Конспирацията на Дарвин

23

30 май 1878 г.

Скъпа моя Мери Ан,

Чувствам се виновна пред теб, защото не съм ти писала цяла вечност. Нямам извинение за този пропуск, още повече че не водя особено активен живот. Всъщност няма с какво да запълня дните си. Престанах да чета на жените в „Хайгейт “ и си стоя предимно у дома. Животът ми с мама и татко протича в монотонен ритъм, който по противоречив начин забавя и завързва хода на времето. Сутрин ставаме в седем, обядваме в дванайсет. Вечер, точно в десет и половина, след две игри на табла и щипка енфие, татко отива да си издуха носа (с такава точност, че човек може да си сверява часовника по него), след което бавно поема нагоре по стълбите. Ние с мама правим същото и това е всичко. Наслаждавам се на дребни радости, улавям се, че минават дълги часове в размисъл. Ще ти дам един пример.

Днес по обяд за пръв път от доста време придружих татко на обичайната му разходка. Както винаги прекосихме градината, бутнахме малката дървена портичка сред храстите и поехме по Пясъчната пътека. По неизвестни причини бях в меланхолично настроение и в душата ми нахлуха спомените. Може би се дължеше на слънчевите зайчета, които подскачаха по листата.

Пътеката е точно такава, каквато си я спомням от детството. Отначало минава покрай горичката, от която се разкрива чудесна гледка към долината, обляна от слънчевите лъчи. Поляната вече се беше раззеленила, обсипана с камбанки и диви маргаритки. Отвъд нея тъмнееше самотната лятна къща, където играехме с часове, разбира се, на красиви девойки и доблестни принцове. По стените все още личаха нарисуваните с тебешир гълъби. Двамата с татко продължихме по пътеката и скоро попаднахме в здрачния зелен тунел на дърветата, който някога толкова много ни плашеше. Спомням си как веднъж се озовах тук на свечеряване. Удължените сенки превръщаха познатите ми до болка дървета в страшни чудовища: „Кухият ясен “ изведнъж ми заприлича на зъл човекоядец, а „Слонското дърво “ с чворест ствол се превърна в грозен великан. Аз се затичах с разтуптяно сърце, заобикаляйки чудовищата отдалеч, за да не сграбчат косите ми с разкривените си клони.

Скоро завършихме обиколката и татко предложи да направим още една. Главата ми продължаваше да бучи от хаотични спомени. Чух блеенето на новородените през пролетта агънца и монотонното потракване на металните коси, точени за първата коситба в началото на август. Помня как разнасях цъфнали черешови клончета от врата на врата, за да събера някое и друго пени за майското дръвче, а по време на жътва се криех в претоварените със сено каруци. В ушите ми прозвуча глухото потракване на топките за крокет, които се блъскаха по подстриганата трева; цвъртенето на печените картофи върху разпалената жар. Веднъж татко ме заведе в изложбената зала на Риджънт Стрийт, където за пръв път в живота си видях водолазна камбана и се претеглих на нов кантар. Стоях в захлас пред един стъклар, който ми подари прекрасно кристално конче. Във файтона по обратния път му се счупи едното краче и аз се скъсах от плач, а татко ме прегърна и направи безуспешен опит да ме успокои. При друг случай, отново с татко, се озовах в едно дагеротипно студио, пременена в бяла рокля с дантелена яка и лента за коса от черно кадифе, която ужасно ме стягаше. Въпреки това се държах геройски и дълго време стоях, без да помръдна, за да се получи хубавата снимка, заради която ме качиха чак на покрива. Спомних си как мама ни четеше Джон Бъниан, а ние се бяхме лепнали за полите й и слушахме в захлас за Свещения град със златни улици, по които крачат хора с венци на главите, а в ръцете си държат върбови клонки и златни арфи, с които възхваляват Бога.

Спомних си и игрите на криеница, при които винаги ме откриваха последна. Обикновено сгушена някъде около масата за билярд, за да чувам какво си говорят възрастните. Веднъж се вмъкнах в стаята на Хорас и го заварих в леглото с Камила, нашата немска гувернантка. Тя смутено се надигна и ме накара да обещая, че няма да кажа на никого. Помня и как се целувах с момчето на Лъбок в хралупата на стария орех, как лежах болна с висока температура, но въпреки това долавях парфюма на мама, надвесила се над мен, докато татко седеше на края на леглото със сгърчено от тревога лице.

Продължихме да крачим по пътеката. Татко мълчеше, потънал в мислите си. Минахме покрай малката купчина камъни, която преди време той използваше, за да брои обиколките си, като при всяка от тях отместваше по един с бастуна си. Но днес не го направи. Очевидно този навик беше останал в миналото. Изведнъж ми се стори тъжен и стар. Главата му беше сведена толкова ниско, че бялата брада опираше в гърдите му, а пелерината почти се беше смъкнала от раменете му. Изпитах чувството, че почукването на бастуна му отмерва вечния ход на времето — като тиктакането на големия стоящ часовник в коридора, отброяващо дните до срещата ни с Костеливата гостенка.

Когато бяхме малки, той ни пращаше да събираме бръмбари. Ние хуквахме през поляните и прекосявахме деретата, усърдни като индиански съгледвачи. Преобръщахме камъни и дънери, за да търсим насекоми. Аз бях тази, която винаги му носеше най-голямото и най-интересното от тях. А той ме наричаше Диана, бързоногата богиня, личната му ловджийка.

Изчервявам се при мисълта, че ти отнех толкова много време, за да те занимавам със себе си.

Навеки твоя,

Беси