Рубинения кръг

Глава 11 Ейдриън

Все още бяхме в гората и аз държах Деклан. Удивително, но той бе заспал в блажено неведение за объркания и пълен с много страдания и болка свят, в който току-що се бе родил. Сидни се облегна на мен и аз я обгърнах с една ръка, здраво сгушил Деклан с другата. Роуз и Дмитрий стояха редом с потресени лица, докато дампирите отнасяха Олив.

— Трябва да действаме бързо — промълвих тихо, — ако искаме да изпълним последното й желание.

Сидни ме погледна през замрежените си от сълзите очи.

— Ти нали наистина не мислиш… искам да кажа, вярваш ли й? За Нийл?

Не отговорих веднага.

— Видях ги в кралския двор. Ти също. Когато започна цялата тази история, за мен беше невъзможно да повярвам, че тя е била с някой друг. Сега разбирам. А когато го погледна — Деклан — ами трудно е да се обясни, но в него има нещо специално. Аурата му. Блестящи златисти сияния, като прашинки от духа, нещо подобно на това, което двамата със Соня се опитваме да създадем. При него е вродено.

Сидни затаи дъх.

— Ако хипотезата ти е вярна, мнозина ще се заинтересуват от него.

— Те няма да узнаят за него — заявих решително. — Олив беше права за това и аз съм длъжен да запазя Деклан в тайна. Това е най-малкото, което мога да сторя, след като се провалих с нея.

— Ейдриън…

Не позволих на Сидни да довърши.

— Трябва да го скрием. Ще ми помогнеш ли?

Лицето й бе изпълнено със загриженост за мен, но тя отвърна, без да се поколебае:

— Знаеш, че не нужно да питаш.

Целунах я по темето.

— Ще ни е нужна още помощ.

Дадох знак на Роуз и Дмитрий да дойдат при нас и те мигом се приближиха.

Роуз преглътна мъчително, а тъмните й очи блестяха от сълзи.

— Ейдриън, толкова съжалявам. Но никой не можеше нищо да направи.

Хм — изсумтя леля Татяна, — ти можеше да направиш нещо, ако не беше толкова нехаен и разточителен с духа.

— Сега не е време за това — заявих припряно. — Нуждая се от помощта ви. Какво ще стане с Деклан сега? Ти знаеш какво се прави в такива случаи в подобни места, Дмитрий. Какъв е обичаят, когато майката умре? Трябва да зная дали можем да го вземем.

— Кой е Деклан? — учуди се Роуз.

Кимнах към бебето в ръцете ми, все още загърнато в нечие сако.

Трудно беше да се отгатне нещо по лицето на Дмитрий.

— Ако семейството на Олив живееше тук, в лагера, щяха да им го дадат. Сигурен съм, че бихме могли да се свържем със семейството й извън лагера, с тези, които са останали от близките й. Има една традиция…

— Да? — подканих го аз.

Той се вгледа неуверено в бебето, преди да продължи.

— Дампирите имат една стара традиция, особено сред тези, които живеят в опасни места, при несигурни условия. Този, на когото майката даде първо бебето си, става негов настойник. Както казах, обичаят е много стар, но предполагам, че точно заради това Олив толкова настояваше да те види и защо Лана все още не го е взела от теб. Сигурен съм, че веднага щом й кажеш…

— Не — прекъснах го аз. — Това е идеално.

— Ти… искаш да вземеш това бебе? — попита Роуз, без да си дава труда да скрие колко невероятна й се струваше идеята.

— Искам да отведа бебето от тук — поясних. — Искам колкото се може по-малко хора да знаят за него. Както и за това, че аз съм го взел. — Замислих се за Лана и за двамата дампирски воини, които бяха свидетели на случилото се. Не бях сигурен дали някой друг не е присъствал, когато са намерили Олив. — Може ли поговориш с Лана? Да й кажеш, че ще занесем бебето при близките на Олив, но не искаме да се разчува за това? И да й кажеш също да не споменава за моето участие. Ако не се вдигне много шум около тази история, повечето от хората тук ще предположат, че ще го дадем на най-близкия й родственик. Но аз предпочитам колкото може по-скоро да забравят за него. Не искам някой да го види или да се замисли прекалено много за него.

Както можеше да се очаква, Роуз и Дмитрий се спогледаха недоумяващо.

— Ейдриън, какво става? — попита Дмитрий.

Поклатих глава.

— Не мога да ти кажа. Не още. Но повярвай ми — животът на това бебе може би зависи от това, което ще направим сега. Ще ни помогнеш ли?

За тях това беше сериозен аргумент, за да го отхвърлят — освен това не беше лъжа. Защото, докато вървяхме обратно към комуната, силата ми постепенно започваше да се възвръща. И всеки път, когато погледнех аурата на Деклан — много прецизно, почти на клетъчно ниво — виждах, че тя е пропита с духа. Едва ли някой друг щеше да го забележи, освен ако не се вгледаше съзнателно.

Сега с шокираща яснота разбирах защо Олив се е страхувала. Защо бе обърнала гръб на всички, които познаваше, и се бе скрила в тези затънтени гори. Това, което се бе случило; създанието, което държах в ръцете си, не би трябвало да съществува. Двама дампири не можеха да заченат друг дампир. Това беше в разрез с основните правила на биологията в нашия свят. Беше невъзможно, но беше факт.

Деклан беше чудо.

Но Олив беше права, че имаше хора, които щяха да пожелаят да изучават сина й, които навярно щяха да го заключат в някоя лаборатория и да правят опити с него. И макар че аз бях готов да призная, че раждането му е чудо, невероятно, но радостно събитие, в никакъв случай не бях готов животът му да се превърне в серия от експерименти и сочене с пръст — особено когато майка му бе умряла, за да го защити от всичко това.

Дмитрий поговори с Лана насаме и може би заради традицията на дампирите или заради неговата репутация (а навярно и заради двете) тя се съгласи с всичките ни искания. Предостави ни едно свободно бунгало, където да останем до сутринта. Когато я помолихме за необходимите припаси и вещи, тя ги изпрати по Роуз или Дмитрий, така че колкото е възможно по-малко хора в комуната да видят Деклан. Не исках никой да мисли за него. Той трябваше да бъде забравен.

Разбира се, това означаваше, че двамата със Сидни бяхме длъжни да се грижим за него през тази нощ. И за няколко кратки часа аз научих за бебетата повече, отколкото някога съм си представял. Сидни изрови някаква информация в мобилния си телефон, черпейки увереност от логиката и фактите. Макар че заради обхвата сигналът беше слаб и понякога беше много по-лесно да се осланяме на предположения или усет, отколкото да чакаме отговор от интернет. Деклан, за щастие, се оказа великодушен и доста сговорчив малък мъж, докато двамата със Сидни се опитвахме да проумеем и смелим информацията. Той прояви завидно търпение, докато със Сидни старателно четяхме инструкциите върху кутията с бебешка храна, която Лана ни изпрати. Почти не протестира, когато първоначално му сложих памперса на обратно. Когато обаче отново се умори и започна да плаче, нямах на разположение инструкции, които да следвам. Сидни сви безпомощно рамене, когато я погледнах. Така че просто го понесох на ръце из стаята, кръстосвайки я надлъж и нашир и тананикайки му класически рок, докато той най-сетне задряма и аз го сложих внимателно върху тясното легло.

Роуз, която от време на време идваше да ни наглежда и изглеждаше много по-ужасена от бебето, отколкото от шайката стригои, ме наблюдаваше с удивление.

— Справяш се доста добре — отбеляза тя по някое време. — Ейдриън Ивашков, заклинателят на бебетата.

Сведох поглед към спящото новородено.

— Справям се, доколкото мога.

— Готов ли си да ни кажеш какво става? — попита тя и лицето й доби мрачно изражение. — Знаеш, че искаме само да помогнем.

— Не още. Но ако можем да тръгнем, когато Дмитрий се върне, би било…

Телефонът на Сидни издаде мелодичен звук за получен есемес. Тя изглеждаше изненадана, че някой й праща съобщение в тази пустош, докато не погледна дисплея.

— От госпожа Теруилиджър. Мобилизирала е вещиците в Палм Спрингс. Готови са да започнат търсенето.

Роуз скочи на крака.

— На Джил?

— Технически на Алисия, но също и на Джил — отвърна Сидни. — Тя казва, че можем да се присъединим към тях… — Погледна ме неуверено и аз с лекота отгатнах мислите й. Дойдохме в Мичиган, защото разполагахме с достатъчно време, докато чакахме новини от Палм Спрингс, че всичко е готово за предстоящата мисия, свързана с откриването на Алисия и Джил. Появата на бебе обаче не влизаше в плановете ни.

Сидни, Джил, сега и Деклан — отбеляза леля Татяна. — Толкова много хора разчитат на теб. Толкова много хора можеш да подведеш или разочароваш, ако се провалиш.

— Надявам се, че включвате и мен в това „ние“ — процеди Роуз свирепо. — Готова съм да върна Джил у дома.

— Палм Спрингс — промърморих аз, докато люлеех Деклан. — Това може да се окаже идеално решение. Можем да го скрием там.

— Не можем да вземем бебето на лов за зла вещица — предупреди ме Сидни.

Кимнах в знак на съгласие.

— Ето. Поеми го, той спи.

Сидни взе внимателно Деклан от ръцете ми и ме стрелна любопитно с поглед, когато извадих телефона си. Сигналът също беше слаб, но все пак достатъчен, за да се свържа с майка ми.

— Ейдриън? — разнесе се паникьосаният й глас в телефона. — Къде си? Не мога да си намеря място от тревоги, след като онова момиче Нина припадна! Добре ли си?

— Да… ами не. Сложно е. Но искам да се срещнем в Палм Спрингс и да тръгнеш колкото може по-скоро. Аз също в най-скоро време ще пристигна там. Можеш ли да го уредиш?

— Да… — подхвана тя нерешително. — Но…

— Не мога да ти кажа какво става — прекъснах я бързо. — Не още.

— Зная, скъпи. Затова не смятах да те питам. Чудех се какво ще стане с котарака и дракона, докато ме няма?

Добър въпрос.

— О. Хм, виж дали Соня не може да ги вземе. — Затворих и видях, че Дмитрий влиза в бунгалото.

— В Палм Спрингс ли отиваме? — попита.

— Време е да потърсим Джил — каза Роуз.

— Ако сте готови за това — додадох аз.

Дмитрий държеше в едната си ръка детско столче за кола, което беше почти комично.

— Можем да тръгнем, когато сте готови. Лана ни даде това и се закле, че много лесно се монтира.

Роуз се засмя.

— О, ето това бих искала да видя, другарю. Дмитрий Великов, страховитият богатир и прославен воин, как монтира бебешко столче.

Той се усмихна добродушно и ние се засуетихме наоколо, докато събирахме вещите си. Сидни трябваше да се обади на Джаки и тъй като ръцете ми бяха заети, тя подаде Деклан на Роуз.

— Само го залюлей леко — казах аз, като я видях как се паникьоса.

Роуз пребледня, но се подчини, с което си спечели насмешката на Дмитрий.

— Роуз Хатауей, прочута бунтарка, показва майчински чувства.

В отговор тя му се изплези.

— Забавлявай се, докато можеш, другарю. Друг път няма да ти се удаде възможност да ме видиш така.

Едва не изтървах сака си, когато изведнъж ме осени поразяваща мисъл. Олив беше казала, че двамата с Нийл са били заедно, преди да го инжектират с духа. Това означаваше, че каквото и да бе довело до зачеването на Деклан, е било в резултат от възстановяването й от стригой в дампир. Дали това важеше и за Дмитрий? Дали възстановяването оказваше влияние само върху жените? Роуз и Дмитрий се смееха сега, защото бяха убедени, че е невъзможно някога двамата да имат деца… но какво щеше да стане, ако разберат, че е възможно? Дали щяха да искат друго бъдеще?

Ти имаш голяма власт над тях — прошепна леля Татяна. — Властта да ги направиш щастливи или нещастни.

— Ейдриън? — попита Роуз, забелязала удивлението по лицето ми. — Добре ли си?

— Да — отвърнах и бавно се раздвижих. — Просто се опитвам да свикна с всичко това.

Когато най-после излязохме от бунгалото — отново носех Деклан на ръце — и закрачихме през лагера, не беше възможно изцяло да останем незабелязани от обитателите на комуната. Наоколо сновяха много хора, които бавно идваха на себе си след ужасяващото нападение на стригоите. Повечето бяха заети със свои дела, но неколцина ме видяха и пожелаха да говорят с мен — най-вече защото ги бях излекувал.

— Благодаря ти, благодаря ти! — възкликна пазителят Малори, спусна се към мен и ме хвана за ръката. — Казаха ми колко съм била зле. Може би нямаше да оцелея, ако не беше стореното от теб!

Дали ако не го бях направил, Олив още щеше да е жива? — запитах се. Но вместо това се усмихнах и промърморих колко се радвам, че Малори вече е напълно здрава. Когато тя извика неколцина от приятелите си, които също бяха ранени, аз побързах да връча Деклан на Сидни.

— Вие двамата стойте настрани — прошепнах. Едно бебе и един бивш алхимик са прекалено набиващи се в очи, а това беше последното, от което сега се нуждаехме.

Сидни се подчини и побърза да се отдалечи от моя фен клуб, докато Дмитрий я закриваше.

— Ще се видим в колата! — извика той.

Аз кимнах, а след това се извърнах към онези, които бях излекувал. Приемах благодарностите им с усмивка, но през цялото време не можах да се отърся от мисълта, че Олив трябваше да е сред тях. Някои я споменаха, но само изразиха съжаленията си за нейната загуба и никой не попита за бебето. Когато най-сетне се разотидоха, реших, че съм свободен, но изведнъж един друг глас извика името ми. Обърнах се и видях Лана да върви към мен.

— Много жалко за всичко, което се случи — рече тя, с очи пълни с болка. Сякаш се бе състарила за един ден. — Искаше ми се всичко да беше различно.

— Аз също — отвърнах.

— Дмитрий не ми каза какво става, но аз уважавам желанията му — както и твоите. Не зная защо е цялата тази тайнственост, но видях лицето на Олив, когато говореше с теб малко преди да умре. — Лана замълча и прокара ръка по очите си. — Нещо я разяждаше, това беше съвсем очевидно, и тя ти го довери — както ти повери и бебето. За мен това е достатъчно. Така че ще се радвам да ти помогна с каквото е нужно.

— Направи го, като забравиш, че сме били тук — казах тихо. — Ние и бебето.

— Добре — кимна Лана. Прокашля се. — Но имам един неудобен въпрос.

— Само един? — не се стърпя леля Татяна.

— Какво би искал да направя с тялото? — попита Лана.

Аз се стреснах и потръпнах. Дори не бях мислил за това. Олив беше мъртва. Буквално бях видял как аурата й изгасва. Изобщо не ми бе хрумвало, че ще ме помолят да се погрижа за останките й.

— Хм, какво правите обикновено?

Лана сви рамене.

— Бихме могли да изпратим тялото й на семейството й да го погребат или кремират. Или в някоя погребална агенция в Хоутън, но ако искаш всичко да стане по-бързо… Алхимикът остави малко от химическия си препарат. Този, който разтваря телата. Каза, че ако се наложи, можем да го използваме.

Стомахът ми се надигна. Призля ми при мисълта, че тялото на Олив ще бъде унищожено като труповете на стригоите, особено след всичко, което тя бе преживяла, за да се възстанови от онова ужасно съществуване. При все това… бях видял как действа онзи химикал. Можеше напълно да унищожи всичко, което бе останало от Олив — да заличи всякакво свидетелство, че е родила дете. Затворих очи и усетих как светът се залюля около мен.

— Ейдриън? — повика ме Лана. — Добре ли си?

Отворих очи.

— Използвай химикала. Тя би пожелала така.

Лана повдигна недоумяващо вежди, но аз не се впуснах в подробности. Не можех да й кажа, че Олив не би искала да рискува тялото й да бъде изпратено в погребално бюро или да бъде върнато на семейство й и близките й да разберат, че е родила, и да започнат да задават въпроси. Олив бе умряла, за да запази в тайна съществуването на Деклан. Това беше друга ужасна част от това наследство.

— Добре — рече Лана. — И ще спазя думата си — ще запазя случилото се в тайна. Хората ми също. Ще се погрижа нищо да не се разчуе. Всички в тази комуна знаят как да пазят тайна.

— Благодаря ти. За всичко. — Понечих да се обърна, но тя ме улови за ръката.

— О, какво да кажа на чичо ти? Той питаше за теб.

Чичо ми беше последният човек, с когото бих искал да разговарям — особено след като бях сигурен, че той не умее да пази тайни. Не исках да ме разпитва за Олив или за сина й.

— Не му казвай нищо — рекох аз. — Само, че съм заминал.

Поредният дълъг ден в път се усложняваше още повече от присъствието на новородено, което трябваше да се храни на всеки два часа. Не можахме да излетим от Хоутън, затова Дмитрий ни закара до Минеаполис — с чести спирки по пътя — където за кратко отдъхнахме на аерогарата, преди да хванем последния полет за Лос Анджелис. През цялото време двамата със Сидни деляхме вниманието си между грижите за Деклан и разговори с нашите хора в Палм Спрингс. Уверих се, че Нийл вече е там, съгласно по-раншната ни договорка, но не му казах нищо за случващото се, нито за Олив или за Деклан. И докато не говорех с него, трябваше да държа Роуз и Дмитрий в неведение, колкото и това да не ми се нравеше. Просто чувствах, че те не бива да узнаят истината преди Нийл.

— Първото ли ви е?

— Ъ?

Самолетът ни се снижаваше, за да кацне на летището в Лос Анджелис и аз се опитвах да люлея мрънкащия Деклан — доста трудна задача, след като си закопчан с предпазен колан. Поради липсата на истински детски играчки, Сидни се опитваше да го отвлича, размахвайки връзката си с ключове пред личицето му, макар да бе заявила, че някъде била чела, че новородените всъщност не можели да виждат много надалече. Въпросът бе зададен от дребна възрастна дама, която седеше на отсрещната редица. Тя кимна към Деклан.

— Първото ви дете — поясни.

Със Сидни се спогледахме, не съвсем сигурни как да отговорим.

— Ъ, да — промърморих накрая.

Възрастната дама засия.

— Така си и помислих. И двамата сте толкова грижливи! Така загрижени. Но не се тревожете. Не е толкова трудно, колкото си мислите. Ще свикнете. Изглеждате създадени да бъдете родители. Обзалагам се, че ще имате поне десетина! — изкиска се тя под носа си, докато колелата на самолета докосваха пистата.

Когато пристигнахме в Палм Спрингс, Деклан беше единственият от групата, който не беше напълно изцеден от умора. През последните дни никой от нас не бе имал възможност да се наспи както трябва, но всички се опитвахме да се държим, давайки най-доброто от себе си. Дмитрий отново влезе в ролята на шофьор и ни откара до къщата на Кларънс Донахю, която предлагаше сравнително безопасно убежище — а и толкова нужния за мен източник на кръв.

Кларънс Донахю беше възрастен морой, който живееше отшелнически и ни бе помагал в миналото. Лицето му светна от радост, когато икономката му ни въведе в дневната. Аз се зарадвах още повече, когато видях майка ми, седнала до него.

— Мамо! — възкликнах и здраво я прегърнах.

— Мили боже — промърмори тя, когато не пожелах да я пусна. — Минали са само няколко дни, скъпи.

— Да, но през това време се случиха много неща — казах й честно, мислейки за смъртта, страданията и появата на новия живот, на които бях станал свидетел. — И се опасявам, че ще се случат още, когато Сидни се свърже с някои от приятелите си. Поради това всички ще бъдем доста заети и, ъ, има нещо, за което се нуждая от помощта ти.

Отстъпих настрани, откривайки Сидни, държаща заспалия Деклан в столчето за кола.

Майка ми зяпна слисано бебето, сетне погледна към Сидни, а накрая извърна широко разтворените си очи към мен.

— Ейдриън! — възкликна тя. — Това не е… искам да кажа как е възможно…

— Не е мое — отвърнах уморено. — Казва се Деклан, на един приятел е и аз се грижа за него. Макар че сега ми е нужна помощта ти да го наглеждаш, докато ние сме заети с търсенето на Джил. Няма на кого друг да се доверя.

Сякаш познал името си, Деклан отвори очи и ни изгледа сериозно. Честно, нямах представа как ще реагира майка ми на тази молба. Дампирите за нея винаги са били същества второ качество и тя беше ужасена и изплашена, когато доведох Роуз на семейна сбирка у дома. След като прие брака ми със Сидни, веднъж й подметнах, че ще трябва да се примири с мисълта за внуци дампири. Тогава майка ми предпочете да не се задълбочава в неприятната тема, като заяви, че разбира всичко, но аз се запитах дали просто не отлага проблемите с евентуалното ми потомство за неопределено бъдеще. Как щеше да реагира сега, когато й предлагах да се грижи за дете дампир?

Вдигнах внимателно Деклан от столчето и се сащисах, когато тя буквално го изтръгна от ръцете ми.

— Я се погледни само — загука тя, докато го люлееше нежно на ръце. — Какво красиво малко момченце. Най-красивото малко момченце.

Спомням си, когато ти беше нейното най-красиво малко момченце — отбеляза леля Татяна. Майка ми откъсна поглед от Деклан.

— Трябва да го преоблечете в по-леки дрешки — осведоми ме наставнически. — Тази пижама е твърде дебела за този климат.

— Хм, само това имаме — промърморих. Посочих към пазарската торба, която Роуз държеше. — Сериозно, всичките му дрешки са там.

— Къде ще спи той? — попита майка ми.

— Досега спеше в столчето за кола.

Даниела Ивашков въздъхна шумно.

— О, Ейдриън. Това е точно като онзи път, когато донесе у дома кутрето на съседите и остана много изненадан, когато откри, че се налага да го храниш всеки ден.

— Хей — засегнах се аз, — ние хранихме този младеж много пъти.

— Сидни, скъпа — додаде майка ми, — ако не от Ейдриън, поне от теб очаквах повече здрав разум. Несъмнено знаеш, че едно бебе се нуждае от много неща.

Сидни за миг онемя от удивление и не бих могъл да я виня. Бях абсолютно уверен, че досега майка ми никога не я бе наричала „скъпа“, и мисля, че Сидни не можеше да реши дали да се чувства поласкана от ласкавото обръщение, или смъмрена заради липсата й на „здрав разум“.

— Да, госпожо Ивашков — пророни съпругата ми накрая. — Тъкмо заради това ви помолихме да дойдете тук, докато разрешим проблемите. Знаем, че вие ще му осигурите всичко, от което се нуждае.

— Сега ти си госпожа Ивашков — поправи я мама. — Наричай ме Даниела.

Това беше още една изненада за Сидни и от пълния потрес я спаси само звънът на телефона й.

— Госпожа Теруилиджър е — рече тя, докато отговаряше и излезе от стаята. Върна се след няколко минути, явно развълнувана.

— Местните вещици ще започнат търсенето утре на зазоряване — осведоми ни, докато затваряше телефона. — Информираха ме за мястото на срещата. Еди и Н-Нийл ще се присъединят към нас. Дотогава трябва просто да се спотайваме.

Докато говореше, погледът й падна върху Деклан и тя се запъна на името на Нийл. Отлично разбирах как се чувства.

В един момент, когато всичко се уреди и нещата се успокоят, Нийл щеше да разбере, че е станал баща. От мисълта продължаваше да ми се вие свят. Всеки ще си помисли, че след всичко, с което се бях сблъсквал — възстановяване на стригои, завръщане от мъртвите — би трябвало много по-спокойно да приема факта, че двама дампири бяха създали потомство. Но не можех. Все още беше твърде странно, отвъд границите на моя свят.

За мое изумление майка ми отново ми връчи Деклан.

— Щом вие двамата, така и така, сте заседнали тук и тази вечер нищо няма да се случи, аз трябва да напазарувам, преди всички магазини да затворят, за да мога да се грижа както трябва за него.

Думите й леко ме засегнаха. Искрено си мислех, че през последните двайсет и четири часа се бяхме справили доста добре с грижите за Деклан. Може и да имаше само един тоалет, но затова пък беше чист и вече се бях обиграл и му слагах памперсите съвсем правилно. Освен това го хранехме веднага щом покажеше някакви признаци на глад. За такъв като мен, прекарал по-голямата част от зрелия си живот в постоянен страх някое момиче да не забременее от него, мисля, че доста задоволително издържах това изпитание по неочаквано бащинство.

Но знаех какво има предвид майка ми и част от причината да искам тя да дойде тук бяха нейните опит и интуиция. В крайна сметка тя, а не аз, бе отгледала дете, докато възмъжее.

— Не е останало много в сметката ми — предупредих я. Баща ми беше отрязал издръжката и на двама ни. — Но ще ти дам дебитната си карта и можеш да използваш това, което има в нея.

— Навярно аз мога да ви бъда полезен — предложи Кларънс и се изправи на крака. С помощта на бастуна с дръжка във формата на змийска глава той закуцука към красиво резбована дървена кутия върху лавицата на стената. Бях виждал стотици пъти кутията, докато живеех в дома му. Но никога не бях виждал да я отваря и ченето ми едва не удари пода, когато Кларънс повдигна капака и пред погледите ни се разкриха пачки от стодоларови банкноти. — Дали това ще е достатъчно за малкия господин, лейди Ивашков?

Майка ми имаше дори наглостта да се замисли.

— Като за начало, да — обяви великодушно. После се обърна към Роуз и Дмитрий. — А сега кой от двама ви ще ме закара?

Изненадващо, Роуз изяви желание. Макар и все още да се чувстваше неловко в компанията на Деклан, както и въобще на всички бебета, тя изглеждаше развълнувана от перспективата да пазарува за едно новородено. От друга страна, Сидни изглеждаше разочарована, че не може да се присъедини към тях, но не възрази. С Алисия на свобода и алхимиците по петите й не биваше да напуска това безопасно убежище без основателна причина. Тя се оттегли в стаята за гости, за да се подготви за някои заклинания, които би могла да използва утре за търсенето на Алисия. И така Дмитрий и аз се озовахме в ролите на детегледачки, което приличаше на сценка от някакъв шантав ситком.

— Бебетата наистина са изумителни, нали? — рече замислено Дмитрий, докато се любуваше на спящия Деклан в ръцете ми. — Някой толкова мъничък… с такива големи възможности. Добро, зло. Велики дела, незначителни постъпки. Кое от това ще се случи? Какъв ще стане той?

Не бих могъл да отговоря за когото и да било, камо ли за дете, родено, защото една необикновена магия бе върнала майка му от битието й на нежива към първоначалната й същност. Докато Дмитрий говореше, с изненада видях дълбокия искрен копнеж в очите му. Двамата с Роуз може и да се шегуваха един с друг за бебетата, но под тази привидна безгрижност той навярно би обичал собственото си дете с цялото си сърце и душа, осъзнах аз. Знаех, че само с няколко думи бих могъл да променя целия му свят, ако му кажа истината за Деклан, че съществува вероятност Дмитрий да има собствена дъщеря или син. Може би беше само чиста случайност, че Роуз още не бе заченала дете. Вероятност, за която те трябваше да знаят.

Той вечно ще ти е задължен — промърмори леля Татяна. — Откакто го познаваш, ти винаги го следваш, винаги си вторият. С Роуз. С великите дела. Но ако му кажеш, че двамата с Роуз биха могли да имат дете, той ще падне на колене и ще ридае в краката ти.

Държах тази власт в ръцете си и изкушението да му кажа бе почти неустоимо… но аз прехапах устни. Не можех. Не и докато Нийл не узнае.

Когато майка ми и Роуз се върнаха, установих с изумление, че двете много бързо се бяха сприятелили. Освен това бях поразен от количеството на покупките, които бяха напазарували за толкова кратко време. Плетено бебешко кошче, безброй дрешки, играчки и цяла камара бебешки продукти, за чието съществуване изобщо не съм подозирал. Сидни огледа критично всичко и тутакси започна да проверява щателно продуктите в телефона си.

— Мисля, че това кошче засега ще му е добре — обяви майка ми. — Но разбира се, когато поотрасне, той ще има нужда от нормално детско креватче. И при все че онова столче за кола върши работа, ние видяхме няколко, които може би ще са по-подходящи.

— Видяхме няколко бебешки столчета с поставка за чаша и с чадърче — додаде Роуз.

Сидни кимна в знак на съгласие.

— Той определено ще има нужда от чадърче.

Знаех, че е безсмислено да им казвам, че Деклан няма да бъде наша грижа, когато започне да се нуждае от поставка за чаша. Когато в моя живот ставаше дума за жени със силна воля, установих, че понякога е по-лесно да кимнеш и да се съгласиш с това, което те смятат за най-добро. Както и да е, на Деклан щеше да му е много по-удобно да спи в истинско бебешко легло тази нощ и всички ние се скупчихме около него, за да му се любуваме, след като той заспа.

— Най-сладкото бебе на света — въздъхна майка ми.

— Искаш да кажеш второто най-сладко бебе — поправих я аз. Бях малко изненадан от това, колко бързо го прие тя, но като се замисля, може би не би трябвало. Целият й живот досега бе изпълнен с различни сътресения, особено напоследък, когато се раздели с баща ми, за да подкрепи скандалния ми брак. Сега, с Деклан, тя имаше възможност да се посвети на нещо много по-значимо и съществено, отколкото бродерията, и не толкова странно, колкото грижите за дракон и вещерски котарак.

Но най-важно за нас беше желанието на майка ми да поеме грижата за нощните хранения на Деклан. Отчасти заради това, че все още беше по нощното разписание от кралския двор. Но освен това тя виждаше колко сме изтощени всички ние, а да се будим на всеки два часа, вероятно не бе най-доброто за нас, особено ако искахме утре да сме бодри и готови за евентуална среща с Алисия. В крайна сметка главната й цел с този извратен „лов на боклук“ беше да изтощи Сидни физически и психически.

— Надявам се, че ще я намерим — рече Сидни, когато същата нощ си легна в леглото до мен. — Можеш ли да си представиш? Всичко това може да е приключило утре по това време. Намираме Алисия. Намираме Джил. Всичко се връща към нормалното — е, поне към това, което се смята нормално за нас.

Плъзнах се в леглото, наслаждавайки се на разкоша да се изтегна в цял ръст, след като последната ми дрямка беше в тясната седалка на самолета. Освен това ме опияняваше близостта на Сидни — за разнообразие в относително уединение. Къщата на Кларънс беше толкова голяма, че нашата стая за гости бе изолирана в този коридор, за разлика от малките стаи в апартамента ни в сградата за гости в кралския двор. Сидни, облечена в шорти и горнище, се сгуши щастливо до мен. Най-сетне миг на спокойствие с нея.

— Ейдриън — подхвана тя, — трябва да поговорим за това, което се случи в комуната.

Ръката ми, която я прегръщаше, застина.

— Там се случиха много неща.

— Зная, зная и очевидно в момента се справяме с най-важната част от всичко — Деклан. Но ние трябва да поговорим за това, което ти направи — лечението.

Тя те обвинява! — изсъска леля Татяна. — Тя те обвинява за смъртта на Олив!

— Ти смяташ, че съм отговорен за смъртта на Олив? — настойчиво попитах.

— Какво? — попита Сидни. — Не. Не. Разбира се, че не. Ейдриън… ти не се обвиняваш, нали? Стригоят е виновен. Ти нищо не можеше да направиш.

— Тогава защо ми натякваш за лечението? — пожелах да узная.

Тя въздъхна.

— Тревожа се, че това те изтощи прекалено много. Ти каза, че ще ограничиш използването на духа. Че така ще е по-добре.

— Всъщност — продължих — дори не си спомням да съм го казал. Мисля, че ти го реши и ме застави да го приема.

Добронамереният й тон внезапно се вледени.

— Заставила съм те? Ейдриън, аз се опитвам да ти помогна. Ти чу какво се е случило с Нина, след като е използвала толкова много от магията на духа. Не искам и ти като нея да изпаднеш в кома!

— Аз не използвам толкова много магия — парирах.

— Ти се изтощи докрай! На мен това ми се струва прекалено много магия.

— Да, добре — заговорих гневно, — в лагера на Лана има група дампири, които няма да се съгласят с теб. Те са благодарни за това, което направих.

Но не и Олив — прошепна леля Татяна. — Тя нищо не може да каже.

— Ейдриън — рече Сидни, очевидно опитвайки се да запази спокойствие, — сигурна съм, че те са ти благодарни, но ние вече обсъждахме всичко това. Трябва отново да започнеш да вземаш лекарствата си. Не можеш да спасиш всички. Не можеш безразборно да използваш духа и да пренебрегваш цената, която плащаш за това. Ти излагаш живота си на опасност.

— Какъв живот бих имал — що за човек бих бил, ако пазя магията си, без да я използвам, оставяйки останалите да страдат? Не мога, Сидни. Ако видя някой, на когото мога да помогна, аз го правя. Не мога да стоя безучастно и да го изоставя!

— Но не можеш да стоиш безучастно и да продължаваш да си вредиш! — извика тя, окончателно загубила търпение.

— Съжалявам — промърморих и се претърколих в моята половина на леглото. — Не мога да се променя.

Мина доста време и тя накрая се отдръпна в своята половина и двамата останахме да лежим с гръб един към друг. В стаята надвисна ледена тишина. Дотук със спокойната или романтична нощ.

Тя не разбира — обади се леля Татяна. — И никога няма да разбере.

Имам нужда да я накарам да разбере — отвърнах на досадния глас в главата ми. — Имам нужда от нея в моя живот, за да ме разбира и подкрепя. Без нея аз съм изгубен.

Винаги ще имаш мен — отвърна призракът.

Придърпах по-плътно завивките, мислейки с ужас как в някой от близките дни ще се наложи да се справям със слон в стаята — или по-точно с мъртвата леля в главата ми. Бях уверен, че ако започна отново да вземам лекарствата, леля Татяна ще изчезне… но също и духът. Бях ли готов отново да се откажа от него? Без магията на духа никога нямаше да излекувам всички онези дампири. Не бих могъл да помогна в предстоящото спасяване на Джил. Кой съм аз без духа?

Духът не можа да спаси Олив — подметна леля Татяна. — Доста го надценяваш.

— Млъкни! — прошепнах. Зад мен Сидни се размърда.

— Каза ли нещо?

Претърколих се отново до нея и я целунах по рамото.

— Казах, че съжалявам. Обичам те.