Конспирацията на Дарвин

24

Бет най-сетне успя да пробие крепостната стена на юридическата кантора „Спенсър, Дженкинс и Хъчисън“ и да стигне до светая светих — облицования с дърво кабинет на самия Алфред П. Дженкинс. След като представи всевъзможни документи за доказване на своята самоличност, тя най-сетне получи пакетчето на Лизи, което бе престояло във фирменото хранилище от 1882 година. То й беше поднесено с две ръце, като кралско съкровище.

А сега искаше да отпразнува победата си с Хю. Според развълнуваните й думи по телефона това било последното парче от мозайката.

— След един час ме чакай пред „Драйст“ — разпореди се тя, а когато той попита защо, игриво добави: — Всяка приказка за съкровища трябва да има достоен финал.

Хю тръгна по Хобсън Стрийт и хлътна под арките на петоъгълните кули. Моравата в кръглия вътрешен двор беше толкова яркозелена, че очите го заболяха. Около нея се извиваше пътечка, посипана с гладки камъчета. Древните стени на колежа се издигаха на височина колкото три етажа. Всяка стена имаше по четири входа и пропорционално разположени правоъгълни прозорци, изсечени в камъка. На някои от тях имаше сандъчета с розови и бели цветя.

Над входа срещу него беше окачен герб с надпис „Souvent Me Souvient“, който той механично си преведе: „Спомняйте си често за мен“. А под герба, напълно в тон с написаното, стоеше Бет с малка кошничка в ръце. Когато го видя, на лицето й се появи дяволита усмивка. Изтича към него, хвана го за ръката и прошепна:

— Ела с мен.

Поведе го към входа отсреща, обозначен с буквата „Г“. Качиха се по стълбите на първия етаж. Стените бяха боядисани в синьо. Бет извади ключ, отвори първата врата вдясно и го пропусна да влезе.

— Позната ли ти е обстановката?

— Как да ми е позната, след като за пръв път съм тук? — учудено отвърна Хю.

— Хайде, хайде. Мислех, че си експерт по Дарвин.

— Разбирам — бавно кимна той. — Някогашният му пансион.

Очите му бавно огледаха стаята — овехтяла, но елегантна, като в повечето студентски квартири в Кеймбридж. Изподраскана ламперия от тъмен махагон, тухлена камина с мраморна полица и тапицирана пейка под прозореца. От тавана между две дебели греди висеше малък полилей със стъклени орнаменти във формата на сълзи. Подът беше покрит със стар дъбов паркет, по-твърд от желязо. Странно, поклати глава Хю. Стаята се променяше пред очите му само при мисълта, че младият Дарвин е прекарал голяма част от младежките си години в нея.

— Никой ли не живее тук? — попита на глас той.

— В момента има ваканция.

— А как се сдоби с ключа?

— Взех го от портиера. Очевидно това тук е ежедневие и той просто ми го даде. А и размерът на бакшиша е паднал — само пет лири.

Седнаха един до друг на малко канапе с увиснали пружини и мръсна дамаска. Бет извади от кошницата две високи чаши и тежка зелена бутилка, върху която личеше щитовидният етикет на „Дом Периньон“.

— Това остава за по-късно — каза тя, дръпна ципа на куфарчето си и извади малък пакет, увит в избеляла амбалажна хартия и превързан с канап.

— Само не ми казвай, че изобщо не си го отваряла! — възкликна Хю. — Тъкмо ти, която надничаш в чужди дневници, без да ти мигне окото!

— Не съм — отвърна тя. — Реших, че трябва да го направим заедно. Прочетох само придружителното писмо.

От куфарчето се появи пластмасова папка, в която имаше няколко листа за писма, тънки и нежни като крилцата на пеперуда.

— От Лизи за дъщеря й — поясни тя. — Настанявай се удобно и се приготви да слушаш.

Започна да чете с леко театрален тон, който скоро стана сериозен. Хю имаше чувството, че чува гласа на Лизи.

26 април 1882 г.

Даун Хаус

Даун, Кент

Англия

Скъпа Ема,

Пише ти жената, благодарение на която си се появила на белия свят и която, ако би се избегнала поредицата трагични събития, положително би била най-скъпото ти същество на света. Взеха те от ръцете ми съвсем мъничка, само на един ден, тъй като ти бе зачената в изблик на неудържима страст и си незаконородена, за което мога единствено себе си да виня. За злощастното стечение на обстоятелствата и произтеклите последици те моля да ми простиш. Предполагам, че в характера ти ще има нещичко от мен, и затова се моля на Бога да проявиш състрадание, когато ме съдиш за тази срамна постъпка. Надявам се, че ако отделиш достатъчно време за размисъл, дори да не намериш обяснение за нея, поне няма да ме презираш.

Не съм сигурна, че това писмо някога ще стигне до теб. Ще го изпратя с посредничеството на Дружеството за подпомагане на децата, което уреди твоето осиновяване. Те не позволяват контакти между децата и майките, които са се отказали от тях, защото смятат, че тези деца трябва да започнат живота си необременени с миналото. Но аз се надявам, че в моя случай ще направят изключение и това писмо все някога ще стигне до теб. Надеждите ми са свързани единствено с мистър Чарлс Лоринг Брейс, който е стар приятел на баща ми. Но ако Дружеството реши да не ти го изпрати, то ще остане на съхранение у неговите адвокати, които, както бях информирана, в крайна сметка ще решат какво да правят с него.

Желанието ми е да те запозная с истинския ти произход и да ти поверя един документ с изключително значение. Ще разбереш колко важен е, след като ти кажа кой и при какви обстоятелства го е написал. Самата аз така и не успях да реша какво да правя с него, люшкайки се между двете крайности, за всяка от които имах достатъчно солидни аргументи — да го направя публично достояние или да го унищожа. Ако в крайна сметка той все пак стигне до теб, съветът ми е да го запазиш в тайна за максимално дълъг период от време. Реши какво да правиш с него едва тогава, когато страстите отдавна ще са утихнали, а спомените за засегнатите хора — избледнели. Може би новият живот на един млад континент, между хора с ново мислене, ще ти помогне да решиш съдбата му по друг, по-подходящ начин. Накратко казано, правя ти подарък, но и те товаря с тежка отговорност.

Ти произхождаш от знатна фамилия. Дядо ти и баба ти са първи братовчеди. Поколения наред Дарвинови са били лекари и учени, а фамилията Уеджуд са известни производители на порцеланови изделия. Прадядо ти Еразмъс Дарвин — поет и философ, е един от първите учени, които защитават теорията на еволюцията, въпреки че не е разбирал нейните механизми. Честта за тяхното изясняване се пада на собствения ти дядо — прочутия природоизпитател Чарлс Дарвин. Както несъмнено ти е известно, той защитава тезата, според която природата — при наличието на огромно множество живи същества, при много от които разликите са едва доловими — извършва подбор, за да оцелеят най-годните и приспособимите. В хода на този процес се появяват новите видове. Тази идея му донесе огромна, но и злощастна известност, тъй като противоречи на църковния канон, според който всяка жива твар на тази земя е създадена от Бога и ще остане завинаги такава, каквато Той е решил да бъде. С течение на времето неговата теория набра популярност (не без помощта на неколцина ревностни поддръжници), а самият той се превърна в известен и уважаван член на английското общество.

В момента, в който пиша тези редове, татко (през всичките 34 години от живота си съм го наричала така) вече почива навеки в Уестминстърското абатство — немалка чест за свободен мислител — и тъкмо затова седнах да ти пиша. (Тук искам да добавя, че само преди две години тази чест беше отказана на скъпата ми приятелка Мери Ан Еванс, която ти със сигурност познаваш с псевдонима й Джордж Елиът.) Желанието на татко беше да бъде погребан в двора на църквата „Сейнт Мери “ в Даун — селото в графство Кент, където живеем. Но последната му воля не беше изпълнена заради многобройните му запалени почитатели (сред които личи името на Томас Хенри Хъксли, негов дългогодишен приятел), които изразиха единодушно мнение, че абатството е най-подходящото място за човек като него и същевременно ще издигне престижа на науката. Те подеха широка кампания, привличайки на своя страна редица влиятелни личности, за да се застъпят пред църквата. В крайна сметка успяха да внесат в парламента специална петиция и тя беше приета в двете камари.

Нека ти опиша траурната церемония. Надявам се, че след като научиш за нея, ще се изпълниш с уважение към дядо си и последващите разкрития няма да го разрушат. Трябва да знаеш, че той се радваше на огромен престиж и почит. Вчера, въпреки непрестанния дъжд и вятър, тялото му беше пренесено от Даун до Уестминстър с катафалка, теглена от четири коня. По целия път минувачите спираха и почтително сваляха шапки. Нощното бдение беше в параклиса „Сейнт Фейт като през цялото време пред ковчега имаше почетна стража. А на сутринта към абатството започнаха да се стичат хора от всички краища. Кралицата не дойде, нямаше го и мистър Гладстон. В замяна на това в църквата се събра елитно множество — съдии в траурни тоги, членове на парламента, посланици, представители на научни дружества. Разбира се, присъстваше и цялото ни семейство, с изключение на мама, която беше толкова разбита от скръб, че си остана у дома. Приятно ми бе да видя и много обикновени хора, включително дългогодишния ни иконом Парслоу, които изпълваха централния неф на храма и се тълпяха по стъпалата отвън. Точно в дванайсет екнаха църковните камбани и поклонението започна. Пред ковчега, обвит с черно кадифе и обсипан с бели цветя, се проточи дълга върволица от хора, а хорът запя един псалм от Притчите, който започваше с думите „Блажен е онзи, който е познал мъдростта и е бил разбран Службата беше кратка и не особено религиозна — факт, от който татко несъмнено би останал доволен. След нея ковчегът бе вдигнат на ръце от най-близките му съратници, между които беше и Алфред Ръсел Уолас — човекът, за когото се твърди, че е съавтор на теорията за еволюцията (и когато мистър Хъксли покани едва в последния момент), и отнесен до гроба в североизточната част на храма, точно под паметника на сър Исак Нютон.

Надявам се да ми простиш, че се разпростирам тъй нашироко, но искам да те запозная с подробностите около смъртта на дядо ти. Убедена съм, че това ще ти помогне да го разбереш по-добре. Татко, твоят дядо, не беше добре от доста време насам. Честно казано, цял живот е имал проблеми със здравето, но най-вече след околосветското пътешествие с „Бигъл“, за което си е водил подробни записки. Последните си години изживя кротко и тихо, въпреки че, както вероятно ще научиш, душевни терзания не липсваха.

Смъртта на любимия му брат Еразмъс преди около осем месеца му нанесе жесток удар. Потъна в отчаяние, убеден, че и той самият е тежко болен. Миналия месец, на 7 март по-точно, по време на самотната си разходка татко получи криза. Едва успя да се добере до къщата, легна на едно канапе и няколко дни не стана от него. Един млад лекар все пак успя да го убеди, че сърцето му е наред, и той постепенно започна да се съвзема. В крайна сметка дори излизаше в градината, за да подиша свежия пролетен въздух. После ни дойде на гости леля ти Хенриета. Остана няколко седмици, по време на които у дома се изредиха четирима лекари, всеки от които препоръчваше различно лечение и даваше своя прогноза за състоянието на татко, обикновено противоречаща на предишните.

Миналия вторник, на 18 април, състоянието му рязко се влоши. Малко преди полунощ получи силни болки в областта на сърцето и събуди мама, която моментално скочи и изтича в спалнята му. Беше толкова уплашена и объркана, че не успя да намери лекарството му и ме повика на помощ. Когато най-после го открихме и се върнахме в спалнята, татко се беше проснал напреки на леглото и изглеждаше на прага на смъртта. Мама изпищя от ужас и това събуди прислугата. С общи усилия успяхме да му дадем хапчетата и го накарахме да поеме глътка бренди. По-голямата част отиде по брадата и нощницата му, но все пак спомогна да се посъвземе. Татко отвори очи, повърна в легенчето и макар цял да трепереше, успя да проговори. След което направи нещо неочаквано за заклет атеист като него — накара мама да се наведе и й прошепна, че иска свещеник. Тя се втурна да изпълни желанието му с такава готовност, че чак сърцето ме заболя. Оказа се обаче, че внезапната набожност на татко е била само повод да останем насаме, за да ми повери информация от важно значение.

Ще прекъсна разказа си за момент, защото искам да се върна назад и да ти кажа, че отношенията помежду ни винаги са били доста обтегнати, включително и когато бях дете. Това вероятно се дължи на различията в характерите ни (върху които не виждам смисъл да се спирам), но също и на откритите от мен факти, свързани с работата му. Натъкнах се на улики, които сочат, че нещо непристойно се е случило на борда на „Бигъл“ по време на петгодишното плаване. Няма да се задълбочавам в тях, достатъчно е да спомена, че малко преди да се родиш, получих сигурни доказателства, че той не е онзи задълбочен мислител, за какъвто го приемаха всички, а е по-скоро човек със съмнителни морални качества. Тези доказателства му изпратих в писмо от клиниката в Цюрих, където бях принудена да се разделя с теб.

Стана така, че през годините, които последваха, ние нито веднъж не обсъдихме моите обвинения. Това стана едва в последната нощ от живота му, когато мама тръгна да търси свещеник, а прислугата беше отпратена. Татко ми направи знак да се наведа и с дрезгав шепот заяви, че макар да не е религиозен и да не вярва в Господ, изпитва нужда да изповяда едно свое злодеяние. Можел да облекчи душата си единствено пред мен, защото само аз съм знаела тайната му. Кръвта ми замръзна, когато добави, че не всичко ми било известно. След тези думи протегна ръка и се вкопчи в нощницата ми с неподозирана сила.

— Знаеш, че от години пиша своята автобиография — прошепна той.

Кимнах, но забелязах въпроса в очите му и изрекох на глас:

— Да, татко, знам.

Той ме пусна, главата му падна на възглавницата, а в гласа му пролича изтощение.

— Но със сигурност не знаеш, че липсва една цяла глава. Всъщност написах я, но я скрих така, че никой да не я намери. Надявах се писането да облекчи съвестта ми, но уви…

Гледах го втренчено и не знаех какво да кажа. Той мълча в продължение на няколко минути, забил поглед в тавана, сякаш се колебаеше дали да продължи. После въздъхна и за моя огромна изненада помоли да му донеса палката, която пазеше в кабинета си.

Когато му я подадох, той я сграбчи с две ръце, въздъхна дълбоко и каза, че след смъртта му мога да отворя заключения сандък под писалището му. Ключът за него бил в най-горното чекмедже на скрина. Отидох да го взема — ключ като за сейф. Объркана, се върнах до леглото му. Татко продължаваше да притиска палката към гърдите си. После изрече думите, които ще помня, докато съм жива:

— От всички хора единствено ти знаеш какво всъщност представлявам.

След това затвори очи. Изтощеното му лице стана още по-бледо.

Мама скоро се върна, водейки един свещеник. Казах, че нямаме нужда от него, но тя не ми обърна внимание, втренчила учуден поглед в палката, която татко продължаваше да държи в ръка. Не сметнах за нужно да давам обяснение, просто излязох от стаята.

В два през нощта се появи докторът, който наложи гърдите на татко със синапени лапи, от които клетият човек започна да повръща. „Искам да умра“, прошепна той и започна да плюе кръв. Кожата му бързо посивяваше. Дадоха му няколко лъжици уиски, които го унесоха. Така, люшкайки се между сънливостта и болките, той изкара нощта и следващата сутрин. В ранния следобед изгуби съзнание, дишането му се затрудни. Почина в четири следобед в сряда, на 19 април 1882 година.

Аз спазих обещанието си пред татко да не отварям сандъка преди смъртта му. Всъщност сторих го едва днес, след като се прибрах от абатството. Вътре имаше запечатан пакет с книжа, върху който с почерка на татко бе изписан цитат от „Изгубеният рай “ — книга, която четеше често преди години. Не отворих пакета, тъй като от доста време знам тайната, която се крие в него. Вместо това реших да приложа липсващата глава от биографията му към настоящото писмо. Ти можеш да направиш с нея каквото пожелаеш. Убедена съм, че през следващите години ще откриеш как е най-правилно да постъпиш.

Искам да знаеш и още нещо, Ема. Няма ден от живота ми, в който да не мисля за теб и да не се самонаказвам, задето те загубих. Ако бях по-мъдра и по-добродетелна, животът ми щеше да протече по коренно различен начин, твоят — също. Щях да имам възможност да те държа в прегръдките си когато пожелая, а не само в онзи ужасно кратък миг след твоето раждане. Всеки ден напрягам въображението си, за да си представя как изглеждаш, какви са навиците ти, характерът ти. Скоро ще навършиш десет години. Само четири дни те делят от първата ти кръгла годишнина. Виждам те здрава и жизнена, каквато бях аз на твоята възраст, но далеч по-красива.

Не знам нищо за живота ти. Казаха ми, че те отглежда едно „добро семейство “ в Средния запад — земя, за която съм чела в книгите. И която, бог знае защо, си представям като земя на диви и сурови индианци. Това ме кара да се тревожа за сигурността ти, макар да знам, че подобни опасения са безпочвени. Напоследък жадно поглъщам всякаква информация за Америка. Мечтая да я посетя някога, но се боя, че ще търся начин да те открия, въпреки че здравият разум ми подсказва колко напразни биха били подобни усилия.

Завинаги ще останеш в сърцето ми, скъпа Ема.

Твоя любеща майка, Лизи

Бет свърши четенето и внимателно върна писмото в пластмасовия плик. Залепи капачето и вдигна въпросителен поглед към Хю.

— Ето още едно доказателство за жестокостта на викторианските нрави — промълви тя, повдигайки вежди. — Хората от онова време здраво са размахвали меча на целомъдреното пуританство, нали?

— Така е — кимна Хю. — Дори краката на пианото трябвало да не бъдат голи, а обвити с някакъв плат. Значи това писмо е стояло в някаква адвокатска кантора през всичките тези години и Ема изобщо не го е получила?

— За съжаление — кимна Бет. — Защото не се е казвала Ема. Новото й семейство я е кръстило Филипа. Вече съм сигурна във връзката. Филипа е моята прабаба — една наистина силна жена.

— А наследници по мъжка линия?

— Само един син. Името му е Бенджамин. Майка ми е негова Дъщеря. Както вече знаеш, тя първа е научила за кръвната ни връзка с фамилия Дарвин.

— И по тази причина те е кръстила Елизабет?

— Не, станало е случайно. Аз съм се родила още преди адвокатите да се свържат с нея. — Помълча малко, после му подаде папката, която държеше в ръце: — Ако искаш да видиш нещо наистина сърцераздирателно, хвърли едно око на това. Обърни внимание на подписа най-отдолу…

— Лизи? — вдигна вежди Хю. — Но тя се е наричала Беси в продължение на… хм, почти двайсет години. За какво става въпрос?

— Не знам. Но съм сигурна, че е била силно обременена в психологическо отношение. Което не е изненадващо при нейното семейство: прочут баща мошеник и майка, която го гледа в очите. На всичкото отгоре самодоволна сестра, върху която всички гледат да не падне и прашинка.

— И бъдещ зет, който я съблазнява и зарязва — добави Хю.

— Точно така.

Хю погледна пакета, после го взе в ръце и прочете избледнелия цитат, изписан с почерка на Дарвин:

Не обвинявай Природата, тя си е свършила работата;

ти своята свърши.

Протегна разтворената си длан, като да беше везна. Пакетът беше съвсем лек.

— Какво ще кажеш, да го отворим ли?