Глава 10 Сидни

Изведнъж бременността на Олив Синклер вече не беше най-шокиращата новина. Ставащото сега можеше сериозно да й съперничи по неочакваност и странност. Всички стояхме в неловко мълчание насред пътеката, а веселото чуруликане на птичките над главите ни придаваше още по-сюрреалистичен характер на потресаващото семейно разкритие. Дори Роуз, която много рядко губеше ума и дума, бе застинала със зяпнала уста. Мъжът морой — Ранд Ивашков според Ейдриън — примигна срещу Дмитрий, сякаш виждаше призрак. Част от напереното самодоволство на Ранд се бе изпарила и той отстъпи смутено назад.

— Брей, дяволите да ме вземат. Това си ти, Димка. — Облиза устни и се опита да се усмихне. — Изглеждаш доста добре за някой, който е бил нежив, нали така? — Озърна се към нас явно очаквайки да се засмеем на шегата. Всички останахме мълчаливи.

Дмитрий се обърна към Лана.

— Причинява ли ви неприятности? — попита я учтиво. — Не можете да го прогоните от тук? Аз с удоволствие ще го направя вместо вас.

— Ние можем сами да се грижим за себе си — отвърна тя твърдо, но не и нелюбезно. Сякаш призовани от безмълвна заповед, Малори и още една жена дампир, навярно пазител, изникнаха на пътеката зад нея. Малори вече не приличаше на прехласната фенка. В този момент изглеждаше страховита и уверена, както всички пазители, които бях виждала.

Ранд възвърна част от самообладанието си.

— Да, виждаш ли? Не е нужно да правиш нещо прибързано.

Лана му хвърли неодобрителен поглед.

— Това не означава, че си добре дошъл тук.

— Хей — рече той с предишното високомерие, — имам пълното право да бъда тук. Дошъл съм при Елейн. Тя живее тук. Може да приема гости.

— Тя може да приема гости по мое усмотрение — поправи го Лана, с юмруци на кръста. — Казвала съм ти го и преди — не те искам пиян тук.

Мороят вдигна ръце в жест, който трябваше да мине за умиротворителен.

— Разбрах, няма да пийна и капка повече. Кълна се. Но ти не можеш да ме изхвърлиш сега — не и когато моят син и племенникът ми са тук. Не бива да се помрачава тази семейна сбирка.

Роуз най-сетне си възвърна дар словото и се извърна към Дмитрий.

— Вярно ли е? Този тип? Сигурен ли си?

Напълно споделях смайването й.

Дмитрий не сваляше немигащия си леден поглед от чичото на Ейдриън.

— Напълно. Но мислех, че се мотае из Европа.

Ранд поклати глава.

— Не съм бил там от години. От компанията, в която ме назначи Нейт, заявиха, че повече не се нуждаят от консултантските ми услуги. Как е Олена напоследък?

— Не смей да произнасяш пред мен името на майка ми — изръмжа Дмитрий.

— Вярно ли е? — повтори Роуз. — Този тип? Споменаването на майката на Дмитрий и бащата на Ейдриън — когото, между другото, никога, никога не бях чувала да наричат Нейт — внезапно ме накара да проумея нещо още по-смайващо. Челюстта на Ейдриън увисна, когато озарението споходи и него.

— Излиза, че… това означава… ние братовчеди ли сме? — възкликна съпругът ми и се обърна към Дмитрий.

Очите на Роуз още повече се разшириха. Стоящата до нас Олив се размърда притеснено, притисна ръка на гърба си и потръпна. Колкото и смайваща да беше тази семейна драма за останалите от нас, предполагам, че тя изобщо не я вълнуваше, особено имайки предвид всичко останало, което ставаше в живота й. Дмитрий мигом се спусна към нея и я хвана за ръката.

— Ти си уморена. Не е нужно да стоиш тук и да търпиш всичко това. Ще те придружа. — Понечи да поведе Олив към бунгалото на Даяна, но се спря и погледна към Лана. — Твоя работа е какво ще правиш с Ранд, но ако желаеш, с удоволствие ще ти помогна да се избавиш от него.

— Ние ще се справим — отвърна кратко тя.

Дмитрий кимна в знак на съгласие, а след това поведе Олив, като галантен рицар в блестящи доспехи от завладяваща, макар и сюрреалистична приказка. Роуз явно се разкъсваше от колебание дали да тръгне с него, или да остане, но накрая реши да ги последва по пътеката. Лана се обърна към нас двамата с Ейдриън.

— Можеш ли да гарантираш за него, ако той остане?

— За чичо ми? — попита Ейдриън. — По дяволите, не. Не съм го виждал от години. Не зная нищо за него.

— О, хайде стига! — извика Ранд. — Ние сме семейство. Освен това, Лана, не можеш да ме изгониш. Скоро ще се мръкне. Има сведения от местните хора, че тази седмица наоколо са забелязани стригои.

Запитах се дали не преувеличаваше за своя изгода, но мрачното изражение на Лана подсказваше обратното.

— Добре. Можеш да пренощуваш в едно от бунгалата за гости, пред входа на селището.

Мороят погледна към жилищните бунгала.

— Няма нужда да си създаваш допълнителни главоболия. Сигурен съм, че Елейн ще…

— В едно от бунгалата за гости — повтори Лана с висок тон, — или си тръгваш веднага.

Ранд въздъхна драматично, като че ли Лана му причиняваше незаслужено неудобство, а не проявяваше изключителна любезност, за която би трябвало да й е благодарен.

— Добре. Ейдриън, поне ще ме придружиш ли до там? А след това можеш да се върнеш при онова момиче дампир, което си свалил.

Ейдриън се намръщи, но не го поправи. Лана вече се отдалечаваше и двамата с Ейдриън нямахме друг избор, освен да тръгнем с Ранд. При все това забелязах, че нейните пазители ни следват на почтително разстояние, докато вървяхме към изхода на комуната. Явно Лана нямаше намерение да остави Ранд без надзор.

— Как е баща ти? — подхвана Ранд разговорливо. — А майка ти?

— Не живеят заедно — отвърна Ейдриън. — Предполагах, че знаеш.

— Нейт вече не общува с мен. Както и никой друг. Налага ми се да се задоволявам със слухове от втора ръка. — В тона му отново прозвучаха раздразнение и обида. Той явно беше от тези, които вечно се самосъжаляваха, осъзнах аз.

Ранд изгледа накриво племенника си.

— Не се дръж толкова високомерно, като че ли си нещо повече от мен. Казах ти — чух разни неща за теб. За теб и твоята… съпруга от човешката раса. — Ранд внезапно се закова на място, когато прозрението го осени. Погледът му се стрелна към мен, сетне той се извърна отново към Ейдриън. — Почакай… това е тя? Алхимикът? И вие двамата… се показвате на публично място просто така? Нямате ли срам?

Ейдриън остана удивително спокоен.

— Тя се казва Сидни. И ние няма от какво да се срамуваме. В миналото хора и морои са се женили. И съхранителите все още го правят. Двамата със Сидни се обичаме. Това е единственото, което има значение.

Ранд поклати глава, очевидно невярващ на ушите си.

— Е, в такъв случай, добре дошла в семейството, Сидни. Сега поне вече не съм най-скандалният му член. — Погледна отново към Ейдриън. — Но едно ще ти кажа: нашата леля щеше да се обърне в гроба, ако знаеше какво си направил.

— Мисля, че щеше да го приеме. Познавам я много добре — отвърна Ейдриън. Миг по-късно осъзна какво бе казал. — Искам да кажа, познавах я много добре. — Аз го наблюдавах внимателно, опитвайки се да определя дали това беше неволна грешка. Откакто Ейдриън ми призна, че чува в главата си гласа на мъртвата си леля, не беше особено словоохотлив относно това, колко често тя общува с него. Видимо невъзмутим, той продължи разговора с чичо си. — Защо не беше на погребението й?

Ранд сви рамене и забави крачка, когато спряхме пред бунгалото с табела: ГОСТИ.

— Не обичам погребенията. А и разбрах твърде късно и нямаше време да се върна в двора. Бях в Европа, когато се е случило.

— В Русия? — поинтересувах се аз. Бях прекарала доста време в Русия и бях напълно сигурна, че не бих забравила толкова противна персона като Ранд Ивашков, ако го бях срещнала в моройските кръгове.

— Във Франция — уточни той. — Отдавна не съм бил в Русия.

— Е, бил си поне веднъж — изтъкна Ейдриън. — Ако Дмитрий наистина е твой син.

Ранд се изпъчи гордо.

— Мой син е и съм бил там неведнъж. При все че онова семейство никога не ме е ценило и уважавало. Затова спрях да го посещавам.

Ейдриън го изгледа внимателно.

— Наистина ли? Това ли е цялата история? Въпреки страховития му вид, Дмитрий е много великодушен и добър. Никак не е злопаметен. Предполагам, че трябва да си такъв, за да съумееш да продължиш живота си, след като си бил стригой. Но теб? Явно не те понася и здравата ти е ядосан.

Ранд отклони поглед от нас.

— С майка му престанахме да се разбираме. Момчетата реагират прекалено остро на подобни неща, това е всичко. — Ранд се качи по стъпалата на верандата. — Ще дойдете ли? По-добре е още сега да си изберете стая, преди да дойдат другите гости, които ще нощуват тук.

— Ние няма да се настаним тук — отсече Ейдриън.

Ранд посочи към бързо стъмняващото се небе на запад.

— Ще ви се наложи да пренощувате. Има само три къщи за гости. Предполагам, че няма да спите под открито небе, нали?

Двамата с Ейдриън се спогледахме за кратко. Подобна нощувка не влизаше в плановете ни.

— Във всеки случай не и тук — повтори упорито съпругът ми. — Не и на едно място с теб.

— Можеш да ме пренебрегваш и осъждаш колкото си искаш, но аз съумях да извлека най-доброто от положението, в което се озовах — заяви гневно Ранд. — Никога не съм се вписвал в семейството, никога не съм играл по техните правила и един по един те ме отхвърлиха. Това ще се случи и с теб, почакай и ще видиш. Това е цената, задето си се оженил за нея. Ще изгубиш всичко, което си имал, което би могъл да имаш като Ивашков. Много скоро ще разбереш какво е постоянно да се местиш от място на място.

— Трябва да се върнем при приятелите ни — заяви Ейдриън, улови ме за ръката и ме поведе към пътеката. — Беше ми приятно да те видя.

— Ти си ужасен лъжец, момче — подвикна Ранд след нас.

— Той прав ли е? — попитах тихо, след като се отдалечихме на прилично разстояние от бунгалото за гости.

— Че съм ужасен лъжец? Не. Аз съм страхотен лъжец.

Заковах се на място, принуждавайки го да стори същото.

Вече беше доста тъмно и единствената светлина идваше от фенерите, разположени покрай главната пътека в лагера.

— Ейдриън, имам предвид това, което той каза за мен… наистина ли плащаш толкова висока цена заради мен? Ние винаги сме говорили за бягството ми от хората, но ти си се отказал от живота си на кралски потомък, за да…

— Сидни — прекъсна ме Ейдриън и обхвана лицето ми в шепи. — Никога, никога не си мисли подобни неща. Не съжалявам за нищо. Да съм с теб, е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало, единственото абсолютно правилно решение, което съм взел през своя живот, изпълнен с неуспешни опити, провали и грешки. Готов съм отново да премина през всички изпитания, за да бъда с теб. Никога не се съмнявай в това. Никога не се съмнявай в чувствата ми към теб.

— О, Ейдриън — промълвих и се оставих да ме сграбчи в обятията си, изумена от внезапния изблик на емоции, изригнал в мен.

Той ме притисна силно към гърдите си.

— Обичам те. И още не мога да повярвам, че се отказа от всичко, което си постигнала, за да бъдеш с мен. Ти промени целия си живот заради мен.

— Преди да те срещна, моят живот дори не беше започнал — заявих му пламенно аз.

Ейдриън се отдръпна и се взря внимателно в мен. Върху лицето му пробягнаха мрачни сенки.

— Когато видиш някого като него, като чичо Ранд, притесняваш ли се? Че мога да стана същият?

Усетих как очите ми се разширяват.

— Не! — отвърнах непоколебимо. — Ти изобщо не приличащ на него.

От изражението му разбрах, че Ейдриън не беше толкова сигурен и съществуваше опасност отново да изпадне в една от неговите ужасни депресии. Неотдавнашното използване на духа съвместно с Нина го бе направило още по-уязвим. Ейдриън може и да нямаше никакви съмнения за мен и нашата любов, но бъдещето, което ни предрече Ранд — да се скитаме от място на място, без да можем да се установим някъде — можеше да се превърне в реалност. Това ме плашеше и несъмнено плашеше и моя любим. С натежало сърце наблюдавах как се опитва да изтласка мрачните мисли от главата си и да си надене весело и безгрижно изражение.

— Е, предполагам, че всичко това си има и хубава страна — мога да отпразнувам появата на нов член в семейството.

Аз почти бях забравила за смайващото разкритие за него и Дмитрий.

— Нима наистина е вярно? Как е възможно да не си знаел?

Ейдриън поклати печално глава и отново закрачи.

— От това, което съм чувал за „заниманията“ на чичо Ранд, съвсем не е изключено да има десетки незаконни деца, пръснати по цял свят. Защо и Дмитрий да не е едно от тях?

— Просто ми се струва странно, че Дмитрий досега нищо не е споменавал за това — отбелязах замислено.

— Мен също ме изненадва — призна Ейдриън, докато приближавахме към бунгалото на Даяна. — Макар че, ако трябва да съм честен, никога не съм се замислял за неговия баща. Той просто ми прилича на някой, който се е родил пораснал и възмъжал. Или ако трябва да си представя баща му, то това несъмнено ще е просто негова побеляла версия в комплект с дългото кожено палто.

Засмях се и го последвах по стъпалата към верандата на бунгалото. Когато почукахме, някой ни извика да влезем. Заварихме вътре Роуз и Дмитрий, седнали в малката дневна. Даяна очевидно я нямаше. Олив лежеше върху обикновен твърд диван. Лицето й беше бледо като платно.

— Той отиде ли си? — попита Дмитрий. Тонът му красноречиво даваше да се разбере кого има предвид.

Двамата с Ейдриън седнахме на една дървена пейка.

— Не — отвърнах аз. — Остана в едно от бунгалата за гости и изглежда, смята, че и ние ще отседнем там.

— Мога да измисля десетина форми на изтезание, които бих предпочел да изтърпя, отколкото да прекарам нощта под един и същи покрив с него — изрече Дмитрий с равен глас и безизразно изражение.

— Сигурен съм, че няма да се стигне чак до там — успокои го Ейдриън.

— Олив каза, че може да пренощуваме тук — обясни Роуз. — Ако нямате нищо против да спите на пода.

— Имайки предвид алтернативата? Няма проблем. — Ейдриън прикова поглед в Дмитрий. — Кога смяташе да съобщиш новината, че сме едно голямо щастливо семейство?

Лицето на Дмитрий доби огорчено изражение.

— Честно, аз самият не знаех.

Ейдриън вдигна ръце.

— Хайде, стига. Ти имаш, колко, две или три сестри? Очевидно този тип доста дълго се е мотал около вас. Никога ли не ти е хрумвало, че Ранд Ивашков може да е роднина на един друг Ивашков, когото познаваш?

В очите на Дмитрий избухнаха гневни искри.

— Той никога не ни е казвал цялото си име. Беше просто Рандъл. Знаехме, че е знатен американец с кралска кръв, който идваше често по работа. Никога не сме го разпитвали. Майка ми го харесваше… за известно време.

— Той спомена, че двамата са престанали да се разбират — отбелязах аз. — Заяви, че не бил ценен и уважаван.

Тлеещите искри на гняв в очите на Дмитрий избухнаха в пламъци.

— Не бил ценен и уважаван? Той тормозеше майка ми и я налагаше с юмруци и ритници, когато беше пиян и не получаваше това, което иска.

Думите му сепнаха и усмириха Ейдриън, който явно забрави за раздразнението си.

— И какво се случваше тогава? — попита тихо. Дмитрий не отговори, но Роуз го стори вместо него.

— Дмитрий е налагал него.

Възцари се тишина, нарушавана единствено от шумоленето на Олив върху дивана. Тя слушаше мълчаливо разговора ни, а лицето й бе сгърчено явно от болки. Ейдриън я огледа с поглед, който вече бях започнала да познавам — незнайно как, но изглеждаше едновременно съсредоточен и разсеян. Изучаваше аурата й. Преди време се сърдех и му се карах, задето гледа аурите на другите, но накрая се примирих. За него това беше нещо като втора природа и през повечето време дори не осъзнаваше, че го прави. А и според Соня при четенето на аури се използва много малко дух, затова реших да му се противопоставям решително само когато използва много по-големи количества от магията на духа.

— Добре ли си? — попита той загрижено Олив.

— Не съвсем — отвърна тя и плъзна ръка по корема си. — Малко ме боли. Така съм през цялата бременност.

— Цветовете на аурата ти са много хаотични — различни от предишните. Все едно гледам аурите на двама души, преливащи се една в друга. — Веждите му отскочиха нагоре. — Да не би да раждаш?

Думите му я сепнаха… и изплашиха.

— Аз… не съм сигурна. Болките са по-силни от обичайното, но все още има месец, преди да…

Внезапно отвън прогърмя силен звън на желязна камбана. Роуз и Дмитрий тутакси скочиха на крака.

— Какво беше това? — попита Роуз.

Дмитрий измъкна сребърния кол от колана си.

— Предупреждение за стригой. Имаме същата система в Бая. — Хукна към вратата, следван по петите от Роуз. Преди да излезе, посочи към камината. — Запалете огън. Ако нахлуят стригой, изгорете ги.

Той не уточни как точно се предполагаше да го сторим — с груба сила или с духа на Ейдриън, но двамата изчезнаха, преди да успея да ги попитам. С Ейдриън се спогледахме и новата заплаха ни пришпори към действие. С едно малко заклинание пламъците в камината лумнаха двойно по-силно. Огънят беше най-доброто оръжие срещу стригоите и при все че можех да го призовавам от нищото, наличието на готов източник щеше да помогне на Ейдриън и на мен.

Олив извика, когато пламъците се увеличиха. Извърнах се към нея. Лицето й се сгърчи от болка, когато притисна ръка към корема си.

— Добре ли си?

— Мисля… мисля, че може би бебето все пак идва — изохка тя.

Ейдриън пребледня.

— Когато казваш „идва“, имаш предвид сега или в близкото бъдеще?

Въпросът беше толкова абсурден, че за момент тя забрави за болката.

— Не зная! Никога преди не съм раждала!

Ейдриън ме погледна.

— И така… хм, ти знаеш как се прави това, нали? Как се изражда бебе?

— Какво? — паникьосах се аз. — Откъде ти хрумна, че имам някаква представа?

— Защото си толкова добра във всичко останало — отвърна той. — А всичко, което аз зная, съм го виждал само на кино. Възвираш вода. Късаш чаршафи на ивици.

Както обикновено, прибягнах до логиката, за да се успокоя.

— Водата се възвира за стерилизация. Но чаршафите? Това не е съвсем…

Пронизителен вик отвън пресекна притесненото ми бърборене. Ейдриън закри с тяло Олив, а аз призовах една огнена топка върху дланта си. Ние се взирахме безмълвно в тъмния прозорец, неспособни да разберем какво се случва. Чухме крясъци и още един писък и въображението ми се развихри.

— Иска ми се Нийл да беше тук — прошепна Олив.

— На мен също — промълвих и си помислих колко по-спокойна щях да се чувствам, ако той стоеше до вратата със сребърен кол в ръка.

Ейдриън стисна ръката на Олив.

— Всичко с теб ще е наред. Двамата със Сидни ще те защитим. През тази врата няма да влезе никой, когото не желаем.

Точно в този момент се разтвори със замах и на прага се появи Ранд Ивашков с обезумяло лице.

— Какво става там? — попитах настоятелно.

Той затръшна вратата зад себе си и се строполи върху един стол.

— Стригои. Дмитрий ми каза да дойда и да остана при вас. — Погледна тревожно към Олив. — В случай че се нуждаете от помощ.

— Не, освен ако тайно не си придобил медицинска квалификация, която криеш от семейството — сряза го Ейдриън.

— Колко стригои има отвън? — попитах аз.

Ранд поклати глава.

— Не съм сигурен. Вероятно не са много, иначе всички досега щяхме да сме мъртви. Но дори няколко стригои могат да причинят много поражения, ако ни нападнат.

Олив простена тихо от божа и всички се обърнахме към нея.

— Още една контракция — отбелязах.

— Поне минаха няколко минути от последната. Може би той ще почака, докато всичко това свърши — каза Олив.

— Той? Знаеш, че е момче? — учуди се Ейдриън.

— Не съм сигурна — призна тя, — но имам предчувствие.

— Аз вярвам в предчувствията — сериозно заяви Ейдриън.

Разнесе се нов вик и аз се опитах да отвлека вниманието на Олив. Може и да не знаех всичко за родилните болки и раждането, но бях наясно, че подобен стрес не се отразява добре на една родилка.

— Как смяташ да го кръстиш? — попитах я.

Ейдриън тутакси се включи.

— Ейдриън Синклер звучи страхотно — обяви той.

Очите на Олив, пълни със страх, бяха вперени във вратата, но при тази шега устните й се извиха в някакво подобие на усмивка.

— Деклан.

— Много хубаво ирландско име — отбелязах аз.

— Става — отстъпи Ейдриън. — Деклан Ейдриън Синклер.

— Деклан Нийл — поправи го бъдещата майка.

Запитах се как ли ще се почувства Нийл, когато узнае, че нечие чуждо дете е наречено на него. В непрестанния хаос, започнал още след пристигането ни, нямах възможност да поговоря с Олив за обстоятелствата, принудили я да дойде в тази комуна. И тъй като не се знаеше докога ще продължи това тревожно бдение, изглеждаше малко вероятно в скоро време да обсъждаме този въпрос. Постепенно разговорът замря. Можехме само да седим и да чакаме. Виковете отвън полека-лека заглъхнаха и аз не знаех дали да се успокоим, или още повече да се тревожим. Не по-малко обезпокоително беше това, че контракциите на Олив зачестиха. Зачудих се дали все пак не трябва да възварим вода.

Вратата отново се отвори и аз едва не хвърлих огнената топка към новодошлия, но навреме видях, че беше Роуз. Лицето й бе изплескано с кръв и кал.

— Довършихме ги — каза тя. — Никой от нашите не загина, но има много ранени. Точно в момента доктора го няма и ние се помислихме дали ти, Ейдриън, ще можеш…

Тя не можа да довърши, но аз знаех какво иска. Ейдриън също. Извърна се от нея към мен, с лице, пълно с болка.

— Сидни…

— Тя каза, че никой не е умрял — прекъснах го.

— Но някои може да са на прага на смъртта — възрази той. — Особено ако лекаря го няма.

Погледнах отново към Роуз.

— Има ли такива с опасност за живота?

Тя се поколеба.

— Не зная. Но някои наистина са много зле. Когато отидох в лечебницата, имаше много кръв.

Ейдриън се отправи към вратата.

— Това решава всичко. Ще отида да помогна. — Спря се и погледна отново към Олив. — Тя също се нуждае от помощ. Сега. Бебето скоро ще се роди. Сидни…

— Не, аз идвам с теб. Мога да оказвам първа помощ — додадох, при все че истинският ми мотив беше да не изпускам от поглед Ейдриън. — Роуз, можеш ли помогнеш на Олив? Или да доведеш някого, който може?

Изражението на Роуз красноречиво свидетелстваше, че тя се чувства напълно неподготвена за това, както и аз, но бързо кимна.

— Ще се опитам да намеря някого, който точно знае какво да прави. Сигурно наоколо е пълно с жени, които са помагали преди при раждане. Но, Сидни, сигурна ли си, че искаш да отидеш с Ейдриън? Един алхимик идва насам, за да унищожи труповете.

— Алхимик? — ахна Олив ужасено.

Аз застинах и внезапно ме обзе съвсем друг вид паника.

— Идва?

— Още не е дошъл — уточни тя. — Струва ми се, че казаха, че се казва Брад или Брет, или нещо подобно. Работи в Маркет.

— Не бива да рискуваш — предупреди ме Ейдриън. — Остани тук.

Поколебах се. Разбирах, че това беше най-разумно. Би било глупаво да рискувам себе си след всичко, което направих, за да избегна повторното ми залавяне от алхимиците. Ала в същото време се страхувах от това, което може да се случи с Ейдриън, ако го оставя на воля да използва магията на духа. Поклатих глава.

— Брад или Бред още не е дошъл. Когато се появи, ще се скрия.

Изражението на Ейдриън подсказваше, че планът никак не му се нрави, но Олив заговори преди него:

— Той като теб ли е? — попита тя, много по-разтревожено, отколкото бих могла да очаквам. — Бивш алхимик?

Поклатих глава.

— Едва ли. Той вероятно е типичен алхимик аналитик, който смята, че вампирите са грешка на природата.

Олив изглеждаше още по-обезпокоена и аз си припомних страха й, когато ме видя по-рано през деня. Роуз й се усмихна окуражаващо.

— Зная, че те невинаги са готини хора, но този може да ни помогне с почистването. Не се тревожи. Всичко ще е наред. А междувременно ще изпратя някого да ти помогне за бебето. — Погледна сурово към Ранд. — Чакай при нея, докато не дойде някой. Вие двамата, да вървим.

С Ейдриън я последвахме в мрака навън и аз усетих как ме обзема страх, напълно различен от този, който изпитвах по време на атаката на стригоите. Мъждивата светлина на фенерите покрай пътеката придаваше още по-зловещ вид на всичко наоколо. Не забелязахме почти никакви следи от стригоите, докато не стигнахме до бунгалото на Лана, където бяха пренесли ранените. Бяха около десетина дампири, окървавени и пребити, но за тях се грижеха, доколкото можеха. Когато ни видя, Дмитрий забърза към нас.

— Благодаря за помощта — рече той. — Зная колко е сложно за теб.

— Всъщност изобщо не е сложно — увери го Ейдриън.

— Ейдриън — предупредих го, — моля те, бъди внимателен. Погрижи се само за тези, чието положение наистина е критично.

Той се озърна, оглеждайки дампирите върху импровизираните болнични легла. Роуз беше права — навсякъде имаше много кръв. Отвсякъде се чуваха болезнени стонове.

— Как можем да изберем кой заслужава изцеление? — промълви тихо Ейдриън. — Особено след като всички те са се били, за да ни защитят.

— Аз ще ти помогна да решиш — заявих.

Дмитрий посочи към дъното на стаята.

— Някои от най-лошо пострадалите са там. Каквото и да направиш, ще им е от помощ. Аз трябва да се върна при останалите. Оказа се, че един от тях се е измъкнал и е избягал в гората. Трябва да го открием.

— Аз също идвам — тутакси заяви Роуз.

Дмитрий докосна за миг бузата й.

— Нужна си тук. Помогни на Сидни и Ейдриън.

— По-късно ще ни помогнеш — обадих се аз. — Сега заведи някой при Олив.

Веждите на Роуз отхвръкнаха нагоре и тя забърза да намери Лана. Ние с Ейдриън се заехме да помагаме на ранените. Отново се опитах да го предупредя да внимава с магията, но не беше лесно. Сега цялото му внимание бе насочено към страданието около него — и как да излекува пострадалите. Зае се с мисията си, използвайки щедро духа. Поне започна с най-тежко ранените, които Дмитрий бе посочил. Колкото до мен, аз се опитах да прилагам основните си познания по оказване на първа помощ с надеждата, че Ейдриън ще види, че не е необходимо да използва духа за всеки ранен. Шиех рани и носех вода. Дори се опитах с кратки разговори да ободря страдащите. Повечето от пациентите бяха в съзнание и аз правех всичко възможно да им вдъхна вяра, че ще оправят. От време на време спирах, за да проверя какво става с Ейдриън.

Малори беше сред ранените. Тя и още един пазител бяха изгубили много кръв. Малори имаше няколко счупени ребра, както и вътрешни кръвоизливи според Ейдриън, който прочете аурата й. Стригоят бе откъснал голямо парче от плътта й там, където шията преминаваше в рамо и кръвта не спираше да блика от раната въпреки опитите ни да я превържем. Тя беше една от малцината ранени, които бяха в безсъзнание, и беше трудно да се повярва, че само преди няколко часа се бе прехласвала по Роуз и Дмитрий. Ейдриън се зае първо с нея и я излекува почти напълно. Радвах се за нея, но потръпвах само при мисълта колко енергия му струваше това. Той безмълвно премина на следващата пациентка.

Той почти я бе излекувал, когато Роуз приближи забързано към мен.

— Изпратих да се погрижат за Олив, но ти трябва веднага да се качиш с мен на горния етаж. Алхимикът всеки момент ще дойде.

Довърших превръзката и още веднъж напомних на Ейдриън да бъде внимателен. Той ми кимна, но аз се запитах дали изобщо ме чу. Ала нямаше време за бавене. Не и след като алхимикът всеки момент можеше да се появи и да провали всичко, което с Ейдриън бяха направили, за да извоюваме моята свобода. Сърцето ми бясно препускаше, докато следвах Роуз по стъпалата към втория етаж на бунгалото на Лана. Въздъхнах облекчено, когато стигнахме горе. Малкото помещение приличаше по-скоро на таван, но отдолу не можеха да ме видят. За съжаление, аз също не виждах какво става там.

— Роуз — извиках я, когато тя понечи да си тръгне, — погрижи се Ейдриън да не…

Думите ми бяха прекъснати от внезапната поява на един дампир, който спешно извика Роуз. Те зашепнаха угрижено на прага. Роуз изглеждаше обезпокоена, стрелна поглед към мен и последва дампира на долния етаж. Аз останах сама около час, без никакво занимание, освен да кръстосвам тясната стая и да се притеснявам за случващото се долу. Накрая дойде Даяна и ми каза, че алхимикът е отишъл в друга част на лагера, затова спокойно мога да сляза долу, тъй като той нямал причина да се връща в лечебницата.

Без да губя време, се спуснах долу и останах потресена, когато видях, че почти всички, които преди лежаха ранени на пода, сега бяха станали, движеха се спокойно наоколо и изглеждаха съвсем здрави. Ейдриън тъкмо довършваше лечението на поредния пациент и аз го зяпнах смаяно, неспособна да повярвам на очите си.

— Ейдриън… какво си направил?

Бяха му нужни няколко секунди, за да се извърне към мен, и когато го стори, още повече се потресох от промяната в него. Той изглеждаше почти толкова зле, както ранените преди малко — блед, потен, с изцъклени очи. Улових го за ръката, изплашена, че може да припадне от изтощение.

— Колко ранени излекува? — прошепнах.

Той преглътна и се огледа невиждащо.

— Аз… не зная. Колкото можах…

Стиснах по-силно ръката му, изпълнена със смесица от гняв и страх.

— Ейдриън! Не биваше да го правиш. — Озърнах се и забелязах, че някои, които имаха само леки рани — драскотини или синини — сега бяха без никакви белези. Извърнах се невярващо към него. — Напразно си изхабил толкова сили! Повечето от тези тук щяха да се излекуват сами.

Той сякаш започна малко да идва на себе си.

— Можех да им помогна… защо да не го направя? След като веднъж започнах, вече бе трудно да спра… какво толкова лошо има?

Преди да успея да отговоря, към нас приближи Роуз със сериозно изражение на лицето.

— Трябва да ви кажа… има нещо, което трябва да знаете. Олив изчезна.

Бях толкова погълната от плачевното състояние на Ейдриън, че си помислих, че не съм чула правилно.

— Как така е изчезнала?

— Промъкнала се някак си тайно зад Ранд и го цапардосала, просвайки го в безсъзнание. После избягала, преди Лана да отиде при нея, за да й помогне при раждането.

Ейдриън, макар и все още замаян, успя да проумее тази невероятна промяна в събитията.

— Олив… е проснала някого в безсъзнание… докато е раждала? Как е възможно?

— Нямам представа — поклати тъжно глава Роуз. — Но е изчезнала… вероятно е избягала в гората.

— В гората? — повтори Ейдриън. — Докато ражда. В тъмнината — изрече той с нов прилив на енергия, докато паниката го завладяваше. — Стригоят още ли е в гората?

Изражението на Роуз бе красноречив отговор и Ейдриън забърза към вратата, следван по петите от мен.

— Трябва да отидем при нея — каза той. — Трябва веднага да я намерим.

Роуз се опита да ни спре.

— Ейдриън, не е безопасно да…

Внезапно Дмитрий нахлу през вратата.

— Намерихме я. Намерихме всички. Трябва да дойдеш, Ейдриън. Трябва да дойдеш сега.

Без излишни въпроси ние го последвахме, а аз с всички сили се опитвах да не изоставам от тях. Роуз също тръгна с нас.

— Открихте ли стригоя? — подвикна тя, докато прекосявахме централната част на комуната.

— Да. Ето там. — Дмитрий показа към двама дампири, които влачеха трупа на стригоя. Хвърлиха го върху другите трима убити стригои. Един човек коленичи до тях и изля върху телата съдържанието на малко шишенце. Алхимикът, осъзнах аз. Застанах така, че Роуз да бъде между него и мен. За щастие, той бе напълно погълнат от работата си.

— Тогава какво се е случило? — попита Роуз.

— Преди това се е добрал до Олив — обясни Дмитрий. — Тя вече е била родила бебето — в гората. Скрила го е там. Намерихме го. Той е добре — дребничък, но е добре.

Ние с Ейдриън бяхме толкова поразени от развоя на събитията, че бяхме онемели, но Роуз вече задаваше следващия въпрос:

— Защо ние отиваме при нея? Защо не я доведе?

Дмитрий ни бе извел от територията на комуната и вече навлизахме в гората.

— Боях се да я местя. Реших, че ще е по-добре да я оставя там, докато Ейдриън я излекува.

Ейдриън се намръщи.

— Вижте, аз… не съм сигурен, че у мен е останал достатъчно дух, за да го направя. Ако я стабилизирате, докато се възстановя… или ако тя не е чак толкова зле…

Дмитрий не отговори, докато напредвахме бавно в гъстата гора отвъд комуната, но съдейки по изражението на лицето му, Олив беше зле, много зле. Стомахът ми се сви болезнено, когато си представих какво може да се случи.

Най-после стигнахме до една поляна сред дърветата. Лана и още двама дампири стояха там с фенери в ръце. Ние забързахме към тях и видяхме Олив, подпряна на едно дърво, придържаща с едната си ръка малко вързопче. Когато я разгледах по-добре, разбрах защо Дмитрий се е страхувал да я премести. Лицето й беше толкова бяло, сякаш отново се бе превърнала в стригой. Ръката й — тази, която не държеше бебето — беше почти откъсната. Едната страна на главата й изглеждаше така, все едно я бяха блъснали жестоко в нещо твърдо, и навсякъде, навсякъде имаше кръв. Очите й бяха затворени, а дишането й едва се долавяше.

Ейдриън се съсредоточи за няколко секунди върху нея, сетне отчаяно поклати глава.

— Не мога — промърмори, давейки се с думите. — Дори не мога да видя аурата й. Магията… магията ми е напълно изчерпана.

При звука на гласа му, клепачите на Олив потрепнаха.

— Това… това Ейдриън ли е?

Той се отпусна на колене до нея.

— Шшт, не се напрягай. Трябва да почиваш, докато магията ми се възстанови, за да те излекувам.

От гърдите й се изтръгна хъхрещ смях, а от устата й потече малка струйка кръв.

— Никаква магия не може да ме спаси, дори твоята.

— Не е вярно. Просто е нужно малко време.

— Аз нямам време — изхриптя тя. — Но трябва… да говоря с теб. Насаме.

— Олив, ти трябва да почиваш — настоя Ейдриън, но думите му прозвучаха кухо и неубедително. И двамата знаехме, че тя беше права за времето. Животът й изтичаше пред очите ни.

Бебето в ръката й се разплака.

— Вървете — нареди Дмитрий на останалите, подбирайки ги към гората. Извърна се към двама ни с Ейдриън и додаде: — Направете каквото можете за нея.

Аз кимнах отпаднало, опитвайки се да не заплача.

— Вземи го — пророни Олив, когато останалите се отдалечиха и побутна бебето към Ейдриън.

Бях съвсем сигурна, че моят съпруг никога в живота си не бе държал бебе, но щом сгуши в ръцете си новороденото, то мигом притихна. Аз се наведох, за да го разгледам по-добре. Той беше толкова мъничък, че ми се струваше нереален. Тъмен мъх покриваше главичката му и той се взираше в нас с изумително будни очи. Беше увит в нечие сако, а Ейдриън нерешително го залюля.

— Шшт, всичко ще е наред. Всичко ще е наред, Деклан. Деклан Нийл Синклер.

— Реймънд — поправи го Олив. Задави се и изкашля кръв. — Деклан Нийл Реймънд.

— Фамилното име на Нийл — обадих се аз.

— Трябва да го занесете на Нийл — каза Олив. — Когато си отида.

— Не говори така — изрече Ейдриън пресекливо, едва сдържайки сълзите си.

Здравата й ръка се вкопчи в ръката му.

— Ти не разбираш. Той е на Нийл. Нийл е неговият баща.

Предвид състоянието й едва ли бе моментът да се впускаме в обсъждане на дампирската генетика. Може би тя не беше на себе си, толкова бе замаяна, че вярваше, че Нийл е бащата. Може би говореше образно. Съдейки по това, което бях видяла в кралския двор, Нийл я обичаше толкова много, че навярно щеше да приеме детето й като свое.

— Разбира се — казах нежно, за да я успокоя.

Тя буквално чезнеше пред нас, но изведнъж в очите й блеснаха гневни искри.

— Не, имам предвид точно това. Той е на Нийл. Никога не съм била с друг.

— Олив — обади се кротко Ейдриън, — това е невъзможно.

— Не — повтори умиращата. Затвори очи и за миг аз изстинах, опасявайки се от най-лошото. После клепачите й потрепнаха и тя отново ги отвори. — Била съм само с Нийл. Един-единствен път. И когато разбрах… бях толкова изплашена. Дори не зная какво е станало… навярно има нещо общо с възстановяването ми от стригой в дампир. Заради всичкия онзи дух, който беше в мен. Толкова се боях, че някой — мороите или алхимиците — ще узнаят и ще ми вземат бебето. Да правят опити с него, като Соня. Затова се скрих. Скрих се от всички. Дори от Н-Нина. — Гласът й отново пресекна, когато изрече името на сестра си, и тя се спря, за да си поеме дъх. Изглежда, с всяка изминала секунда й беше все по-трудно да диша.

Това, което казваше, беше невъзможно. Двама дампири не можеха да заченат дампир. Това беше в разрез с основните принципи, по които бе устроен светът на дампирите и мороите. При все това, ако тя го вярваше… Изведнъж си припомних паниката в очите й, когато ме видя, както и когато по-късно разбра, че идва друг алхимик.

— Ето защо си избягала — промълвих. — Страхувала си се от алхимиците.

Олив кимна немощно и отново отвори очи.

— Сама знаеш какви са те. Не зная как се е случило това чудо, но те щяха да искат да разберат. Щяха да го вземат. Моля те, Ейдриън… Сидни… Не им позволявайте. Нито на моройските власти. Пазете раждането му в тайна, докато не го дадете на Нийл. Нийл ще го скрие. Нийл ще се погрижи за безопасността му. Но ми обещайте… — Очите й се затвориха и главата й се наклони. — Обещайте ми… че вие… ще опазите Деклан…

— Остани с нас — изрече Ейдриън настойчиво. Сълзи замъглиха очите ми. — Още малко. Духът се завръща в мен. Усещам го.

Деклан се размърда в ръцете на Ейдриън и отново се разплака. Клепачите на Олив се открехнаха едва-едва и тя се усмихна.

— Толкова е сладък — отрони тихо. Клепачите й отново се затвориха, тялото й се отпусна и главата й клюмна.

— Ето — произнесе задъхано Ейдриън. — Завърна се… искра дух… достатъчно, за да виждам аурите…

Стиснах ръката му, а сълзите се търкулнаха по страните ми.

— Ейдриън…

— Аурата на бебето е толкова ярка — промълви Ейдриън. Сега и по неговото лице се стичаха сълзи. — Като звезда. Но нейната… няма нищо. Аурата й угасна.

Загрузка...