Рубинения кръг

Глава 7 Ейдриън

Алисия де Гро беше жива. Това така ме шокира, че само можех да си предоставям как се чувства Сидни. Тя смяташе, че е убила Алисия, която беше ученичка на Вероника, сестрата на Джаки, но се бе отдала на злото. Това не беше дреболия, като се има предвид, че самата Вероника не беше образец за подражание. Тя беше обсебена от манията да краде младостта и силата от други вещици, оставяйки ги в кома до края на живота им. Алисия нападна наставницата си, отне й силата, а след това започна да преследва Джаки. В края на миналата година двамата със Сидни се оказахме въвлечени в жестока схватка с нея в дома на Джаки — двубой на живот и смърт, приключил с опожаряването на къщата до основи. Не бяхме сигурни дали Алисия се бе спасила, но сега знаехме отговора.

— Чувствам се раздвоена — призна Сидни, докато разбъркваше кафето си. Бяхме напуснали къмпинга, за да обсъдим ситуацията в един денонощен ресторант. Недокоснатото й кафе бе признак за безпокойството й. Откакто се познавахме, никога не я бях виждал да бъде безразлична към кофеина. — Част от мен изпитва облекчение, че не съм отнела човешки живот. От друга страна… ами това някак си усложнява всичко.

— Сигурна ли си? — попита седналата насреща й Джаки. — Сигурна ли си, че са същите?

Сидни вдигна златистото острие, единственото, което бе запазила от къмпинга. Останалите бяха унищожени.

— Напълно. Човек не забравя подобно нещо. В онази вечер, когато се борих с нея, с помощта на магията преобразувах няколко вечно движещи се топки, превръщайки ги в тънки остриета.

— Спомням си ги — промърмори Джаки замислено. — Те бяха подарък по случай завършването на учебната година от мой бивш ученик. Мисля, че се надяваше да му повиша оценката.

Сидни сякаш не я чу. Погледът й бе измъчен и някак си далечен.

— Насочих остриетата към Алисия. Беше просто инстинкт. Те се забиха в лицето й, тя изкрещя и се опита панически да ги изскубне, но в бързината изгуби равновесие и полетя надолу по стълбите към мазето. Не можех да остана, за да разбера какво се е случило — цялата къща беше в пламъци.

Поставих ръка върху нейните.

— Ти направи това, което се налагаше. Беше правилно. Тя беше — е — зъл човек.

— Навярно — въздъхна Сидни. — Предполагам, че това отговаря на нашите въпроси. Опитвахме се да разберем кой би могъл да ми отмъщава и в същото време да владее човешката магия. Тя идеално пасва.

— След като знаем, че тя стои зад всичко това, трябва да я открием и да освободим Джил — изръмжа Еди. Заради този живот на път той се бръснеше дори още по-рядко и вече му бе пораснала брада. — Тя е оставила следа: намира се в Палм Спрингс. Трябва да бъде спряна веднъж и завинаги.

— Съгласна съм — заяви решително Сидни, изтръгвайки се от мъчителния си унес. — Трябва да приключим с това и да върнем Джил. Едва ли някой от нас ще може скоро да заспи — по-добре веднага да потеглим към Палм Спрингс.

— Не и ти — каза Джаки. — В момента ти изобщо не бива да приближаваш до Палм Спрингс.

— Какво? — възкликна Сидни не по-малко нетърпелива и напрегната от Еди. — Това е следващото парче от мозайката! Алисия все едно ни го казва директно.

— И тъкмо заради това няма да се втурнем натам презглава — поне засега.

— Но Джил… — поде Еди.

Джаки поклати глава.

— Ние все още не знаем доколко Джил е замесена във всичко това. Знаем само, че Алисия подмамва Сидни да отиде в Палм Спрингс, където навярно я очаква хитроумен капан. Освен това Алисия следва старата си схема първо да омаломощи врага си. Този „лов на боклук“ не е само за нейно забавление. Тя иска да изтощи магическите сили на Сидни. Ако се втурнеш сега към Палм Спрингс, след като през последните дни използва толкова много магия, има голяма вероятност да не се справиш с това, което тя ти е подготвила. Тогава ще те загубим и никога няма да узнаем какво се е случило с Джил.

В гърдите ми се надигнаха противоречиви чувства и аз стиснах по-силно ръката на Сидни. Можех да разбера защо Джаки иска да държи Сидни по-далеч от опасността. Аз също го исках. Ала в същото време, като останалите, напрежението в мен нарастваше. С всеки изминал ден животът на Джил се подлагаше на все по-голям риск. Как можехме да бездействаме, когато имахме истинска следа?

— Но — продължи Джаки, сякаш прочела мислите ми — това не означава, че възнамерявам просто да изоставим Джил. Искам да организирам старателно претърсване на Палм Спрингс — особено Салтън Сий — но смятам да го осъществя с подходяща подкрепа.

Двамата с Еди нищо не разбрахме, но Сидни, както обикновено, схвана на мига.

— Стелата — каза тя, имайки предвид вещерското сборище, към което тя се бе присъединила.

Джаки кимна.

— Тях и още други. Алисия не е само твой проблем — тя е проблем за цялата магическа общност. И затова цялата магическа общност ще се справи с нея. Ще събера всички и заедно ще проведем търсенето, като използваме магически и обикновени средства. А междувременно ти ще останеш на някое безопасно място, някъде по-надалече.

— Аз ще остана с теб — заявих, чувствайки се много по-добре, след като вече знаех, че Джил няма да бъде изоставена. Беше трудно, сякаш трябваше да избирам между Сидни и Джил, но явно Джаки нямаше намерение да седи със скръстени ръце.

— Аз ще дойда с вас — каза Еди към Джаки. Сетне се извърна към Сидни и мен. — Това е… — Противоречивите чувства, изписани по лицето му, бяха отражение на моите.

— Върви — кимнах му. — Ние ще сме добре. Още никой не знае, че сме напуснали двора. Ще се спотаим някъде и всичко ще е наред.

Еди отново се поколеба. Ненавиждаше обстоятелствата, които налагаха да дели лоялността си, но накрая кимна.

— Щом смятате, че ще бъдете в безопасност… Между другото, ти как съумя да изчезнеш незабелязан от кралския двор?

— Ще ти разкажа някой друг път — отвърнах уклончиво.

Съдейки по изражението на Сидни, тя също бе доста заинтригувана от тази история. Но вместо да настоява за подробности, погледна към Джаки.

— Но искам да ми се обадите веднага след като заедно с другите вещици обезопасите района. Веднага щом решите, че е достатъчно безопасно, искам да се присъединя към търсенето на Джил.

— Освен ако преди това не я намерим и не победим Алисия — настоя Еди.

Сидни му се усмихна вяло, явно не смяташе, че ще е толкова лесно.

— Би било страхотно.

Четиримата обсъдихме още някои подробности, преди да се разделим. Виждах, че Еди продължава да се притеснява, задето ни изоставяше, и не спираше да ни наставлява как трябва да се скатаем и да не привличаме внимание. Дори искаше да изпрати Нийл да ни пази, но Сидни отхвърли идеята, като заяви, че на двама ни ще е по-лесно още сега да изчезнем незабелязано от сцената. Всички се съгласихме, че Нийл може да е по-полезен в Палм Спрингс, когато се доберем по-плътно до Алисия, така че Еди обеща да го уреди.

— Не се тревожи — уверих Еди и го шляпнах по гърба след поредната доза добронамерени предупреждения и съвети за безопасност. — Нямам намерение да направя нещо, което би накарало алхимиците или мороите да разберат, че сме напуснали двора. Вие вървете да вършите вашата работа, ние ще вършим нашата, а сетне ще ни съобщите, когато стане безопасно да се присъединим към вас.

Джаки и Еди се съгласиха, че не бива да знаят накъде щяхме да се отправим аз и Сидни. Колкото по-малко знаеха, толкова по-малко шанс имаше да се изтърват неволно пред някого. И двамата не спираха да ни обсипват със съвети къде трябва да отидем и какво да направим, че накрая не издържах и решително се сбогувахме с тях, като за сетен път ги уверихме, че всичко с нас ще бъде наред.

Когато най-сетне със Сидни се озовахме в колата, която бях наел, изведнъж пред нас се откриха безкрайни възможности. За пръв път от дълго време двамата бяхме наистина сами.

— Малко е шашващо — призна ми Сидни, докато седяхме в колата на паркинга пред ресторанта. — Сякаш внезапно сме осъществили някой от плановете си за бягство.

— Е, не съвсем — отбелязах. — Намираме се насред Съединените щати и трябва след пет часа да се установим на някое безопасно място, за да мога, хм, да се срещна с Нина в съня.

Очите на Сидни се разшириха.

— Какво?

Въздъхнах и завъртях стартера на колата.

— Нека ти обясня.

Знаех, че все някога всичко ще излезе наяве… Просто не очаквах да е толкова скоро. Поехме по магистралата на север и аз разказах накратко на Сидни какво се бе случило през дните, когато бяхме разделени. Нина удържа на думата си да ме прикрие. Тя ме изведе от кралския двор в собствената си кола, като с помощта на внушението накара пазача при главните порти да забрави, че ме е виждал. След като ме остави на малкото местно летище, тя обеща да отиде в апартамента ни в сградата за гости и да остане с майка ми. През следващото денонощие, докато се прехвърлях от самолет на самолет и пътувах до Озарк, където беше Сидни, редовно поддържах връзка с Нина и майка ми. Никой не бе идвал да ме търси, а Нина бе говорила с дежурния във фоайето на сградата и го бе убедила, че ме е видял да отивам при захранващите и да се връщам от там.

— И сега съм длъжен да изпълня моята част от сделката — обясних в заключение на Сидни.

— Като се забъркаш с Нина в съвместно използване на магията на духа, която я опустошава отвътре? — извика възмутено Сидни. — Ейдриън, ти ми обеща, че ще се спреш с това!

Тя не разбира — озъби се леля Татяна. — Ти го направи заради нея!

Усетих как в отговор гневът ми се надига.

— Това беше единственият начин да избягам от двора!

— Изобщо не биваше да бягаш от двора! — възпротиви се Сидни. — Ние бяхме добре. Ти просто трябваше да останеш в безопасно място и да ни прикриваш.

— Били сте добре? Та аз ви спасих да не бъдете накълцани на кайма от онези остриета!

Сидни скръсти ръцете си пред гърдите и се втренчи настойчиво в страничния прозорец.

— Не знаем колко сериозни биха могли да бъдат последствията, а и госпожа Теруилиджър и аз може би щяхме да измислим някое заклинание в последния момент. Но това… този сън, който смяташ да създадеш с Нина с магията на духа! Ние знаем какви ужасни последствия може да има! Ти самият току-що каза, че била много зле.

— Моята помощ ще предотврати да стане още по-зле — троснах се аз. — Един път няма да ми навреди.

Сидни се извърна невярващо към мен.

— Не! Нито един път. Нито един път! Не можеш да го направиш! Не мога да ти позволя!

И откога тя те контролира? — възмути се леля Татяна. — Женени сте едва от месец, а тя вече се разпорежда с живота ти! Не бива да го позволяваш. Кажи й. Кажи й, че не може да те контролира!

Аз бях не по-малко раздразнен от призрака в главата ми и отворих уста, готов да срежа грубо Сидни. Но като се извърнах, зърнах за миг лицето й, осветено от фаровете на преминаващ автомобил. Загрижеността и любовта, които видях, изписани върху него, пронизаха сърцето ми и целият ми гняв се изпари.

Тя те заблуждава — настоя леля Татяна.

Не — отвърнах. — Тя просто се грижи за мен. Иска да ми помогне.

— Добре. Права си — казах на глас на Сидни. — Идеята не е добра. Няма да участвам в съня. Просто ще намеря… някакъв начин… да обясня на Нина.

Чувствах се виновен, че ще се отметна от обещанието, което бях дал на Нина, но със Сидни ме обвързваше много по-голяма и важна клетва. Когато видях какво облекчение й донесоха думите ми, разбрах, че съм направил правилния избор.

На Нина това никак няма да й хареса — изсъска мъртвата ми леля.

Аз не съм женен за Нина — сопнах й се аз.

Сидни отпусна длан върху ръката ми.

— Благодаря ти, Ейдриън. Зная, че не е лесно. Зная, че ти само искаш да помогнеш.

— Така е — признах, все още раздиран от съмнения заради решението си. Инстинктът да помогна на Нина беше много, много силен. — Но това си има цена. Не заслужава да рискувам да загубя разсъдъка си. — Стиснах ръката на Сидни. — Нашата връзка не го заслужава.

Казах ти, на Нина никак няма да й хареса — отново ме предупреди леля Татяна. — Можеш да се потупаш поощрително по гърба, задето толкова се грижиш за разсъдъка си, но тя отдавна е изгубила своя. Тя няма да ти позволи толкова лесно да престъпиш думата си.

Ще се разбера с Нина. А засега си струва да наруша обещанието си, стига да съм насаме със Сидни и за разнообразие да не се караме.

И това беше самата истина. Двамата със Сидни отдавна не бяхме имали нещо, което дори отдалече да напомня на свобода, и при все че се намирахме в средата на Съединените щати, вместо на някой тропически остров, внезапно ни се стори, че пред нас се откриват безкрайни възможности. След като разгледахме няколко карти в интернет, накрая се отправихме към Каунсил Блъфс, Айова. Не беше нещо кой знае колко вълнуващо, но по-важното беше, че е далеч от алхимиците и Сейнт Луис и дори още по-далеч от Палм Спрингс, където Алисия очакваше Сидни. Поспорихме дали да отседнем в хотел от голяма верига и накрая се спряхме на малка провинциална странноприемница в покрайнините на града. Малко преди обед спряхме пред нея и бяхме посрещнати от табела: Добре дошли в „Хралупата на черната катерица“.

— О, не — изпъшка Сидни. — Моля те, Господи, това да не е като онова място в Лос Анджелис. Не зная дали ще мога да понеса стая с катеричи декор.

Ухилих се, като си припомних, когато двамата със Сидни проучвахме една друга странноприемница, осеяна с плюшени зайци — недостижим връх на безвкусния дизайн.

— Хей, престани, след всичко, което сме преживели, това би трябвало да е последната ни грижа.

Но когато влязохме вътре, бяхме приятно изненадани да видим, че обзавеждането беше подбрано с вкус, в неутрални тонове, със съвременен стил. Никакви катеричи десени, никакви скулптури от ракита на дребния горски гризач. Съдържателката, макар и изненадана да види толкова ранни посетители, радостно ни приветства с „Добре дошли“ и ни даде стая.

— Откъде идва името на странноприемницата? — попитах, докато плащах стаята.

Съдържателката, любезна жена на средна възраст, засия насреща ми.

— О, то е в чест на Кашу.

— Кашу? — учуди се Сидни.

Жената кимна.

— Черната катерица, нашият постоянен обитател. Бих го нарекла домашен любимец… но, ами той е нещо много повече от това.

Аз се вгледах в дъното на фоайето.

— Той има ли клетка, или нещо подобно?

— О, не — поклати глава съдържателката. — Това би било жестоко, а и незаконно. Той е… — Тя сви рамене и махна неопределено с ръка. — Ами той е някъде наоколо.

— Какво имате предвид с това „наоколо“? — попита притеснено Сидни. — Някъде навън?

— О, не — повтори отново жената. — Горкото създание ще е съвсем безпомощно навън.

Очите на Сидни се разшириха.

— Почакайте. Щом не е навън, тогава това означава, че…

— Нека ви покажа стаята — прекъсна я лъчезарно съдържателката. — Ето и ключа.

Стаята, в която тя ни заведе, разполагаше с уютен кът за почивка, малка веранда и голямо шикозно легло. След изморителното пътуване през деня очаквах с нетърпение да се наспя и най-сетне истински да си почина. Ала преди да се метна върху удобния матрак, трябваше да се свържа с Нина и да й съобщя, че сделката ни отпада. Когато Сипни каза, че иска да си вземе душ, съзрях идеалната възможност. Беше точно това време, когато Нина щеше да е заспала и да ме чака да проникна в съня, създаден с магията на духа. За целта не беше нужно да спя, а да потъна в състояние на медитация.

Седнах на леглото, успокоих се, затворих очи и призовах само толкова магия, колкото да се явя в съня на Нина. Ала спокойствието ми мигом се изпари, когато от банята проехтя ужасен писък. Отворих очи, прекосих на бегом стаята и разтворих рязко вратата.

— Ейдриън, внимавай! — изкрещя Сидни.

Малко черно пухкаво същество скочи от плота и се приземи точно върху гърдите ми. Аз инстинктивно го пернах силно. То тупна на пода и профуча през стаята. Сидни, увита в кърпа, излезе от банята и застана до мен.

— Мисля, че се скри под леглото — рече тя.

— За негово добро ще е да не скача повече отгоре ми — промърморих и приближих предпазливо към леглото.

Сблъсквал си се и с много по-лоши неща от това — презрително изсумтя леля Татяна. — Престани да се държиш като глупак.

Сидни ме последва и когато повдигнах ъгъла на рамката на леглото, тя махна с ръка и аз разбрах, че прави заклинание. След няколко секунди усетих лек полъх изпод леглото. Миг по-късно катерицата — Кашу, предполагам — изскочи и се втурна да обикаля като побесняла из стаята. Сидни, храбро превъзмогвайки шока, се стрелна към вратата, водеща към терасата, и я отвори. След още няколко кръга из стаята катерицата я забеляза и изхвръкна навън, Сидни затръшна вратата и известно време двамата просто останахме неподвижни.

— Защо — попита тя накрая — нищо никога не е просто при нас?

— Я се погледни — подразних я и пристъпих към нея. — Безстрашната героиня, победила щурата катерица Кашу.

— Отначало не бях толкова безстрашна — призна си Сидни. — Не и като скочи отгоре ми тъкмо когато се канех да вляза под душа.

Привлякох я към гърдите си, внезапно осъзнал колко малко дрехи имаше по себе си и колко великолепно изглежда — дори и след неочаквания двубой на живот и смърт с катерицата.

— Хей, ти беше по-смела от мен. Виж, справи се с нападателя дори без да си изгубиш кърпата.

В очите на Сидни блеснаха развеселени искрици и тя ми позволи да я притегля още по-близо. Потупа горния край на кърпата, увита около гърдите й.

— Всичко зависи от това, как ще я пристегнеш — обясни моята практична съпруга. — Ако го направиш правилно, нищо не е в състояние да я свали.

— Приемам предизвикателството — промърморих аз и докоснах устните й със своите.

Тя сякаш се разтопи в мен, топла и бликаща от живот, възхитително ухаеща на Сидни. Притиснах я до стената и тя уви крака около бедрото ми. Плъзнах длан по безупречно гладката кожа на бедрото й и внезапно ме зашемети откритието, че за пръв път от дълго време ние бяхме наистина сами. Майка ми не беше в съседната стая. Не бяхме заобиколени от целия кралски двор, очакващ кога ще излезем навън, нито отряд алхимици ни дебнеше отвъд стените му. Все едно се бяхме изпарили. Най-сетне бяхме осъществили един от плановете си за бягство. Никой не знаеше, че сме тук. Ако искахме, можехме просто да изчезнем.

Навярно мисълта, че за пръв път ние действително и истински бяхме свободни, допълнително разгоря страстта помежду ни. Сидни отвръщаше с такъв плам на целувките ми, вплитайки пръсти в косата ми, че това ми напомни първите ни дни заедно. Вдигнах я без усилие на ръце и я отнесох до леглото, не спирайки да се дивя, че най-силната жена, която познавах, беше лека като перце в обятията ми.

Не по-малко удивен бях от това, колко сложно се оказа да сваля кърпата.

Сидни тихо се засмя, прокарвайки пръст по бузата ми. Слънчевите лъчи, проникващи в стаята през щорите на прозореца, я осветяваха с меко сияние, сякаш беше излята от злато.

— Леле, леле — подкачи ме тя. — Да не би да се провалиш безславно в собственото си предизвикателство?

Най-сетне успях да отвържа кърпата и я захвърлих колкото можах по-далече върху леглото.

— Няма начин — пророних задъхано, изпълнен както винаги с благоговение пред прекрасното й тяло. — Нужно е нещо повече, за да ми попречи. Следващия път трябва да се постараеш много по-добре.

Тя ми помогна да изхлузя ризата през глава.

— И защо да го правя?

Отново се целунахме и когато телата ни се преплетоха, всички тревоги и притеснения, които ме преследваха в света извън тази стая, изчезнаха. Нина, алхимиците, Алисия… дори леля Татяна. В този момент на света нямаше никой друг, само Сидни и аз. Единственото, което имаше значение, беше нашата любов и това, което чувствах, докато бях в нейните обятия. Това беше радост, която се простираше отвъд обикновената физическа наслада, при все че щях да излъжа, ако кажа, че нямаше безкрайно плътско удоволствие.

След това, потни и изтощени, ние се сгушихме един до друг, вече много по-спокойни. Тя отпусна глава на гърдите ми, а аз я целунах доволно по челото. Реших, че най-хубавото нещо, което можеше да ни се случи, беше да се обади Джаки и да ни съобщи, че проблемът с Алисия е решен, Джил е свободна, а ние двамата със Сидни можем да заживеем щастливо в Каунсил Блъфс до края на дните си. Задрямах, унесен в тази прекрасна фантазия.

Ала блаженството ми не продължи дълго, тъй като много скоро бях пренесен в съвсем различен сън. Спомних си предупреждението на леля Татяна, че Нина няма да ме остави да се откажа просто така от нашата сделка.

— Къде беше? — възкликна Нина. Фермерската къща в Уисконсин се материализира пред нас. — Трябваше да ме намериш.

Озърнах се наоколо, опитвайки се да дойда на себе си след тази внезапна промяна на обстановката.

— Аз, ъ, съжалявам. Отвлякох се в реалния свят и съм заспал.

— Добре, няма проблем — енергично рече тя. — Аз ще водя съня. Запомни, че този път трябва да използваш повече от духа.

Очите ми се разшириха.

— Не, Нина… почакай…

Ала Нина не ме слушаше. Беше толкова обхваната от маниакалната си мисия да намери Олив. Почувствах как Нина призова духа и притегли друг човек в съня. Миг по-късно Олив започна да се материализира в стаята пред нас, призрачна и увита в пелерина както преди. И също както предишния път Олив бе обхваната от паника и понечи да се изтръгне от съня на Нина. Ала този път, тъй като знаех какво да очаквам, по-добре разбирах какво се случва.

След последния опит дълго мислих за сънищата, създавани чрез магията на духа, макар че нямаше много начини да се напусне сънят. Дори говорих със Соня и двамата решихме, че това става по волята на Олив. Ако мотивите й са достатъчно силни, тя би могла да надделее над владеещия магията на духа, който контролира съня, в който тя е въвлечена. И очевидно точно това се случваше сега.

Ти си по-добър създател на сънища от Нина — напомни ми леля Татяна. — Най-силният създател на сънища.

Зная — отвърнах. И когато видях, че Олив започна да изчезва, взех импулсивно решение, нарушавайки обещанието си пред Сидни.

— Освободи съня — казах на Нина.

Разбрала намерението ми, тя се подчини. Аз бях готов, насочих духа и ние си разменихме ролите, така че аз станах новият господар на съня. Фермерската къща, която бе започнала да се разпада, отново се материализира. Подобно на нея, чезнещият силует на Олив също започна да добива ясни и плътни очертания.

— Не! — изкрещя тя.

Нина забърза към нея.

— Олив! Толкова много ми липсваш!

Лицето на Олив бе сгърчено от страх и тя бързо отстъпи и се загърна още по-плътно с пелерината.

— Не… не. Моля те, остави ме на мира!

И ей така изведнъж започнах да усещам как сънят ми се изплъзва. Въпреки опитите ми да го задържа, волята на Олив ме надвиваше. Върху дървените стени се появиха пукнатини. Плетените мебели се разсипаха на прах. Слънчевата светлина, струяща през прозорците, угасна. Призовах силата на духа, черпейки още магия от глъбините на душата си, за да се боря с контрола на Олив. Духът пламтеше в мен, ала тя вече бе променила обстановката в съня. Къщата бе изчезнала, заменена с нещо, което приличаше на хотелски паркинг, едва осветяван от бледата примигваща светлина на лампите върху високите стълбове. Червеното сияние от неонова табела, окачена на прозореца на фоайето, придаваше още по-зловещ вид на околния полумрак. Бяхме заобиколени от улици, които в реалния свят би трябвало да са оживени, но сега по тях не се виждаше никакво движение. Докато не заговорих, цареше злокобна тишина.

— Съжалявам, но тя беше прекалено бърза — казах на Нина. — Къде сме?

Тя пристъпи към мен, лицето й бе изпълнено със страх.

— Тук бяхме нападнати с баща ни. Когато Олив беше превърната в стригой. Имаше стригои…

Преди да довърши, две заплашителни фигури изскочиха иззад тъмния силует на един паркиран буик. Заради призрачното осветление мъртвешки бледата им кожа изглеждаше още по-ужасна. Не можех да видя червените пръстени в очите им, но въпреки сумрака съвсем ясно долавях злото, което излъчваха. Стригоите изръмжаха, оголвайки остри кучешки зъби като моите, с тази разлика, че техните бяха предназначени единствено да убиват.

Стиснах здраво ръката на Нина и бавно отстъпих назад.

— Те не могат да ни убият в съня — промълвих с внезапно пресъхнала уста. — Не и наистина.

— Не, но ще се събудим — отвърна тя. — И Олив отново ще е изчезнала.

— Не и ако първо ги унищожим.

Ужасът ме сграбчи в ледените си пипала, макар да знаех, че стригоите са само част от съня. Цял живот бях предупреждаван за тяхната свирепост, затова не можех да изпитвам друго, освен страх. Но това, което казах, беше истина: не можеш да умреш в сън, създаден с магията на духа. Просто се събуждаш. А преди това ще почувстваш мъчителна болка. Те не са реални — казах си. — Това е сън и аз все още имам известен контрол над него.

Олив владееше по-сложните части от съня — като околната обстановка — но аз управлявах по-дребните неща. Можех да използвам огъня също толкова сръчно, колкото Кристиан или Сидни. Върху дланта ми се появи огнена топка, изпълнена с магията на духа. Усетих прилив на магия и у Нина и побързах да я смъмря.

— Не, остави аз да се справя с това. — След като вече участвах в този сън, можех поне да изпълня първоначалната си задача, да я предпазя от тежките последствия от използването на магията на духа. — Само ми помагай. Не призовавай толкова много от духа.

Хвърлих огнената топка към един от стригоите, но не улучих целта с около половин метър. Е, може би трябва да призная, че не съм толкова сръчен колкото Кристиан или Сидни. Винаги ми е изглеждало толкова лесно, когато го правеше Сидни, и сега осъзнах, че се опитвам да имитирам нейното хвърляне. Ала явно не биваше да разчитам на физическите си способности. Трябваше да действам по-обмислено. Призовах друга огнена топка и този път използвах силата на духа, за да я насоча точно към стригоя. Бях точен, ала стригоят, дори и в съня, беше много бърз. Избегна огнената топка и тя само леко изгори ръката му. Ала това ме въодушеви още повече. Отново извлякох от силата на духа, призовавайки още две огнени топки: едната изстрелях към първия стригой, а другата — към втория, застанал малко по-надалече.

Освен това успях да предвидя в коя страна ще отскочи стригоят, така че коригирах траекторията на летящата топка и тя го удари право в гърдите. Лумналите пламъци го обгърнаха и аз използвах духа, за да призова сребърен кол. Пристъпих към демона, гърчещ се върху земята, и забих сребърния кол там, където се надявах, че се намира сърцето му. Или бях уцелил, или огънят вече бе свършил своето дело, защото чудовището спря да се извива и изчезна без следа.

Докато се занимавах със събрата му, другият стригой се бе опитал да нападне Нина. Тя хвърли своя огнена топка върху него, но претърпя същия неуспех като мен първия път и пропусна целта. Ала това бе достатъчно, за да разсее стригоя, докато се включа аз.

— Стой настрани — напомних на Нина. Ударих втория стригой точно в гърдите с друга огнена топка, а след това отново го довърших със сребърния кол. Ала триумфът ми много скоро угасна, когато още четирима стригои внезапно изскочиха напред. Побързах да отстъпя към Нина.

— Няма проблем — уверих я. — Ще се отървем и от тях. — Като ги видях, отначало малко се обезкуражих, но методът ми, изглежда, работеше безотказно. Поне в съня можех да бъда не по-малко страховит и безмилостен от всеки пазител.

— Нямаме време! — възкликна Нина. Духът изригна в нея — огромно количество. Извърнах се разтревожено към нея.

— Какво правиш? Това е прекалено много!

Тя не ми обърна внимание и — колкото и да изглеждаше невероятно — призова още дух. Представих си надут до крайност балон, който всеки миг ще се спука.

— Те трябва да изчезнат, трябва веднага да изчезнат!

— Престани! — извиках аз. Разтърсих ръката й, надявайки се, че така тя ще изгуби концентрацията си. Тя се отскубна и продължи да изстрелва духа до невъзможни, замайващи висини.

— Няма да позволя на Олив отново да избяга! — заяви Нина. От пръстите й избухнаха пламъци. Това не приличаше на малките огнени топки, които аз хвърлях. Нина изпращаше истински огнени струи. Огромни огнени реки. Пламъците осветиха нощта, обвивайки в огнена прегръдка тримата стригой. Нямаше нужда да ги пронизвам със сребърен кол; мисля, че те бяха унищожени почти мигновено. Отново я разтърсих.

— Освободи я! Освободи магията!

Това, което бе направила тя, създаването на това безумно количество огън, не беше малка промяна на съня. Нина трябваше не само да преодолее контрола на Олив, но и моя, за да достигне до същността на съня. Беше нужно потресаващо огромно количество дух, за да се изпепелят с един замах всичките трима стригои. Беше поне два пъти повече, отколкото я бях виждал да използва в предишните ни съвместни сънища.

Огънят изчезна (както и изпепелените стригои) и Нина се свлече на колене. Обхвана главата си с длани и започна да крещи. Пронизително и неспирно. Полутъмният паркинг около нас се превърна в слънчевата вила „Гети“, когато се завърна моят контрол върху съня — благодарение на нейните усилия. Коленичих до нея и нежно отпуснах ръце на раменете й. Изцъклените й очи се взираха невиждащо напред, а тя не спираше да крещи.

— Нина. Нина… всичко е наред. Всичко е наред.

Ала знаех, че не беше. Тя не крещеше заради стригоите. Ставаше нещо друго — това бяха ужасяващите последствия от използването на такова невероятно количество дух. Седмици на постоянно черпене от мощта на магията, сега последвани от този неистов изблик… всичко това беше твърде много. Последната капка. Нямах представа колко много е пострадала, но нещо много сериозно не беше наред. Трябваше да ни събудя и да разбера как се чувства тя в реалния живот. С тази мисъл оставих съня да се разсее.

— Нина…

Тих глас привлече вниманието ми. Не бях разбрал, че Олив се е пренесла заедно с нас във вила „Гети“. Когато Нина опожари стригоите, тя бе отнела напълно контрола от Олив и временно от мен. Сега Олив не разполагаше с нищо — без контрол, не можеше да избяга. Ала тя бавно се стопяваше, също като мен и Нина, докато ни връщах обратно в реалния свят.

Обаче преди всички ние да изчезнем, видях съвсем ясно няколко неща. Едното беше загриженото лице на Олив, докато се взираше в Нина. Без значение какво се бе случило помежду им, Олив обичаше сестра си и не се опитваше съзнателно да я нарани с тези препятствия и капани.

Другото, което забелязах, беше, че пелерината на Олив беше изчезнала. Тъй като нямаше контрол върху съня, Олив сега се бе появила такава, каквато беше в действителността.

Дрехите й бяха овехтели и протрити, сякаш преди това са били носени от други. На шията й висеше малък кръгъл медальон със зелено по края. Никога по-рано не го бях виждал и не знаех какво означава.

Но когато я погледнах за последен път, преди да се събудя, зърнах нещо друго, което мигновено разпознах.

Сънят окончателно се разпадна и аз се озовах седнал и буден в леглото в странноприемницата. Докато примигах няколко пъти, за да фокусирам погледа си, Сидни стисна ръката ми и се опита да ме успокои.

— Ейдриън! — възкликна тя и съдейки по тона й, разбрах, че не за пръв път ме вика. — Какво не е наред?

— Олив е бременна — изрекох задъхано аз.