Конспирацията на Дарвин

20

Клиника „Зоненберг“

Цюриберг

Цюрих, Швейцария

10 май 1872 г.

Скъпа Мери Ан,

Радвам се, че се интересуваш как съм. Отговорът се съдържа в една-единствена дума — ужасно! Сама на света, презряна от семейството си, изоставена от мъжа, когото обичах. Всичко това се стовари върху главата ми наведнъж, като справедливо наказание за греха. Много тежко наказание, особено за жена в моето положение. Честно казано, Мери Ан, не съм сигурна, че ще издържа.

И в момента изпитвам дълбоко отчаяние, въпреки че съм седнала на терасата на тази клиника, от която се разкрива прекрасна гледка. Не ми помагат нито красивите цветя по зелената поляна, нито сините води на езерото, нито заснежените върхове на Алпите. Подобна гледка би трябвало да успокои душата ми, но и тя е безсилна да прогони страданията. А замисля ли се върху причините, ми става още по-тежко.

Колебая се дали да споделя тази тъжна история с белия лист хартия, но все пак се надявам това да ми донесе облекчение. Ти вече знаеш част от нея — онази, която се отнася до моето сляпо увлечение, или по-скоро любов, към X.

Но не знаеш, че по време на семейната ни почивка продължих тайните си срещи с него — неведнъж, не и два пъти, а цели пет. Това бяха срещи, наситени с любов и страст, всяка по-пламенна от предишната. Бях безсилна, не можех да се спра. Забравих всичко, включително и опасенията за евентуалните последици. Мислех само за него, исках да бъда единствено с него.

Представяш си разочарованието ми, когато усетих, че той се отдръпва. Колкото по-пламенна ставах аз, толкова no-хладен ставаше той. В първите мигове след близостта ни той ме прегръщаше и успокояваше, изразявайки възхищение от женските ми прелести. Това ми помогна да преодолея чувството за вина, което ме обзе, след като отстъпих на настойчивите му ухажвания. Но скоро усетих, че повече го привлича тялото ми, а не личността ми, тъй като започна да проявява неуважение. Почувствах се като пленница от някоя драма, описана в блудкав роман, но залогът не бяха някакви измислени терзания, а самият ми живот.

В началото посещенията му в Грасмиър бяха интересни и вълнуващи. По цяла сутрин чаках да чуя тропота от копитата на галопиращия му кон, тръпнеща в очакване на предстоящата среща. А когато на нея присъстваха и други хора, изпитвах дълбоко удоволствие да прикривам чувствата си под маската на безгрижието. Оглеждах лицата на останалите, спирайки за миг поглед и върху неговото, сякаш беше някой обикновен посетител. После идваше ред на тайните мигове — бегло споглеждане, леко докосване на ръцете ни под масата след вечеря — все неща, които разпалваха желанието ми по един невероятен начин.

Но после посещенията му започнаха да се разреждат. Отначало пропускаше по някой ден, после по два-три. В един момент толкова се отчаях, че рискувах и му изпратих бележка по специален куриер, но той не ми отговори. Една вечер, след като беше свирил в квартет, най-после успях да го хвана насаме в преддверието и направо го попитах защо се държи така с мен. Думите се оказаха доста по-различни от онези, които си бях намислила предварително. А той се направи, че не разбира какво имам предвид, издърпа ръката си от моята и побърза да излезе.

Изпаднах в дълбока меланхолия, която прикрих с фалшиво неразположение. Но вътре в себе си бях озадачена — защо, след като явно вече не се интересува от мен, той продължава да посещава семейството ни? Има ли някаква надежда? Сутрин редовно излизах на разходка по местата, на които ходехме заедно, но нито веднъж не го срещнах. Веднъж дори предложих да си определим среща — свенливо и същевременно кокетно, свела поглед надолу. Но той отказа с оправданието, че вече е поел ангажимент с други хора да ходят на лов. След което побърза да се отдалечи, сякаш с облекчение.

Прибрахме се у дома, а аз бях толкова нещастна, че наистина се разболях. Пропуснах редица събирания в гостната, а музиката, която долиташе отдолу, ме правеше още по-нещастна.

Една вечер татко ни събра в трапезарията и заяви, че ще направи важно съобщение. После хвана ръката на поруменялата Ети, вдигна я нагоре и обяви, че тя скоро ще стане мисис Ричард Личфийлд. Мама се разплака, братята ми започнаха да подхвърлят шеги, а аз едва не припаднах. Не бях в състояние да се контролирам, избягах в стаята си и избухнах в плач. Оживлението в къщата беше толкова голямо, че единствено мама забеляза състоянието ми.

После нещата се развиха с шеметна бързина. Датата на сватбата беше насрочена за края на август, само три месеца след като се беше появил в живота ни. Джордж изготви споразумението — според книжата на татко, в които успях да надзърна, то възлизаше на 5000 фунта. Годишната издръжка беше 400 фунта. Тази сума щеше да позволи на младото семейство да води удобен живот, още повече че Личфийлд беше приел предложението да стане член на Църковната комисия. Татко каза пред Джордж, че този човек май ще се окаже „зестрогонец“.

Срещнах се с него само един път. Наложи се да присъствам на литургията в „Сейнт Мери“. На връщане издебнах момента, в който той изостана от другите, и директно му поисках обяснение. Смущението му, в интерес на истината, изглеждаше съвсем истинско. Каза, че отдавна бил обсъждал с татко идеята да се ожени за една от нас, а татко отсякъл, че трябва да поиска ръката на Ети, защото тя била по-голяма. Каза, че когато неочаквано ме видял в Грасмиър, се увлякъл по мен и се поддал на чувствата си, но след това започнал да изпитва угризения и решил да прекрати срещите ни. След всичко това добави, че винаги ще ме приема като родна сестра.

Не присъствах на брачната церемония, тъй като в средата на август вече бях наясно с положението си. Споделих го с мама, която не повярва на ушите си. А когато най-сетне осъзна чутото, изпадна в състояние, в което никога не я бях виждала. Удари ми няколко силни плесници, но аз не издадох нито звук. После каза, че знае кой е виновен за положението ми, но това трябва да остане в пълна тайна, включително и от татко. След което скалъпи една история за сина на някакъв фермер и ме накара да се закълна, че ще се придържам към нея.

Татко беше съкрушен. Повика ме в кабинета си. Седеше в старото кожено кресло, в което го бях виждала стотици пъти. Не вдигна ръка да ме удари, но изглеждаше стар и уморен, сякаш сам бе получил съкрушителен удар. Това ме накара да се почувствам още по-зле. Не пожела да научи името на бащата, защото мама вече го беше информирала, че е женен. Каза, че завинаги съм изгубила уважението му и каквото и да сторя отсега нататък, съм осъдена да остана неомъжена, защото ме лишава от зестра. После добави, че няма да ме изгони и мога да остана в къщата до края на дните си.

Заяви, че не мога да задържа детето, защото това би хвърлило огромно петно върху репутацията на фамилията. Възнамерявал да се свърже със стария си приятел Чарлс Лоринг Брейс — директор на Дружеството за подпомагане на децата в Америка, който знаел какво трябва да се направи. Една седмица по-късно, приемайки съвета на мистър Брейс да не чакаме състоянието ми да проличи, дойдох тук, в Цюрих, където износих бебето.

Беше момиченце. Подържах го в ръце за съвсем малко, докато отрежат пъпната връв, след което докторът го прегледа. После го отнесоха. Обясниха ми, че за известно време ще остане тук, в Цюрих, а след като укрепне достатъчно за пътуването, ще бъде изпратено при добро семейство.

От десет дни нея вече я няма, но аз все още усещам топлината й в ръцете си. Личицето й беше червено и сбръчкано, по телцето й имаше плацента, тъмната й коса беше изненадващо гъста. Докторът каза, че е хубава и здрава.

Утре се връщам у дома. Татко вече трябва да е получил писмото, което му изпратих преди една седмица. Признавах, че съм допуснала грешка, добавяйки, че в живота всеки греши, понякога много сериозно. А най-малкото той има право да ме учи на морал, тъй като отдавна зная какви са били прегрешенията му преди трийсет години, по време на онова плаване край бреговете на Южна Америка.

Седя тук, на огряната от слънцето веранда, правя го всеки ден, часове наред. Носят ми лимонада, сякаш проблемите ми се изчерпват с възпалено гърло.

Надявам се да не ме съдиш прекалено строго, скъпа Мери Ан. Моли се за душата ми, която се нуждае от покой.

Твоя вечно признателна,

Беси

20 май 1872 г.

Скъпа Мери Ан,

Получих писмото ти минути преди да отпътувам от Цюрих и много ти благодаря за него. Не зная дали бих оцеляла без твоята подкрепа и утешителни думи.

Питаш как е минало завръщането ми. Не беше толкова страшно, колкото очаквах. Парслоу дойде да ме посрещне в Орпингтън и побърза да ме запознае с новините. Колко жалко, че не съм била на сватбата на Ети, но от тона му разбрах, че изобщо не подозира причините за отсъствието ми. Аз обясних, че разклатеното ми здраве е било причината да замина за швейцарските планини, а той каза, че и татко бил зле и едва отвел булката до олтара. Церемонията била кратка, а за негова изненада в църквата имало неколцина непознати мъже, които, както се оказало по-късно, били колеги на Ричард от Работническия колеж.

Когато пристигнахме, татко беше в спалнята си и не слезе да ме посрещне. Остана там през целия следобед и се появи чак на вечеря. Поздрави ме с кратко кимване и това беше всичко. Ако не беше Хорас, който възбудено бъбреше за живота си в колежа „Тринити", вечерята със сигурност щеше да премине в пълно мълчание. Попитах за Ети, което накара мама да ми хвърли един мрачен поглед, и Хорас ми обясни, че и двамата младоженци се разболели по време на сватбеното си пътешествие в Европа. „Кажи на Беси какво ти беше написала от Кан", обърна се към мама той. Тя се подчини, макар и с видимо неудоволствие. Ети се оплакала, че двамата лежали болни един до друг и сякаш били женени от трийсет години, също като мама и татко. Като чух това, ушите ми пламнаха.

Вече втори ден съм си у дома, но татко не отваря дума за писмото, което му бях написала в Цюрих. Реших, че трябва да му дам шанс да засегне тази тема, разбира се, ако пожелае. Видях, че се готви за редовната си следобедна разходка по Пясъчната пътека, и поисках разрешение да го придружа.

Той изглеждаше изненадан, но се съгласи. Обсъдихме времето и всички останали незначителни неща и млъкнахме. Усетих, че татко няма желание да навлиза в темата, която тормозеше и двама ни. Нямах нищо против, тъй като си дадох сметка, че няма смисъл да разлайваме кучетата, както казва народът.

Колкото по-дълго живея при родителите си, толкова по-дълбоко потъвам в самотата, която вече отдавна познаваем. Напълно съм зависима от тях и това ме кара да се чувствам нищожна и безполезна, като утринната мъгла в градината. Състоянието ми напомня за един пасаж от „Мидълмарч “, в който се описва жена в моето състояние — „попарена и смирена като всяка неомъжена жена, която е принудена да прекарва живота си в непрестанно подчинение на възрастните си родители

Много ми липсваш, Мери Ан, копнея да те видя. Никой освен теб не може да разбере колко дълбоко е отчаянието, което ме е обзело.

Твоя приятелка до гроб,

Беси

1 януари 1873 г.

Моя скъпа Мери Ан,

Днес, на Нова година, реших да седна и да ти напиша това писмо и да ти разкажа как живея. Трудно ми е да повярвам, че от моето нещастие изтече половин година. Бях се заклела, че ще приема живота на примерна дъщеря и 24-годишна стара мома, колкото и да не обичам тази дума. Нещата в Даун Хаус вървят спокойно и монотонно. Другите деца се разпръснаха — Уилям работи в някаква банка в Саутхамптън, Джордж е адвокат, Франсис записа медицина и любимата си ботаника, Ленард постъпи в Кралското инженерно дружество, а Хорас се върна в университета. У дома останахме само мама, татко и аз, животът ни е еднообразен и скучен.

Татко вече не играе билярд с Парслоу, но след вечеря двамата с мама неизменно сядат пред таблата. Той от години води точна сметка кой печели и кой губи и когато е принуден да впише поредната победа на мама, неизменно мърмори: „Проклета жена!“ или „Да те вземат дяволите! “ След като приключат, мама започва да му чете, а той се изтяга на дивана и затваря очи.

Както вероятно ти е известно, татко най-после завърши книгата си за израженията на хората и животните. И слава богу, защото ми беше дошло до гуша от тези ужасни фотографии с разкривени гримаси на хора и озъбени животни! Сега прекарва времето в оранжерията и един господ знае с какво се занимава там — с цветята, с граха или с онези отвратителни растения, които се хранят с насекоми. Напоследък все по-често говори, че трябва да напише автобиографията си, като твърди, че целта му е тя да послужи единствено за забавление на внуците, а и за поука на всички останали, които биха проявили интерес към живота му.

Опитвам се да не мисля за моето малко момиченце и правя огромни усилия да го забравя. Пропъждам от съзнанието си всякакви спомени, предпочитам да се задълбоча в коя книга или безсмислен разговор. Но тази стратегия невинаги е успешна, особено когато срещна някое момиченце на нейната възраст. Тогава всичко се отприщва и в главата ми се появяват безброй въпроси: колко е пораснала, какъв е цветът на косата й, на кого прилича, дали има пъргав ум като мен, или мисли бавно като Хорас? След подобни въпроси изпадам в черна меланхолия, която ме държи със седмици.

Вечно твоя,

Беси

6 юли 1873 г.

Скъпа Мери Ан,

Днес съм много доволна и искам да споделя чувствата си с теб. Неделя е и имахме много гости. От Работническия колеж се изсипаха над 70 души, мъже и жени, а към тях трябва да прибавим семейство Хъксли с всичките им деца плюс неколцина от местните. Времето беше прекрасно, въздухът беше наситен с уханието на цъфналите рози. В градината имаше няколко дълги маси за чай и ягоди. Гостите танцуваха на тревата или си почиваха в сянката на новата ни веранда. Децата се боричкаха в купите прясно окосено сено или играеха на индианци по Пясъчната пътека, размахвайки като копия лешниковите пръчки, които бяха открили под навеса на градинаря.

Вече свикнах посещенията на Ричард да ме разстройват. Чуя ли, че ще идва, започвам да дишам учестено и сърцето ми блъска като лудо, сякаш всеки момент ще припадна. При първата ни среща след сватбата той изобщо не ме погледна, сякаш бях част от обзавеждането. Ети ме прегърна и ме поведе навън, към градината. Разходката ми помогна да се овладея и успокоя, понеже, бог знае защо, си бях въобразила, че по време на медения им месец той й е признал за греха ни. Колко малко съм го познавала! Все пак от време на време в поведението на сестра ми се долавяше сянка от ревност, а очите й изпитателно пробягваха по лицето ми, сякаш се опитваше да разгадае някаква тайна. Веднъж съвсем случайно се озовах седнала до Ричард. Той веднага скочи и смени мястото си, но Ети го забеляза и лицето й помръкна.

Днес обаче беше различно. Всички се радваха на хубавия ден. Мъжете се скупчиха под липите и започнаха да пеят. Ричард разтегли хармониката и се присъедини към тях. Различих плътния му бас сред гласовете на останалите и си позволих да го огледам по-внимателно, тъй като бях сигурна, че това ще остане незабелязано. Моят мистър X беше доста наедрял. Спомних си за прекрасните ни разходки из полето, за вълнуващите пътувания с влак. Това бяха най-щастливите ми дни. За пръв път си помислих за тях не само с тъга, но и с удоволствие, защото ги бе имало. Изправена в сянката на едно дръвче малко встрани от групата, гледах как Ричард отмята глава и пее с пълен глас. И изведнъж разбрах, че чувствата ми към него са се променили. Страстта ме беше напуснала или пък се беше превърнала в нещо друго — нещо по-спокойно и безболезнено. Просто в спомен.

Мисля, че днес започна дългото ми пътуване към възстановяването и нормалния живот.

Винаги твоя,

Беси

10 януари 1874 г.

Моя скъпа Мери Ан,

Искаш мнението ми за снощния сеанс в къщата на чичо Рас, за да го сравниш с личните си впечатления. Вероятно не знаеш, че татко дойде само защото братовчед ми Хенсли настоя. Обикновено той се отнася крайно недоверчиво към всичко, свързано с мистицизма.

Както ти правилно отбеляза още в самото начало, Лондон е изпаднал под силното влияние на хипнотизма, медиумите и тропащите по масата викачи на духове. Хиляди хора се събират в тъмни стаички с искреното желание да установят връзка с отвъдното или пък просто да се забавляват. Татко обаче е крайно скептичен към подобни начинания, а мнението му се подкрепя от вечно предания мистър Хъксли.

Сеансът беше организиран от Джордж. Именно той избра Чарлс Уилямс за медиум. За моя изненада присъстваха не само мама и татко, но и още куп хора — включително Ети и Ричард, Хензли, Фани и Франсис Галтън. Бях много щастлива да видя и теб в компанията на мистър Луис. Винаги се чувствам по-добре, когато си наблизо. Питам се дали забеляза човека, който се промъкна вътре в последния момент. Убедена съм, че това беше самият Хъксли. Облечен в странни дрехи, той несъмнено искаше да подчертае драматизма на появата си.

Според мен всичко беше много забавно. Изкисках се, когато се подредихме около масата, затвориха вратите и спуснаха пердетата, а Джордж и Хензли завързаха ръцете и краката на мистър Уилямс. Но скоро стана ужасно задушно и дори аз започнах да си въобразявам, че ми се привиждат разни странни неща в тъмната стая. Беше малко страшно, защото чувах дишане и разни звуци, но не виждах кой ги издава. Малко по-късно, когато жегата стана непоносима, сеансът започна. Зазвъняха звънци, в стаята се появи странен вятър. Един от присъстващите възкликна и скочи на крака, а столът изскърца върху дъските и се преобърна. Другите хлъцнаха от изненада, лампите светнаха. Вероятно си забелязала изненадата ми, когато открих, че именно татко е изпаднал в шок и не може да диша. Настоя да полегне и беше изведен от стаята. После сеансът продължи, отново с вятър, този път придружен от някакви странни искри. Масата бавно се вдигна във въздуха, на височината на главите ни.

Когато всичко свърши, повечето от присъстващите бяха развълнувани и леко замаяни. Възстановил се от шока, татко обяви, че всичко това са „глупости", но мога да ти кажа, че изглеждаше доста разтърсен. Джордж, който искрено вярва в света на духовете, моментално забеляза изражението на лицето му, докато слизаше по стълбите, и прошепна: „Ако не го познавах, бих казал, че се е срещнал с някого от отвъдното и изпитва огромно отвращение от този факт. “

После ти хвана ръцете ми, стисна ги между дланите си и каза, че трябва да мисля за моите „работи “. Бях дълбоко трогната. „Мила моя, страданията в живота винаги падат върху плещите на нас, жените — каза ти. — Така е било и така ще бъде. Единственото ни утешение е, че черпим с пълни шепи от живота, докато мъжете просто се къпят в нашите сълзи. “ Добре забелязах самотната сълза, която отрони, докато казваше тези думи. А после, когато се наведе да ме целунеш, я усетих и върху бузата си. Това ми напомни за онази сестра от „Пазарът на таласъмите“, върху чието лице бяха покапали соковете на греховните плодове.

Никога няма да забравя подкрепата ти в най-трудните мигове на живота ми.

Винаги твоя,

Беси

18 ноември 1877 г.

Скъпа моя Мери Ан,

Само като си помисля, че не съм те виждала вече почти четири години! През това време се случиха и много, и малко неща. Както знаеш, след смъртта на бедната Ейми по време на раждането, ние прибрахме у дома Бърнард, момченцето на Франсис. Дълбоко съжалявали за това нещастие, но не мога да скрия задоволството си от присъствието на детето в опустелия ни дом. Неговото гласче сякаш издухва праха от старите рафтове и разтърсва клоните на черницата пред прозорците на детската стая. Подозирам, че старите ни играчки бързо ще бъдат изпочупени, включително излъсканият парапет на стълбите. Мама твърди, че Бърнард е мъдър като тибетски лама, а самата аз не мога да скрия удоволствието си от факта, че отново мога да държа в ръце детско телце. Понякога очите ми се насълзяват, но не знам дали от радост или от мъка.

Татко се интересува само от земните червеи и според мистър Хъксли това е съвсем нормално за човек, „който мисли единствено за гроба“. Постави в градината един специално разграфен воденичен камък, чието потъване според него щяло да даде точно измерение на подземната дейност на червеите. Той е дълбоко убеден, че те притежават разум, и често кара мама и Франсис да им свирят на фагот въпреки възраженията на мама, че червеите нямат уши.

Преди две години Парслоу излезе в пенсия, но остана да живее в къщичката на имението. Зае се да отглежда зеленчуци и стана толкова добър, че вече втора година картофите му печелят първа награда в областта.

Ти несъмнено знаеш, че славата на татко продължава да расте. Вчера го провъзгласиха за почетен доктор по право на Кеймбридж. Мама се страхуваше, че няма да издържи церемонията, но той се справи много добре. Голямата аула беше претъпкана, студентите се бяха накачили дори по прозорците и мраморните статуи. Миг преди татко да се появи на подиума в тържествена червена тога, в галерията издигнаха чучело на маймуна с академична шапчица на главата, което, за огромно разочарование на залата, беше моментално конфискувано от квесторите. Но миг по-късно над подиума, точно над главата на татко, увисна някакъв предмет, изобразяващ „липсващото звено и младежите избухнаха в бурни овации. Татко изобщо не го забеляза, но хубавото беше друго — в овациите и дюдюканията на залата съвсем ясно се долавяше добронамереност. Тържественото слово беше на латински и остана почти неразбрано, с изключение на последните думи на оратора, според които „различията между човека и маймуната били морални

Не можех да скрия гордостта си. Много неща не съм споделяла с никого, дори и с теб. Принудена съм да призная, че татко действително притежава качествата на велик учен, въпреки че в основата на целия му дългогодишен труд лежат някои недостойни постъпки, за които знаят малцина. Това е така главно защото се е превърнал в посланик на една велика идея, а аз предпочитам да го възприемам като Архангел Гавраил в областта на естествените науки.

Сега, след като вече познавам и най-недостойните му постъпки, идва време на прошката.

Винаги твоя,

Беси