Конспирацията на Дарвин

8

Хю не можеше да повярва на късмета си. Дневникът попадна в ръцете му най-неочаквано, като зрял плод, подхвърлен от Божията ръка. Трябваше му известно време, за да включи какво всъщност представлява този дар. Доста по-късно осъзна, че се държи глупаво. Дълго остана неподвижен, заковал очи в ръкописа. Първата му мисъл беше, че текстът е на някой служител в издателството или просто на някой изследовател, решил да си води дневник. Но ясният и закръглен почерк безспорно беше стар. Затвори книгата, за да разгледа кориците. Нищо особено. Обикновена счетоводна книга. В десния долен край беше изписана цифрата едно, акуратно заградена с кръгче. Мастилото беше същото.

Разтвори я и отново прочете първия параграф, а след това и цялата страница. В нея се говореше за Даун Хаус и славата на татко. Прозрението го връхлетя внезапно, последвано от разпокъсани мисли и заключения: Годината е 1865-а… Текстът е автентичен!… Това е дневникът на някое от децата на Дарвин!

Продължи да чете. Пресвети Боже! Езикът, описанията, имената — всичко изглеждаше истинско. Зае се да изследва почерка: закръглени букви, елегантни и подчертано женствени. Авторът несъмнено беше жена. Споменаваше, че носи кринолин за разлика от сестра си Ети. Замисли се за момент, след което стигна до логичното заключение: този дневник бе дело на Елизабет Дарвин, известна като Лизи — втората дъщеря на великия учен. Какво знаеше за нея? Напрегна паметта си, но установи, че при последните си проучвания не беше открил нищо особено за момичето. Тя беше „другата“ дъщеря — онази, която почти никой не си спомняше. В главата му изплува фразата „изгубена за историята“. Да видим… Дарвин бе имал десет деца (доста добро постижение за един хронично болен човек, отбеляза мислено той). Три от тях бяха умрели в ранна възраст, сред тях и десетгодишната Ани, чиято загуба бе сломила баща й.

Имената на останалите се появяваха в главата му едно през друго. Уилям и Джордж, Франсис и Ленард, още едно момче, на което не помнеше името, и накрая Хенриета — всеобщата любимка. Именно Ети изчитала и редактирала ръкописите на баща си, умело имитирайки стила му. Тя била перфектната дама на своето време, която постигнала и най-висшата цел на жените от викторианската епоха — да се омъжи. Но Лизи? Тя някак се губеше сред големия род. Какво се бе случило с нея? Дали бе успяла да се омъжи?

Хю беше очарован от гласа на Лизи. Възхищаваше се на решението й да скрие дневника си на най-видно място, съвсем като прословутото „Откраднато писмо“. И номерът беше минал. За колко време? Направи бързи изчисления, закръгли крайната цифра и получи 140 години. Господи! Като си помисли човек, че тази книжка кротко си е лежала в кашона пред очите на куп народ, а единствено той се бе сетил да я разгърне!

Продължи да чете, като от време на време хвърляше коси погледи към пазачката си, седнала до прозореца. Жената правеше очевидни усилия да не се натрапва като музейна уредничка, която дебне някой да не задигне скъпия Реноар на стената. Но Хю си даваше сметка, че е способен на подобен акт. Вече се беше нагодил към шпионските методи на Лизи и час по час разместваше разни документи, за да замаскира истинския си интерес. След кратък размисъл стигна до заключението, че издателство, което си е позволило да изгори мемоарите на Байрон, едва ли заслужава подобно съкровище. След което си зададе директния въпрос: да открадне ли проклетото нещо, или да не го открадне. Може би беше най-добре да го вземе назаем, просто за да съхрани достойнството си. Винаги ще намери начин да го върне, дори с обяснението, че е попаднало случайно сред личните му книжа.

Стресна го телефонен звън. Жената вдигна слушалката, каза няколко думи и се обърна към него.

— Съжалявам, но днес затваряме по-рано заради преместването. Страхувам се, че разполагате само с пет минути.

Нуждаеше се точно от пет минути. Хю подреди книжата на купчина върху масата, изправи се с гръб към пазителката, ловко пъхна дневника под ризата си и го пристегна с колана. После небрежно нахвърли още няколко думи в бележника, събра си нещата и се усмихна за сбогом на жената. Спусна се по скърцащото стълбище и се насочи към изхода. Когато се озова на открито и напълни дробовете си с хладния въздух, изпита чувството, че току-що се е измъкнал от лондонския „Тауър“ с кралската корона под ризата.

Пристигна на Кингс Крос броени минути преди потеглянето на влака за Кеймбридж, изскочи от таксито и се затича към перона. Настани се на едно място до прозореца на второкласния вагон и миг по-късно композицията потегли. Предпазните парапети бавно се изнизаха покрай него, следвани от дървените навеси с купчини въглища под тях и опушените фасади на железничарските жилища в близост до гарата. Навън притъмняваше.

Той беше прекалено възбуден, за да забелязва каквото и да било. Във вагона имаше и други пътници, чието присъствие регистрира само с периферното си зрение. Прехвърли раницата на коленете си и внимателно опипа съдържанието й. Дневникът беше там — с твърди, леко заоблени корици. Радостната възбуда отново потрепна в душата му. Не обръщаше внимание нито на гледката зад стъклото, нито на отразената в него вътрешност на вагона. Направи усилие да се концентрира и да прецени ситуацията. Даваше си сметка, че във вълнението, породено от притежанието на дневника, се съдържа и нещо по-различно от триумф. Откритието би могло да се окаже повратна точка в кариерата му, предизвиквайки шок сред изследователите на Дарвин. Без съмнение то нямаше да даде храна за нови и радикално различни становища — ексцентричностите и крехкото здраве на великия учен бяха отдавна известни, но, от друга страна, предлагаше интересен поглед отвътре към живота на семейството му. Не знаеше доколко достоверен е този поглед, но в него ясно се долавяше патриархалният дух, властвал там. Този нов портрет на Дарвин бе по-задълбочен и с повече нюанси, което обаче не го правеше по-привлекателен. Разказът на Лизи намекваше, че старецът се е затворил в семейството си сякаш за да потърси защита от външния свят. Хипохондрията му се бе пробуждала и при най-повърхностния контакт с този свят, преобръщайки домакинството с главата надолу, или, казано по-точно, спускайки се над него като гъста, потискаща мъгла. Да не говорим за избухливия нрав и меланхолията му, ясно проличали при инцидента с онази палка. Ами огледалцето на прозореца, с което е следял посетителите? Или дълбокото му разстройство, причинено от посещението на някогашните му спътници в морското пътешествие? Лизи наистина беше уловила много неща, изграждайки (вероятно неволно) образа на героя на Робърт Луис Стивънсън, който с ужас очаква да чуе почукването на дървения крак на Дългия Джон Силвър.

Но както се казва, никой не е герой в очите на камериера си. После в главата му изплува и допълнението към тази поговорка: че камериерът просто не е в състояние да разпознае героя.

Направи опит да си представи Лизи — младо момиче, още ненавършило двайсет, облечено в строга рокля с висока яка, прилежно наведено над бюрото да попълва дневника си на оскъдната светлина на зимния ден. Или пък изтегната в леглото в дълга памучна нощница — пламъчето на свещта хвърля трепкащото си отражение по стените, а тя се напряга да намери точните думи, за да изрази чувствата си. Очите й блестят от интелигентност, ръката й пъргаво тича по белия лист. И наистина видя тези очи, които настоятелно отвърнаха на погледа му, но от матовото отражение на стъклото. Една ръка докосна ръкава му и той стреснато се обърна.

— Питах се кога ще ме забележиш — меко рече Бет.

Той не можеше да повярва на очите си. Усмивката й беше загадъчна, като на оживял сфинкс.

— Господи, Бет! Какво правиш тук?

— Пътувам за Кеймбридж. А ти?

— И аз — отвърна той, после объркано попита: — Откога си тук?

— Влязох малко преди теб. Мина покрай мен, за да седнеш. Изглеждаше в нещо като транс.

— Извинявай. Бях се замислил.

— Забелязах. За малко да не те позная. Какво стана с брадата ти?

— Обръснах я.

Ново лице за нов живот?

— Нещо такова — иронично се усмихна той. — Започвам от дребните неща, за да стигна до важните — като подстригването и лишаването от брада.

— Ясно — кимна Бет и внимателно го огледа. — Е, вече не приличаш на скитник. Общо взето, изглеждаш доста добре.

— Ти също.

Тя наистина изглеждаше добре: дънки, черно поло, прибрана коса.

— Невероятно е, че се срещаме точно тук — смаяно поклати глава Хю.

— Така си е. Когато те видях за последен път от онази панга, ти беше една дребна фигура на малък остров, запратен накрай света…

— А ти, ти се стопяваше на хоризонта. — Бързо се овладя и добави: — Извинявай. Забравих за майка ти и погребението. Надявам се, че… Че не ти е било прекалено трудно.

— Всъщност беше — въздъхна тя. — По-трудно, отколкото си представях. Вероятно защото стана толкова неочаквано. — Очите й се отместиха от лицето му и се насочиха към прозореца. — Оказа се, че е имала проблеми със сърцето, но ги е пазела в тайна.

— Съжалявам.

Очите й се върнаха на лицето му.

— Човек никога не вярва, че родителите му могат да умрат. Банално, но вярно. А ние бяхме много близки.

Каза го с равен глас, без следа от самосъжаление. Той не знаеше какво да отговори. Излизаше бавно от шока на неочакваната среща.

— В такива моменти научаваш много неща за себе си — продължи тя. — Виждаш истината, от гардероба излизат най-различни неща.

— Какви например?

— О, не знам. Чувства. Неразрешени конфликти. Неща, за които дори не си подозирал. Сигурно си го изпитвал…

— Да — кимна той, помълча малко, после смени темата: — А баща ти? Как го прие?

— Зле. Бяха женени цели трийсет и седем години. Запознали се още през първата година в колежа. Отначало беше в шок, но сега много страда. Всички дреболии у дома му напомнят, че мама вече я няма. Според мен все още му е трудно да го повярва. Не смее да изтрие последното й съобщение от телефонния секретар. Мисля как да организирам живота си така, че да бъда близо до него.

— А кой ти се обади? Имам предвид на острова.

— Брат ми Нед. Той е с пет години по-малък от мен. Не можа да помогне с кой знае какво, защото живее в Калифорния. — Тя сви рамене и подхвърли: — А ти? Разкажи ми за себе си. Кога си тръгна от Син Номбре?

— Скоро ще станат три седмици. Просто ми дойде до гуша. Нещата вече не бяха същите, след като си тръгнахте.

— Липсваше ти навалицата, така ли?

— Не. Липсваше ми нещо друго.

Тя му се усмихна тъжно.

— А проектът? Кой работи по него?

— Една двойка. Млади и сериозни хора.

— И ти пак попадна в ролята на излишния трети?

— Нещо такова. В тази връзка се сещам за Найджъл. Как е той, с какво се занимава?

— Не знам. Престанахме да се виждаме.

Сърцето му ускори ритъм.

— Какво се случи?

— Всъщност трудно ми е да обясня. Настоя да дойде на погребението, въпреки че аз не исках. Появи се и бившият ми съпруг, стана малко… напрегнато. Гледах ги как си обръщат съзнателно гръб и изведнъж реших да разкарам и двамата. Всеки пое по пътя си. Предполагам, че Найджъл отдавна си е намерил друга. Бърборко като него никога не остава на сухо.

— Радвам се да го чуя. Все си мислех, че той… не те заслужава.

— За разлика от теб, нали? — усмихна се тя.

— Да. За разлика от мен.

Влакът спря на някаква гара. Бет продължаваше да се усмихва. Принудиха се да станат, за да направят път на възрастна жена. Хю вдигна куфара й и го свали на перона. Когато се върна, Бет бе изпънала крака на седалката срещу себе си, а в ръцете си държеше „Ивнинг Стандард“.

— И тъй, какво правиш в Кеймбридж? — попита той.

— Проучвания. А ти?

— Същото.

Хю с изненада установи, че нещо се е променило. На острова му беше лесно да споделя с нея, но сега между тях се беше издигнала невидима стена. Имаше чувството, че играят шах и всеки се стреми да блокира фигурите на противника.

— Какво проучваш? Дарвин?

— Аха. А ти?

— И аз Дарвин.

— Ясно. Нещо биографично?

— Още не мога да кажа. А ти?

— Същата работа.

Замълчаха, замислени над шахматната дъска. Дневникът тежеше в раницата му. Ако Бет знае какво имам, каза си той. Разбира се, не можеше да сподели тайната си. Нито с нея, нито с когото и да било. Но какво ли проучваше тя?

След една-две минути мълчание той вдигна глава.

— Знаеш ли… Найджъл ми спомена, че имаш някаква кръвна връзка с Дарвин.

— Така ли? — учуди се тя. — Защо би казал подобно нещо?

— Не знам. Вярно ли е?

— Не вярвай на всичко, което чуваш — отсече Бет, давайки да се разбере, че темата е приключена.

Шах и мат.

Говориха, докато пристигнаха в Кеймбридж. Слязоха на перона и установиха, че е започнало да ръми. Никой от двамата нямаше чадър. Хю забеляза ситните капчици, появили се на клепачите й.

— Вали… — изохка Бет. — Искаш ли да изпием по нещо?

Хю погледна часовника си. До затварянето на библиотеката имаше цял час, а освен това му се щеше да прочете още малко от дневника.

— Искам, но…

— Но имаш работа — довърши вместо него тя.

— Да. Наистина съжалявам.

— Престани с твоите съжаления.

— Какво ще кажеш за утре?

— Добре. Програмата ми е доста лежерна, дори прекалено.

Уговориха си среща в седем в „Принс Риджънт“, след което взеха общо такси. Размениха си адресите и телефоните. Тя записа неговите на гърба на някакъв плик. Оказа се, че е отседнала при приятелка на Норфък Стрийт, сравнително близко до неговия пансион. Свали го пред входа, отказвайки да приеме пари за общия превоз. После се наведе и огледа сградата през прозорчето.

— Нищо особено — отсече тя. — Но ми харесва името. „Двайсет прозореца“. Броил ли си ги?

— Разбира се.

— Ще се видим утре.

Хю остави багажа в стаята си и забърза към библиотеката по тесните улички с неугледни тухлени къщи. Дъждът се усили, но хладните капки върху лицето му бяха приятни. Излезе на Маркет Скуеър и се потопи в света на готиката, изобилстващ от остри кули и древни арки. Свърна в уличката покрай колежа „Тринити“ и тръгна по гранитния мост над река Кам. Водата под него приличаше на яркозелен килим. Под плачещите върби на брега плуваха три черни лебеда с наведени глави. Животът внезапно се беше изпълнил с най-различни възможности. Щастливи съвпадения и случайности. Когато реши да направи внезапен завой, човек никога не знае на какъв кръстопът ще се озове.

Изкачи стълбите към входа на библиотеката, показа картата си и мина през въртящата се врата. Роланд вече беше в залата за ръкописи и преглеждаше картоните със заявките. Махна за поздрав, после погледна часовника си и му кимна да се приближи.

— Трябва ми нещо, свързано със семейството на Дарвин — рече Хю. — Какво ще ми препоръчате? Интересувам се главно от Елизабет, наричана Лизи.

— А, бавноразвиващата се…

— Защо я наричате така?

— Само повтарям каквото съм чул.

Десет минути по-късно Хю се настани на масата в ъгъла и се зае да преглежда шестте книги, които му даде Роланд.

Информацията за Лизи беше оскъдна. Родена на 8 юли 1847-а, починала на 8 юни 1926-а. Не се бе омъжвала. Толкоз. С това се изчерпваха основните сведения за живота й. Баща й бе отбелязал, че като малка получавала странни конвулсии, а Хенриета бе написала в дневника си, че Лизи е малко „бавна“. Ето откъде се е родила клюката, каза си Хю, после ядосано поклати глава. Нищо в дневника на Лизи не намекваше за подобен недостатък, а и той знаеше какво представлява съперничеството между братя и сестри.

В една от книгите беше отбелязан любопитният факт, че през 1866 година (първата след започването на дневника) тя отказала първо причастие. Обърнала гръб на катехизиса, споделяйки с майка си, че „не й е по сърце“. Същата година обявила, че иска да я наричат „Беси“, а не „Лизи“. Защо? Прищявка ли било това или нещо друго? Дали е преживявала криза или емоционално сътресение, накарало я да потърси нова идентичност? Четири години по-късно, малко преди Хенриета да се омъжи за някой си Личфийлд, Лизи изчезнала. Заминала за чужбина сама и семейните хроники я забравили.

Доколко може да се вярва на наблюденията й? — запита се Хю. Не е ли била просто една викторианска девица с развинтено въображение? Била ли е привързана към баща си, или просто е ревнувала от Ети? Някои неща бяха ясни: Лизи е била бунтарка и мъжкарана, жадна за приключения. Но, както сама признаваше в дневника си, била е и свенлива, и подозрителна, винаги готова да остане незабележима. И детектив, истински детектив! Хю неусетно изпита желанието да я защитава, да бъде на нейна страна срещу съвършената й сестра, нищо неразбиращата майка и любимия аристократичен баща.

Тя със сигурност бе знаела всичко за болестите на Дарвин в последните години от живота му. Хю прегледа индексите и хвърли едно око на съответните пасажи. Всички бяха там: силните пристъпи на нервно изтощение и световъртеж, главоболие и замайване, умора и безсъние, екзема и чувство за безпокойство. Симптомите му бяха толкова много, че не се поместваха в нито една отделна диагноза. Някои изследователи твърдяха, че е страдал от болестта на Чагас, прихваната след ухапване от един типичен за Южна Америка бръмбар, наречен Benchuga. Епизод, който Дарвин описва с болезнени подробности (Хю си отбеляза датата — 26 март 1835 г. — раздел „Triatoma Infestans“). Но симптомите не съвпадаха. В Аржентина Дарвин бе страдал от подобно заболяване, но преди, а не след прословутото ухапване. По тази и други причини повечето изследователи се спираха на теорията, че болестите му са били на психосоматична основа. Съдържали амалгама от мъка, вина и страх, в основата на които според един от биографите му — някоя си Джанет Браун — лежал, дълбоко вкоренен ужас от изобличение“. Но какви тайни е имало в живота му? От какво изобличение се е страхувал?

Мислите му бяха прекъснати от Роланд.

— Половин час до затваряне — обяви той.

— Роланд, разполагате ли с някакви писма на Лизи? — вдигна глава Хю. — Мога ли да ги прегледам?

— Боя се, че не.

— Няма такива?

— Напротив, има. Но са запазени за друг.

— За друг ли?

Роланд тържествено кимна и каза:

— Вижте, нямам право да споделям подобна информация. Кураторите не могат да обсъждат работата на изследователите. Тук е като във Вегас: каквото и да се случи, остава си между тези стени. Но съвпадението е забележително.

— Какво?

— Години наред никой не е проявявал интерес към Елизабет Дарвин. Но преди няколко дни тук се появи една млада дама и пожела да научи всичко за нея, също като вас.

— Случайно да се казва Бет Дълсимър?

— О, значи я познавате.

— Да.

— Надявам се, че не сте конкуренти. Тя е много привлекателна.

Докато се прибираше, Хю се запита какво ли е намислила Бет. И защо го държеше в тайна? В същото време беше принуден да признае, че и той не прояви особена откровеност. Но точно в това бе работата — той имаше какво да крие. Какво ли криеше тя?

Отби се в „Хокс Хед“ — задушна, опушена и шумна кръчма. Близо до бара забеляза младеж, който много приличаше на Кал в студентските му години — изправен гръб, тъмна коса, къдреща се над яката. В душата му нахлу познатата объркваща празнота, последвана от тъпа болка.

Отнесе бирата си на една свободна маса, без да обръща внимание на някаква блондинка с нездрав тен, която го изгледа продължително. Пресуши половинлитровата чаша и си поръча втора. Алкохолът му помогна да прогони болката. Мислите му неусетно се върнаха назад, към „Андовър“.

Истината беше, че не се разстрои особено, когато го изключиха. Напротив, изпита тайно задоволство и дълбоко вълнение. Драмата накара всички да го забележат. Дотогава го приемаха като по-малкия брат на Кал и му пожелаваха неговите успехи, но, както става в повечето случаи, те изобщо не дойдоха. После обаче стана друго. Беше постигнал успех, който можеше да остави дълбока следа, да преобърне с главата надолу всички съществуващи теории. Докато онази, лесната пътека, не беше за него. Той си беше бунтар. През онова утро отдели половин час, за да издълбае името си на една скамейка в парка. Само защото беше чувал, че Уърдсуърт е направил същото като младеж в Езерната област.

— Хю, за бога! Това не може да е вярно! — простена Кал на другия ден. Беше му звъннал да се увери, че не са го хванали. С няколко думи му разказа какво се бе случило — как управителят на пансиона тръгнал да го търси, надушил, че лъха на алкохол, и веднага извикал декана. Край, точка. Всичко бе свършено. Кал простена в слушалката, убеден, че носи главната вина за случилото се. Беше се появил в „Андовър“ специално за да отпразнуват приемането на Хю в Харвард, разбира се, в първия бар, който се беше изпречил на пътя им. Кал се качи с него на влака за Кънетикът. Не стана ясно кой кого утешаваше. Щяха да се изправят заедно пред баща си, който не се оказа прекалено ядосан. Това беше още по-лошо. Сякаш бе очаквал, че Хю ще се провали. Но поведението му към Кал беше друго — на него му беше бесен.

Когато излезе от кръчмата, дъждът беше спрял. Прибра се в пансиона пеша. Под вратата на стаята му имаше бележка, оставена от хазайката. Бриджит го беше търсила с молба да се обади, когато и да се прибере. Слезе във фоайето, където имаше телефон.

— Хю, слава богу!

— Какво се е случило?

— Слушай, напоследък доста размишлявах. Трябва да се срещнем. Не приемам никакви извинения.

— Добре. Но кажи защо.

— Ще ти кажа, като се видим. Утре в дванайсет на обяд ще можеш ли? В парка „Сейнт Джеймс“, на входа, който е по-близо до двореца. Хей, чуваш ли ме?

— Да, чувам те.

— Е, какво ще кажеш? Ще дойдеш ли?

Той се поколеба само секунда.

— Добре, ще бъда там.