Рубинения кръг

Глава 3 Ейдриън

След заминаването на Сидни минутите се влачеха като часове. Кръстосвах из малкия ни апартамент, в гърдите ми се бе образувал възел и аз се подготвях за най-лошото. Ужасявах се, че всяка секунда ще получа известие, че планът се е провалил и пазителите са заловили Сидни в опит да избяга от кралския двор.

— Скъпи, не може ли да спреш? — не издържа майка ми накрая. — Плашиш животните.

Аз се спрях и погледнах надолу, където Господин Божангле наблюдаваше внимателно Хопър — малкия омагьосан дракон, който Сидни бе призовала по-рано тази година. Хопър беше станал нещо като домашен любимец и явно бе развълнуван от появата на котарака — чувство, което явно не бе взаимно.

— Не мисля, че е заради мен, майко. Те просто…

Звънът на телефона ме прекъсна и аз се спуснах към него, стряскайки и котарака, и дракона. Върху дисплея имаше есемес от Еди, кратък и ясен: Напуснахме двора. Всичко е наред.

В отговор написах: Все още ли съм женен за котка?

Да — получих есемес, последван от още един: Но госпожа Т. се кълне, че е временно.

Част от тревогата ми се разсея, но не изцяло.

Написах: Осведоми ме, когато тя се върне.

Двайсет минути по-късно пристигна нов есемес, този път от самата Сидни: Върнах се в човешка форма. Всичко изглежда нормално.

Всичко? — усъмних се.

Е, с изключение на странното желание да преследвам лазерни показалки — отвърна тя.

Ако това е най-лошият страничен ефект, ще го преживея. Дръж ме в течение. Обичам те.

И от мен мяу за теб — написа тя в отговор, който тутакси бе поправен с: Искам да кажа, обичам те.

Усмихнах се и оставих телефона, но открих, че все още бях далече от успокояващото усещане, че всичко на този свят е наред. Не можех да се отърся от чувството, че между мен и Сидни не всичко е изгладено, при това дори без да смятам физическите заплахи, надвиснали в момента над нея. Тя беше успяла да напусне кралския двор… но сега щеше да се изправи лице в лице пред същите опасности, които ни бяха принудили да потърсим убежище тук.

Само ако те узнаят, че тя е извън пределите на двора — напомни ми гласът на леля Татяна в един от редките моменти, когато демонстрираше искрено желание да помогне. — Докато никой не я търси — и тя сама не се издаде — ще бъде в безопасност. Така че гледай да не оплескаш нещата.

Добре — съгласих се. — Освен това никой няма основание да предполага, че тя не е тук. Тя никога не излиза от апартамента, а и не ни идват чак толкова много гости.

По-късно същия ден, сякаш като по поръчка, ни дойде гост.

Слава богу, не беше отряд от пазители, настоявайки да узнаят местонахождението на Сидни. Вместо това отвън на прага стоеше Соня Карп, която се усмихна, щом ме видя. Ала каквото и облекчение да изпитах, когато я зърнах, то тутакси бе пометено от тревожния тон на леля Татяна.

За нищо на света не бива да отслабваш бдителността си! — изсъска тя.

Соня е наша приятелка — отвърнах мълчаливо.

Това няма значение — възрази леля Татяна. — Никой не бива да знае, че Сидни я няма, без значение дали според теб ти е приятел. Достатъчно е само някой неволно да се изпусне, независимо колко добри са намеренията му. Колкото по-малко хора знаят тайната, толкова по-добре.

Прониза ме остра болка, когато осъзнах, че тя е права.

Междувременно, докато водех този мислен диалог с фантома в главата ми, приветливото изражение на Соня се замени с озадачено.

— Ейдриън, добре ли си? — попита тя.

— Добре съм, добре съм — отвърнах и я поканих да влезе. — Просто съм уморен. Имах доста тежка сутрин, така да се каже. — Направих неопределен жест към лицето си, върху което все още личаха следи от тупаницата с Уесли и компания.

Както се надявах, думите ми мигом отвлякоха вниманието на Соня. Лицето й доби угрижен вид.

— Какво се е случило?

— О, обичайното. Просто неколцина идиоти, които ми завиждат, че съм женен за най-сексапилното момиче от човешкия род в околността.

— Къде е тя? — попита Соня, оглеждайки празния апартамент. — А майка ти?

— Майка ми си легна, а Сидни… излезе на разходка.

Проницателните очи на Соня отново се впиха в мен.

— Излязла е на разходка, след като тази сутрин си бил нападнат?

— Ами все още е светло, така че има по-малка опасност. А и… Нийл е с нея. — Едва не изтърсих Еди, но не бях сигурен дали Соня е чула, че е напуснал двора. Като си знам какъв ми е късметът, нищо чудно Нийл да цъфне след малко неканен и да съсипе цялата скалъпена история. — Нуждаеше се от глътка въздух — додадох, като забелязах скептичното изражение на Соня. — Писна й да стои затворена по цял ден. — Това последното поне не беше лъжа.

Соня задържа погледа ми още няколко минути, преди да реши да изостави темата. Навярно по аурата и езика на тялото ми тя бе разбрала, че не съм докрай откровен, но едва ли можеше да се досети за истината — че Сидни е била превърната в котка и е била измъкната тайно от двора заради едно доста съмнително начинание в опит да бъде намерена Джил.

— Е, всъщност аз дойдох да се видя с теб — каза накрая Соня. — Нужно ми е да обсъдим нещо. Или по-скоро някого.

Седнах до кухненската маса и й кимнах да се присъедини към мен. Да обсъдим някого? Нямах нищо против, стига да не ставаше дума за Сидни.

— Кого имаш предвид? — попитах.

Соня преплете пръсти и пое дълбоко дъх.

— Нина Синклер.

Потрепнах. Вероятно това не беше толкова проблематично като Сидни в момента, но несъмнено Нина не беше желана тема за разговор. Тя също като мен владееше магията на духа и двамата с нея бяхме добри приятели, докато Сидни беше отвлечена. За съжаление, Нина искаше да бъдем нещо много повече от добри приятели и бе решила, че връзката ни е по-различна от това, което всъщност беше. Тя прие много зле отказа ми — и реагира още по-зле, когато разбра, че съм се оженил за жена от човешката раса. В редките случаи, когато се засичахме с нея, откакто се върнах в двора, постоянно си спомнях стария израз „ако погледът можеше да убива“.

— Какво за Нина? — попитах предпазливо. — Тя все още ли работи за теб?

Соня ръководеше проект по създаването на ваксина с помощта на магията на духа, която щеше да предотврати превръщането на хората в стригои. Първоначално Нина бе неволно въвлечена в проблема, след като бе върнала сестра си Олив към първоначалната й същност, която насилствено бе превърната в стригой. Нашата малка група бе успяла да пренесе магията на духа, пропита в цялото същество на Олив, след като сестра й Нина я бе върнала към живите, в кръвта на Нийл и фактически бяхме създали ваксина, която го предпазваше да бъде насилствено превърнат в стригой. Но победата на Соня беше краткотрайна, тъй като тя не успя да постигне същия ефект с някой друг. Но продължаваше да се труди неуморно за постигането на целта си.

— Формално да, но отдавна не е предложила нищо ценно. — Посетителката ми доби мрачно изражение. — Напоследък Нина… не е съвсем на себе си.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Ние владеем магията на духа. Всички не сме съвсем на себе си.

Ала Соня не отвърна на усмивката ми.

— Не е това. Ако можеш да я видиш… ами щеше да разбереш. Вчера я изпратих да си върви, тъй като се държеше съвсем неадекватно и нямаше никаква полза от нея. Овен това, съдейки по вида й, имам чувството, че не е спала от седмици. Единственият владеещ магията на духа, когото съм виждала в подобно ужасно състояние, беше… ами, когато за последен път разговарях с Ейвъри Лазар.

Думите й тутакси привлякоха вниманието ми. Ейвъри, още една жена морой, владееща магията на духа, понастоящем се намираше с психиатричната лечебница към един от моройските затвори.

— Ейвъри използваше абсурдно количество на духа — напомних й. — И като казвам абсурдно, не преувеличавам. При това постоянно. — Връщането на Джил от света на мъртвите имаше своите последствия, като ме бе изтощило докрай и временно буквално бе изсмукало духа от мен, но това беше само веднъж. Ейвъри многократно бе използвала огромно количество магия отново и отново, което я бе довело до сегашното й състояние на лудост. — Нина трябва да използва много мощна магия, за да свърши като нея.

— Точно от това се боя — произнесе Соня мрачно.

Аз я зяпнах смаяно, замислен за Ейвъри.

— Че се опитва да създаде телепатична връзка с неколцина целунати от сянката?

— Не, не точно… но прави нещо, което отнема почти толкова психическа енергия, при това непрекъснато. Всеки път щом се опитам да поговоря с нея, тя се преструва, че не разбира, и започва да бърбори някакви глупости. — Соня въздъхна. — Тревожа се за нея, Ейдриън. Тя се нуждае от помощ, но няма да говори с мен.

Последва напрегната тишина, която ставаше все по-тягостна, когато внезапно проумях накъде клони Соня.

— Какво? Нима мислиш, че тя ще говори с мен?

Соня сви рамене.

— Не зная кого друг да помоля.

— Е, във всеки случай не и мен! — възкликнах. — Тя беше бясна, когато я отблъснах. Така че, ако наистина има проблеми и се нуждае от помощ, аз съм последният, към когото тя ще се обърне. Налага се да помолиш някой друг.

— Няма никой друг. Сестра й все още е в неизвестност. Знаеш ли, че Нина е напуснала работата си? Или… всъщност мисля, че е била уволнена, но в момента е много трудно да получиш ясен отговор от нея. Доколкото зная, ние двамата с теб сме единствените, които сме загрижени за нея, за това, което тя сама си причинява — и трябва да се намесим и да й помогнем.

— Тя няма да говори с мен — повторих аз.

Соня прокара ръка през тъмночервената си коса.

— Може да се изненадаш. Макар нещата… да не потръгнаха помежду ви, тя навярно чувства, че между вас е имало някаква по-особена връзка. Поне така ми се струва. Моля те, Ейдриън. Моля те, опитай се. Ако те изгони, добре. Така да бъде. Повече няма да те моля.

Отворих уста, за да откажа за пореден път, но един по-внимателен поглед към Соня ме накара да размисля. Тя наистина беше силно разтревожена от ставащото. Вълнението се долавяше в гласа и очите… дори в цветовете на аурата й. Знаех, че Соня не е от тези, които лесно се паникьосват и реагират прекалено емоционално. Освен това бях убеден, че тя не би поискала това от мен, ако не беше искрено загрижена, особено след като тъкмо тя ме бе посъветвала да стоя по-далече от Нина, за да не нараня чувствата й.

Погледнах към часовника. Според вампирското разписание вече бе доста късно. Повечето морои навярно вече спяха в леглата си.

— Ще има ли проблем, ако изчакам и поговоря утре с нея?

Соня се замисли, но сетне кимна.

— Сигурна съм, че няма да има. Разбира се, също така съм сигурна, че Нина още не е заспала. Но може би наистина е по-добре да изчакаш Сидни да се върне, преди да излезеш, за да може Нийл да те придружи.

Замалко да изтърся, че Еди, а не Нийл е със Сидни, и да разбия на пух и прах цялото прикритие, но навреме се опомних. Трябваше да се обадя на Нийл, за да съм сигурен, че ще потвърди казаното от мен. Ако не внимавах, положението много скоро можеше доста да се усложни. Точно това най-много мразех в лъжите: те почти никога не оставаха лесни и прости.

— Звучи добре — съгласих се и станах заедно със Соня. — Ще ти разкажа как е минало всичко.

— Благодаря ти. Зная, че това не е… — Тя млъкна насред изречението, когато Господин Божангле се втурна в стаята, следван по петите от Хопър. Соня слисано се извърна към мен. — Кога сте си взели котка?

— Ъ, ами всъщност днес. Джаки Теруилиджър — бившата преподавателка на Сидни, сещаш се, нали? — я остави, когато ни беше на гости.

Това очевидно беше новина за Соня.

— Тя е била тук? В двора? Колко дълго остана?

— Не много — отвърнах, мигом съжалявайки, че изобщо го бях споменал. — Просто искаше да се увери, че Сидни е добре.

— Да пропътува толкова дълъг път само за да разбере дали някой е добре? По-просто щеше да бъде да се обади по телефона.

Надявах се, че съм си придал достатъчно невинно изражение.

— Да, но по телефона няма как да ни връчи котката. Закъснял сватбен подарък.

— Ейдриън — поде Соня с глас на строга учителка, кастреща поредния непослушен ученик, — какво криеш от мен?

— Нищо, нищо — побързах да замажа аз, докато я побутвах към вратата. — Успокой се, ние сме добре. Единственото, за което трябва да се тревожиш сега, е колко бързо Нина ще ме изрита.

— Ейдриън…

— Всичко е наред — заявих жизнерадостно и отворих широко вратата. — Благодаря, че се отби. Поздрави Михаил от мен.

От изражението й беше ясно, че се бях провалил с гръм и трясък в опита да я убедя в моята невинност, но поне явно нямаше намерение да използва внушението, за да ме накара да й призная какво наистина ставаше — засега. Ние се сбогувахме и аз изпуснах облекчена въздишка, когато тя си отиде, надявайки се, че повече никой няма да се появи, принуждавайки ме да измислям друго извинение защо Сидни я няма тук.

Скоро след това си легнах да спя, а към обяд ме събуди нов есемес от Сидни. Тя съобщаваше, че заедно с Еди и Джаки са пристигнали в Питсбърг, но докато не се стъмни, няма да се заемат с разузнаването на музея. Уверяваше ме, че всичко е наред, а аз я уверих в същото, като предпочетох — за нейно добро — да премълча, че съм се съгласил да говоря с една потенциално откачена девойка, която ту ме обичаше, ту ме презираше. Сидни и без това си имаше достатъчно тревоги.

Когато по-късно през деня моройският кралски двор започна да се събужда, се обадих на Нийл и го помолих да ме придружи до дома на Нина. Още беше твърде рано и навън имаше малко хора, но предпочетох да се застраховам, отколкото после да съжалявам. Нийл, верен на дълга, с радост се съгласи да ми помогне, но аз знаех, че има и скрит мотив да се срещне с Нина. Преди няколко месеца между него и сестра й Олив бе започнало да разцъфва романтично приятелство. Никой от нас не беше сигурен колко далеч бяха стигнали отношенията им, които изведнъж прекъснаха, когато Олив внезапно изчезна. Рядко се обаждаше на сестра си, а за Нийл сякаш напълно бе забравила. Съмнявах се, че Нина знае нещо ново за местонахождението на сестра си, но Нийл навярно се надяваше да получи някаква, макар и оскъдна информация.

Когато стигнахме пред вратата на Нина, късното лятно слънце все още бе високо над хоризонта, макар да наближаваше шест следобед. Тя живееше в оскъдно обзаведен апартамент, каквито обитаваха останалите служители в кралския двор (или бивши служители, както се оказа), на светлинни години далеч от разкоша, на който се радваха кралски особи като баща ми. Поех дълбоко дъх и се вторачих във вратата, призовавайки цялата си смелост.

— Няма да стане по-лесно, ако го отлагаш — отбеляза Нийл не особено услужливо.

— Зная. — Стегнах се и почуках два пъти, тайно надявайки се, че Нина още спи или не си е у дома. Тогава съвсем честно щях да кажа на Соня, че съм се опитал, но безуспешно, и да оставя нещата дотук. Ала за мое най-голямо съжаление, Нина отвори вратата почти веднага, сякаш ни чакаше зад нея.

— Здравей, Ейдриън — поздрави ме предпазливо. Сивите й очи се насочиха зад мен. — Здравей, Нийл.

Той кимна в отговор, ала аз застинах смутено. Нина не произлизаше от богато или знатно семейство, но досега това никога не се бе отразявало на хубостта й, а и винаги поддържаше безупречен външен вид.

Поне досега.

От онази Нина, която познавах, нямаше и следа. Тъмната й къдрава коса беше разрошена и сплъстена, сякаш напоследък не бе виждала гребен. Всъщност не бях сигурен дали изобщо я бе мила наскоро. Смачканата й пола на синьо каре беше във въпиюща дисхармония с оранжевата тениска, върху която бе навлякла облечена наопаки сива жилетка. Единият й крак бе обут в бял чорап, усукан около глезена. Другият чорап — украсен с червени и бели шарки — бе вдигнат до коляното.

Въпреки всичко ексцентрично подбраното одеяние не беше най-обезпокоително в нея, а изражението на лицето й, от което разбрах, че Соня не бе преувеличила. Под очите й се виждаха тъмни кръгове, при все че самите й очи бяха прекалено будни и блестящи и горяха с особен трескав пламък. Бях виждал този безумен поглед и преди във владеещи магията на духа, доведени до ръба на лудостта. Бях го видял в очите на Ейвъри.

Преглътнах нервно.

— Здравей, Нина. Може ли да влезем?

Очите й се присвиха.

— Защо? За да ми кажеш отново колко напълно неподходящи сме един за друг? За да ме осведомиш, че между нас никога няма да се получи, имайки предвид, че аз не съм човек, а ти очевидно спиш с жени, които сетне можеш да използваш и за закуска?

При тази обида кръвта ми закипя и едва не избухнах, но навреме си припомних, че тя не беше съвсем наред.

— Съжалявам за това, което казах последния път — наистина съжалявам. Срещнах Сидни много преди да се запозная с теб. Но не съм дошъл да говорим за това. Моля те, може ли да влезем?

Нина доста дълго се взира безмълвно в мен, а аз се възползвах от възможността да призова духа и да погледна крадешком аурата й. Също като тази на Лиса вчера, както и на всички, които владееха магията на духа, аурата на Нина беше бледозлатиста. Обаче, за разлика от Лиса златистото в аурата на Нина беше някак си помътняло и размито. Не сияеше ярко като пламък. Останалите цветове бяха също толкова потъмнели и слаби, едва мъждукаха.

— Добре — съгласи се Нина накрая.

Отстъпи настрани, за да минем. Това, което заварих вътре, беше почти също толкова смущаващо, колкото и външният й вид. Бях идвал тук и преди, когато двамата с нея почти всяка вечер купонясвахме. Малкият апартамент по-скоро приличаше на студио с една стая, служеща едновременно за спалня и за дневна. Въпреки малката площ, Нина винаги се стараеше да поддържа дома си чист, подреден и добре обзаведен. Но явно както грижата за външния й вид, така и тази за апартамента й вече бяха част от миналото.

Вмирисани чинии, покрити с дебел слой засъхнала храна, бяха струпани в кухненската мивка, а над тях лениво бръмчаха две мухи. Мръсно пране, книги и празни кутии от енергийни напитки се въргаляха навсякъде — по масите, пода, дори в леглото. А най-странното от всичко беше купът списания на пода редом с купчина накъсана хартия.

— Как спиш тук? — попитах неволно.

— Не спя — отвърна тя и скръсти ръце зад гърба си. — Не спя. Нямам време. Не мога да рискувам.

— Все пак понякога трябва да спиш — отбеляза Нийл практично.

Тя поклати трескаво глава.

— Не мога Трябва да продължа да търся Олив. Всъщност аз я намерих. В известен смисъл. Зависи как ще го погледнеш. Но не мога да стигна до нея, разбираш ли? Това е проблемът. Затова продължавам да опитвам. И затова не мога да спя. Разбираш ли?

Нищо не разбирах, но Нийл бе затаил дъх при споменаването на името на Олив.

— Намерила си я? Знаеш къде е тя?

— Не — малко раздразнено отвърна нашата домакиня. — Нали точно това ви казах.

Без предупреждение тя се пльосна на пода до купа със списания. Взе напосоки едно списание и започна да го къса, страница по страница, на малки късчета, които много скоро образуваха купчина.

— Какво правиш? — не се сдържах.

— Мисля — отвърна тя.

— Не, имам предвид със списанията.

— Това ми помага да мисля — обясни Нина.

С Нийл се спогледахме.

— Нина — подхванах внимателно, — мисля, че може би трябва да отидеш на лекар. Ако искаш, ние с Нийл ще те придружим.

— Не мога — възрази тя, като продължаваше методично да къса списанието на малки парченца. — Не и докато не достигна до Олив.

Приклекнах до нея. Щеше ми се да имах по-добра представа как да разговарям с толкова очебийно неуравновесена личност. Всеки навярно би си помислил, че съм експерт в това.

— Как се опитваш да стигнеш до нея? По телефона?

— В съня, създаден от магията на духа — отвърна Нина — И успях. Няколко пъти. Но после тя ме блокира. Обърна съня против мен. Аз се опитвам да пробия тази блокада, но не мога.

Съдейки по изражението на Нийл, разбрах, че той се надяваше думите й да имат някакъв смисъл за мен, но аз бях по-объркан от всякога. Някой човек с особено силна воля би могъл да затрудни владеещия магията на духа да установи с него връзка в съня, но останалите й думи бяха непонятни.

— Олив не владее магията на духа — напомних й аз. — Тя не може да направи нищо в съня без твое разрешение. Целият контрол е в твои ръце.

— Тя може, тя може, тя може. — Нина започна да къса страниците от списанието с още по-голямо настървение. — Всеки път, когато се опитвам да говоря с нея, тя ми подхвърля някакво препятствие! Неща, за които дори и не съм и помисляла. Нейните кошмари, моите кошмари. Нечии други кошмари. Аз се боря с тях. Боря се. Наистина се боря. Но това изисква прекалено много от магията на духа. — Тя спря рязко да къса страниците и се взря унило в пространството. — Това е изтощително. И тъкмо когато преодолея и последното препятствие, тя ми се изплъзва. Заповядва си да се събуди и аз не мога да говоря с нея. Не мога да я попитам защо ме изостави. Вие знаете ли? — Погледът на Нина се стрелна от мен към Нийл. — Вие знаете ли защо тя си тръгна?

— Не — отвърнах нежно. — Зная само, че се нуждаеш от истинска почивка. — Понечих да сложа ръка върху рамото й, но тя тутакси се отдръпна, а очите гневно блеснаха.

— Не ме измъчвай — пророни тя тихо. — Не идвай тук и не се дръж така, сякаш си ми приятел.

— Аз съм ти приятел, Нина. Без значение какво се е случило — или не се е случило — помежду ни, аз съм твой приятел. Искам да ти помогна.

Гневът й мигом бе изместен от отчаяние.

— Никой не може да ми помогне. Никой не може… Почакай. — Тя неочаквано сграбчи ръката ми и пръстите й се впиха в кожата ми с изненадваща… и смущаваща сила. — Може би ти можеш да ми помогнеш. Ти си най-добрият в създаването на магически сънища. Ела с мен следващия път, когато посетя Олив. Тогава ще видиш — ще видиш как тя контролира съня! Ако обединим силите си, може би ще бъдем достатъчно могъщи, за да я спрем! Тогава ще можем да говорим с нея!

Поклатих глава.

— Нина, няма начин тя да може…

Ноктите й се забиха още по-дълбоко в ръката ми.

— Тя може, Ейдриън! Присъедини се към мен в съня и ще се убедиш.

Помислих внимателно, преди да отговоря. Нина беше права, че аз съм най-добрият създател на сънища чрез магията на духа (поне от тези, които познавах). И никога досега не бях виждал дори най-малкия признак, че някой, който не владее магията на духа, може да контролира съня. Нина беше твърдо уверена, че случаят е точно такъв и именно това й пречи да установи контакт с Олив. Не посмях да го кажа, но се чудех дали Нина в последно време не е използвала твърде много от магията на духа и поради това контролът й се изплъзваше. Това би обяснило защо се затрудняваше да установи връзка в съня и в обърканото си състояние бе решила, че Олив й пречи.

Да, но за какво е използвала толкова много от духа? — попита леля Татяна.

Добър въпрос. Като гледах разстроеното състояние на Нина, самият аз се озадачих. Дори всеки ден да се бе опитвала да осъществи магическа връзка с Олив в съня, това само по себе си не би могло да доведе Нина до подобно състояние. За какво друго използваше магията? Или влошаването на психическото й състояние бе ускорено от нещо друго, освен от магията? Дали беше кулминация от това и личен стрес — като например изчезването на Олив и моя отказ да бъдем нещо повече от приятели?

— Ейдриън — обади се Нийл нерешително. — Няма ли начин да й помогнеш?

Тъй като не можеше да чете мислите ми, той бе решил, че колебанието ми е свързано с намерението ми да й откажа помощта си. Истината беше, че просто не знаех как да й помогна. И честно казано, Нина се нуждаеше много повече от помощ в реалния живот, отколкото за магическите сънища.

— Добре — казах накрая. — Ще ти помогна да се срещнеш с Олив в съня, но при условие че първо се наспиш.

Нина мигом заклати глава.

— Не мога. Прекалено съм възбудена. Трябва да продължа да я търся. Трябва да…

— Първо ще се наспиш — наредих. — Ще повикам Соня тук и тя ще ти донесе приспивателно. Ще го изпиеш. И ще заспиш.

— По-късно. Точно сега ние трябва да достигнем до Олив. Тя живее по човешкото разписание. Скоро ще си легне и аз не мога да си позволя да заспя. Първо ще я намерим и…

— Не. Не става. — Постарах се, колкото можах, гласът ми да прозвучи решително и твърдо. — Щом тя е чакала толкова дълго, ще почака още малко. Първо се наспи. За бога, Нина! Погледни се. Ти си…

— Каква? Каква? — възкликна тя и трескавият поглед в очите й се завърна. — Окаяна? Грозна? Недостатъчно добра за теб?

— Измъчена и изтощена — въздъхнах аз. — А сега, моля те, позволи ми да се обадя на Соня. Днес ще поспиш, а утре двамата ще потърсим Олив. Ако си отпочинала, ще имаш повече сили, за да, ъ, да се пребориш с нейния контрол. — Аз продължавах да не вярвам, че Олив може да направлява съня, но Нина го вярваше и накрая отстъпи.

— Добре — каза тя. — Можеш да се обадиш на Соня.

Направих го. Соня с облекчение посрещна думите ми, че съм постигнал напредък, макар и малък. Тя обеща да дойде и да донесе нещо, което да помогне на Нина да заспи, а аз на свой ред обещах, че ще остана при Нина, за да я изчакам. Когато приключих разговора, Нина отново започна да къса страниците на списанието, подпявайки си нещо, което ми приличаше на „Сладка Каролайн“.

— Наистина е много мило от твоя страна, че й помагаш — промърмори Нийл, прекоси стаята и застана редом с мен. — Сънят ще й се отрази добре. И поради мои собствени егоистични причини… ами признавам, че аз също нямам търпение да се свържете с Олив. Не че това е твоята основна причина да й помогнеш.

— Хей, твоята причина е достатъчно основателна. Всички са основателни. — Постарах се гласът ми да звучи безгрижно, за да не издам колко съм притеснен от състоянието на Нина. Защото, ако трябваше да съм честен, аз не го правех само за Нийл, Соня или Нина. Докато гледах Нина как си тананика по носа, толкова очевидно не на себе си… ами истината беше, че никак не ми беше трудно да си представя себе си някой ден в същото състояние. И ако стигна до него, отчаяно се надявах, че все ще се намери някой, който да ми помогне.