удари брат ми, мръсник такъв!“, изкрещя неистово той. Човекът изведнъж се стъписа, промърмори някакви извинения и побърза да се оттегли. А Хю беше изпълнен с гордост и огромна благодарност. Никога в живота си не се беше чувствал толкова защитен.

Пристигнаха в Престън и след час се изправиха пред доста занемарена къща в центъра на града. Хю огледа старомодното чукче на вратата — лапа със закривени нокти, стиснала топка от бронз, и поклати глава.

— Склонен съм да приема мнението на Лизи, че тази къща е грозна.

— Лизи е точна както винаги — съгласи се Бет.

Сградата беше истинска съборетина — с продънен покрив, мръсна каменна фасада и олющени первази на прозорците, които някога са били сини. От двете страни на улицата се редуваха подобни къщи. Приличаха на театрални декори.

Хю се опита да си представи как е изглеждало мястото, когато Маккормик е живял тук. От това, което беше чел за него и което съвсем не беше много, можеше да си направи заключението, че човекът се е гордеел със собствеността си. Израснал в крайна бедност в Шотландия, той успял да се измъкне оттам и да завърши медицина — една перспективна за времето си професия. Предприел няколко плавания по море като помощник корабен лекар, а през 1927 година, непосредствено преди пътешествието с „Бигъл“, бил член на екипажа на „Хекла“ под командването на Едуард Пари — капитана, направил безуспешен опит да достигне Северния полюс.

Почти сигурно беше, че Маккормик не се бе завърнал от пътешествието, започнало на борда на „Бигъл“ и завършило бог знае къде, тъй като бе напуснал кораба в Рио. Следвайки повелите на авантюристичния си дух, той вероятно бе поел към Далечния изток, а може би кураторът в Център „Дарвин“ беше прав в предположението си, че е загинал при корабокрушение. Вдовицата му най-вероятно бе живяла добре с парите, които й бе оставил, но със сигурност беше запазила спомен за него чак до смъртта си, съдейки по прилежно превързаното със синя панделка купче писма, за което споменаваше Лизи.

Според Хю Маккормик бе доста посредствен, дребнав, амбициозен и самомнителен, но изправен пред дома му, който дори и преди сто и петдесет години бе изглеждал ужасно, той започна да изпитва някаква симпатия към него.

Не им беше трудно да открият мястото. В бележките си Симс Ковингтън — помощникът на Дарвин — споменаваше, че Маккормик е живял в Престън, на два часа път с влак от Кендал, както беше отбелязала Лизи. Този адрес се споменаваше и в други исторически документи — включително в записките на Бартоломю Съливан, втори помощник на „Бигъл“. Проверявайки адреса и името в интернет, Хю успя да открие един от живите наследници на фамилията, но това не му донесе нищо конкретно, тъй като нямаше как да го свърже с „племенниците“, за които споменаваше Лизи.

В резултат на телефонното обаждане рано сутринта те все пак успяха да получат неохотна покана. Младежът насреща не беше много любезен и намекна, че след като причината за срещата е толкова важна, малка сума в брой би улеснила разговора.

— Сигурно нищо няма да излезе — въздъхна Хю и вдигна чукчето. Искаше да види лицето на младежа.

Не се наложи да чакат дълго. Вратата се открехна и в пролуката се появи мъж, малко над трийсетгодишен, с подозрителна физиономия. Хю и Бет се представиха, а той отвори вратата по-широко и безмълвно ги пусна да влязат. Беше облечен с черни кожени панталони и тениска. На дясната му ръка беше татуиран британският флаг, а косата му завършваше с тънка миша опашчица. Имаше бледа кожа, беше нисък. Като Маккормик, помисли си Хю.

— Казвам се Хари — представи се с дрезгав от тютюна глас мъжът и ги поведе към дневната с тежки завеси, претрупана със стари мебели. Хю и Бет седнаха на два обикновени дървени стола, а домакинът се настани на изтърбушеното кресло срещу телевизора, по който предаваха футболен мач.

Хю обясни, че се интересуват от писмата на Маккормик. Изрече го равнодушно, тъй като не искаше да насърчава апетитите на дребосъка. Добави, че са историци, чието изследване може да повиши значително авторитета на Маккормик. През цялото време домакинът (ако тази дума изобщо можеше да бъде употребена) гледаше над рамото му, заковал очи в телевизионния екран.

— Имате ли и други известни личности в семейството си? — обади се Бет.

— Чичо беше началник в мината, ама го съкратиха — промърмори Хари.

Публиката на стадиона нададе силен рев, той се надигна и седна на облегалката на креслото.

— „Манчестър Юнайтед“! — извика с престорен ентусиазъм Бет, извърнала се за миг към екрана.

Принудиха се да изчакат края на мача. Течаха последните секунди, когато съдията даде 11-метров наказателен удар. Топката се насочи към горния ляв ъгъл на вратата и се оплете в мрежата. Стадионът изригна във френетични овации, развяха се знамена. Три на два за „Манчестър“.

— Заложила съм пет лири на тази среща — обяви Бет.

— Надявам се, не за „Челси“ — промърмори Хари.

— За нищо на света!

— Това е добре — кимна домакинът и лицето му бързо се разведри. — Време е да ударим по една бира.

Отидоха в кръчмата на ъгъла.

След две големи халби „Гинес“ Хари се отпусна и поведението му стана съвсем дружелюбно. Започна да им разказва живота си, който беше забележително безинтересен. Никога не бил ходил в Лондон. Работел като механик в някакъв сервиз, но собственикът фалирал и в момента бил на помощи. Баща му се пенсионирал и двамата с майка му заминали на почивка в Малага, Испания. Имал сестра, която не бил виждал от години, защото се преселила в Щатите.

След всичко това отпи глътка бира и избърса уста с опакото на дланта си.

Да, знаел, че е роднина на Маккормик, който заминал с „Бигъл“ заедно с Дарвин, но така и не се върнал.

— Той ми е някакъв прапрароднина, ама не знам точно какъв.

Не знаел нищо за документи, свързани с Маккормик. Предложи да прерови тавана срещу десетачка, но след третата „Гинес“ го обзе великодушие и им предложи сами да хвърлят едно око.

Оказа се, че там няма абсолютно нищо. Един стар сандък с венециански щори, покрит с прах вентилатор, и толкова.

Хю му благодари и каза, че е време да си тръгват. На сбогуване Бет му стисна ръката и попита дали може да му зададе един въпрос. Хари кимна, но не изглеждаше особено ентусиазиран.

— Доколкото ми е известно, мистър Маккормик не е имал деца — започна с очарователна усмивка Бет. — Следователно вие сте му далечен роднина, племенник или нещо такова. Така ли е?

Оказа се, че Маккормик е имал деца, или поне Хари беше на това мнение.

— Не съм много сигурен, но май си спомням за две момчета. Осиновил ги е преди онова последно плаване с Дарвин. Но може и да греша. Не знам за никакви племенници.

Във влака по обратния път Хю изчете отново фотокопието от дневника на Лизи и отчаяно въздъхна. Беше убеден, че нямат никакви шансове да открият писмото.

— Стига де — успокои го Бет. — Все още не сме стигнали до задънена улица.

— Просто се питам какво да правим сега.

— Има и още една възможност. Докато преглеждах писмата на Лизи, открих няколко, писани до нея. Едно от тях беше от Мери Ан Еванс.

— Имаше ли нещо важно в него? — моментално наостри уши Хю.

— Нищо особено, но някои неща сочеха, че е отговор на писмо от Лизи. А това означава, че двете са поддържали кореспонденция.

— Много добре. Ще потърсим архивите на Джордж Елиът, където и да се намират те.

— Намират се в Уорикшър, в градче на име Нънитън. А знаеш ли откъде й е писала Лизи? От Цюрих.

— Където е родила.

— Страхотно! — прошепна Хю, взе ръката й и галантно я целуна. Помълча малко, после добави: — Не подозирах, че си фен на „Манчестър Юнайтед“…

— Само когато се намирам на тяхна територия.

— Между другото, обърна ли внимание на името на кръчмата, в която бяхме?

— Не.

— Казваше се „Дивата гъска“!

Най-сетне успя да хване Невил по телефона. Предишните два опита бяха завършили с неуспех, въпреки че му оставяше съобщения. И в момента не би казал, че гласът насреща кипи от възторг.

— Аз съм приятелят на Бриджит, запознахме се на вечерята у тях.

— Да, разбира се. Как бих могъл да забравя?

— Радвам се — отвърна Хю и осъзна, че не знае как да продължи. — Надявам се да се срещнем и да продължим разговора, който… хм… започнахме тогава.

Отсреща настъпи продължителна пауза, но когато Невил най-после заговори, пролича, че е взел своето решение — вероятно преди да се обади.

— Не виждам защо не — рече с лека въздишка той. — Надявам се, че мога да ви се доверя.

— Можете, разбира се — увери го Хю, поколеба се и добави: — Искам да знаете, че съм ви дълбоко благодарен.

Определиха си среща на другия ден следобед, пред входа на Кралския национален театър. Добро място, рече си Хю. Биха могли да се разходят край Темза или да я прекосят по моста „Ватерло“ — все подходящи места за откровен разговор. Но думите на Невил искрено го изненадаха.

— Надявам се, че това, което ще ви кажа, а то няма да е много, ще си остане между нас.

— Разбира се.

Страхът му нарасна заедно с надеждата.

— Всъщност настоявам — добави Невил. — В службата подписваме декларации за конфиденциалност и всяко нарушение се наказва строго.

— Разбирам.

Хю остави слушалката. В душата му цареше смут. В интернет имаше доста информация за дейността на лабораторията — научноизследователски проекти, поръчки, включително и от страна на правителството, но нищо, което да изисква специален режим. А и Кал едва ли би се ангажирал с работа върху оръжейни системи защото беше прекален идеалист.

По всяка вероятност Невил, като всеки англичанин, обръща прекалено внимание на секретността, рече си той. Но неприятното предчувствие отказа да го напусне.

Трудно му беше дори да мисли за Кал, какво остава да разговаря за него. Особено пък с непознат, загрижен за секретността на информацията си. Бе успял да постигне нещо като примирие с миналото — да го натика в ъгъла и да не му обръща внимание, но без да го забравя. А сега, благодарение на откровените разговори с Бет, нещата се развиваха, вървяха напред.

Отвори едно от чекмеджетата на бюрото и извади снимката, с която не се разделяше никога и която беше разглеждал стотици пъти — обикновена черно-бяла, на която двамата с Кал бяха пред кампуса в Андовър — той първокурсник, а брат му последна година, готов за Харвард. Беше направена посред бял ден или може би през нощта — с помощта на светкавица, тъй като сенките им ясно личаха на тревата зад тях. Мургав и красив като кинозвезда, извисяващ се с цяла глава над Хю, Кал бе преметнал чифт маратонки през врата си, а в ръката си държеше ракета за тенис. А устата на Хю беше отворена, сякаш се готвеше да каже нещо.

Години наред носеше тази снимка със себе си и никога не му омръзваше да я гледа въпреки тревогата, която се надигаше в душата му. Но този път забеляза детайли, които му бяха убягвали: якето му стоеше зле, гледаше брат си, а не обектива, сякаш очакваше поредната му заповед. А Кал, решително стиснал устни, беше готов да покори света. Изненада го именно тази решителност, на фона на която ясно личеше собствената му безпомощност и отчаяното желание да бъде обичан. Снимката бе запечатала мига, в който двамата братя обръщаха гръб на детството, готови да поемат по свой собствен път.

На път за Даун Хаус Хю се отби в сенчестия двор на „Сейнт Мери“ и се разходи между старите надгробни камъни. Повечето бяха хлътнали дълбоко в земята и епитафиите им бяха достояние единствено на червеите. Други, покрити с мъх и изтънели като древни раковини, бяха странно килнати на една страна, с трудно разчитащи се надписи.

Бе изминал сравнително бързо трийсетте километра от Лондон дотук. Малката гара на Орпингтън все още работеше, но той предпочете да вземе влака до Бромли, откъдето се прехвърли на автобус 146 за 40-минутно пътуване. Трудно му беше да си представи, че това разстояние, макар и изминавано със старите влакове и файтони, е било толкова непосилно за Дарвин.

Селцето Даун се оказа горе-долу такова, каквото си го беше представял — старинно и спокойно, със солидни каменни къщи. В центъра имаше аптека, бакалия, бензиностанция и още няколко магазинчета.

Това, което търсеше, се оказа в най-далечния край на църковния двор. Там, в корените на стар тис, лежеше надгробният камък на Еразмъс, брата на Дарвин. Два по-малки камъка наблизо бележеха гробовете на две от децата му — Мери и Чарлс Уоринг. Спомни си бележките в дневника, според които Ема, Ети и Лизи се отбивали тук всяка неделя преди литургията.

Излезе през една врата от ковано желязо и пое по Лъкстид Стрийт, мислейки си за Бет. В ноздрите си още долавяше аромата на тялото й, а в съзнанието му, бог знае защо, изплува кратък пасаж от „Изгубеният рай“ — книгата, която напоследък отново препрочиташе:

…тъй минаха ръка в ръка — най-прелестната двойка,

която се е срещала в обятие любовно…

А миг по-късно на мястото му се появи друг цитат, този път от Библията:

При нозете й се сгърчи, падна и се простря…

Даун Хаус изникна пред очите му в момента, в който излезе от широкия завой на улицата — квадратна постройка от средата на XVIII век, с плочест покрив и бели, обрасли в бръшлян стени. Когато Дарвин я видял за пръв път, той я нарекъл „стара и грозна“, но след това се влюбил в нея. Хю бързо разбра защо — къщата беше просторна и удобна, изградена по начин, който позволява пристрояването на произволен брой помещения. Беше типично селска, на цял свят разстояние от Лондон, изпълнена с аромати и звуци: влажната трева, тихото потракване на кофата в кладенеца, жуженето на пчелите около цъфналите цветя и дръвчета. Идилия, която със сигурност бе накарала Чарлс да си спомни детството си.

Хю влезе да си купи билет. Беше вторник и посетителите не бяха много. Тръгна подир група ученици, които обикаляха приземния етаж под зоркото око на учителката си, която непрекъснато им повтаряше да не пипат нищо. Разясненията даваше сивокоса уредничка с тъмен костюм от туид. Такива носеха служителките на „Инглиш Херитидж“.

Обиколката започна от дневната. Хю бавно огледа рояла на Ема, мраморната камина и библиотеката, на която стоеше специалната кутия за табла, изработена като книга. На тясната й част пишеше „История на Северна Америка“. Преминаха в централната дневна. Тук най-забележителните вещи бяха часовникът на високи крачета, масичката до стената с бурканчето за енфие на Дарвин и литографиите с религиозна тематика, окачени по стените от Ема. Стигнаха до билярдната с голяма, покрита със светлокафяв филц маса, на която имаше три топки, готови за игра. В ъгъла беше изправена малка масичка за сервиране с две чаши за порто. Дали едната от тях не е била на самия Парслоу? — запита се Хю.

Спряха в трапезарията. Големите прозорци, през които струеше светлина, гледаха към градината. На махагоновата маса имаше прибори за 12 души, а на бюфета стояха порцелановите супници, изрисувани с водни лилии, които майката на Дарвин беше поръчвала от фабриката в Уеджуд. На стените висяха портрети на мрачно гледащи господа. Децата нямаха търпение да продължат нататък.

Най-после влязоха в прословутия кабинет. Погледът на Хю моментално беше привлечен от голямото тъмно кресло на колелца. На него Дарвин бе писал книгите, които бяха променили света, разполагайки листовете си си върху специална, покрита с плат дъска, закрепена върху страничните облегалки. На едната беше опрян солиден бастун и креслото изглеждаше така, сякаш очаква стопанина си. Зад него, натикано в ниша с размерите на корабна каюта, се гушеше малко писалище с многобройни, старателно надписани преградки и чекмеджета. Съседната стена беше изцяло заета от огромна библиотека. Над камината висеше огледало с позлатена рамка, потъмняло от времето като водата на някое планинско езеро в Нова Англия. Над него бяха подредени портретите на Джоузеф Хукър, Чарлс Лайъл и Джосая Уеджуд.

В средата беше разположена голяма маса в стил, Дембрук“, върху която бяха пръснати различни дребни предмети — очевидно за да внушат на посетителя, че Дарвин току-що ги е оставил там: буркан с капаче, ножици, примитивен микроскоп, три чаши с дъното нагоре, дървена кутийка, маймунски череп, птичи пера, вестници, дървена макара с намотан канап, пет-шест книги. Сред тях личеше второто издание на „Капиталът“, разгърнато на първата страница, за да се вижда посвещението, написано лично от Маркс: „На мистър Чарлс Дарвин от неговия искрен почитател…“ Едно от децата посегна да я пипне, но учителката бързо го перна през пръстите.

— Какво е това? — попита тъмнокожо момиченце и посочи към коридора вляво. В дъното се виждаше мивка от дебел порцелан, монтирана на дървена платформа. На закачалката до нея висеше халат, а на лавицата под него бяха наредени кърпи и няколко кани.

— Било е монтирано, деца, специално за мистър Дарвин — влезе в ролята си уредничката на музея. — Той е работел много и се е отразило на здравето му. Не забравяйте, че е обиколил света и е прихванал най-различни болести.

— Но за какво служи то? — настоя момиченцето.

— Достатъчно, Биатрис! — намеси се учителката. — Чу какво каза мисис Бингам. Домакинът го е използвал, когато е бил болен.

— Но за какво?

— Драйфал е вътре — подхвърли едно от момчетата и групата започна да хихика.

Хю пристъпи към стола и погледна към перваза. Огледалото, монтирано от Пенслоу, вече не беше там.

Групата отново се насочи към всекидневната.

— А сега ще ви покажа нещо много интересно — каза уредничката и се изправи в подножието на солидното трикрило стълбище. — Семейство Дарвин е било много сплотено, играели са най-различни игри. Една от тях била измислена от децата, които използвали дъски и се пързаляли надолу по тези стъпала, като с шейни. Доста опасна игра, както можете да си представите, но те много се забавлявали.

Децата насочиха очи към стълбите, а уредничката се приближи до шкафа под тях.

— Тук са държали голяма част от нещата, с които са играели на открито — стикове за крокет, ракети за тенис, кънки. Дарвин е държал в този шкаф дори ръкописа на великия си труд.

Дръпна вратичката и добави:

— Едно от децата го е нарекло „мястото, където всички слагат най-важните неща от къщата“.

Хю улови погледа й и попита:

— Извинете, случайно да знаете кое от децата го е казало? Може би Елизабет?

— О, едва ли. Не зная на кое от тях принадлежат тези думи, но Лизи, както са я наричали, не е била особено развита в умствено отношение и със сигурност не си е водила дневник за поколенията.

Хю се откъсна от групата. Децата излязоха да разгледат градината и хукнаха да се гонят. В дневната се появиха други хора. Той се качи на втория етаж, където беше подредена основната експозиция.

Беше сам. Надникна в една-две остъклени витрини, после вдигна глава и огледа картините по стените. На една от тях беше Робърт, бащата на Чарлс, огромен и строг, седнал в масивно кресло. В рамката до нея беше изписано прословутото мнение за сина му, което винаги беше смайвало Хю със своята жестокост: „Ти си истински позор за семейството, защото не мислиш за нищо друго освен за стрелба, кучета и лов на плъхове.“

Хю изведнъж си спомни за собствения си баща и беше пронизан от остро чувство за вина. Трябваше да отговори на писмата му!

Обърна се и закова поглед в портрета на младия Фицрой: красив и чувствителен, с тъмна коса, дълги бакенбарди, чип нос и чувствени устни. Под него бяха изложени различни вещи, свързани с плаването на „Бигъл“ — набързо нахвърляна рисунка на кораба, няколко предмета от потъмнял махагон, стъкленици, уред за измерване на наклони, инструменти за дисекция, джобен пистолет, бегли скици на кръглоликия Джеми Бътън и на самия Дарвин в момента на „бръсненето“ му при пресичането на екватора, компас в дървена кутия и стар микроскоп с подвижен бронзов окуляр.

В отделна кутия бяха сложени латиноамериканско ласо с кожени краища, към които бяха привързани камъни. До тях и прословутата палка, която Лизи свалила от поставката над камината и била жестоко нахокана от баща си. Тя представляваше 30-сантиметрово парче усукана дебела тел с железни топки в двата края — безспорно опасна, ако се използва като оръжие, но едва ли смъртоносна при докосване. Гледа я известно време, след което бавно продължи нататък.

В стъклените витрини имаше и цитати от Дарвин. Редом с кутия кости, изпратени до Хенслоу от Огнена земя, пишеше: „Не мога да повярвам колко огромна е разликата между дивака и цивилизования човек.“ Под едно от писмата до Хукър беше изваден цитат, излъчващ безнадеждно отчаяние: „Каква книга би написал адвокатът на дявола за тези тромави, безполезни, несъвършени и безкрайно жестоки творения на Природата!“

Отсреща висеше описанието на „дървото на живота“, клоните на което завършваха с оградени в кръгчета животни, наподобяващи свещите на коледна елха. По-простите организми като хидрата и рибите бяха най-отдолу, а по-развитите — тигри и маймуни — заемаха горната част. На върха беше човекът.

Хю слезе долу. Всекидневната беше пуста. Напрегна слух и долови стъпките над главата си, приглушените разговори и потракването на чаши откъм магазинчето за сувенири и кафе. Приближи се до шкафа и небрежно открехна вратичката. Озърна се, после надникна в празното пространство. Протегна врат и внимателно огледа лявата част, която стигаше чак до стената и завършваше с няколко отделни дъски, високи около метър и двайсет. Дъното под тях представляваше широк дървен плот, чиято най-отдалечена част изглеждаше срязана и подменена, с известно празно разстояние откъм стената. Протегна лявата си ръка и го натисна. Дъската се отмести и зад нея се появи тъмна дупка, в която имаше някакъв малък пакет. Извади го, върна дъската на мястото й и затвори вратичката. После спокойно се насочи към магазинчето, усмихна се на момичето зад каса та и бавно се плъзна покрай редицата от книги, пощенски картички и сувенири.

Взе обратния влак и с разтуптяно сърце развърза панделката на плячката си. Оказа се, че пакетчето съдържа онази скица, за която Лизи споменаваше в дневника си. Беше измачкана и пожълтяла, с подгънати краища, но достатъчно ясна. Вдигна я пред очите си и започна да я разглежда. На нея бяха изобразени две мъжки фигури, обозначени като Дарвин и Маккормик, застанали от двете страни на дебело дърво. Най-отдолу личаха небрежно надрасканите инициали на художника: К.М. Явно тази рисунка беше имала огромно значение за Лизи, но той не можеше да разбере защо. Нищо в нея не идентифицираше мястото — тя би могла да бъде нарисувана навсякъде. Дървото беше съвсем обикновено и нямаше нищо общо с огромният баобаб, който двамата бяха открили при излета си на острова. Безличните скали зад него не предлагаха никаква информация. Къде ли е това място? — безпомощно въздъхна Хю. И какво е значението му?

По време на пътуването извади скицата още няколко пъти, но така и не успя да разгадае смисъла й.

Бет прекара нощта в хотел, Джордж Елиът“, а сутрешното си кафе изпи на централния площад, където се издигаше статуята на писателката, облечена в дълга викторианска рокля и поглеждаща през рамо, сякаш изгаряща от нетърпение да се махне оттук. Съдбата си прави странни шеги, каза си тя, след като с учудване установи, че в града има художествена галерия „Джордж Елиът“, ресторант „Джордж Елиът“ и дори болница със същото име. Мери Ан Еванс не бе имала възможност дори да се подписва под романите си, но днес цялото проклето село живееше от мъжкия псевдоним, който си бе избрала.

Насочи се към библиотеката на Нънитън, чиято директорка се оказа на трийсет и една-две, с порцеланова кожа и руси коси — истински прототип на „английска роза“. Тя я прие изключително любезно и веднага я насочи към читалнята — просторна зала с високи прозорци и продълговати маси от солиден бук.

— Ние притежаваме най-голямата колекция с писма и други материали на Джордж Елиът — гордо й съобщи русата красавица. — Но на практика те всички са вече публикувани, при това в осем или девет отделни тома, главно благодарение на един професор по английска литература в Йейл, който започнал да ги събира през 1920 година.

Бет поясни, че се интересува от писмата, които Елиът е получавала, най-вече онези, чиито автори са останали неидентифицирани.

— О, това е друга работа — кимна с разбиране директорката, обърна се и изчезна.

Десетина минути по-късно се появи отново, водейки след себе си младеж с размъкнати дрехи, който буташе количка с папки, привързани с шнур.

— Направо от хранилището — поясни тя. — Страхувам се, че Уилям трябва да остане при вас, докато ги преглеждате. Не ми приличате на крадла, но все пак трябва да внимаваме. Онзи ден хванахме дребничка възрастна дама, която беше навила една гравюра около дръжката на чадъра си.

— Разбира се — кимна Бет. — Няма проблеми.

Започна да разгръща папките, а Уилям се настани до нея, очевидно много доволен от неочакваната почивка.

Два часа по-късно от устата й се откъсна тихо възклицание и младежът вдигна глава.

Пръстът на Бет беше закован върху пластмасова папка, която съдържаше плик с алени кантове и надпис в горния край, гласящ Dieu Vous Garde.

— Проклета да съм! — възбудено прошепна тя. — Тя е използвала хартията за писма на Ани!

Писмото беше изпратено от Швейцария.