Петата жена

33

Не бяха закъснели.

Бирш бе успял навреме да осигури записващо устройство. След по-малко от час касетата от Лунд беше в Юстад. Събраха се в кабинета на Валандер, където Сведберг донесе касетофон.

Прослушаха разговора на Катарина с майка й в голямо напрежение. Беше кратък. Това бе и първото, което Валандер забеляза. Катарина Таксел не искаше да говори повече от необходимото.

Прослушаха го веднъж, после още един път. Сведберг подаде на Валандер чифт слушалки, за да чува гласовете и на двете по-добре.

— Мамо? Аз съм.

— Господи! Къде си? Какво се е случило?

— Нищо не се е случило. Добре сме.

— Къде си?

— При един добър приятел.

— При кого?

— Един добър приятел. Исках само да се обадя, за да ти кажа, че всичко е наред.

— Какво е станало? Защо изчезна?

— Друг път ще ти обясня.

— У кого си?

— Не знаеш коя е.

— Не затваряй. Какъв е телефонният ти номер?

— Ще затварям. Исках само да ти се обадя, за да не се тревожиш.

Майката се опита да каже още нещо, но Катарина Таксел затвори. Разговорът се състоеше от четиринайсет реплики.

Прослушаха записа най-малко двайсет пъти. Сведберг го записа на един лист.

— Единайсетата фраза е интересна за нас — каза Валандер. — Не знаеш коя е. Какво иска да каже с това?

— Каквото казва — обясни Ан-Брит Хьоглунд.

— Нямам предвид точно това — поясни се Валандер. — Не знаеш коя е. Това може да означава две неща. Че майката не се е срещала с нея. Или че майката не е разбрала какво означава тя за дъщеря й.

— Първото май е по-вероятно — рече Ан-Брит Хьоглунд.

— Надявам се да грешиш — отвърна Валандер. — Защото в такъв случай ще ни е по-трудно да я идентифицираме.

Докато те говореха, Нюберг прослушваше записа със слушалките. Звукът, който се процеждаше, им подсказа, че е усилил силата му докрай.

— Чува се нещо като фон — вметна Нюберг. — Някакво чукане.

Валандер си сложи слушалките. Нюберг беше прав. В звуковия фон се чуваха ритмични глухи удари.

Другите прослушаха записа един по един. Никой не можа да каже със сигурност какво е.

— Къде е тя? — попита Валандер. — Стигнала е някъде. При жената, която я е отвела. И някъде наблизо се чува звук от силно чукане.

— Може ли да е близо до строителна площадка? — подхвърли Мартинсон.

Това бе първото нещо, което каза, откакто бе решил отново да започне работа.

— Това е един от вариантите — обясни Валандер.

Прослушаха записа още един път. Определено беше звук от чукане. Валандер взе решение.

— Изпратете записа в Линшьопинг — предложи той. — Помолете ги да направят анализ. Може да ни помогне, ако успеем да определим какъв е звукът.

— Колко ли строителни площадки има, и то само в Сконе? — запита се Хамрен.

— Може да е от нещо друго — каза Валандер. — Нещо, което да ни подскаже местонахождението й.

Нюберг изчезна с касетата. Останаха в кабинета на Валандер, облегнати на стените и бюрото му.

— От сега нататък важат три неща — продължи Валандер. — Трябва да се концентрираме. Някои от версиите засега ще зарежем. Трябва да продължим да събираме информация за живота на Катарина Таксел. Коя е тя? Каква е? Приятелите й. Какъв е животът й. Това първо. А второто нещо, което трябва да разберем, е: при кого се намира в момента.

Направи кратка пауза, преди да продължи.

— Ще изчакаме, докато Хансон се върне от Льодинге. Смятам, че третата ни задача ще е да започнем да разкопаваме в имота на Холгер Ериксон.

Никой не възрази. Разделиха се. Валандер щеше да замине за Лунд и смяташе да вземе Ан-Брит Хьоглунд със себе си. Вече бе късно следобед.

— Имаш ли си детегледачка? — попита я, щом останаха насаме в стаята.

— Да — отвърна тя. — Слава богу, точно сега съседката ми се нуждае от пари.

— Как всъщност можеш да си го позволиш? — попита Валандер. — Заплатата ти не е кой знае колко голяма.

— Аз не мога да си го позволя — отговори тя, — но мъжът ми печели добре. Това ни спасява. Прави ни семейство за завиждане в днешно време.

Валандер се обади на Бирш и съобщи, че са на път.

Остави Ан-Брит да шофира. Вече не разчиташе на собствената си кола въпреки прескъпия ремонт.

Пейзажът бавно изчезна в здрача. Над нивите духаше студен вятър.

— Ще започнем с дома на майката на Катарина Таксел — каза той. — После пък ще се върнем в нейния апартамент.

— Какво смяташ, че ще откриеш? Вече си обискирал апартамента. А обикновено не пропускаш нищо.

— Едва ли ще открием нещо ново. Може би някоя връзка между два детайла, която не съм видял първия път.

Тя караше бързо.

— Имаш ли навик да потегляш рязко? — ненадейно попита Валандер.

Тя го стрелна с поглед.

— Случва се — отговори му. — Защо питаш?

— Защото се чудя дали зад волана на червения „Голф“, който е взел Катарина Таксел, е седяла жена.

— Това не е ли от нещата, в които сме сигурни?

— Не — отвърна Валандер. — Не го знаем със сигурност. Почти нищо не знаем със сигурност.

Седеше, загледан през страничния прозорец. Тъкмо минаваха покрай замъка „Маршвинсхолм“.

— Има и още едно нещо, което не знаем със сигурност — каза той след малко. — Но все повече и повече се убеждавам, че е точно така.

— Какво?

— Че тя е сама. Няма мъж до себе си. Изобщо няма никого. Ние не търсим жена, която да ни отведе по-нататък по веригата. Тя няма среда, няма никакво минало. Зад нея няма нищо. Тя е. Никой друг.

— Тоест тя е извършила убийствата? Поставила е капана? Държала е Рюнфелд в плен и после го е удушила? Хвърлила е Блумберг в езерото жив, завързан в чувал?

Валандер отговори на въпроса с въпрос.

— Спомняш ли си, че на един по-ранен етап от разследването говорихме за езика на убиеца? Че той или тя иска да ни каже нещо? За демонстративното в подхода?

Тя си спомняше.

— Осъзнах, че още от самото начало сме гледали в правилната посока. Но сме разсъждавали погрешно.

— Че една жена се държи като мъж?

— Може би не самото поведение. Но тя вършеше неща, които ни подведоха да мислим, че става дума за брутални мъже.

— Тоест трябвало е да мислим за жертвите. Понеже те са били насилниците?

— Точно така. Не за извършителя. Разчетохме погрешен код в това, което виждахме.

— Именно това е най-трудно за възприемане — отбеляза тя. — Че една жена е способна на подобно нещо. Не говоря за физическата сила. Аз например съм силна колкото мъжа ми. Той среща големи трудности да ме победи на канадска борба.

Валандер я погледна изненадано. Тя забеляза погледа му и се засмя.

— Всеки се забавлява посвоему.

Валандер кимна.

— Спомням си, че като малък с майка ми се състезавахме кой е по-силен при дърпане на пръсти — каза той. — Май все аз я побеждавах.

— Може би те е оставяла да я победиш.

Завиха към „Стуруп“.

— Не знам какви са мотивите на тази жена — продължи Валандер. — Но ако я намерим, мисля, че ще срещнем човек, с какъвто не сме си имали работа преди.

— Чудовище в женски образ?

— Може би. Ала и това не е сигурно.

Телефонът в колата прекъсна разговора. Валандер вдигна. Беше Бирш. Обясни им откъде да минат, за да стигнат до дома на майката на Катарина Таксел.

— Как е малкото й име? — попита Валандер.

— Хедвиг. Хедвиг Таксел.

Бирш обеща да предупреди, че идват. Валандер сметна, че ще пристигнат след малко повече от половин час.

Здрачът ги обгърна.

Бирш стоеше на стълбите, за да ги посрещне. Хедвиг Таксел живееше в края на уличка с еднофамилни къщи в покрайнините на Лунд. Валандер предположи, че къщите са строени в началото на шейсетте години. Плоски покриви, правоъгълни сандъци, обърнати към малки вътрешни дворчета. Имаше спомен за случаи, когато такива покриви са пропадали след обилен снеговалеж. Бирш ги изчака, докато паркираха.

— За малко да пропуснем обаждането, докато донесем техниката на място — каза той.

— Не че дотук ни е вървяло като по вода — отвърна Валандер. — Какво е впечатлението ти от Хедвиг Таксел?

— Силно се тревожи за дъщеря си и внучето. Но сега изглежда по-овладяна, отколкото миналия път.

— Ще ни съдейства ли? Или предпазва дъщеря си?

— Струва ми се, че просто иска да знае къде е.

Бирш ги пропусна да влязат във всекидневната. Без да може да каже как и защо, Валандер имаше усещането, че стаята напомня за апартамента на Катарина Таксел. Майка й дойде и ги поздрави. Както обикновено Бирш остана по-назад. Валандер я наблюдаваше. Беше пребледняла. Очите й неспокойно шареха. Това не го изненада. Докато слушаше записа, бе успял да долови възбудата в гласа й. Беше разтревожена и напрегната до краен предел. Точно затова бе поискал Ан-Брит Хьоглунд да го придружи. Тя имаше дарбата да успокоява разстроените свидетели. Хедвиг Таксел не изглеждаше да е нащрек. Остана с впечатлението, че се радва, задето не й се налага да стои сама. Насядаха. Валандер предварително беше подготвил първите въпроси.

— Госпожо Таксел, нуждаем се от помощта ви. Трябва да получим отговори на някои въпроси, свързани с Катарина.

— Защо мислите, че тя знае нещо за тези ужасяващи убийства? Съвсем наскоро роди.

— Не смятаме, че е замесена по някакъв начин — любезно отвърна Валандер. — Но сме длъжни да проверим всеки, който би могъл да има някакви сведения.

— Какво би могла да знае тя?

— Именно това се надявам да ни кажете.

— Не можете ли вместо това да я издирите? Не разбирам какво се е случило.

— Сигурен съм, че тя е в безопасност — каза Валандер, но не успя напълно да прикрие колебанието си.

— Никога не е постъпвала така преди.

— Госпожо Таксел, имате ли някаква идея къде може да е тя?

— Казвам се Хедвиг.

— Знаете ли къде може да е тя?

— Не. Умът ми не го побира.

— Вероятно Катарина има много приятели?

— Не, няма. Ала тези, които има, са й много близки. Нямам представа къде може да е.

— Може би има някой приятел, с когото не се вижда толкова често? Или някого, с когото се познава отскоро?

— Кой би могъл да е бъде?

— Или може би някой стар познат, с когото е подновила отношенията си?

— Щях да знам за това. Ние имаме много добри отношения. Много по-добри, отколкото обикновено между майка и дъщеря.

— Не смятам, че е имало някакви тайни помежду ви — търпеливо рече Валандер. — Но много рядко човек знае всичко за някой друг. Например знаете ли кой е баща на детето й?

Валандер не бе възнамерявал да хвърли въпроса в лицето й. Тя се сви.

— Опитвах се да я накарам да говори за това — рече тя. — Ала тя отказваше.

— Значи не знаете кой е той? Нямате ли поне някакво предположение?

— Не знаех дори, че се вижда с някого.

— Но сте знаели, че е имала връзка с Йожен Блумберг?

— Знаех. Не го харесвах обаче.

— Защо не? Защото е бил вече женен?

— Не знаех за това, преди да видя некролога му във вестника. Бях шокирана.

— Защо не го харесвахте?

— Не знам. Беше неприятен.

— А знаехте ли, че е малтретирал Катарина?

Ужасът й беше неподправен. За миг на Валандер му стана жал за нея. Светът й се разпадаше. Сега ще бъде принудена да осъзнае колко малко неща е знаела за дъщеря си. Как доверието, което е смятала, че съществува помежду им, не е било друго, освен външна обвивка.

— Нима я е биел?

— По-лошо от това. Малтретирал я е по различни начини.

Тя го изгледа невярващо, но разбра, че казва истината. Не можеше да се предпази от нея.

— Смятам също, че по всяка вероятност Йожен Блумберг е бащата на детето й. Въпреки че са се разделили.

Тя бавно поклати глава. Мълчеше. Валандер се уплаши да не получи нервна криза. Погледна към Ан-Брит Хьоглунд. Тя кимна. Реши, че му дава знак да продължи. Бирш стоеше неподвижен зад тях.

— Приятелите й — каза Валандер. — Трябва да се срещнем и да поговорим с тях.

— Вече ви казах кои са. И вие разговаряхте с тях.

Тя изреди три имена. Бирш потвърди с кимване.

— И няма никой друг?

— Не.

— Членува ли в някое дружество?

— Не.

— Ходила ли е на екскурзии в чужбина?

— Обикновено пътуваме заедно веднъж в годината. Най-често през зимната ваканция на учениците. До Мадейра, Мароко, Тунис.

— Тя няма ли някакво хоби?

— Чете много. Обича да слуша музика, но фирмата за козметика поглъща голяма част от времето й. Работи много.

— И нищо друго?

— Понякога играе бадминтон.

— С кого? С някоя от трите си приятелки ли?

— С една учителка. Струва ми се, че се казва Карлман. Не я познавам обаче.

Валандер не можеше да прецени дали това е важно. Ала все пак това беше ново име.

— В едно и също училище ли работят?

— Вече не. По-рано, преди няколко години.

— Спомняте ли си малкото й име?

— Никога не сме се запознавали.

— Къде играеха обикновено?

— На стадион „Виктория“. От апартамента й се стига много бързо пеша.

Бирш дискретно напусна стаята и излезе в антрето. Валандер знаеше, че ще започне да издирва жената с фамилия Карлман.

Отне му по-малко от пет минути.

Бирш направи знак на Валандер, който се изправи и излезе в антрето. Междувременно Ан-Брит Хьоглунд се опитваше да изясни какво всъщност знае Хедвиг Таксел за връзката на дъщеря си с Йожен Блумберг.

— Беше лесно — каза Бирш. — Аника Карлман. Тя е правела резервациите и е плащала за игрището. Ето го адреса. Не е далеч от тук. Лунд все още е малък град.

— Тогава отиваме там — предложи Валандер.

Върнаха се в стаята.

— Аника Карлман — съобщи. — Живее на „Банкгатан“.

— Никога не съм чувала малкото й име — каза Хедвиг Таксел.

— Ще ви оставим двете сами за малко — продължи Валандер. — Трябва да говорим с нея още сега.

Напуснаха къщата и потеглиха с колата на Бирш. Отне им по-малко от десет минути да стигнат. Часът беше шест и половина. Аника Карлман живееше в кооперация от началото на века. Бирш позвъни по домофона. Отговори мъжки глас. Бирш се представи и входната врата се отвори. На втория етаж го чакаше отворен апартамент. Там бе застанал мъж, който ги очакваше. Представи се.

— Аз съм съпругът на Аника. Какво се е случило?

— Нищо особено — отвърна Бирш. — Трябва само да й зададем няколко въпроса.

Покани ги да влязат. Апартаментът беше просторен и луксозно обзаведен. От стаите се чуваше музика и детски гласове. Веднага след това дойде Аника. Беше висока, носеше анцуг.

— Едни полицаи искат да разговарят с теб.

— Трябва да ви зададем няколко въпроса за Катарина Таксел — обясни Валандер.

Седнаха в стая, чиито стени бяха покрити от горе до долу с книги. Валандер се зачуди дали мъжът на Аника Карлман също не е учител.

Заговори направо.

— Колко добре познавате Катарина Таксел?

— Играехме заедно бадминтон. Но не общувахме много.

— Предполагам, знаете, че й се е родило дете?

— Не сме играли бадминтон от пет месеца именно поради тази причина.

— Възнамерявахте ли да започнете да играете отново?

— Уговорката ни беше тя да се обади.

Валандер назова поименно трите й приятелки.

— Не ги познавам. С нея бяхме просто партньори по бадминтон.

— От колко време?

— От около пет години. Преподавахме в едно и също училище.

— Нима е възможно пет години редовно да играеш бадминтон с някого, без да го опознаеш?

— Напълно възможно е.

Валандер се замисли как да продължи. Аника Карлман даваше ясни отговори. Въпреки това той усещаше как се отдалечават от нещо съществено.

— Виждали ли сте я някога в компанията на друг човек?

— Мъж или жена?

— Мъж като начало.

— Не.

— Дори и когато сте били колежки?

— Тя доста странеше от останалите. Е, имаше един учител, който проявяваше интерес към нея. Тя се държеше много безразлично. Може да се каже, че направо го отблъсна. Но имаше подход към учениците. Беше много способна. Упорита и способна учителка.

— Виждали ли сте я някога заедно с жена?

Още докато я разпитваше, Валандер вече бе изгубил всяка надежда въпросът му да доведе до нещо важно. Оказа се, че твърде рано е развял бялото знаме.

— Всъщност да. Преди около три години.

— Коя беше тя?

— Не знам как се казва, но знам какво работи. Цялата среща беше доста странна.

— Какво работи?

— Какво работи сега не зная. Но тогава сервираше в един вагон-ресторант.

Валандер смръщи чело.

— Нима сте срещнали Катарина Таксел във влак?

— Случайно я мярнах в града заедно с друга жена. Вървях от отсрещната страна на улицата. Дори не се поздравихме. Няколко дни по-късно пътувах до Стокхолм. Малко след Алвеста отидох във вагон-ресторанта. Когато плащах, разпознах жената, която работеше там. Беше същата, която видях заедно с Катарина.

— Казахте, че не й знаете името?

— Не.

— Но после разказахте за това на Катарина, нали?

— Всъщност не. Вече го бях забравила. Важно ли е?

Валандер внезапно се сети за влаковото разписание, което откри в секретера на Катарина Таксел.

— Може би. Какъв ден беше? В кой влак пътувахте?

— Как бих могла помня? — възкликна тя. — Беше преди три години.

— Може би пазите някой стар календар? Моля ви, опитайте да си спомните.

Съпругът, който досега бе седял и мълчаливо бе слушал, се изправи.

— Ще донеса бележника — каза той. — През деветдесет и първа година ли е било или през деветдесет и втора?

Тя се помъчи да си спомни.

— През деветдесет и първа година, февруари или март.

Изминаха няколко минути в мълчаливо очакване. Към музиката от вътрешността на апартамента се присъедини и звукът на телевизора. Мъжът се върна и й подаде старо черно тефтерче. Тя прелисти през няколко месеца. Скоро намери каквото търсеше.

— Пътувах до Стокхолм на деветнайсети февруари деветдесет и първа година. Влакът е потеглил в седем часа и дванайсет минути. Три дни по-късно си заминах обратно. Бях на гости при сестра ми.

— Не видяхте ли жената на връщане?

— Никога повече не я видях.

— Но сте сигурна, че е била тя? Същата, която сте срещнали на улицата тук в Лунд? Заедно с Катарина?

— Да.

Валандер замислено я изучаваше.

— И няма нищо друго, което смятате, че може да се окаже важно за нас?

Тя поклати глава.

— Сега осъзнавам, че действително не знам нищо за Катарина. С изключение на това, че играе добре бадминтон.

— Как бихте я описали като човек?

— Трудно. Може би това е описание само по себе си. Труден за описване човек. Имаше променливи настроения. Случваше се да е потисната. Онзи път, когато я видях заедно със сервитьорката на улицата, се смееше.

— Сигурна ли сте?

— Да.

— Сещате ли се за още нещо, което може да се окаже важно?

Валандер забеляза, че тя се опитва да им помогне.

— Мисля, че й лисва баща й — каза тя след малко.

— Защо смятате така?

— Трудно ми е да кажа. По-скоро имам такова усещане. Заради начина, по който се държеше с мъжете, които бяха на възраст да й бъдат бащи.

— Как се държеше?

— Започваше да се държи неестествено. Ставаше неуверена.

Валандер за миг обмисли това, което бе казала. За бащата на Катарина, който починал, докато е била още дете. Запита се и дали това, което им каза Аника Карлман, можеше да повлияе на отношенията между Катарина и Йожен Блумберг.

Отново я погледна.

— Нещо друго?

— Няма друго.

Валандер кимна на Бирш и стана.

— В такъв случай няма да ви безпокоим повече — каза той.

— Естествено, разбунихте любопитството ми — отвърна тя. — Защо й е на полицията да задава въпроси, ако не се е случило нещо?

— Много неща се случиха — отвърна Валандер. — Но не и с Катарина. Уви, това е единственият отговор, който мога да ви дам засега.

Излязоха от апартамента. После останаха прави на стълбищната площадка.

— Трябва да намерим тази келнерка — предложи Валандер. — Като се изключи една снимка, на която е млада и е на разходка в Копенхаген, никой не е описвал Катарина Таксел като засмян човек.

— Шведските железници си имат списъци с личния състав — отбеляза Бирш. — Но се съмнявам, че е възможно да го изясним още тази вечер. Все пак става въпрос за неща отпреди три години.

— Трябва да опитаме — предложи Валандер. — Естествено, не мога да очаквам от теб да се занимаваш с това. Ние можем да движим нещата от Юстад.

— Имате си предостатъчно работа — каза Бирш. — Аз ще се нагърбя.

Валандер разбра, че Бирш е искрен. За него това не беше никаква саможертва.

Потеглиха обратно към къщата на Хедвиг Таксел. Бирш остави Валандер там, а той самият продължи към участъка, за да се заеме с издирването на келнерката от вагон-ресторанта. Валандер се запита дали задачата изобщо бе изпълнима.

Тъкмо щеше да позвъни на вратата, когато телефонът му забръмча. Беше Мартинсон. По гласа му долови, че вече е започнал да се отърсва от унинието си. Явно ставаше по-бързо, отколкото Валандер се бе надявал.

— Как върви? — попита Мартинсон. — Още ли си в Лунд?

— Опитваме се да издирим една келнерка във вагон-ресторант — отвърна Валандер.

Мартинсон бе достатъчно благоразумен да не го разпитва повече за това.

— Тук се случиха доста неща — продължи Мартинсон. — Първо, Сведберг успя да намери човека, който се е занимавал с отпечатването на стихосбирките на Холгер Ериксон. Явно е доста възрастен. Но е с акъла си. Освен това не се е притеснявал да си каже мнението за Ериксон. Явно винаги му е било трудно да си получава парите за печатарските услуги навреме.

— Казал ли е нещо, което вече не знаем?

— Изглежда, Холгер Ериксон редовно е пътувал до Полша, още от следвоенните години. Възползвал се е от беднотията там, за да си купува жени. Щом се връщал у дома, имал навик да се хвали със завоеванията си. Старият печатар наистина не се е поколебал да си каже каквото мисли.

Валандер си спомни какво му беше споменал Свен Тюрен при един от първите им разговори. Сега това се потвърждаваше. Криста Хаберман не беше единствената полякиня в живота на Холгер Ериксон.

— Сведберг се двоумеше дали си струва да се свързваме с полицията в Полша — каза Мартинсон.

— Сигурно трябва — отвърна Валандер. — Но засега смятам да изчакаме.

— Има още — каза Мартинсон. — Сега ще ти дам да говориш с Хансон.

В слушалката нещо изпука. После Валандер чу гласа на Хансон.

— Вече имам доста ясна представа за това кой е обработвал земята на Ериксон — поде той. — В цялата история се откроява едно-единствено нещо.

— Какво?

— Нескончаеми разправии. Ако се вярва на източниците ми, Холгер Ериксон е притежавал невероятен талант да си разваля отношенията с хората. Човек може да си помисли, че това е било най-голямата му страст. Постоянно си е създавал нови врагове.

— Имотите — нетърпеливо се обади Валандер.

Усети промяната в гласа на Хансон, докато му отговаряше. Звучеше по-сериозно.

— Ровът — каза Хансон. — Там, където намерихме Ериксон да виси набучен на коловете.

— Какво за него?

— Бил е изкопан преди години. Не го е имало в началото. Никой всъщност не е разбрал защо му е било на Ериксон да го прокопава. Не му е бил необходим за дренирането. Земята е била изкопана и натрупана върху хълма, така че да стане по-висок. Точно където в момента се намира кулата.

— Не си бях представял ров — отбеляза Валандер. — Не изглежда вероятно да има нещо общо с предполагаем гроб.

— Отначало и аз си помислих същото — заяви Хансон. — После излезе наяве още нещо, което ме накара да си променя мнението.

Валандер затаи дъх.

— Ровът е бил изкопан през шейсет и седма година. — Земеделецът, с когото говорих беше сигурен. Изкопан е през късната есен на шейсет и седма.

Валандер веднага разбра важността на това, което му казваше Хансон.

— Тоест това означава, че ровът е бил прокопан по същото време, когато изчезва Криста Хаберман — вметна Валандер.

— Моят земеделец е даже още по-точен. Сигурен е, че ровът е бил изкопан в края на октомври. Помнел го заради сватба, която се състояла в Льодинге, в последния ден на октомври шейсет и седма. Ако вземем предвид датата, на която Криста Хаберман е била видяна жива за последен път, то времето напълно съвпада. Отива с колата до Свенставик. Убива я и заравя трупа й. Изниква ров. При това ров, от който няма нужда.

— Отлично — зарадва се Валандер. — Това означава нещо.

— Ако тя е там, то знам откъде да започнем да търсим — продължи Хансон. — Земеделецът твърдеше, че започнали да копаят рова югоизточно от хълма. Ериксон наел багер. Първите дни копал сам. После оставил други да се погрижат за остатъка от рова.

— Именно там трябва да започнем разкопките — каза Валандер, усещайки как неохотата му расте. Най-много от всичко му се щеше да е сбъркал. Сега беше сигурен, че Криста Хаберман е заровена там, където казваше Хансон.

— Започваме още утре — додаде Валандер. — Искам да подготвиш всичко.

— Ще бъде невъзможно да го опазим в тайна — каза Хансон.

— Трябва поне да опитаме — насърчи го Валандер. — Искам да поговориш за това с Лиса Холгершон, Пер Окесон и с останалите.

— Има нещо, което ме обърква — каза Хансон колебливо. — Какво всъщност ще докаже, ако я намерим? Че Холгер Ериксон я е убил? Можем да приемем, че е така, макар че е невъзможно да докажем вината на един мъртвец. Не и в този случай. Но с какво ще ни помогне това за разкриването на убийствата, с което се занимаваме в момента?

Въпросът беше повече от основателен.

— Най-вече ще си изясним, че сме на прав път — обобщи Валандер. — Че мотивът, който свързва тези убийства, е отмъщение. Или омраза.

— Още смяташ, че зад всичко това стои жена, нали?

— Да — отговори Валандер. — Сега повече от всякога.

Когато разговорът приключи, Валандер остана отвън в есенната вечер. Небето беше безоблачно и ясно. Лек ветрец погали лицето му.

Бавно и полека започнаха да се приближават към нещо — към центъра, който търсеше вече точно един месец.

Нямаше ни най-малко понятие какво щяха да открият там.

Жената, която се опитваше да си представи и която през цялото време се изплъзваше.

Същевременно усещаше, че може би ще може донякъде да я разбере.

Почука на вратата и влезе.

Тя внимателно открехна вратата на стаята, където спяха. Новороденото лежеше по гръб в бебешкото креватче, което бе купила същия ден. Катарина Таксел лежеше свита, в поза на зародиш, на съседното легло. Стоеше, без да мърда, и ги наблюдаваше. Сякаш виждаше себе си. Или може би в креватчето лежеше сестричката й.

Изведнъж престана да вижда ясно. Отвред я обграждаше кръв. Не само децата се раждаха в кървища. Самият живот се бе зародил в кръвта, която потича, щом човек разреже кожата си. Кръв, която си има собствени спомени за това през какви жили е текла някога. Сега вече можеше да го види по-ясно. Майка си, която пищи, и мъжът, надвесен над масата, където тя лежи просната, с разкрачени крака. Въпреки че бяха изминали повече от четирийсет години, миналото отново я връхлетя изневиделица. Цял живот се бе опитвала да избяга. Но беше невъзможно. Спомените винаги я настигаха.

Сега вече нямаше нужда да се бои от спомените. Не и сега, когато майка й беше мъртва и тя имаше свободата да прави каквото иска. Да направи всичко, което е необходимо, за да държи спомените на разстояние.

Замайването премина така бързо, както се беше появило. Предпазливо се приближи до креватчето и погледна спящото дете. Това не беше нейната сестричка. Това дете вече си имаше личице. Сестричката й не бе живяла достатъчно дълго, за да се сдобие със собствено лице. Това беше новороденото дете на Катарина Таксел. Не на нейната майка. Детето на Катарина, на което мъката щеше да му бъде спестена. Нямаше да има спомени, които да го преследват.

Сега отново беше спокойна. Спомените си бяха отишли. Вече нямаше да я сварват неподготвена.

Това, което вършеше, беше правилно. Предпазваше хората от това да ги измъчват по начина, по който бяха измъчвали и нея. Онези мъже, които бяха вършили насилие, но които обществото не беше наказало, тя оставяше да пребродят най-трудния от всички пътища. Поне си представяше, че е така. Че един мъж, чийто живот бива отнет от жена, никога няма да проумее какво всъщност му се случва.

Всичко е спокойно. Това беше най-важното. Беше постъпила правилно, като взе нея и бебето. Беше хубаво, че може да говори спокойно, да слуша, да каже, че всичко, което се беше случило, е за добро. Йожен Блумберг се беше удавил. Това, което пишеше във вестниците за някакъв чувал, бяха само слухове и драматични преувеличения. Йожен Блумберг го нямаше. Ако се беше спънал или препънал и се беше удавил, никой нямаше вина за това. Съдбата бе решила така. А съдбата е справедлива. Беше повтаряла това до припадък и сякаш Катарина вече бе започнала да разбира.

Правилно беше да я вземе със себе си. Макар и заради това да се бе наложило предната вечер да уведоми жените, които трябваше да дойдат, че този път ще пропуснат седмичната си сбирка. Не искаше да наруши разписанието. Това създаваше хаос и я караше да губи съня си. Но се наложи. Не всичко може да се планира. Въпреки че хич да не й се щеше да го признае.

Докато Катарина и бебето бяха при нея, тя също живееше в къщата във Волшьо. От апартамента в Юстад бе взела със себе си само най-необходимото. Униформите си и кашончето, в което съхраняваше листчетата и регистъра с имена. Сега, когато Катарина и бебето спяха, нямаше нужда да чака повече. Изсипа листчетата върху пещта, размеси ги и после започна да ги взима наслуки.

Едва от деветия път успя да хване листче с нарисувано черно кръстче. Разтвори регистъра и бавно прегледа списъка с имената. Спря се при цифрата девет. Прочете името. Туре Грунден. Застина и се втренчи пред себе си. Образът му бавно започна да изплува. Отначало като смътна сянка, едва различими контури. После лице, самоличност. Сега си го спомни. Знаеше кой е. И какво беше направил.

Беше преди повече от четири години. Тогава работеше в болницата в Малмьо. Вечерта точно преди Коледа. Работеше в Спешното отделение. Жената, която докараха с линейката, беше мъртва при пристигането. Беше загинала при пътна злополука. Придружаваше я съпругът й. Беше разстроен, ала все пак овладян. Веднага заподозря нещо. Беше го виждала толкова пъти преди. Жената беше мъртва, нямаше какво повече да сторят. Дръпна един от присъстващите полицаи настрана и го попита какво се е случило. Станал бил трагичен инцидент. Съпругът изкарвал колата на заден ход от гаража и не забелязал, че тя стояла зад нея. Прегазил я: едното задно колело на тежко натоварената кола беше минало през главата й. Една злополука, каквато не бива да се случва. Но въпреки това се беше случила. В един миг, когато никой не я наблюдаваше, отви чаршафа и погледна мъртвата жена. Не беше лекарка, но й се стори, че е била прегазена повече от веднъж. После започна да проучва въпроса. Жената, която сега лежеше мъртва на носилката, няколко пъти бе лежала в болницата. Един път паднала от стълба. Друг път си била ударила силно главата в циментов под, когато се спънала в мазето. Написа анонимно писмо до полицията и им каза, че това е убийство. Говори с лекаря, който бе направил аутопсията. Но нищо не се случи. Мъжът се отърва само с глоба — или беше условна присъда — за това, което бе квалифицирано като престъпна небрежност. Не последва нищо друго. А жената беше мъртва.

Досега. Всичко ще бъде поправено. Всичко, освен живота на мъртвата жена. Него нямаше да й го върнат.

Започна да планира как щеше да стане всичко. Но нещо й пречеше. Мъжете, които наблюдаваха блока на Катарина Таксел. Бяха дошли, за да я спрат. Чрез Катарина щяха да се опитат да се доближат до нея. Може би вече бяха заподозрели, че зад случилото се стои жена? Беше го предвидила. Отначало щяха да сметнат, че е мъж. Едва после щяха да се усъмнят. Накрая щяха да се усетят, че търсят в грешната посока.

Естествено, никога нямаше да я намерят. Абсолютно никога.

Погледна пещта. Помисли си за Туре Грунден. Който живее в Хеслехолм и работи в Малмьо.

Внезапно разбра как ще го направи. Беше почти нелепо лесно.

Дори можеше да го направи, докато е на смяна.

В работно време. И срещу заплащане.