Рубинения кръг

Глава 19 Сидни

Разбрах, когато се случи. Видях го в очите му — внезапно започна да идва на себе си. Поне се надявах да идва.

Нямах представа каква сила е приложил, за да подчини на волята си демона от друг свят, ала знаех какво причинява призоваването на голямо количество от магията на духа на тези, които я владеят.

— Сидни — пророни задавено Ейдриън и се облегна на мен. Едва не се разплаках от облекчение.

— Да. Хайде, да вървим!

Вратата, която бях улучила, без да искам, вече бе обхваната от пламъци, а аз не знаех как са свързани стаите в мазето с главния етаж. Не исках да рискувам всичко около нас да се срути. Ейдриън изглеждаше леко замаян и се наложи да го подкрепям, докато го водех бавно към стълбите. Част от ума ми, обхванат от паниката, не спираше да мисли за онова, което ми беше казал за Нина — как вследствие от прекомерно използване на магията на духа сега се намираше в полукоматозно състояние, неспособна да говори, подчиняваща се безропотно на външни заповеди. Той ме позна — казах си. — Той ме позна. Вкопчих се в тази мисъл. Трябваше да вярвам, че всичко ще бъде наред.

Качихме се на горния етаж, където група пазители ни чакаха разтревожени на площадката на стълбището. Те бяха получили строги заповеди да не се намесват, но беше ясно, че подобно бездействие противоречи на природата им.

— Изведете всички от тук — казах на пазителя най-близо до мен. — Долу има пожар и не зная колко надалече ще се разпространи. И се уверете, че няма оставени никакви оръжия. — Все пак си имахме работа с Воините. Не исках да последва нова трагедия, ако внезапно се взривят експлозиви.

С Ейдриън излязохме навън, а аз го поведох покрай заетите пазители и алхимици, както и групата арестувани Воини. Близо до мястото, където бях паркирала колата, зърнах Роуз, Дмитрий и Еди, застанал до Джил, която седеше върху сгъваем стол, а до нея имаше друг стол. Този, който бе седял на него, стана, а един пазител понечи да го отведе. Разпознах типичното празно изражение на захранващ.

— Почакайте! — извиках. — Ейдриън също се нуждае от кръв.

Джил скочи на крака. Все още изглеждаше уморена и раздърпана, но в сравнение с мъртвешката бледност в мазето, сега лицето й бе добило цвят. Въпреки всичко, което бе преживяла, тя се запъти забързано към нас, за да помогне на Ейдриън да седне. Не знаех дали съпругът ми наистина има нужда от кръв, но той току-що бе преминал през голямо изпитание, а кръвта обикновено имаше лечебно въздействие върху мороите. Той не бе казал нито дума, откакто преди малко промълви името ми, и аз не можех да се отърся от мъчителната тревога, че духът може би най-сетне е превзел завинаги съзнанието му. Захранващият му поднесе шията си и Ейдриън машинално се наведе и заби зъби в нея. Извърнах се. Не съм сигурна, че някога ще се свикна с тази част от вампирския живот.

— Той се завърна — рече Джил и стисна ръката ми. Нефритенозелените й очи изглеждаха още по-огромни върху изпитото й лице. — Ще се оправи, всичко с него ще е наред.

Кимнах и се опитах да преглътна сълзите си.

— Ти би трябвало да си почиваш — казах й. Сърцето ми беше завинаги свързано с Ейдриън, ала аз чак сега осъзнах колко много се е наложило да понесе тя. Фактът, че можеше да стои тук, загрижена за някой друг, бе доказателство за силата й. — О, господи, Джил. Дори не мога да си представя през какво си преминала. Толкова съжалявам, че не можахме да те освободим по-скоро. Нараниха ли те?

Тя поклати глава и успя да се усмихне слабо, макар че виждах болката в очите й.

— Повечето бяха твърде изнервени, задето се налага да бъдат около мен толкова дълго. Алисия бе поставила нещо като условие в онази магия… със създанието. Всеки ден имаше кратък интервал от време, когато някой можеше да влезе в килията ми, да ме упои, да остави храна и кръв и да излезе. Те никога не се задържаха дълго — мисля, че прекалено много се страхуваха да не останат блокирани от демона вътре с мен.

— Съжалявам — повторих аз. — Иска ми се да те бяхме спасили по-рано.

Джил ме прегърна.

— Зная, че се опитвахте. Можех да виждам през връзката и…

— Сладкишче?

Захранващият се отдръпна. Ейдриън гледаше към нас с бистър и ясен поглед. Джил извика и се хвърли в прегръдките му с лице, окъпано в сълзи. Моите също рукнаха, неспособна да ги сдържа при тази сърцераздирателна и дългоочаквана среща.

— Ти си добре — пророни той пресекливо и обхвана лицето й между дланите си. — Ти си добре. Толкова се тревожех. Нямаш представа. Мислех, че съм те разочаровал…

Джил се разплака още по-силно.

— Ти никога не си ме разочаровал. Никога.

Аз също исках да се хвърля в обятията на Ейдриън, но изчаках, за да се насладят те на този момент. Любовта, която споделяхме с Ейдриън, беше могъща и непоклатима и аз знаех, че ще продължи до края на дните ни, без значение какво ни очаква занапред. Но обичта между него и Джил, тази братска обич, родена от духа, също беше огромна и силна. Знаех колко много страдаше той, задето е принуден да бъде далече от нея.

Звукът на затръшваща се врата на кола привлече вниманието ми. Погледнах към другия край на импровизирания паркинг тъкмо навреме, за да видя баща ми и Зоуи да слизат от една кола — заедно със Стантън. След бърз поглед, за да се уверя, че Ейдриън и Джил ще бъдат добре и без мен, се отправих натам, за да пресрещна алхимиците.

— Сидни — рече Стантън вместо поздрав. — Изглежда, че тази твоя операция мина благополучно. Предполагам, че ще ми съобщиш останалите две имена.

— Чарлин Хамптън и Юджин Ли — отвърнах незабавно. Стантън си ги повтори и мигом извади мобилния си телефон.

— Много добре. Ще се погрижа да бъдат проверени.

— А какво става с останалата част от споразумението ни? — настоях аз.

— Не е минало много време — напомни ми тя. — Но успях да постигна компромисно решение — за теб. Останалите лидери на алхимиците се съгласиха да не те преследват повече. Ти и твоят ъ… съпруг можете да се върнете спокойно в нашия свят и да правите това, което желаете. — Само малката бръчка на челото й, съпровождаща безстрастния и хладен тон, с който изричаше думите, беше единственият признак колко отблъскваща бе за нея подобна перспектива.

— Наистина ли? — попитах. — Двамата с Ейдриън сме свободни? Никой няма да ни шпионира, нито ще наднича иззад рамото ни?

Челюстта на баща ми увисна.

— Толкова свободни, доколкото всеки е свободен на този свят — отвърна тя мрачно. — Честно, мисля, че решението беше облекчение за тях. Ти си твърде голямо главоболие, Сидни Ивашков.

Противно на волята си, се усмихнах.

— Ами другите? Останалите затворници?

— Амнистията важи и за тях — ако ми предадеш информацията, с която разполагаш — добави тя. — Но не мога да дам никакви гаранции за бъдещето на поправителните центрове. Този проблем е много по-сложен.

На мен не ми се струваше толкова сложен, но свободата за мен и останалите, които бяха страдали в поправителния център, беше огромно постижение и истински дар на съдбата — при условие че алхимиците удържат на думата си.

— Наистина мисля това, което казах за съмненията ми относно съществуването на поправителните центрове в този им вид — продължи Стантън. — И възнамерявам да се заема с този проблем. Ние имаме нужда от наказателна и дисциплинарна система — както в извънредния случай с нелегалните татуировки — но очевидно има правила и процедури, които трябва да бъдат преразгледани, за да не се стига до крайности.

— Благодаря ви, госпожо — промълвих аз. Надявах се, че не бях сгрешила в преценката си за нея и тя казва истината. — Ще ви изпратя данните от лаптопа.

— Отлично. А сега ме извинете за момент, трябва да се погрижа за госпожа Хамптън и господин Ли. — Набра един номер на мобилния си телефон и се отдалечи, оставяйки ме в донякъде неловка ситуация, в компанията на баща ми и Зоуи.

— Не зная с какво си я прилъгала — изръмжа баща ми. — Но няма начин алхимиците да ви оставят да се измъкнете просто така, ти и онази отвратителна твар. Някои може да смятат, че това е допустимо, но други не мислят така.

— Истина е — кимнах аз. — Но Стантън явно мисли, че е допустимо. А аз твърдо вярвам, че хора като нея ще намерят достатъчно силни аргументи, за да не преследват и притискат мен и тези, които повече не желаят да бъдат членове на организацията на алхимиците. Всъщност ти ще й помогнеш в тази кауза.

В очите му избухнаха гневни пламъци.

— Никога.

— Защото ето каква е работата, татко — продължих, сякаш той изобщо не бе заговарял, — получих помощта на Стантън за тази операция, тъй като й дадох имената на четирима алхимици, които работят съвместно с Воините за създаването на онези нелегални татуировки. Дадох й четири имена, но разполагам с пет. Мисля, че знаеш кое е петото.

— Нямам никаква представа — тутакси отвърна той.

Зоуи го зяпна смаяно.

— Какво? Ти не си… не би могъл да…

— Доказателството е там — казах аз. — В лаптопа открихме данни за срещите ти с Воините и ордери за суми на твое име. Сега, ако имаш късмет, алхимиците, които вече са арестувани, няма да те издадат с надеждата да се спасят. А ако сътрудничиш, аз също няма да те издам.

— Да сътруднича? — изсумтя той презрително. — Какво означава това за някой като теб? Някой, който захвърля с лека ръка всички морални уроци, с които си била възпитана…

— Това означава — прекъснах го аз, — че ще подкрепиш Стантън в плана й за преустройство на поправителните центрове и ще спазваш споразумението, сключено с мен. Освен това означава, че ще промениш условията за попечителството, така че Зоуи да има право да се вижда с мама.

Баща ми стисна ръце в юмруци.

— Нямаш право да ми диктуваш какво да правя! Няма да се поддам на това изнудване.

— Чудесно. В такъв случай ще кажа на Стантън, че трябва да се погрижи за още една персона. И не забравяй, че дори и да закрият поправителните центрове, тя каза, че все още се нуждаят от дисциплинарни мерки за отделни случаи като този.

— Татко, как си могъл? — възкликна Зоуи. — Знаеш на колко много хора ще навредят тези татуировки!

— Ти не разбираш — тросна се той. — Само Воините ще си ги правят. Няма значение какво ще се случи с тях.

Кимнах с подигравателна сериозност.

— Сигурна съм, че този лицемерен аргумент ще има голяма тежест пред Стантън. Алхимиците обичат размитите, така наречени сиви понятия. Със сигурност ги предпочитат пред ясно разграничимите черно-бели категории.

— Сидни? — чух да ме вика Ейдриън. Обърнах се и му махнах кратко с ръка, преди да се извърна отново към баща ми и Зоуи.

— Това са условията ми. Ако се съгласиш, ще се постарая името ти да не фигурира в информацията, която ще предам на Стантън. Ако ли не… — Не продължих, оставяйки останалото на въображението на баща ми. И докато той стоеше потресен, прегърнах Зоуи на раздяла. — Радвам се, че те видях. Съобщи ми, ако той не ти позволи да се видиш с мама — макар че аз вероятно ще узная преди това.

Оставих ги и се запътих към приятелите ми. Само Дмитрий и Нийл ги нямаше. Ейдриън ме пресрещна и ме грабна в прегръдките си.

— Сидни — прошепна в ухото ми. — Толкова съжалявам, че изгубих контрол там долу.

— Нищо не си изгубил — възразих разпалено и обвих ръце около врата му. — Ти издържа, не се срина психически. Ти се завърна и постъпи правилно.

— Нямам чувството, че съм издържал — отвърна тихо той, без да откъсва поглед от мен. — Имаше една минута, когато — дори не те познавах — за мен не съществуваше нищо, освен могъществото, което ме изпълваше. И леля Татяна беше там, крещеше в главата ми. Тя все още е там, дори в този момент, докато разговарям с теб. Мисля… — Той пое дълбоко дъх. — Мисля, че наистина съм готов да започна отново да вземам лекарствата. Не зная какво ще стане, ако настъпи време, когато ще се нуждая от магията на духа и няма да мога да я използвам… но няма начин да рискувам да изгубя разсъдъка си, както едва не се случи днес. Не искам да бъда като Нина. Като Ейвъри.

Зарових лице на гърдите му.

— Няма да бъдеш. Вече доказа, че не си като тях. Ти се спря навреме, за разлика от тях. И каквото и да ти предстои, няма да го посрещнеш сам. Аз ще ти помогна. — Сълзите отново запариха в очите ми, но този път бяха сълзи на щастие. — Мисля, че го постигнахме — мисля, че се освободихме от алхимиците. Аз манипулирах и се пазарих, и… ами не зная дали ще се получи, но ми се струва, че ще стане. И… — Избухнах в смях, осъзнавайки, че бърборя несвързано. — Не зная какво ни очаква, но съм сигурна, че ще бъдем заедно.

Ейдриън пое ръката ми между своите, така че брачните ни пръстени засияха в една блестяща рубинено-диамантена феерия.

— Единствено това има значение, Сейдж Ивашков. Е, това и още нещо. Май не е зле да предизвикам на дуел Кастъл, ако най-сетне не изясни отношенията си с Джил.

Извърнах се към мястото, където Еди седеше до Джил, уловил ръката й, докато й говореше със сериозно и настойчиво изражение. Засмях се отново.

— Не се обиждай, но смятам, че ще изгубиш това единоборство. Но за щастие, мисля, че той най-после се е осъзнал.

Наблюдавах Еди и Джил още няколко минути, но не можех да чуя какво си казват. Ала сияещото й лице подсказваше, че новините са добри. Тя докосна небръснатото му лице и се усмихна. Очевидно харесваше наболата му брада, при все че Ейдриън постоянно го дразнеше за нея. Облегнах се на Ейдриън и въздъхнах щастливо, чувствайки се в мир със света за пръв път от много дълго време. Двамата останахме да седим така, прегърнати още няколко блажени минути, докато не видяхме приближаващия се Дмитрий.

— Някакви новини? — попитах го, вдигайки глава.

— Доведете онзи захранващ — каза Дмитрий на пазителя, приближаващ зад него. Мъжът побърза да се подчини. — Открихме още морои.

— Останалите, които бяха затворени — каза Джил. Погледът й се премести между Роуз и Еди. — Казах ви за тях. Те добре ли са?

— Да — отвърна Дмитрий. — Недохранени като теб. Но ще се оправят. Нийл изигра огромна роля в спасяването им. Бяха в труднодостъпен затвор, почти като пещера и се изискваше много катерене, за да се проникне в него.

— Нийл е много добър в това — рече Ейдриън. — Къде е той?

Дмитрий доби озадачено изражение.

— Всъщност си мислех, че той идва насам. — Докосна слушалката в ухото си. — Някой да вижда Нийл Реймънд? — Всички го гледахме мълчаливо, докато Дмитрий чакаше отговора. Накрая той поклати глава. — Никой не го е виждал.

Двамата с Ейдриън се спогледахме, осенени от една и съща мисъл.

— Нареди на всички да го търсят — каза Ейдриън. — Незабавно. Ако не го намерите сега, имам чувството, че никога няма да го откриете.

Дмитрий изглеждаше смаян от думите му, но при все това нареди мащабно претърсване на целия лагер за Нийл. Еди имаше едновременно загрижен и смутен вид.

— Мислите ли, че е ранен? Или пленен?

Аз поклатих глава.

— Смятам, че той се е възползвал от възможността. Трябва да го спрем.

Но явно бяхме закъснели, тъй като след един час щателно претърсване нямаше и следа от Нийл. Той бе проявил истински героизъм, но след това бе изчезнал.

— Той е знаел — каза Ейдриън. — Знаел е, че след като тази операция приключи, ще се опитам с всички средства да го разубедя за Деклан.

— За какво говорите? — попита Роуз. Тя усещаше, че става нещо, но докато търсеха Нийл, бе сдържала нетърпението си, макар едва-едва. — Деклан добре ли е?

— Той е добре — отвърна Ейдриън, ала двамата отново се спогледахме, неспособни да изречем страховете си на глас. Ако Нийл си бе отишъл завинаги, какво щеше да стане с Деклан?

Ейдриън поклати глава.

— Аз ще открия Нийл в съня.

— Ейдриън — предупредих го. — Ти току-що каза…

— Зная, зная — изпъшка той. — Но трябва да намерим Нийл. Знаеш защо.

Ето че духът отново надвисваше като заплаха над нас.

— Дори и да го откриеш в света на сънищата, няма гаранция, че той ще се върне при нас в реалния — напомних на Ейдриън.

— Ако обичате, някой ще ми обясни ли какво става? — не издържа Еди. — Защо Нийл няма да се върне?

С Ейдриън сплетохме пръстите си.

— Нека първо се върнем при Деклан. После ще решим какво ще правим относно Нийл.

При все че не знаеха цялата история, Роуз, Дмитрий и Еди искаха да се върнат в дома на Кларънс заедно с мен и Ейдриън, с надеждата да открият някаква следа от изчезналия дампир. Джил също искаше да се присъедини към групата ни, но беше отведена в кралския двор, за да бъде под закрилата на Лиса, а и да получи по-нататъшна квалифицирана медицинска помощ. Виждах, че на Еди му беше мъчително трудно да се раздели с нея, но Нийл беше негов приятел и двамата неведнъж си бяха спасявали взаимно живота. Престорих се, че не виждам, когато Еди целуна Джил за довиждане и й обеща, че много скоро ще се видят.

В дома на Кларънс всичко си беше, както го бяхме оставили. Кларънс почиваше в стаята си, а Даниела беше в дневната и щом ни видя, тутакси занарежда, че Деклан има нужда от нови пижамки от органичен памук, а не от „само един бог знае“ какъв памук. Тя ни съобщи — за наше пълно смайване — че Нийл се е отбил да ги види.

— Какво? — възкликна Ейдриън.

— Тази сутрин — уточни майка му. — Дойде и дори подържа малко бебето. Не каза много. После си тръгна. Мислех, че знаете.

Аз бях взела Деклан и го бях гушнала в прегръдките си, удивена колко много са ми липсвали топлината му и поради липса на по-добър термин, бебешкото му ухание. Ейдриън стоеше до мен, споделяйки изненадата ми.

— Нямахме представа — промърмори той.

— Остави това — додаде Даниела. Подаде запечатан плик, който Ейдриън сграбчи нетърпеливо. Вътре имаше саморъчно написано писмо, което Ейдриън отвори и двамата зачетохме:

Ръцете на Ейдриън трепереха, когато свърши да чете писмото. В очите ми напираха сълзи и аз с усилие се преборих с тях.

— Той е прав — промълвих накрая. — Ние можем да го открием с моята магия. Дори не е нужно ти да използваш магията на духа.

Ейдриън сгъна писмото и понечи да вземе Деклан от мен.

— Но също така е прав и за рисковете.

— Това, за което той ни моли, е голяма… — подех аз. Нийл беше прав — никой нямаше да се усъмни, че ние имаме дете дампир, ала това не означаваше, че нямаше да има безброй усложнения. Нашият живот и без това беше достатъчно несигурен. Отпуснах се на дивана, все още с Деклан на ръце. Главата ми се маеше, а мислите ми се стрелкаха объркано.

Когато Ейдриън ми предложи да се оженим, бях нервна и неуверена, ала не поради липса на любов, а защото никога не съм смятала, че ще бъда деветнайсетгодишна младоженка. А да бъда деветнайсетгодишна майка? Това определено не влизаше в плановете ми. Но нима нещо в живота ми се бе случило така, както очаквах? Вгледах се в личицето на Деклан. Обичах съвършените му малки черти до най-малка подробност, но в същото време напълно съзнавах, че ако се обвържа с него, всичките ми надежди да постигна бъдещето, за което мечтаех — дом с Ейдриън, колеж, нормален живот — щяха да бъдат сериозно застрашени. Но в същото време как бих могла да изоставя Деклан?

Погледнах към Ейдриън.

— Не зная какво да правим. Нямам отговор. — Осъзнах, че това не бяха думите, които често изричах.

Ейдриън пое дълбоко дъх и се огледа.

— Аз мисля… мисля, че може би ще се наложи някой да ни помогне с всичко това.

Разбрах предложението му и го обмислих. Колкото по-малко хора знаят истината за Деклан, толкова по-добре. Но това, за което ни молеше Нийл, бе твърде голяма стъпка за нас, за да се справим сами. Нуждаехме се от доверени приятели, които биха могли да ни помогнат да решим бъдещето на Деклан, и като огледах насъбралите се — Роуз, Дмитрий, Еди и Даниела — осъзнах, че това бяха хората, на които можехме да разчитаме.

— Добре — кимнах на Ейдриън.

— Някой най-сетне ще ни каже ли какво става? — намеси се Роуз нетърпеливо.

Ейдриън пое дълбоко дъх, подготвяйки се за изумителната история, която щеше да им разкаже. Всички бяха притихнали и неподвижни, сякаш усещаха сериозността на това, което предстоеше.

— Това, което ще ви съобщя, ще промени всичките ви представи и вярвания — поде Ейдриън и насочи поглед към Роуз и Дмитрий. — А що се отнася конкретно за вас двамата — целият ви свят ще се преобърне.