Конспирацията на Дарвин

13

10 април 1865 г.

Неотдавна се натъкнах на нещо особено любопитно. По стар навик татко оставяше купчина бели листове в бюфета до стълбите, които по-малките деца използваха за рисуване. Но напоследък, обзет от желание за икономии, той предпочита да ги заменя с черновите от бележките си. Преди два дни отидох да взема няколко за Хорас и Ленард и хвърлих едно око на текста. Оказа се, че това е работният вариант на книгата му, наречена „Пътешествие с „Бигъл". Веднага ми направи впечатление, че в записките има доста противоречия. По неизвестни причини татко бе решил да нанесе различни поправки.

Имаше и много съкращения. Бяха зачертани цели пасажи с описания на случки и събития по време на плаването — най-вече разговорите му с Робърт Маккормик, който, ако не ме лъже паметта, е бил на борда в качеството си на корабен лекар. Сравних ръкописа с публикациите в различни списания и установих, че голяма част от споровете и разговорите между двамата изобщо не са стигнали до печат. Това най-вече важи за ревността на Маккормик по отношение привилегиите, с които татко е бил удостоен от капитан Фицрой. В един от случаите мистър Маккормик бил толкова ядосан, когато капитанът предпочел да отиде с татко на някакъв остров, че им обърнал гръб и отказал да разговаря с тях. Нямам представа защо е бил съкратен този пасаж, особено на фона на акуратността, с която се описват всички останали случки и събития по време на плаването. Може би татко е искал да не злепоставя този човек, който, по всичко личи, е притежавал доста жлъчен и неприятен характер.

Но съкращенията ме накараха да се замисля и аз реших да проверя дали има и други. Издебнах подходящия момент, когато братята ми бяха заети с рисуване, а татко излезе на редовната си разходка, и се промъкнах в кабинета му. Дневниците от пътуването бяха подредени на лавица над бюрото. Бяха номерирани и това ми позволи веднага да забележа, че част от тях липсват. Нямах представа къде може да са прибрани. Прелистих онези, които си бяха на мястото, като внимавах да не ги размествам. С изненада установих, че в тях има много бележки, добавени по-късно. Това личеше от различния цвят на мастилото, който беше един и същ за всички добавки, докато оригиналните записки бяха написани с други мастила. Имаше и няколко набързо нахвърляни пояснения в полето, явно добавени по-късно. Част от оригиналните текстове бяха изцяло задраскани.

В първия момент реших, че става въпрос за нормални поправки в чернова, която се подготвя за печат — със съответните добавки и нови размишления. Но след това забелязах, че не е така. Дори повърхностен преглед на съдържанието беше достатъчен, за да стане ясно, че всички допълнителни текстове имат за цел да променят цялостното звучене на разказа. Част от тях се отнасяха за капитан Фицрой, други за Джеми Бътън — подлия и лукав дивак, а трети — за споменатия по-горе мистър Маккормик.

Не посмях да им отделя повече време, защото, честно казано, изпитвах чувство на вина, че надничам в неща, които не бяха предназначени нито за моите очи, нито за очите на когото и да било. Върнах тетрадките на мястото им в момента, в който чух почукването на бастуна на татко по дъските на верандата, и се измъкнах от кабинета броени секунди преди той да се появи. Сега, докато пиша тези редове, вече си мисля за следващата възможност да прегледам дневниците, което най-вероятно ще стане още утре, когато татко отново излезе на разходка.

11 април 1865 г.

Трябва да направя нещо, за да се срещна с капитан Фицрой. Искам да говоря с него и да го помоля за допълнителни разяснения, защото това, което чета в дневниците, ми се струва прекалено! Буквално ми се завива свят от толкова много загадки. Трябва да разбера какво наистина се е случило по време на плаването на „Бигъл“. От дневниците на татко — веднага подчертавам, от некоригираните дневници — става ясно, че определени събития по време на това пътешествие не са описани както трябва. Нямам представа за същността на тези събития, но съм убедена, че са имали важно значение за успешния край на експедицията.

Нещо се е случило край бреговете на Южна Америка. Не знам какво е, но татко пише за него с дразнеща неяснота, назовавайки го nuit de feu. Нощта на огъня. Не знам какво точно има предвид, но терминът предполага насилие. Може би нещо е станало при сблъсъка на англичаните с дивите индиански племена, които изглеждали наистина страшно. Той ги описва с живи и точни изрази — озъбени на брега като диви животни, с дълги сплъстени коси, боядисани в бяло и червено лица и намазани с масло голи тела, наметнати единствено с кожи от гуанако.

Възможно е тази nuit de feu да се е случила и на борда, имайки връзка с определени членове на екипажа. Или с Джеми Бътън, за когото вече знаем, че е бил способен на варварска жестокост, която няма нищо общо с християнското милосърдие.

Надявам се, че капитан Фицрой ще бъде моят Розетски камък. Но нямам никаква представа как мога да се свържа с него и, честно казано, изпитвам боязън от евентуалната ни среща. Наслушала съм се на подмятания, че този човек не е с всичкия си. Те, разбира се, се пораждат от дълбоката му враждебност към татко заради опитите му да „отхвърли основните постулати на християнската религия“, а и от признанията му, че като капитан на кораба не е направил достатъчно, за да му попречи.

Знам това от първа ръка, тъй като присъствах на получилия широка известност сблъсък между мистър Хъксли и мазника Сам Уилбърфорс по време на заседанието на Британската асоциация за научен напредък в Оксфорд, по време на което капитан Фицрой предизвика голям скандал. Все още пазя живи спомени за това събитие, въпреки че по онова време съм била едва 14-годишна. Направо не мога да повярвам, че оттогава са изминали цели пет години. Чичо Рас ме вкара в залата, където се постарах да остана незабелязана, скривайки се зад стола му.

Беседата се проведе в задушната аула на новия музей, където се бяха събрали над 500 души. Епископът подложи на унищожителна критика теорията на татко, след което зададе ироничния въпрос, придобил особена популярност напоследък: дали родствената връзка с маймуните на мистър Хъксли е по бащина или по майчина линия. Мистър Хъксли скочи и енергично защити тезата на татко, а накрая отговори и на въпроса, заявявайки, че ако може да избира предците си между маймуна и човек, който използва разума си само за подигравателно отношение към един сериозен научен въпрос, той „категорично ще избере маймуната“. Отговорът му предизвика буря в залата. Хората аплодираха и дюдюкаха, а някои започнаха да хвърлят програмите си във въздуха. Аз предпазливо надникнах иззад стола на чичо Рас. Групичка възбудени студенти пред нас започнаха да скандират „Маймуна, маймуна!“, а една бременна жена два реда по-напред се свлече в несвяст на пода.

В същия момент забелязах Фицрой. Беше облечен в овехтяла униформа на вицеадмирал, с която приличаше на библейски пророк. Крачеше с достойнство по пътеката, размахвайки Библия в треперещата си ръка. Косата му беше разрошена, а в ъглите на устата му имаше мехурчета пяна. Изправи се в средата на залата и обяви татко за „богохулник", след което изрази съжаление, че го е допуснал на кораба си — акт, за който татко му се отблагодарил със „змийско ухапване Нарече го „слуга на дявола, повел наивниците по пътя към ада и вечното проклятие Замълча, огледа приветстващата го тълпа и обяви: „Това просто не е редно — този човек е един негодник! “ Последва бърза и трудноразбираема тирада от проклятия и клетви. Чух ясно само последната, подхвърлена през рамо фраза: „Значи такава била работата, мистър Дарвин… “ Повтори няколко пъти тази безсмислена реплика със злост, от която ме побиха студени тръпки.

Направи ми впечатление и поведението на мистър Хъксли. Преди появата на Фицрой той оглеждаше залата с доволен поглед, като генерал, чиято армия е обкръжила противника. Но в момента, в който го видя, лицето му изведнъж пребледня. Обърна се и каза нещо на младежа до себе си, който грубо си проби път през тълпата и стигна до Фицрой, безсилно отпуснал се на един свободен стол. Ръцете му безцеремонно го вдигнаха на крака и го побутнаха към една от страничните врати. Не ми стана ясно дали го прави от съчувствие или гняв.

Думите на капитана продължаваха да ехтят в съзнанието ми: „Значи такава била работата, мистър Дарвин…“ Какво ли означаваха те? Предполагам, че бяха рожба на един болен мозък, съсипан от мъка и страдания. Видът му потвърждаваше това предположение, макар че от него се излъчваше и някаква смущаваща заплаха. Въпреки това съм твърдо решена да поговоря с него и да потърся някакво обяснение. Загадките се трупат една след друга и любопитството ми расте. Трябва да направя всичко възможно, за да стигна до истината!

12 април 1865 г.

Извадих късмет! Този уикенд ни гостуваха семейство Хукър — Джоузеф, ботаникът на Кю Гардънс, и съпругата му Франсис, която е дъщеря на скъпия стар Хенслоу, любимия учител на татко, починал преди четири години. Именно тази изключително умна и находчива жена предложи начин да се добера до Фицрой.

Времето беше необичайно топло за сезона и ние излязохме да се разходим в градината. Тя сподели разочарованието си от факта, че татко не отишъл на погребението на баща й, въпреки че именно той бе уредил плаването му на борда на „Бигъл “, а след това бе приел на съхранение и сандъците с прословутите му образци. Почувствах се длъжна да й поднеса извинения от негово име, прибягвайки до обичайните оправдания за разклатеното му здраве, след което изведнъж изтърсих, че татко по принцип избягва погребенията и не е присъствал дори на опелото на собствения си баща. Изразих мнение, че това поведение е осъдително, а после започнах да изреждам и другите му недостатъци. Изпитвах огромно облекчение, че мога да споделя това, което се беше натрупало в душата ми.

Не споменах нищо за подозренията и разследването си, казах само, че искам да говоря с капитан Фицрой. Тя отговори, че няма да е лесно, защото той наскоро се преместил от Южен Кензингтън в едно селце южно от Лондон. И едва ли щял да ме покани там. След което добави, че има една идея. Разполагала с информация, че Фицрой, който в момента работел към Метеорологичната служба, скоро щял да се срещне с Матю Моури, негов колега от американския флот. Чичо ми Рас със сигурност можел да научи подробности от програмата и да ми уреди една уж случайна среща.

Прегърнах я с благодарност, а тя ме предупреди, че напоследък Фицрой е психически разстроен от мъка и несгоди. Изброи враговете му, които, разбира се, бяха цял легион и които по всякакъв начин пречели на начинанията му. Научната му работа на борда на „Бигъл“ не донесла очакваното признание и той се насочил към политиката. Спечелил депутатско място в Дърам, но се скарал жестоко с колега консерватор и дори се сбил с него пред входа на клуба си. Скандалът се отразил на кариерата му и той бил принуден да приеме губернаторския пост в Нова Зеландия. Там обаче станал жертва на ожесточените битки за земи между заселниците и местните маори. В резултат бил отзован. Обратното плаване било ужасно. Съпругата му Мери починала, оставяйки го да се оправя сам с четирите им деца. По-късно починааа и най-голямата му дъщеря, а финансовото му състояние било отчайващо.

Давайки си сметка за тежкото му положение, колегите му — „включително татко ти", както се изрази Франсис — направили всичко възможно да бъде избран за член на Кралското дружество. Оттам го препоръчали за поста „статистик метеоролог“ към търговското министерство — едно не особено престижно, но интересно място за човек на науката. Фицрой се оженил повторно и направил всичко възможно да се утвърди на новия си пост. Въвел барометъра, уред, който бил открит съвсем наскоро. Усилията му били насочени не само към регистрация на промените във времето, но и към предвиждането му. Нарекъл ги „метеорологични прогнози“ и бил твърдо убеден, че те ще помогнат на корабите в открито море, но идеята му не успяла да се наложи въпреки първоначалните резултати, които били доста обнадеждаващи. Погрешните му метеорологични прогнози се превърнали в обект на подигравки и „Таймс “ престанал да ги публикува.

— Трябва да си наясно, че той не е приятел на любимия ти баща — предупреди ме Франсис.

— Знам това — отвърнах. — Татко казва, че Фицрой го напада в печата под псевдонима „Сенекс", но аргументите му били същите, които използвал по време на съвместното им плаване.

— Няма съмнение, че се е превърнал в религиозен фанатик, който стриктно се придържа към текстовете на Библията. Съпругът ми често казва, че превратностите на съдбата са превърнали „Бигъл“ в люлка за вярата на един човек и в ковчег за тази на останалите.

Накрая Франсис добави, че Фицрой получавал многобройни удари под кръста, но най-страшна се оказала новината за клането на екипажа на „Алън Гардинър “, водено, както се твърдеше, от Джеми Бътън. Бяхме принудени да сменим темата, тъй като в градината се появиха и останалите.

15 април 1865 г.

Гостувам на чичо Рас, който очевидно се забавлява от интереса ми към миналото на татко и любезно обеща да ми уреди среща с Фицрой в рамките на седмицата, добавяйки, че „това ще бъде нашата малка тайна“. Но и той не пропусна да ме предупреди за психическото състояние на капитана, което сам той наричал „потъване в злокобния мрак.

Реших да науча повече за клането на Огнена земя и така попаднах на Уилям Паркър Сноу — капитана, открил Джеми Бътън двайсет и две години след като Фицрой го върнал в дивата му родина. Мистър Сноу — по онова време служител на Патагонското мисионерско дружество, а днес заклет негов враг — използва вината на Джеми за клането като част от усилията си да сложи край на работата на тази организация.

Той ме прие изключително любезно в кантората си на втория етаж на Харли Стрийт, предложи ми стол и каза, че се чувства поласкан да се запознае с „дъщерята на професор Дарвин“. Побързах да заявя, че баща ми е далеч от професорското звание и е само един аматьор в областта на естествените науки, а той отвърна:

— Ако всички аматьори са като него, бихме били много по-щастливи.

След размяната на още няколко реплики в този дух го помолих да ми разкаже за клането. Той сбърчи вежди и ми предаде есенцията на това, което се знаеше.

— След завръщането си на Огнена земя Джеми Бътън изчезна от полезрението ни за години. Открих го през ноември 1855 година и останах смаян от промяната му. Това стана, след като корабът ни навлезе в канала Ягашага и не след дълго забелязахме буен огън на едно от островчетата. Малко след като издигнах националния флаг на мачтата, към кораба се насочиха две канута, в едното от които стърчеше някакъв дебел, мръсен и гол индианец, който изкрещя: „Къде е стълбата? “ Качихме го на борда и с изненада установихме, че това е Джеми Бътън. Изглеждаше съвсем подивял, въпреки че не беше забравил английски. И нещо друго — категорично отказваше да реагира на името Джеми, настоявайки да го наричаме Орунделико. Нямах никаква представа защо.

Чудехме се какво да правим, защото Джеми далеч не изглеждаше дружелюбен. Поиска дрехи и аз му дадох два чифта панталони и една риза от собствения ми гардероб. Оказа се обаче, че е прекалено дебел за тях. После пожела месо и ние го свалихме в кубрика да го нахраним. Но той беше твърде възбуден и не хапна почти нищо. Попитах го дали иска да го изпратим в новата мисия на Фолкландските острови, но той категорично отказа. Дадох му няколко подаръчета, между които и една музикална кутия, която страшно много му хареса. Предложих му да дойде пак, за да му подаря и други неща.

На следващата сутрин бяхме заобиколени от множество канута. Джеми се качи на борда, придружен от братята си и други индианци. Положението стана напрегнато. Отрупах го с подаръци, но останалите диваци започнаха монотонно да припяват „ямърскунър“, което означава „дай ми“. На пръв поглед съвсем обикновена дума, но който веднъж я чуе, цял живот не може да я забрави. После започнаха да ме блъскат и да викат: „Инглизи идва тук, инглизи дава. Инглизи има много. “ Джеми наблюдаваше сцената безучастно. Изкрещях на екипажа да вдигне платната. Разбрали, че се готвим да отплаваме, диваците бързо се струпаха край страничния борд, вероятно уплашени да не ги отвлечем. За последен път зърнах Джеми в кануто с жена си, яростно бранейки подаръците си от другите индианци.

Мистър Сноу ми разказа какво се случило след това. Новият свещеник, преподобният Г. Пейкънам Деспард бил убеден, че Джеми трябва да се превърне в основно оръжие за покръстването на местните. Той наел друг капитан, който се върнал на Огнена земя и по някакъв начин успял да убеди Джеми и семейството му да се заселят в мисията на Фолкландските острови. Но те останали там само четири месеца, без да научат или направят каквото и да било. Джеми обещал да изпрати свои заместници. И действително, в Кепел се появили други девет индианци. Те били много по-сговорчиви, научили се да пеят псалми и позволили да бъдат покръстени. Но пътуването по обратния път към дома започнало зле. Убеден, че са задигнали най-различни вещи от мисията, Деспард заповядал са бъдат претърсени. Обидени, че ги подозират в кражба, индианците гневно захвърлили денковете си на палубата. А когато част от крадените вещи били открити в тях, те станали още по-агресивни.

По време на плаването, което било изключително трудно поради бурното море, диваците ставали все по-буйни. Когато „Алън Гардинър “ най-после пуснал котва в устието на реката и корабът бил заобиколен от канута, пасажерите вдигнали страшна врява. Джеми се качил на борда, за да посредничи, но бързо заел страната на племето си и поискал още дарове. Такива обаче нямало. После един моряк докладвал на капитана, че липсват част от личните му вещи. Това довело до ново претърсване и въпросните вещи били открити. Индианците побеснели и започнали да късат дрехите си, библиите и всички други атрибути на цивилизацията. Голи, както майка ги е родила, те наскачали в канутата. Вечерта на брега пламнали буйни огньове, а крясъците на доскоро покръстените ехтели във въздуха.

Корабът останал на котва, тъй като част от членовете на екипажа се заели да строят скромен дом за мисионерите на брега. През цялото това време в залива пристигали препълнени с индианци канута. В неделя мисионерите решили да проведат първата служба в новопостроената сграда. Облечени в чисти дрехи, членовете на екипажа загребали към брега, където ги очаквали стотици индианци. На борда останал само готвачът, който се оказал единственият свидетел на това, което се случило. Индианците изтикали английската лодка обратно във водата, а малко по-късно от вътрешността на къщата се разнесли псалми, последвани от шум и крясъци. В следващия момент белите изскочили навън и хукнали към брега, преследвани от туземците, които ги биели с тояги и ги замеряли с камъни. Появили се и други, въоръжени с копия. Един моряк успял да стигне брега и нагазил до кръста във водата, където бил повален от камък в слепоочието. Пясъкът се обагрил с кръв. Обзетият от ужас готвач спуснал във водата малка лодка и загребал с всички сили. Не след дълго изчезнал в джунглата. Месеци по-късно бил прибран от пристигналия спасителен кораб. Човекът бил с помътнен разсъдък, гол-голеничък, с оскубани вежди и брада. Рани и циреи покривали тялото му. Историята, която разказал, била наистина ужасна. На борда на кораба, който го върнал на Фолкландските острови, бил качен и Джеми Бътън.

— Предполагам, че останалото ви е известно от вестниците — добави с въздишка мистър Сноу.

Наистина беше така. Бе проведено официално разследване. След порой от противоречиви показания и политически машинации, насочени срещу Патагонското мисионерско дружество, Джеми Бътън бе оправдан въпреки показанията на готвача, според които след клането мистър Бътън се качил на кораба и пренощувал в капитанската каюта.

— Тъжна история — отново въздъхна мистър Сноу. — Отдавна усещах, че ще се случи нещо подобно. Веригата от събития бе задвижена от срещата на първия англичанин с първия индианец. Всичко изглежда предопределено от момента, когато капитан Фицрой откъснал прословутото копче от униформата си и получил в замяна едно чернокожо хлапе.

Улових се, че кимам в знак на съгласие.

— Както можеше да се очаква, нещата приключиха зле за индианците. Според последните съобщения те били покосени от тежка болест. Ето, погледнете…

Подаде ми един брой от „Гласът на милосърдието“ — вестника на мисионерите. На първа страница беше поместена новината за „преждевременната смърт на Джеми Бътън Мистър Сноу изчака да се запозная със съдържанието й, след което продължи:

— Аз усещах, че въпреки любезните усмивки и поклони Джеми не храни респект към западната култура. През онази първа вечер на борда, след като отдавна се бе върнал към примитивния си свят, той каза нещо, което никога няма да забравя: „Инглизка неика — за дявола! “ Трябваше ми известно време, за да разбера какво иска да ми каже — че нашата наука изобщо не е това, което очакваме да бъде. Думите му бяха пълни с презрение.

Мистър Сноу ме погледна в очите и добави:

— Странно е, че споделям всичко това с дъщерята на Дарвин.

28 април 1865 г.

Срещата ми с капитан Фицрой не премина добре. Бях страшно изнервена, а и на капитана му се отрази зле. Боя се, че състоянието му се влоши, макар че и преди това със сигурност е било трагично.

По предложение на чичо Рас отидох във фоайето на Центъра по метеорология, където Фицрой щеше да посрещне мистър Моури. Някакъв сътрудник ме изслуша, вдигна вежди и се поусмихна, сякаш да ми покаже, че нямам представа какво ме чака. След кратко колебание, по време на което пляскаше с някаква линийка по разтворената си длан и ме наблюдаваше с присвити очи, той все пак реши да уведоми капитана за появата ми. Едва ли някога през живота си съм се чувствала толкова унизена. В крайна сметка мъжът ми обърна гръб и си тръгна, давайки ми да разбера, че няма да се върне и аз ще трябва да остана сама в компанията на човек с очевидни психически проблеми.

Помещението беше мрачно, сякаш родено изпод перото на нашия мистър Дикенс. На прозорците имаше плътни завеси, осветлението идваше само от една газена лампа в средата. Край стените бяха подредени стари дървени шкафове, а над тях бяха окачени пожълтели карти и обсипани с влажни петна рисунки на стари кораби в разкривени рамки. Всичко беше покрито с прах, включително сухите дупки за мастилници върху бюрото с напукан кожен плот. Мрачната картина завършваше с проядения овехтял килим на пода. Сякаш се намирах в морга, а не в държавна канцелария.

Стъпалата в коридора заскърцаха още преди да бях оценила всички „достойнства “ на стаята, в която се озовах. После на прага се появи капитан Фицрой, който изглеждаше абсолютно смахнат. Отдавна изгубил военната си стойка, той се беше прегърбил, с леко наведена на една страна глава и очи, които сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите си. Косата му стърчеше във всички посоки, брадата му беше сплъстена. Очевидно беше извървял дълъг и труден път от времето, когато е бил горд командир на боен кораб от флота на негово величество.

Присъствието ми в кабинета явно го учуди, но в пристъп на някакви остатъци от любезност той ми протегна ръка, направи чудат лек поклон и промърмори:

— Капитан Робърт Фицрой… На какво дължа… Каква е целта на… хммм…

Всички опити да довърши някоя от тези мисли пропаднаха.

Тялото му обладаваше някаква странна енергия — като изкривена пружина на детска играчка. Постоянно размахваше ръце, а краката му правеха ситни стъпчици. Възбудата му пречеше да се концентрира. Набрала кураж, аз го отведох до близкия стол и го накарах да седне, след което се настаних насреща му. Не ми оставаше нищо друго, освен да премина директно на въпроса.

— Моля да ме извините, че нахлувам така, капитан Фицрой — започнах аз. — Силно се надявам да не възприемате това като признак на лошо възпитание, но много искам да ви задам няколко въпроса за плаването на „Бигъл

— Ама разбира се… Разбира се…

След което споменах Южна Америка и Огнена земя и последното име окончателно го побърка.

— Огнената земя значи… Огнената земя.

После изведнъж се отприщи. Говореше толкова бързо, че с мъка улавях думите му. Измина доста време, преди да разбера, че става въпрос за първооткривателите на тази територия, които я кръстили така заради огромните огньове, които туземците палели на брега. Моряците изпитвали мрачното чувство, че са изправени пред самия Хадес, което според горчивата му забележка не било чак толкова далеч от истината.

И това бяха последните свързани думи, които чух от него. Попитах го за nuit de feu и той ме изгледа втренчено. На няколко пъти понечи да каже нещо, но млъкваше насред изречението. Поведението му стана абсолютно неадекватно. В продължение на няколко минути клатеше осъдително глава и мърмореше:

— Не, не, това не беше на Огнена земя, а на Галапагосите… Благословените острови, ха! Там се случи всичко…

След което ми хвърли един заплашителен поглед и произнесе онези смущаващи думи:

— Значи такава била работата, мистър Дарвин! — А после избухна в сух саркастичен смях, който приличаше на злобен вой.

Понечих да си тръгна, но той изведнъж докосна ръката ми, принуждавайки ме да остана на мястото си.

— Седем рани, това беше всичко, което откриха. Раните на Христа, нашия Спасител… Така е, когато си капитан. Самота. Сол в дробовете. Всичките ми пари отидоха. Похарчих ги за „Адвенчър“. Врагове и интриги в Адмиралтейството. Предупредиха ме. Внимавай, казаха. Удостоиха с благородническо звание Съливан, втория ми помощник. А мен? Какво стана с мен?

Тези въпроси бяха зададени с такава ярост, че аз подскочих. Но той не изпусна ръката ми, а скочи заедно с мен, приближи лицето си до моето и продължи да бърбори. Усетих слюнката му по челото си, сърцето ми заблъска лудо.

— Дарвин е еретик и неверник. Слуга на дявола. Камъните на брега не лъжат. Те са заоблени. От потопа. Както пише в Библията. Вратата на Ноевия ковчег е била твърде тясна за мастодонтите. Ерес означава грях, също като нарушенията на Божиите заповеди. Нали така, мистър Дарвин? Значи такава била работата, а?

Реших, че е крайно време да си тръгвам, и решително издърпах ръката си.

— Джеми Бътън! — изкрещя Фицрой. — Не го е направил Джеми Бътън! Опитаха се да го разпънат на кръст, също като мен.

— Моля ви, пуснете ме! — проплаках аз.

— Вие, инглизи, няма живот — извика той, кълчейки езика си като индианското момче.

След тези думи хванах полата си с две ръце и се понесох към вратата, без дори за миг да се обърна назад. Чух проклятията му, примесени с неразбираеми думи и отвратителен дрезгав смях.

Изскочих навън и затичах. Като по чудо успях да спра един файтон, кочияшът явно бе забелязал окаяното ми състояние. Прибрах се направо в дома на чичо Рас и се съвзех едва след като изпих няколко чаши горещ чай.

През нощта не мигнах. Гротескните думи на Фицрой продължаваха да кънтят в главата ми, най-вече онази последна фраза: „Вие, инглизи, няма живот"…

30 април 1865 г.

Ужас подир ужас! Току-що научих, че капитан Фицрой се е самоубил. Не мога да повярвам! Та нали едва преди два дни разговарях с него!

Новината донесе чичо Рас, който, прекалено възбуден, за да щади чувствата ми, разказа всичко с най-големи подробности. Научил го от клетата съпруга на капитана, всички в Атенеума говорели за тях. В деня преди смъртта си Фицрой нямал мира — постоянно подскачал, обикалял напред-назад, започвал някакво изречение, а после млъквал и се връщал на мястото си. Казал, че иска да отиде в кабинета си. Тръгнал, но след това се върнал. Следобед заминал за Лондон. Върнал се вечерта. Бил силно разстроен и непрекъснато си мърморел нещо под носа. Настоявал отново да се срещне с Моури, въпреки че вече се сбогували, а на другия ден било неделя.

През нощта спал зле. Сутринта, когато жена му станала, очите му продължавали да бъдат отворени. Попитал защо прислужницата не ги е събудила, а тя му отвърнала, че е неделя. Останал в леглото още половин час, после отишъл в съседната стая и кротко целунал дъщеря си Лора. След което се заключил в дрешника. Минута по-късно жената чула как тялото му пада на пода. Развикала се и слугите разбили вратата. Капитанът лежал в локва кръв. Бил прерязал гърлото си с един решителен замах на бръснача, като вероятно се е гледал в огледалото.

Какъв ужас! Горкият, съсипан човек! Неволно се запитах дали и аз, малко или много, нямам принос за тази отчаяна постъпка. Ако наистина е така, ще ми бъде много трудно да го преживея. Само че никога няма да разбера. Разтрепервам се само като си помисля. Крайно време е да приключа с това шпиониране и дебнене, с тези детински напъни да се правя на детектив! Край, точка! Спирам и правя всичко възможно да се променя! Ще стана нов и по-добър човек, ще прогоня подозренията, ще престана да бъда арогантната Лизи, която бях толкова дълго време!

Бедният капитан Фицрой! Защо Бог допуска толкова много нещастие на този свят? И как ние, бедните смъртни, да издържим?