Петата жена

30

В 7:35 часа си тръгна след нощната смяна. Бързаше, подгонена от внезапна тревога. Беше студена, влажна сутрин в Малмьо. Забързано вървеше към паркинга, където се намираше колата й. Обикновено си отиваше вкъщи, за да поспи. Но сега знаеше, че трябва да поеме право към Лунд. Хвърли чантата на задната седалка и се настани на мястото на водача. Когато сграбчи волана, забеляза, че дланите й са изпотени.

Не биваше да се доверява напълно на Катарина Таксел. Твърде слаба беше. Винаги съществува рискът, че ще се огъне. Катарина е от онзи тип хора, които са лесно раними.

Често се бе опасявала, че тя може да се предаде твърде лесно. Въпреки това бе преценила, че упражнява достатъчно силен контрол над нея. Сега вече не беше чак толкова сигурна.

Трябва да я изведа от там, мислила си го бе през цялата нощ. Поне докато тя започне да се разграничава от случилото се.

Няма да е никак трудно да я изведе от апартамента, където живееше. Няма нищо необичайно в това една жена да бъде сполетяна от психически проблеми скоро след като е родила.

С пристигането й в Лунд започна да вали дъжд. Тревогата не я напускаше през цялото време. Паркира на една от страничните улички и тръгна пеш към площада, където се намираше блокът на Катарина Таксел. Изведнъж се спря. После бавно отстъпи няколко крачки назад, сякаш пред нея внезапно бе изникнал див звяр. Долепи се до стената на една къща и се загледа към блока на Таксел.

Отпред имаше паркирана кола. В нея седеше един или може би бяха двама мъже. Веднага разбра, че са полицаи. Бяха поставили Катарина Таксел под наблюдение.

Внезапно я обзе паника. Без да може да се види, знаеше, че лицето й е пламнало от руменина. Получи сърцебиене. Мислите й се разбягаха като подплашени нощни твари в стая, внезапно осветена от запалените лампи. Какво бе казала Катарина Таксел? Защо седяха там пред входа и я наблюдаваха?

Може би просто си въобразявам? Стоеше неподвижно и се опитваше да мисли. Беше сигурна, че Катарина не им беше казала нищо. Иначе не биха я наблюдавали. Вместо това щяха да я отведат в участъка. Значи все пак не беше твърде късно. Едва ли разполагаше с много време. Но не й беше и необходимо. Знаеше какво да направи.

Запали цигара, която си бе свила през нощта. Според разписанието й бе подранила най-малко с един час. Сега обаче наруши правилото. Денят щеше да е много специален. Вече нямаше какво да разтакава.

Постоя там още няколко минути, загледана в колата, спряна пред входа.

После угаси цигарата и забързано се отдалечи.

Когато Валандер се събуди в сряда, малко след шест часа сутринта, все още беше много уморен. Толкова време се беше лишавал от сън. Безсилието бе като оловна тежест, заседнала в дълбините на съзнанието му. Лежеше неподвижен в леглото с отворени очи. Човекът е животно, което живее, за да търпи, помисли си той. Вече мисля, че не мога да се справям.

Седна на края на леглото. Подът под стъпалата му беше леденостуден. Погледна ноктите на краката си. Трябваше да ги изреже. Цялото му тяло се нуждаеше от основен ремонт. Преди месец беше в Рим и бе събирал сили. Ето че сега те се бяха изчерпали. Свършиха за по-малко от месец. С усилие на волята се изправи. После отиде в банята. Студената вода му подейства като шамар. Някой ден ще трябва да се откаже и от това да използва студената вода като стимул да почне да функционира. Избърса се, облече си халата и отиде в кухнята. Винаги един и същи установен ред. Водата за кафето, после прозорецът, термометърът. Валеше дъжд. Четири градуса над нулата. Есен, студът вече ги бе приклещил в здравата си прегръдка. Някой в участъка бе предрекъл, че се задава дълга и протяжна зима. Това го изпълваше с ужас.

Когато кафето бе готово, седна на кухненската маса. Междувременно взе сутрешния вестник. На първата страница имаше снимка от Льодинге. Отпи няколко глътки. Вече бе преодолял първия и най-висок праг на умората. Утрините му приличаха на пътека с препятствия. Погледна часовника. Беше време да се обади на Байба.

Тя отговори при второто позвъняване. Беше си го представял през цялата изминала нощ. Но сега бе различно.

— Уморен съм — извини се той.

— Знам — каза тя. — Но въпросът ми остава.

— Дали искам да дойдеш ли?

— Да.

— Няма нищо, което да желая повече.

Тя му повярва. И отговори, че навярно ще успее да дойде след няколко седмици, в началото на ноември. Още днес щеше да провери кога ще й бъде възможно.

Нямаха нужда да говорят повече. И двамата не обичаха да разговарят по телефона. После, когато Валандер се върна при своята чаша кафе, си помисли, че този път трябва да поговори сериозно с нея. За преместването й в Швеция. За новата къща, която искаше да купи. Може би щеше да й сподели и за кучето.

Дълго остана седнал. Вестникът си остана неразтворен. Едва когато стана седем и половина, се облече. Наложи му се дълго да рови из гардероба, докато намери чиста риза. Беше последната. Трябваше да си запази час в пералнята още същия ден. Тъкмо понечи да излезе от апартамента, когато телефонът иззвъня. Беше автомонтьорът от Елмхулт. Причерня му, като чу крайната цена за ремонта, ала не каза нищо. Монтьорът обеща колата да пристигне в Юстад по-късно през деня. Имал брат, който можел да я докара, а после да вземе влака на връщане. На Валандер щеше да му струва само цената на билета за влака.

Когато излезе на улицата, осъзна, че дъждът е по-силен, отколкото му се видя през прозореца. Прибра се във входа и набра номера на участъка от мобилния. Ебба обеща, че веднага ще да изпрати полицейска кола да го вземе. След по-малко от пет минути колата удари спирачки пред сградата. В осем часа беше вече в кабинета си.

Едва успя да си съблече якето, когато изведнъж всичко около него започна да се случва едновременно.

Ан-Брит Хьоглунд стоеше на вратата. Беше пребледняла.

— Чу ли? — попита тя.

Валандер потръпна. Пак ли се беше случило? Още един убит мъж?

— Току-що дойдох — отвърна. — Какво има?

— Дъщерята на Мартинсон е била нападната.

— Терес ли?

— Да.

— Какво се е случило?

— Нахвърлили се върху й пред училището. Мартинсон току-що си тръгна. Доколкото разбрах от Сведберг, станало, защото Мартинсон е полицай.

Валандер я изгледа недоумяващо.

— Сериозно ли е?

— Била е блъскана и удряна с юмруци по главата. Ритали са я. Не е получила сериозни наранявания. Естествено, изпаднала в шок.

— Кой го е направил?

— Други ученици, по-големи от нея.

Валандер се отпусна на стола.

— Това е ужасно! Но защо?

— Не знам как точно се е случило. Но явно учениците са обсъждали историята с гражданската гвардия. Казали, че полицията не прави нищо. Че сме се предали.

— И са се нахвърлили върху дъщерята на Мартинсон?

— Да.

Валандер усети, че в гърлото му засяда буца. Терес беше тринайсетгодишна и Мартинсон непрекъснато говореше за нея.

— Защо им е да нападат едно невинно дете? — попита той.

— Видя ли вестниците? — попита тя.

— Не.

— По-добре ги прегледай. Хората говорят за Ескил Бенгтсон и останалите. Гледат на арестите като на нарушение на човешките права. Твърдят, че Оке Давидсон е оказал съпротива. Големи репортажи, снимки, дебели заглавия. „На чия страна всъщност е полицията?“

— Не ми трябва да чета тези дивотии — отвърна Валандер с неприязън. — Какво става в училището?

— Хансон отпътува за там. Мартинсон е отвел дъщеря си вкъщи.

— Та значи тези, които са го извършили, са хлапаци от училището?

— Да. Доколкото знаем.

— Иди там — бързо реши Валандер. — Разбери всичко, което можеш. Говори с момчетата. Струва ми се, че ще е най-добре да стоя настрана. Страхувам се да не изгубя контрол.

— Хансон вече е там. Едва ли е необходим още някой.

— Напротив — настоя Валандер. — Държа и ти да отидеш. Със сигурност Хансон ще се справи и сам. И все пак искам ти да прецениш какво всъщност се е случило, от твоя гледна точка, и защо. Колкото повече наши хора има там, толкова по-бързо ще им стане ясно, че гледаме много сериозно на инцидента. Аз смятам да отида у Мартинсон. Всичко друго ще трябва да почака. Най-лошото нещо, което можеш да направиш в тази страна, както и във всяка друга, е да убиеш полицай. Следващото най-лошо е да се посегне на детето на полицай.

— Изглежда, че другите ученици са стояли наоколо и са се смеели.

Валандер вдигна ръце. Не желаеше да чува повече.

Стана от стола и се пресегна за якето си.

— Ескил Бенгтсон и другите ще бъдат пуснати днес — каза той, докато вървяха по коридора. — Но Пер Окесон ще повдигне обвинение.

— Каква ли присъда ще получат?

— Местните хора вече говорят, че ще съберат парите, ако им искат обезщетение. Но можем да се надяваме, че ще ги пратят в затвора. Поне някои от тях.

— Как е Оке Давидсон?

— Отново си е у дома в Малмьо. С дълги болнични.

Валандер спря и я погледна.

— Какво щеше да стане, ако по случайност го бяха убили? И тогава ли щяха да ги глобят?

Не изчака отговора.

Една полицейска кола откара Валандер до дома на Мартинсон, който се намираше в квартал с еднофамилни къщички в източната част на града. Валандер беше идвал няколко пъти тук. Къщата бе скромна. Но в градината Мартинсон и съпругата му бяха вложили много любов. Той позвъни на вратата. Отвори Мария, жената на Мартинсон. Валандер забеляза, че очите й бяха зачервени. Терес бе единствената им дъщеря и най-голямото дете. Освен нея семейството имаше и две момчета. Едното, на име Рикард, стоеше зад нея. Валандер се усмихна и го погали по главата.

— Как сте? — попита той. — Току-що научих. Веднага дойдох.

— Седи на леглото и плаче. Единственият, с когото иска да говори, е баща й.

Валандер влезе. Съблече си якето и си събу обувките. Единият му чорап беше скъсан. Тя му предложи кафе, той прие. В същия миг Мартинсон се зададе надолу по стълбите. Обикновено той беше засмян човек. Сега Валандер забеляза, че лицето му се е превърнало в маска от сиво огорчение. И страх.

— Чух какво се е случило — каза Валандер. — Веднага дойдох.

Настаниха се във всекидневната.

— Как е тя? — попита Валандер.

Мартинсон само поклати глава. Валандер си помисли, че всеки момент ще избухне в сълзи. За пръв път щеше да види колегата си да плаче.

— Напускам — заяви Мартинсон. — Ще говоря с Лиса още днес.

Валандер не знаеше какво да отвърне. Мартинсон с право беше разстроен. Лесно можеше да си представи как би реагирал по същия начин, ако бяха нападнали Линда.

Въпреки това трябваше да се противопостави на това. Последното нещо, което му трябваше сега, бе Мартинсон да напусне. Валандер трябваше да влезе в ролята на адвокат на дявола. Беше му ясно, че единственият, който може да му повлияе да промени решението си, е самият той.

Обаче беше твърде рано. Виждаше колко шокиран е Мартинсон.

Мария влезе с кафе. Съпругът й поклати глава. Не искаше.

— Не си заслужава — обади се той. — Когато започне да се пренася и върху семейството.

— Не — съгласи се Валандер. — Не си заслужава.

Мартинсон не каза нищо повече. Нито Валандер. Веднага след това Мартинсон стана и отново изчезна нагоре по стълбите. Валандер осъзна, че в този момент няма какво повече да стори.

Съпругата на Мартинсон го изпрати до вратата.

— Поздрави я — каза Валандер.

— Дали отново ще ни нападнат?

— Не — отговори Валандер. — Знам, че това, което казвам сега, звучи странно. Сякаш се опитвам да омаловажа произшествието до някаква си дребна злополука. Не такова е намерението ми. Важното е да не губим чувството си за съизмеримост. Да не си вадим погрешни заключения. Става дума за момчета, които навярно са само с няколко години по-големи от Терес. Едва ли са искали да сторят чак такова зло. Сигурно дори не са знаели какво вършат. Това се случи, защото такива като Ескил Бенгтсон и другите в Льодинге организират гражданска гвардия и да насъскват хората срещу полицията.

— Знам — потвърди тя. — Чувам хората да говорят за това и тук, в квартала.

— Съзнавам, че е трудно да разсъждаваш трезво, когато собствените ти деца са потърпевши — допълни Валандер. — Въпреки това трябва да се опитаме да се придържаме към здравия разум.

— Цялото това насилие откъде идва?

— Малко хора са наистина лоши — отговори Валандер. — Поне аз си мисля, че са рядкост. Но пък съществуват лоши обстоятелства, които отключват цялото това насилие. Именно срещу тези обстоятелства трябва да се борим.

— Не става ли все по-лошо и по-лошо?

— Може би — поколеба се Валандер. — Но ако е така, то обстоятелствата са тези, които се променят. А не защото хората са станали по-лоши.

— Страната ни е станала толкова безсърдечна.

— Да — съгласи се Валандер, — наистина е така.

Ръкува се с нея и се качи в полицейската кола, която го чакаше.

— Как е Терес? — попита полицаят, който караше.

— Разстроена е — отговори Валандер. — Както и родителите й.

— Това не те ли вбесява?

— Да — отвърна Валандер. — Вбесява ме.

Валандер се върна в участъка. Хансон и Ан-Брит Хьоглунд все още бяха в училището, където Терес е била нападната. Валандер научи, че Лиса Холгершон е в Стокхолм. За момент се подразни. Ала тя вече бе уведомена за случилото се и следобеда се връщаше в Юстад. Валандер откри Сведберг и Хамрен. Нюберг беше в имението на Холгер Ериксон и търсеше пръстови отпечатъци. Двамата полицаи от Малмьо бяха изчезнали по различни задачи. Със Сведберг и Хамрен седнаха в заседателната зала. Всички бяха разстроени от това, което се беше случило с дъщерята на Мартинсон. Поговориха накратко, после се разотидоха, всеки по делата си. Предната вечер грижливо бяха разпределили задачите помежду си. Валандер се обади на Нюберг на мобилния му телефон.

— Как върви? — попита.

— Мъчно — отвърна Нюберг. — Но май открихме неясен отпечатък горе в наблюдателницата. От долната страна на перилото. Може и да се окаже, че не е негов. Продължаваме да търсим.

Валандер се замисли.

— Искаш да кажеш, че убиецът се е качвал в кулата?

— Защо да не е?

— Може и да си прав. В такъв случай навярно има и угарки от цигари.

— Ако е имало, щяхме да ги намерим още първия път. Сега вече е твърде късно.

Валандер разказа за среднощната си среща с Юлва Бринк в болницата.

— Табелката е в едно найлоново пликче — каза Нюберг. — Ако има добро обоняние, навярно ще може да усети мирис.

— Искам да свършим това колкото се може по-бързо. Можеш и сам да й се обадиш. Сведберг има домашния й телефон.

Нюберг обеща, че ще бъде изпълнено. Валандер откри, че някой беше сложил лист хартия на бюрото му. Писмо от Патентното и регистрационното ведомство, което съобщаваше, че лице с името Харалд Бергрен не се е отказвало или е приемало официално въпросното име. Валандер го остави настрана. Часът беше десет. Все още валеше. Замисли се за снощното заседание. Отново го налегна тревога. Дали наистина бяха на вярната следа? Или пътеката, по която са поели, щеше да ги отведе право в нищото? Застана до прозореца. Водната кула се изпречи пред погледа му. Катарина Таксел е основната ни следа. Тя се е срещала с жената. Какво ли е търсела в Родилното през нощта?

Върна се при бюрото си и се обади на Бирш в Лунд. Отне им почти десет минути, докато успеят да го издирят.

— Всичко е спокойно пред блока й — каза Бирш. — Никакви посещения, освен жена, която идентифицирахме като нейната майка. Катарина излиза веднъж на пазар. Докато майка й беше там да гледа детето. Наблизо има бакалия. Единственото, което ни направи впечатление, е, че си купи много вестници.

— Сигурно е искала да прочете за убийството. Мислиш ли, че знае, че е под наблюдение?

— Не, не мисля. Напрегната е. Но никога не се озърта. Според мен не подозира, че я наблюдаваме.

— Важно е да не разбере.

— През цялото време сменяме хората.

Валандер се приведе над бюрото си и разтвори тетрадката.

— Как върви проучването? Какво знаем за нея?

— И така, тя е на трийсет и три години — осведоми го Бирш. — Което дава разлика във възрастта от осемнайсет години между нея и Блумберг.

— Това е първото й дете — отбеляза Валандер. — Доста е позакъсняла. Жените, които бързат, може би не придирят толкова за разликата във възрастта? Всъщност не съм много запознат с тези въпроси.

— Пък и според думите й Блумберг не е баща на детето.

— Това е лъжа — отсече Валандер и за миг се запита как дръзваше да е толкова самонадеян. — С какво още разполагаш?

— Катарина Таксел е родена в Орльов — продължи Бирш. — Баща й е бил инженер в захарната рафинерия. Умрял, когато е била дете. Колата му била ударена от влак. Близо до Ландскруна. Няма братя и сестри. Отгледана е от майка си. Преместили се в Лунд след смъртта на бащата. Майка й е работила на половин ден в Градската библиотека. Катарина била добра ученичка. Продължила да следва в университета. География и филология. Доста необичайна комбинация. После в Педагогическия университет. Оттогава все преподава. Същевременно е разработила малка фирма, която търгува с козметични продукти за коса. Трябва да е доста предприемчива. Разбира се, името й не се появява в нашите регистри. Прави впечатление на съвсем обикновен човек.

— Бързо сте се справили — похвали ги Валандер.

— Направих както ми каза — отговори Бирш. — Натоварих много хора със задачата.

— Изглежда, все още е в неведение. Ако беше узнала, че я проучваме, щеше да почне да се озърта през рамо.

— Ще видим колко дълго ще издържи. Чудя се дали не трябва да я попритиснем малко.

— И аз си мислех същото — отвърна Валандер.

— Да я задържим ли?

— Не. Но мисля да дойда в Лунд. После двамата с теб можем да започнем, като я разпитаме още веднъж.

— За какво? Ако не й задаваш смислени въпроси, тя ще стане подозрителна.

— Ще измисля нещо по пътя — каза Валандер. — Какво ще кажеш да се срещнем пред блока й в дванайсет часа?

Валандер се разписа за служебна кола и напусна Юстад. Спря на летище „Стуруп“ и изяде един сандвич. Както обикновено се ядоса от цената. Междувременно се мъчеше да измисли въпроси, които да зададе на Катарина Таксел. Не беше достатъчно да се появи и да я пита същите неща като първия път.

Реши, че отправната точка трябва да бъде Йожен Блумберг. Той бе станал жертва на убийство. Необходима им беше всяка информация, която могат да получат за него. Катарина бе просто една от многото, на които задаваха въпроси.

В дванайсет без четвърт, след големи усилия, Валандер успя да намери място за паркиране в центъра на Лунд. Докато вървеше през града, дъждът спря. В главата си започна да формулира въпросите си към Катарина Таксел. Забеляза Бирш отдалеч.

— Чух по новините — каза той. — За Мартинсон и дъщеря му. Гадна работа.

— Напоследък с всичко е така — отвърна Валандер.

— Как е момиченцето?

— Да се надяваме, че ще успее да го забрави. Но Мартинсон заяви, че смята да напусне полицията. Това е нещо, което трябва да предотвратим.

— Ако наистина го е решил, никой няма да може да го спре.

— Не мисля, че ще го направи. Най-малкото възнамерявам да се увери, че наистина знае какво върши.

— Веднъж ме уцелиха с камък в главата — каза Бирш. — Така се разлютих, че настигнах онзи, дето го беше хвърлил. Оказа се, че навремето съм пратил брат му в пандиза. Смяташе, че има пълното право да ме замери с камък по главата.

— Полицаят си остава полицай — каза Валандер. — Особено ако човек вярва на онези, дето хвърлят камъните.

Бирш смени темата.

— За какво смяташ да я разпитваме?

— Йожен Блумберг. Как са се запознали. Трябва да остане с усещането, че й задавам същите въпроси като на много други хора. Общо взето, рутинни въпроси.

— Какво се надяваш да постигнеш?

— Не знам. Но въпреки това смятам, че е необходимо. Нещо може да изскочи.

Влязоха в блока. Изведнъж Валандер усети, че нещо не е наред. Спря се на стълбището. Бирш го изгледа.

— Какво има?

— Не знам. Най-вероятно нищо.

Продължиха нагоре до втория етаж. Бирш позвъни на вратата. Зачакаха. Той позвъни отново. Звънът отекна във вътрешността на апартамента. Спогледаха се. Валандер се наведе и отвори процепа на пощенската кутия. Всичко беше много тихо.

Бирш позвъни отново. Дълги, повтарящи се сигнали. Никой не дойде да отвори.

— Трябва да си е вкъщи — каза той. — Не са докладвали да е излизала.

— Тогава трябва да е изчезнала през комина — пошегува се Валандер. — Тук я няма.

Тичешком слязоха по стълбите. Бирш със замах отвори вратата на полицейската кола. Мъжът зад волана седеше и четеше вестник.

— Излязла ли е? — попита Бирш.

— Вътре е.

— Я помисли пак.

— Има ли задна врата? — попита Валандер.

Бирш повтори въпроса на мъжа зад кормилото.

— Не, доколкото знам.

— Това не е никакъв отговор — сопна се Бирш. — Или има задна врата, или няма.

Отново влязоха в блока. Спуснаха се по няколко стъпала. Вратата към мазетата беше заключена.

— Има ли портиер? — попита Валандер.

— Нямаме време за това — сопна се Бирш.

Той внимателно огледа пантите на вратата. Бяха ръждясали.

— Можем да опитаме — измърмори под носа си.

Засили се и се метна към вратата. Тя се изтръгна от пантите си.

— Нали знаеш, че току-що наруши правилника — отбеляза Валандер без капка ирония.

Влязоха вътре. Коридорът водеше между множество заключени мазета към една врата. Бирш я отвори. Озоваха се в подножието на стълбище, от което се излизаше на улицата.

— И така, тя се е измъкнала през задния вход — обясни той. — И никой дори не си е направил труда да провери дали такъв съществува.

— Може да е още в апартамента — възрази Валандер.

Бирш веднага се досети.

— Самоубийство?

— Не знам. Но трябва да влезем вътре. А нямаме време да чакаме ключар.

— Бива ме да отварям ключалки — отбеляза Бирш. — Трябва само да си взема някои инструменти.

Отне му по-малко от пет минути. Когато се върна, беше запъхтян. Междувременно Валандер се върна при вратата на Катарина Таксел и продължи да звъни. Един възрастен господин отвори съседната врата и попита какво става. Валандер се ядоса. Извади полицейската си значка и я тикна под носа на мъжа.

— Ще ви бъдем благодарни, ако затворите вратата — каза той. — Веднага. И да остане затворена, докато не ви наредя друго.

Мъжът изчезна. Валандер чу как постави верига на вратата.

Бирш разби ключалката за няма и пет минути. Влязоха. Апартаментът беше празен. Катарина Таксел бе взела детето със себе си. Бирш поклати глава.

— Някой ще трябва да отговаря за това — каза.

— Напомня ми за случая Берлинг — вметна Валандер. — Нали той беше излязъл преспокойно през задния вход, докато цялата охрана била съсредоточена отпред.

Обиколиха апартамента. Валандер остана с впечатлението, че е заминала набързо. Спря се пред една бебешка количка и комбинирано столче за лежане и носене, които стояха в кухнята.

— Сигурно са я взели с кола — подхвърли той. — От отсрещната страна на улицата има бензиностанция. Може би някой е видял жена с дете да излиза от блока.

Бирш излезе. Валандер обиколи апартамента още един път. Опита да си представи какво ли се е случило. Защо една жена с току-що родено дете напуска апартамента си? Това, че е използвала задния вход, говореше, че е искала да изчезне, без да я забележат. Означаваше също и че е забелязала, че блокът е под наблюдение.

Тя или някой друг, помисли си Валандер.

Може някой да е забелязал полицаите отвън. После й е позвънил и е организирал бягството.

Седна на един стол в кухнята. Оставаше му да си отговори на още един въпрос. Дали Катарина Таксел и детето й бяха в опасност? Или са излезли от апартамента доброволно?

Някой щеше да е забележи, ако е оказала съпротива, помисли си после. Вероятно е тръгнала доброволно. Има само една причина да го направи. Не е искала да отговаря на въпросите на полицията.

Той стана и отиде до прозореца. Видя Бирш да разговаря с един от служителите на бензиностанцията. В същия миг телефонът звънна. Валандер се сепна. Отиде във всекидневната. Отново се позвъни. Той вдигна слушалката.

— Катарина? — попита женски глас.

— Няма я — отговори той. — Кой я търси?

— Кой сте вие? — попита жената. — Аз съм майката на Катарина.

— Казвам се Курт Валандер. Полицай съм. Нищо не е станало. Катарина я няма тук. Нито нея, нито детето й.

— Това е невъзможно.

— Може да ви се струва така, но нея я няма тук. Дали евентуално не знаете къде би могла да е отишла?

— Не би отишла никъде, без първо да говори с мен.

Валандер бързо взе решение.

— Добре би било да дойдете. Ако не греша, вие живеете наблизо.

— Ще ми трябват не повече от десет минути — отговори тя. — Какво се е случило?

По тона й разбра, че е уплашена.

— Със сигурност съществува разумно обяснение кача той. — Можем да поговорим, когато дойдете.

В момента, в който остави слушалката на вилката, Бирш отваряше вратата.

— Имаме късмет — съобщи той. — Говорих с един, дето работи на бензиностанцията. Будно момче, което си е отваряло очите на четири.

Беше си водил бележки на омазнено листче.

— Сутринта тук спрял един червен „Голф“. Някъде между девет и десет. По-скоро към десет. Една жена излязла през задния вход на блока. Носела дете. Качили се в колата, която потеглила.

Валандер усети как напрежението расте.

— Успял ли е да забележи този, който е карал?

— Шофьорът изобщо не излязъл от колата.

— Тоест не знае дали е бил жена или мъж?

— Попитах го. Даде интересен отговор. Каза, че начинът, по който потеглила колата, сочел, че зад волана е седял мъж.

Валандер се учуди.

— Как е стигнал до този извод?

— Защото колата потеглила рязко. Със свистене на гуми. Жените рядко шофирали по този начин.

Валандер разбра.

— Забелязал ли е нещо друго?

— Не. Но с малко помощ е възможно да си припомни още неща. Както казах, стори ми се човек, който си отваря очите на четири.

Валандер му съобщи, че майката на Катарина Таксел е тръгнала към апартамента.

После замълчаха.

— Какво ли се е случило? — попита Бирш.

— Не знам.

— Дали е в опасност?

— Мислих за това. Според мен не е. Но, естествено, може и да греша.

Влязоха във всекидневната. Едно бебешко чорапче лежеше самотно на пода.

Валандер огледа стаята. Бирш следеше очите му.

— Тук някъде трябва да се намира разковничето — поясни Валандер. — В този апартамент има нещо, което ще ни отведе до жената, която търсим. Намерим ли нея, ще намерим и Катарина Таксел. Тук има нещо, което ще ни подскаже в коя посока да търсим. Трябва да го намерим, ако ще да изкъртим и дюшемето.

Бирш не каза нищо.

Чуха как ключалката изщрака. Значи тя си има собствен ключ. Майката на Катарина Таксел влезе в стаята.