Рубинения кръг

Глава 2 Сидни

— Ох, Ейдриън.

Не можех да кажа нищо повече, докато помагах на Ейдриън да изтрие с влажна кърпа кръвта и прахта от лицето си и отмятах непокорните кичури кестенява коса. Той ме дари с безгрижната си усмивка. Въпреки окаяното си състояние някак си съумяваше да изглежда елегантен и неотразим.

— Хей, Сейдж, не въздишай така отчаяно. Тупаницата не беше чак толкова безнадеждна. — Погледна към Нийл и прошепна театрално: — Нали? Кажи й, че тупаницата не беше чак толкова безнадеждна. Кажи й, че се държах мъжки.

Нийл изстиска една унила усмивка, но майката на Ейдриън заговори преди него:

— Ейдриън, скъпи, сега не е време за шеги.

Вампирската ми свекърва и аз не се разбирахме за много неща, но по тази тема бяхме в идеална хармония. Между мен и Ейдриън още тегнеше горчивината от предишното ни спречкване и аз не можех да се отърся от чувството на вина, задето не му бях попречила по-решително да излезе. Най-малкото трябваше да му кажа да вземе пазител със себе си, тъй като това не беше първата му среща с тези скандалджии и побойници. Обикновено пазителите съпровождаха мороите само извън кралския двор, където стригоите бяха истинската опасност. Но тук, сред обкръжението на мороите, болшинството от които ни смятаха за уродлива грешка на природата, задето се бяхме оженили, враждебността на своите болеше много повече. Ние се бяхме сблъсквали с много заплахи и клевети, но никога досега не се бе стигало до такова откровено насилие. Беше истински късмет — макар и напълно неочакван — че Еди и Нийл по случайност са се натъкнали на Ейдриън.

Еди беше излязъл, забързан към главната порта, за да доведе госпожа Теруилиджър. Толкова бях разстроена от състоянието на Ейдриън, че почти не се замислих какво, за бога, би могло да доведе бившата ми преподавателка по история и наставница в магиите в кралската крепост на тайната раса от вампири. При все че една неспокойна част от мен се тревожеше, че посещението й не би могло да е за добро, все пак се развълнувах от перспективата да се срещна с нея. Бяха изминали месеци, откакто не се бяхме виждали. Обичах Ейдриън и нямах нищо против Даниела, но копнеех за по-друго общуване.

— Нямам нищо счупено — продължаваше да настоява Ейдриън. — Вероятно няма дори да ми остане белег. Много жалко. Мисля, че един хубав белег точно тук — той докосна бузата си, — щеше много умело да подчертае и без това съвършените ми скули, добавяйки щрих на сурова мъжественост към чергите ми. Не че се нуждая от повече мъжественост…

— Стига, Ейдриън — прекъснах го уморено. — Просто се радвам, че си добре. Всичко можеше да е много по-зле. И не е лошо все пак да те види лекар, просто за всеки случай.

За миг ми се стори, че ще ми сервира поредната саркастична забележка, но явно размисли и се задоволи с мъдрото:

— Да, скъпа.

Лицето му доби ангелско изражение, което само засили подозрението ми, че няма никакво намерение да изпълни желанието ми. Поклатих глава, усмихвайки се противно на здравия разум, а сетне го целунах по бузата. Ейдриън. Моят съпруг. Ако преди година някой ми беше казал, че ще се омъжа, щях да му отвърна, че се шегува. Но ако ми беше казал, че ще се омъжа за вампир, щях да заявя, че бълнува. Гледайки сега Ейдриън, аз почувствах в гърдите си прилив на любов, въпреки предишните ни разногласия. Повече не можех да си представя живота без него. Това беше невъзможно. Можех ли да си представя живота с него, без да сме затворени в този малък, макар и луксозен апартамент, заедно с майка му, докато нашите два народа ни осъждат и кроят планове срещу нас? Определено. В моето въображение имаше много варианти за нашето бъдеще, каквото бих искала да бъде, ала в дадения момент това беше настоящето ни поне докато не се случи нещо драматично. Отвъд пределите на кралския двор моят народ искаше да ме затвори в тъмница. Вътре в него хората на Ейдриън го нападаха и искаха да го пребият. Поне в този апартамент бяхме в безопасност. А най-важното — бяхме заедно.

Почукването на вратата избави Ейдриън от по-нататъшно мъмрене. Даниела отвори и на прага се появи Еди. Срещите с него почти винаги ме караха да се усмихвам. В Палм Спрингс минавахме за близнаци заради еднаквите ни тъмноруси коси и кафяви очи. Но с времето наистина започнах да го чувствам като роден брат. Познавах малцина, които бяха толкова смели и предани на делото и приятелите си. Бях горда, че можех да се нарека една от тях, и ми беше болно да гледам как се терзае заради изчезването на Джил. Сега от лицето му почти не слизаше изразът на безнадеждно отчаяние и понякога се тревожех дали наистина той се грижи за себе си. Изглежда, вече почти не се бръснеше и имах чувството, че се храни единствено, за да има сили да тренира и да се поддържа в отлична физическа форма, когато дойде време да влезе в решителна схватка с похитителите на Джил.

Но тревогите ми за Еди отстъпиха на заден план, когато видях тази, която бе дошла с него. Прекосих на бегом стаята и я сграбчих в жарката си прегръдка, която я изненада и смути. Госпожа Теруилиджър — никога не можах да я нарека Джаки, при все че вече не бях нейна ученичка — бе променила живота ми в толкова много отношения. Тя бе поела ролята, която дотогава бе запазена за баща ми: да ме учи на тайните и мъдростите на древното изкуство. Ала за разлика от него тя никога не ме е карала да се чувствам нищожна и некадърна. Тя ме насърчаваше и подкрепяше, вдъхвайки ми вяра в моята значимост и способности, макар да съм длъжна да призная, че невинаги съм се справяла отлично. Откакто дойдох в кралския двор, двете с нея общувахме по телефона, ала чак сега осъзнах колко много ми е липсвала.

— Боже, боже — подсмихна се тя, опитвайки се да отвърне на прегръдката ми. — Не съм очаквала такова топло посрещане. — Движенията й бяха малко тромави заради пътната чанта, която държеше в едната си ръка, а в другата стискаше нещо, което приличаше на клетка за пренасяне на животни.

— Ще ми позволите ли най-сетне да взема това? — настоя Еди, дърпайки клетката от ръката й. Тя я пусна и най-сетне ме стисна в здравата си прегръдка. Лъхна ме смесеното ухание на пачули и ароматни пръчици „Наг Чампа“, напомняйки ми за по-безгрижните времена, когато двете с нея, сгушени една до друга, се трудехме над заклинанията. В очите ми запариха сълзи и аз побързах да отстъпя назад, за да ги изтрия.

— Радвам се, че сте тук — заговорих, опитвайки се да се овладея и да си придам делови вид. — Изненадана, но много радостна. Сигурно пътуването никак не е било леко за вас.

— Това, което трябва да ти съобщя, може да бъде казано само лично. — Моята бивша преподавателка побутна очилата на носа си и огледа останалите присъстващи в стаята. — Нийл, приятно ми е да те видя отново. И, Ейдриън, доволна съм, че Сидни най-после те направи почтен мъж.

Той се ухили и представи Даниела. Майка му беше любезна, но малко хладна. Мороите като нея, които обикновено живеят изолирано само в кралския двор, нямат много приятели сред хората. Самата идея за хора, използващи магия, беше за мороите също толкова странна и неприемлива, както и за алхимиците, но трябва да призная, че Даниела се опитваше свикне с нея. Моята свекърва може и да подбираше неудачно моментите на появата си, прекъсвайки романтичните ни усамотения, и да не разбираше от деликатни намеци, но не можех да отрека, че животът й през последната година се бе преобърнал с краката нагоре, което донякъде я оправдаваше.

— Влизайте, влизайте — поканих госпожа Теруилиджър в дневната. Толкова малко хора ни идваха на гости, че почти бях забравила основните правила на гостоприемството. — Седнете, а аз ще ви донеса нещо за пиене. Или може би за ядене?

Тя поклати глава и тръгна с мен към кухнята. Останалите ни последваха, с изключение на Еди, който все още стискаше неловко клетката.

— Няма нужда от нищо — рече бившата ми преподавателка. — А и може да не разполагаме с много време. Всъщност надявам се да не съм дошла твърде късно.

От думите й космите на врата ми настръхнаха, но преди да успея да отговоря, Еди се прокашля и вдигна клетката, в която сега видях, че се бе сгушила една котка.

— Ъ, какво да правя с нея?

— С него — поправи го госпожа Теруилиджър. — Струва ми се, че Господин Божангле спокойно може да ни чака в клетката си, докато разговаряме. Освен това, ако не греша в предположенията си, много скоро той ще ни потрябва.

Ейдриън ме изгледа въпросително, но в отговор аз само свих рамене.

Всички се събрахме край кухненската маса. Аз седнах, а моят съпруг застана зад мен и отпусна ръце върху рамото ми. С крайчеца на окото си зърнах проблясването на рубините върху брачната му халка от бяло злато. Госпожа Теруилиджър се настани срещу мен и извади от чантата си богато украсена дървена кутия с резбовани цветя, навярно ръчна изработка. Тя остави кутията върху масата и я побутна към мен.

— Какво е това? — попитах недоумяващо.

— Надявах се, че ти ще можеш да ми кажеш — отвърна госпожа Теруилиджър. — Получих я преди няколко седмици, някой я бе оставил на прага ми. Отначало помислих, че е някакъв ексцентричен подарък от Малахи, макар че това не е в неговия стил.

— Правилно — съгласи се Ейдриън. — Ръчни гранати, камуфлажни жилетки… това са обичайните му подаръци. — Малахи Улф беше доста ексцентричен инструктор по самозащита, при когото двамата с Ейдриън вземахме уроци и който съвсем неочаквано бе покорил сърцето на госпожа Теруилиджър.

Тя се усмихна кратко в отговор на забележката на Ейдриън, но продължи, без да откъсва поглед от кутията:

— Много скоро разбрах, че кутията е магически запечатана. Опитах всякакви отключващи заклинания, както много разпространени, така и по-редки, но без резултат. Който и да е омагьосал кутията, е използвал много силно заклинание. Прекарах последните няколко седмици, изчерпвайки ресурсите си, и най-после занесох кутията на Инес. Ти, разбира се, я помниш, нали?

— Трудно е да я забрави човек — отвърнах, замислена за уважаваната от всички, чудата стара вещица от Калифорния, която бе украсила с рози всяко кътче от дома си.

— Точно така. Тя ми каза, че знае много мощна магия, която навярно би могла да я отвори, но аз не съм успяла, защото заклинанието, с което е омагьосана кутията, е подвластно само на конкретен човек. — Госпожа Теруилиджър изглеждаше огорчена. — А аз не го бях разбрала. Очевидно този човек не съм аз. Инес предположи, че този, за когото е предназначена кутията, ще успее да я отвори без особено затруднение и аз стигнах до извода, че получателят си ти.

Думите й ме сепнаха и аз се втренчих изумено в кутията.

— Но защо ще ми я изпращат чрез вас?

Госпожа Теруилиджър се огледа наоколо с леко насмешливо изражение.

— Това наистина не е най-лесният адрес за доставка. Съжалявам само, че не се сетих по-рано. Надявам се, че каквото и да има вътре, не се влияе от изминалото време.

Погледнах на кутията в нова светлина, изпълнена едновременно с нетърпение и безпокойство.

— Какво трябва да направя?

— Отвори я — гласеше простичкият отговор на Теруилиджър. — Макар че бих посъветвала останалите да се отдръпнат крачка назад.

Даниела побърза да изпълни препоръката, но Ейдриън и дампирите упорито отказаха да помръднат от местата си.

— Направете това, което каза госпожа Теруилиджър — подканих ги аз.

— Ами ако вътре има бомба? — настръхна Еди.

— Аз навярно ще мога почти да неутрализирам опасността за Сидни, но за останалите не гарантирам — заяви госпожа Теруилиджър.

— Навярно? — попита Ейдриън. — Може би това е начинът алхимиците най-сетне да се доберат до теб.

— Може би, но те не са почитатели на човешката магия. Не мога да си представя, че ще се възползват от нея — въздъхнах. — Моля ви. Просто се отдръпнете назад. Всичко с мен ще е наред.

Не бях съвсем сигурна в това, но след кратко убеждаване те се съгласиха. Госпожа Теруилиджър извади малка торбичка и поръси жълт, ароматен прах върху масата. Измърмори заклинание на гръцки и аз почувствах магията — човешката магия — да изпълва въздуха около нас. Беше минало много време, откакто не бях усещала чужда магия, и се удивих на мощния прилив, с който тя ме изпълни. След като направи своята защитна магия, моята наставница ми кимна окуражаващо.

— Давай, Сидни. Ако не можеш просто да я отвориш, използвай някое основно отключващо заклинание.

Аз отпуснах пръсти върху капака и поех дълбоко дъх. Нищо не се случи, когато се опитах да го повдигна, но това се очакваше. Дори госпожа Теруилиджър да беше права в предположението си, че кутията е предназначена за мен, това не означаваше, че отварянето й ще бъде много лесно. Докато си припомнях заклинанието за отключване, няколко очевидни въпроса заглождиха ъгълчетата на съзнанието ми: наистина ли беше предназначена за мен? И ако беше така, от кого? И най-главното, защо?

Произнесох заклинанието и при все че външно кутията не се промени, всички чухме тихо изпукване. Опитах се отново да повдигна капака и този път той безпрепятствено се отвори. И което беше още по-добре, отвътре не се взриви бомба. След кратък миг на колебание, останалите се скупчиха около мен, за да видят съдържанието й. Сведох поглед и открих няколко сгънати листа и един косъм върху тях. Повдигнах го внимателно и го поднесох към светлината. Беше рус.

— Навярно е твой — обади се госпожа Теруилиджър. — За да се обвърже конкретна личност с подобно заклинание, трябва да имаш частица от получателя. Косъм. Нокът. Кожа.

Смръщих нос, докато разгъвах първия лист, опитвайки се да не мисля как някой се е сдобил с косъм от косата ми. Листът се оказа рекламна листовка от Музея по роботехника в Питсбърг. Би било забавно, ако не бяха смразяващите думи, написани върху снимката на един от музейните експонати, Динобот 2000:

Дъхът ми секна и аз вдигнах рязко глава. Всички останали изглеждаха не по-малко стъписани от мен. Почеркът не ми беше познат.

— Какво има на другия лист? — попита Нийл.

Той беше гланцов и също сгънат, приличаше на откъсната страница от списание. На пръв поглед напомняше на туристически рекламен проспект. Разгърнах го и видях снимка на спретнат хотел, предлагащ нощувка и закуска в Пало Алто.

— Какво общо има това с Музея на роботехниката в Питсбърг?

Госпожа Теруилиджър застина.

— Не мисля, че е страницата, която трябва да видиш.

Обърнах листа и ахнах при вида на това — или по-точно, на тази, която видях.

Джил.

Почти бях забравила за тази реклама. Преди цяла вечност — или поне на мен така ми се струваше — Джил за кратко беше модел на една модна дизайнерка в Палм Спрингс. Никога не биваше да й го позволявам поради съображенията за сигурност. Фотографията, която гледах сега, е била направена тайно, против волята ми. Джил беше с чифт големи слънчеви очила, а около буйната й коса беше увит пъстроцветен шал. Погледът й се рееше към група от палмови дървета и тези, които не я познаваха добре, никога нямаше да се досетят, че е тя. Всъщност повечето хора не биха отгатнали дори, че е морой.

— Какво, по дяволите, е това? — избухна Еди. Гледаше ме така, сякаш само след миг ще изтръгне страницата от ръцете ми. Малко неща можеха да го накарат да изгуби самообладание. Безопасността на Джил беше едно от тях.

Поклатих недоумяващо глава.

— И аз също като теб нямам понятие.

Ейдриън се наведе над мен и взе първия лист.

— Това едва ли означава, че държат Джил затворена в някакъв Музей на роботехниката? В Питсбърг?

— Трябва веднага да отидем там — заяви Еди разпалено. Извърна се, сякаш бе готов да тръгне на секундата.

— Аз трябва да отида — казах аз и посочих листовката, която държеше Ейдриън. — Кутията е предназначена за мен. Тази бележка дори е адресирана до мен.

— Няма да отидеш сама — тутакси реагира Еди.

— Ти изобщо никъде няма да ходиш — присъедини се Ейдриън. Остави листа върху масата. — Точно преди малката ми, ъ, схватка с Уесли, аз си побъбрих с Нейно Величество, която съвсем ясно ми даде да разбера, че на двама ни с теб е забранено да напускаме двора.

Тъга и вина ме изпълниха, докато се взирах в профила на Джил. Джил. Изчезнала вече почти от месец. Бяхме търсили отчаяно някаква нишка и ето че сега тя беше в ръцете ни. Но ако опасенията на госпожа Теруилиджър се оправдаят и вече бе твърде късно? Какво се бе случило, докато тази кутия стигне до получателя?

— Аз трябва да замина — заявих решително. — Няма начин да пренебрегна тази следа, Ейдриън, и ти го знаеш.

Погледите ни се срещнаха. Множество противоречиви чувства сякаш изпълниха въздуха около нас и накрая той кимна.

— Да, зная.

— Нали не мислиш наистина, че Лиса би могла да заповяда на охраната да ме спре със сила?

— Не зная — въздъхна съпругът ми. — Но тя — съвсем справедливо — изтъкна, че след всички главоболия, които й създадохме, оставайки тук, ситуацията ще се усложни още повече, ако ти напуснеш двора и бъдеш заловена от алхимиците. Бихме могли да се опитаме да се измъкнем някак си незабелязано… но не бих се изненадал, ако охраната при главния портал проверява всяка излизаща кола.

— Предположих нещо подобно — присъедини се към разговора госпожа Теруилиджър. Тя беше преодоляла смайването си и отново бе превключила на делови режим, който ми подейства безкрайно успокояващо. — Тъкмо заради това дойдох подготвена. Имам идея как да те изведа оттук, Сидни, ако пожелаеш да го сториш. — Тя вдигна очи към Ейдриън. — Но само Сидни, опасявам се.

— Няма начин — отряза я той тутакси. — Ако тя тръгне, тръгвам и аз.

— Не — бавно изрекох аз. — Госпожа Теруилиджър е права.

Веждите му отхвръкнаха към челото.

— Виж, ти рискуваш много повече от мен, ако избягаш от двора. И аз няма да позволя да заминеш и да застрашиш живота си, докато аз стоя тук в безопасност, така че не…

— Не става дума за това — прекъснах го остро, но миг по-късно смекчих тона. — Искам да кажа, че държа ти да си в безопасност, но те моля да се вслушаш в собствените си думи. Ако аз напусна двора, рискувам много повече, защото алхимиците ме търсят. Само че те в момента не ме търсят, защото смятат, че заедно с теб се намирам на безопасно място. И докато са уверени в това, няма да започнат да ме издирват активно. Мен никой не ме вижда в двора, но ти редовно се появяваш, когато ходиш да се захранваш. Ако и двамата внезапно изчезнем, до алхимиците може да достигне слухът, че сме заминали. Обаче ако продължават да те виждат…

Ейдриън се намръщи.

— Те ще продължат да смятат, че ти също си тук, но просто се криеш от злобните вампири.

— Ти ще бъдеш част от прикритието ми — довърших аз и сложих длан върху неговата. — Зная, че това не ти харесва, но наистина може да ни помогне. Ще ми позволи да се движа свободно навън и да се опитам да разбера как това — кимнах към рекламната листовка от музея — е свързано с Джил.

Ейдриън остана мълчалив няколко минути. Виждах, че признаваше правотата ми, но при все това ситуацията не му харесваше.

— Просто се притеснявам от мисълта, че ще си неизвестно къде сама, докато аз седя затворен тук в неведение.

— Тя няма да е сама — увери го Еди. — Аз нямам никакви мисии и никой не ме търси. Мога свободно да влизам и излизам от двора.

— Аз също — обади се Нийл.

— Един от двама ви трябва да остане с Ейдриън — възразих аз. — В случай че днешното сбиване се повтори. Нийл, ще останеш ли? А ти, Еди, ще дойдеш ли с мен, за да ми помогнеш да разберем какво означава всичко това?

Думите ми прозвучаха като молба за услуга, но аз знаех, че нищо на тази земя не бе по-важно за Еди от търсенето на Джил.

— Значи, ето как се договаряме — обобщи Ейдриън, след като дампирите се съгласиха. — Аз ще остана тук и ще те прикривам, но веднага щом намеря начин да дойда при теб, без да издъня прикритието ни, ще го направя.

Погледите ни отново се срещнаха. Искаше ми се да му кажа толкова много неща. Като например колко съжалявам за неотдавнашната ни караница, че не се опитвам да го контролирам. Просто се тревожех за него. Толкова много го обичах и само исках той да е в безопасност. Надявах се той да го знае. Всичко, което можех да направя в този момент, заобиколена от толкова много свидетели, бе да кимна в знак на съгласие.

Госпожа Теруилиджър ни наблюдаваше с иронична развеселеност.

— Всички решиха ли най-после кой с каква смела роля ще се нагърби? — попита накрая и ми отправи кратка усмивка. — Изглежда, май не се притесняваш особено как възнамерявам да те измъкна оттук, Сидни.

Свих рамене.

— Имам ви пълно доверие, госпожо. Щом казвате, че имате идея, аз ви вярвам. Каква е тя?

След като ми каза, в стаята се възцари тишина. Всички се взирахме втрещени в нея, докато Ейдриън най-сетне не заговори.

— Леле — промълви съпругът ми, — не очаквах подобно нещо.

— Не мисля, че някой друг го е очаквал — призна Еди.

Вниманието на госпожа Теруилиджър бе съсредоточено върху мен.

— Готова ли си да го направиш, Сидни?

Преглътнах.

— Предполагам, че се налага да бъда. И не бива да губим повече време.

— Първо — заговори Ейдриън отново, — може ли да разменя няколко думи насаме с жена ми, преди да настъпи веселбата?

— Разбира се — съгласи се великодушно госпожа Теруилиджър.

Ейдриън ме отведе настрани и подвикна на останалите:

— Вие поговорете помежду си.

Той ме поведе към нашата спалня и не пророни нито дума, докато вратата не се затвори зад гърбовете ни.

— Сидни, осъзнаваш, че това е истинско безумие, нали? В пълния смисъл на тази дума.

Усмихнах му се и го притеглих към себе си.

— Зная. Ала и двамата разбираме, че няма начин да пропусна следа, която може да ни отведе до Джил.

Изражението му помръкна.

— Иска ми се да направя нещо повече, а не само да ти бъда прикритие — рече той. — Но щом се налага… — Въздъхна. — И е още по-безумно, че ти заминаваш, след като положихме толкова усилия да дойдем тук и да бъдем заедно.

— Да, но… — Поколебах се, тъй като ненавиждах думите, които се канех да изрека. — Ти сам разбираш, че сегашният ни живот не е това, за което мечтаехме.

— Какво искаш да кажеш? — настръхна Ейдриън, но аз можех да се закълна, че вече знаеше отговора.

— Ейдриън, не се съмнявай, че те обичам и искам да живея с теб. Но настоящият ни живот… да се крием от твоята и моята раса… постоянното присъствие на майка ти… не зная. Може би и двамата се нуждаем от глътка свобода.

Зелените му очи се разшириха.

— Искаш да се махнеш от мен?

— Не, разбира се, че не! Но искам да преосмисля всичко, да открия как можем да имаме живота, който искахме. — Въздъхнах. — И естествено, това, което е много по-важно…

— Трябва да намерим Джил — довърши той.

Кимнах и отпуснах глава на гърдите му, заслушана в равното биене на сърцето му. По-раншните емоции забушуваха в мен, когато си припомних за събитията през изминалата година и всичко, което преживяхме. Трябваше да пазим в тайна връзката си, а когато я разкриха, алхимиците ме отвлякоха и ме държаха с месеци затворена в един от поправителните си центрове, където се опитаха да промият мозъка ми, да пречупят волята ми, за да се върна покорно в техните редици. Всеки миг, който изживявах сега с Ейдриън, беше безценен дар, но да се наслаждавам на близостта му и нашата любов, да забравя за Джил… ами това би било прекалено егоистично.

— Да я намерим, в момента е по-важно от нашето щастие — заявих.

— Зная — кимна Ейдриън и ме целуна по челото. — И една от причините да те обичам толкова силно е, че ти нито за миг не се поколеба да тръгнеш да я търсиш. И че щеше да ми позволиш да направя същото, ако беше на мое място.

— Така и трябва да бъде — отвърнах просто.

— Кълна се, че веднага щом се уверя, че мога да се измъкна незабелязано от тук, ще дойда при теб. Няма да си сама.

Докоснах гърдите си там, където туптеше сърцето ми.

— Аз никога не съм. Ти винаги си тук.

Устните ни се сляха в дълга опияняваща целувка и по тялото ми се разля гореща вълна, която стигна чак до върховете на пръстите ми и ме накара да осъзная, че леглото е зад нас. Отдръпнах се, преди да се отдадем на страстта и да забравим за всички и всичко.

— Ще се върна, преди да се усетиш — уверих го и го прегърнах още веднъж. — И ако всичко върви по план, Джил ще бъде с мен.

— Ако всичко върви по план — възрази той, — всеки момент ще ни се обадят похитителите и ще ни кажат, че са я пуснали след внасянето на поправките в закона за избора на монарх и тя е на път за дома.

Усмихнах се безрадостно.

— Би било чудесно.

Отново се целунахме и се върнахме при останалите. Тогава осъзнах, че макар с Ейдриън привидно всичко да изглеждаше наред, в нас все още беше останала горчилката от предишните ни разногласия. Все още предстоеше да разрешим много проблеми — и най-големият бе нежеланието му да се откаже от магията на духа. Пропуснах шанса си и сега можех единствено да се надявам, че той няма да прекали и всичко с него ще е наред.

Междувременно госпожа Теруилиджър вече бе превърнала нашата кухня в магьосническа работилница. Върху масата бяха подредени шишета и торбички с необходимите съставки, а в тенджера на печката вреше вода. Тя поръси нещо вътре и миг след това кухнята се изпълни с пара, ухаеща на анасон.

— Добре, добре — промърмори наставницата ми, без да вдига глава. — Върнала си се. Би ли отмерила две чаени лъжички от онова червено цвекло на прах?

Аз застанах до нея, обзета от кратко усещане за дежавю. За миг се върнах в доброто старо време. Не че всичко тогава беше спокойно и безоблачно. Изучаването на магията от госпожа Теруилиджър беше трудно и изтощително — както физически, така и психически, а постоянните перипетии с Ейдриън и останалите добавяха допълнително напрежение и усложняваха живота ми. При все това познатото усещане бе приятно, тъй като общите ни занимания с магиите много ми липсваха. Аз все още се упражнявах, но тук, в двора, не съм се осмелявала да правя толкова силна магия. Заклинанието за моето бягство, което имаше наум госпожа Теруилиджър, изискваше участието на двете ни, както и няколко часа усилена подготовка. Ейдриън и останалите се опитаха да се разсеят, доколкото можеха, а Еди отиде да си приготви малко багаж за пътуването, тъй като никой от нас не знаеше какво точно ще се случи в Питсбърг.

Джил — помислих с надежда. — Моля те, Господи, нека да намерим този Музей на роботехниката и да заварим там Джил да продава билети.

Ала се съмнявах, че ще бъде толкова лесно.

Около четири сутринта двете с госпожа Теруилиджър завършихме нашата работа. По вампирското разписание, с което вече бях свикнала, все още беше средата на деня, но госпожа Теруилиджър изглеждаше уморена. Знаех, че умира за чашка кафе, но кофеинът намалява силата на магическите способности, а през цялото време й се налагаше да прави малки заклинания. Но завършването на процеса се падаше на мен и колкото повече наближаваше краят, толкова по-често започвах да се питам дали постъпвам правилно.

— Може би ще е много по-лесно да се измъкна, скрита в багажника на колата — промърморих, докато държах в ръка чашата с отварата, която бяхме приготвили.

— Съществува голяма вероятност да претърсват излизащите коли — рече Ейдриън. — Особено нейната. Лиса ми заяви съвсем ясно, че не желае двамата с теб да напускаме двора.

Понечих да отнеса чашата към мястото, където госпожа Теруилиджър бе поставила едно огледало, но ме връхлетя нова тревога.

— Мислиш ли, че тя ще ми позволи да се върна, когато разбере, че съм избягала?

Всички се умълчаха, тъй като никой нямаше отговор на този въпрос, ала накрая госпожа Теруилиджър заяви практично:

— Винаги можеш да се върнеш по същия начин.

Аз се намръщих и погледнах към чашата в ръцете си, чудейки се как ли ще се чувствам по-късно. В дневната госпожа Теруилиджър услужливо бе подпряла огледало в цял ръст, взето от спалнята на Даниела. Сега донесе клетката до него и отвори вратичката. Белият котарак на сиви, кафяви и рижави ивици — Господин Божангле — излезе и седна спокойно пред огледалото. Ако не беше котка, бих могла да се закълна, че се любува на отражението си.

— Знаеш думите, нали? — попита госпожа Теруилиджър.

Кимнах и се отпуснах на колене до котарака. Бях запомнила заклинанието, докато работехме.

— Трябва ли да зная още нещо, преди това да се случи?

— Само не забравяй да гледаш котарака, докато произнасяш заклинанието — напомни ми госпожа Теруилиджър.

Погледнах към другите за последен път.

— Скоро ще се видим, надявам се.

— Късмет — пожела ми Нийл.

Ейдриън задържа задълго погледа си върху мен. Не каза нищо, но някак си ми изпрати милион послания. Почувствах как буца заседна на гърлото ми и отново ме заляха предишните емоции. Толкова усилено се борихме, за да дойдем тук, а ето че сега аз си тръгвах. Не си тръгваш — напомних си. — Отиваш да спасиш Джил. Това, което си казахме преди малко с Ейдриън, беше истина. Ние се обичахме, но любовта ни не бе толкова егоистична, че просто да обърнем гръб на някого, на когото държахме и обичахме.

Усмихнах му се леко и изпих отварата. Имаше малко лютив вкус и не беше неприятна, но не бих я изпила за удоволствие. Оставих празната чаша, а след това се съсредоточих върху огледалото — по-конкретно върху отражението на котарака до мен. Господин Божангле все още седеше доволен на пода и аз предположих, че госпожа Теруилиджър бе избрала този котарак заради кроткия му нрав. Призовах магията, изолирайки се от останалия свят и концентрирайки се единствено върху заклинанието. Произнесох латинските думи, без да откъсвам поглед от животното. Освен физическите усилия, заклинанието изискваше и доста психическа енергия. И когато свърших, се почувствах изтощена, докато магията се надигаше в мен и започваше да действа.

Не отделях очи от котарака, но много бавно възприятието ми за образа му започна да се променя. Всъщност цялото ми зрение напълно се промени. Рижавият цвят посивя, но шарките по козината на животното внезапно станаха по-отчетливи. Забелязвах всеки нюанс, всяка подробност. Междувременно всичко ми изглеждаше невероятно ярко, все едно бяха включени прожектори. Примигнах няколко пъти, за да проясня това усещане и забелязах, че все повече се снижавам до пода. Нещо падна върху лицето ми, закривайки погледа ми, и аз изпълзях изпод него. Беше блузата ми. Поглеждайки обратно към огледалото, видях отраженията на две котки.

Едната от тях бях аз.

— Дяволите да ме вземат.

Не познах веднага гласа на Ейдриън. Все още бях достатъчно човек, за да разбирам езика, но новите ми уши предаваха звуците по съвсем различен начин. Всъщност чувах повече от преди и обикновените звуци ми се струваха по-високи. Но имах малко време, за да се впускам в по-пространни размишления, тъй като две ръце внезапно ме вдигнаха и ме пъхнаха в клетката. Вратичката се затвори.

— Не искаме да ги объркаме, нали? — рече госпожа Теруилиджър.

— Къде смятате да сложите другата? — поинтересува се Даниела.

— Където искате — отвърна госпожа Теруилиджър. — Не мога да я взема със себе си. Охраната ме видя да влизам с една котка. Ще ме видят да излизам само с една.

— Какво? — Пискливият глас на свекърва ми едва не проби тъпанчетата на ушите ми. — Това същество ще остане тук?

Имаше нещо символично във всичко това. Снаха й е превърната в животно? Няма проблем. Но да се грижи за някаква котка? Голям проблем.

— Ще ви донеса котешка тоалетна и храна — услужливо предложи Нийл.

Зад металната решетка на клетката внезапно изникна лицето на Ейдриън и очите му се взряха в мен.

— Какво ново, котенце? Добре ли си там?

По навик се опитах да отговоря, но се получи само жално мяукане.

Изведнъж светът около мен се завъртя, когато вдигнаха клетката във въздуха. Трябваше да впрегна всичките си сили, за да запазя равновесие с крака и усещания, непознати за мен.

— Няма време за сладки приказки — отсече госпожа Теруилиджър. — Трябва да тръгваме.

Ейдриън сигурно я бе последвал, тъй като лицето му отново надникна през решетката.

— Бъди внимателна, Сейдж. Обичам те.

Госпожа Теруилиджър и Еди се сбогуваха и се запътиха към вратата. Излязохме от сградата и се озовахме навън. Знаех, че все още е нощ, ала светът, който успявах да зърна през решетките на клетката, изглеждаше съвършено различен от този, с който бях свикнала. Лампите върху високите стълбове разпръсваха много по-добре мрака при новото ми по-силно зрение. Макар да не можех да различа пълния спектър на цветовете, виждах много по-надалече, отколкото с човешките си очи. Разполагаме поне с час, докато магията се развали, но моите спътници поддържаха добро темпо, крачейки бързо през моравите на кралския двор към паркинга за гости.

Там госпожа Теруилиджър се отправи към автомобила, който бе наела, и остави клетката ми на задната седалка. Оттам нямах толкова добра гледка, но можех да чувам всичко. Пазителите при главния портал разпитаха госпожа Теруилиджър за причината на посещението й и пожелаха да узнаят защо Еди я придружава.

— Аз съм в отпуск — отвърна той бързо, но без сянка на притеснение. — Имам лична работа и тя предложи да ме закара.

— Зная, че пътищата извън пределите на двореца невинаги са безопасни нощно време — додаде наставницата ми. — Затова нямам нищо против да имам компания.

— Можете да почакате, след по-малко от час слънцето ще изгрее — отбеляза пазителят.

— Нямам време — рече тя. — Трябва да успея за полета си.

Както Ейдриън бе предсказал, пазителите претърсиха старателно колата и аз ги чух да си шепнат един на друг.

— Увери се, че няма някой „пътник без билет“.

Безпокойството ми се усили и аз изведнъж установих, че махам напред-назад с опашка.

Пред мен изникна едно дампирско лице и в следващия миг се чу:

— Хей, писи, писи.

Не отговорих, опасявайки се, че от устата ми ще излезе само съскане.

Пазителите най-после ни дадоха разрешение да потегляме и ето че се озовахме на шосето, зад пределите на мястото, което през последния месец беше за мен едновременно убежище и затвор. Госпожа Теруилиджър шофира още половин час, докато се отдалечим достатъчно от двора, а после отби колата от магистралата и отклони по един страничен път. След като паркира, тя отвори клетката, за да изляза на задната седалка и остави купчина дрехи до мен. Зад нея едва различавах светлеещото небе.

— Ето какво — рече тя, когато се настани отново на предната седалка. — Навярно трябваше да ти го кажа предварително… но при тази магия е много по-лесно да се превърнеш от човек в котка, отколкото обратното.