Рубинения кръг

Епилог Ейдриън

— Това те ли са? — извика майка ми. — Стори ми се, че чух хлопване на врата.

— По-добре да са те — промърморих, като извадих тавата от печката и я поставих внимателно върху плота. — Печеното е идеално. Не желая да му се нахвърлят лакомо. Би било престъпление. Равносилно на обявяване на война срещу изисканата кухня в цял свят.

Майка ми, свикнала с театралниченето ми, въздъхна.

— Сидни също още не е дошла.

— О, е, в такъв случай ще я почакам.

Еди надникна в кухнята с грейнало лице.

— Тук са!

Свалих кухненските си ръкавици и престилката и излязох от кухнята, за да посрещна гостите. Натъкнах се на тях тъкмо когато влизаха в дневната на малката ни къща, която бяхме наели. Не бях виждал Роуз и Дмитрий почти година и половина, приблизително откакто Джил бе освободена от лагера на Воините в Сейнт Джордж. Те изглеждаха същите, както винаги — великолепни и страховити. Отръскаха снега от ботушите си и ни дариха с широки усмивки. Джил, която беше пътувала с тях, вече се бе хвърлила в прегръдките на Еди и го целуваше.

— Хей, я по-кротко! — смъмрих ги. — Не е минало толкова дълго време, откакто не сте се виждали. Овладейте се.

Всъщност беше минал месец, откакто двамата бяха заедно, който бях сигурен, че навярно им се е сторил цяла вечност. Джил и Еди бяха гаджета, откакто я спасихме от затвора в Сейнт Джордж, но тя се бе върнала в кралския двор, за да довърши образованието си, а Еди остана с нас. Затова през последната година връзката им беше, както се казва, дистанционна — Джил ни идваше на гости през ваканциите или той отиваше в кралския двор, когато успееше да намери някой пазител да го замести и да остане при нас.

Джил поруменя и се отскубна от обятията на Еди, за да ме прегърне.

— Толкова много ми липсваше! — възкликна тя.

— Ти също ми липсваше — отвърнах й топло. Всеки път, когато я видех, бях удивен колко бързо плахото и непохватно момиче се бе превърнало в самоуверена принцеса от кралския род Драгомир. — Но трябва да признаеш, че много старателно те осведомявах за всички новини. А и всяка седмица ти изпращах снимки.

— Зная, зная — ухили се тя. — Просто е малко странно да не съм с теб, както бях свикнала.

Целунах я по челото.

— Така е по-добре и за двама ни, сладкишче.

Аз удържах обещанието, което бях дал на Сидни. Отново започнах да пия лекарства и блокирах духа и леля Татяна. Но това заглуши и връзката между Джил и мен. Тя все още усещаше настроенията ми, но вече не можеше да надниква в сърцето и мислите ми, както някога. Преди да успея да й кажа още нещо, се чу жално проплакване.

— Малкият господар се събуди — оповестих аз. — Веднага се връщам.

Изскочих от стаята и хукнах нагоре по стълбите към спалнята, която служеше едновременно за детска стая и стая на Еди. Аз имах достатъчно висок кралски ранг, за да ми назначат най-после личен пазител, а Еди, с присъщия си благороден маниер, бе пуснал в действие някои връзки, за да го изпратят при нас. Аз първоначално възразих, защото исках той да остане в двора, за да има поне донякъде нормална връзка с Джил, ала той се чувстваше задължен да бъде с нас — заради приятелството му със Сидни и мен, а и заради Нийл, който толкова пъти му бе помагал. Предложихме му да превърнем малкото ателие в къщата в негова спалня, но той предпочиташе да спи в стаята на Деклан.

— Здравей, приятелче — казах аз, докато пристъпвах към креватчето. Деклан се бе изправил в пижама с щамповани пожарникарски коли и ме гледаше с големите си сериозни кафяви очи. Тъмните му къдрици се бяха разрошили от съня, но той засия, когато приближих и го вдигнах на ръце. — Добре ли подремна? Знаеш ли, имаме гости. Леля ти Джил е дошла.

Деклан облегна главичка на гърдите ми и се прозина, без да каже нещо. Само на година и половина, той не беше особено разговорлив. Ала малцина знаеха истинската му възраст. За останалия свят той беше на една годинка.

Защото останалият свят знаеше, че той е наш син — мой и на Сидни.

Нийл беше убеден, че това единственият начин да дадем шанс на Деклан да води нормален живот, и накрая ние уважихме желанието на Нийл да остане скрит за всички. Деклан нямаше други близки, които да се погрижат за него; Нина така и не се възстанови. А дори и да бяхме представили Деклан като син на Олив, когото отглеждаме по нейна заръка, навярно пак щяха да възникнат твърде много въпроси за баща му. Но ако ние двамата със Сидни — морой и човек — оповестим, че имаме син дампир, нямаше причина някой да се усъмни, че не казваме истината.

И така, за известен период прекъснахме контакти с всички, а след нужното време обявихме на света, че ни се е родил син — няколко месеца след истинското му раждане. Заявихме, че Сидни е забременяла веднага след освобождаването й от поправителния център, а и бебето се е родило преждевременно. Отсъствахме достатъчно дълго, за да нагласим датите и всичко да изглежда правдоподобно. Ако действията ни се струваха прекалено тайнствени, повечето хора предполагаха, че все още се притесняваме за алхимиците. Те удържаха на обещанието си и ни оставиха на спокойствие, но всички разбираха защо може да сме нащрек.

Освен това ни помогнаха нашите чудесни съюзници. Нямаше начин със Сидни да се справим без страхотните ни приятели. Роуз и Дмитрий ни покриха в кралския двор. Майка ми ни оказваше огромна помощ, за да можем двамата със Сидни да живеем пълноценно и да се посветим и на други интереси. Еди също понякога се грижеше за Деклан, освен че ни охраняваше. Той беше и единственият от нас, който накрая се свърза с Нийл в тайното му убежище. Нийл продължаваше да стои далече от нас и да не се намесва в живота ни, но напоследък бе позволил на Еди да му изпраща снимки и да му съобщава последните новини. Ние се надявахме, че някой ден Нийл и Деклан ще се открият отново.

— Виж го само! — възкликна Джил. — Станал е толкова голям! Дори Роуз и Дмитрий изразиха възторга и удивлението си от порасналия Деклан. Докато с Джил се бяхме виждали наскоро, то от тяхното последно посещение бяха изминали много, много месеци. Деклан навярно им се струваше гигант.

— Трябваше да му донесем сребърен кол — пошегува се Дмитрий. — Изненадан съм, че Еди вече не го е обучил да си служи с него.

Еди, прегърнал Джил през раменете, се усмихна.

— Редовно тренираме след сутрешната му дрямка. Вратата на дневната отново се отвори и Сидни пристъпи вътре, с блестящи снежинки върху русата коса, раница през рамо и книжна торба в ръцете. Аз побързах да дам Деклан на Джил и поех багажа й. В книжната торба видях топли франзели и малко плодове. Раницата тежеше, сякаш беше пълна с цял тон книги, което навярно не беше много далече от истината. Тя ми се усмихна и съблече дебелото си палто.

— Извинявай, че закъснях, но пътищата са ужасни.

Под палтото беше облечена с червена вълнена рокля, върху която бе закрепена табелка с надпис: „СИДНИ ИВАШКОВ, СТУДЕНТ СТАЖАНТ“.

— Имаше ли вълнуващи преживявания в музея? — попитах аз.

— Както винаги — отвърна моята съпруга и ме целуна набързо по устните.

— По-добре да внимаваш, когато си с тази рокля — предупредих я. — Някой може да те вземе за произведение на изкуството.

След като миналата година се преместихме тук, Сидни беше готова да се регистрира на трудовата борса, за да ни издържа, и тогава за пръв път имахме нашето първо истинско стълкновение, което не включваше свръхестествени сили. Аз настоявах тя най-после да отиде да учи. Тя твърдеше, че колежът може да почака, докато спестим достатъчно пари. За щастие, друг наш добър приятел ни се притече на помощ: Кларънс. Тъй като притежаваше доста голямо богатство, той бе повече от радостен да ни дава редовни стипендии — всъщност наложи ни се да ограничим щедростта му, за да не привличаме прекалено голямо внимание. Но с тази издръжка и студентските заеми Сидни най-после осъществи мечтата си да изучава древно изкуство в местния университет. Дори започна стажа си в музея към него.

Напоследък и аз внасях своя скромна лепта в семейния бюджет с… моята работа.

Понякога това изглеждаше най-сюрреалистичната част от всичко случило се. Аз, Ейдриън Ивашков, да печеля прехраната си като всеки друг обикновен човек. След всички странни възходи и спадове в паричните ми дела, започвайки като разглезен хлапак с неограничени доходи и стигайки до младеж, лишен от издръжка от баща си, понякога звучеше нереално, че сега получавам почасово заплащане като всички останали. Не по-малко смайващ бе фактът колко много ми харесваше това. Честно казано, не очаквах да намеря работа с моята степен по изобразително изкуство — дори и да я защитя. Определено не предлагаха много работа на хора на изкуството, а със сигурност не и на недипломирани специалисти. Обаче докато един ден помагах на съседа, разбрах, че началното училище, което посещаваше дъщеря му, се нуждае от учител по рисуване на половин работен ден. За подобна работа моята степен по изкуство нямаше голямо значение, важен беше единствено ентусиазмът да учиш децата да рисуват. Невероятно, но се оказах много добър в това — сигурно моята вродена незрялост ми е помогнала да общувам с малчуганите. Открих още няколко начални училища и кандидатствах за работа и там. Накрая имах достатъчно ангажименти на половин работен ден, за да допринасям за издръжката на семейството.

В първото училище толкова много ме харесаха, че директорът ми каза, че след като защитя бакалавърска степен, мога да започна като редовен учител на пълен работен ден, с по-добро заплащане и твърдо определен брой часове. Сидни не бе настоявала да се върна с колежа, но когато чу това, очите й светнаха и аз имах чувството, че вече пресмята каква част от цялостния семеен бюджет трябва да се отдели за моята учебна такса.

Никога не съм виждал този цялостен семеен бюджет, но очевидно включваше много неща. Засега успявахме да се издържаме петимата, да плащаме наема за къщата и дори си бяхме направили график кога ще можем да си позволим собствена къща, продължаване на моето и нейното образование и накрая образованието на Деклан. Беше изключително впечатляващо, че Сидни съумява да се справи с всичко, но аз вече бях свикнал да очаквам впечатляващи неща от нея.

Тя прегърна гостите ни, а след това взе Деклан от Джил. Това, което отначало бе започнало като преструвка — че Деклан е нашият син дампир — сега за нас се бе превърнало в реалност. Сидни обичаше малкото човече с цялото си сърце и както всички нас, би направила всичко за него. Тя го целуна по темето на къдрокосата главичка и бе възнаградена с усмивка.

— Como estas, mi amor?7 — попита, докато го отнасяше в кухнята, за да провери вечерята.

— На испански ли му говори? — попита ме Роуз.

— Да — отвърнах. — Всъщност тя му говори само на испански. Прочете в някаква книга за родителите, че децата трябва да се учат от малки на втори език.

— Трябва да сядаме на масата — обади се майка ми, стрелкайки ме шеговито с поглед. — Защото иначе може да се извърши престъпление спрямо изисканата кухня.

Това бе още едно от нещата, с които се бях заел, ведно с колекцията ми от различни работни места: готвенето. Установи се, че и в тази дейност не съм чак толкова зле.

По-късно, когато вечерята вървеше към своя край и всички седяхме около масата, се улових, че се оглеждам наоколо, все още неспособен да повярвам как се бе подредил животът ми. Никога не би ми хрумнало, че ще се оженя за момиче от човешката раса. И със сигурност не би ми хрумнало, че ще бъда толкова щастлив без магията на духа.

След като спасихме Джил и се съгласихме да отглеждаме Деклан, трябваше много бързо да решим къде да избягаме с новопридобитата си свобода. Северен Мейн беше нашият избор. Близо до цивилизацията, но достатъчно далече, за да не може някой да се промъкне незабелязано и да ни шпионира. Понякога все още се събуждах, изпълнен с противоречиви чувства. Чувствах се виновен, задето обичам Деклан толкова много и съм така щастлив да го наричам свой син. И винаги, винаги ще изпитвам вина, че не спасих Олив, че през онази нощ не използвах по-рационално магията на духа.

Но не можем да върнем миналото и сега ми оставаше единствено да уважа желанието на Олив и да осигуря на Деклан нормален живот, доколкото бе възможно. Засега, изглежда, се справяхме. Той нямаше представа, че се различава по нещо от другите. Само шепа хора знаеха, че в действителност не е мой син. А още по-малко знаеха истината за забележителния му произход. Всички, събрани тук на това коледно тържество, бяха част от тази елитна група. Всички знаеха за миналото на Деклан и споделяха отговорността да закрилят бъдещето му.

Замислен за това, погледът ми попадна върху Роуз и Дмитрий, седнали един до друг в единия край на масата. Ние им казахме за Деклан, защото съществуваше голяма вероятност те да се окажат в същата ситуация като Олив и Нийл. И Дмитрий и Олив бяха възстановени от стригой и каквото и вълшебство да бе сътворил духът, позволявайки на Олив да зачене от друг дампир, много вероятно беше това да се случи и с Роуз и Дмитрий. Обаче, за разлика от нас двамата със Сидни, те нямаше да могат да се скрият от света и да запазят в тайна това чудо. Техният живот бе прекалено изложен на показ. Ако имаха дете, всички щяха да узнаят… и тайната ще бъде разкрита. И двамата го осъзнаваха, но аз все още не знаех какви са бъдещите им планове.

Е, съвсем скоро узнах за един от тези планове.

— Мътните да ме вземат! — изругах. Докато се взирах в Роуз и Дмитрий, едно ярко проблясване привлече погледа ми — проблясване върху пръста на Роуз. — Какво е това? — възкликнах. — Да не си откраднала кралските бижута на Лиса?

Роуз леко се изчерви — нещо, което много рядко й се случваше.

— Може би е прекалено голям.

Дмитрий поднесе ръката й към устните си и целуна върха на камъка.

— Не, идеален е.

Джил плесна ръце възхитено.

— Годежен пръстен!

— Вдигни ръка — заповядах. — Покажи съкровището.

Дмитрий се ухили, а Роуз се подчини и вдигна ръка, за да го видят останалите. Беше истински шедьовър на бижутерийното майсторство. Голям, съвършено шлифован кръгъл диамант бе поставен в изящен като дантела, квадратно оформен, филигранен платинен обков, обрамчен по края с миниатюрни сини опали. Беше истински годежен пръстен, ако изобщо можеше да има такъв. И напълно смайващ избор.

— Ти ли го избра? — попитах Дмитрий. Честно казано, очаквах от него да огъне с голи ръце парче стоманена тел и да й го поднесе.

— Той го избра — отвърна Роуз и обичайното й чувство за хумор се завърна. — Не спираше да ми повтаря, че след като вече съм навършила двайсет, е само въпрос на време да ми предложи да се оженим. А аз му заявих, че ако смята да го стори, по-добре да купи някой много як пръстен, достоен за рок звезда — нищо дискретно.

— Този наистина е достоен за рок звезда — подхвърли Еди. — И кога се случи това събитие?

— Преди месец — отвърна Дмитрий. — Убедих я да го носи, но все още не мога да я уговоря да определи датата на сватбата.

— Всяко нещо с времето си, другарю — ухили се Роуз. — Може би като навърша трийсет. Няма защо да бързаме. Освен това със сигурност в близките дни Кристиан ще предложи на Лиса. А ние не искаме да ги засенчим.

Дмитрий поклати раздразнено глава, но продължи да се усмихва.

— Ти винаги си намираш извинение, Роза. Някой ден…

— Някой ден — съгласи се тя.

Останахме до късно, докато споделяхме новините в живота на всекиго от компанията и най-накрая се разотидохме по леглата. Роуз и Дмитрий щяха да спят в дневната, а Джил превърна кабинета в своя спалня, както винаги когато ни гостуваше. Деклан бе заспал отдавна и след като се уверих, че е удобно настанен в детското си креватче, се отправих към нашата спалня. Бяхме наели стара викторианска къща и спалнята ни бе разположена в една кула, пристроена странично към къщата, представлявайки нещо като отделно крило. Обичах кръглата форма на стаята и уединението. Караше ме да се чувствам, сякаш сме в нашия фамилен замък.

Тъй като Джил бе окупирала обичайното място, където учеше Сидни, не се изненадах да я заваря седнала върху леглото с кръстосани крака, заобиколена от книги и учебници, облечена в къс пеньоар.

— Преоблякла си се — отбелязах, като затворих вратата зад гърба си. — Надявах се да се полюбувам още малко на онази червена рокля.

Тя се усмихна и затвори учебника със заглавие „Минойско изкуство и архитектура“.

— Мислех, че този тоалет ще ти хареса повече. Но ако искаш, бих могла отново да я облека.

Помогнах й да събере на купчина учебниците и книгите и ги преместих от леглото, за да седна до нея.

— Зависи — отвърнах аз и прокарах ръка по крака й. Има ли нещо отдолу?

— Не. Навярно трябва да се преоблека. — Тя се престори, че става, а аз сграбчих ръката й, притеглих я надолу и я съборих върху леглото.

— Дори не си го и помисляй. — Тя обви ръце около врата ми и аз забелязах, че все още не е свалила пръстените си, което ми напомни за голямата новина на нашите гости. — Чудех се дали Роуз и Дмитрий ще имат деца, или не — отбелязах. — Но предполагам, че този въпрос още не е на дневен ред, имайки предвид, че той дори още не може да я закара до олтара.

Сидни се засмя.

— Аз пък мисля, че ще го направи много по-скоро, отколкото смяташ. Тя така си говори, но се обзалагам, че накрая ще се предаде. Като мен.

— Да, но Великов не е такъв чаровник като мен. Нито толкова добър готвач. За него битката ще е много тежка.

— Може би трябва да му дадеш някои напътствия — подразни ме Сидни.

— Може би — съгласих се. Приближих устни до нейните и я целунах, удивен как само едно нейно докосване винаги ме възпламенява. Дори след дълъг и уморителен ден, когато и да се прибера у дома при нея, неизменно се чувствах жив и пълен с енергия. Някога се страхувах, че ако не бягаме и не се крием, ако не живеем на ръба, страстта между нас може да угасне. Тъкмо обратното, стабилността и — което бе още по-важно — свободата я бяха разпалили още повече. Предчувствието, което имах миналата година, се бе потвърдило: аз не се нуждаех от духа. Имах нужда единствено от Сидни. Плъзнах ръка към колана на пеньоара й и установих, че тя го е завързала на някакъв моряшки възел, който само съпругата ми можеше да отвърже. — О, хайде де — изпъшках аз.

— Съжалявам — засмя се тя отново. — Дори не се замислих за това. Честно.

— Вярвам ти — прошепнах и я целунах по тила. — Ти си най-умното момиче, което познавам. Няма начин ти да не знаеш всичко и да не си винаги блестяща — и аз не бих искал това да се промени за нищо на света. — Целунах отново устните й, но след малко тя леко се отдръпна.

— Хей — промърмори, — къщата е пълна с хора.

— Къщата винаги е пълна с хора — напомних й. — Точно заради това избягахме тук, в кулата на замъка. План за бягство номер… по дяволите, не зная. Изгубих им бройката. От известно време не сме измисляли нов план за мечтаното бягство.

Сидни плъзна пръсти по бузата ми.

— Това е, защото живеем в него, Ейдриън. Това е единственият план за бягство, от който се нуждаем.

— Сигурна ли си? — попитах и се подпрях на лакът. Опитах се да си придам замислено, неуверено изражение. — Защото има неща, които може да се променят. Като например по-голяма къща. Или може би…

— Ейдриън — прекъсна ме тя, — не каза ли току-що, че съм блестяща и зная всичко? Довери ми се.

— Винаги — отвърнах и се оставих да ме притегли отново към себе си. — Винаги.