Конспирацията на Дарвин

7

Следобеда преди отплаването на „Бигъл“ Чарлс и капитан Фицрой се отбиха в една таверна да хапнат овнешко печено, което поляха с бутилка шампанско. После скочиха в лодката и загребаха към вълнолома, зад който ги чакаше корабът. Не след дълго пред очите им се появи внушителният му силует с разперени платна, готов за дългото плаване. Чарлс остана смаян от факта, че тази гледка го оставя равнодушен. Къде бе отишла радостната възбуда, която толкова дълго беше чакал? След месеци забавяне и безуспешни опити да напуснат пристанището голямата авантюра най-после започваше, а той не изпитваше нищо освен тръпки на ужас. Обзе го мрачното предчувствие, че нещата ще завършат зле, най-вероятно с катастрофа.

И предчувствието му се оправда в момента, в който стъпи на въжената стълба. Вдигна глава и срещна погледа на един човек, който го наблюдаваше с леко отвращение. Маккормик! — замръзна на място той. Последният човек на света, когото би желал да срещне!

По каква жестока ирония на съдбата Робърт Маккормик се беше озовал на борда на този кораб? Знаеше, че в списъка на екипажа фигурира лекар с това име, но се беше надявал, че той няма нищо общо с човека, когото познаваше от Единбург. Един дребнав, зъл и изключително амбициозен човек. Бяха колеги в курса по геология. Всички приятели на Чарлс го ненавиждаха, защото беше скучен и сух като праха в епруветките, който студентите трябваше да изучават. Но това не се отнасяше до Маккормик, който по принцип бъркаше информацията със знанието и по тази причина харесваше лекциите и си водеше подробни записки. Чарлс гласува срещу кандидатурата му за студентското научно дружество и си спечели смъртен враг. Ненавистта им беше взаимна.

Когато се изкачи на палубата, Маккормик вече не беше там. Обърна се и тръгна с несигурна крачка към каютата си на кърмата. Размина се със 17-годишния юнга Филип Гидли Кинг, с когото щеше да я споделя. Бащата на Филип беше капитан на кораба „Бигъл“ при предишното му плаване.

— Най-накрая тръгваме — подхвърли му той.

— Тъй вярно, тръгваме — отвърна Кинг и почтително свали кепето си. Беше приятен младеж, обявил се за запален почитател на лорд Байрон, но едва ли можеше да играе ролята на блестящ събеседник.

На противоположния край на палубата се появи помощник-капитанът, лейтенант Джон Уикам.

— Качихме на борда цяла планина оборудване — с усмивка подвикна той.

Чарлс все още не се чувстваше близък с никого. Беше склонен да се сприятели с Огъстъс Ърл — художника, когото Фицрой бе наел да документира пътуването, а също така и с другия „цивилен“ на борда — Джордж Джеймс Стебинг, който имаше задължението да обслужва всичките двайсет и два хронометъра, монтирани в специална кабина, всеки от тях в отделен, уплътнен с талаш контейнер.

Не броеше младшите офицери, които се оказаха доста необуздани по време на прощалната вечеря на сушата, засипвайки го с истории за Огнена земя на неразбираемия си моряшки жаргон. Уикам го дръпна настрана, изпусна облак дим от лулата си и поясни:

— Всъщност те са добри момчета, които просто не могат да определят мястото ви в йерархията. Не сте офицер, но не сте и пътник. И ако позволите една забележка, срещите ви с капитана по три пъти на ден съвсем не улесняват нещата. Да не говорим за езика, който използвате, съвсем различен от този, на който са свикнали.

Чарлс влезе в каютата и се огледа. Размерите й бяха три на три метра, а в средата й имаше голяма маса, която изследователите щяха да използват активно след пристигането си в Южна Америка. Над нея стърчаха куките на койката му. Пространството беше толкова малко, че легнал, той с лекота можеше да докосне повърхността на масата. На дясната стена бяха лавиците, отрупани със стотици книги. Срещу тях беше монтиран малък умивалник, до който имаше скрин. Пред него минаваше дебелият буков ствол на средната мачта, наподобяващ гигантски дънер.

На вратата се почука. Той я отвори и с изненада установи, че на прага стои Маккормик с бутилка ром под мишница.

— Рекох си, че трябва да полеем появата ти на борда — подхвърли той.

Чарлс стисна протегнатата му ръка с малко странно чувство, после намери две чаши, които Маккормик побърза да напълни догоре. Седнаха и се чукнаха, после Маккормик отново ги доля.

— Това е за доброто пътуване — рече той. — Забелязах, че екипажът е трезвен, което си е неочаквана благословия.

— Така е.

През изминалата седмица „Бигъл“ беше направил три опита да излезе в открито море, но и трите безуспешни заради силните насрещни ветрове. А когато утрото след Коледа предложи идеални условия за отплаване, екипажът беше толкова парализиран от тежкото пиянство през нощта, че никой не можа да се помръдне.

Чарлс опразни чашата си, остави я на масата и погледна госта си. Беше с десетина години по-възрастен, жилав и кльощав, с продълговата глава. Нервната усмивка на лицето му разкриваше два реда остри бели зъби, оградени от черна брадичка. Дали и в този случай Фицрой е прибягнал до френологичния си тест? — запита се Чарлс.

Маккормик се постара да завърже разговор.

— Не мога да реша дали да боядисам каютата си в синьо-сиво или мръснобяло. Май бялото е по-добре, защото успокоява нервите… — Огледа се и с лека завист добави: — Капитанът се е погрижил за луксозната ви обстановка. Всичко е от махагон… Всъщност направи много вътрешни промени. Издигна палубата, добави капандури и илюминатори. — Ръката му плесна масивната колона на мачтата. — И това също.

— Стана много хубав бриг — кимна Чарлс и отпи нова глътка ром. — Спретнат и добре оборудван.

— Всъщност вече не е бриг — поклати глава Маккормик. — Средната мачта го промени. Сега е барка, защото има три мачти. А бригът има две, като главната носи както предното, така и задното платно. Барката има три и именно централната носи тези платна.

— Разбирам.

Педант както винаги, помисли си Чарлс, след което подхвърли:

— Чух един моряк да го нарича бриг-ковчег.

— Не е било коректно от негова страна, но определението е напълно заслужено. Тези кораби потъват при бурно море. Газят прекалено дълбоко и вълните ги заливат, особено ако отточните отвори на борда са затворени.

— Да се надяваме, че няма да се случи — промърмори Чарлс, вече замаян от рома.

— Чул те Господ.

Маккормик отново напълни чашата му, въпреки че Чарлс понечи да сложи длан върху нея.

— Завиждам ти за тази каюта — рече корабният лекар. — Бих казал, че не изглеждаш много добре.

Чарлс не се и чувстваше добре. Усети в гърлото си киселина, стомахът му започна да се надига и спада в унисон с клатенето на кораба. Гадеше му се, и то неудържимо.

Рязко скочи, изблъска Маккормик и преобърна един от столовете. Наведе се над умивалника и започна да повръща, гледайки с отвращение парченцата овнешко и другите останки от обеда си. Простена и се вкопчи като удавник в мачтата, а по лицето му започнаха да се стичат вадички пот.

— Май е по-добре да тръгвам — каза Маккормик.

С крайчеца на окото си Чарлс го мярна да излиза, хванал полупразната бутилка за гърлото.

Успя някак да се добере до койката, като преди това издърпа най-горното чекмедже на скрина, за да направи място за краката си. Така го беше посъветвал Фицрой. После, отново следвайки съвета на капитана, с въздишка седна в средата и предпазливо извъртя краката си на една страна. Зае хоризонтално положение и почти се убеди, че вече е по-добре.

Пет минути по-късно в каютата връхлетя Кинг, изпълнен с младежки ентусиазъм. Започна да изрежда събитията на палубата, после изведнъж млъкна и започна да души въздуха.

— Тук нещо много вони! — промърмори той и очите му с отвращение се спряха на мивката.

После видя двете чаши на масата, взе едната и я помириса.

— Май сте се черпили с ром, а? Неподходящо питие за вас, освен ако не сте му свикнали. Ако нещо със сигурност може да ви събори, това е ромът. Само глупак може да се напие с ром на първия ден от плаването!

После грабна една кърпа и започна да чисти умивалника. Беше добро момче.

Вечерта Чарлс се качи на палубата, въпреки че още се чувстваше зле. Въздухът беше леден и тялото му бързо се вкочани. Огромната луна заливаше вълните с жълтите си лъчи. Фарът на Едистоун — последната връзка с любимата му Англия, примигна няколко пъти и бавно потъна зад хоризонта. Чарлс си легна с натежало сърце.

На другата сутрин, докато „Бигъл“ се полюшваше към Бискайския залив, Чарлс остана в койката си, опитвайки се да прогони гаденето със силата на волята си. Боеше се, че няма да му мине лесно. Отдавна се страхуваше от пристъпите на морската болест и сега, когато те го връхлетяха, не виждаше начин да се отърве от тях.

Гаденето се раждаше дълбоко в стомаха му и се разпространяваше ветрилообразно, като някакво зло чудовище — октопод с огромни пипала или пък микроскопичен организъм, изстрелващ яйцата си в кръвта му, която от своя страна ги пренасяше до мозъка и другите органи.

Познаваше добре тези пристъпи и със свито сърце очакваше края на ремонта на кораба в сухия док на Плимът. Притесняваше се толкова много, че устата му се покри с болезнени афти, а сърцето му биеше така, сякаш всеки момент щеше да получи инфаркт.

Това съвсем не беше славното отплаване, за което толкова много беше мечтал.

Опита и самовнушение. Да, нещата започват зле, но несъмнено ще се оправят. Той ще получи шанса да се сдобие с интересни екземпляри и ще потъне в работа — това, за което всъщност беше тук. А корабът ще акостира в екзотични тропически пристанища, където ще има възможност да изследва редки растения и животни. Сети се, че първото от тези пристанища е съвсем близо. Прелиствайки книгата с приключенията на фон Хумболт, двамата с Хенслоу бяха мечтали да попаднат на Тенерифе, където имаше куп интересни неща. Добрият стар Хенслоу, въздъхна с умиление Чарлс, след което си напомни, че трябва да си води подробни записки и да му пише.

Внезапно корабът се разклати силно и гаденето му рязко се усили. Каютата пропадна най-малко три метра отвесно надолу, след което неохотно пое нагоре. Имаше чувството, че е топка за крикет, литнала високо над игрището. В апогея на този полет корабът се блъсна в друга вълна и корпусът му се разтърси. Топката падна на тревата. Чарлс повърна и цели десет минути остана да лежи на пода до умивалника.

Накрая успя да се изправи, задържа люшкащата се койка и с пъшкане се покатери в нея. В същата минута на палубата настъпи раздвижване, последвано от остър плясък. Никога не беше чувал подобно нещо. Разнесе се силен писък. Пет секунди по-късно плясъкът се повтори, следван от нов писък. Темпото се усили, писъците се превърнаха в ридания и затихнаха в нещо като детско скимтене. После всичко започна отново.

Вратата се отвори и в каютата влезе Кинг. Чарлс с усилие се надигна.

— Какво става, за бога? — дрезгаво попита той.

— Бой с камшик — отвърна младежът. — Четирима от екипажа получават наказание за коледните си разпивки. По заповед на капитана се използва камшик от девет върви.

— Колко удара? — потръпна от ужас Чарлс.

— Различно. Повечето ще получат по двайсет и пет за пиянство и сбиване. Дърводелецът трийсет и четири, защото е закъснял да се прибере навреме. А старият Филипс си е заслужил цели четирийсет и четири, защото провиненията му са три — закъснение, пиянство и буйство. Ако искате да гледате, не е зле да побързате.

Чарлс се отпусна обратно. Главата му се въртеше, стомахът му се разтърсваше от конвулсии. Обзе го мрачно униние. Що за люшкащо се изтезание бе този проклет кораб? На какво място бе попаднал?

Беше обърнал гръб на любимия си Шропшър — истински земен рай със своите птички и обсипани с цветя поляни, за да се потопи в един кошмарен свят на кръв и насилие. Като някой от любимите ангели на Милтън, подмамени от Луцифер да напуснат прекрасното небе и да се насочат към ада.

Вечерта отново излезе от каютата. Беше рано да е толкова тъмно, но над палубата се беше спуснала гъста мъгла. Тръгна покрай дългата китоловна лодка, обърната с дъното нагоре. До кубрика в далечния край на палубата зърна неясен силует. Беше Маккормик.

Подпирайки се на лодката, Чарлс предпазливо тръгна натам. Все още не беше усвоил клатушкащата се моряшка походка. Маккормик влезе в кубрика, огледа се и се наведе над ключалката на каютата, която Фицрой бе определил за склад на образците му.

Пресвети Боже, този тип ме шпионира! — смаяно си помисли Чарлс.

Направи още няколко крачки, прокашля се и нарочно се обърна с лице към морето. Маккормик стреснато се изправи и ръцете му се вкопчиха в парапета. Очевидно объркан, той помълча известно време, после промърмори:

— Бих казал, че на човек му трябва време, за да се запознае с кораба. Непрекъснато го обикалям, но още не съм видял всичко.

Чарлс кимна и го изгледа подозрително.

— По-добре ли си? — попита Маккормик.

— Малко.

— Винаги се учудвам на начина, по който морската болест се отразява на някои хора.

— Странно, нали?

Маккормик помълча, после изведнъж изтърси:

— Твоето семейство отдавна ли познава Фицрой?

— Не, запознахме се наскоро.

— Ясно. Помислих си, че поддържате връзки отдавна.

Замълчаха и в продължение на цяла минута гледаха мъглата. После Маккормик се прокашля и се усмихна нервно.

— Мисля, че е по-добре да повдигна въпроса сега, вместо да чакаме да стане някое недоразумение — подхвърли той. — Ти без съмнение си наясно, че аз съм на борда в качеството си на корабен лекар. И като такъв имам пълномощията да изпълнявам задълженията на природоизпитател. Доколкото разбирам, ти също имаш интереси в тази област, искам да кажа, в посока на естествените науки.

— Разбира се — кимна Чарлс.

— В тази връзка бих казал, че в интерес на всички на борда и заради благополучното изпълнение на мисията на този кораб…

— Стига си увъртал, човече — прекъсна го Чарлс. — Премини към същината.

— Добре, ето я същината: искам да приемеш, че аз ще отговарям за събирането, класифицирането и транспортирането на всички образци. Държавата ми плаща за това. Разбира се, много се радвам на твоята помощ…

— Моята помощ ли?! Да не си се побъркал? Ще ти помагам и ще ти отстъпя правото върху образците точно толкова, колкото бих помагал на дявола!

Маккормик се стресна и помълча известно време.

— Не можеш да очакваш, че ще отстъпя от искането си. Имаше кореспонденция по този въпрос. В качеството си на корабен лекар аз имам задачата да предам бъдещата колекция на държавата.

— В такъв случай всеки ще върви по пътя си, господине! Ще си събираме отделни колекции, като правим всичко възможно да запазим цивилизовани отношения помежду си!

Маккормик изопна рамене и се изпъчи, но въпреки това си остана с цяла глава по-нисък от Чарлс.

— Много добре — процеди той. — Надявам се, разбираш, че казах всичко това напълно добронамерено. Имах искреното желание да избегнем конфликтите. Не бих искал да се окажа в неприятното положение на доктор Грант при общуването си с теб. В крайна сметка се намираме на един малък кораб, нали?

Стиснал парапета с две ръце, Чарлс правеше отчаяни опити да овладее раздразнението, предизвикано от забележката на Маккормик. Преди време, в качеството си на асистент и протеже на известния биолог Робърт Грант в Единбург, той бе направил малко, но изключително интересно откритие, свързано с размножаването на живеещ във водорасли зоофит, наречен „Флустра“. Ръководителят му направи всичко възможно да му затвори устата, а след известно време публикува откритието като свое. Побеснял от вероломството, Чарлс се закле никога повече да не допуска подобно нещо.

Маккормик се извъртя на токовете си и се отдалечи.

Дълбоко се заблуждава, ако си мисли, че ще допусна някой да ме подритва като болно куче, помисли си Чарлс, обърна се и с нестабилна походка тръгна към каютата си.

На другия ден получи покана за обяд в капитанската каюта. Прие, въпреки че състоянието му почти изключваше поемането на някаква храна. Не беше забравил, че основното му задължение на този кораб е да забавлява Фицрой.

С изненада откри, че капитанската каюта е по-малка дори от неговата. Обзавеждането й можеше да бъде прието за по-луксозно, тъй като включваше канапе, широка койка, истинско, макар и малко писалище плюс илюминатор на тавана.

Масата с прибори за двама беше прикрепена за дясната стена. Върху нея имаше бутилка шампанско, която се изстудяваше в кофичка с морска вода.

Фицрой го посрещна сърдечно, покани го на масата и напълни чашата му. После вдигна своята и го огледа с присвити очи. Чарлс изпита неприятното чувство, че капитанът се чуди дали ще издържи изпитанията, които го чакат в близкото бъдеще.

— Питам се дали разбираш необходимостта от телесни наказания на борда — директно атакува Фицрой. — Смея да твърдя, че си останал доста шокиран от това, което се случи вчера.

Чарлс отново се смая от способността на този човек да наднича в душата му.

— Не го отричам — кимна той. — В личен план съм против телесните наказания, но си давам сметка, че на един кораб има различни хора и някои от тях просто не могат да бъдат укротени по друг начин. За съжаление телесните наказания са неразделна част от управлението, особено когато трябва да изпълняваме дълга си. Но има и други методи за поддържане на дисциплината. Можем да наложим волята си по друг начин, като същевременно държим екипажа в подчинение.

— Ха! Драги мой господине, ти скоро ще откриеш, че в морето не вървят нито добродушието, нито глезотиите. Единственият виг на борда си ти. Бих казал, че по време на буря бързо откриваш как личните ти чувства търпят промяна в посока на безкомпромисната решителност.

Фицрой се усмихна, за да покаже, че темата е изчерпана, при това без лоши чувства от негова страна. Но Чарлс продължаваше да се чувства объркан от поведението на капитана. Той несъмнено го беше взел под крилото си и имаше специално отношение към него. Продължаваше да се грижи за удобствата му, затрупваше го с книги и непрекъснато му повтаряше, че няма от какво да се тревожи. Ако нещата на борда загрубеят, Чарлс винаги ще има възможност да слезе на следващото пристанище. На което той си казваше, че по-скоро би умрял, отколкото да преживее подобно унижение и да се върне в Англия.

Но в други случаи Фицрой очевидно го нападаше за някои слабости в характера, решен да ги изкорени. Даваше му да разбере, че очаква от него смелост и решителност пред трудностите, не обръщаше внимание на дреболии като морската болест и изискваше подчинение. Чарлс правеше всичко възможно да отговори на очакванията му, защото харесваше начетеността, красноречието и решителността на този човек.

— Все се каня да ви попитам нещо — смени темата той. — Чели ли сте „Основи на геологията“ от Лайъл?

— Разбира се — кимна Фицрой. — Фундаментална книга. Втората част ще излезе след няколко месеца, поръчах да ни я изпратят в Буенос Айрес.

Чарлс вдигна глава и го погледна. Въпреки седмиците, които бяха прекарали заедно, капитанът продължаваше да бъде загадка. На моменти беше изпълнен със сърдечна доброжелателност и безгранична енергия. В други даваше воля на избухливия си нрав. Закачливостта в очите му внезапно изчезваше и на нейно място се появяваше студенина и враждебност, въпреки че устните му продължаваха да се усмихват.

Тази сутрин бе дочул как един моряк пита друг: „Получи ли си горещото кафе тази сутрин?“ По-късно Кинг му обясни, че изразът се отнася за гневните изблици на капитана, най-често по време на сутрешната проверка. Те можели да бъдат предизвикани от всяко недоглеждане — лошо направен възел или въже, което виси не на място.

Лично беше ставал свидетел на избухливия нрав на Фицрой. По време на една обиколка из магазините на Плимът някакъв продавач отказа да му смени вече закупен сервиз, той пожела да му разопаковат нов, след което заяви, че цената е висока, и заряза човека да се оправя с многобройните чаши и чинии. А на тротоара, обзет от внезапни и също така непонятни угризения, изведнъж се извини на Чарлс. В главата му отново изплуваха многократните предупреждения на Хенслоу, че този човек често изпада в самоубийствена меланхолия.

Хранеше се бавно, майсторски прикривайки липсата на апетит с разпръскването на късчета преварено говеждо от консерва по чинията. До супата изобщо не се докосна. Усети, че Фицрой изпитва разкаяние заради току-що изнесената помпозна лекция.

— Нека оставим настрана въпросите за престъплението и наказанието — меко каза капитанът. — По-добре ми кажи, доволен ли си от условията на живот и отговаря ли на очакванията ти пътуването ни до този момент?

— Абсолютно — кимна Чарлс. — Въпреки че…

— Казвай, казвай — не го остави да се колебае Фицрой.

— За съжаление трябва да повдигна един въпрос.

— Моля, направи го веднага.

— На борда се намира един човек, доктор Маккормик. Имам честта, ако изобщо мога да използвам този израз, да го познавам отпреди.

— Да, знам го. Лично съм го назначил. Какъв е проблемът?

— Той явно е останал с впечатлението, че само той е упълномощен да събира образци. А вие знаете, че това е единствената ми страст, която вероятно ще породи търкания между нас.

Фицрой захвърли салфетката си и го хвана за китката.

— Искам да бъдеш напълно спокоен по този въпрос — заяви той. — Докато аз съм капитан на този кораб, ти ще имаш пълните права. Кажи само една дума, и ще го затворя в трюма до края на плаването!

— Не, не, не е необходимо. Много ви благодаря. Сигурен съм, че той може да се занимава с някакво колекциониране, стига да му се внуши, че аз съм единственият природоизпитател на борда на „Бигъл“ и нося цялата отговорност в тази област.

— Достатъчно! Имаш джентълменската ми дума, че ще бъде точно така! А това, което събереш, ще бъде надлежно изпратено там, където кажеш, изцяло за сметка на негово величество краля! — Обзет от пристъп на щедрост, Фицрой помълча малко, после добави: — Количеството няма значение.

Чарлс беше зашеметен от благородството на този човек. Как е могъл да се съмнява в неговата твърдост? Та той бе истинско съкровище!

И двамата се почувстваха малко неудобно от проявените емоции и Фицрой побърза да смени темата.

— Предполагам, че съм нещо като природоизпитател с обратен знак — промърмори той. — Вече знаеш, че на борда превозвам свои животински видове, три броя. Нямам кой знае какво участие в намирането им, но въпреки това ги връщам в естествената им среда.

— Разбира се — кимна Чарлс, изпитвайки леко неудобство от това отношение към човешки същества. На практика не беше престанал да мисли за тримата туземци от Огнена земя, които се намираха някъде в трюмовете. В Плимът успя да ги зърне, докато ги прехвърляха от дилижанса в хотел „Уийкли“. Бяха много странна гледка — чернокожи, с широки лица, пременени в хубави английски дрехи и с черни чадъри в ръце. Зад тях забързано крачеше свещеникът, който бе изявил желание да основе мисия накрай света. Казваше се Ричард Матюс. Едва ли имаше двайсет години. С озарено от вярата лице притискаше Библията до гърдите си, за да я предпази от дъжда.

Чарлс се извини, стана и се насочи към каютата си. Все пак добрите черти на капитана са далеч повече от лошите, примирено си каза той. Но един глас му нашепваше, че трябва да внимава.

Два дни по-късно срещна за пръв път Джеми Бътън, петнайсетгодишния фуегиец, който отдавна се беше превърнал в любимец на целия екипаж. Полюшвайки се в койката, болен и отвратен от себе си, Чарлс най-сетне беше задрямал. Събуди се от докосването на нечий пръст, който нежно се плъзгаше по горещото му чело.

И почти не повярва на очите си. На една ръка разстояние от него стоеше най-странният призрак на света. В средата на черното като въглен лице се виждаше широк сплескан нос, а раздалечените очи го гледаха втренчено. Чарлс надигна глава. Джеми беше облечен с черно палто, под което се виждаше двуредна жилетка, дълги панталони, излъскани до блясък ботуши и бяла риза с вдигната яка, под която се проточваше тясна черна вратовръзка. Облеклото на съвършения джентълмен.

Лицето на туземеца светна в широка усмивка, която, както скоро стана ясно, беше израз на съчувствие. Думите му, изречени с гръмовен глас, бяха ясни и отчетливи, наситени с чувство.

— Бедни, бедни човече! — щастливо се усмихна Джеми.