Конспирацията на Дарвин

3

През следващите дни тримата изследователи бяха погълнати от работа, разпределяйки си всекидневните задължения и задачи. Хю беше принуден да признае, че помощта дойде навреме и доста го разтовари. Редуваха се в приготовлението на храната и общото пране. Найджъл се оказа добър готвач, особено изобретателен по отношение на сосовете. На втория ден Хю награби малкия вързоп дрехи, просна ги върху плоската скала на брега и ги изтърка със солена вода, след което ги прехвърли в пластмасов леген с прясна. В този момент с удивление откри, че е изпрал и два чифта бели бикини. Простря ги да съхнат върху скалата, а очите му непрекъснато се връщаха към тях.

Научната работа също вървеше добре. Въртяха се на смени по двама. Единият ловеше птиците и ги измерваше, а другият записваше данните. Бет показа забележителни умения при обработката на чинките, които, сякаш заразени от нейното спокойствие, послушно кротуваха в ръцете й. Някои от тях отказваха да отлетят дори когато разтваряше пръсти, за да ги пусне на свобода, смешно поклащайки се от крак на крак, за да запазят равновесие. По този повод Найджъл я кръсти „Света Франциска“.

На четвъртия ден решиха да поплуват и скочиха във водата от плоската скала. След това Бет невъзмутимо свали горната част на банския си и я сложи да съхне на камъните. Хю с усилие извърна глава от голите й гърди, но тя не му обърна внимание. По същия начин реагира и на хапливите подмятания на Найджъл.

През по-голямата част от времето Хю беше облечен само по гащета и туристически обувки. Тялото му беше стройно и загоряло. Найджъл предпочиташе бермуди и бяла тениска, която бързо подгизваше от пот и разкриваше част от смешното му розово шкембенце. Придвижваше се между камъните тромаво като непохватен дебелак и с нетърпение чакаше вечерите, за да се настани край огъня и да подхване безкрайните си монолози. Хю хвърляше бегли погледи към Бет и се питаше какви мисли минават през главата й. Нощем, уединен в палатката си, той отново започна да мастурбира, приемайки това като сигнал, че силите му се завръщат. Веднъж стана да се облекчи край близките камъни и откри, че тя е в палатката на Найджъл. Вътре светеше петромаксова лампа и ритмичните движения на сенките им ясно се очертаваха на платнището. От вътрешността долиташе неясен шепот и той побърза да се обърне.

Найджъл започваше да му действа на нервите. Когато положението ставаше нетърпимо, Хю просто им обръщаше гръб и тръгваше към северния край на острова. Там според него беше краят на света — място за усамотение и спокойствие. Беше го открил преди четири месеца, докато преследваше една хитра чинка, която упорито отказваше да влезе в мрежите. Внезапно бе видял нещо като сипей между бодливите храсти и полуизсъхналите кактуси, който свършваше при две огромни заоблени скали, разделени от естествен стръмен улей. Внимавайки къде стъпва, той се бе спуснал десетина метра надолу и се бе озовал на плоска, широка около два метра скала, надвиснала над дълбока пропаст, в чието дъно се пенеше прибоят.

Бет беше донесла няколко книги и му предложи една. По време на дългите и прекалено горещи за работа следобеди той вземаше книгата със себе си на скалата. Там беше единственото място, където можеше да се усети лекият бриз откъм океана, стига изобщо да полъхнеше. Чувстваше се добре, струваше му се, че е постигнал пълен покой, потънал в четене и размисли. От време на време вдигаше глава към морската шир и сенките на облаците, които играеха по нея — огромни подвижни петна, променящи цвета си от изумрудено зелено до синьо и черно.

Сутринта на първия ден от третата им седмица заедно Бет го попита ще я вземе ли в „скривалището“ си.

— Да — отвърна той, после изведнъж осъзна, че е отговорил прекалено бързо. Не беше сигурен, че желае да споделя мястото си за усамотение. — Но как разбра за него?

— Островът е твърде малък за тайни убежища — отвърна тя.

— Не бъди толкова сигурна.

До обяд работиха рамо до рамо, заети с преброяването на семената. Тя беше оградила с въже един квадратен метър пръст и използваше ръчна цедка за пресяване. Вдигаше семената едно по едно, сравняваше ги с пластмасовия еталон и ги подреждаше на чисто парче плат до себе си. Хю се занимаваше със същото на крачка от нея. През повечето време мълчаха. Приличаме на възрастна двойка, която рови в градината, помисли си той. Слънцето ги заливаше с парещите си лъчи и тялото му скоро лъсна от пот. Вдигна калния си пръст да се почеше и по бузата му останаха тъмни влажни следи. Бет се изправи, протегна се и отново приклекна с гръб към него. Кръвта шумно блъскаше в слепоочията му.

Тръгнаха след обяда. Найджъл остана в палатката си и се зае да я почиства. Транзисторът му, комбиниран с малък вентилатор на батерии, бълваше новините на Би Би Си. Тероризъм, политика, СПИН в Африка — все неща, които сякаш принадлежаха на друга планета.

Над главите им кръжаха чайки и това беше единственото движение, което нарушаваше покоя. Стигнаха закръглените скали и той внимателно пое надолу, притиснал лице до топлия камък. Тя остана горе със скръстени ръце, следейки внимателно къде поставя ръцете и краката си той. После се спусна по стъпките му. След около пет минути се добраха до надвисналата над пропастта каменна тераса. Хю за пръв път си даваше сметка колко много време е нужно за трудното спускане.

Настаниха се един до друг, Бет отметна косата си назад и се усмихна.

— Горе ми мина през ума да се откажа — обяви тя, но Хю знаеше, че не говори сериозно.

Младата жена надникна надолу към разпенения прибой и веждите й се вдигнаха в израз на престорена тревога. Имаше прилив и вълните с лекота прескачаха острите скали, изчезвайки в кухината, издълбана в основата. После отскачаха обратно, сякаш отблъснати от някаква скрита в недрата на острова пружина. На известно разстояние от брега се срещаха различни течения, издавани от многобройни бели зайчета по повърхността.

— Значи тук се криеш от всичко тленно — подхвърли Бет.

— Да.

— Мога да те разбера. Шум, мръсотия, блъсканица…

— По-скоро от Найджъл.

Тя му хвърли кос изпитателен поглед и леко се намръщи.

Поговориха за острова и за проекта, а след това — за пръв път откакто се познаваха, преминаха на по-лични теми. Той попита какво я е довело на острова. Бет седеше с кръстосани крака, опряла лакти върху бедрата си.

— Мен ли? — промърмори тя. — Откъде да започна?

— Започна с детството си в американския Среден запад.

Отначало животът там й харесвал, но после, когато преминавала от клас в клас, започнала да се чувства не на място. В крайна сметка избягала в Харвард — единственото момиче от класа, което изобщо успяло да пробие там. След завършването си отишла в Кеймбридж, където специализирала еволюционна биология и за известно време останала да работи в Лондон, но после и този живот започнал да й писва и решила да се включи в проекта. И ето я днес, наближаваща трийсет, без изобщо да усети как са се изтъркаляли годините.

— Имах чувството, че съм попаднала в задънена улица. Всъщност това е основната причина да съм тук. Да се откъсна от нещата, да се отдам на размисъл.

— А родителите ти?

— Все още са в Минеаполис. И двамата са учители. Често се чуваме. Или поне се чувахме, преди да тръгна насам.

Помълчаха известно време.

— Разбрах, че си била омъжена — подхвърли Хю.

Тя трепна и го погледна в очите.

— Найджъл ти каза, нали?

— Да.

— Беше грешка. Знаех го още от самото начало. Опитах всичко възможно нещата да потръгнат, но не се получи. Просто не успяхме да „се сработим“, както казват хората. Имахме и хубави мигове, но лошите преобладаваха. Ставаха все по-ужасни и се случваха все по-често.

— Найджъл твърди, че съпругът ти е страдал от депресия.

— Той наистина дрънка много, нали? — погледна го тя и поклати глава. — Съпругът ми страдаше от депресия, но не това беше причината да се разделим. Вината беше и у двама ни.

Очите й се отправиха към океана, а Хю погледна ръката й, опряна на камъка близо до неговата. Усещаше присъствието й с невероятна сила. Въздухът сякаш трептеше от него.

— Всъщност едва ли е уместно да говоря за себе си — поклати глава тя. — Съжалявам, че Найджъл ти е казал.

— Е, той наистина дрънка много — сви рамене Хю.

— Така е. Но иначе е свестен.

Помълчаха, после Бет смени темата и поиска да научи какво е направил той през 28-годишния си живот.

— За жалост нищо особено — въздъхна Хю. — Израснах в Кънетикът, в едно градче на окръг Феърфийлд. Като малък много го харесвах. Бродех с приятели из горите, станах член на младежката лига, пътувах на стоп до морето. Ей такива неща. После заминах за Андовър, в подготвително училище. Отначало се справях добре, после изскочих от релсите. Изключиха ме последната година, един месец преди дипломирането.

— Какво направи?

— Нищо драматично. Просто наруших наведнъж и петте основни правила. Един уикенд напуснах кампуса и се напих. Исках да отпразнувам приемането ми в Харвард. Преди това обаче се разписах на портала на общежитието и после се измъкнах тайно. Обвиниха ме в измама. За капак ми лепнаха нарушение и на петото правило — „джентълменско поведение“. Направих опит да се защитя, но без успех.

— И какво стана?

— Взех влака за вкъщи. Това беше най-дългото пътуване в живота ми. А когато се прибрах, бях в немилост. Баща ми не можеше да ме гледа.

— А Харвард? Какво стана с Харвард?

— Отказаха да ме приемат. По-късно кандидатствах втори път, но не се представих достатъчно добре. В крайна сметка се записах в Мичиганския университет.

Разказа й за родителите си. За баща си, преуспяващ нюйоркски адвокат, за майка си, която се бе влюбила в друг и ги бе напуснала, когато той беше четиринайсетгодишен.

— И затова си отишъл в подготвителното, а?

— Да.

— Трябва да е било доста гадно.

— Май да — въздъхна той. — А две години след като ни напусна, тя умря. Живееше с друг мъж, готвеха се да се женят, но тя внезапно умря. От аневризма. В един момент седяла в леглото и си решела косите, в следващия била мъртва.

— Как ти се отрази това?

— Бях объркан. Непрекъснато си повтарях, че е Божие възмездие.

— Но не си го вярвал, нали?

— Не.

— И те отгледа баща ти, така ли?

— В общи линии, да.

— Той ожени ли се втори път?

— Да. Преди три години.

— Значи когато си бил тийнейджър, не е имало жена в живота ти.

Не беше въпрос, а констатация. Странно, той никога не беше разглеждал нещата в тази светлина.

— Не.

— Близък ли си с баща си?

Хю се замисли. Въпросът беше от най-трудните.

— Той ме обича, макар и по свой, дистанциран начин. Преди време пиеше много. Сега спря, но… Не знам. Потъваше в някакъв свой свят. Вечер просто изключваше и се оттегляше в царството на алкохола. Така и не получих възможност да говоря с него като с близък човек, открито и честно. Да споделя чувствата, които ме вълнуват. И вероятно по тази причина живеех с мисълта, че му нося разочарование. Че съм го предал.

Това не е и половината от цялата история, добави мислено той.

— Май той те е предал — отбеляза Бет. — Странно е, че децата винаги са склони да се самообвиняват. Сякаш са виновни за всичко.

Вместо отговор той само изсумтя.

— Имаш ли братя, сестри?

Въпросът го сепна.

— Не.

Вече не.

Понечи да смени темата, после се отказа. Изпусна въздуха от гърдите си и прошепна:

— Имах брат, по-голям от мен. Загина при нещастен случай.

— Господи, съжалявам! Какво се случи?

— Удави се, но това е дълга история. — Помълча, после добави: — Някой друг път ще ти я разкажа.

— Разбира се.

Няколко минути изтекоха в мълчание.

— Май в живота ти е имало достатъчно страдание — тихо промълви Бет и взе ръката му.

— О, извинявай. Не исках да изреждам списъка със злочестините си.

— Не, не, аз настоях. А това обяснява много неща.

— Какви например?

— Ами например защо си се озовал на този остров, абсолютно сам преди нашето пристигане.

— Радвам се, че дойдохте.

— Аз също.

Той изпита непреодолимо желание да я прегърне и целуне. Стрелна я с поглед и усети, че и тя изпитва същото.

— Не бива! — спря го Бет и отново отпусна ръката си в неговата. — Найджъл.

После решиха да се връщат. На върха на скалата той й подаде ръка, за да не се подхлъзне.

— Добре дошла обратно в реалността.

Вечерта, сгушен в спалния чувал, Хю се замисли за онова, което беше пропуснал в разказа си. А то беше най-важното. На първо място фактът, че брат му беше всичко за него, център на неговата вселена. Той го боготвореше и разчиташе на него за физическото си оцеляване. В онези дълги нощи, след като майка им ги напусна, двамата се грижеха за баща си — ти го хвани за краката, а аз за раменете, хайде, вдигаме го на леглото. Понякога баща му и брат му идваха да го вземат след баскетболната тренировка. Колата криволичеше по улицата, а Хю, свит на задната седалка, горещо се молеше да не катастрофират. Изпитваше огромно облекчение, когато брат му сядаше зад волана по обратния път, въпреки че още се учеше да шофира и носът му едва се показваше над кормилото. Движеха се с двайсет километра в час, но чувството за сигурност беше невероятно.

Брат му беше не само с три години по-голям. Той беше по-едър, по-силен и го превъзхождаше във всичко. Тичаше по-бързо от Хю, скачаше по-надалеч. Беше съвършеното дете в семейството: отличник в училище, председател на класа, сътрудник в местния вестник, където му бяха поверили отделна рубрика. В очите на Хю той беше недостижимият пример за подражание: висок, красив, атлетичен. На игрището за бейзбол беше безспорният капитан, винаги най-добрият на терена. След някой особено успешен удар, последван от спринт към следващата база, Хю тайно поглеждаше баща си и винаги забелязваше гордостта в очите му.

„Хайде, Хю, ела да похвърляме.“ Спомни си миризмата на прясно окосената трева в задния двор, издължените сенки на късния летен следобед, жуженето на цикадите. Подаваха си топката по различен начин — ниски и дълги пасове, забиване, прехвърлящи подавания по линията. „Дай ми един силен, над главата!“ Хукваше в обратна посока, поглеждаше през рамо и с плонж улавяше топката. Ръката под кожената ръкавица изтръпваше от силните му ответни удари. „Дъното на девета! Базите са покрити! Готви се за удара, ще бъде дълга парабола… Още назад, още! Браво, хвана я! Край с, инките“, предадоха се!…“

В крайна сметка Хю успя да влезе в отбора, но през по-голямата част от времето стоеше на резервната скамейка. От време на време го пускаха защитник в дясната зона, където, застанал сам сред огромното затревено поле, той се молеше топката да не се насочва към него и суеверно попипваше заешкото краче, окачено на шията му.

Веднъж обеща на брат си да му помогне за разнасянето на вестника, което също влизаше в задълженията му. Но пакетът се оказа прекалено тежък и той не успя да подкара велосипеда си. Опита се да сложи част от вестниците под седалката и от двете страни на задното колело, но не се получи. Закъсняваше за тренировка и изпадна в паника. В крайна сметка захвърли велосипеда в храстите и напълно го забрави. „Как беше?“ — попита го по-късно брат му и Хю зяпна от ужас. Хукнаха в тъмното да търсят зарязаното колело и за щастие го откриха непокътнато, заедно с вестниците. Разнесоха ги с помощта на баща им, който мълчаливо въртеше волана и мрачно поклащаше глава. Беше в отвратително настроение, вероятно защото пак беше прекалил с пиенето.

Сателитният телефон издаде рязък, дразнещ звън. Трябваха му няколко секунди да се отърси от спомените и да го вдигне. Тънкият глас отсреща долиташе със закъснение.

— Бет Дълсимър, моля. Извинявам се, че звъня толкова късно, но я търся по спешност.

Беше глас на млад мъж, с американски акцент.

Хю нахлузи гащетата си и понесе телефона към противоположния край на лагера, стъпвайки внимателно по камъните с боси крака. Жарта на огъня все още хвърляше алени отблясъци. Дръпна ципа на палатката, наведе се и влезе. Бет се събуди веднага. Тревогата в очите й бързо се стопи, по устните й пробяга усмивка. Той обясни за какво става въпрос, подаде й телефона и се оттегли. Чу я как заговори свойски, но някак притеснено, след което изведнъж нададе вик. Найджъл изскочи от мрака и се втурна в палатката.

— Какво? Какво има?

Хю запали една петромаксова лампа, разръчка жарта и се зае да вари кафе. Когато го занесе в палатката, Бет вдигна глава и през сълзи му съобщи, че майка й е починала от инфаркт. Пое чашата и отпи глътка кафе, бузите й бавно поруменяха.

— Трябва да замина — рече тя. — Веднага, още утре!

На сутринта Бет си събра багажа, за да се качи на пантата, която бяха повикали по спешност. Найджъл реши да тръгне с нея, обяснявайки, че не може да я остави сама в такъв момент. Предложи да я придружи дори до Минеаполис, за да не бъде сама на погребението. Бет се върна в палатката и набра номера на баща си. Долавяйки тихите й ридания зад платнището, Хю и Найджъл си размениха безпомощни погледи.

— Не ми е приятно, че те зарязваме по този начин — промърмори Найджъл. — Ще направя всичко възможно шефовете на проекта час по-скоро да ти изпратят нови хора. Няма да се тревожиш за нищо.

— Разбира се — кимна Хю, но в момента това беше последната му грижа.

На закуска Бет почти не се докосна до филийките, които Найджъл успя да опържи със смайваща бързина. Беше бледа и мълчалива, но според Хю така изглеждаше още по-хубава.

Пантата пристигна малко преди десет. Бет се наведе и с тъжна усмивка го целуна по бузата. Той я прегърна за миг, после понесе багажа й към скалата. Там спря и стисна ръката на Найджъл. След минути двамата вече ги нямаше. Пътуваха в лодката, без дори да поглеждат назад. Чайките ги изпратиха донякъде, после се върнаха и възобновиха кръговете си над брега, търсейки риба.

Чувството за самота беше странно, макар и толкова познато. Не се залови с обичайната работа, дори не вдигна коловете с мрежите. Остана на скалата, зареял поглед над океана. Нещата вече бяха различни. Стопи се равновесието, което бе успял да постигне благодарение на продължителната самота. Струваше му се невъзможно да продължи както преди.

Час по-късно се върна в лагера, включи сателитния телефон и поиска да го свържат с ръководителя на проекта Питър Саймънс.

— Удрям камбаната за пожар — рече в слушалката той, прибягвайки до изследователския жаргон. Условията на договора включваха възможността за незабавна евакуация без много въпроси. Но Саймънс все пак зададе един:

— Какво мислиш да правиш?

Отговорът не беше лесен, особено при наличието на този вулкан от емоции в душата му. На какво всъщност се надяваше? Че може би ще успее да спаси нещо от това начинание, че ще загърби загубите и ще се отърси от чувството за провал? С изненада установи, че може да предложи отговор и вече го прави.

— Мисля да довърша дисертацията си. Но не чрез практически изследвания, а по-скоро като напиша монография, вероятно на тема Дарвин. С твоя помощ, разбира се, стига да проявиш желание…

Саймънс отговори, че има такова желание.

Удържаха на думата си. На острова се появиха двама студенти — момче и момиче на по двайсет и няколко, горящи от желание за работа. Хю им показа всичко, което имаше значение за проекта, а сутринта преди отпътуването отиде в тайното си убежище и поседя около час на скалната тераса, надвесена над океана. После набързо събра багажа си. Бяха предимно книги и се побраха в един-единствен сак. Студентите го изпратиха до пристана и му махнаха за сбогом, очевидно доволни, че остават сами.

— Най-накрая ти писна, а? — подхвърли Раул, надвиквайки боботенето на мотора.

— Нещо такова.

— Радваш ли се?

— Радвам се, че отивам другаде.

— Къде?

— В Англия.

— Ще си обръснеш ли брадата, след като се върнеш в цивилизацията?

— Вероятно.

— Жалко, омбре, много ти отива.

Това изявление предизвика учудването на Хю. Изведнъж усети, че в душата му потрепва надежда. Престоят му на този остров съвсем не беше безполезен и той нямаше от какво да се срамува. За разлика от други хора беше останал тук с твърдото намерение да довърши това, което беше започнал, и по този начин бе подпомогнал един научен проект.

Пантата изръмжа и започна да се отдалечава, а той се обърна да хвърли последен поглед към Син Номбре. Слънцето блестеше в крилете на птиците, които се въртяха над него. Изведнъж си даде сметка, че в хода на работата си беше опознал всеки камък и всяка пътечка на това късче земя, но същевременно беше забравил как изглежда то отстрани. И сега с изненада установи, че островът всъщност е симетричен, с еднакви полегати склонове, наподобяващи стените на мравуняк.

От разстояние изглеждаше малък и тъмен, един отдавна угаснал вулкан, изникнал бог знае кога насред безбрежния океан.