Конспирацията на Дарвин

2

Чарлс Дарвин оседла любимия си кон и пое към имението на Джосая Уеджуд в Стафордшър. Заобиколи отдалеч селцата с тесни калдъръмени улички и бели къщи с тъмни греди в стил „Тюдор“, предпочитайки пътя през полето, който се виеше сред храсталаци и живописни полянки с лайкучка и киселец. Когато стигна гората и пое по пътеката между високите ясени и брези, той пришпори животното и очите му се насълзиха от насрещния вятър.

Никога през своя двайсет и две годишен живот не се беше чувствал толкова съсипан, въпреки че само преди седмица бе на противоположния полюс — щастлив и доволен от похвалите на Адам Седжуик, известния преподавател по геология в кеймбриджкия колеж „Тринити“. В продължение на няколко седмици двамата бяха изследвали урвите и речните корита на Северен Уелс — една блестяща във всяко отношение експедиция. А когато се прибра у дома, там го чакаше предложението, което — като гръм от ясно небе — заплашваше да промени живота му завинаги. И което беше оттеглено в момента, в който бе разпалило най-смелите му мечти. Кой би могъл да издържи на подобно отношение? Сведе поглед към земята под коня. Нищо по-лесно от това да се плъзне по хълбока на Херодот и да се хвърли с главата надолу под копитата му.

От разстояние младият Дарвин изглеждаше доста добре. Макар и възпълен, той беше добър ездач и тялото му се поклащаше в унисон с дългите скокове на галопиращия кон. Беше израснал в Шрусбъри, в семейното имение „Маунт“, строго придържайки се към Светата Троица на провинциалния живот — езда, лов и риболов. Облечен в кафяви кадифени дрехи и ботуши до коленете, той беше по-скоро дребен и определено симпатичен. Имаше високо чело, кестенява коса, топли кафяви очи, доста чувствени устни и нос, който смяташе за прекалено голям. Маниерите му не можеха да се сравняват с прямото и самонадеяното поведение на по-големия му брат Еразмъс. Говореше с леко заекване, наследено по бащина линия, и едва ли можеше да спечели състезание по скоропоговорки. Възприемаха го като представителен, отворен и дружелюбен младеж, който, без да бъде забележителен, един ден със сигурност щеше да се превърне в добър съпруг.

Но външността понякога лъже. Никой не подозираше за амбициите в душата му. Освен няколко близки приятели в колежа и университета малцина знаеха за страстта му към естествената история. Тя го вълнуваше, откакто се помнеше, от момента, в който баща му — Робърт Уоринг Дарвин, му подари две оръфани книжки, принадлежащи на по-големия му брат Чарлс, на когото го бяха кръстили и който беше починал при трагични обстоятелства още като студент по медицина. Едната беше за насекомите, а другата третираше „естествената история на водата, земята, камъните, изкопаемите и минералите — техните предимства, качества и лечебни свойства“. Страстта бе обладала душата му. Тя го бе накарала да зареже часовете по анатомия в Единбург и да започне да броди по брега за раковини и миди, да прекарва дълги следобеди извън стените на колежа „Крайст“ в Кеймбридж, търсейки насекоми в корените на дърветата и дори в дупките на коловете, изтръгнати от различни огради.

Дълга поредица от наставници утоляваха жадната му за знания душа с прозрения за природата, но и с нещо повече — с чувства. Това беше най-прекрасното качество на Седжуик, който се оказа истински романтик — особено когато разказваше как двамата с приятеля му Уилям Уърдсуърт са бродели из Езерната област в търсене на отговорите на природата. По време на геоложките експедиции в Уелс той бе напълнил джобовете си с изключително интересни камъни, шегувайки се с вдигнати към короните на дърветата ръце, че „тежестта му е нужна, за да не полети пред лицето на толкова много красота“. Чарлс помнеше и друг момент: вечерята в „Колуин Ин“, където, седнал пред чиния овнешко и халба бира, великият изследовател бе заявил, че току-що приключилата експедиция ще доведе до коренни промени в геоложката карта, а той, Чарлс, се е представил чудесно. Младежът бе обзет от гордост, каквато никога не бе изпитвал в присъствието на баща си:

А сега препускаше към Меър Хол за предстоящия лов на яребици, който, надяваше се, щеше да прогони чувството на разочарование и срам, и носеше един запечатан от баща му плик. Трябваше да го предаде на чичо Джос. В него имаше рецепта за „терпентинови хапчета“ срещу храносмилателни смущения и кратка бележка, в която се осъждаше „последната глупост“ на сина му да се включи в „изследователска експедиция“ с кораба „Бигъл“, който Адмиралтейството изпращаше на двугодишно околосветско плаване. Капитанът на кораба, темпераментен аристократ на име Робърт Фицрой, бе поискал на борда да има джентълмен, който да повдига духа му по време на плаването с приятни разговори, а мъдрите глави в Кеймбридж бяха издигнали кандидатурата на младия Дарвин. Прочутият професор по ботаника Джоузеф Хенслоу, който го водеше на продължителни разходки покрай река Кам, а по-късно го бе поканил на прочутите си петъчни сбирки, го беше препоръчал на Джордж Пийкок, математик от Кеймбридж и близък приятел на влиятелния главен хидрограф на Адмиралтейството Франсис Бофорт.

Това беше пътят, по който поканата стигна до масичката за писма в просторното преддверие на „Маунт“. Той я прочете, пулсът му се ускори, а ръцете му затрепериха. Но баща му съвсем не сподели ентусиазма му и методично изброи възраженията си срещу подобно пътуване. Що за безполезен и налудничав план? Вероятно много хора са отхвърлили тази покана, преди да бъде отправена към него. Няма ли да попречи на кариерата му? Не е ли време да се установи, след като вече е сменил достатъчно много професии? Чарлс нямаше сили да се противопостави на баща си. За него докторът беше великан в много отношения, но най-много го впечатляваше физическото му излъчване. А той наистина беше огромен — сто и четирийсет килограма, метър и деветдесет, толкова огромен, че едва не премазваше малкия Чарлс в страничната преграда на капрата, докато го мъкнеше със себе си при пациентите си. Чарлс почти не помнеше майка си Сузана, която бе починала, когато той беше едва на осем. В съзнанието му бяха останали тъмната стая, в която тя лежеше прикована в продължение на седмици, а също и роклята от черно кадифе, с която я бяха облекли след смъртта й. Отгледа го баща му. Всъщност го отгледаха двете му по-големи сестри под ръководството на доктор Дарвин — една дистанцирана фигура, която след вечеря с удоволствие наказваше домочадието с двучасови монолози. На деветгодишна възраст му стегнаха багажа и го изпратиха в пансион. Чарлс обичаше баща си и знаеше, че той също го обича. И безкрайният кръговрат продължаваше: Чарлс предлагаше единствено поредица от разочарования, но въпреки това бленуваше за бащиното одобрение и похвала. Когато преди две години безславно бе напуснал медицинския факултет в Единбург, ужасен от операциите без упойка, кръвта и скандалните доставки на трупове за дисекция от мародери, разочарованието в очите на баща му го бе пронизало право в сърцето. И до ден-днешен помнеше горчивите му думи: „Не те интересува нищо извън стрелбата, кучетата и лова на плъхове. Ще донесеш само срам за семейството.“

С натежало сърце Чарлс написа на Хенслоу, че не може да приеме назначението на „Бигъл“. Вероятно все още има някаква надежда, стисна устни той, докато пришпорваше запенения кон. Баща му не беше затръшнал вратата. След като изброи всичките си възражения, той му остави и малка пролука с думите: „Ще дам съгласието си, но само ако успееш да намериш човек с глава на раменете, който да те посъветва да отидеш.“ Такъв можеше да бъде само чичо Джос, първи братовчед и зет на доктора. Имаше приятни обноски и отлично чувство за хумор и ръководеше умело империята за производство на порцелан в Уеджуд, основана от баща му. Неговите съвети носеха тежестта на модерния предприемачески свят, който управляваше леярните и парните машини в Средна Англия, а Чарлс обожаваше компанията му. Обичаше имението с богатата му библиотека, огласяно от веселия смях на братовчедите му и стопляно от добродушието на стопанина. Беше го кръстил „Замъка на щастието“, защото беше пълна противоположност на собствения му дом.

Остави Херодот в ръцете на коняря и влезе в голямата зала, следван от хрътките. Момичетата Фани и Ема изпищяха от удоволствие, а братовчед му Хенсли, шест години по-малък от него, възторжено го потупа по гърба. Чичо Джос се зарадва, като го видя, но веднага забеляза тревогата, изписана на лицето му. Чарлс им разказа за околосветското пътешествие, след което извади писмото. Чичо Джос се оттегли в кабинета си да го прочете на спокойствие и не след дълго се появи отново с предложение да отидат на лов.

Тръгнаха да кръстосват равнинната местност с пушки в ръце. Чарлс не улучи седем от деветте яребици, които се вдигнаха от храстите пред тях. И стрелбата ми е калпава, омърлушено си рече той, докато правеше два възела на шнура на якето си, маркирайки по този начин убитите птици. Надвечер, когато се прибраха, вече оживено се обсъждаше предложението за околосветско плаване. Дори гостите бяха единодушни, че подобен шанс не бива да се изпуска.

— Ела да ми изброиш възраженията на баща си — рече чичо Джос и го поведе към кабинета си.

Чарлс прилежно направи списък с осемте точки на несъгласие на доктор Дарвин и му подаде листа. Сбърчил вежди в привидна строгост, чичо му започна да ги отхвърля една по една с лекотата на опитен съдия.

— Какво ще кажеш, да пишем ли на баща ти?

Той седна на масивното си махагоново писалище и набързо превърна повечето от възраженията в положителни предложения, като от време на време дяволито намигаше на Чарлс. В крайна сметка младежът натопи перото в мастилото и колебливо започна да пише: „Скъпи татко, страхувам се, че отново ще предизвикам неодобрението ти, но по мнение на всички от семейство Уеджуд опасностите не са чак толкова много. Разходите няма да са по-големи от тези, които бих направил, ако си стоя у дома. Уверявам те, че въпреки силното ми желание да осъществя това пътуване без колебание ще се откажа от него в случай че се възпротивяваш…“

Писмото беше изпратено. Положението беше обсъдено още веднъж след вечеря. А когато си легна в спалнята на втория етаж, Чарлс установи, че не може да заспи. Изправи се до прозореца и се загледа в цъфтящите ириси, лобелии и далии в градината, зад които блестеше езерото, обляно от лунните лъчи. „Дали все още имам шанс за това пътуване?“ — запита се той. То предлагаше уникални възможности за обогатяване на познанията му в областта на геологията и зоологията, за изследване на неотбелязани в картите скални образувания и събиране на образци от неизследвани части на света. Така копнееше за пътешествие! Спомни си как двамата с Хенслоу бяха обсъждали идеята за пътуване до Канарските острови. Господи, колко скромно му се виждаше то, сравнено със сегашната възможност! Това щеше да бъде последната авантюра, преди да се предаде окончателно на спокойния семеен живот, който без съмнение щеше да бъде свързан с кариерата на провинциален викарий.

Но Чарлс добре съзнаваше, че има и друго. Природните науки се развиваха с бързи темпове, към музеите се стичаше поток от нови находки, а една такава експедиция би повдигнала авторитета на всеки млад учен. Беше виждал как различните кралски дружества посрещат изследователите като герои, канят ги в своите луксозни клубове, мастити банкери и индустриалци дават вечери в тяхна чест в изисканите си домове в Кензингтън и Найтсбридж, пафкат с пурите си и попиват думите им, а жените ги гледат с възхищение. Душата му копнееше за слава така както изстрадалото от суша растение копнее за дъжд.

В главата му изплуваха откъси от разговора с чичо Джос.

— Спомняш ли си какви измислящи разправяше едно време, когато беше на десетина години? — беше попитал той, изправен до пламтящата камина. — Най-често си съчиняваше срещи с редки птици, докато си скитал из полето. Тичаше през глава и разпалено твърдеше, че току-що си видял най-екзотичния скорец на света. Бяхме доста озадачени, а аз забелязах нещо много любопитно — измислиците ти започнаха в момента, в който разбра, че баща ти се интересува от орнитология. Посъветвах го да не ти обръща внимание и, слава богу, увлечението ти постепенно отмина. Мисля, че главна причина за появата на тези малки лъжи беше желанието ти да му доставиш удоволствие.

Коментарът му беше точен. Разбира се, оттогава насам Чарлс се беше променил, а любовта му към науката го бе накарала да се прекланя пред фактите. Но той възприемаше истината както селският свещеник възприемаше Бога — като висша абстракция, която при нужда може да бъде моделирана така, че да върне някой заблуден енориаш в лоното на църквата. Отново помисли за баща си, който не отстъпваше пред нищо и беше чужд на всякакви компромиси. Ех, ако можеше да осъществи това плаване, да донесе редки образци и да го поканят да изнесе поредица от лекции в лондонския Кралски клуб! Колко сладко би било отмъщението! Това би означавало, че не са отишли напразно годините, през които беше стрелял по птиците и беше ровил земята да търси различни насекоми! Тогава баща му щеше да се гордее с него.

На другата сутрин стана рано и излезе на лов, но по някое време го откри един слуга, който му предаде нареждане от чичо му. Трябвало незабавно да тръгнат за „Маунт“, където да обсъдят нещата с баща му. Проблемът бил важен и не търпял отлагане.

Качиха се на двуколката и заподскачаха по неравния път. Пристигнаха в имението малко след пладне и спряха пред къщата на хълма, от който се откриваше прекрасна гледка към река Севърн. Доктор Дарвин пиеше чай в дневната и изглеждаше потънал в мислите си.

— Получих писмата ви — промърмори той и не каза нищо повече.

Чичо Джос направи знак на Чарлс да ги остави насаме и той излезе в градината. Не знаеше какво да прави и закрачи между цветните лехи. Петдесет минути по-късно го повикаха. Чичо Джос се беше отдръпнал в дъното на просторната стая, а баща му тържествено обяви, че е променил мнението си. Разрешаваше му да замине на околосветското плаване — разбира се, „ако все още има желание“.

Чарлс едва сдържа вълнението си. Изпелтечи някакви благодарности, които не прозвучаха така красноречиво, както му се искаше, после хукна по стълбите към стаята си на горния етаж. Измъкна лист хартия от бюрото и бързо написа писмо до Бофорт, в което го уведомяваше, че приема поканата с радост и признателност. На сбогуване с чичо си го прегърна, изпрати го до портата и тихо го попита как е постигнал това чудо.

— Изобщо не беше трудно — отвърна Джос с нескрито задоволство. — Само подхвърлих, че това плаване ще бъде от голяма полза за бъдещата ти кариера и предлага отлична възможност да докажеш качествата си.

Същата вечер и Еразмъс се завърна у дома. В преддверието той разтърси ръката на брат си и го потупа по рамото за успешното „доене на кравата“ — един от многото изрази, които употребяваше, когато ставаше въпрос за измъкване на малко пари от стиснатия им баща. На масата разговаряха за незначителни неща, сякаш не се беше случило нищо особено. Баща им беше необичайно мълчалив, а Чарлс си позволи един-единствен намек за предстоящото пътуване.

— По време на плаването май ще трябва да правя чудеса, за да не харча повече, отколкото са джобните ми пари — подхвърли той.

— Чувал съм, че те бива в чудесата — поусмихна се баща му.

По-късно Чарлс нахвърли малко лични вещи в една чанта, тържествено се ръкува с баща си, прегърна брат си и отиде да подремне. В три през нощта взе експресния дилижанс за Кеймбридж и нае стая в хотел „Ред Лайън“.

Хенслоу се изненада от появата му в ранното утро, след което призна, че мъничко му завижда. Забил поглед в килима, наставникът му смутено сподели, че много му се искало сам да се възползва от поканата, но се отказал в момента, в който зърнал ужасеното лице на жена си. След което добави, че не искал да я „осъжда на преждевременно вдовство“.

Мисис Хенслоу им поднесе курабийки и двамата мъже започнаха да обсъждат експедицията. Ентусиазмът на Чарлс беше толкова заразителен, че Хенслоу отиде да донесе атласа от кабинета си. В този момент на вратата позвъни пощальонът.

Хенслоу разкъса плика, прочете съдържанието на писмото и видимо пребледня. Отпусна се на дивана и театрално обхвана главата си с ръце.

— Какво има? — попита Чарлс.

— Писмото е от капитан Фицрой. Благодари ми за усилията да му намеря спътник и се надява да не съм се измъчил много, тъй като бил решил, че не му трябва такъв. По всичко личи, че е предложил мястото на свой близък.

Чарлс не успя да отрони нито дума.