Рубинения кръг

Глава 6 Сидни

Нямахме представа какво означаваше тази тухла от пясъчник. Не открихме магия в нея, нито някакъв знак, който да ни подскаже каква е ролята й в тази мистерия. Бяхме сигурни само, че трябва много бързо да стигнем до Озарк или поне до щата Мисури. Госпожа Теруилиджър уреди с компанията за коли под наем да удължат срока за ползване на колата и предложи да се отправим към Сейнт Луис, където да обмислим плана за действие. Внезапно стомахът ми се сви на топка.

— Само не там — побързах да се възпротивя. — В Сейнт Луис алхимиците имат оперативен център. Не преживях всички онези изпитания, за да попадна отново в ръцете им.

Еди замислено повдигна вежди.

— Ами ако това е част от плана им? Може ли този лов на боклук2 да е част от замисъла на алхимиците да те подмамят и да няма нищо с Джил?

Този отрезвяващ извод стана още по-обезпокоителен, след като госпожа Теруилиджър сподели предположението си:

— Или пък ако се окаже, че всичко е свързано с Джил? В края на краищата имаме кичур от коса, който със сигурност прилича на косата на Джил. Възможно ли е алхимиците да са я отвлекли, за да ти заложат капан, Сидни?

За миг се замислих дали бе възможно. Джил е била отвлечена точно когато с Ейдриън успяхме да избягаме и да намерим убежище в кралския двор. Алхимиците бяха сред малцината, на които бе известно къде се укрива Джил, така че лесно можеха да изпратят някого при нея. Обмислих тази вероятност и я анализирах от гледна точка на логиката на алхимиците. Накрая поклатих глава.

— Не мисля — казах. — Те може и да разполагат със средства за осъществяването на такъв план, но нямат мотив. Алхимиците са виновни за много деяния, но не искат мороите да воюват помежду си — което може да се случи, ако умре кралска принцеса, от чийто живот зависи кой ще остане на трона. Освен това не мога да си представя, че алхимиците ще прибягват до човешка магия, дори и за да се доберат до мен. Това противоречи на всичките им вярвания и принципи.

Но дори и да не беше изкусен капан, заложен от алхимиците, не исках да рискувам да се натъкна на някой от тях по време на обедната им почивка в Сейнт Луис. Имайки предвид това, ние избрахме нов маршрут. Отне ни цял ден пътуване с кола, но накрая спряхме да пренощуваме в Джеферсън Сити, Мисури, заобикаляйки Сейнт Луис. Така, с леко отклонение от пътя, се приближихме до Озарк, надявайки се да сме заблудили тези, които евентуално ни очакваха там. Разбира се, не знаехме къде точно отиваме. Озарк се простираше върху много обширна територия, а засега нашата тухла не ни подсказваше нищо конкретно.

След като се регистрирахме в хотела, излязохме да похапнем. И тримата бяхме доста изморени от дългото пътуване. Наближаваше полунощ, но не бяхме спрели да вечеряме по пътя, за да пристигнем по-скоро. Аз бях най-уморена, така че за мен вечерята беше само една формалност. На отсрещната страна на масата госпожа Теруилиджър сподави прозявката си. Дори и Еди, въпреки постоянната му бдителност, изглежда, също копнееше по-скоро да се озове в леглото. Бяхме оставили тухлата на масата, докато чакахме да ни донесат вечерята, и всички се взирахме замислено в нея, сякаш можехме със силата на волята да изтръгнем някои отговори.

Накрая отместих поглед от тухлата и го насочих към мобилния си телефон. Надявах се да съм пропуснала отговора на Ейдриън на последния ми есемес, с който му съобщих къде се намираме. През деня комуникациите ни бяха доста оскъдни, което ми се стори странно, след като вчера постоянно ми изпращаше есемеси. Разбира се, глупаво беше да очаквам, че той няма никаква друга работа, освен да седи до телефона, за да си разменя послания с мен, но тази промяна ме притесняваше. След обезпокоителния начин, по който се развиваха отношенията ни през последния месец, се улових, че започват да ме връхлитат пристъпи на параноя и да си мисля, че след като е отминал шокът от драматичното ми заминаване, Ейдриън може да е открил, че свободата повече му харесва.

Пристигна сервитьорката с нашата вечеря и аз прибрах телефона в чантата. Тя подреди чиниите на масата, погледна към тухлата и дъхът й секна.

— Хей, хора, да не сте я отмъкнали от Ха Ха Тонка3?

Ние се втренчихме смаяно в нея, сякаш говореше на чужд език.

— Искам да кажа, че е супер, ако сте го направили — додаде тя забързано, притеснена от мълчанието ни. — Мястото е много яко. Виждала съм много хора да отиват и да се връщат от там. Аз самата не бих се отказала от един сувенир.

Госпожа Теруилиджър първа се окопити.

— Бихте ли повторили отново името? Ха Ха Уонка?

— Ха Ха Тонка — поправи я момичето. Погледът й се плъзна по лицата ни. — Наистина ли не сте били там? Тази тухла прилича на онези от руините. Би трябвало да ги посетите, ако отивате в Озарк.

Веднага щом сервитьорката се отдалечи, аз потърсих Ха Ха Тонка в интернет по мобилния си.

— Невероятно! — възкликнах. — В Мисури има замък.

— Смяташ, че държат Джил там? — живна Еди и очите му възбудено заблестяха. Можех да се закълна, че той вече си представя как я спасява от висока кула, като междувременно е сразил огнедишащ дракон или робот динозавър.

— Едва ли. Тя беше права за „руините“. — Показах им снимка на Ха Ха Тонка — доста впечатляваща постройка, макар че очевидно бе видяла и по-добри дни. Нямаше покрив и част от стените също бяха разрушени, останките бяха под открито небе и леснодостъпни. Сградата навярно е била голямо имение, а не замък, и целият район бе превърнат в държавен парк, изобилстващ с алеи и други природни атракции. Ако Джил се намираше там, беше съвсем очевидно, че не биха могли да я държат затворена… Но поне сега разполагахме с някаква конкретна цел, тъй като сервитьорката беше права за едно: нашата тухла изглеждаше като извадена от руините.

Това откритие ни вдъхна нови сили и ние почти забравихме за храната, докато чертаехме планове. Според уебсайта на парка, той се отваряше за посетители в седем сутринта. Решихме да отидем колкото може по-рано, за да разузнаем предварително околността. Ако съществуваше дори и най-малкият шанс да се натъкнем на някакво изпитание, подобно на онова в Музея на роботехниката, по-добре беше да проникнем там извън работното време. Имайки предвид как се развиваше този странен „лов на боклук“, наистина не можехме да предвидим с какво може да се сблъскаме, нито какво очакваше от нас този, който бе замислил тази игра.

На следващата сутрин се събудихме, преливащи от енергия, макар да бяхме спали само пет часа, нетърпеливи по-скоро да потеглим на път, за да узнаем тайните на Ха Ха Тонка. Паркът се намираше само на един час път от града, но преди да излезем на магистралата, спряхме на бензиностанцията, за да напълним резервоара. Докато Еди се занимаваше със зареждането, аз се отправих към кафенето, за да подсигуря достатъчно кафе за госпожа Теруилиджър и мен за из път. Приближавах вратата, но внезапно спрях, когато видях вътре позната фигура.

Баща ми.

Той стоеше до касата и вадеше пари от портфейла си. Беше застанал под такъв ъгъл, че не можеше да ме види през стъклената врата. Припомних си вчерашния разговор и внезапно се запитах дали наистина цялата тази мистерия не беше заговор на алхимиците, за да ме заловят.

За миг страхът толкова ме парализира, че не можех да помръдна от мястото си. Въпреки трудностите и усложненията в живота ми в моройския кралски двор през последния месец, той несъмнено беше милион пъти за предпочитане пред кошмара, който преживях в поправителния център. Мислех, че съм успяла да загърбя ужаса и мъките, но докато стоях там, втренчена в гърба на баща ми, внезапно осъзнах, че не мога да дишам. Нищо чудно след миг петдесетина алхимици да изскочат от всички посоки и отново да ме завлекат в малка тъмна килия, където до края на живота ми ще ме подлагат на физически и психически мъчения.

Размърдай се, Сидни, размърдай се! — изкрещя една част от мозъка ми.

Но не можех. Мислех единствено за това, как алхимиците веднъж вече ме бяха надвили, при това тогава Еди беше до мен. Какъв шанс имах сега тук, при това сама?

РАЗМЪРДАЙ СЕ! — заповядах си отново. — Престани да се чувстваш безпомощна!

Това най-сетне ме подтикна към действие. Поех дълбоко дъх и бавно започнах да отстъпвам назад, за да не би някое мое по-рязко движение, уловено от периферното му зрение, да привлече вниманието му. Когато той се скри от погледа ми, се извърнах, готова да побягна към колата.

Вместо това едва не се сблъсках със сестра ми Зоуи.

Тя вървеше към бензиностанцията и когато я погледнах, паниката отново ме връхлетя. После, като видях изражението й на пълна изненада, осъзнах нещо: аз бях последният човек на земята, когото тя очакваше да види тук. Това не беше някакъв хитроумен капан на алхимиците. Или поне докато аз не попаднах в него.

— Зоуи! — изписках. — Какво правиш тук?

Очите й се разшириха неимоверно, докато сестра ми се опитваше да се съвземе.

— Отиваме в базата на алхимиците в Сейнт Луис. Започвам там стажа си.

Последното, което знаех, беше, че тя е в Солт Лейк Сити с баща ми, и аз не можах да се сдържа да не си представя мислено пътната карта. Това не беше директният маршрут между двете места.

— Защо не пътувате по I 70? — попитах подозрително.

— Там има ремонт и… — Зоуи поклати глава почти сърдито. — А ти какво правиш тук? Нали се криеше при мороите! — За мое най-голямо изумление, тя ме сграбчи за ръкава и ме затегли по-далеч от бензиностанцията. — Веднага трябва да се махнеш от тук!

Това съвсем ме срази.

— Да не би… да ми помагаш?

Преди тя да успее да отговори, чух гласа на Еди:

— Сидни?

Това беше всичко, което каза, ала когато със Зоуи се извърнахме, видях, че бе настръхнал, готов за битка. Не помръдна от мястото си, но изглеждаше така, сякаш тутакси ще скочи и ще метне Зоуи към сградата, ако тя се опита да ме нарани. Горещо се надявах, че няма да се стигне до това, защото независимо от случилото се помежду ни, независимо от предателството й, тя си оставаше моя сестра. И аз все още я обичах.

— Вярно ли е? — прошепна тя. — Наистина ли са те изтезавали в поправителния център?

Аз кимнах и хвърлих още един тревожен поглед към бензиностанцията.

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

Сестра ми пребледня и пое решително дъх.

— Тогава се махай от тук. Побързай, преди той да излезе. И двамата изчезвайте.

Аз бях напълно слисана от тази пълна промяна в поведението й, но Еди не се нуждаеше от повторно подканяне. Улови ме за ръката и почти ме повлече към колата.

— Заминаваме на секундата! — отсече дампирът.

Зърнах за последно Зоуи, преди Еди да ме набута в автомобила, където вече ни чакаше госпожа Теруилиджър. Хиляди емоции пробягнаха по лицето на Зоуи, докато потегляхме, но аз можах да разгадая само няколко. Тъга. Копнеж. Докато излизахме скоростно на шосето, установих, че цялата треперя. Зад волана Еди не спираше да хвърля тревожни погледи в огледалото за обратно виждане.

— Няма признаци на преследване — отбеляза той. — Навярно не е видяла в каква посока сме потеглили, за да му каже.

Поклатих бавно глава.

— Не… тя няма нищо да му каже. Тя ни помогна.

— Сидни — заговори Еди със суров тон, в който се прокраднаха смекчени нотки, — тя беше тази, която първо те предаде! Тази, която сложи началото на целия кошмар с превъзпитанието ти.

— Зная, но…

Припомних си лицето на Зоуи, което изглеждаше толкова сериозно и разстроено, когато се увери, че са ме измъчвали. Спомних си също и деня, в който двамата с Ейдриън пристигнахме в кралския двор и ни отведоха при кралицата, където заварихме вече да ни чакат група алхимици, за да се опитат да ме отведат обратно в поправителния център. Баща ми и Иън, друг алхимик, когото познавахме, говориха надълго и нашироко за престъплението, което бях извършила, и за това как трябва да ме откъснат от мороите. Зоуи бе останала мълчалива през цялото време, с покрусено лице, а аз бях твърде объркана и зашеметена, за да мисля за нейните чувства. Предполагах, че е прекалено възмутена от брака ми за да каже каквото и да било, без да споменавам факта, че баща ми изобщо не даде думата никому.

Сега внезапно осъзнах, че тя може би е изпитвала още нещо, което напълно ми бе убягнало: съжаление.

— Наистина мисля, че тя се опита да помогне — настоях, при все че знаех колко налудничаво звучат думите ми, особено за Еди. Той беше там в нощта, когато ме плениха, в нощта, когато тя ме предаде. — Нещо се е променило.

Той не възрази, но все още бе напрегнат и разтревожен.

— Чудя се дали да не променим плановете си, в случай че те започнат да претърсват района за нас.

— Не — отсякох твърдо, чувствайки се все по-уверена в моите предположения. — Тя няма да ни издаде. Освен ако не забележиш явни признаци, че ни преследват, продължаваме за Ха Ха Тонка.

Докато пътувахме, не можех да се успокоя, все още потресена от разкритието, че Зоуи може да има съмнения — ако не за алхимиците, то поне за това, което те ми сториха. След като най-сетне успях да се съвзема от първоначалния шок, установих, че съм обзета от чувство, което не бях изпитвала по отношение на нея от много дълго време: надежда.

Когато наближихме националния парк Ха Ха Тонка, облаците започнаха да оредяват, а утринната температура вещаеше горещ ден. Паркирахме и се спряхме в туристическия център, като се скупчихме пред картата на парка. Макар че имаше обширни участъци и алеи, ние решихме, че внушителните каменни руини — обявени в парка за „замък“ — са мястото, с което нашата улика беше директно свързана.

В този ранен час наоколо нямаше никого, освен служителите в туристическия център. Двете с госпожа Теруилиджър обиколихме каменните руини, търсейки някакви следи от магия, като от време на време правехме заклинания за откриване. Еди също претърсваше наоколо, но гледаше да не се отдалечава много от нас, за да ни охранява, разчитайки, че ние ще намерим това, което търсим. Тази част от мен, която отдавна бе запленена от изкуството и архитектурата, неволно се наслаждаваше на величествените руини и аз искрено съжалявах, че Ейдриън не е с мен. След сватбата ние нямахме меден месец, но често си говорехме за местата, които искахме да посетим, ако бяхме свободни. Италия все още беше начело в списъка ни, както и Гърция. Но ако трябва да съм честна, с удоволствие бих се установила да живея в Мисури, стига Ейдриън да е с мен и никой да не ни преследва.

След няколкочасово търсене всички бяха сгорещени и потни, но усилията ни останаха безрезултатни. Еди, който все още не бе убеден в добрите намерения на Зоуи, ставаше все по-неспокоен, задето се мотаем тук, и искаше да потеглим по-скоро. Наближаваше обяд и тъкмо се канехме да починем, когато зърнах нещо с периферното си зрение. Обърнах се, погледнах към една от разрушените кули и видях нещо малко и златисто да блести на следобедното слънце. Докоснах ръката на Еди и посочих.

— Какво е онова златно нещо?

Той засенчи очите си с длан и се взря.

— Какво златно нещо?

— Там, на онази кула. Точно под отвора на горния прозорец. Еди погледна отново и отпусна ръката си.

— Не виждам нищо.

Повиках госпожа Теруилиджър и се опитах да й покажа.

— Виждате ли онова там? Под прозореца на най-високата кула?

— Прилича на златно — тутакси отвърна тя.

Еди недоверчиво се обърна към посоката, която сочехме.

— За какво говорите вие двете? Там няма нищо.

Разбирах недоверието му. Зрението на дампирите беше много по-добро от човешкото.

Госпожа Теруилиджър се взря за миг съсредоточено в него, преди да отмести поглед към кулата.

— Възможно е да гледаме нещо, което може да бъде видяно само от онези, които долавят магията. В такъв случай може би точно това ни е нужно.

— Но как ще се доберем до него? — запитах се на глас. Сама по себе си кулата представляваше висока каменна стена и аз не бях сигурна, че по нея има удобни опори за катерене. Освен това се намираше в част от замъка, която беше зад ограда, предупреждаваща посетителите да останат отвън. Заради неколцината туристи, бродещи наоколо, и минаващите от време на време служители на парка нямаше да можем да прескочим незабелязано ограждението.

Еди удиви и двете ни с магическо предложение.

— Аз мога да се изкача. Вие не можете ли да направите някоя магия за невидимост?

— Да… — подех аз. — Но няма да има много полза, ако не можеш да видиш това, което търсиш. Иска ми се аз да се изкача… но мисля, че не е по силите ми.

— А не може ли и двамата да сме невидими? — попита той. — Ти ще останеш долу и ще гледаш заради мен. Ще ми казваш накъде да продължа.

Госпожа Теруилиджър омагьоса Еди, за да стане невидим, а след това аз изрекох заклинанието, за да стана също невидима. Не беше много силна магия за невидимост и ако някой ни търсеше, щеше да ни открие. Не искахме да правим по-силна магия, в случай че се наложи по-късно да се защитаваме. Надявахме се, че никой турист или служител в парка няма да очаква някой да се катери по стените на руините.

Невидими, двамата с Еди лесно прескочихме оградата и приближихме въпросната кула. Отблизо много по-добре долавях какво представлява предметът.

— Прилича на тухла — казах на Еди.

Той проследи погледа ми, все още неспособен да види това, което виждах аз.

Повърхността на кулата беше груба и неравна, като тук-там имаше подпори и отвори, останали от някогашните прозорци. Аз нямаше да мога да се изкача по нея, но Еди ловко се катереше, силните мускули на тренираното му атлетично тяло се напрягаха, докато се залавяше за някоя издатина или наместваше крака си във вдлъбнатина в камъните. Напредваше бавно нагоре и най-сетне стигна до горния прозорец, където можеше да отдъхне и да застане върху открития перваз. Протегна ръка и сложи наслуки ръка върху една тухла.

— Сега какво?

— Това, което търсим, че намира на три тухли вляво от теб и две нагоре — извиках аз.

Той преброи, придвижи ръката си и докосна тухлата, която виждах като златна.

— Тази ли е? Хлабава е. Мога да я извадя.

— Тази е.

Аз се напрегнах, докато той изваждаше тухлата от стената. От такова разстояние не усещах никаква опасност, но нямаше да се учудя, ако цялата сграда се срути отгоре ни, докато вадеше тухлата. С малко извиване и дърпане, тухлата излезе. Двамата с Еди застинахме в очакване да ни връхлети смъртоносен рояк фотиани или някакво друго бедствие. Когато нищо не се случи, той хвърли тухлата, която тупна на земята до мен и започна да се спуска надолу. Щом се приземи благополучно, ние побързахме да напуснем оградената територия и отнесохме тухлата при госпожа Теруилиджър.

Тримата се надвесихме над нея, надявайки се на някакво разкритие, ала нищо не се случи. Пробвахме няколко заклинания и се опитахме да я сравним с оригиналната тухла, която носехме от Питсбърг. Отново нищо. Предполагайки, че наблизо може да има още златни тухли, претърсихме района, но нищо не намерихме. Потни и гладни, решихме да си починем и да обядваме. Отидохме в един немски ресторант и с изненада установихме, че е пълен с туристи, както между впрочем и другите ресторанти в парка на малкия град.

— В града се провежда симпозиум по риболов — осведоми ни нашият сервитьор. — Надявам се, че сте си запазили места в някой от хотелите, ако възнамерявате да останете.

Всъщност не бяхме, при все че обсъждахме възможността да останем да пренощуваме и утре отново да претърсим парка.

— Може би ще намерим свободни стаи в някой от хотелите в близкия град — предположих замислено.

Сервитьорът засия насреща ни.

— Моят чичо е собственик на къмпинг, в който в момента има свободни места. Дори може да ви даде палатка под наем. По-евтино е, отколкото на хотел.

Цената нямаше значение, но след кратко съвещание, решихме да последваме съвета и да отидем в къмпинга просто защото се намираше близо до парка. Взехме под наем всичко, което ни беше нужно, настанихме се и след това отново се върнахме да огледаме Ха Ха Тонка, преди да го затворят за през нощта. Ала отново не намерихме отговори нито в парка, нито в тухлата. Казахме си, че утрото е по-мъдро от вечерта, и се опитахме да се убедим, че на другия ден може да видим всичко с по-различни очи, но никой не смееше да изрече на глас въпроса, който тегнеше над трима ни: какво щяхме да правим, ако не успеем да разгадаем тайните на златната тухла?

Изгарях от желание да обсъдя проблема с Ейдриън, но нямах връзка с него след последния ми есемес. Най-прилежно му изпратих нов отчет за ставащото и се приготвих за лягане. Не желаех да си призная колко ме притесняваше телефонното му мълчание. Изтощена от дългия ден, много скоро заспах в наетата палатка…

… и се събудих няколко часа по-късно от паникьосания Еди.

— Сидни! Джаки! Ставайте!

— Отворих очи и мигом седнах.

— Какво? Какво има?

Той стоеше пред отвора на палатката и сочеше навън. Двете с госпожа Теруилиджър изпълзяхме до него и погледнахме в посоката, която показваше. Там, на лунната светлина, сияеше локва, приличаща на разтопено злато, която се стичаше по земята към нас. След себе си оставяше обгорена трева и земя.

— Какво е това? — възкликнах изумено.

— Тухлата — отвърна Еди. — Бях на стража вътре и забелязах, че тя започна да свети. Взех я и едва не си изгорих ръката. Запратих я навън и тя се разтопи в онова там.

Госпожа Теруилиджър промърмори бързо заклинание в същия момент, когато локвата почти бе достигнала палатката ни. Невидима силна вълна отблъсна златната локва на няколко метра. След малко тя отново започна да приближава към нас.

— Страхотно — промърморих, а госпожа Теруилиджър повтори заклинанието, но беше ясно, че действието му е само временно.

— Не можем ли да я уловим в някакъв капан? — попитах. — Наоколо има доста камъни. Да я оградим с тях?

— Това чудо изгаря дори и камъните на пътя си — процеди Еди мрачно.

Госпожа Теруилиджър се отказа от силовите заклинания и направи магия за замръзване, подобна на онази, която бе използвала в Музея на роботехниката. Насочи силна вледеняваща струя към златната локва, която тутакси спря. Половината от локвата започна да се втвърдява, макар че другата половина остана течна и подвижна и започна да се извива, влачейки замръзналата половина.

— Сидни, мини от другата й страна! — извика госпожа Теруилиджър.

Побързах да се подчиня, изскочих от палатката и застанах от другата страна на полуразтопената смес, която отново се втечни, тъй като тя за миг бе прекъснала магията. Лепкавата каша пак тръгна към палатката, а госпожа Теруилиджър вдигна ръце, преди да изрече заклинанието.

— Броим до три — нареди тя. — Едно… две… три!

Двете едновременно направихме магията за замръзване, атакувайки разтопеното злато от двете страни. Масата се гърчеше и извиваше в клещите на магията, но бавно започна да се втвърдява. Никога не бях задържала заклинание толкова дълго, но госпожа Теруилиджър не освобождаваше магията. Последвах примера й, докато най-после златото застина, напълно втвърдено, в локва с неправилна форма. Ние освободихме магията и предпазливо го приближихме. Златната маса остана неподвижна.

— Това беше много странно — промърморих аз. — Не беше чак толкова страшно като последното нападение. — По ръцете ми все още имаше няколко порязвания от малките омагьосани светулки, връхлетели ни в Питсбърг.

— Само защото не стигна до нас — предупреди ни госпожа Теруилиджър. — Не ми се мисли какво щеше да се случи, ако всички бяхме заспали в онази палатка, когато това чудо се е втечнило.

Потръпнах, осъзнавайки правотата й.

— Но какво означава това?

Никой нямаше отговор, но Еди ни изненада, когато след няколко секунди изрече:

— Виждал съм това и преди.

— Златна тухла, която се превръща в смъртоносна, унищожаваща всичко по пътя си локва от разтопен метал? — изумих се аз.

Той ми хвърли унила усмивка.

— Не. Виж тази форма. Не ти ли се струва позната? Наклоних глава, за да огледам по-внимателно златната маса пред нас. Струваше ми се безформена. Беше аморфна, леко овална и изглеждаше така, сякаш съвсем случайно бе придобила тези очертания. Обаче напрегнатият и съсредоточен поглед на Еди подсказваше обратното. След няколко минути на усилена концентрация чертите му се озариха от някакво прозрение. Той извади мобилния си телефон и набра нещо. Поради лошото покритие в парка бе нужно малко време, докато телефонът открие това, което Еди търсеше, но когато го намери, лицето му доби триумфиращо изражение.

— Ето, погледнете.

Двете с госпожа Теруилиджър се взряхме в екрана на телефона и видяхме карта на по-голям район около Палм Спрингс. Мигом разбрах какво имаше предвид Еди.

— Това е Салтън Сий! — ахнах аз. — Добра памет, Еди.

Салтън Сий беше солено езеро, близо до Палм Спрингс и застиналата златна локва пред нас имаше точно същата форма като този воден басейн.

Госпожа Теруилиджър поклати глава и тревожно изсумтя.

— Чудесно. Аз заминах от Палм Спрингс, за да те предупредя, а вместо това се забъркахме в магически „лов на боклук“ и след всички тези усилия сега излиза, че трябва да те върна пак там.

— Но защо? — попита Еди. — Нима Джил е била там през цялото време? И кой стои зад всичко това…

— Назад! — изкрещя госпожа Теруилиджър и вдигна ръце в защитен жест.

Дори Еди не беше достатъчно бърз, за да избяга от това, което тя бе видяла. Златната маса започна да трепери, сякаш внезапно изпълнена с енергия, от която трябваше да се освободи. Опитах се да направя защитна магия, но още докато устните ми започнаха да оформят думите, знаех, че няма да успея навреме да изрека заклинанието. Формата избухна в стотици малки златни остриета, които полетяха към нас… и изведнъж спряха. Сякаш се удариха в невидима бариера и паднаха на земята, без да ни причинят вреда.

Аз се втренчих в тях, а сърцето бумтеше в гърдите ми при мисълта какви ужасни последици щеше да има, ако госпожа Теруилиджър не бе достатъчно бърза. Затова за мен бе пълна изненада, когато тя каза:

— Отлични рефлекси, Сидни. Аз нямаше да успея навреме. Откъснах поглед от остриетата.

— Нима не бяхте вие тази, която ги спря?

Тя се намръщи.

— Не. Аз мислех, че това беше твое дело.

— Аз бях — разнесе се глас зад нас.

Обърнах се рязко и не повярвах на очите си: Ейдриън се появи иззад дърветата. Забравила за трагедията, която едва не ни сполетя, аз се хвърлих в обятията му, а той ме вдигна във въздуха.

— Какво правиш тук? — възкликнах. — Няма значение. — Целунах го пламенно, завладяна от толкова силни чувства, че изобщо забравих, че Еди и госпожа Теруилиджър бяха наблизо.

Раздялата с него през последните два дни бе изпълнила сърцето ми с много повече болка и копнеж, отколкото бях очаквала. Мисля, че и двамата останахме изненадани, когато накрая той пръв прекъсна целувката.

— Казах ти, че ще намеря начин да дойда тук — ухили се моят непредвидим съпруг. Погледът му попадна върху едно от остриетата и усмивката му се стопи. — Но както виждам, за малко да закъснея.

Все още в прегръдките му, аз се извърнах към остриетата, които проблясваха зловещо в тревата. Един спомен бавно изплува в съзнанието ми.

— Виждала съм ги и преди — промълвих, подобно на Еди преди малко.

Госпожа Теруилиджър пресекливо пое дъх.

— Това е много опасна магия. Никой не бива да я използва лекомислено.

— Зная — изрекох тихо. — Веднъж я направих.

Всички се извърнаха изумено към мен.

— Кога? — попита моята наставница. — Къде?

— Във вашата къща… в старата ви къща, преди да я изгоря до основи — поправих се. Хиляди спомени нахлуха в мен и светът сякаш се олюля наоколо, когато пъзелът започна да се подрежда. Мислех, че не познавам някого, способен да използва човешка магия на такова високо ниво — или поне някого, който да изгаря от желание да ми отмъсти, но съм сгрешила. Срещнах очаквателните погледи на приятелите ми. — С тази магия убих Алисия — обясних аз.