Конспирацията на Дарвин

27

Два часа по-късно звънна телефонът в коридора на пансиона. Хю окачи слушалката, върна се в стаята и обясни положението на Бет, която се беше изтегнала на леглото. Той заминаваше за Оксфорд, а тя трябваше да се върне в библиотеката и да се опита да издири някакви роднини на Матюс.

На другата сутрин Хю стана рано и замина за Лондон, откъдето взе влака за града, от който изпитваше истински ужас. Лондон бе просто място на разпокъсани спомени. Кеймбридж предлагаше сигурна почва под краката, Оксфорд бе нещо съвсем друго: там призраците се чувстваха у дома си. И наистина се оказа така. Докато крачеше по тесните улички на стария университетски град, обикалящи около готическите колежи с високи каменни стени и остри кули, той съвсем ясно почувства тяхното присъствие.

Не след дълго се озова на завоя на Темза, където двамата с Кал караха плоскодънни лодки. Видя старата, все така боядисана в бяло къщичка за лодки, плаващия док. (Веднъж прътът му се бе забил дълбоко в калта и той бе увиснал на него, после мускулите му бяха поддали и бе цопнал във водата под оглушителния смях на Кал.) Излезе на Хай Стрийт и мина покрай пъба, в който Кал бе признал, че е свалял една от приятелките му — успешно, както се оказа по-късно. Хю се бе цупил в продължение на цели четири дни. Малко по-надолу беше киното, в което през един дъждовен неделен следобед влязоха да гледат „Сладък живот“. Това й бе проблемът на Англия: нищо не се променяше.

Мина покрай „Ол Соулс“ — колежа, който Кал бе избрал за следдипломната си квалификация, тъй като там нямало студенти, на които да преподава, а винарската му изба съперничела на избата на кралицата. В главата му изплува спомен за охолните вечери на учените глави, надянали непонятни за него академични тоги, които преминаваха от зала в зала и похапваха различни специалитети. Под влиянието на алкохола бе възприемал разговорите около масата като умни и поучителни, но на следващия ден изобщо не си спомняше за тях.

Дойде тук, за да се срещне със Саймън, който прие да се видят със същата видима неохота, която бе проявил и Невил.

— Не виждам ползата от такава среща — директно му заяви по телефона той, а в тънкия му глас прозвуча раздразнение.

Но Хю настоя.

— Живели сте в една стая с Кал и затова ми се иска да поговорим. Всъщност и Бриджит е на същото мнение.

— С каква цел, ако позволите да попитам?

— Опитвам се да изясня някои неща — отвърна Хю и неволно потръпна, тъй като знаеше, че британците трудно приемат подобни психологически загадки.

Но отговорът все пак беше положителен.

Уговориха си среща в един часа следобед под колонадата. Рано на другия ден Саймън заминаваше за Франция.

— Между другото, гласът ви звучи като гласа на Кал — каза Саймън миг преди да прекъснат разговора. — Приликата е просто удивителна.

Макар че се намираше точно в центъра на града, на хвърлей камък от Хай Стрийт, колежът представляваше един друг свят. Хю свърна по Куинс Лейн — тясна, покрита с едър паваж алея, по която с мъка би се промъкнала дори биволска каруца. Тя следваше извивките на древната каменна стена и свършваше пред портала на колежа. Мина покрай будката на портиера и се озова в средновековния вътрешен двор, в дясната част на който се издигаше колонадата от солиден гранит. Навлезе под високия свод, където градският шум изобщо не се чуваше. Квадратната тревна площ в центъра беше останала точно такава, каквато е била през XIV век.

Насочи се към входа на параклиса. Покривът над главата му беше от дебели дъски, оформени като корпуса на кораб. От двете страни на тесните пътечки имаше мемориални плакети, а прозорците представляваха типични произведения на готическата стъклопис.

Саймън беше единствената жива душа наоколо. Крачеше нервно напред-назад, а в ръката му се поклащаше куфарче. В момента, в който забеляза Хю, той направи доста странен жест и се втурна към него с протегната ръка. Беше слаб и жилав, с продълговато лице и очила с метални рамки. Въпреки топлото време беше облечен със сако от дебел туид, а старомодният възел на вратовръзката му беше леко извит на една страна.

— Радвам се, че дойдохте — рече Хю, механично подчертавайки британския си акцент, вероятно за да предразположи събеседника си. — Давам си сметка, че ви се обадих в последния момент.

— Няма нищо — отвърна Саймън. — Това е най-малкото, което мога да направя за вас.

Каза го така, сякаш охотно беше приел поканата за тази среща.

— Ще се поразходим ли? — попита Хю, въпреки че вече бяха тръгнали по пътеката. Саймън се придвижваше като птица, с малки крачки и леко поклащаща се глава.

— Надявам се, че не ви причинявам неудобство — продължи Хю. — Но пристигнах тук за едно проучване и… исках да се срещна с вас.

— Нещо свързано с Дарвин, нали?

— Откъде знаете?

— Бриджит ми каза. Позвъни ми малко след вас — всъщност след първото ви обаждане.

Хю се изкуши да попита защо в такъв случай не е отговорил на обаждането му по-рано, или по-скоро защо се беше направил, че не знае нищо за мотивите му да поиска тази среща. Но след кратко колебание се отказа.

— С какво се занимавате? — поинтересува се вместо това той.

— А, ето го типичния американски въпрос.

— Не е нужно да отговаряте — отвърна с леко раздразнение Хю. — Просто се опитвам да завържа разговор.

— Оценявам го — кимна Саймън. — Няма проблеми.

След което обясни, че е агроном и работи за оземляването на бедните фермери в Третия свят, по-специално в Южна Африка. В това има логика, помисли си Хю. Кал би потърсил приятели именно сред представителите на професии със социално значение, каквато несъмнено беше тази.

Стигнаха до ъгъла на галерията и завиха наляво, към сенчестата колонада.

— Как се запознахте с Кал?

Преди да отговори, Саймън му хвърли един продължителен поглед.

— Стана преди три години, на едно парти в „Ол Соулс“, в навечерието на неговото дипломиране. Беше щур купон, на който се напихме зверски. Харесахме се още от пръв поглед. По онова време в квартирата ми случайно имаше една свободна стая. Предложих му да се нанесе и той моментално прие. — Замълча, очевидно чудейки се какво още да каже. Вероятно по тази причина следващите му думи прозвучаха малко по-рязко. — Затруднявам се, знаете. Не знам откъде да започна. Но тази Бриджит е истинска фурия, не мислите ли? Много държеше да ви разкажа някои неща за Кал.

Хю изпита безпокойство от факта, че двамата предварително бяха обсъждали какво да му бъде казано.

— Какво по-точно?

— Трудно ми е да обясня, защото не искам да бъда арогантен. Има неща, за които дори тя не знае.

— Аз ви поканих на тази среща, защото искам да узная всичко.

— Ами добре… Ние с Кал бяхме много близки. Разговаряхме на всякакви теми, включително лични. Между другото, той често говореше за вас.

— Ние също бяхме близки — каза Хю, а наум добави: далеч по-близки, отколкото сте били вие.

— Сигурен съм, че е било така. Във всеки случай двамата се опознахме много добре, защото непрекъснато бяхме заедно. Хранехме се на една маса, излизахме да изпием по бира. По някакъв начин той се превърна в най-близкия ми човек на този свят, разбира се, с изключение на семейството ми, а може би и на приятелите от детинство, които човек никога не забравя.

Нова, наситена с несигурност пауза.

— Защо всъщност не ми кажете това, което искате? — опита се да му помогне Хю.

— Хм, прав сте. Но не очаквайте да ви запозная с всички детайли. Все пак оттогава изтече доста време. Едва ли държите да чуете подробности за живота ни тук, достатъчно е да ви кажа, че се разбирахме отлично. И това е най-важното. Превърнахме се в приятели… за цял живот. Казвам ви го, за да разберете, че ние обичахме Кал и хм… искахме да му помогнем.

— Да му помогнете? Как?

— Ами… Предполагам, че Невил вече ви е обяснил с какво се занимаваха в лабораторията.

Хю кимна. Значи всички са поддържали контакт помежду си. Започваше да намирисва на някаква конспирация.

— Нещата бяха сериозни. В началото не си давах сметка за това, но те бяха учени, които работят по държавни проекти. Не се допускаха никакви отклонения от стандартните процедури.

— Мога да си представя — промърмори с нарастващо раздразнение Хю.

— Дори Бриджит не знаеше, че са го уволнили. Според мен тя и до ден-днешен мисли, че е излязъл в някакъв отпуск.

— Разбирам.

— Вероятно се досещате, че Кал изпадна в депресия. В дълбока депресия…. — Саймън хвърли един изпитателен поглед към събеседника си, после продължи: — Дни наред не ставаше от леглото, отказваше да се храни, не правеше абсолютно нищо. А накрая, извинете, но нямам друг израз, той просто отказа да продължи.

— Да продължи?

— Да, да продължи да живее.

— Какво говорите за бога?

— Според мен направи опит да се самоубие. Всъщност два опита. Веднъж с хапчета, втори път инсценира автомобилна катастрофа. Първия път случайно се върнах в квартирата и го закарах в болница за промивка на стомаха. Нямам точни сведения за втория му опит. Откриха го в смачканата му кола на околовръстния път, но втори участник в произшествието нямаше. Неофициалното заключение на полицията беше, че нарочно се е блъснал в крайпътно дърво. А имайки предвид първия случай, ние бяхме склонни да повярваме в тази версия.

— Защо решиха, че е нарочно?

— Имаше редица косвени доказателства. Първо, бил без предпазен колан, въпреки че винаги го слагаше. Второ, в кръвта му имало значително количество алкохол, трето — липсвал спирачен път. И така нататък.

— И какво направихте?

— Питате дали направихме достатъчно, нали така? Мисля, че да. Надявам се да е било така. Подкрепяхме го по всякакъв начин, осигурихме му психиатър, когото той посещаваше три-четири пъти седмично. Диагнозата беше клинична депресия, предписаха му съответните медикаменти. Между другото, той спомена, че му се е случвало и преди, още в младежките години.

Хю не знаеше какво да каже. В главата му изплуваха далечни, полузабравени спомени, когато Кал наистина стоеше по цели дни в стаята си. Баща му никога не беше проявявал желание да говорят за това.

— Не знам — объркано промърмори той.

— После сякаш се оправи — продължи Саймън. — Състоянието му се подобри значително — разбира се, с неизбежните кризи. В един момент реши да се върне в Кънетикът и ние единодушно подкрепихме тази идея, защото тя щеше да го откъсне от болезнените спомени, свързани с Оксфорд, щеше да му помогне да започне нов живот. И той замина.

Направиха няколко пълни обиколки на вътрешния двор.

— Говорихте ли изобщо с него? — попита Хю. — Попитахте ли го какво не е наред, след като сте били толкова близки?

— Да, макар и бегло. А и всички знаехме, че причина за кризата му е случилото се в лабораторията.

— Защо едва сега ми разказвате всичко? Защо мълчахте досега?

— Както вече споменах, подсети ме Бриджит. Но нека ви напомня, че тя не знае дори половината от тази история. Никога не разбра за хапчетата, макар да подозираше, че нещо не е наред. Но когато чухме за смъртта на Кал, веднага си помислихме, че сам е отнел живота си. И това мнение се затвърди, когато научихме подробностите.

— Защо?

— Как да ви кажа… Придвижвал се е по ръба на скалата и е паднал точно там, където със сигурност го е чакала смъртта. Според мен вероятностите са петдесет на петдесет — или е паднал случайно, или е скочил нарочно.

Дълбоко шокиран, Хю не беше в състояние да говори.

— Доколкото съм осведомен, вие сте вървели пред него — внимателно произнесе Саймън. — Но не сте забелязали да се подхлъзва, нали?

— Не.

В главата му изплуваха спомените от онзи ужасен ден: скалите, водопадът, плясъкът на тялото и кръговете в тъмната вода.

— Така каза и Бриджит — кимна Саймън. — Между другото, тя много ви обича. Това е причината, поради която настояваше да говорим с вас. Убедена е, че вие се чувствате отговорен за смъртта на Кал и тази информация ще ви помогне.

Хю само изсумтя. Отново, както при първата си среща с Бриджит, беше обзет от желанието да побегне. Неприязънта му към Саймън нарасна, въпреки че човекът се опитваше да му помогне. Спря и рязко се извърна към него.

— Искам да ви благодаря.

— Моля, няма защо. Всъщност има, защото тези неща са важни. Съжалявам, че ги научавате толкова късно. — Саймън отвори куфарчето си и добави: — Искам да прочетете това писмо, но държа да ми го върнете.

Хю пое листа. Писмото беше от Кал, написано в Кънетикът. Съдържанието му беше кратко: чувствал се по-добре, не правел нищо, опитвал се да почива. Благодареше на Саймън за всичко, което бе направил за него. Хю изпита огромно облекчение от факта, че в текста нямаше нито дума за самия него.

Върна писмото, двамата си стиснаха ръцете и Саймън се насочи към центъра на вътрешния двор. Крачеше бързо със странната си птича походка. Олющеното куфарче леко се поклащаше в ръката му.

Хю бавно тръгна по Хай Стрийт. Възможно ли бе всичко това? Нима щеше да се окаже, че разглеждана от друг ъгъл, смъртта на Кал не е била случайна? Напрегна се в опит да възстанови хода на събитията. През последните седмици от живота си Кал наистина се държеше странно. В колата на път за Дяволската дупка го беше засипал с извинения. Съжалявал, че момчешката му компания не включвала Хю в своите игри; съжалявал, че го наранявал, а след това му обърнал гръб и заминал за Европа, вместо да остане у дома край баща им.

Да, той наистина бе проявил желание за откровеност. Един-два пъти почти успяха, но Хю беше твърде объркан, за да го насърчи. Отношенията помежду им просто не бяха такива: за него Кал си оставаше по-големият брат, който дава съвети и разчиства пътя му. Той беше котвата, за която се държеше по-малкият. А сега, когато нещата изведнъж се преобърнаха, всичко му изглеждаше странно.

— Да ударим по една бира, а?

Кал беше облякъл палтото си, готов за излизане.

— Много бих искал, човече. Но имам куп работа, а вече закъснявам. Може би по-късно… Или утре.

После изражението на лицето му се промени и той бавно започна да разкопчава палтото си.

— Всъщност идеята ти е много добра.

Когато излязоха на пътеката, Хю повтори предупреждението си за водовъртежа под водопада, а Кал се изсмя.

— Мислиш ли, че мога да забравя какво се случи на бедния Били Краутър? Той беше първият мъртвец, когото видях в живота си, а на погребението майка му си изплака очите. Помниш ли как хвърляхме във водата пръчки и клони и гледахме как водовъртежът ги засмуква? Ами гуменките на Джими Стърн, който рева по целия път на връщане? Това място е особено зловещо. Старата Дяволска дупка!

Направи опит да си спомни всичко, което се случи онзи следобед. Вървеше пръв по пътеката, обзет от нетърпение да стигнат до вира. Но защо се бавеше Кал? Обърна се да го подкани да побърза, но дали го видя? Всъщност видя ли го как се препъва? Видя ли го да скача? Извика ли, или мълчаливо полетя към средата на зловещия водовъртеж?

А след това дойде най-трудното. Да скочи ли след него, или да остане на място? Трябваше ли и той да умре? Колебаеше се, а времето неумолимо течеше.

Странно нещо са спомените, помисли си той. Винаги могат да ти изиграят някой номер. Всяка картина, която извикваше в представите си, предлагаше нова — по-ясна, но и по-различна. Нещата започнаха да се изясняват. Нещастен случай? Глупости! И все пак…

После в душата му започнаха да нахлуват съвършено различни чувства. Изпита гняв към Кал, който безразсъдно бе фалшифицирал лабораторните резултати — едно действие, което бе объркало живота му и бе довело в крайна сметка до нелепата му смърт. А отчаяният Хю бе обзет от тежкото чувство за вина. После гневът се превърна в жал. Стана му безкрайно мъчно за брат му, отчаян и сам, без помощ от близките си, които не са били в състояние да направят нищо за него, тъй като не са знаели достатъчно за онова, което го измъчва. Колкото повече мислеше за нещастието, толкова повече се дистанцираше от него и получаваше по-ясна представа за всичко, което се беше случило.

Тъгата бавно го напусна, заменена от тъй дълго чаканото облекчение. Изведнъж го обзе чувство за лекота. Нямаше друг израз, с който би могъл да го опише. Започна да крачи по-бодро, а очите му гледаха по нов начин хората, магазините, колите.

Следобедът беше хладен, но приятен. Тротоарите бяха пълни. Щеше да вземе автобуса за гарата, а в Лондон щеше да смени влака и да потегли към Кеймбридж, където го чакаше Бет. Възнамеряваше да я изведе някъде на вечеря и да й разкаже всичко, което беше научил. Но преди това трябваше да се обади на Бриджит.

Очите му откриха една кабина наблизо, а пръстите му механично опипаха джобовете за телефонна карта. Тя вдигна веднага, сякаш беше очаквала обаждането му. С няколко думи й разказа всичко, а след това — спокойно и уверено, добави и заключението си. Кал най-вероятно се беше самоубил. Тя не прояви изненада. Помълча малко, след което каза, че го обича, и побърза да затвори.

Екранът показваше, че на картата му има достатъчно минути за разговор. Всъщност защо не? Вдигна слушалката и набра цифрите, които помнеше наизуст. Странно, но изведнъж усети, че страшно много му се иска да чуе гласа на баща си.