Петата жена

2

В понеделник сутринта, на двайсет и шести септември, малко след пет часа Курт Валандер се събуди в леглото си, в апартамента на улица „Мариягатан“ в центъра на Юстад.

Първото, което направи, щом отвори очи, бе да огледа ръцете си. Бяха почернели. Отпусна глава на възглавницата и се заслуша в есенния дъжд, който барабанеше по прозореца на спалнята. Изпълни го чувство на задоволство при спомена за екскурзията, завършила преди два дни на летище „Каструп“ в Копенхаген. Прекара цяла седмица заедно с баща си в Рим. Времето беше много топло и хвана тен. През следобедите, когато жегата бе най-голяма, се разполагаха на някоя пейка в градините на „Вила Боргезе“, така че баща му да си седи на сянка, докато Курт събличаше ризата си и зажумяваше с лице към слънцето. Това бе единственото противоречие, възникнало помежду им през цялата екскурзия — баща му не проумяваше как може да е толкова суетен, че да си губи времето в опити да придобие слънчев загар. Този незначителен сблъсък възникна сякаш единствено за да им даде отправна точка към пътуването.

Щастливото пътуване, помисли си Валандер, докато лежеше в леглото. Баща ми и аз отидохме в Рим и всичко мина като по вода. По-добре, отколкото изобщо съм могъл да си представя или да се надявам.

Погледна към часовника, който стоеше на нощната масичка. Тази сутрин трябваше да се върне на работа. Но не бързаше. Можеше да остане още малко в леглото. Протегна се към купчината вестници, които бе прелистил предната вечер. Започна да чете за резултатите от парламентарните избори. Тъй като в изборния ден беше в Рим, пусна бюлетината по пощата. Сега разбираше, че социалдемократите са спечелили малко повече от четирийсет и пет процента от гласовете. Какво всъщност означава това? Ще настъпят ли някакви промени?

Пусна вестника на пода. Мислено още веднъж се озова в Рим.

Бяха отседнали в сравнително евтин хотел, близо до площада „Кампо де Фиори“. От терасата на покрива точно над двете им стаи се откриваше красив изглед към целия град. Там пиеха сутрешното си кафе и планираха какво ще правят през деня. Между тях нито веднъж не възникнаха различия. Бащата му знаеше точно какво иска да види. Валандер понякога се безпокоеше, че той иска твърде много, няма да му стигнат силите. През цялото време търсеше признаци, че баща му е объркан или отсъстващ. Алцхаймер — болестта със странно име, витаеше около тях и двамата го осъзнаваха. Ала през цялата тази изпълнена с радост седмица баща му бе в отлично настроение. Валандер усети как в гърлото му засяда буца в мига, в който осъзна, че тяхното пътешествие вече е в миналото и от него е останал само спомен. Повече никога няма да се върнат в Рим; това ще си остане единственият път, когато той и почти осемдесетгодишният му баща отиват заедно на пътешествие.

Бе имало мигове на голяма близост помежду им. За пръв път от почти четирийсет години.

Валандер мислеше за онова, което бе разбрал, а именно че двамата си приличат — много повече, отколкото искаше да си признае. И двамата без съмнение бяха ранни птици. Когато Курт Валандер уведоми баща си, че в хотела не сервират закуска преди седем часа, той начаса възропта. Накара сина си да слезе с него до рецепцията и смесвайки сконски диалект, някои английски думи, тук-там нещо на немски и не на последно място редица несвързани италиански лексеми, даде да се разбере, че желае breakfast presto. He tardi. В никакъв случай tardi. По някаква причина неколкократно повтори passaggio a livello, докато говореше за необходимостта хотелът да сервира закуската поне един час по-рано или в противен случай ще бъдат принудени да потърсят друг хотел. Passaggio a livello, отсече баща му, а служителите на рецепцията го гледаха учудено, но с респект.

Естествено, получиха си закуската в шест часа. По-късно Валандер провери в италианския си речник, че passaggio a livello означава железопътна рампа. Реши, че баща му е объркал израза с някой друг — беше достатъчно благоразумен да не пита с кой точно.

Валандер се заслуша в дъжда. Екскурзията до Рим, макар и да продължи една-единствена кратка седмица, в спомените му беше безкрайно и зашеметяващо изживяване. Баща му бе категоричен не само за часа, в който желае сутрешното си кафе. С непоклатима увереност той направляваше сина си из града. Нямаше нищо случайно. Валандер осъзна, че баща му е планирал това пътешествие цял живот. Като поклонение, пътуване до светите места, което на Валандер му бе разрешено да сподели. Той беше само частица от пътешествието на баща си — невидим, но постоянно присъстващ слуга. В пътуването бе вложен таен замисъл, който никога не би могъл да проумее напълно. Баща му беше отишъл до Рим, за да види нещо, което сякаш вече бе преживял в душата си.

На третия ден посетиха Сикстинската капела. Близо час бащата на Валандер стоя, загледан в свода, изрисуван от Микеланджело. Бе като да гледаш възрастен човек, който отправя безмълвна молитва право към небето. Самият Валандер скоро го заболя вратът и бързо се отказа. Знаеше, че пред очите му е нещо много красиво. Ала съзнаваше, че баща му вижда безкрайно повече. Мина му греховната мисъл дали баща му не търси нарисуван някой глухар или залез върху прекрасната фреска. Веднага съжали за тази си мисъл. Без съмнение баща му — обикновен художник на реклами — с благоговение и озарение изучаваше шедьовъра на велик майстор.

Валандер отвори очи. Дъждът барабанеше.

През същата вечер, третата от съвместното им римско летоброене, у него се зароди подозрението, че баща му крои нещо, което иска да запази в тайна. Не знаеше какво е подбудило тази тревога у него. Вечеряха във „Вила Венето“ — безбожно скъпо, сметна Валандер, обаче баща му настоя, че могат да си го позволят. За пръв и последен път бяха заедно на екскурзия в Рим. Могат да си позволят да вечерят прилично. После се прибраха пеш, като се шляеха из града. Вечерта бе топла, отвред ги обграждаха хора и бащата на Валандер говореше за фреската на тавана на Сикстинската капела. На два пъти объркаха пътя, преди да стигнат обратно в хотела. След първоначалния му изблик заради часа за закуска към бащата на Валандер се отнасяха с голямо уважение и получиха ключовете си, придружени с почтителни поклони, след което се качиха по стълбите. В коридора си пожелаха лека нощ и затвориха вратите. Валандер си легна и се заслуша в шумовете, които проникваха откъм улицата; може би бе мислел за Байба, а може би заспиваше.

Внезапно се разбуди. Нещо го глождеше. Наметна халата си и слезе до рецепцията. Всичко беше много спокойно. Нощната смяна бе на мястото си и гледаше програмата на едно телевизорче с приглушен звук. Валандер си купи бутилка минерална вода. Рецепционистът беше младо момче, което работеше нощем, за да се издържа, докато следва теология. Разказал бе това на Валандер още първия път, когато той слезе до рецепцията, за да си купи вода. Имаше тъмна, чуплива коса, родом бе от Падуа, казваше се Марио и говореше отличен английски. Валандер стоеше на рецепцията с бутилката вода в ръка, когато неочаквано помоли младия нощен портиер да се качи до стаята му и да го събуди, ако баща му слезе във фоайето през нощта или излезе от хотела. Момчето на рецепцията само го изгледа озадачено: вероятно работеше тук толкова дълго, че среднощните прищевки на гостите вече не можеха да го изненадат. Кимна утвърдително: да, разбира се, ако старият господин Валандер излезе през нощта, веднага ще почука на вратата на стая трийсет и две.

Случи се през шестата нощ. През този ден бродиха из Римския форум и дори посетиха галерията „Дория Памфили“. Вечерта преминаха през мрачните подземни проходи, които водят от Испанските стълби до „Вила Боргезе“, и вечеряха — Валандер отново се изуми, когато видя сметката. Това бе последната им вечер на това щастливо пътуване, което не можеше да се опише по друг начин и което клонеше към своя край. Баща му излъчваше все същата неизчерпаема енергия и любопитство, както през цялата ваканция. Разходиха се из града и на път за хотела спряха в едно заведение, за да изпият по кафе, вдигнаха наздравица с чаша грапа. В хотела получиха ключовете си. Вечерта бе топла, както всяка друга вечер през тази септемврийска седмица. Валандер заспа веднага щом главата му докосна възглавницата.

В един и половина на вратата се почука.

Първо не осъзна къде се намира. В полусън скочи да отвори вратата. Там стоеше момчето от рецепцията, което на безупречния си английски му обясни, че възрастният господин, бащата на signor Валандер, току-що е излязъл от хотела. Валандер навлече дрехите си. Когато излезе, видя баща си уверено да крачи на отсрещната страна на улицата. Синът го последва от разстояние. За пръв път шпионираше собствения си баща и разбра, че шестото чувство не го е подвело. Отначало Валандер не беше сигурен в каква посока се движат. После, когато улиците започнаха да се стесняват, осъзна, че вървят към Испанските стъпала. Продължи да спазва дистанцията. В топлата римска нощ видя баща си да изкачва всичките многобройни Испански стъпала, чак до църквата с двете камбанарии. Там възрастният мъж седна — мяркаше се като черна точица високо горе, а Валандер остана скрит в сенките. Останаха така почти час. Накрая баща му се изправи и слезе обратно по стълбището. Синът продължи да го следи, това беше най-тайнствената задача, която бе изпълнявал някога, и ето че скоро се озоваха при фонтана Ди Треви. Там баща му не хвърли монета през рамо, а просто съзерцава водата, бликаща в големия фонтан. На оскъдната светлина Валандер долови някакъв влажен блясък в очите му.

След това се върнаха в хотела.

На следващия ден отлетяха с полет на „Алиталия“ до Копенхаген, бащата на Валандер седеше на същото място до прозореца, точно както и на отиване. Валандер забеляза, че ръцете му са хванали тен. Едва на ферибота до Лимхамн попита баща си дали е останал доволен от пътуването. Той кимна и измърмори нещо неразбираемо, а Валандер си знаеше, че няма да получи по-ентусиазиран отговор. В Лимхамн ги посрещна Йертруд, за да ги откара у дома. Оставиха Валандер в Юстад и по-късно вечерта, когато той се обади по телефона, за да попита дали всичко е наред, Йертруд отвърна, че баща му е в ателието си и рисува своя постоянно повтарящ се мотив — залязващо слънце над неподвижен, безветрен зимен пейзаж.

Валандер стана от леглото и отиде в кухнята. Часът беше пет и половина. Сложи да се вари кафе. Защо ли той излезе през нощта? Защо седя на върха на стълбите? Какъв бе този блясък в очите му при фонтана?

Все въпроси без отговор, ала за миг бе зърнал късче от съкровения вътрешен свят на баща си. Тогава прояви достатъчно здрав разум да остане отвъд невидимата преграда. Реши никога да не го разпитва за самотната му разходка из Рим през онази нощ.

Докато се вареше кафето, Валандер отиде в банята. Със задоволство забеляза, че има здрав и енергичен вид. Слънцето бе изсветлило косата му. След всички изядени спагети сигурно беше наддал няколко килца, но не се качи на кантара в банята. Чувстваше се отпочинал. Това беше най-важното. Доволен, че пътуването наистина се осъществи.

Фактът, че само след час отново ще се превърне в полицай, не будеше неприязън у него. Често след отпуск му беше трудно да се върне към работата си. През последните години тази неохота се засилваше. Имаше периоди, когато сериозно обмисляше да сложи край на кариерата си като полицай и да си потърси друго поприще, може би като завеждащ сигурността в някоя фирма. Съзнаваше обаче, че да бъде полицай е негово призвание. Това прозрение беше узрявало бавно, но неотменно. Никога не би могъл да бъде нещо друго.

Докато се къпеше под душа, си припомни събитията, разиграли се преди няколко месеца, по време на горещото лято и на онова толкова успешно за Швеция Световно първенство по футбол. Споменът за отчайващото преследване на серийния убиец, който в крайна сметка се оказа умопомрачено, едва четиринайсетгодишно момче, още го измъчваше. През седмицата в Рим успя да потисне тези мисли, но ето че сега отново се връщаха. Една седмица в Рим не променя нищо. Светът, към който щеше да се завърне, си беше все същият.

Седя на кухненската маса, докато не стана седем. Дъждът не спираше да се излива. Топлината на Италия се превърна блед спомен. В Сконе есента вече беше пристигнала.

В седем и половина той стана, излезе от жилището си и отиде с колата до полицейския участък. Колегата му Мартинсон пристигна едновременно с него и паркира наблизо. Поздравиха се набързо в дъжда и забързаха към входа на участъка.

— Как беше екскурзията? — полюбопитства Мартинсон. — Впрочем добре дошъл!

— Баща ми остана много доволен — отвърна Валандер.

— Ами ти?

— Беше хубаво пътуване. Също и топло.

Влязоха. Ебба, която повече от трийсет години работеше на пропуска на полицейското управление в Юстад, грейна за поздрав в широка усмивка.

— Възможно ли е човек да почернее толкова в Италия през септември? — учуди се тя.

— Да — отговори Валандер. — Ако стои на слънце.

Закрачиха по коридора. Валандер си помисли, че е трябвало да купи някакъв подарък на Ебба. Подразни се от собствената си несъобразителност.

— Тук всичко е спокойно — каза Мартинсон. — Никакви по-сериозни случаи. Почти нищо всъщност.

— Надяваме се есента да е спокойна — колебливо отбеляза Валандер.

Мартинсон изчезна да донесе кафе. Валандер отвори вратата на кабинета си. Всичко си беше както го остави. Бюрото стоеше празно. Закачи си якето и открехна прозореца. В отделението за входяща поща някой бе оставил куп напомнящи бележки от Националната дирекция на полицията. Придърпа към себе си най-горната, но после я пусна недочетена на масата.

Отнасяше се за един заплетен случай на контрабанда на автомобили от Швеция към бившите социалистически страни, който се бе проточил повече от година. Освен ако не се бе случило нещо важно по време на отсъствието му, то той трябваше да продължи работата си по разследването.

Най-вероятно, когато стане време да се пенсионира, след петнайсетина години, все още ще си работи по същия случай.

Към осем и четвърт стана и се запъти към заседателната зала. В осем и половина всички служители от Криминалния отдел на полицията в Юстад се събираха, за да обсъдят задачите си за предстоящата седмица. Валандер обиколи залата и се поздрави с колегите си, които единодушно се възхитиха от слънчевия му загар. После седна на мястото си. Настроението беше обичайното за понеделник сутрин и за есента: сиво, уморено, всички бяха малко отнесени. Тъй като новата им шефка Лиса Холгершон беше в Стокхолм, срещата ръководеше Хансон. Мартинсон имаше право. През седмицата, в която Валандер бе отсъствал, не се беше случило кой знае какво.

— Предполагам, ще трябва да се върна към моята контрабанда на коли — рече Валандер, без да крие неохотата си.

— Освен ако не предпочиташ да се заемеш с един взлом — отвърна Хансон окуражително. — В една цветарница.

Валандер го изгледа изненадано.

— Взлом в цветарница ли? Какво са откраднали? Лалета?

— Нищо, доколкото можахме да разберем — отговори Сведберг, като се почеса по оплешивялото теме.

В същия миг вратата се отвори и Ан-Брит Хьоглунд връхлетя вътре. Тъй като съпругът й монтьор, изглежда, винаги беше в командировка в някоя далечна страна, чието име никой не бе и чувал, тя сама трябваше да се справя с отглеждането на двете им деца. Утрините й бяха хаотични и тя честичко закъсняваше за съвещанията. Ан-Брит работеше в полицията на Юстад вече малко повече от година. Беше най-младият служител на Криминалния отдел. Отначало някои от по-възрастните полицаи, измежду които Сведберг и Хансон, открито показваха недоволството си, че имат жена за колега. Но Валандер отрано прозря, че тя има дарба за полицейската работа, и я взе под крилото си. Вече никой не коментираше честите й закъснения, поне не и когато той бе наблизо. Тя седна на масата и весело кимна на Валандер, приятно изненадана, че вече се е върнал от отпуска.

— Говорим за цветарницата — продължи Хансон, щом тя седна. — Сметнахме, че Курт би могъл да хвърли едно око.

— Влизането с взлом е станало миналия четвъртък през нощта — обясни тя. — Продавачката, дето работи там, го установила, когато отишла на работа в петък сутринта. Крадците са се вмъкнали през един прозорец откъм задната страна на сградата.

— Какво е било откраднато? — попита Валандер.

— Нищо.

Валандер се намръщи.

— Какво означава това? Нищо?

Ан-Брит сви рамене.

— Нищо значи нищо.

— На пода имаше петна от кръв — додаде Сведберг. — А собственикът е заминал.

— Цялата история звучи много странно — отбеляза Валандер. — Дали си заслужава да й отделяме толкова много време?

— Историята е особена — намеси се Ан-Брит Хьоглунд. — А дали си заслужава отделеното време, това не мога да кажа.

Валандер бързо премисли и реши, че поне няма да се налага веднага да се зарови в безнадеждното разследване за контрабандния износ. Щеше да си отпусне един ден да привикне с факта, че вече не е в Рим.

— Всъщност бих могъл да хвърля един поглед — предложи той.

— Аз се занимавам със случая — каза Ан-Брит. — Цветарницата се намира в центъра на града.

Заседанието приключи. Дъждът продължаваше да вали. Валандер отиде да си вземе якето. Потеглиха с колата му към центъра.

— Как беше пътуването? — попита тя, когато спряха на червения светофар пред болницата.

— Видях Сикстинската капела — отвърна Валандер, зазяпан в дъжда. — И доживях баща ми да е в добро настроение през цялата дълга седмица.

— Изглежда, е било хубаво пътуване — отбеляза тя.

Светофарът светна зелено и те продължиха. Тя го направляваше, понеже той не бе сигурен къде точно се намира цветарницата.

— Е, как са нещата тук? — попита Валандер.

— За една седмица нищо не може да се промени — обясни тя. — Беше спокойно.

— А новата шефка?

— В Стокхолм е да обсъждат новите предложения за съкращения. Според мен ще излезе добра. Добра поне колкото беше Бьорк.

Валандер я стрелна с поглед.

— Никога не съм мислил, че го харесваш.

— Правеше каквото може и доколкото силите му позволяваха. Какво повече да иска човек?

— Нищо — съгласи се Валандер. — Абсолютно нищо.

Спряха на „Вестта Валгатан“, на ъгъла с „Потмакаргренд“. Цветарницата се наричаше „Симбия“. Силният вятър люлееше табелката с името. Останаха в колата. Ан-Брит Хьоглунд му подаде няколко документа в пластмасов джоб. Докато я слушаше, Валандер ги прегледа.

— Собственикът на цветарницата се казва Йоста Рюнфелд. Заминал е. Продавачката отишла в магазина малко преди девет часа, в петък сутринта. Открила, че един прозорец от задната страна на магазина е счупен. Парченца стъкло били пръснати отвън на земята и вътре, при прозореца. На пода в магазина имало следи от кръв. Като че ли нищо не е било откраднато. Не държали пари в магазина нощно време. Позвънила в полицията в девет и три минути. Малко след десет бях там. Всичко бе точно, както го беше описала. Счупен прозорец. Петна от кръв по пода. Нищо откраднато. Цялата работа беше малко странна.

Валандер се замисли.

— Нито едно-единствено цвете ли? — попита той.

— Така твърди продавачката.

— Може ли някой да помни колко точно цветя е имало във всяка ваза?

Подаде й обратно книжата, които му бе дала.

— Можем да я попитаме — рече Ан-Брит Хьоглунд. — Магазинът е отворен.

Щом Валандер отвори вратата, иззвъня старомодно звънче. Ароматите във вътрешността на магазина му напомниха за градините на Рим. Нямаше клиенти. От една вътрешна стая излезе жена около петдесетте. Кимна им, щом ги зърна.

— Доведох с мен един колега — каза Ан-Брит Хьоглунд.

Валандер поздрави и й се представи.

— Чела съм за вас във вестниците — каза жената.

— Надявам се, че не е било нещо лошо — подхвърли Валандер.

— О, не — възкликна жената. — Само хвалебствия.

В книжата, които Ан-Брит Хьоглунд му даде да чете в колата, пишеше, че жената, която работи в магазина, се казва Ваня Андершон и е на петдесет и три години.

Валандер бавно обходи магазина. Стар, дълбоко вкоренен навик го караше да внимава къде стъпва. Влажният цветен аромат продължаваше да го изпълва със спомени. Влезе зад щанда и спря пред задната врата, чиято горна половина се състоеше от остъклен прозорец. Маджунът беше пресен. От тук бе проникнал крадецът или крадците. Валандер огледа пода, който се състоеше от захванати една за друга пластмасови плоскости.

— Предполагам, че кръвта е била тук — рече той.

— Не — отвърна Ан-Брит Хьоглунд. — Петната от кръв бяха в склада отзад.

Валандер учудено смръщи чело. Последва я при цветята в склада. Ан-Брит Хьоглунд застана по средата на помещението.

— Тук — каза тя. — Точно тук.

— И при счупения прозорец нямаше нищо?

— Нищо. Сега разбираш ли защо цялата работа ми се струва странна? Защо има кръв тук? Но няма при прозореца? Ако допуснем, че онзи, който е счупил стъклото, се е порязал.

— А иначе кой друг би могъл да бъде? — попита Валандер.

— Точно това е. Няма кой друг да бъде.

Валандер обходи магазина още един път. Опита се да си представи какво се бе случило. Някой чупи стъклото и влиза вътре. На пода, в средата на складовото помещение, има кръв. Нищо не е откраднато.

Всяко престъпление следва някакъв план или логика. С изключение на безумията, извършени в пристъп на умопомрачение. На това го бе научил многогодишният опит. Но кой ще е толкова луд да проникне с взлом в цветарница, без да открадне нищо, размишляваше Валандер.

Нещата чисто и просто не се връзваха.

— Предполагам, че кръвта е покапала — предположи той.

За негова изненада Ан-Брит поклати глава.

— Беше малка локвичка — опроверга го. — Никакви капки.

Валандер не каза нищо. Нямаше какво да каже. Обърна се към продавачката, която стоеше отстрани и чакаше.

— Та, казвате, че нищо не е било откраднато?

— Нищичко.

— Даже няколко стръка цветя?

— Не и доколкото аз можах да видя.

— Знаете ли наистина колко точно цветя имате в магазина във всеки един момент?

— Да.

Отговорът прозвуча бързо и категорично. Валандер кимна.

— Имате ли някакво обяснение за този взлом?

— Не.

— Магазинът не е ваш?

— Собственикът се казва Йоста Рюнфелд. Работя за него.

— Ако правилно съм разбрал, той е заминал. Установихте ли връзка с него?

— Това не е възможно.

Валандер внимателно я изгледа.

— Защо да е невъзможно?

— Той е на сафари за орхидеи в Африка.

Валандер бързо премисли чутото.

— Можете ли да ни кажете нещо повече? Сафари за орхидеи?

— Йоста е страстен любител на орхидеите — каза Ваня Андершон. — Знае всичко за тях. Обикаля по целия свят, за да разглежда всички съществуващи видове. Пише книга за историята на орхидеите. Тъкмо сега е в Африка Не знам къде. Знам само, че се връща следващата седмица, в сряда.

Валандер кимна.

— В такъв случай ще поговорим с него, когато се върне — поясни той. — Дали бихте могли да му предадете да се свърже с нас в полицията?

Ваня Андершон обеща да предаде молбата. В магазина влезе клиент. Ан-Брит Хьоглунд и Валандер излязоха отвън на дъжда. Седнаха в колата. Валандер изчака, преди да запали двигателя.

— Разбира се, възможно е крадецът да се е объркал. Може да е счупил погрешен прозорец. В съседство има магазин за компютри.

— Ами локвичката кръв?

Валандер сви рамене.

— Крадецът може би не е забелязал, че се е порязал. Стоял е с отпусната ръка и се е оглеждал. Кръвта е капела. А кръв, която капе на едно и също място, рано или късно образува локвичка.

Тя кимна. Валандер запали двигателя.

— Случаят ще се окаже работа за застрахователите — заключи Валандер. — Нищо друго.

Върнаха се обратно в участъка, докато дъждът продължаваше да се излива.

Часът беше единайсет.

Понеделник, двайсет и шести септември 1994-та.

В съзнанието на Валандер пътуването до Рим започна да се изплъзва подобно на бавно топящ се мираж.