Конспирацията на Дарвин

4

Животът прилича на игра на двайсет и едно, помисли си Чарлс. Три дни след като всичките му надежди бяха изпепелени, той се намираше в един луксозен кабинет на Адмиралтейството, чиито облицовани с тъмно дърво стени бяха украсени с корабни компаси и хронометри, а зад бюрото, покрито с филц, седеше самият капитан Робърт Фицрой. Не беше напълно сигурен защо са го поканили тук, но огнената топка в корема му беше свидетелство, че шансовете да бъде включен в околосветското плаване отново се увеличават. Започна да подозира, че онази версия с „приятеля“ беше само димна завеса, от която странно привлекателният мъж насреща му щеше да се възползва в случай че кандидатурата му се окажеше неподходяща. Имаше чувството, че е на важен изпит, и правеше всичко възможно да изглежда спокоен, тъй като капитанът очевидно го преценяваше: от време на време тъмните му очи изпитателно се взираха в лицето му и по-специално в носа му.

Фицрой беше на двайсет и шест, само с четири години по-възрастен от Чарлс, но изглеждаше мъдър и самоуверен. Слаб и строен, с тъмна коса, дълги бакенбарди, издължен нос и глас, свикнал да издава заповеди, той действително излъчваше авторитет. Но едновременно с това беше духовит, изобретателен и с подчертано влечение към естествените науки, според предварителната информация на Хенслоу. Главоломната му кариера във флота несъмнено се дължеше на тези качества, но и на аристократичния му произход: корените на рода му водеха далеч назад в историята, чак до незаконната връзка на Чарлс Втори с Барбара Вилие. Разбира се, пръст в успеха му имаше и едно обстоятелство, което в Адмиралтейството деликатно наричаха „овакантено място поради смърт“ и което в конкретния случай означаваше, че предишният капитан на кораба „Бигъл“ си беше пръснал мозъка с един изящен револвер с перлена ръкохватка край забравените от бога брегове на Тиера дел Фуего, Огнена земя, като преди това беше надраскал в корабния дневник: „Душата на човека умира в него.“

— Фицрой поел командването на кораба по обратния път до дома — бе заявил Хенслоу. — Справил се отлично, особено предвид факта, че екипажът отказал да повярва, че духът на мъртвия капитан е напуснал борда… — След кратка пауза приятелят му бе въздъхнал и бе довършил мисълта си. — А като говорим за самоубийства, може би не трябва да забравяме как лорд Касълроу преряза гърлото си преди малко повече от десетилетие, слагайки край на една блестяща кариера. Той беше чичо на Фицрой. По онова време горкото момче беше едва на петнайсет години. По всичко личи, че самоунищожението е основен мотив в живота му. Няма да се изненадам, ако именно то е причина да си търси компания в морето. Защото едва ли ще седне да разговаря с подчинените си.

Но мъжът срещу него по никакъв начин не излъчваше меланхолия. Очите му блестяха под дългите, почти женски мигли — особено когато оживено описваше строгата красота на „Бигъл“ (в момента на основен ремонт в Плимътската корабостроителница) и суровата свобода на открития океан. Предвиденият срок на плаване бил фиксиран на две години, но нищо не се знаело. Можело да продължи три, дори четири. Основната му задача била да картографира бреговата ивица на Южна Америка, а допълнителната — да се изчислят по-точно географските дължини чрез хронологическо измерване на съответни точки по света.

— Но защо точно Южна Америка? — попита Чарлс, задъхан от вълнение.

— Защото плаването в онези води е опасно заради силните ветрове и подводните течения. Адмиралтейството иска нови, по-точни карти, описващи в детайли всяка извивка на брега, всяко заливче. — Гласът на Фицрой се понижи до поверителен шепот. — Търговията се оживява, знаете. Особено с Бразилия. Дните на Испания са преброени и нашият флаг трябва да присъства навсякъде, за да осигурява свободен достъп на корабите ни. Ние притежаваме Фолкландските острови, а Аржентина тъне в хаос. Американците започват да си пъхат носа навсякъде. Ние вече разполагаме с една бойна част в околностите на Рио.

Чарлс реши, че разговорът поема в благоприятна посока, но миг по-късно се стресна от рязкото движение на Фицрой, който се наведе над бюрото и строго попита наистина ли посетителят е внук на Еразмъс Дарвин, прочутия лекар, философ и „свободен мислител“, натъртвайки на „свободен“. Чарлс смутено кимна.

— Неговата философия не ме вълнува! — отсече капитанът с нетърпящ възражение тон. — Не успях да завърша „Зоономия“, но ако питате мен, това наблягане на природните закони и изменчивостта на видовете ми се струва доста якобинско и почти еретично. Не мислите ли, че то представлява отклонение от старата и непоклатима истина, според която всяка буболечка, листенце и облаче е дело на първосъздателя?

— Ако ме питате дали съм атеист, отговорът ми е отрицателен, сър — твърдо отвърна Чарлс. — Не мисля, че един вид може да се превърне в друг, въпреки наличието на много близки прилики. Аз вярвам в Божественото начало и съм убеден, че пътуването, за което говорите, ще даде своя принос за утвърждаването на всичко, на което ни учи Библията. Тук обаче е мястото да призная, че напоследък съм все по-склонен да приема възгледа, че светът, който сме наследили, е преминал през няколко последователни фази в своето развитие, всяка от които е притежавала своя флора и фауна.

— Ха! — ревна Фицрой и стовари длан върху масата. — Както и предполагах, вие не се вписвате в дефиницията за наблюдател на мистър Пейли!

— Напротив, уважаеми сър. Чел съм „Естествена теология“ цели три пъти и вярвам в тезата за наблюдателя. Поставям под въпрос само начините на наблюдение. Но вярвам, че всичко подлежи на развитие.

Фицрой закрачи напред-назад.

— Светът е стар, разбира се — промърмори той. — Аз приемам тезата, че е бил създаден на 24 октомври 4004 година преди Христа. И ние със сигурност ще открием доказателства за Големия потоп.

— В това няма съмнение — кимна Чарлс.

— В такъв случай вие сте от хората, които ми допадат — отсече Фицрой. — Защитавайте убежденията си, но останете верен на Светото слово. Ще имаме достатъчно време да спорим в скромната си каюта, един вит и един тори, повели тежък интелектуален двубой сред океанските вълни! Ха-ха!

Това беше начинът, по който капитанът му предложи място на кораба.

На тръгване Фицрой го попита вярно ли е, че е пъхнал в устата си жив бръмбар, както бил чул от Хенслоу. Да, кимна Чарлс и му разказа случката. По време на една от полските си обиколки като студент вдигнал някакъв камък и открил под него два прекрасни екзотични екземпляра. Взел ги — по един във всяка ръка. След което в дупката се появил трети и той го лапнал, за да прибере и него. За съжаление експериментът завършил зле, тъй като проклетото насекомо изпуснало в устата му парлив секрет, от която цялата му лигавица се разранила.

— Не хапнах нищо дни наред — завърши той, а Фицрой избухна в гръмогласен смях.

— Ще имаш възможност да повториш опита и с тропическите буболечки — извика той. — Само дето е по-вероятно те да те пъхнат в устата си!

Тази фамилиарност окуражи Чарлс.

— Нека и аз ви попитам нещо, сър. Останах с чувството, че се заинтригувахте от носа ми. Така ли е?

— Да — кимна капитанът. — Аз съм френолог и си вадя заключения от физиономията. Това обяснява интереса ми към твоя хобот. Ще добавя, че той не изразява добре същността ти. Трябваше ми известно време да осъзная, че ме е подвел, защото ти всъщност вдъхваш доверие.

На следващия ден се срещнаха отново, този път за обяд в клуба на Фицрой на „Пал Мал“. И Чарлс отново остана дълбоко впечатлен от капитана. Изпита чувството, че са си разменили ролите и Фицрой е този, който се страхува, че Чарлс може да се откаже от пътуването. Когато се оттеглиха пред камината с чаша бренди в ръка, Фицрой се наклони към него, хвана го под мишница и рече:

— Приятелите ти вероятно твърдят, че няма по-брутално същество от морския капитан, нали? Не знам как мога да ги оборя, освен като ти дам възможност сам да провериш.

— Готов съм да го направя по хиляда начина! — ентусиазирано отвърна Чарлс.

— Да се надяваме, че няма да се наложи. — Лицето на Фицрой помръкна от някаква неприятна мисъл. — Нали няма да ти се стори грубо, ако някоя вечер те помоля да ме оставиш сам в каютата?

— Разбира се, че не — увери го Чарлс.

— Ако поддържаме подобни отношения, вероятно ще си допаднем. Ако не, със сигурност взаимно ще се пращаме по дяволите.

Фицрой не му спести и неприятните страни на пътуването — тясната каюткомпания, безвкусната храна, силното вълнение и постоянните бури около нос Хорн, опасностите, свързани със сухопътните експедиции в някои части на Южна Америка. Но колкото повече изброяваше, толкова по-силно Чарлс се убеждаваше, че „Бигъл“ е неговата съдба.

Капитанът понижи глас и призна, че има и лични причини за осъществяването на предстоящата експедиция. По време на предишното си плаване до Огнена земя пленил трима диваци, които откраднали някаква китоловна лодка. Сега искал да ги върне обратно и с тяхна помощ да постави основите на християнската вяра в онези забравени от Бога земи.

— Не си ли чувал за тях? — попита той.

— Разбира се, че съм чувал — призна Чарлс. Цял Лондон говореше за тези индианци, които бяха представени в двора за голямо удоволствие на кралицата. — И горещо подкрепям идеята ви. Едно християнско селище на онези географски ширини със сигурност ще помогне за спасението на много корабокрушенци.

— Наистина е така! — кимна Фицрой и плесна бедрото си с длан.

После уточниха разходите на Чарлс — трийсет лири годишно за храна, плюс списък на вещите, които щяха да му бъдат необходими: дузина памучни ризи, шест брича от дебел плат, три палта, ботуши, туристически обувки, испански книги, наръчник по препариране на животни, два микроскопа, геоложки компас, мрежи, стъкленици, спирт и различни видове инструменти за улавяне и обработка на образците.

Малко по-късно се разходиха из центъра, за да изберат чифт пистолети. Лондон гъмжеше от народ. Хората прииждаха от всички краища на страната за коронацията на Уилям IV и кралица Аделаид, която щеше да се състои на следващия ден. От прозорците се спускаха знамена, газовите лампи светеха, навсякъде имаше украса от книжни корони и котви, върху които бяха изписани поздравления за новия крал. Но Чарлс беше далеч по-развълнуван от покупката на два пистолета кремъклии и една пушка. Разпореди се да ги изпратят в хотела му, а след това не се сдържа и се похвали на продавача, че оръжията ще бъдат използвани в джунглите на Южна Америка. По-късно написа писмо до сестра си Сюзан, в което я молеше да му купи резервни петлета, пружини и патрони от оръжейния магазин в Шрусбъри.

После Фицрой си тръгна, а Чарлс, подчинявайки се на внезапен импулс, си купи билет, за да наблюдава тържествената процесия. На другата сутрин зае мястото си пред парка „Сейнт Джеймс“. Остана смаян и очарован от безкрайните редици на свитата, облечена в разкошни златистоалени ливреи. А когато кралската карета мина покрай него, беше готов да се закълне, че монархът го поздрави с леко кимване. Имперска гордост изпълни сърцето му. Колко бе прекрасно да си англичанин! Миг по-късно тълпата на отсрещния тротоар започна да се блъска и вълнува, тъй като хората търсеха начин да виждат по-добре. Появиха се конни полицаи, които тръгнаха да възстановяват реда. Конете се изправиха на задни крака, хвърляха къчове. Ритнат жестоко, един човек падна в канавката и се загърчи от болка. Измина доста време, преди да се появи черна карета, от която слязоха двама мъже в униформи и безцеремонно метнаха ранения вътре.

Същата вечер Чарлс излезе да погледа фойерверките над Темза, чиито бели, сини и червени чадъри хвърляха отблясъци върху Парламента и се сипеха като падащи звезди над величествените мостове. Внезапно се спусна мъгла, която приглуши чаткането на конските копита и погълна тълпите, които след миг отново изникнаха от нея. Чарлс имаше чувството, че всичко случващо се е в негова чест; че това са декори, които ще бъдат демонтирани още утре, веднага след заминаването му. Крачеше леко, отдавайки се на изключително приятното и възбуждащо чувство, че макар и самотен, е различен от хилядите мъже и жени наоколо. Пулсът му се ускори в момента, в който осъзна, че чувството се дължи на предстоящите големи промени в живота му.

Денят беше 8 септември 1831 година.