Красива мистерия

ГЛАВА ШЕСТА

Около лъскавата медицинска маса в лечебницата се бяха събрали четирима мъже. Арман Гамаш и инспектор Бовоар стояха от едната страна, лекарят — срещу тях, а абатът — отстрани. Брат Матю лежеше върху масата от неръждаема стомана, с ужасено изражение и вперен в тавана поглед.

Другите монаси бяха отишли да вършат онова, което монасите обичайно вършеха в такива моменти. Гамаш се зачуди какво би могло да е то.

От опит знаеше, че повечето хора отчаяно се препъваха и опипом се мъчеха да се хванат за познати миризми, гледки и звуци. Сякаш получаваха световъртеж, ако неволно попаднеха отвъд границите на познатия си свят.

Капитан Шарбоно бе инструктиран да търси оръдието на убийството. Гамаш не хранеше големи надежди, но бяха длъжни да опитат. Ако приорът бе убит с камък, както изглеждаше, то той най-вероятно бе хвърлен отвъд стената, за да потъне безследно в девствените гори.

Главният инспектор се огледа. Очакваше, че лечебницата ще е стар, дори античен. Тайно се бе подготвил да види нещо от мрачното Средновековие. Операционни маси от каменни плочи с улеи за телесните течности. Дървени рафтове с изсушени и стрити на прах билки от градината. Хирургически ножовки.

Но за негова изненада стаята се оказа нова-новеничка, с лъскаво оборудване, прилежно подредени шкафове, пълни с марля и бинт, хапчета и шпатули за език.

— Патологът ще направи аутопсията — каза Гамаш на лекаря. — Не искаме да извършвате каквито и да било медицински процедури върху приора. Искам единствено да бъдат свалени дрехите му, за да ги претърсим както трябва. Освен това искам да видя тялото.

— Защо?

— В случай че има още рани или белези. Или каквото и да било друго, за което трябва да знаем. Колкото по-бързо съберем фактите, толкова по-скоро ще стигнем до истината.

— Но между фактите и истината има разлика, господин главен инспектор — каза абатът.

— И един ден двамата с вас можем да седнем в онази ваша прекрасна градина и да обсъдим този въпрос — каза Гамаш. — Но не сега.

Той обърна гръб на абата и кимна на лекаря, който се залови за работа.

Мъртвецът вече не беше свит в ембрионална поза. Въпреки започналото трупно вкочаняване бяха успели да го положат на масата легнал по гръб. Ръцете на приора, забеляза Гамаш, все още бяха скрити в ръкавите на расото и притиснати върху корема му като при остра болка.

Щом развърза връвта около кръста на приора, лекарят измъкна ръцете на мъртвеца от ръкавите. Гамаш и Бовоар се наведоха напред, за да видят дали стиска нещо между пръстите си. Дали имаше нещо под ноктите му? Или в свитите юмруци?

Там обаче нямаше нищо. Ноктите бяха чисти и изрязани. Лекарят внимателно положи ръцете на брат Матю отстрани до тялото. Но лявата се плъзна от ръба на металната маса и увисна. Нещо изпадна от ръкава и политна към пода.

Лекарят се наведе да го вземе.

— Не го пипайте — нареди Бовоар и лекарят се изправи.

Бовоар нахлузи чифт ръкавици от полевия комплект за местопрестъпления, наведе се и взе къс хартия от каменния под.

— Какво е това? — Абатът пристъпи напред. Лекарят се наведе над масата, пренебрегвайки тялото в полза на онова, което държеше инспектор Бовоар.

— Не знам — отвърна Бовоар.

Лекарят заобиколи масата и четиримата мъже се оказаха в кръг, вторачени в листа.

Пожълтял, с неправилна форма. Не беше купен от магазин. По-плътен от хартия за търговски цели.

Върху него имаше филигранно изписани думи. С черни калиграфски букви. Не твърде претрупано, а съвсем семпло.

— Не мога да го прочета. На латински ли е? — попита Бовоар.

— Така мисля. — Абатът се наведе напред и присви очи.

Гамаш сложи полукръглите си очила за четене и също се наведе над листа.

— Прилича на страница от стар ръкопис — каза накрая и отстъпи назад.

Абатът изглеждаше объркан.

— Не е хартия, пергамент е. Агнешка кожа. Личи си на пипане.

— Агнешка кожа? — попита Бовоар. — Това ли използвате за хартия?

— Не, от векове насам. — Абатът продължаваше да се взира в страницата, която инспекторът държеше. — Не намирам никакъв смисъл в текста. Може да е латински, но не е от никой псалм или часослов, или религиозен текст, който да ми е известен. Успявам да различа само две думи.

— Кои са те? — попита главният инспектор.

— Ето — посочи абатът. — Това прилича на Dies irae.

Докторът издаде някакъв звук, който би могъл да бъде и кикот. Всички извърнаха погледи към него, но той потъна в мълчание.

— Какво значи това? — попита Бовоар.

— Това е от "Реквием", заупокойната меса — каза абатът.

— Означава "ден на гняв" — каза Гамаш. — Dies irae — цитира той, — dies illa. Ден на гняв. Ден на траур.

— Точно така — каза абатът. — В заупокойната меса двете се казват заедно. Но тук няма dies illa.

— Това какво ви говори, отче Филип? — попита главният инспектор.

Абатът се замисли за момент.

— Говори ми, че не е заупокойната меса.

— Вие намирате ли някакъв смисъл, брат Шарл? — попита Гамаш.

Сбърчил чело, лекарят съсредоточено гледаше пергамента в ръката на Бовоар. После поклати глава.

— Боя се, че не.

— Никой от двама ви не го е виждал досега? — упорстваше Гамаш.

Лекарят хвърли поглед към абата. Отец Филип продължаващ ще да се взира в думите. Накрая поклати глава.

След кратко мълчание Бовоар посочи към страницата.

— А тези неща какви са?

Мъжете отново се наведоха напред.

Над всяка дума имаше миниатюрни завъртулки с мастило. Като вълнички. Или крила.

— Това са невми, струва ми се — каза най-сетне абатът.

— Невми? — попита Гамаш. — Какво е това?

Абатът изглеждаше видимо смутен.

— Това са музикални ноти.

— Никога не съм виждал такива — каза Бовоар.

— Няма къде да ги видите. — Абатът вдигна поглед от страницата и отстъпи назад. — Не се използват от хиляда години.

— Не разбирам — каза Гамаш. — Нима тази страница е на хиляда години?

— Възможно е — каза отец Филип. — Това би могло да обясни: и текста. Може да е църковна песен, за която е използвана стара форма на латински език.

Но не изглеждаше убеден.

— Под "църковна песен" имате предвид грегорианска църковна песен? — попита главният инспектор.

Абатът кимна.

— Възможно ли е това да е — Гамаш посочи към страницата — грегорианска църковна песен?

Абатът отново погледна към страницата и поклати глава.

— Не знам. Объркват ме думите. На латински са, но са безсмислени. Грегорианските песнопения следват много стари и строго установени правила и почти винаги са от псалми. А това не е.

Отец Филип потъна в обичайното си мълчание.

Нямаше какво повече да се научи от листа. Поне засега. Гамаш се обърна към лекаря.

— Продължавайте, моля.

През следващите двайсет минути брат Шарл постепенно свали няколкото слоя дрехи от тялото на брат Матю, борейки се с трупното вкочаняване.

Докато накрая помежду им не остана единствено голото тяло на мъжа върху металната маса.

— На колко години беше брат Матю? — попита Гамаш.

Мога да ви покажа здравния му картон — каза лекарят — но мисля, че беше на шейсет и две.

— В добро здраве?

— Да. Леко увеличена простата, леко повишен ПСА[24], но беше под наблюдение. Имаше и десетина килограма наднормено тегло, както виждате. Но не беше прекалено пълен. Препоръчах му повече физически упражнения.

— Как? — попита Бовоар. — Трудно би се записал на фитнес. Да не би да се е молил по-усилено?

— Ако е така — каза докторът, — едва ли е първият човек, решил да се втали с молитви. Но по стечение на обстоятелствата през зимата успяхме да сформираме два хокейни отбора. Далеч сме от калибъра на НХЛ[25], но сме изненадващо добри. И много надъхани за победа.

Бовоар стоеше вторачен в брат Шарл, все едно монахът му говореше на латински. Звучеше направо невероятно. Монаси да играят състезателен хокей? Веднага си ги представи на терен върху замръзналото езеро. Блъскат се един в друг. Черни роби се веят.

Здрав дух в здраво тяло.

Може би тези мъже не бяха чак такива особняци, за каквито ги мислеше.

Или може би точно това ги превръщаше в още по-големи особняци.

— И той? — попита главният инспектор.

— И той какво? — попита лекарят.

— Брат Матю увеличи ли физическото натоварване?

Брат Шарл погледна към тялото върху масата и поклати глава, после срещна погледа на Гамаш. Очите на монаха отново се усмихваха, макар че гласът му звучеше напълно сериозно.

— Приорът не приемаше лесно съвети.

Гамаш задържа погледа му, докато брат Шарл наведе глава и отново заговори.

— Иначе беше в добро здраве.

Главният инспектор кимна и погледна надолу към голия мъж върху масата. С нетърпение беше очаквал да види дали брат Матю наистина има рана в коремната област.

Там обаче нямаше нищо. Само провиснала сивееща кожа. Тялото му, с изключение на счупения череп, беше непокътнато.

Гамаш все още не можеше да види ударите, довели до финалното, катастрофално смазване на черепа. Но щеше да ги открие. Тези неща никога не изникваха неочаквано. Щеше да се появи диря от по-малки рани, синини, наранени чувства. Обиди и забрани.

Главният инспектор щеше да ги проследи. А те неизбежно щяха да го отведат до човека, превърнал този мъж в труп.

Главен инспектор Гамаш погледна към бюрото и пожълтелия лист плътна хартия. С неговите… как се наричаха онези завъртулки?

Невми.

И почти неразбираемия текст.

С изключение на две думи.

Dies irae.

Ден на гняв. От траурната меса.

Какво се бе опитвал да направи приорът в часа на смъртта си? Когато е можел да направи само още едно нещо в живота си, какво бе направил? Не беше написал в меката пръст името на убиеца си.

Не, брат Матю бе мушнал онзи лист в ръкава си и се бе свил на топка около него.

Какво им говореше тази плетеница от несвързани думи? Не много — засега. Освен че брат Матю е умрял, опитвайки се да я опази.