Красива мистерия

ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА

Инспектор Бовоар остави брат Люк в компанията на гигантската книга, сложена върху кокалестите му колене. Бе дошъл с мисълта, че бедният младеж се нуждае от компания, а си тръгваше с усещането, че му е досаждал. Единственото, за което младият монах копнееше, бе да остане насаме с книгата си.

Жан Ги тръгна да търси брат Антоан, но в Светия храм спря да си провери телефона.

Както и очакваше, имаше две съобщения от Ани. И двете кратки. Първото беше в отговор на имейла му от сутринта, а второто беше по-късно и в него тя описваше деня си до момента. Бовоар се облегна на хладните камъни в храма и започна да пише отговор с усмивка на лице.

Нещо грубо и неприлично.

Изкушаваше се да й разкаже за приключенията на баща й в ранната сутрин, когато монасите го бяха открили на олтара по пижама и халат. Но историята бе твърде добра за прахосване по имейл. Щеше да я заведе на някоя от terrasses недалеч от дома й и да й разкаже на по чаша вино.

Когато завърши леко еротичното си съобщение до Ани, той се обърна надясно и надзърна в шоколадовата работилница. Там откри брат Бернар, който вадеше миниатюрни боровинки от казана с черен шоколад.

— Брат Антоан, ли? — каза Бернар в отговор на въпроса на полицая от Sûretè. — Проверете в градината или в кухнята.

— Градината?

— Вратата в дъното на коридора. — Той махна с дървената лъжица и по престилката му капна шоколад. Доби вид на човек, готов да изругае, и Бовоар спря, чудейки се как ругаеха монасите. Като останалите квебекчани? Като самия Бовоар? Ругаеха ли Църквата? Calice! Tabernac! Hostie![45] Квебекчаните по традиция използваха за ругатни религиозни думи.

Ала монахът запази мълчание и Бовоар тръгна към кухнята в съседство, загледан в отражението си върху лъскавата врата от неръждаема стомана. Ясно къде бяха похарчени част от спечелените пари. Брат Антоан го нямаше. Съдейки по аромата, на печката къкреше супа, а във фурната се печеше хляб. Накрая Бовоар стигна до дървената врата в самия край на коридора. И я отвори.

Усети полъх на есенен въздух, хладен и свеж. И милувката на слънцето върху лицето си.

Библиотеката на абата се отвори и пред погледа на Гамаш се разкри свеж ярък свят. Свят на зелена трева и последните цъфнали цветя, на грижливо подрязани храсти и огромния клен по средата с оскъдна есенна премяна. Докато детективът наблюдаваше, едно-единствено яркооранжево листо се откъсна от клона си, политна във въздуха и нежно кацна на земята.

Това бе свят зад високи стени. С илюзията за контрол и никаква връзка с реалността.

Гамаш усети как ходилата му потъват в меката трева и долови тръпчивия аромат на есен в утринния въздух. Насекоми жужаха и бръмчаха, почти пияни от септемврийския нектар. Беше студено, но по-меко, отколкото инспекторът бе очаквал. Може би стените, предположи той, действаха като бариери за вятъра и капан за слънцето. Създаваха своя собствена околна среда.

Гамаш бе поискал да дойде в градината не просто защото копнееше за свеж въздух и слънце, а защото това бе почти точният момент, двайсет и четири часа по-рано, когато други двама мъже бяха стояли тук.

Брат Матю и убиецът му.

А сега на тяхно място стояха главният инспектор на отдел "Убийства" и абатът на "Сен Жилбер".

Гамаш погледна часовника си. Малко след осем и половина сутринта.

Кога точно придружителят на приора бе разбрал какво смята да извърши? Беше ли дошъл в градината и застанал на мястото, където в момента стоеше инспекторът, с намерението да убие? Беше ли се навел да вземе камък, за да строши с него черепа на приора съвсем импулсивно? Или го бе планирал от самото начало?

Кога бе взето решението за убийство?

И кога брат Матю бе разбрал, че ще бъде убит? Че вече е бил убит всъщност. Смъртта му със сигурност бе настъпила поне няколко минути след удара. Бе изпълзял до отсрещната стена. Далеч от абатството. Далеч от яркото и топло слънце. В мрака.

Дали бе просто инстинкт, както някой бе предположил? На животно, което иска да умре на спокойствие. Или имаше нещо друго? Дали приорът е трябвало да изпълни едно последно богослужение?

Да опази пожълтялата страница от монасите? Или монасите от пожълтялата страница?

— По това време вчера сутринта инспектирахте новата геотермална система — каза Гамаш. — Сам?

Абатът кимна.

— Сутрин всички в абатството са много заети. Работят в градината, грижат се за животните и изпълняват други ежедневни задачи. За поддръжката на манастира е нужно да се работи почти непрекъснато.

— Някой от вашите монаси отговаря ли за материалната част?

Абатът кимна.

— Брат Реймон. Той се грижи за инфраструктурата. Водопровод, отопление, електричество. Такива неща.

— Значи сте се срещнали.

— Ами не. — Абатът се обърна и започна бавно да обикаля градината, а Гамаш се присъедини към него.

— Защо?

— Брат Реймон не беше там. Всеки ден след утренята той работи в градината.

— И вие точно тогава решихте да проверите геотермалната инсталация? — озадачено попита Гамаш. — Не бихте ли предпочели да го направите заедно с него?

Абатът се усмихна.

— Запознахте ли се вече с брат Реймон?

Гамаш поклати глава.

— Прекрасен човек. Мил човек. Подробен.

— Какъв?

— Обича да обяснява как работят нещата и защо. Нищо че всеки ден от последните четиринайсет години ми е разказвал как работи артезианският кладенец, пак ще ми го обясни.

Отец Филип запази любящото, леко насмешливо изражение.

— Има дни, в които съм много лош — сподели той с инспектора, — и слизам долу на обиколка точно когато него го няма.

Гамаш се усмихна. И той имаше няколко такива агенти и инспектори. Които буквално подтичваха след него по коридорите, за да му обясняват особеностите на пръстовите отпечатъци. Неведнъж се бе крил в кабинета си, за да ги избегне.

— А секретарят ви, брат Симон? Разбрах, че се опитал да открие приора, но след като не успял, отишъл да работи в animalerie.

— Точно така. Той много обича пилета.

Гамаш се вгледа в абата, за да разбере дали се шегува, но човекът изглеждаше напълно сериозен.

Жан Ги огледа градината. Беше огромна. Много, много по-голяма от градината на абата. Това очевидно бе зеленчукова градина, чиято основна реколта на пръв поглед бяха огромни гъби в човешки ръст.

Десетина монаси в черни роби работеха наведени или коленичили. На главите си носеха големи, екстравагантни сламени шапки. С широки, клепнали периферии. Ако я носеше само един, щеше да изглежда нелепо, но тъй като всички имаха такива, нямаше нищо странно. Странно изглеждаше единствено Бовоар с голата си глава.

Едни забиваха колчета и връзваха растения, други насочваха лозички по дървени решетки, трети плевяха спретнати пътечки покрай лехите, а останалите беряха зеленчуци в кошници.

Бовоар си спомни за баба си, която винаги бе живяла във ферма. Нисичка и закръглена, тази жена бе прекарала половината си живот, обичайки църквата, а другата половина — мразейки я. Когато Жан Ги й ходеше на гости, двамата беряха грах, сядаха заедно на верандата и вадеха малките бобчета от шушулките.

Сега си даваше сметка, че баба му трябва да е била много заета, но никога не създаваше такова впечатление. Също както тези монаси сега създаваха впечатлението, че работят непрекъснато, дори усилено, но със свое собствено темпо.

Бовоар се чувстваше като хипнотизиран от ритъма на движенията им. Изправяне, навеждане, коленичене.

Напомни му нещо. После се сети. Ако пееха, щеше да е богослужение.

Дали така се обясняваше любовта на баба му към градината й? Дали изправянето, навеждането и колениченето се бе превърнало в нейното богослужение? В набожност? Беше ли открила в градината си спокойствието и утехата, които бе търсила в църквата?

Един от монасите го забеляза и се усмихна. Махна му да се! Приближи.

Обетът им за мълчание бе прекратен, но той очевидно беше и въпрос на избор. Тези мъже обичаха тишината. Бовоар започваше да разбира защо.

Когато се приближи, монахът вдигна шапката си за старомоден поздрав. Бовоар коленичи до него.

— Търся брат Антоан — прошепна.

Монахът посочи към градинарска лопатка до отсрещната стена, после отново се залови за работа.

Бовоар тръгна покрай спретнатите лехи и работещите монаси и се приближи до брат Антоан.

Той плевеше. Сам.

Солистът.

— Бедният Матю — каза отец Филип. — Чудя се защо е бил тук.

— Не го ли поканихте вие? Нали сте изпратили брат Симон да уговори среща с него.

— Да, след службата в единайсет. Не след утренята. Подранил е с три часа, ако е дошъл за срещата ни.

— Може да е разбрал грешно.

— Не познавате Матю. Той рядко грешеше. И никога не подраняваше.

— Тогава може би брат Симон му е дал грешен час.

Абатът се усмихна.

— Симон греши още по-рядко. Но и по-рядко закъснява.

— А вие, отче Филип? Вие грешите ли някога?

— Винаги. Непрекъснато. Една от привилегиите на поста ми.

Гамаш се усмихна. Наясно бе с тази привилегия. Но после си спомни, че брат Симон бе тръгнал да предаде съобщението, но в крайна сметка не беше открил приора. Съобщението не беше доставено.

В такъв случай защо приорът бе дошъл в градината, ако не знаеше за насрочената среща с абата? С кого е трябвало да се срещне?

С убиеца си очевидно. Макар че — също толкова очевидно — приорът е нямало как да го предвиди. В такъв случай кое бе довело брат Матю в градината?

— Защо искахте да се видите с приора вчера?

— Манастирски дела.

— Всички дела могат да бъдат наречени манастирски — каза Гамаш. Двамата мъже продължаваха разходката си из градината. — Но предпочитам да не ми губите времето е подобни аргументи. Доколкото разбрах, с брат Матю сте се срещали два пъти седмично, за да обсъждате манастирските проблеми. Срещата, която сте искали да организирате вчера, е била извънредна.

Гласът на Гамаш звучеше разумно, но твърдо. Чувстваше се уморен от уклончивите отговори, които получаваше от абата и неговите монаси. Сякаш преписваха чужди невми. Може да беше по-лесно, но не ги приближаваше до целта им. Ако целта им бе истината.

— Кое беше толкова важно, отче Филип, че не можеше да почака до следващата ви редовна среща?

Абатът направи още няколко крачки в пълна тишина, ако изключим шумоленето на дългата му черна роба при допира с тревата и сухите листа.

— Матю искаше да обсъдим издаването на нов запис — мрачно отвърна абатът.

— Приорът е искал да говори за това?

— Моля?

— Казахте, че Матю е искал да говори за това. Срещата негова идея ли беше, или ваша?

— Темата беше негова идея. Изборът на време бе мой. Трябваше да решим проблема преди следващата ни обща среща в Крилото.

— Значи все още не е било решено дали ще има друг запис?

— Той беше решил, но аз не. Обсъждахме го в Крилото, но резултатът беше… — Абатът се поколеба в избора на дума. — Неубедителен.

— Нямаше консенсус?

Отец Филип направи няколко крачки и скри ръцете си в ръкавите. Това му придаде съзерцателен вид, макар че лицето му бе всичко друго, но не и замислено. Беше мрачно. Есенно лице, след като всички листа са опадали.

— Мога да разпитам и другите, знаете го — каза инспекторът.

— Подозирам, че вече сте го направили. — Абатът пое дълбоко въздух, после издиша облаче пара в студения въздух на ранната утрин. — Както с повечето неща в манастира, някои бяха "за", други "против".

— Звучи така, сякаш говорим за поредния рутинен проблем за решаване. Но е било нещо много повече, нали? — каза Гамаш. Думите му звучаха настоятелно, но тонът му беше мек. Не искаше абатът да вдига защитна стена около себе си. Или поне не по-висока от досегашната. Той бе предпазлив човек. Но какво точно пазеше?

Гамаш бе твърдо решен да разбере.

— Записът е започнал да променя абатството — настоятелно продължи Гамаш, — нали?

Тогава абатът спря и погледна над стената, към гората зад нея и към едно великолепно самотно дърво в пищна есенна премяна. Беше огряно от слънчевата светлина и още повече изпъкваше на фона на тъмната вечнозелена растителност наоколо. Като живо витражно стъкло. Несъмнено по-величествено от всичко, в която и да било огромна катедрала.

Абатът го гледаше смаян. Но той бе изумен и от нещо друго.

Как бе успял да забрави какъв беше "Сен Жилбер" едва преди няколко години. Преди записа. Сега сякаш всичко се мереше с това. Преди и след.

Saint-Gilbert-Entre-les-Loups беше беден и все повече обедняваше. Преди записа. Покривът течеше и монасите тичешком подлагаха тенджери и кофи всеки път, когато завалеше. Печките на дърва не топлеха достатъчно. Зимно време трябваше да си лягат с робите и да се завиват с допълнителни одеяла. Понякога, в най-лютите зимни нощи, изобщо не си лягаха. Стояха в столовата. Скупчени около печката. Хвърляха дърва в огъня. Пиеха чай. Препичаха си филийки.

Затоплени от печката и от близостта на телата си.

А понякога, докато чакаха слънцето да изгрее, се молеха. С монотонната песен на псалмите. Не защото някоя камбана им бе дала сигнал, че е нужно. Не защото се страхуваха — от студа или нощта.

Молеха се, защото това им доставяше удоволствие. Правеха го за забавление.

До него винаги седеше Матю. И докато пееха, отец Филип забелязваше едва доловимото движение на ръката му. Матю тайничко дирижираше. Сякаш нотите и думите бяха част от него. Слети в едно цяло.

Отец Филип бе искал да улови тази ръка. Да стане част от нея. Да усети онова, което чувстваше Матю. Но, естествено, никога не хвана ръката на Матю. И никога нямаше да го стори, защото вече бе твърде късно.

Така беше преди записа.

Всичко това вече го нямаше. Беше убито. Не от камък в главата на Матю. То всъщност бе погубено още по-рано.

От онзи проклет запис.

Абатът подбираше думите си внимателно, дори онези, които не изричаше на глас. Записът наистина бе проклет. И отец Филип от дъното на душата си желаеше да не го бяха правили никога.

Този едър, мълчалив и доста стряскащ човек от полицията, го бе попитал дали изобщо грешеше. Той прибързано отговори, че греши непрекъснато.

А трябваше да му каже, че е грешил много пъти, но една от грешките му засенчва всички останали. Тя беше толкова грамадна, толкова шокираща, че се бе превърнала във вечен грях. Неизличимо мастило. Като архитектурния план на абатството. Грешката му се бе просмукала в самата тъкан на манастира. Сега тя определяше абатството и бе станала вечна.

Онова, което бе изглеждало толкова праведно, толкова хубаво, на толкова много нива, се бе превърнало в пародия. Гилбертинците бяха преживели Реформацията, бяха оцелели при Инквизицията. Бяха оцелели почти четиристотин години в дивата квебекска пустош. И най-накрая бяха открити. И стъпкани.

От онова, което бяха искали да опазят. От самите грегориански псалми.

Докато беше жив, отец Филип никога нямаше да повтори същата грешка.

Жан Ги се взираше в брат Антоан.

Сякаш надзърташе в паралелна вселена. Монахът бе трийсет и осем годишен. На същата възраст като Бовоар. Със същия ръст като Бовоар. Със същия цвят на кожата като Бовоар. Дори като телосложение бяха еднакви — жилави и атлетични.

А когато брат Антоан заговори, гласът му имаше същия квебекски акцент. От същата област. От улиците в източния край на Монреал. Нескопосно заметени под слоеве усилия и образование.

Двамата мъже се гледаха втренчено и всеки от двамата се чудеше какъв извод да си направи за другия.

— Bonjour — каза брат Антоан.

— Salut — каза Бовоар.

Помежду им имаше само една разлика: единият бе монах, а Другият — полицай от Sûretè. Все едно бяха израсли в един и същи дом, но в различни стаи.

Бовоар можеше да разбере другите монаси. Повечето бяха по-възрастни. Имаха вид на съзерцателни интелектуалци. Но този строен и атлетичен мъж?

Бовоар усети лек световъртеж. Кое би могло да накара Антоан да стане брат Антоан? Защо не ченге като Бовоар? Или учител. Или да работи за "Хидро-Квебек"[46]. Или да стане безделник, или скитник, или бреме за обществото?

Бовоар можеше да проумее пътя до всички тези неща.

Но религиозният път? За мъж на неговата възраст? От същите улици?

Никой от познатите на Бовоар дори не стъпваше в църква, камо ли да й посвети живота си.

— Разбрах, че сте солистът на хора — каза Бовоар. Стоеше колкото се може по-изправен, но въпреки това се чувстваше нищожен пред брат Антоан. Заради робата е, реши Бовоар. Робите даваха на монасите незаслужено преимущество. Създаваха усещане за висок ръст и авторитет.

Може би в Stirete трябваше да го имат предвид, ако някога решаха да променят модела на униформите. Бовоар трябваше да го пусне в кутията за предложения, подписано с името на инспектор Лакост.

— Вярно е. Аз съм солистът.

Бовоар изпита облекчение, че монахът не го нарече "синко". Не беше сигурен какво би направил, ако се случеше, но подозираше, че нямаше да се отрази добре на Sureti.

— Освен това разбрах, че е предстояло да ви заменят с друг.

Това предизвика реакция, макар и не такава, каквато Бовоар очакваше.

Брат Антоан се усмихна.

— Разговаряли сте с брат Люк, както разбирам. Опасявам се, че греши.

— Изглеждаше съвсем сигурен.

— Брат Люк с усилие разграничава онова, което му се иска да се случи, и това, което ще се случи в действителност. Очакванията от реалността. Млад е.

— Не мисля, че е много по-млад от Христос.

— Нали не намеквате, че Второто пришествие е настъпило в портиерната?

Бовоар, който имаше оскъдни разбирания за всичко библейско, отстъпи точката в полза на монаха.

— Брат Люк сигурно е разбрал приора погрешно — каза брат Антоан.

— Често ли се случваше?

Брат Антоан се поколеба, после поклати глава.

— Не — призна той. — Приорът бе доста категоричен човек.

— Защо тогава брат Люк смята, че приорът е искал да назначи него за солист?

— Не мога да обясня на какво се дължат убежденията на хората, инспектор Бовоар. Вие можете ли?

— Не — призна Бовоар. Стоеше пред свой връстник, облечен в черна роба, със сламена капела и обръсната глава, в общество на хора, които живееха в гората. Бяха посветили живота си на; църква, от която болшинството в Квебек се беше отрекло, и намираха смисъл в пеенето на песни на мъртъв език със завъртулки вместо ноти.

Не, не можеше да го обясни.

Но след години коленичене до трупове Бовоар бе научил едно. Да застанеш между човек и неговите убеждения бе нещо; много, много опасно.

Брат Антоан подаде на Бовоар кошница. Монахът се наведе и взе да рови из гъстите листа, подобни на слонски уши.

— Защо според вас брат Люк е portierl — попита монахът, без да поглежда към Бовоар.

— Наказание? Някакъв ритуал за унижаване на новаците?

Брат Антоан поклати глава.

— Всеки от нас е бил изпращан в тази стаичка при пристигането си в манастира.

— Защо?

— За да можем да си тръгнем.

Брат Антоан откъсна една тлъста тиква и я постави в кошницата на Бовоар.

— Религиозният живот е тежък, инспекторе. А този е най-тежкият. Малцина успяват да се справят.

От неговата уста прозвуча така, сякаш те бяха морската пехота на религиозните ордени. Няма друг такъв живот. И Бовоар усети наченки на разбиране. На привличане дори. Тежък бе този живот. И само най-коравите успяваха. Малцината избрани. Най-гордите. Монасите.

— Онези от нас, които остават в "Сен Жилбер", са били извикани тук, но идването им е доброволно. Затова трябва да сме сигурни.

— Значи подлагате на изпитание всеки монах?

— Не ние, изпитанието е между него и Бог. И няма грешен отговор. Само истината. Дадена му е врата, която да охранява, и ключ, с чиято помощ да си тръгне.

— Свободен избор? — попита Бовоар и монахът отново се усмихна.

— Ако реши да се възползва.

— Някой тръгвал ли си е някога?

— Много. Повечето си тръгват.

— А брат Люк? Той е тук вече почти година. Кога ще приключи изпитанието му?

— Когато той реши, че е приключило. Когато помоли да бъде изваден от портиерната и дойде да се присъедини към останалите. Или използва ключа и си тръгне.

Още една тежка кратуна тупна в кошницата на Бовоар.

Брат Антоан продължи нататък между лехите.

— Там той е в нещо като чистилище — каза монахът, докато ровеше между огромните листа в търсене на още тикви. — Създадено от самия него. Сигурно е много болезнено. Изглежда парализиран.

— От какво?

— Вие ми кажете, инспекторе. От какво се парализират хората най-често?

Бовоар знаеше отговора.

— От страх.

Брат Антоан кимна.

— Брат Люк е даровит. Най-добрият глас, който имаме в момента, а това е достатъчно красноречиво. Но е смразен от страх.

— От какво?

— От всичко. Страхува се да се приобщи. Страхува се да не се приобщи. Страхува се от слънцето, страхува се и от сенките. Страхува се от скърцане нощем, страхува се и от утринната роса. Ето защо съм сигурен, че брат Матю не би го избрал за солист. Защото гласът му, макар и красив, прелива от страх. Когато този страх се замести с вяра, той ще стане солист. Но не и преди това.

Бовоар се замисли над думите му, докато пристъпваха бавно между лехите, а кошницата му все повече натежаваше.

— Но да кажем, че приорът го беше избрал. Да кажем, че според него повечето хора не биха доловили страха в гласа му или не биха обърнали внимание. Може би дори е правел музиката по-притегателна, по-богата, по-човешка. Не знам. Но да кажем, че брат Матю беше избрал Люк. Как бихте се почувствали?

Монахът свали сламената шапка и избърса челото си.

— Мислите ли, че щеше да ме засегне?

Бовоар посрещна втренчения му поглед. Все едно гледаше в огледало.

— Мисля, че щеше да ви засегне дълбоко.

— А вас? Ако човек, на когото сте се възхищавали, когото сте уважавали, обожавали дори, ви прескочи в полза на друг, какво бихте направили?

— Това ли изпитвахте към приора? Обожавали сте го?

— Да. Той беше велик човек. Той спаси манастира. И ако той_; искаше магаре да пее соло, аз с радост щях да садя банани.

Бовоар осъзна, че иска да повярва на този човек. Може би защото му се искаше да повярва, че той самият би реагирал по същия начин.

Ала имаше своите съмнения.

Жан Ги Бовоар имаше съмнения и към този монах. Под тази роба, под тази нелепа капела, не се криеше Божий син, а човешки. А човешкият син, Бовоар го знаеше, бе способен на почти всичко. Ако е притиснат. Ако е предаден. Особено от човек, когото е обожавал.

Бовоар знаеше, че коренът на всяко зло не бяха парите. Не — онова, което създаваше злото и го движеше, бе страхът. Страхът дали ще имаш достатъчно пари, достатъчно храна, достатъчно земя, достатъчно власт, достатъчно сигурност, достатъчно любов. Страх да не получиш каквото искаш или да не изгубиш каквото имаш.

Бовоар гледаше как брат Антоан събира скритите под листата тикви. Кое бе накарало един здрав и умен млад мъж да стане монах? Вярата или страхът?

— Сега, когато приорът го няма, кой дирижира хора? — попита Гамаш. Бяха стигнали до другия край на градината и бавно се връщаха обратно. Бузите им бяха зачервени от студения утринен въздух.

— Помолих брат Антоан да поеме грижата за хора.

— Солистът? Онзи, който ви се противопостави снощи преди вечеря?

— Онзи, който е най-завършеният музикант след Матю.

— Не се ли изкушихте да поемете тази грижа лично?

— Изкуших се и все още съм изкушен — отвърна абатът с усмивка. — Но пропуснах тази възможност. Антоан е човекът за тази работа. Не аз.

— Въпреки че е бил един от хората на приора.

— Какво имате предвид? — Усмивката на абата угасна.

Гамаш килна леко глава и се вгледа в събеседника си.

— Имам предвид, че в това абатство, в този орден, има разделение. Хората на приора са от едната страна, хората на абата — от другата.

— Това е нелепо — отсече абатът. После веднага възвърна смирението си. Ала беше твърде късно. Гамаш бе успял да зърне онова, което се криеше под фасадата. От устата се беше стрелнал змийски език и също толкова бързо се бе прибрал обратно.

— Това е истината, mon perе — каза Гамаш.

— Бъркате раздор с разкол — каза абатът.

— Не бъркам. Знам разликата. Онова, което става тук, и което може би продължава от доста време, е много повече от дребно несъгласие. И вие го знаете.

Двамата мъже бяха спрели и се взираха един в друг.

— Не зная какво имате предвид, мосю Гамаш. Няма такова същество като човек на абата. Или човек на приора. Двамата с Матю работехме заедно от десетилетия. Той се грижеше за музиката, аз се грижех за духовния им живот…

— Но те не бяха ли едно и също? Брат Люк описа псалмите едновременно като мост към Бог и като самия Бог.

— Брат Люк е млад и има склонност към опростяване.

— Брат Люк е един от хората на приора.

Абатът се наежи.

— Псалмите са важни, но са само едната страна на духовния ни живот тук, в "Сен Жилбер".

— По тази линия ли продължава разделението? — попита Гамаш. — Онези, за които музиката е от първостепенно значение, са се присъединили към приора. Останалите, за които приоритет е вярата, са се присъединили към вас.

— Не е имало никакво присъединяване — каза абатът с изтънял от раздразнение глас. Или дори от отчаяние, помисли си Гамаш. — Ние сме задружни. Понякога сме на различни мнения, но това е всичко.

— А на различни мнения ли бяхте относно посоката, по която да тръгне абатството? На различни мнения ли бяхте относно нещо толкова важно като обета за мълчание?

— Аз го прекратих.

— Да, но чак след смъртта на приора и само за да получим отговори на въпросите си, а, не за да позволите на монасите да тръгнат по света. Да изнасят концерти, да дават интервюта.

— Обетът за мълчание никога няма да бъде отменен завинаги. Никога.

— Мислите ли, че вторият запис ще се осъществи? — попита! Бовоар.

И най-сетне видя реакция у брат Антоан. Искрица гняв, която той бързо потисна. Като кореноплодните зеленчуци под краката им. Макар и погребани, продължаваха да растат.

— Нямам представа. Ако приорът беше жив, сигурен съм, че щеше да се осъществи. Абатът беше против това, разбира се. Но брат Матю щеше да победи.

В гласа на монаха нямаше и капка съмнение. А Бовоар най-сетне бе улучил копчето му. Отне му време да го открие. Можеше да тормози, да обижда и да напада брат Антоан цял ден, а той да остане спокоен, че и усмихнат дори. Но ако споменеше абата?

Бум!

— Защо казвате "разбира се"? Защо абатът би бил против?

Ако продължаваше да натиска копчето "абат", този монах непрекъснато щеше да е извън равновесие. А това увеличаваше шанса от тази уста да излезе нещо неочаквано.

— Защото не беше под негов контрол.

Монахът се наведе към Бовоар и Жан Ги усети силата на характера му. И физическата му енергия. Пред него стоеше силен мъж във всяко едно отношение.

"Защо станахте монах?" бе въпросът, който Бовоар копнееше да зададе. Но не го направи. И дълбоко в себе си знаеше защо. Прекалено много се страхуваше. От отговора.

— Вижте, абатът решава всичко между тези стени. В манастирския живот абатът е всемогъщ — каза брат Антоан, вперил лешниковите си очи в Бовоар. — Но той остави нещо да се изплъзне от пръстите му. Музиката. Давайки съгласието си за първия запис, той пусна музиката навън по света и изгуби контрол над нея. Псалмите добиха свой собствен живот. Той прекара изминалата година в опити да отмени всичко това. Да ги обуздае отново. — Върху красивото му лице се появи злобна усмивка. — Но не може. Това е Божията воля. И това го изпълваше с омраза. Мразеше и приора. Всички го знаехме.

— Защо му е да мрази приора? Мислех, че са били приятели.

— Защото приорът беше всичко, което той не е. Блестящ, талантлив, влюбен в работата си. Абатът е сухо дърво. Приличен управител, но не и водач. Може да цитира Библията от край до край на английски, френски и латински. Но с грегорианските псалми? Сърцевината на живота ни тук? Е, някои ги знаят, други ги чувстват. Абатът знае псалмите. Приорът ги чувстваше. А това даваше на брат Матю много по-голяма власт в манастира. И абатът го знаеше.

— Но това сигурно винаги е било така, защо точно записът ще промени всичко?

— Защото, докато бяхме само ние, те се справяха. Бяха добър екип всъщност. Но покрай успеха на записа властта се измести. Приорът внезапно започна да получава признание от външния свят.

— А това го направи по-влиятелен — каза Бовоар.

— Абатът се почувства застрашен. После брат Матю реши, че трябва не само да направим още един запис, но и да се покажем на света. Да отговорим на поканите. Той дълбоко вярваше, че тези покани са колкото от хората, толкова и от Бог. Това, в своята същност, беше "призвание" — буквално. Представете си, че Мойсей бе задържал скрижалите. Или Исус си бе останал дърводелец, общуващ с Бог на четири очи. Не! Тези дарове са за споделяне. Приорът искаше да ги сподели. Но абатът не искаше.

Думите се премятаха една през друга, забързани да напуснат тялото на брат Антоан. Монахът едва сколасваше да порицае отец Филип.

— Приорът искаше обетът за мълчание да бъде вдигнат, за да можем да тръгнем по света.

— А абатът е отказал — допълни Бовоар. — Имаше ли голяма подкрепа?

— Някои от братята го подкрепиха, защото са му верни, други по-скоро по навик. Навик и дисциплина. Научени сме винаги да свеждаме глава пред абата.

— А вие защо не го направихте?

— Защото отец Филип щеше да разруши "Сен Жилбер". Щеше да го върне в Средновековието. Не искаше нищо да се променя. Но беше твърде късно. Записът промени всичко. Той беше дар от Бог. Но абатът отказваше да го възприеме по този начин. Твърдеше, че записът е като змията в Райската градина опитва се да ни съблазни, да ни примами с обещания за власт и пари.

— Може и да е бил прав — предположи Бовоар и бе възнаграден с гневен поглед.

— Той е уплашен старец, вкопчен в миналото.

Наведен към Бовоар, брат Антоан буквално плюеше думите. После спря и на лицето му се изписа объркване. Монахът наклони глава на една страна.

Бовоар също притихна и се заслуша.

Нещо се задаваше.

Арман Гамаш погледна към небето.

Нещо се задаваше.

Двамата с абата обсъждаха градината. Гамаш искаше да придаде по-разговорен тон на разпита. Беше като риболов. Навиваш макарата, пускаш. Навиваш макарата, пускаш. Дай на заподозрения усещането за свобода. Че се е измъкнал от кукичката. После отново го придърпай.

Беше изморително. За всички. Но най-вече, Гамаш го знаеше много добре, за онзи, който се мяташе на кукичката.

Абатът несъмнено бе изтълкувал тази смяна на тона и темата като омекване от страна на Гамаш.

— Защо според вас отец Клеман е построил тази градина? — бе попитал Гамаш.

— Какво ценят най-много хората, които живеят заедно?

Гамаш се замисли. Общуването? Спокойствието и тишината? Толерантността?

— Уединението?

Абатът кимна.

— Oui. C'est ça[47]. Отец Клеман дал на себе си единственото нещо, с което никой друг в "Сен Жилбер" не разполагал. Уединение.

— Поредното разделение — каза Гамаш и абатът го погледна. Отец Филип бе усетил лекото подръпване на кордата и осъзна, че онова, което бе приел за свобода, далеч не беше такова.

Гамаш се замисли над думите на абата. Може би легендарното им съкровище не беше нещо, а нищо. Празна стая, за която никой не знае. И катинар.

Уединение. А с уединението, разбира се, вървеше и нещо друго.

Сигурност.

Гамаш знаеше, че хората я ценят повече от всичко друго.

И тогава го чу.

Вдигна поглед и огледа ясното синьо небе. Нищо.

Но там имаше нещо. И то приближаваше.

Мощен тътнеж разцепи тишината. Идваше от всички посоки, сякаш небето бе отворило своята паст и им крещеше.

Всички гъби монаси заедно с Бовоар погледнаха нагоре.

После всички, като по команда, приклекнаха.

Гамаш приклекна и дръпна отец Филип със себе си.

Самолетът профуча над главите им и мигновено изчезна. Но Гамаш чу как машината прави вираж и се връща.

Двамата мъже стояха като заковани, вперили поглед в небето. Гамаш продължаваше да стиска робата на абата.

— Връща се — извика отец Филип.

— Мамка му — извика Бовоар над рева на двигателите.

— Господи — извика брат Антоан.

Сламените шапки бяха издухани от главите на монасите и лежаха върху растенията, прекършили някои от лозите.

— Връща се — изкрещя брат Антоан.

Бовоар впери поглед в небето. Беше влудяващо, виждаше само малкото късче синьо точно над главите им. Чуваха как самолетът прави вираж и отново приближава. Но не можеха да го видят.

И тогава машината отново надвисна над тях, този път още по-ниско. Очевидно се насочваше право към камбанарията.

— Мамка му — каза брат Антоан.

Отец Филип вкопчи пръсти в сакото на Гамаш и двамата отново приклекнаха.

— Дявол да го вземе!

Гамаш чу абата, въпреки воя на двигателите.

— Едва не удариха манастира — изкрещя отец Филип. — Това е пресата. Надявах се, че ще имаме повече време.

Бовоар бавно се изправи, но остана нащрек, наострил уши.

Звукът се усили за миг, после изчезна, а накрая се чу мощен плисък.

— Господи — каза Бовоар.

— Merde — каза брат Антоан.

Бовоар и монасите хукнаха към вратата и потънаха обратно в манастира. Широкополите им шапки останаха зарязани в градината.

"Дявол да го вземе", помисли си Гамаш, докато излизаше с абата от градината.

Беше огледал самолета, докато минаваше на метър — или поне така изглеждаше — над главите им. В последния момент машината направи вираж и пропусна камбанарията.

Точно тогава, преди самолетът отново да изчезне от погледа му, Гамаш бе видял емблемата на вратата му.

Присъединиха се към колоната от монаси, които бързо крачеха по коридорите и набираха още монаси и още скорост, докато напредваха през Светия храм към последния коридор. Гамаш зърна Бовоар малко по-напред. Инспекторът крачеше бързо до брат Антоан.

Младият брат Люк стоеше пред заключената врата, стиснал в ръка ключа от ковано желязо. И се взираше в тях.

Гамаш, сам сред всички, отлично знаеше какво има от другата страна на вратата. Бе разпознал емблемата на самолета. Не беше пресата. Не бяха и любопитни зяпачи, дошли да се трупат пред портите на манастира, станал печално известен с ужасно убийство.

Не, това бе напълно различно създание.

Надушило кръв.