Рубинения кръг

Глава 4 Сидни

Не ви препоръчвам да се превръщате в котка. Всъщност самото котешко превъплъщение не беше чак толкова лошо. Но да възвърнеш предишния си облик? Истински ужас. Струваше ми се, че ме разкъсват надве. Костите и кожата ми се разтегляха, извиваха и усукваха по начини, непредопределени от природата и когато всичко свърши, се чувствах като пребита и изранена — както онзи път, когато като дете паднах по стълбите. В стомаха ми се надигаше смътно усещане за гадене и в един миг на паника, си помислих, че ще повърна. Принудителното повръщане беше едно от многото изтезания, на които ме подлагаха алхимиците, когато ме затвориха в един от поправителните си центрове, и самата мисъл за това отприщи поток неканени спомени. За щастие, усещането скоро премина и аз отново се почувствах малко или много, нормално.

— На около трийсетина километра от тук има приятно местенце, където можем да пийнем по чаша кафе — заяви госпожа Теруилиджър, след като се настаних на седалката и сложих предпазния колан. — Ще спрем там и ще заредим резервоара, преди да потеглим към Питсбърг.

Аз кимнах, довърших есемеса до Ейдриън и протегнах крака, все още привиквайки със завръщането в старото си тяло. До мен на седалката лежеше дървената кутия, която госпожа Теруилиджър бе донесла, и аз я взех, за да я разгледам по-обстойно. Сега, когато бе освободена от запечатващата магия, тя изглеждаше съвсем обикновено. През месеца, откакто изчезна Джил, имаше много догадки за това, кой я бе отвлякъл. Почти винаги стигахме до заключението, че виновникът е някой морой дисидент, който не поддържа Лиса. При все това тази кутия бе съвсем явно доказателство за наличие на човешка магия, което преобръщаше с краката нагоре всичките ни предположения. С изключение на мен, ние не познавахме нито един човек с магически способности, който да работи с мороите.

Можех само да се надявам, че този музей ще ни даде отговори на някои въпроси, колкото и малко вероятно да изглеждаше. От листовката вътре в кутията написаните думи сякаш крещяха насреща ми: „ЕЛА ДА ПОИГРАЕМ, СИДНИ“.

След като изпихме кафето, останалата част от пътя мина без произшествия, без да смятаме забавянето ни заради летните ремонти по магистралата. Ако трябва да съм честна, пътуването би било много приятно, ако не беше фактът, че всички бяха напрегнати и разтревожени. Аз се безпокоях, че Ейдриън може да направи нещо безразсъдно в кралския двор. И естествено, се притеснявах за Джил. Очевидно и Еди също, а тази нова следа, вместо да го накара да се почувства по-добре, само засилваше възбудата му. През целия път той почти не проговори. Въпреки забавянията, в късния следобед, пристигнахме пред Музея на роботехниката в Питсбърг. Написаната на ръка табела на входа ни осведомяваше, че това е „световноизвестен“ музей, при все че никой от нас никога не бе чувал за него. Съдейки по празния паркинг, ние не бяхме единствените.

— Обикновено през уикенда тук гъмжи от посетители — обясни ни служителят на гишето за билети.

Ние купихме три билета и влязохме вътре.

— Моля, заповядайте, моля, заповядайте — избоботи робот, застанал близо до входа. Не се движеше и на няколко места бе залепен с тиксо. В ръцете си държеше дълга правоъгълна табела, която ни приветстваше с „Добре дошли“.

Основната част от музея бе разположена в голяма галерия, в която бе изложена разнородна колекция от роботи с широк спектър на приложение както за забавления, така и за производствени нужди. Повечето от експонатите бяха неподвижни, но някои оживяваха, като минипоточната линия, която демонстрираше как робот проверява качеството на изделията. Върху въртящата се в кръг конвейерна лента се виждаха керамични чаши. Лентата спираше и всяка от чашите се проверяваше от квадратно устройство, като светваше червена или зелена лампичка в зависимост от това, дали е открит дефект.

По стените на съседната зала висяха панели, илюстриращи „История на роботите“. Имаше дори рисунки с митологична тематика, като например автоматичните механизми, служили на гръцкия бог Хефест, което ми се стори добро хрумване. Хронологичната разходка във времето наблягаше върху постиженията на двайсети и двайсет и първи век и завършваше с „БЪДЕЩЕТО: ???“

Втренчих се за миг във въпросителните и си помислих, че те много сполучливо можеха да обозначат собственото ми бъдеще. Как щеше да продължи животът ми? Дали щях някога да завърша колеж и да сбъдна отдавнашната си мечта да пътувам по света? Или животът ми щеше да се ограничи до малък апартамент, заобиколен от вампири? Дали участта на постоянна бегълка бе най-доброто, на което можех да се надявам?

— Сидни?

Гласът на госпожа Теруилиджър ме изтръгна от размишленията и аз се върнах в главната зала. Двамата с Еди стояха пред огромна стъклена витрина, в която бе изложено нещо като метален динозавър, поне два пъти по-висок от мен. Разпознах го — беше същият като на листовката, върху която бе написано името ми. Госпожа Теруилиджър опря ръка на стъклото.

— Можеш ли да почувстваш това? — попита ме тя. Сложих ръка до нейната и зачаках. След няколко секунди долових нещо като вибриране на енергия. Еди последва примера ни, но тутакси поклати глава.

— Аз не усещам нищо — отсече разочаровано.

— Витрината е омагьосана — обясни госпожа Теруилиджър и отстъпи назад.

— Можете ли да кажете нещо по-конкретно? — попитах аз. Тя беше много по-чувствителна от мен към подобни неща. Това умение се придобиваше с дългогодишна практика и опит.

— Не. Трябва да отворя витрината.

Отстрани върху стъклото имаше малка метална заключалка, която всяка от нас навярно би могла да отвори с помощта на заклинание. Доколкото можех да видя, нямаше никаква друга защита или електронна аларма, както между другото и на останалите витрини с експонати, което не ме изненада. Нещо ми подсказваше, че това място не разполагаше с бюджет за високи технологии — каква ирония, нали? Вътре дори нямаше климатик и беше доста горещо и задушно, тъй като единствената вентилация идваше от отворените прозорци.

— Ах — заговори служителят от гишето, крачейки към нас. Навярно се бе отегчил на поста си. — Виждам, че се любувате на нашия динобот.

Погледнах към металните зъби и червените очи на въпросното творение.

— Наистина е нещо необикновено — признах честно.

— Фенове ли сте на филма? — попита мъжът.

— Какъв филм? — учудих се аз.

— „Динобот се развихря“ — осведоми ме служителят.

— Да — почти неохотно потвърди Еди. Двете с госпожа Теруилиджър се извърнахме удивено към него. Той се изчерви, смутен от критичните ни погледи. — Какво? Ами… филмът е доста як. Гледах го заедно с Мика и Трей.

Служителят ентусиазирано кимна.

— Разказва се за един учен, чиято жена умира от неизлечима болест. Малко преди смъртта й той конструира този динобот и успява да пренесе душата й в него. Само че неочаквано нещата се объркват, съпругата му робот изпада в необуздана ярост и започва да избива всичко наоколо.

— Не би трябвало да е съвсем неочаквано — възразих аз. — Искам да кажа, защо иначе ще създаде за нея тяло на динозавър? Защо не е измислил нещо по-човешко? Или поне по-дружелюбно животно?

— Защото тогава нямаше да има филм — обади се Еди.

— Все пак трябва да има правдоподобна предистория… — настоях аз.

Еди се усмихна накриво и макар цялата тема да беше абсурдна, аз осъзнах, че откакто Джил изчезна, това бе първото подобие на усмивка върху постоянно мрачното му лице.

— Не мисля, че можеш да очакваш правдоподобна предистория от филм, наречен „Динобот се развихря“ — поясни Еди.

Служителят явно се засегна.

— Какво искате да кажете? Филмът беше страхотен. Когато пуснат продължението, хората ще се редят на опашка пред вратите, за да видят изложбата.

— Продължение? — възкликнахме с Еди в един глас. Госпожа Теруилиджър се прокашля.

— Извинявам се, че ви прекъсвам, но до колко часа е отворен музеят днес?

— До пет — отвърна мъжът, все още обиден от недостатъчното уважение, което показах към Динобота.

— Благодаря — кимна тя. — Мисля, че видяхме всичко, което искахме. Беше приятно посещение. Да върви, Сидни, Еди.

Озадачени от действията й, ние я последвахме, но не казахме нищо, докато не се качихме в колата.

— Какво става? — попитах.

— Трябва да се върнем довечера, след като музеят затвори, за да отворим онази витрина. — Тя говореше със строгия и морален тон на преподавателка, сякаш изобщо не ставаше дума за проникване с взлом. — Сметнах, че няма смисъл да продължаваме да се мотаем наоколо и да ни запомнят още повече.

— Ние вероятно сме единствените посетители днес — отбелязах. — Това ни прави запомнящи се, както и невероятният факт, че някой сред нас наистина е гледал „Динобот се развихря“ и дори му е фен.

— Хей — упрекна ме Еди, — недей да съдиш, преди да си го гледала.

Подкарахме към центъра на Питсбърг и се регистрирахме в един хотел, тъй като вероятно щяхме да останем да пренощуваме. Наблизо имаше доста ресторанти и ние открихме едно приятно място, където вечеряхме, преструвайки се, че водим нормален живот. Но Еди остана притеснен и неспокоен. Предложи ми да се разходим след вечерята и за миг се изкуших да приема поканата. Историческата част на града изглеждаше интересна и сякаш подмамваше да бъде разгледана, а навън беше прекрасна лятна вечер, топла и прохладна. Но тогава си представих как алхимиците ме залавят и отново ме заключват, принуждават ме да рецитирам лозунгите им и ме подлагат на жестоки изтезания. Гърдите ми се стегнаха и аз поклатих глава.

— По-добре да изчакам в хотела, преди да се върнем в музея.

— Те не знаят, че си тук — тихо изрече Еди, като ме изгледа внимателно. Пък и аз за нищо на света няма да позволя на някой от тях да се доближи до теб.

Поклатих глава в знак на отрицание.

— По-добре да не рискуваме.

Когато навън се стъмни, ние се върнахме в Музея на роботехниката и паркирахме на няколко преки от там, като изминахме пеша останалото разстояние. Металните решетки пред всички врати и прозорци бяха спуснати и заключени. Имаше и знак, предупреждаващ, че е включена алармената сигнализация.

— Няма признаци, че алармата ще се включи, ако се проникне през някой от прозорците — изрече Еди след внимателния си оглед. — Всъщност един от тях дори е оставен отворен зад металната решетка, вероятно за да се проветрява вътре. — Макар че вече беше нощ, лятната жега и влагата още се усещаха.

— Вътре няма камери, а също и отвън, поне доколкото успях да забележа — добави госпожа Теруилиджър.

— Предполагам, че са изхарчили целия си бюджет за динобота — уточних аз, — макар че не забелязах да привлича посетители.

Мимолетното лекомислено настроение на Еди бе отминало и той не реагира на шегата ми. Вместо това огледа щателно металната решетка пред открехнатия прозорец със строго и сериозно изражение.

— Ако я дръпна много силно, може би ще успея да изкъртя онзи катинар.

— Не е нужно да използваме силата ти — намеси се госпожа Теруилиджър. — Сигурна съм, че имам заклинание, което да го отключи.

— Дори и вашата магия не е необходима — отсякох аз и пристъпих с крачка напред. Изрових от обемистата си чанта малко шишенце. Не бях пропиляла напразно цялото време, докато седях заключена в апартамента ни в кралския двор. Благодарение на нашия приятел със съмнителен морал Ейб се бях сдобила с някои от най-разпространените химикали от арсенала на алхимиците. Прекарах голяма част от доброволното си затворничество в двора в създаването на запас от полезни химически съединения, включително и тази смес, която с лекота разтваряше различни метали.

Металната решетка приличаше на малка вратичка, плъзгаща се настрани, заключена с катинар в другия й край. Всъщност на Еди щеше да му е доста трудно да го изкърти, но бяха достатъчни само няколко капки от моя специален разтвор, за да се разтвори металът и вратичката да се отвори с лекота. Плъзнахме я настрани и си осигурихме достъп до открехнатия прозорец. Сега от музея и съкровищата му ни делеше само мрежата против комари. Еди извади джобния си нож и ловко я сряза. Аз неволно потръпнах.

— Съвестта ме гризе и се чувствам зле — признах аз. — Мястото и без това не цъфти от благоденствие, а сега ние повреждаме имуществото му.

— За това е застраховката — отсече госпожа Теруилиджър. — А и ако нахлуването ни тук помогне да намерим Джил, вашата кралица може да направи анонимно дарение на музея.

Еди ни помогна да се прехвърлим през прозореца, а след това ловко ни последва. Вътре в галерията беше тихо и пусто — точно както и през работното време на музея. Мъждукаше само оскъдната светлина от надписите за изходите, както и от уличното осветление навън, но това ни бе достатъчно, за да виждаме, особено след като очите ни привикнаха към мрака. Веднага се насочихме към витрината с динобота. Този път предоставих на госпожа Теруилиджър да използва отключваща магия и да отвори стъклената врата. След като тя приключи, аз се запитах за миг дали вътре няма да се крие някакво заклинание, което отново да е адресирано до мен. Тогава чухме съвсем ясно изщракване и вратата се отвори. Вътре в стъклената витрина горната част на динобота се опираше на голям стенд с по-малка врата и вътрешно отделение.

— Не е заключено — отбелязах аз и открехнах по-малката врата.

— Почакай, Сидни… — понечи да ме спре госпожа Теруилиджър, но закъсня. Вече я бях отворила. Застинах на място, очаквайки да избухне взрив или нещо подобно. Изтекоха няколко напрегнати секунди, но нищо не се случи. Въздъхнах облекчено.

— Извинете, не съобразих.

Тя ми кимна, все още напрегната.

— Още усещам, че тук е скрита някаква магия.

— Може би обектът е вътре — предположих. Не можех да различа какво се намира във вътрешното отделение и проврях колебливо ръка в тъмното пространство, почти очаквайки да ме ужили спотайващ се там скорпион. Вместо това обаче пръстите ми напипаха голям плик, който внимателно измъкнах навън. Върху кафявата хартия беше изписано моето име.

— Същият почерк — веднага забеляза Еди.

— Да — съгласих се и кимнах. — Жалко, че не можем да разберем на кого… Чухте ли това?

Съдейки по изражението на Еди, можех да се закълна, че той ме беше изпреварил благодарение на по-острия си слух. Госпожа Теруилиджър го чу малко по-късно.

— Като че ли нещо жужи… — Тя вдигна поглед към металното лице на Динобот. — И то някъде вътре в него.

Жуженето се усилваше все повече и Еди избърза напред, за да застане между нас и витрината.

— Назад! — изкрещя той в същата секунда, в която устата на Динобот се разтвори и от нея излетяха няколко десетки светещи обекти. Връхлетяха ни с такава неподозирана сила, че аз политнах назад и паднах тромаво настрани. Вдигнах ръце, за да отпъдя пламтящия рояк, но няколко от създанията ме докоснаха по лицето, докато прелитаха устремно край мен. Изкрещях от допира, лицето ми пареше, сякаш бе прорязано с милион ръбове на хартиени листове.

— Какво е това? — успях да възкликна.

— Фотиани — извика в отговор госпожа Теруилиджър. Тя също се бе стоварила на пода, закривайки лицето си от следващия набег на светещото ято.

— Фоти… какво? — попита Еди.

— Идват от царството на Хопър, но са много по-враждебни. — Госпожа Теруилиджър предпазливо свали ръце от лицето си, за да огледа нападателите. — Нещо като светулки мутанти.

Еди, както винаги готов да импровизира, грабна табелата с приветствието за добре дошли, затъкната в ръцете на робота до вратата. Размаха я като бухалка за бейзбол срещу връхлитащите го фотиани. Те като че ли предугадиха действията му и като по обща команда ятото се раздели на две, така че бухалката на Еди удари почти във въздуха. Само две от „светулките“ се забавиха и след удара му се разпаднаха на искри. Това донякъде ни окуражи, но оставаха още твърде много. Ситуацията се усложни, когато роякът се раздели на три и нападна едновременно и трима ни.

Едва успях да се изправя на крака, когато видях едно ято, подобно на стрела, да се устремява право към мен. Хукнах през залата и точно навреме успях да се мушна под конвейерната лента.

— Какъв е най-добрият начин да се избавим от тях? — изкрещях към госпожа Теруилиджър. — С огън? — В другия край на помещението видях Еди, който продължаваше да ги отпъжда с табелата, но те летяха с такава скорост и пъргавина, че усилията му не се увенчаваха с особен успех.

— Не искам да изпепеля мястото до основи! — изкрещя в отговор моята наставница, опитвайки се да избегне ятото, летящо насреща й. Създанията се увиха около ръката й, оставяйки дупки върху ръкава й и малки кървави резки върху кожата под плата. Веднага щом се отдалечи на известно разстояние от тях, тя вдигна ръце и изрече на латински заклинание, което никога досега не бях чувала. Във въздуха пред нея се появиха стотици малки блестящи кристали и с още една команда тя ги изпрати да полетят срещу фотианите. Там, където удряха кристалите, светулките мутанти се разпръсваха на искри и изчезваха.

Ятото, което ме преследваше, кръжеше ниско, опитвайки се да ме принуди да изляза изпод масата. Докато изричах заклинанието на госпожа Теруилиджър, аз отпъждах фотианите с ръка, но те ме ужилиха. По думи, мисловно съсредоточаване и психическа енергия заклинанието приличаше на стария ми познайник, с когото призовавах огнената топка, с една-две значителни отлики. Осъзнах, че това беше ледена магия. Хвърлени с достатъчна сила, късчетата лед приличаха на малки остриета.

Изпълзях колкото се може по-бързо изпод масата, опитвайки се да се отдалеча от рояка. Зад гърба си чух госпожа Теруилиджър да изрича още веднъж заклинанието. С надеждата, че съм запомнила думите, се постарах да повторя постижението й, използвайки същите движения и жестове, както при магията за призоваването на огнената топка. Силата се надигна в мен и при моята заповед ледените кристали се изстреляха напред. Но прицелът ми не беше толкова добър, колкото на моята наставница. При все че по структура заклинанието приличаше на онова за призоваването на огнената топка, усещането бе различно и изискваше повече практика. Първият път успях да улуча само няколко от фотианите, но при втория и третия опит имах по-голям успех. Когато спирах, за да повторя заклинанието, те, без да губят време, ме нападаха, причинявайки ми раздразнение и болка. Отново и отново повтарях заклинанието и постепенно бройката им намаля.

Изгубих представа за времето, но в един миг видях втори поток от ледени кристали да се присъединява към моя, когато го насочих срещу намаляващия рояк от фотиани. С крайчеца на окото си зърнах госпожа Теруилиджър да размахва ръце. В следващия момент Еди пристъпи напред, като продължаваше да удря наляво и надясно с табелата. Двамата вече бяха успели да победят ятата фотиани, които ги преследваха. Беше останало само моето и след няколко минути приятелите ми помогнаха да се справя с последните светулки мутанти.

Без жуженето в залата внезапно се възцари зловеща тишина. Тримата стояхме неподвижно, задъхани, докато се оглеждахме в полумрака за признаци на някаква друга опасност. Лицата на Еди и госпожа Теруилиджър бяха в прорези и драскотини, където фотианите ги бяха докоснали, а съдейки по паренето по кожата ми, предположих, че и аз не изглеждам по-добре. Но бяхме живи и изглежда, засега заплахата бе неутрализирана.

— Къде е пликът? — погледна накрая Еди.

Забързах към мястото, където го бях изтървала, до Динобот, който от своята висота бе наблюдавал равнодушно нашата битка. Ледените кристали се бяха стопили в малки локвички по пода и ъгълът на плика се беше намокрил. Слава Богу, нямаше други повреди. Занесох го при приятелите ми и преди да го отворя, се извърнах към госпожа Теруилиджър.

— Усещате ли нещо? — попитах.

— Ако има магия, то тя е много умело прикрита. — Госпожа Теруилиджър вдигна ръка и върху дланта й се появиха малки огнени искрици. — За всеки случай съм готова.

Пликът бе тежък и обемист, затова не се изненадах особено, когато открих вътре една тухла, макар да нямах никаква представа какво бе предназначението й. Навярно беше от пясъчник. Погледнах към спътниците ми, но те изглеждаха не по-малко озадачени от мен. Бръкнах отново в плика и извадих карта на Озарк в щата Мисури.

— Действително не очаквах това — отбелязах, докато оглеждах картата за нещо написано или други улики. Нямаше нищо.

Чертите на Еди се изкривиха от гняв, примесен с нещо, което и аз изпитвах: разочарование. Не знаех какво ще открием тук, но една малка част от мен тайно се надяваше да стане чудо и да намерим Джил. Вместо това всичко, с което се сдобихме от това приключение, бяха множество порязвания и още загадъчни следи. Тръснах плика. Беше празен.

— Какво, за бога, би могло да означава това? — промърмори озадачено госпожа Теруилиджър, като взе плика от ръката ми.

— Означава, че някой си играе с нас — изръмжа Еди. Избърса с длан потното си чело, размазвайки кръвта по него. — Нищо чудно Джил да няма нищо общо с това и някой само да ни накара да си мислим, че я държи в плен.

Надзърнах в плика и сърцето ми се сви, когато разбрах, че всъщност не беше съвсем празен.

— Боя се, че не е така. — Бръкнах за пореден път вътре и извадих последното, което съдържаше. Дори и на слабата светлина можеше да се види какво е: дълъг, вълнист светлокестеняв кичур коса. И нямаше никакво съмнение кому принадлежи. — Който и да прави това, несъмнено държи Джил в плен.