Красива мистерия

ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА

След като закусиха с яйца, плодове, пресен хляб и сирене, монасите излязоха, а Гамаш и Бовоар останаха да допият билковия си чай.

— Това е отвратително. — Бовоар отпи глътка и сбърчи нос. — Това е чай от пръст. Пия тиня.

— Мента е. Така мисля — обади се Гамаш.

— Ментова тиня — каза Бовоар, остави чашата си на масата и я побутна настрана. — Е, кой го е извършил, как мислите?

Гамаш поклати глава.

— Честно казано, не знам. Логично е да е някой от страната на абата.

— Или самият абат.

Гамаш кимна.

— Ако приорът е бил убит в битката за власт.

— Спечелилият битката, печели и управлението на манастир, който внезапно е станал много богат и могъщ. И не само заради парите.

— Продължавай — окуражи го Гамаш. Той винаги предпочиташе да слуша, отколкото да говори.

— Ами замислете се. Тези гилбертинци изчезват и четири столетия ги няма никакви, после внезапно и като по чудо изникват от пущинака. И сякаш това не е достатъчно библейско, ами носят и дар. Свята музика. И маркетинг гуру от Ню Йорк не би успял да скалъпи по-ефектен трик.

— Само дето не е трик.

— Толкова ли сте сигурен, patron?

Гамаш остави чашата си на масата, наведе се към своя заместник и замислено го погледна с дълбоките си кафяви очи.

— Нима твърдиш, че всичко е манипулирано? От тези монаси? Четиристотин години мълчание и изведнъж запис на някакви мрачни грегориански псалми? Само за да спечелят слава и богатство. Доста широкообхватен план. Добре, че не са имали акционери.

Бовоар се засмя.

— Обаче е проработил.

— Но залогът далеч не е бил сигурен. Вероятността този усамотен манастир, пълен с пеещи монаси, да стане сензация, е била минимална.

— Съгласен съм. Трябвало е да се навържат куп неща. Музиката е трябвало да грабне хората. Но това вероятно не е било достатъчно. Искрата е пламнала в момента, когато всички са разбрали кои са те. Считан за изчезнал монашески орден, приел обет за мълчание. Ето кое е грабнало вниманието на хората.

Началникът кимна. Така се засилваше мистерията и на музиката, и на монасите.

Беше ли манипулирано обаче? В крайна сметка всичко бе истина. От друга страна, не лежеше ли точно това в основата на добрия маркетинг? Не да лъжеш, а да избереш кои истини да кажеш?

— Тези скромни монаси се превръщат в суперзвезди — каза Бовоар. — Не само богати, а много повече. Стават влиятелни. Хората ги обожават. Ако утре абатът на "Сен Жилбер" отиде в Си Ен Ен и обяви, че той е месията на Второто пришествие, не ми казвайте, че не биха му повярвали милиони.

— Милиони биха повярвали на всичко — каза Гамаш. — Те виждат Христос върху палачинка и започват да го боготворят.

— Но това е различно, patron, и вие го знаете. Дори го усетихте лично. На мен музиката изобщо не ми въздейства, но виждам, че вас ви вълнува.

— Отново сте прав, mon vieux — усмихна се Гамаш. — Но не ме тласка към убийство. Точно обратното. Действа ми много успокояващо. Като чая. — Той отново взе чашата си, вдигна наздравица с Бовоар и се облегна удобно в стола си. — Какво искаш да кажеш, Жан Ги?

— Искам да кажа, че е било застрашено нещо повече от още един запис. Залогът е бил много по-голям от някакви дребни разправии и правото да командориш двайсетина пеещи монаси. Независимо дали на монасите им харесва, или не, те вече са много влиятелни. Хората дават мило и драго да чуят мнението им. Сигурно е доста опияняващо.

— Или отрезвяващо.

— И всичко, което трябва да направят, е да се отърват от един неудобен обет за мълчание — разпалено продължи Бовоар. — Да тръгнат на турне. Да изнасят концерти. Да дават интервюта. Хората ще слушат всяка тяхна дума със зяпнала уста. Могат да станат по-влиятелни от папата.

— И единственият, който пречи, е абатът — допълни Гамаш и поклати глава. — Но ако е така, значи са убили грешния човек. Твоят довод би имал смисъл, Жан Ги, ако отец Филип беше мъртъв, а той не е.

— Ааах, грешите вие, сър. Аз не твърдя, че убийството е станало, за да се вдигне обетът за мълчание. Просто казвам, че много неща са заложени на карта. За лагера на приора — могъщество и влияние, а за другия? Там мотивът е също толкова силен.

Гамаш се усмихна и кимна.

— Да запазят спокойствието и тишината в живота си. Да защитят дома си.

— А кой не би убил, за да защити дома си? — попита Бовоар.

Гамаш се замисли над това и си спомни как с брат Бернар събираха яйца рано сутринта, в меката светлина на зората. И как монахът бе описал прелитащите над главите им самолети и хлопането на поклонниците по вратата.

И заключението, че манастирът е бил изравнен със земята.

— Ако брат Матю бе спечелил битката, той щеше да направи още един запис, да прекрати обета за мълчание и да промени манастира завинаги — каза главният инспектор, усмихна се на Бовоар и стана от стола си. — Браво. Макар че има едно нещо, което забравяш.

— Не виждам как това изобщо би могло да е възможно — отвърна Бовоар и също се изправи на крака.

Двамата мъже излязоха от столовата и тръгнаха по пустия коридор. Гамаш отвори книгата, която носеше навсякъде. Тънкото томче с християнски молитви. Измъкна измежду страниците му пожълтелия лист хартия, открит върху тялото, и го подаде на своя заместник.

— Как ще обясниш това?

— Може би няма смисъл.

Началникът смръщи чело.

— Приорът е умрял, свит на кълбо около този лист. Със сигурност е значел нещо за него.

Бовоар отвори голямата врата и я задържа за началника. Двамата мъже прекрачиха прага на Светия храм и спряха, докато Бовоар огледа листа.

Беше му хвърлил един поглед още щом го намериха, но не му бе отделил нужното време, както бе сторил Гамаш. Началникът чакаше с надеждата, че свежото младо цинично око би могло да види нещо, което той е пропуснал.

— Не знаем нищо за това, нали? — каза Бовоар, вторачен в ръкописа и странните знаци над буквите. — Не знаем дали е старо, нито кой го е написал. И със сигурност не знаем какво означава.

— Нито защо е било у приора. Дали се е опитвал да го опази, когато е умирал, или просто е искал да го скрие? Ценно ли е било за него, или е било богохулство?

— Интересно — каза Бовоар, докато оглеждаше листа, — мисля, че успях да разгадая една от думите. Струва ми се, че това — той посочи към една от думите, написана на ръка на латински, и Гамаш се наведе към нея — означава "задник".

Бовоар върна уликата на началника си.

— Merci. — Гамаш я прибра обратно между страниците и хлопна томчето. — Много поучително.

— Честно казано, patron, ако се намирате в пълен с монаси манастир, но идвате да търсите просвещение при мен, направо си го просите.

Гамаш се засмя.

— C'est vrai,[38] Е, аз отивам да потърся отец Филип, за да разбера дали разполага с архитектурен план на абатството.

— А аз искам да разменя няколко думи със солиста, брат Антоан.

— Онзи, който се противопостави на абата?

— Точно той — каза Бовоар. — Сигурно е от хората на приора. Какво има?

Гамаш стоеше застинал. И се ослушваше. Манастирът, тих както винаги, сякаш бе затаил дъх.

Но още с първите ноти на песента започна да диша.

— О, не, пак ли? — въздъхна Бовоар. — Нали току-що пяха? Честно казано, по-зле са и от наркомани.

Нагоре, надолу. Поклон. Седни. Стани.

Богослужението след закуска, наречено утреня, просто нямаше край. Но Бовоар забеляза, че вече се отегчава по-малко. Може би защото познаваше някои от членовете на хора. Освен това сега внимаваше повече. Вече не го приемаше като прахосване на време между задаването на въпроси и събирането на улики.

Самото богослужение си беше улика.

Грегорианските псалми. Всички заподозрени стояха в две срещуположни редици.

Беше ли очевидна пукнатината? Можеше ли да я види — сега, когато вече знаеше? Бовоар осъзна, че е запленен от ритуала. И от монасите.

— Това е била последната служба на приора — прошепна Гамаш при поредния поклон. Бовоар забеляза, че дясната ръка на началника изглежда стабилна, днес не трепереше. — Бил е убит почти веднага след вчерашната утреня.

— Все още не знаем със сигурност къде е отишъл след утренята — прошепна Бовоар, когато седнаха за малко. От опит знаеше, че сядането е символично. След малко пак трябваше да стават.

— Така е. Когато това приключи, трябва да проследим кой къде отива.

Началникът внимателно наблюдаваше двете редици монаси. Слънцето изгряваше и докато течеше утренята, от прозорците високо горе в централната кула нахлуваше все повече и повече светлина. Проникваше през старото грапаво стъкло и се пречупваше. Разделяше се. Във всички възможни цветове на света. А те се преплитаха, спускаха се към олтара и обливаха в светлина монасите и тяхната музика. И се създаваше илюзията, че нотите и пъстроцветната светлина се смесват и сливат. И играят заедно върху олтара.

Досегът на Гамаш с Църквата бе сравнително мрачен и неприветлив, затова той търсеше — и намираше — своя Бог другаде.

Но това тук бе различно. Тук имаше наслада за сетивата. И то не просто по случайност. Гамаш откъсна очи от монасите за момент и вдигна поглед към тавана. Към гредите и подпорите. И прозорците. Първият архитект на Saint— Gilbert-Entre-les-Loups умишлено бе проектирал абатството като място за среща на звук и светлина.

Перфектната акустика се съчетаваше с игривата светлина.

Той наведе поглед. Гласовете на монасите звучаха още по — красиво от вчера. Долавяше се нотка тъга, но имаше и някаква лекота в мелодията, извисеност. Псалмите бяха едновременно радостни и тържествени. Заземени и крилати.

И Гамаш отново се замисли за листа с древните невми, пъхнат на сигурно място между страниците на томчето с молитви. На моменти невмите изглеждаха като крила в полет. Това ли се бе опитал да предаде композиторът на древните псалми? Че тази музика е неземна?

Бовоар бе прав, разбира се. Музиката докосваше Гамаш и го опияняваше. Изкушаваше се да потъне безпаметно в нежните успокояващи гласове, в съвършена хармония помежду си. Да захвърли тревогите, които мъкнеше, и да отплава нанякъде. Да забрави защо е тук.

Беше увличаща, пристрастяваща.

Гамаш се усмихна и осъзна, че е нелепо да обвинява музиката. Ако се отнесеше нанякъде и изгубеше концентрация, вината щеше да е негова. Не на монасите. Не и на музиката.

Той удвои усилията си и отново огледа редиците. Като игра, само дето не беше.

Открий водача.

Сега, когато приора го нямаше, кой ръководеше този световноизвестен хор? Защото все някой трябваше да го прави. Както бе казал на Бовоар, певческите хорове не се дирижираха сами. Някой от монасите бе поел ръководството с деликатни, почти незабележими движения.

Когато утренята приключи, главният инспектор и Бовоар останаха нащрек по местата си.

Това, помисли си Бовоар, малко приличаше на разбиването в игра на билярд. Топките се пръскаха едновременно в различни посоки. Също като тук. Монаси, плъпнали навсякъде. Разпиляха се, макар и без да се блъскат в стените.

Бовоар се обърна да каже нещо саркастично на Гамаш, ала щом видя изражението му, веднага си промени решението. Началникът изглеждаше сериозен и замислен.

Жан Ги проследи погледа му и се спря на брат Люк, който вървеше бавно и като че ли неохотно към дървената врата, която щеше да го отведе до безкрайно дългия коридор. Към заключената врата. Външната порта. И миниатюрната стаичка с надпис Porterie.

Беше сам-самичък на света и му личеше.

Бовоар отново се обърна към началника и видя в очите му поглед, който бе едновременно остър и загрижен. И се зачуди дали Гамаш виждаше брат Люк, но мислеше за други млади мъже. Които бяха минали през една врата. И не се бяха върнали.

Мъже, които бяха изпълнили заповедта на Гамаш. И го бяха последвали. Но той се бе върнал, макар и с дълбок белег до слепоочието и тремор на ръката. За разлика от тях.

Дали началникът гледаше брат Люк, но мислеше за тях?

Гамаш изглеждаше тревожен.

— Добре ли сте, patron? — прошепна Бовоар.

Акустиката в Светия храм улови думите и ги усили. Главен инспектор Гамаш не отговори. Продължаваше да се взира втренчено във вече затворената врата. През която бе минал брат Люк. И бе изчезнал.

Сам.

Другите черни фигури минаха през всички останали врати.

Накрая двамата останаха сами в Светия храм и Гамаш се обърна към Бовоар.

— Знам, че искаш да поговориш с брат Антоан…

— Солистът — каза Бовоар. — Да.

— Идеята е добра, но се чудя дали не би искал първо да видиш брат Люк?

— Разбира се, но какво да го питам? Вие вече говорихте d него. Аз също — тази сутрин в умивалнята.

— Разбери дали брат Антоан е знаел, че ще бъде заменен като солист в следващия албум. Просто остани да правиш компания на брат Люк известно време. Виж дали в следващия половин час в портиерната няма да дойде и някой друг.

Бовоар погледна часовника си. Службата бе започнала точно в седем и половина и бе приключила четиридесет и пет минути по-късно.

— Oui, patron — каза той.

Погледът на Гамаш и за миг не се откъсна от мрачната част на църквата.

Бовоар на драго сърце последва брат Люк, също както на драго сърце следваше всички заповеди на Гамаш. Знаеше, разбира се, че това е загуба на време. Началникът се опитваше да го маскира като разпит, но Бовоар много добре знаеше каква щеше да е задачата му.

Дундуркане на бебе.

С радост би го направил, ако това ще донесе на началника някакво спокойствие. Бовоар би изчакал монаха да се оригне и би му сменил памперса, ако Гамаш го помоли. И ако това би помогнало на главния инспектор да укроти тревогите си.

— Би ли го потърсил, Симон?

Абатът се усмихна на необщителния си секретар, сетне се обърна към госта си.

— Да седнем? — Абатът вдигна ръка и като добър домакин посочи към двете удобни кресла до камината. Бяха покрити с пъстра, леко избеляла басма и изглеждаха натъпкани с пух.

Абатът бе десетина години по-възрастен от Гамаш. Около шейсет и пет, предположи главният инспектор. Но изглеждаше неподвластен на времето. Може би заради робата и обръснатата глава. Макар че бръчките по лицето на отец Филип нямаше как да се скрият. А той не се и опитваше.

— Брат Симон ще ви намери план на манастира. Сигурен съм, че имаме някъде.

— Вие не ползвате ли такъв?

— Боже мой, не. Познавам всеки камък, всяка пукнатина.

Като капитан на кораб, помисли си Гамаш. Издигнал се постепенно от най-долното стъпало. И запознат с всяко ъгълче на своя плавателен съд.

Абатът изглеждаше спокоен на ръководното си място. Очевидно не подозираше, че назрява метеж.

Или може би знаеше твърде добре, че е имало такъв, но е бил осуетен. Надпреварата за власт бе угаснала заедно с приора.

Отец Филип приглади страничните облегалки на стола с дългите си бледи ръце.

— Когато за пръв път дойдох в манастира, сред монасите имаше тапицер. Самоук. Молеше абата да му намира и да му носи изрезки от топове плат. Това е негово дело.

Дланта на абата спря да се движи и застина върху облегалката, сякаш държеше ръката на самия монах тапицер.

— Почти четири десетилетия оттогава. Той беше възрастен и почина няколко години след моето пристигане. Брат Ролан, така се казваше. Кротък, възпитан човек.

— Всички монаси ли помните?

— Да, господин главен инспектор. А вие всичките си братя ли помните?

— Аз съм единствено дете, за жалост.

— Зле се изразих. Имах предвид другите ви братя. Братята ви по оръжие.

Началникът застина неподвижно.

— Помня всяко име, всяко лице.

Абатът задържа погледа му. Не предизвикателно, нито дори; изпитателно. Гамаш го усети по-скоро като докосване по лакътя, помощ да запази равновесие.

— Така и предположих.

— За жалост, никой от моите агенти не е толкова сръчен. — Гамаш също приглади с ръка избелялата тъкан.

— Ако живееха и работеха тук, повярвайте ми, щяха да станат сръчни, дори и да не са били такива.

— Вие ли набирате всички нови попълнения?

Абатът кимна.

— Аз трябва да ги взема и да ги доведа тук. Историята ни е такава, положили сме не само обет за мълчание, но и обет за невидимост. Обет, че ще пазим нашия манастир…

Той замълча в търсене на подходяща дума. Очевидно не му се налагаше често да обяснява това. Ако изобщо някога му се налагаше.

— … в тайна? — подсказа Гамаш.

Абатът се усмихна.

— Опитвах се да избегна тази дума, но е съвсем подходяща, предполагам. Гилбертинците векове наред водеха щастлив и безметежен живот в Англия. Но след Реформацията всички манастири бяха затворени. Тогава за първи път се покрихме. Опаковахме каквото успяхме да вземем и изчезнахме от погледа на света. Открихме сравнително отдалечен парцел земя във Франция и наново построихме манастира. После, по време на Инквизицията, пак привлякохме внимание. Светата инквизиция прие желанието ни за уединение като намерение да се укрием и ни осъди строго.

— А никой не иска да бъде строго съден от Инквизицията — каза Гамаш.

— Никой не иска изобщо да бъде съден от Инквизицията. Попитайте валденсите.

— Кого?

— Именно. Живееха недалеч от нас във Франция, на няколко долини разстояние. Виждахме пушека, вдишвахме го. Чувахме писъците.

Отец Филип замълча, после сведе поглед към скръстените в скута си ръце. Гамаш осъзна, че абатът говори така, сякаш е присъствал на случилото се. Сякаш дишаше заедно със събратята си монаси.

— Така че отново събрахме багажа — каза абатът.

— И изчезнахте още по-далеч.

Абатът кимна.

— Възможно най-далеч. Стигнахме до Новия свят с едни от първите заселници. Йезуитите бяха избрани да покръстят местните и да тръгнат с пътешествениците.

— А гилбертинците?

— Ние потеглихме на север. — Абатът замълча. — Когато казах, че сме дошли с първите заселници, имах предвид, че и ние дойдохме като заселници. Не като монаси. Скрихме робите си. Скрихме духовните си санове.

— Защо?

— Защото се тревожехме.

— Това ли е обяснението за дебелите стени, тайните стаи и заключените врати?

— Значи сте ги забелязали? — попита абатът с усмивка.

— Аз съм добре обучен наблюдател, mon pérе — отвърна Гамаш. — Почти нищичко не се изплъзва от острия ми поглед.

Абатът тихо се засмя. Той, също като псалмите, изглеждаше по-ведър тази сутрин. Не толкова угрижен.

— Очевидно сме Орден на тревожните.

— Забелязах, че свети Гилберт няма призвание — каза Гамаш. — Може да стане светец покровител на тревожните.

— Приляга му. Ще уведомя Светия отец — каза абатът.

Макар да схвана шегата, главният инспектор подозираше, че абатът предпочита да няма много вземане-даване с епископи, архиепископи или папи.

Най-много от всичко гилбертинците искаха просто да бъдат оставени на мира.

Отец Филип отново сложи ръката си на страничната облегалка, а пръстът му зачопли дупчица, протрита в тъканта. Стори му се нова. Изненада.

— Свикнали сме да решаваме собствените си проблеми — каза той и се вгледа в детектива. — От ремонти на покрива до повреди в отоплителната инсталация и от рак до счупени кости. Всеки монах, който живее тук, тук и ще умре. Оставяме всичко на Божията воля. От реколтите и дупчиците в тапицерията до това как и кога умираме.

— Божие дело ли е онова, което се случи вчера в градината ви?

Абатът поклати глава.

— Точно затова реших да ви извикам. Ние можем да понесем Божията воля независимо колко сурова може да ни изглежда, понякога. Но това е друго. Сторено е по волята на човек. И ни е нужна помощ.

— Не всички от вашата общност са съгласни обаче.

— Имате предвид брат Антоан снощи на вечеря?

— Да, той очевидно има подкрепата и на други.

— Не. — Абатът поклати глава, но задържа погледа на Гамаш. — За повече от две десетилетия като абат съм научил, че не всеки ще се съгласи с решенията ми. Не мога да се тревожа и за това.

— А за какво се тревожите, mon père?

— Тревожа се дали ще усетя разликата.

— Разликата?

— Между Божията воля и моята воля. А точно в момента се; тревожа за това кой е убил Матю и защо. — Той замълча и отново зачопли дупчицата в тапицерията. Разкъса я още повече. — И как съм могъл да го пропусна.

Брат Симон се появи със свитък хартия и го разтвори върху ниската чамова масичка пред двамата мъже.

— Merci, Симон — каза абатът и се наведе напред. Брат Симон понечи да тръгне, но Гамаш го спря.

— Боя се, че имам още една молба. Би било от полза да разполагаме с график на богослуженията, храненията и на всички други общи занимания, за които трябва да знаем.

— Хорариум — поясни абатът. — Симон, ще се заемеш ли, ако обичаш?

Симон, макар да имаше вид на човек, който не обича дори да диша, бе готов да изпълни всяка молба на абата. Един от хората на абата, несъмнено, помисли си Гамаш.

Симон се оттегли и двамата мъже се надвесиха над плана.

— Е — рече Бовоар, облегнат на касата на вратата, — по цял ден ли сте тук?

— Цял ден, всеки ден.

— И какво правите?

Дори в собствените му уши това прозвуча като жалка реплика за свалка в долнопробен бар. "Често ли идваш тук, сладурче?" Сега оставаше да попита младия монах коя зодия е.

Бовоар беше Рак, което винаги го бе дразнило. Искаше да е Скорпион или Лъв. Или дори онази овца с рогата. Всичко друго, само не и тази гадост, според която — ако можеше да се вярва на описанията — той бе грижовен и чувствителен домошар.

Шибани хороскопи.

— Чета това.

Брат Люк повдигна огромната книга на два пръста от скута си, после я пусна обратно.

— Какво е то?

Брат Люк го изгледа подозрително, сякаш се опитваше да отгатне мотивите на човека, когото бе срещнал под душа тази сутрин. Бовоар трябваше да признае, че на негово място и той би бил подозрителен към себе си.

— Това е Псалтирът. Изучавам го. Уча своите части.

Идеалното място за "включване".

— Тази сутрин ми казахте, че приорът е избрал вас за новия солист в следващия запис. На мястото на брат Антоан. Брат Антоан знаеше ли това?

— Трябва да го е знаел.

— Защо смятате така?

— Защото, ако брат Антоан е смятал, че ще е солистът, той щеше да учи псалмите. Не аз.

— Всички псалми са събрани в тази книга, така ли? — Докато гледаше сборника, положен върху тънките колене на брат Люк, на Бовоар му хрумна идея. — Кой друг знае за него? — Бовоар кимна към старото издание.

Ако знанието бе сила, помисли си Бовоар, то тази книга бе всесилна. Тя криеше ключа към основното им занимание. А сега тя бе и ключът към тяхното богатство и влияние. Който притежаваше тази книга, притежаваше всичко. Тя бе техния Свещен Граал.

— Всички. Съхранява се върху аналой в Светия храм. Непрекъснато я разлистваме. Носим я по килиите си понякога. Нищо особено.

Merde, помисли си Бовоар. Толкова по въпроса за Свещения Граал.

— Освен това преписваме псалмите. — Брат Люк посочи към тетрадката върху тясната масичка. — За да имаме копия и за себе си.

— Значи не е тайна? — попита Бовоар, за да е сигурен.

— Това? — Младият монах сложи длан върху книгата. — Много манастири имат копие от книгата. Повечето имат по две или три, при това доста по-впечатляващи от нашата. Предполагам че ние имаме само една, защото орденът ни е много беден. Затова трябва много да я пазим.

— И да не я четете в банята? — попита Бовоар.

Люк се усмихна. Първата усмивка, която Бовоар виждаше върху лицето на мрачния млад монах.

— Кога трябваше да направите новия запис?

— Още не беше решено.

За момент Бовоар се замисли над думите му.

— Кое не беше решено? Датата на записа или дали изобщо ще има такъв?

— Не беше категорично решено дали ще има нов запис, но не мисля, че имаше особени колебания.

— Но вие сте оставили у главния инспектор впечатлението, че записът е вече планиран, fait accompli[39]. А сега твърдите, че не е така.

— Беше просто въпрос на време — каза Люк. — Ако приорът искаше нещо, то се случваше.

— А брат Антоан? — попита Бовоар. — Според вас как е приел новината?

— Приел я е. Не е имал друг избор.

Не защото брат Антоан бе смирен, помисли си Бовоар. Не като отражение на вярата му, а защото беше безполезно да спори с приора. По-лесно вероятно бе просто да го убие.

Това ли беше мотивът? Дали брат Антоан бе разбил главата на приора, защото е щял да го замени с друг солист? В орден, отдаден на грегорианските псалми, солистът вероятно заемаше специално място.

Всички са равни — по думите на Оруел, — но някои са по-равни от другите. И хората непрекъснато убиваха заради това.