Конспирацията на Дарвин

5

Отговорникът на читалнята за ръкописи в библиотеката на Кеймбриджкия университет подреждаше бавно и методично листовете по бюрото си. Хю търпеливо го изчака да вдигне глава и любезно попита:

— Разполагате ли с добра биография на Дарвин?

Библиотекарят се замисли, сякаш се питаше дали изобщо си струва да отговаря на такъв въпрос, премига и отвърна:

— Всичките ни биографии на Дарвин могат да се нарекат добри.

— Прекрасно — кимна Хю. — Ще взема всичките.

Един младеж зад гърба на библиотекаря запуши уста с длан и се изхили.

— Разбирам. А в какъв ред бихте желали да ги получите?

— По азбучен ред.

— На заглавията?

— Не, на авторите.

Пет минути по-късно на гишето за получаване се появи купчина, висока метър и нещо. Хю попълни формулярите и пренесе книгите на една маса в ъгъла.

Сутринта се беше успал, все още непривикнал към часовата разлика. Събуди се изведнъж, скочи, набързо се облече и тичешком слезе в салона на пансиона на Тенисън Роуд. Преди да му прибере парите, хазайката на два пъти го бе предупредила, че в стаите не се допускат посетители. Хю изпи горещия силен чай на няколко големи глътки, захапа кифличката и изскочи навън. Валеше ситен и студен дъжд. Макар че беше едва третият му ден в Кеймбридж, той вече беше разбрал, че не бива да се разделя дори за миг със сгъваемия чадър.

На дъската за съобщения в просторното преддверие на огромната тухлена библиотека го чакаше бележката от Саймънс, надраскана на бланка на „Корнел“. Благодарение на нея той бързо се сдоби с временен пропуск за посетители и получи достъп до голямата зала на третия етаж.

Разпръсна книгите около себе си и започна да ги преглежда. Четеше безразборно — един пасаж от една книга, цяла глава от друга, защото все още не знаеше какво търси. Два часа по-късно поиска допълнителни материали, попълвайки съответните формуляри. Поръчката му беше изпълнена бързо, на масата се появиха кашони с ръкописи, бележки и скици, направени от самия Дарвин, и купчина периодични издания с бележки и удивителни знаци в полетата. Предишния ден бе успял да прегледа част от кореспонденцията му — внушителна купчина, съдържаща хиляди писма. Някои от тях бяха писани на борда на „Бигъл“ и това си личеше по вида им — бяха смачкани, с размазано от влагата мастило. Хю подуши няколко, убеден, че долавя мириса на морския бриз и солената вода. Други, писани по-късно в кабинета, съдържаха смирени молби за образци, настояваха за сведения от гледачи на гълъби и познавачи на раковини или просто ласкаеха евентуалните автори на рецензии за книгите му.

Хю ги прегледа набързо, надявайки се да открие нещо важно, водещо до онзи решителен момент, в който Дарвин е оформил основните моменти на теорията си. Но така и не го намери. Писмата съдържаха откъслечни сведения и данни, свързани с естествознанието — няколко реда за гримасите на определени видове маймуни, непотвърдени клюки за някой конкурент — изобщо тривиални неща от ежедневието на природоизпитателя.

Хю си даде сметка, че начинанието му е безнадеждно: все едно летеше с вързани очи.

Малко след един часа се отправи към бюфета на библиотеката с намерението да похапне. Пред масата му се изправи младеж с поднос в ръце.

— Ще разрешите ли?

Хю веднага го позна — беше онзи помощник-библиотекар, който се беше разсмял при първото му посещение. Кимна и затвори книгата, която държеше. Младежът беше висок и слаб, с деликатни черти и леко наклонена глава, която му придаваше вид на ловджийска хрътка. На средата на брадичката му стърчеше смешна туфичка косми.

— Какво четете? — попита той и посочи книгата на масата.

— „Пътешествие с „Бигъл“.

— О, мислех, че вече сте прочели книгата.

— Наистина е така. Сега я препрочитам.

Младежът си отряза късче месо, обилно напоено в сос.

— Ще позволите ли да попитам каква е насоката на проучванията ви?

Хю реши да не разкрива картите си, но не успя да измисли нищо тайнствено.

— Труден въпрос — промърмори той. — Всичко, свързано с Дарвин. Ровя се, но се боя, че не откривам нищо специално. И това ме кара да се безпокоя за дисертацията си.

На лицето му изплува смутена усмивка. В думите му имаше повече истина, отколкото бе очаквал.

— Между другото, казвам се Роланд — рече младежът и протегна ръка над подносите. Хю я пое, въпреки че това представяне му се стори странно.

— Хю.

— Американец ли сте?

— Да.

— От?

— Ню Йорк. По-скоро от околностите на Ню Йорк. Всъщност от Кънетикът.

— О, като студент изкарах там една година, по линията на обмена. В Ню Кейнън. Беше чудесно. Животът в американските колежи е истински рай. Членувах във всевъзможни клубове, пет мои снимки влязоха в годишника. Споменавам го, защото се състезавахме кой колко пъти ще влезе в класацията. Струваше ни се много американско.

Хю се усмихна. На такива думи нямаше какво да отговори.

— И тъй… — продължи Роланд. — Какво свършихте досега? Може би прегледахте част от писмата му?

— Нещо такова.

Тук май няма много тайни, помисли си той.

— Те са проучени доста добре — каза Роланд. — Дарвин е написал четиринайсет хиляди писма, девет хиляди от които са тук. Бас държа, че всяко от тях е било прочетено поне сто пъти.

— Значи аз съм сто и първият.

— Може би трябва да потърсите нещо ново. От оригиналния ръкопис на „Произхода“ са запазени едва трийсет страници. По една случайност ние притежаваме деветнайсет от тях. Бихте могли да потърсите останалите.

Хю наостри уши.

— Добре сте осведомен — предпазливо каза той.

— Няма как иначе. Вече осем години работя тук. Все с нещо трябва да си запълвам времето. — Замълча, хвърли му бегъл поглед и продължи: — Бихте могли да потърсите ръкописите на Дарвин и Уолас от 1858 година, които, преди да изчезнат, са били съхранявани от дружеството „Карл Линей“. Няма ги дори в частните колекции.

— Къде?

— В други архиви, може би тези на издателите му. Навсякъде другаде, но не и тук. Нашата земя е преоравана толкова много пъти, че нищо не е останало. — Гласът на Роланд премина на нова, по-висока октава. — Животът на този човек е обвит в тайнственост. Защо не се опитате да разбулите част от нея?

— Например?

— Бил е голям скитник. Обиколил света и преживял какво ли не. Дори яздил с гаучосите в Южна Америка. А после изведнъж се качил на кораба, върнал се у дома и не мръднал никъде повече. Как тълкувате това? Ами болестите? Боледувал е от всичко, което е било известно на медицината. Истинска крачеща болница. Не ми казвайте, че е нормално. Изградената от него теория ще преобърне света с главата надолу и ще го направи прочут, но цели двайсет и две години не е имал сили да я изложи на хартия. Не е ли странно?

Странно е, разбира се, каза си Хю, споделяйки мнението на всички изследователи на Дарвин. Но това бе част от неговата привлекателност — бил е човек, като всички останали.

— Всички търсят извинения за протакането. Жена му била религиозна, а той знаел, че трудът му ще срине стените на Йерихон. Трябвало му време да обработи материалите си. Тялото му се бунтувало срещу това, което върши. Глупости! Според мен просто са позволили да му се размине едно толкова тежко престъпление, каквото е убийството.

Хю забеляза, че фамилиарността на човека срещу него нарастваше със словоохотливостта му. Затова не се учуди, когато беше запитан с какво се занимава в свободното си време. Любезно отклони въпроса, но усети, че младежът започва да му харесва.

— Аз съм убеден, че Дарвин е бил леко странен — рече Роланд.

— В смисъл?

— На първо място, бил е обсебен от хермафродитизма. Постоянно намирал рачета с два пениса и изпадал в ужас. Според мен явлението го отвращавало, защото в рода му е имало много случаи на кръвосмешение. Разбира се, по-късно стигнал до заключението, че хермафродитите са доказателство, че природата може да отхвърля мутантите — една важна идея за теорията му.

— Откъде знаете всичко това?

— Интересувам се. Не от Дарвин, а от хермафродитите.

Хю неволно се усмихна.

— Господи, Хю!

Веднага разпозна особения твърд акцент на женския глас зад гърба му. Завъртя се бавно, но навалицата под арката на Бърлингтън Хаус — черни силуети на фона на слънчевия вътрешен двор — му попречи да я забележи веднага.

— Какво правиш тук? — възкликна тя.

Наведе се и лекичко целуна Бриджит по бузата. После се получи малко конфузна ситуация, защото се бе отдръпнал, докато тя му поднасяше и другата си буза.

Първата му мисъл беше, че изглежда остаряла. Налетите бузи разширяваха лицето й, а русата й коса бе изтъняла. Но впечатлението се смекчаваше от погледа й, в който по познат начин се смесваха резервираност и дружелюбие. Изпита чувството, че среща сестра си, с която отдавна се е разделил. Всъщност не беше толкова отдавна — бяха минали само шест години. За последен път я видя на погребението, когато си размениха няколко думи. После тя му написа писмо, от което личеше, че иска да поддържат контакт, но той не й отговори. По онова време не беше в състояние да мисли за нищо друго освен за болката си. Което всъщност правеше и до днес.

Тя го гледаше втренчено и чакаше, а той бавно осъзна, че не е отговорил на въпроса й.

— Бях на гости — посочи той масивната дървена врата, която току-що беше затворил.

— Имам предвид Лондон.

— О, дойдох във връзка с едно изследване. А ти?

— Аз живея тук, забрави ли?

— Не, разбира се. Знам от баща ми. Имах предвид сега…

— Бях на изложбата на Хогарт — отвърна тя и кимна към Кралската академия. — Но какво има зад тази врата?

— Нищо особено — отвърна Хю. — Дружеството „Карл Линей“.

— Какво общо имаш ти с дружеството „Карл Линей“?

Беше си все същата — нямаше да го остави на мира, докато не задоволи любопитството си.

— Дарвин. Интересувам се от Дарвин.

Настоятелният поглед под вдигнатите вежди започна да го изнервя.

— Реших да проверя някои неща — добави той. — Разбира се, то не се е помещавало тук, когато Дарвин и Уолас са дали гласност на труда си. — Защо изобщо й давам обяснения? — запита се притеснено той, но въпреки това продължи: — Открих няколко интересни неща. Ето виж…

Подаде й копията на двата портрета, които му бяха направили впечатление. Единият беше на Дарвин, понесъл на приведените си рамене тоя глупав свят — тържествено мрачен като Йехова с дългата си бяла брада и черната си дреха.

Другият беше на Уолас, седнал на стол до картина, изобразяваща тропическа гора. На коляното му имаше книга с лъскава зелена пеперуда на корицата; очите му зад очилата с телени рамки напрегнато блестяха.

Тези двамата не ми приличат на Туидълдъм и Туидълди — усмихна се Бриджит и разгърна корицата. Под нея имаше репродукция на мемориален бронзов плакет, върху който пишеше:

На 1 юли 1858 г.

ЧАРЛС ДАРВИН и РЪСЕЛ УОЛАС

за пръв път обединяват становищата си по въпроса за

ПРОИЗХОДА НА ВИДОВЕТЕ ЧРЕЗ ЕСТЕСТВЕН ПОДБОР

на заседание на дружеството „Карл Линей".

1 юли 1958 г.

— Да пийнем нещо — неочаквано предложи тя. — Подозирам, че имаш нужда от една глътка.

Той потърси начин да се измъкне, но Бриджит го хвана под ръка и решително го поведе по „Пикадили“, оглеждайки витрините от двете страни на улицата.

— Никакви кръчми — въздъхна тя. — Потърсиш ли, никога не можеш да намериш.

— Доколкото си спомням, това винаги е представлявало проблем за теб — подхвърли Хю. Беше му любопитно да слуша насечената й реч от родния Ню Джързи на фона на мелодичното английско произношение.

Спряха се на един малък ресторант и той избра маса до прозореца, надявайки се, че минувачите по тротоара ще го разсейват достатъчно. Над главите им се надвеси келнерка в бяла престилка. Хю си поръча бира, а Бриджит през стиснати зъби си поиска шери.

— Кога по-точно реши да станеш англичанка? — попита той. — Имаше ли конкретна дата, на която премина от другата страна?

— Много забавно. Ако имаш предвид целувката по двете бузи, всички, които са поживели малко тук, го правят.

— Да, но ти си го направила веднага. Вероятно още на опашката за таксита на „Хийтроу“…

— Не беше на опашката, ако искаш да знаеш.

— Виждам, че не си се променила, все така бързо реагираш.

— И аз бих казала, че си си все същият.

Той замълча. Тя не подозираше колко много се е променил.

— И така, кога се роди този твой интерес към Дарвин?

— О, не знам точно. Все още се оглеждам.

— За какво? Може би за онова, което си мечтаел да вършиш, като пораснеш?

— Нещо такова.

— Чух, че си бил барман. А след това си заминал на запад и си се занимавал с различни неща. Брал си ябълки, бил си лесничей — все такива хлапашки работи.

Той пропусна думите покрай ушите си и мълчаливо отпи глътка бира.

— А накрая си отпътувал за онова странно място, как му беше името… Един от Галапагоските острови.

— Син Номбре.

— Точно така. Нищо чудно, че не съм го запомнила. Твоят Дарвин също ли е бил там?

— Не. Това е много малко островче. Избрано е като обект на един специализиран проект, занимаващ се с чинките на Дарвин. Става въпрос за детайлни физически измервания — дължина на човката, оперение, тегло… Целта е да се проследят промените, които настъпват у тези птици, когато условията се променят.

— Разбирам. Измервал си човки. Като част от дисертацията си, предполагам.

— Да. Но нещата приключиха преждевременно. Условията бяха прекалено тежки. Започнах да се депресирам и си тръгнах.

— Как си тръгна? Избяга ли?

— И така може да се каже.

— Значи край на дисертацията?

— Не съвсем. Говорих с научния си ръководител в „Корнел“ и му казах, че искам да дойда тук и да напиша нещо за Дарвин.

— Ясно.

— Проблемът е, че за него е писано много. Трудно е да се открие нещо ново, още по-малко пък сензационно.

— Аха… — Бриджит замълча за момент, после продължи: — Баща ти сигурно се ласкае от мисълта, че е изхарчил толкова пари за висшето ти образование.

Той заби поглед в лицето й. Тази самонадеяна жена винаги се беше гордяла с бездушието си и упорито държеше да го наставлява, сякаш му бе по-голяма сестра. Очакваше всеки момент да заговори за брат му.

— Не беше чак толкова скъпо — измънка той. — Особено в сравнение с Харвард.

Веднага осъзна, че подобно обяснение звучи доста неубедително и тя едва ли ще му обърне внимание.

— Виж какво ще ти кажа, Хю — приведе се над масата Бриджит. — От това, което чувам, ми е ясно, че просто се носиш по течението. Но вече си на трийсет, нали?

— На двайсет и осем.

— Добре, на двайсет и осем. Не мислиш ли, че е време да…

— Време за какво? Да приключа със спомените?

— Ами да. Някои други го направиха.

— Ти ли?

— Да.

— Какво искаш да кажеш с „това, което чуваш“? С кого си ме обсъждала?

— С различни хора. Светът не е чак толкова голям, знаеш.

Той сведе поглед към венчалната й халка. Баща му го беше информирал и за това.

— Да, омъжих се — кимна тя. — И съм сравнително доволна. — Замълча за момент, после добави: — Не бих казала, че престанах да мисля за брат ти. Напротив, често ми е в главата. Но човек трябва да върви напред. Не е проява на коравосърдечност, а обикновен реализъм. Защото животът си тече. Може да е клише, но е вярно. За да бъдеш част от него, просто трябва да гледаш напред.

— Знам — кимна Хю. — Но при мен е… някак различно.

— Защото винаги си бил убеден, че той е по-добър от теб. И защото се чувстваш виновен за смъртта му.

Той онемя от смайване. Знаеше си, че не бива да сяда на една маса с тази жена.

— Съжалявам, Хю. Но все някой трябва да ти го каже в очите. Трябва да сложиш точка, разбираш ли? Абсурдно е да се самообвиняваш. Нима не можеш да разбереш, че вината не беше твоя? Всички го знаят.

— Но аз бях там за разлика от тези „всички“.

В съзнанието му отново изплуваха разпокъсаните спомени — скалите, водопадът, сянката на падащото тяло и водните пръски, проблясващи в тесния тунел слънчева светлина.

Безгласно я помоли да продължи да говори, за да прогони тези картини. И тя не го разочарова.

— Самосъжалението няма да ти помогне, Хю. И не ти отива. Млад си, хубав си, половината от приятелките ми бяха влюбени в теб.

Обзет от желание да прекрати този сблъсък, той погледна часовника си и с крива усмивка каза:

— Къде бяха, когато имах нужда от тях?

— Работа ли имаш? — попита тя.

— Всъщност, да. Разполагам само с още няколко минути. — Довърши бирата си и със съжаление погледна празната халба. С удоволствие би изпил още една, но желанието му да се махне се оказа по-силно.

— Защо не отговори на писмото ми? — попита тя.

За миг се изкуши да отрече, че го е получил, но пред нея такива лъжи не минаваха. Щеше веднага да прозре истината и да продължи да му се кара, сякаш бе под достойнството й да се занимава с подобни дреболии.

— Не знам — въздъхна той. — Вероятно защото не ми се щеше да се ровя в миналото. Откровено казано, исках да го забравя.

— И затова замина за онзи пустинен остров. Да бъдеш сам и да гледаш океана. Много хубав начин да се отскубнеш от миналото.

— Е, признавам, че не се получи.

— Така си и знаех.

Хю реши, че е крайно време да сменят темата.

— Как изглежда той? Съпругът ти.

— Ерик ли? Много е умен. Работи в една банка, имаме апартамент на Елджин Кресънт.

— Ясно. Деца?

— Не.

— А ти работиш ли?

— Засега си почивам — отвърна тя, облегна се назад и потърка с палец халката си. Фалшив жест, предназначен да подчертае някакъв буржоазен компромис. Хю реши, че е по-добре да не прекъсва мълчанието, но тя изчака половин минута, след което попита: — А как е баща ти?

— Ожени се втори път.

Тя повдигна вежди.

— Казва се Кати, изглежда свястна. Женени са вече три години.

— Не може да бъде! — възкликна Бриджит. — Толкова години изкара сам! Кога ви напусна майка ти?

— Отдавна. Бях още в пубертета.

— А как се разбираш с Кати?

— Всъщност аз рядко ги виждам. Добре са си заедно, но не бих казал, че татко се е променил.

— Е, той не е от хората, които лесно се размекват.

— Не е, но поне пиенето остави. Напоследък прави усилия да се занимава с разни неща, включително и с мен. Мисля, че Кати го насърчава. Продължи да ме притиска да довърша образованието си. Записах тази еволюционна биология главно за да ме остави на мира, но после открих, че ми харесва.

Пропусна да добави онова, което мислеше — че баща му бе успял да сключи примирие с миналото и по думите на Бриджит „гледаше напред“, но дълбоко в душата си бе убеден, че този човек не му е простил и едва ли някога ще го стори. Някои неща просто не могат да бъдат забравени.

Моментално усети, че Бриджит е намислила нещо. Приведена над масата, тя заговори с тих и поверителен глас:

— Хю, има някои неща, за които дори и ти не подозираш. Не знам дали е уместно да ги знаеш, но може пък да ти помогнат да се почувстваш по-добре.

— За бога, Бриджит! Можеш ли да не си толкова загадъчна!

— Не мога — поклати глава тя. — Но ти просто трябва да започнеш да мислиш за тези неща по друг начин.

— Какво означава това, по дяволите? Ако имаш да казваш нещо, просто го кажи!

— Някой друг път. Нека да си помисля.

— Както искаш — отвърна той, остави халбата на масата и стана. — Съжалявам, но трябва да тръгвам.

— Аз съжалявам. Нямах намерение да ти разигравам сценки. Знаеш, че не съм такава. Но тези неща са важни.

— Сигурно. Но пак ти казвам, нямам представа за какво говориш.

Хю плати сметката и тръгна към вратата. На крачка от нея Бриджит го догони. Беше изпълнена с решителност. Поиска телефонния му номер, той изрови от джоба си листчето с адреса на пансиона в Кеймбридж и й го продиктува. Тя го вкара в джобния си компютър и подхвърли, че има намерение да го покани на вечеря.

— Обещай, че ще дойдеш.

— Може би. Ще видим.

Излязоха на тротоара. Тя го прегърна, целуна го по двете бузи и каза, че се радва на случайната им среща. После бързо се отдалечи по тротоара. Токчетата й звучно потракваха. Стори му се, че се е разширила в ханша, и се запита дали не е бременна.

Какво ли щеше да се получи, ако бе заченала от брат му? Какви ли щяха да бъдат децата, родени от преплитането на силните им ДНК? От комбинацията между неговия ум и нейната решителност вероятно щяха да се родят малки божества в памперси, прекалено съвършени за този свят…

Толкова много говорихме, но нито веднъж не произнесохме името му, въздъхна той.

После го изрече безгласно: Кал.

Кал, Кал, Кал.

Веднага забеляза сградата на Албемарл Стрийт 50. Скромната месингова табелка на вратата оповестяваше, че тук се помещава издателство „Джон Мъри“. Отстъпи крачка назад и огледа солидната постройка от осемнайсети век. Беше на пет етажа, с кремава фасада, тъмночервена ограда от ковано желязо и внушителна входна врата. На първия етаж имаше френски прозорци. На фона на безличната банка „Нат Уест“ в съседство тази старинна сграда изглеждаше още по-привлекателна.

Помъчи се да си представи тълпата купувачи под тези прозорци преди близо две столетия, нетърпеливи да се сдобият с първото издание на „Дон Жуан“ от Байрон. Пратеникът на Джейн Остин, който идва да предаде старателно опакования ръкопис на „Ема“, или пък слабият и преждевременно състарен Дарвин с широкопола шапка, който бавно изкачва стъпалата, подпирайки се на железните перила. Дошъл е да преговаря за ново издание на „Произхода“.

Беше позвънил предварително, за да поиска среща. Завеждащата архивите каза, че „ще се радва“ да го види, но тонът й намекваше за обратното. После добави, че намира молбата му за „интригуващо спонтанна“. Игнорирайки сарказма, той отвърна, че „идва веднага“. Един истински американец.

По пътя непрекъснато мислеше за Кал. Преди години той беше спечелил стипендия „Роудс“ за Оксфорд и се бе влюбил в науката. Току-що изключен от „Андовър“, Хю се беше установил в Париж и често вземаше ферибота за кратко посещение в Англия. Имаха си точно определено място за срещи — една кръчма на „Пикадили“, на петдесет крачки от Даунинг Стрийт 10. Появяваха се там инкогнито, с вдигнати яки и винаги различни, за да се изненадат взаимно. (Веднъж Кал отиде маскиран с проскубана перука.) По цял ден се шляеха из Лондон, а вечерта вземаха влака за Оксфорд и Хю преспиваше на дивана в стаята на брат си.

Престоят им в чужбина бе невероятно интересен. Бяха двама скитници от Новия свят, които бродеха из Европа и си споделяха всичко (далеч от дома бяха изненадващо откровени помежду си). Четиригодишната разлика във възрастта им се стопи. За Хю това беше време на доверие и безкрайни възможности. Убеден в неотразимата привлекателност на Кал, той не смееше да се конкурира с него пред момичетата, предпочитайки контраста: брат му беше сериозен и вглъбен, а той — весел и духовит; брат му беше отговорният младеж, а той — бунтовникът. Пушеше „Голоаз“, залепил цигарата на долната си устна, говореше свободно френски, носеше черно поло и оръфано томче „Война и мир“ в раницата си.

А после Кал срещна Бриджит, която обикаляше на стоп с някаква приятелка.

— Искам да се запознаеш с нея. Ще дойдем в Париж за една седмица. Ще пием вино, ще обикаляме музеите, а аз ще се преструвам, че си падам по френската поезия.

Каква незабравима седмица прекараха! Задължителните багети със сирене на Ке Волтер. Селската къща на Мария Антоанета във Версай. Излет до Фонтенбло, където се изгубиха в гората. Обиколка на катакомбите. В продължение на три дни Хю кавалерстваше на Елън, приятелката на Бриджит, но после, слава богу, тя си замина. След което тримата бяха неразделни. Последния ден Кал ги остави сами и отиде да се напие в някакъв алжирски бар, но не пропусна да посочи истинската причина: „Време е двамата да се опознаете както трябва.“ Нямаше нужда да флиртува — едно непознато усещане. Той моментално я хареса, а вероятно и я обикна, защото тя обичаше Кал и Кал я обичаше. Беше странно, но се почувства превъзходно. Спокоен и отпуснат. Приет. Към по-големия брат се беше прибавила и една сестра. Светата троица. Заедно можеха да постигнат каквото си пожелаят.

Къде изчезна всичко това? Нима наистина се стопи за един летен следобед?

Портиерът, скрит в стъклена кабинка до вратата, му посочи извитата стълба, която водеше към чакалнята — малко помещение под прозрачен купол. Завеждащата архивите се появи скоро и той се изправи. Беше млада жена, облечена в костюм от туид.

— Здравейте — жизнерадостно каза тя.

— Здравейте, радвам се, че… — Изведнъж млъкна, защото думите му отекнаха странно в малкото помещение, разпокъсани от необичайно ехо. Оказа се, че над главата му виси метален диск, който беше причината за този необичаен ефект.

— Нашата малка изненада — усмихна се жената.

Поведе го нагоре по извитата стълба, заобикаляйки кашони с различни размери. Били в процес на местене, извини се тя. Минаха покрай бюста на Байрон, след който се заредиха портрети в масивни позлатени рамки. Очите на Хю се плъзнаха по имената под тях: Озбърт Ланкастър, Кенет Кларк, Джон Бетджеман, шестима представители на фамилия Мъри, носещи името Джон.

— Този е издателят на Дарвин — обясни тя, посочвайки с очи един портрет на Джон Мъри III, който внимателно ги гледаше иззад масивно писалище. — Веднага след като поема управлението на фирмата през 1843-та, той насочва дейността към науката, която е главен обект на интересите му. Издава Дарвин, Лайъл, Дейвид Ливингстън и, разбира се, прочутите пътеводители. Първи по рода си, те предизвикали страхотен интерес и спасили издателството от „големия лош вълк“.

Прекосиха вътрешна приемна, облепена с дебели златисти тапети — японски, от 1870-а, поясни тя, след което влязоха в кабинета й, задръстен с кашони и папки. Издателството било купено от по-голяма компания и се местело в нейната централа.

— Виждам, че вълкът е бил търпелив — отбеляза Хю.

Жената не се усмихна и той й подаде писмото на Саймънс, което тя прочете внимателно два пъти.

— Е, добре — кимна най-сетне. — Всички важни документи, свързани с Дарвин, държим в секретния си архив и не мога да ви ги предоставя. В склада тук има няколко кашона с материали, които са на ваше разположение, но се съмнявам, че ще откриете нещо интересно в тях. Всъщност това са финансови документи — фактури, сметки и други такива.

Хю си спомни за изключителната педантичност на Дарвин по отношение на счетоводството и документацията. През една от годините, твърде болен и слаб, за да отбелязва точните суми на приходите и разходите, той поверил тази задача на съпругата си Ема. След което открил грешка на стойност седем лири и това завинаги го излекувало от подобни волности.

Служителката го предупреди, че не може да рови сам в кашоните, после го въведе в приемната и добави, че ще работи под прякото наблюдение на човек от персонала. Стаята беше задръстена от стъклени шкафове с книги, над които, плътно един до друг, бяха окачени многобройни портрети. Широките френски прозорци бяха същите, които му бяха направили впечатление отвън.

Жената му предложи да седне на кръглата маса, разположена върху дебел персийски килим. Донесоха му един кашон и го поставиха на съседния стол. Разрешено му беше да си води бележки само с молив, под надзора на служител от издателството, който скоро щеше да заеме място зад бюрото в ъгъла. След като приключи с инструкциите, завеждащата архивите се забави още малко, обзета от очевидно колебание. Може би не изказах достатъчно благодарности, помисли си Хю и любезно каза:

— Много съм ви признателен.

— О, не се притеснявайте. Това ни е работата. Грижим се за нашите автори дори и след смъртта им. — Замълча за момент, после добави: — От двеста години насам нищо в тази стая не е променено. Имате честта да сте в компанията на велики личности. Съди, Краб, Мур, Уошингтън Ървинг, сър Артър Конан Дойл, мадам Дьо Стал… — Тя посочи към френския прозорец. — Ей там сър Уолтър Скот е бил представен на лорд Байрон през 1815-а. А тук — кимна към мраморната камина тя — са били изгорени мемоарите на лорд Байрон след смъртта му. Издателите решили, че така е най-добре за всички, особено за лейди Байрон…

Ясно, рече си Хю. Не беше показал ясно, че е смаян от обстановката и реликвите.

Останал сам, той бавно се огледа. Обстановката наистина беше впечатляваща. После вратата се отвори и в стаята влезе друга служителка, която седна вдървено зад бюрото.

Завеждащата се оказа права: в кашона нямаше нищо интересно. Търговски и счетоводни книги, декларации за доходи, договори за преводи. Прегледът на съдържанието му отне почти час. Взе поредната счетоводна книга и пред очите му се разкриха дълги колони от цифри, изписани прецизно с черно мастило. Оказаха се разходи, разделени по пера. Прехвърли няколко листа с палец. Цифрите скоро свършиха, последваха празни страници. После за огромно негово смайване съзря текст, изписан с равен и красив почерк. Сякаш на белия екран внезапно се бяха появили неизвестни филмови кадри.

Той се взря в началото. Почеркът беше наистина красив, някак момичешки, но елегантен и четлив. Истински океан от заоблени, полегати „а“, „о“ и „е“ — като гребени на морски вълни, устремили се към брега. Сред тях стърчаха калиграфски изрисуваните „в“ и „к“, приличащи на корабни мачти.

Първият текст започваше с дата.