Рубинения кръг

Глава 5 Ейдриън

Трябваше да впрегна целия си съмнителен самоконтрол, за да не звъня постоянно на Сидни или да й пиша есемеси, за да питам за новини. Не осъзнавах колко трудно ще ми бъде да понеса отсъствието й. Тя не само ми липсваше — при все че копнежът за нея определено бе част от тъгата и безпокойството ми. Бях свикнал да се събуждам всяка сутрин до нея, да се храним заедно и да правим всички онези неща, които са част от живота ни. А сега не само трябваше да запълня някак деня си; налагаше се постоянно да се убеждавам, че тя не е в лапите на алхимиците.

— Не биваше да я пускам да замине сама — заявих на следващия ден на майка ми.

Тя вдигна глава от ръкоделието си. Това беше хоби, на което се бе отдала, за да минава времето, и заниманието й изоставаше съвсем малко в класацията на удивителните събития, с които напоследък бе изпълнен животът ни.

— Твърде много се тревожиш, скъпи. Ако има едно нещо, което със сигурност мога да заявя за своята снаха от човешката раса, това е, че тя е изумително способна и находчива.

Аз се спрях насред поредната обиколка на стаята.

— Наистина ли го мислиш?

Майка ми изкриви устни в иронична усмивка.

— Изненадан си, че казвам нещо хубаво за нея?

— Малко, да — признах си. Моята майка никога открито не се бе противопоставяла на отношенията ми със Сидни. Всъщност не бе имала подобна възможност. Аз просто се появих в кралския двор с младата ми съпруга и никой не беше способен да раздели онези, които щатът Невада е венчал. Не може да се каже, че майка ми прие Сидни с отворени обятия, но в същото време тя остана до нас, когато останалите — включително собственият ми баща — ни обърнаха гръб. Винаги съм предполагал, че майка ми не одобрява брака ни, а просто се опитва да извлече най-доброто от една лоша ситуация.

— Бих излъгала, ако заявя, че някога, дори в един миг от живота си, съм искала да се ожениш за момиче от човешката раса — рече тя след кратък размисъл. — Обаче зная, че житейският ти път не е никак лек. Никога не е бил. И никога няма да бъде. Осъзнах го още когато беше дете. Също така знаех, че каквато и спътница да избереш, тя трябва да бъде специална, способна да се изправи заедно с теб пред всички предизвикателства, които ще й поднесе животът с теб. Това момиче? Сидни? Тя е точно такава. Разбрах го през последния месец. И предпочитам да имаш достойна съпруга човек, отколкото жена морой, която не може да ти помогне да се справиш с товара, тегнещ на плещите ти.

Челюстта ми едва не удари пода.

— Мамо, мисля, че това е най-сантименталното нещо, което някога съм чувал от теб.

— Шшт — скастри ме тя. — И престани да се тревожиш. Тя е компетентна и талантлива. Освен това не е сама. С нея е пазител и онази странна жена от нейната раса.

Успях да изстискам една вяла усмивка, но нямах сили да кажа на майка ми, че Сидни, колкото и способна и талантлива да беше, не бе успяла да се изплъзне на алхимиците. Всъщност когато са я заловили, Еди е бил с нея. Той е бил смъртоносен и свиреп, както обикновено… ала това не е било достатъчно.

Почукването на вратата ме избави от по-нататъшни размишления, но затова пък създаде нови проблеми. Бях обещал на Нина, че по-късно ще търсим Олив, но дотогава имаше още няколко часа. Соня ме увери, че успокоителното, което е дала на Нина, за да заспи, ще действа известно време, но нямаше да се учудя, ако ефектът му е отминал и сега заваря Нина на прага си, с онзи безумен поглед, настоявайки веднага да създадем магически сън.

Но когато отворих вратата, видях Роуз. Не бях сигурен дали да почувствам облекчение, или да остана нащрек. Според последната ми информация, тя отсъстваше от двора.

— Здравей — приветствах я аз. — Какво става?

Тя очевидно не беше на работа и беше облечена в обикновени джинси и тениска, вместо в задължителния черен костюм и бяла риза, каквато бе униформата на пазителите. Роуз отметна гъстата си тъмнокестенява коса през рамо и се ухили.

— Чух, че вие двамата сте заключени тук и реших да отскоча да ви видя, приятели.

Опитах да не потръпна при обръщението приятели.

— Мислех, че двамата с Дмитрий търсите Джил — отвърнах, надявайки се да отвлека вниманието й от нас.

При думите ми част от оживлението й помръкна.

— Търсихме я… но без особен успех. Затова Лиса ни повика обратно, за да държим под око неколцина особи от кралските фамилии, които винаги са били против нея, в случай че може би те са похитили Джил.

Това беше нещо ново.

— Мислиш ли, че е възможно?

— Навярно не — отвърна Роуз. — Лиса също знае, че е малко вероятно, но иска да провери всяка възможна следа.

Отстъпих назад.

— Е, не искам да те отвличам от тази…

Усмивката й се завърна.

— Не ме отвличаш. Днес вече поработихме няколко часа и няма какво друго да правим по тази задача до утре, докато не се върне един от заподозрените аристократи. Затова сме се заели с нещо по-полезно. Вземай Сидни и тръгвайте да ви покажа.

— Тя, хм, в момента спи — излъгах аз.

— Спи? Че сега е средата на деня.

— На нашия ден — поправих я. — Сидни все още е по човешкото разписание.

Съвсем разбираемо, Роуз изглеждаше озадачена.

— Наистина ли? Последния път, когато бях тук, ми се стори, че тя много добре се е адаптирала към нашето разписание.

— Липсва й слънцето — обясних.

— Тя всъщност излиза ли оттук?

— Ами не… но е въпрос на принцип. Така е при хората. — Съдейки по все по-озадаченото изражение на Роуз, разбрах, че не се справям особено добре с прикритието, затова реших да огранича щетите. — Виж, защо не покажеш на мен каквото искаше, а аз ще оставя бележка на Сидни, става ли? — Предположих, че е по-добър вариант, отколкото Роуз да предложи да изчакаме Сидни да се събуди.

— Разбира се — съгласи се Роуз. — А със Сидни можем да се поразходим някой друг път.

— След теб — казах галантно и посочих към коридора.

— Няма ли да оставиш бележка? — попита Роуз многозначително, когато вече бяхме в коридора.

— Ъ, вярно. Изчакай ме за миг. — Върнах се в дневната и оставих Роуз отвън. След като постоях половин минута, отворих отново вратата и се присъединих към нея. — Всичко е наред.

Роуз ме поведе към онази част от кралския двор, която бе запазена за пазителите. Намираше се близо до тяхната щабквартира и някои от жилищата им. А което беше по-важно, тук те тренираха и точно към една от тренировъчните им площадки ме поведе Роуз. Ала когато пристигнахме, не заварихме там отряд от дампири, а група от морои воини.

— Удивен съм! — възкликнах аз. И го казах като комплимент.

Много отдавна, в онези времена, когато хората и мороите са се женели помежду си, мороите също са се грижили за своята защита. Използвали са магията на елементите като оръжие и са се сражавали със стригоите. С течение на времето дампирите са поели защитата на мороите и използването на магия за нещо друго, освен за салонни фокуси, се бе превърнало в табу за мороите. Сред многото промени, предложени напоследък в политиката на мороите, често се обсъждаше въпросът за самоотбраната с помощта на магия. И сега виждах това осъществено на практика.

Имаше около двайсетина морои, разделени на четири групи, като членовете на всяка бяха облечени в различни цветове. Правеха упражнения, които сякаш бяха взети от школата по самозащита на Малахи Улф: отбранителни маньоври и хватки от ръкопашен бой. Двама пазители ги съветваха и аз тутакси разпознах единия, макар че беше с гръб към мен, благодарение на ръста му и дългото кожено кафяво палто. Дмитрий Великов се приближи и ми подаде ръка.

— Ейдриън — приветства ме топло той. — Все още нямаме екип от специалисти по духа. Искаш ли да оглавиш такава група? И да намериш други доброволци?

Първото име, което ми дойде на ума, беше Нина, която бе на път да изгуби разсъдъка си заради прекаленото използване на магията на духа. Мисълта да я въвлека в бойни тренировки обаче беше доста смущаваща.

Най-после лидерска роля и за теб — подметна леля Татяна.

Поклатих глава.

— Благодаря, но не. И без това си имам достатъчно грижи.

— Къде е Сидни? — попита Дмитрий. — Мислех, че ще иска да види това.

— Тя спи — осведоми го Роуз услужливо.

— Тя е по дневно разписание — побързах да обясня, като видях изненадата на Дмитрий. — Но ти си прав — тя би искала да види това. Някой друг път.

— Някой друг път — съгласи се Дмитрий. — Виж, те са готови да започнат.

— Да започнат какво?

Пазител, когото не познавах, тъкмо завършваше подреждането на няколко тренировъчни чучела в единия край на площадката. Извикваше всяка от групите и аз с изумление наблюдавах как всяка демонстрираше колко смъртоносни могат да бъдат. Мороите, които владееха магията с елемента вода, изпращаха мощни водни струи към чучелата, събаряйки ги с един удар. Тези, които специализираха елемента земя, предизвикваха земетресение, а освен това използваха камъни и пръст като оръжия. Мороите, владеещи въздуха, призоваваха силни ветрове, които щяха да пометат живия противник. Някои от тях дори можеха да използват въздуха, за да вдигат предмети и да си служат с тях като оръжие. А владеещите огъня — е, техните разрушителни способности бяха съвсем очевидни, когато едно от чучелата лумна в пламъци.

— По-кротко, това е само демонстрация! — извика уморено един от пазителите. — Не е нужно да изпепелявате запасите ни от чучела.

— Съжалявам — чу се жизнерадостен глас, който познах. Кристиан Озера стоеше сред облечените в червени екипи морои, които владееха магията с огъня. Той бързо потуши пламъка с поглед.

След индивидуалната демонстрация на магиите с четирите елемента, воините показаха как могат съвместно да използват силите на стихиите. Онези, които владееха магията на въздуха, помагаха да се замрази водата, призована от мороите, които използваха магията на водата. Специализиралите с елемента земя приковаваха чучелата към земята, давайки възможност на владеещите огнената стихия да ги изпепелят. Кристиан Озера отново се увлече и мощта на създадените от него пламъци едва не унищожи поредното чучело.

Съжалявам — повтори той, но по тона му си личеше, че ни най-малко не съжалява.

Демонстрацията завърши с бойни хватки в ръкопашен бой, които ги видях да упражняват, когато дойдох. Физически мороите не бяха толкова силни като дампирите, но беше ясно, че тази група е тренирала много упорито. Не бих искал да се срещна с някой от тях на бойното поле. Те показаха такива техники и умения, които всеки пазител би бил горд да усвои, и дори демонстрираха как се действа при обичайно нападение. Като цяло беше смайваща изява на истинско бойно изкуство.

— Е? — попита Кристиан след това. Той дойде при нас веднага след приключване на шоуто. — Мислиш ли, че това ще ги спечели?

Редом с него крачеше миниатюрна блондинка в синьо и аз се зарадвах — макар да не бях удивен — че Мия Риналди е лидер сред групата на онези, които владееха елемента вода.

— Демонстрацията беше безупречна — съгласи се тя. — Няма начин сега да не одобрят програмата.

— За какво говорите? — озадачих се аз.

— Това беше само загрявка — обясни Кристиан. — Не е игра на думи. Смятаме да покажем всичко това пред съвета на мороите с надеждата, че ще одобрят програма, която може да се внедри във всички моройски училища, за да се наберат и обучат повече доброволци за каузата.

Сините очи на Мия заблестяха.

— Освен това искаме да получим разрешение за организирането на частни ловни хайки за стригои.

— Е, имате моя глас — заявих честно. — Както е тръгнало, нищо чудно да изместите пазителите.

— Хайде да не се увличаме — подразни ни Роуз. — Но ти си прав — те наистина са свършили страхотна работа. Сега трябва само да се сдобием със съгласието на кралския съвет. Вече имаме съгласието на Лиса, тя изцяло ни подкрепя.

— Разбира се, че ще ви подкрепя — не се усъмних аз. — Защото е млада и прогресивна. Колкото до останалите… може би ще се възпротивят повече на промените. Дори след подобна впечатляваща демонстрация на сили и умения.

Роуз кимна, тъй като отлично разбираше, че дори прогресивните и най-добронамерените морои се придържат здраво за традициите.

— Надявах се, че Сидни ще ни предостави някои логически аргументи, които ще можем да използваме в подкрепа на каузата ни.

— Не се съмнявам, че ще го стори — подсмихнах се аз.

— Между другото, къде е Сидни? — поинтересува се Кристиан.

— Спи — отговорихме в един глас аз и Роуз.

Колкото и да бе интересна бойната тренировка на моройските воини, аз се боях, че може да последват още въпроси за Сидни. Това, както и бързият поглед към часовника ми подсказаха, че скоро ще стане време за магическия сън, който бях обещал да създадем заедно с Нина.

— Трябва да се връщам — казах. — Благодаря ви, че ме поканихте да видя невероятните ви постижения.

— Удоволствието беше наше — отвърна Роуз, докато вървяхме към централната част на кралския двор. — Разбери кога ще е удобно за Сидни и отново ще организираме подобна демонстрация — във време по-подходящо за човешкия дневен режим.

Стиснах зъби, тъй като ненавиждах лъжата.

— Ще говоря с нея и ще ви уведомя.

Роуз ме изпрати до нашата сграда за гости и аз видях, че й се стори странно, задето не понечих да я поканя да се качи в апартамента. Извиних се, че Сидни има много лек сън, и Роуз сякаш ми повярва. Когато тя най-сетне си тръгна, установих, че заради вълнението от демонстрацията и по-нататъшното задълбочаване на лъжите съм неспокоен и притеснен, което ми пречеше да заспя, когато се сгуших в леглото. Освен това беше разгарът на вампирския ден, което още повече затрудняваше начинанието, но Нина беше казала, че Олив е по дневно разписание, така че сега би трябвало да спи. Когато трийсет минути по-късно продължавах да се въртя в леглото, получих есемес от Нина, в който пишеше, че не можеше да ме достигне в съня.

Не мога да заспя — написах в отговор.

Имам достатъчно от хапчетата за сън, които Соня ми остави — дойде шеговитият отговор, — така че, ако имаш нужда, с радост ще ти услужа.

Усмихнах се и за миг се замислих с тъга за непринуденото приятелство, което имахме някога с Нина.

Не, благодаря. Просто ми дай още малко време.

Накрая успях да се успокоя и да се унеса в сън. Беше минало доста време, откакто друг владеещ магията на духа ме бе призовавал в сън, създаден от него. Обикновено аз бях създателят на съня, командвах парада, така да се каже, и канех другите да се присъединят с помощта на силата на духа. Моето обкръжение се материализира около мен и аз се озовах в пасторална обстановка пред кокетна бяла къща. Малко по-надалече имаше ограда, зад която лениво пасяха коне, окъпани в пурпурнооранжевата светлина на залязващото слънце. Птици пееха вечерни песни, а топлият вятър галеше кожата ми.

— Къщата на баща ми в Уисконсин — обясни един глас зад мен.

Извърнах се и видях Нина, която вървеше към мен през високата трева, избуяла в предния двор на къщата. Изглеждаше милион пъти по-добре, отколкото последния път, когато я видях. Къдравата й коса бе прибрана в хлабав кок, а лятната рокля с цвят на лавандула подчертаваше стройната й фигура. Надявах се, че това е отражение на образа й в реалния свят, а не просто илюзия на съня.

— Тук е много приятно — отбелязах искрено. — Точно в такива места децата мечтаят да отраснат.

Тя се усмихна в отговор на думите ми.

— Можехме да идваме само през лятото. Имахме семейни приятели — дребни благородници — които ни придружаваха тук заедно с пазителите си. В противен случай за нас би било твърде опасно да идваме. Мястото е доста отдалечено, но човек никога не знае…

Нямаше нужда да довършва мисълта си. Нина и Олив бяха полусестри с общ баща морой. Тъй като той не беше член на кралско семейство, нямаше право да има пазители, затова Олив като дампир сама е осигурявала закрилата му. Била е превърната в стригой при една от атаките им. С помощта на магията на духа Нина я бе върнала в света на живите. Това се случваше много рядко и освен Олив имаше още само неколцина като нея — Дмитрий и Соня, ако трябва да бъдем точни.

— Ще доведем ли Олив тук? — попитах, с намерението да отвлека Нина от неприятната тема за миналото. Обаче въпросът ми я накара да се намръщи още повече.

— Това не е толкова просто… сам ще се убедиш. Искам да кажа, че може би ще е по-различно, когато ти си тук. Или поне се надявам.

Все още не разбирах напълно какъв е проблемът, но реших да изчакам и да видя какво ще се случи. Наистина, ако Олив беше заспала, това беше фасулска работа. Нина би трябвало да е в състояние с помощта на магията на духа да доведе Олив в тази провинциална къща също толкова лесно, както доведе и мен. Нина застина неподвижно, вперила поглед в ливадата с кротко пасящите коне, и аз усетих как магията на духа се надига в нея и я изпълва, докато тя се опитваше да установи контакт със сестра си. Дотук добре.

Няколко минути по-късно пред нас започна да се очертава полупрозрачен силует. Познах по-ниската фигура на Олив, тъмната й коса и меднокафявата й кожа. Около нея се стелеше широка пелерина, закривайки изцяло тялото й, което знаех, че е по-мускулесто от това на сестра й. Очите на Олив се разшириха, когато разбра какво се случва.

— Не, Нина. Моля те. Не и отново.

Обикновено в този момент Олив трябваше да се материализира докрай и да застане пред нас. Вместо това пасторалната сцена започна да избледнява в далечината, превръщайки се във все по-илюзорна. Стрелнах рязко поглед към Нина.

— Какво правиш?

— Нищо не правя — въздъхна тя. — Точно това се опитвах да ти кажа.

Красивият зелен пейзаж изчезна, заменен от скалист терен, покрит с черна пепел. Стръмни и островърхи планински зъбери се извисяваха пред нас в сивото небе, забулено от буреносни облаци. От време на време ослепителни светкавици прорязваха облаците. Нямаше и следа от Олив.

— Какво е това? — възкликнах. — Да не сме телепортирани в някой апокалиптичен филм?

— Ние сме на Хаваите — отвърна Нина с мрачно изражение.

Огледах се.

— Не искам да споря с теб, но когато си мисля за Хаваите, си представям палми и бикини.

Нина сведе поглед към краката си и след миг сандалите й се превърнаха в маратонки. Започна да се изкачва по склона.

— Това е вулкан, който посещавахме през ваканциите в детството ни.

— Странно място — изсумтях аз, като предпазливо я последвах. — Но защо реши да промениш пейзажа? Във фермата беше много приятно.

— Аз не съм го променила — промърмори объркано Нина. — Олив го направи.

— Олив не владее магията на духа — възразих. — Тя може да промени най-много дрехите си, но не нещо толкова голямо.

— Някак си тя изземва от мен контрола върху съня. Прави го през цялото време. Искам да кажа, аз мога да направя незначителни неща като това. — Млъкна и посочи маратонките си. — Но не мога да ни изпратя обратно или да доведа Олив.

— Къде е тя?

— Крие се някъде. — Нина се огледа наоколо и посочи към тъмната дупка върху единия склон на вулкана. — Навярно там. Тази пещера я няма в истинския вулкан, който сме посещавали. Навярно тя я е създала.

От думите й направо ми се зави свят, докато приближавах пещерата с нея. Това, което Нина казваше, беше невъзможно. Олив не можеше да има власт над този сън, освен ако Нина не й бе предала тази способност.

— Но как? — попитах. — Как го прави? Смяташ ли, че има нещо общо с това, че е била превърната от стригой отново в дампир? Заради това, че цялото й същество е било пропито с магията на духа?

Нина поклати глава.

— Не, не мисля. Не усещам да използва духа. По-скоро ми се струва, че го контролира… със силата на волята си.

Опитвах се да проумея чутото, когато спряхме пред входа на пещерата.

— И сега какво?

— Сега — заговори Нина — тя навярно се крие вътре от нас. Но ако мястото е подобно на онези, в които ме водеше в предишните сънища, вероятно няма да можем да влезем просто така и…

От дъното на пещерата се разнесе мощен рев и заглуши думите й. Аз инстинктивно отстъпих няколко крачки назад.

— Какво, по дяволите, е това?

Нина изглеждаше по-скоро уморена, отколкото уплашена.

— Не зная. Нещо ужасно. Нещо, което трябва да ни уплаши.

Думите й се потвърдиха, когато от зеещата дупка на пещерата с тромава походка се появи огромно човекоподобно същество. Тялото му се състоеше от големи черни камъни, а очите му изпускаха червени пламъци. Беше с цяла глава по-високо от мен и два пъти по-широко в раменете. Създанието спря пред нас, тупна се силно в гърдите и издаде заплашителен рев.

— Виждала ли си и преди подобно нещо? — извиках аз.

— Не точно същото — отвърна Нина. — Последния път беше ято прилепи. А преди това — някакво подобие на върколак.

— Но нали ти създаде този сън — настоях аз, докато продължавах да отстъпвам от приближаващото вулканично чудовище (не можех да измисля по-подходящо определение). — Прогони го.

— Не мога. Поне не и със силата на мисълта. Трябва да го направим по старомодния начин.

Усетих как духът отново се надига в нея и в ръцете й се появи дебела тояга. Без да се бави, Нина се спусна напред и размаха оръжието към чудовището. Почувствах как духът изригна с нова сила в нея. Всъщност тя го атакуваше по-скоро с магията на духа, отколкото с тоягата. Звярът изрева от болка и черните камъни се пропукаха там, където се бе стоварила тоягата.

— Ти каза, че ще ми помогнеш! — изкрещя гневно Нина. Наистина го бях казал, но със сигурност не очаквах да е по този начин. Но преди да се включа в тази безумна битка, призовах моята магия, опитвайки се да ни пренеса на някое по-приемливо място. Ала когато го сторих, почувствах упорита съпротива и чак сега разбрах какво имаше предвид Нина. Не точно духът задържаше съня на това място… а по-скоро непоколебима воля или целенасочено усилие, точно както бе казала тя.

Разбрах, че не мога да променя обстановката на съня, и реших да действам също като Нина. Използвах малка част от духа, за да се въоръжа и аз с тояга. Насилието не ми е присъщо и докато замахвах към вулканичното чудовище — което моята спътница вече бе успяла доста да потроши — си напомних, че то беше илюзорно създание, а не живо същество. Когато тоягата ми се стовари върху каменното му тяло, едва не паднах назад от сблъсъка. Костите и зъбите ми се разтресоха… а вулканичното чудовище все едно бълха го ухапа. Нина се спря и ме изгледа кръвнишки.

— Когато го удряш, трябва да призовеш духа с пълна сила — обясни тя раздразнено. — Няма друг начин да го победиш.

Явно не й беше за пръв път. Преливайки от магия, редом с мен Нина беше като факел на духа и аз бях удивен от голямото количество магия, което използваше. И макар да не можеше да се сравни с мощния прилив, необходим да се върне някой от мъртвите или към първоначалната му същност, след като е бил стригой, все пак се изразходваше невероятно много енергия, при това за продължително време. Неохотно призовах част от моята магия — много по-малко, отколкото тя използваше — и с нейната сила замахнах с тоягата към чудовището. Този път върху каменното туловище се появи пукнатина.

— По-силно, по-силно! — кресна Нина.

— Не е нужно — отвърнах. — Успях да го раня, при това без толкова много магия. Просто ще отнеме повече време.

— Нямаме време!

Не разбрах какво има предвид, докато най-сетне съвместните ни усилия не се увенчаха с успех и вулканичното чудовище не се разпиля на пепел в краката ни. Нина се втурна в пещерата. След като създанието бе унищожено, тя, изглежда, си бе възвърнала контрола над съня. Пейзажът около нас се промени и ние внезапно се оказахме в бялата къща в Уисконсин. Едва успях да зърна Олив в тъмния ъгъл на гостната, тялото й отново бе загърнато в широките гънки на пелерината.

— Олив! — извика Нина. — Къде си? Покажи се! — В нея се надигна нов изблик на магия и стаята започна да трепти. Донякъде усещах какво правеше тя и бях поразен. Нина се опитваше да застави съня да покаже истинското място, където се намираше Олив — нещо, което дори не знаех, че е възможно.

Но силуетът на Олив чезнеше пред очите ни.

— Съжалявам, Нина. Моля те — престани да се опитваш да ме намериш. Така е по-добре.

— Олив!

Но беше твърде късно. Олив се стопи и стаята спря да трепти. Застина и се превърна в обикновена гостна, каквито можеш да видиш в къщите в провинцията, но нямаше никакви следи, които биха могли да ни подскажат местонахождението на Олив. Сразена, Нина се свлече в едно плетено кресло от ракита и не сдържа сълзите си.

— Тя се събуди. Така става всеки път. Изпречва пред мен някакво препятствие, с което да се боря, разсейва ме и не ми дава възможност да управлявам съня, за да ми покаже къде е тя. Когато най-сетне се справя с поредното препятствие, тя успява да се събуди и да избяга от съня. — Нина ми хвърли обвиняващ поглед. — Ако я бяхме победили по-бързо, тя нямаше да има време да се събуди! Трябваше да използваш много повече магия, за да унищожиш онова чудовище!

Нина, макар и видимо разстроена, изглеждаше почти нормална и психически здрава тук, в света на сънищата. Ала като се замислих за онзи ден, когато я видях, осъзнах, че истинската й същност в реалния свят е нещо съвсем различно.

— Не мисля, че това е добра идея — изрекох бавно. — Смятам, че използването на духа в такова огромно количество след време ще има, хм, пагубен ефект върху теб.

— Ако ми помогнеш — наистина ми помогнеш — ще е нужно да го направим само веднъж. Ако успеем да я притиснем в ъгъла, можем да накараме съня да ни покаже къде се крие тя.

— Да, колкото до това — подех аз и седнах до нея. — Къде се научи да го правиш? Да заставяш съня да ти покаже нечие местонахождение? — Това щеше да бъде безкрайно полезно, когато се опитвах да открия Сидни.

Нина сви рамене.

— Можеш да накараш някого да се появи в съня ти такъв, какъвто е наяве, нали? Един ден просто експериментирах и канализирах духа по такъв начин, че обстановката в съня просто да бъде отражение на действителното място около нея.

— Не мисля, че това може да се опише с думата „просто“ — отбелязах. — Това също включва голямо количество от магията на духа. И аз се питам… дали тя точно след това не е започнала да контролира съня? Дали ти неволно не си й придала част от своите способности?

Беше очевидно, че на Нина не й бе хрумвала подобна вероятност.

— Аз… аз не зная. Може и да съм й предала… но как иначе мога да открия къде е тя?

— Ами ако се опиташ да поговориш с нея? — предложих аз.

Тя удари с юмрук страничната облегалка на плетеното кресло.

— Опитвах! Тя не желае да ме вижда. Това е единственият начин. Нещо не е наред и ние трябва да разберем какво. Трябва отново да опитаме. Само че следващия път…

— Почакай, почакай. Няма да има следващ път — предупредих я. Ако продължаваш така, ще се изтощиш до смърт и ще откачиш. От колко време правиш това всеки ден?

Погледът й стана някак далечен и отнесен.

— Не зная. Месеци.

Изтръпнах. Нищо чудно, че започваше да губи разсъдък.

— Повече не бива да използваш магията на духа.

Тя ме погледна, а в очите й се четеше отчаяна молба.

— Длъжна съм да продължа. Не можеш ли да го разбереш? Знаеш ли какво мъчение е да нямаш представа какво се е случило с някой, който ти е много скъп?

Джил, помислих си с болка. Навярно се бе отразила върху лицето ми, защото Нина внезапно се оживи.

— Помогни ми! Помогни ми, Ейдриън, и двамата с теб ще разполагаме с достатъчно магия на духа, за да победим съпротивата на Олив. Ще престана да го правя всеки ден. Ще разбера какво се е случило с нея. Моля те.

Припомних си тревогите на Соня за Нина. Сетне си помислих за Сидни, как ме предупреждаваше да внимавам с духа. Щях да си имам достатъчно неприятности, ако тя узнае за магията, която бях използвал за тази авантюра. Поклатих бавно глава.

— Не мога. Не би трябвало да правя дори това.

— Ако работим заедно, ще изхабим много по-малко психически сили и енергия — продължи да ме убеждава Нина. — Моля те, помогни ми. И аз ще ти помогна в замяна. Имаш ли нужда от нещо? Помогни ми да намеря Олив и аз ще направя всичко, което ме помолиш.

Понечих отново да поклатя глава, сетне се спрях, когато ме осени една идея.

— Не — изрекох повече на себе си, отколкото на нея. — Не.

Тя скочи на крака.

— Има нещо, нали? Кажи ми!

Поколебах се. Знаех, че не бива да поемам по този опасен път. Ала предложението й да ми помогне ме накара да се замисля за това, което отчаяно исках: да бъда със Сидни.

— Нужно ми е да се измъкна от двора, без никой да узнае. Искам всички да мислят, че все още съм тук, с майка ми.

— Смятай го за свършено — заяви Нина. — Мога да го направя. Лесно.

— Нина…

— Виж — рече тя ентусиазирано. — Мога да ти помогна веднага — още в тази минута — да изчезнеш от двора. Ще бъде съвсем лесно с внушението. После двамата с теб ще се срещнем в съня и ще открием Олив, където и да се намираш.

— Това е много мило от твоя страна — въздъхнах уморено. — Ала то няма да убеди останалите, че все още живея тук.

По устните й пробягна дяволита усмивка.

— И това мога да направя. Ако майка ти ми позволи да живея при нея. Ще внуша на всички, които идват да те търсят, да си мислят, че са те видели. Ще накарам служителите в сградата за гости да вярват, че те виждат да влизаш и излизаш. Никой нищо няма да заподозре. Моля те, Ейдриън. — Тя стисна ръката ми. — Нека си помогнем един на друг.

Измъкнах дланта си от ръката й, тъй като не желах да призная колко бях изкушен. Тя ми предлагаше единствената реална възможност да бъда със Сидни, което желаех толкова силно, че почти бях склонен да пренебрегна всички предупреждения, свързани с използването на магията на духа. Но имах ли право да тласкам и двама ни към нови експерименти с магията? Особено нея. Беше егоистично.

— Това е твърде опасно — опитах се да я разубедя.

— Не ми пука — настоя тя упорито. — Аз ще продължа да се опитвам да я намеря, независимо дали ще ми помогнеш, или не. Олив е всичко за мен.

А Сидни е всичко за мен, помислих си. Отчаяно се опитвах да намеря начин да заглуша чувството за вина, което изпитвах, задето приемам помощта на Нина. Тя каза, че ще продължи отново и отново да търси Олив, нали? Ами… ако й помогна да открие сестра си, това ще я накара да престане и в резултат Нина ще използва по-малко от магията на духа. А това беше нещо добро… нали така?

Поех дълбоко дъх и я погледнах право в очите.

— Ако опитаме това отново… остави ме аз да контролирам по-голямата част от духа.

— Но ние и двамата…

— И двамата ще използваме магията — прекъснах я. — Но ще го направим само веднъж — а не всеки ден. Ако само веднъж поема по-голямата тежест на духа, това няма да ми навреди твърде много. Ти само ще ме подкрепяш, при това съвсем малко. Но това е всичко. Не бива да продължаваш да се изтезаваш по този начин.

Тя отново протегна ръка към мен, но побърза да я отдръпне, макар че изражението й се смекчи.

— Аз не съм ти безразлична, нали? Знаех си. Въпреки че си женен…

— Нина — заявих твърдо. — Не е така. Аз държа на теб и съм загрижен за теб, но обичам Сидни. Ако ще работим заедно, ще стане по моя начин.

За момент очите й се замрежиха, сетне тя неохотно кимна.

— Добре, нека бъде по твоя начин — примири се тя. — Аз наистина ще ти помогна.

— Разчитам на това — признах си. — Но се надявам да постигнеш желаната цел, като използваш колкото може по-малко от духа.

Тя кимна покорно, а после лицето й светна от любопитство.

— Добре… но сигурен ли си, че не се тревожиш какво ще стане с твоя разсъдък в цялото това начинание?

Поколебах се. Ако Сидни беше тук, тя непременно щеше да ми заяви, че този план е пълна глупост и аз лекомислено използвам духа, без да е нужно, навярно нанасяйки си огромна вреда. Но нямаше начин да изоставя Нина в плен на това безумие, особено след като с Олив наистина ставаше нещо лошо. А и в никакъв случай не исках да изпусна шанса да се измъкна в широкия свят, за да помогна на Сидни и Джил. Оставаше само да се надявам, че това, което казах по-рано на Нина — че еднократното използване на толкова силна магия няма да е фатално за мен — ще се окаже истина. Успях да изстискам една скована усмивка.

— Хей, все още нямам никакви признаци на лудост — уверих я. — Сигурен съм, че всичко с мен ще е наред.

Аз също — прошепна леля Татяна. — Аз също съм сигурна, че всичко с теб ще е наред.