Глава 8 Сидни

— Олив? — тъпо повторих. Аз самата бях малко объркана, след като се събудих от виковете на Ейдриън. — За какво говориш?

Той поклати глава и по лицето му се изписа съжаление.

— Прости ми, Сидни. Нямах намерение да го правя. Нина ме намери в магическия сън на духа и ме привлече в него, за да търсим Олив. И този път достигнахме до нея. Тя е бременна.

Бях толкова изумена да чуя, че той е участвал в съня, че отначало не осъзнах останалото, което ми каза. Ала съжалението върху лицето му беше толкова искрено и аз му повярвах, че стореното не е било по негова воля.

— Тя не може да е бременна — промълвих накрая. — Искам да кажа… предполагам, че може. Но аз си мислех, че има връзка с Нийл. Ако е бременна, тогава…

Ейдриън преглътна и сякаш бавно започна да идва на себе си.

— Зная, зная. Ако е бременна, тогава е от някой друг, а не от Нийл.

Сапунената опера с Олив не беше най-потресаващата част от грандиозния спектакъл, изпълнен с тайни, преследване и насилие, в какъвто се бе превърнал животът ни — особено в сравнение с онова, което се случваше с Джил — но все пак беше изненада. Олив и Нийл изглеждаха много близки.

— Сигурен ли си в това?

Той кимна с нещастен вид.

— Ние успяхме. Двамата с Нина сломихме защитата на Олив и я видяхме такава, каквато е в реалния свят. Несъмнено е бременна. Предполагам, че точно заради това се опитваше да се скрие в съня. — Той замълча и се замисли. — Смятам, че заради това се крие и в реалния живот.

— Струва ми се, че мога да разбера защо се крие от Нийл… — започнах аз, докато мислите ми бясно препускаха. Олив беше дампир и можеше да забременее само от морой. Е, както и от човек, но повечето обитатели на моройския свят не горяха от желание да последват нашия пример с Ейдриън. — Но защо ще се крие от Нина? Особено след като бяха толкова близки? Освен ако… ох. — Сърцето ми се сви. — Може би… може би това, което се е случило, не е било доброволно.

Ейдриън сякаш не разбра веднага какво му казвам, но когато проумя думите ми, лицето му се изкриви от гняв.

— Ако някой морой я е изнасилил, тогава защо не е казала на Нина? И на всички останали?

Преплетох пръсти с неговите.

— Защото, за съжаление, не всички момичета разсъждават така. Погледни сестра ми Карли, когато Кийт я изнасили. Тя смяташе, че вината е нейна. Чувстваше се толкова унизена и се ужасяваше от самата мисъл, че някой ще разбере, ще я осъди.

— Нина нямаше да я съди — непреклонно заяви Ейдриън. — Олив би трябвало да го знае. Нина може и да е откачена, но…

Сепнах се, когато лицето му внезапно се сгърчи от тревога.

— Какво не е наред?

— Нина. — Ейдриън се пресегна и сграбчи мобилния си телефон. Набра някакъв номер и притисна телефона до ухото си. Аз едва чувах звъненето, после се включи гласова поща. — Нина, аз съм — каза Ейдриън. — Обади ми се. Веднага. — Когато затвори, се извърна към мен и въздъхна дълбоко. — Това, което направихме… каквото и да се е случило, когато преодоляхме всички препятствия, за да стигнем до Олив, не завърши добре за Нина. Тя иззе контрола от мен и използва прекалено много от духа. Не съм напълно сигурен какво се случи с нея — беше просто усещане, преди сънят да се разсее, но имам чувството, че е станало нещо ужасно. Че тя сериозно е пострадала. — Той погледна към телефона си, сякаш с настойчивия му поглед щеше да я накара да му се обади.

— Възможно е да е заспала — предположих. Не бих го изрекла на глас — надявах се Нина да не е наранена — ала част от мен изпитваше облекчение, че Ейдриън не е използвал толкова много от магията на духа, колкото възнамеряваше. — Навярно, когато се събуди, ще се чувства по-добре и всичко ще е наред. И ще имаш доста неща да й казваш.

Ейдриън въздъхна.

— Не съм сигурен, че ще мога. Имам предвид, че мога да й кажа за бременността. Но останалото? Все още нямам представа къде е Олив. Беше облечена странно… — Той стана и намери химикалка и фирмена бланка на странноприемницата. Скицира набързо нещо и ми го показа. Беше рисунка на кръг, изпълнен с абстрактни шарки. — Това говори ли ти нещо?

Аз разгледах рисунката и се намръщих.

— Не. А трябва ли?

— Олив го носеше като медальон. Помислих, че може да означава нещо. — Той седна отново до мен и потисна една прозявка. — Надявам се, че двамата с Нина не сме преживели напразно всичко това и ще намерим начин да помогнем на Олив. А най-лошото е, че ако не се сдобием с нужните отговори, се боя, че Нина ще продължи да се занимава с това. — Той хвърли още един тревожен поглед към мобилния си телефон, но все още нямаше отговор от Нина.

Прегърнах го и го притеглих към себе си.

— Да мислим позитивно. Този символ може да означава нещо за нея. Трябва да бъдеш търпелив и да почакаш тя да ти се обади.

Опитах се да говоря безгрижно и ободряващо и да прикрия страха си. Не се боях за Нина. Безпокоях се, че Ейдриън отново ще й помогне, поставяйки нейните интереси и тези на Олив над собствените, независимо от опасността. Сърцето ми се свиваше при тази мисъл и в гърдите ми бушуваха противоречиви чувства. Възхищавах се на Ейдриън, задето искаше да им помогне. Но в същото време го обичах и егоистично исках да го защитя.

Той се опита още веднъж да се обади на Нина и накрая се вслуша в думите ми, когато му казах, че трябва да се опитаме да си починем, докато още имаме тази възможност. Не понасях да го виждам толкова разстроен и притеснен, но той най-сетне успя малко да забрави за тревогите и да се успокои. Заспахме, сгушени в обятията си, но след няколко часа резкият телефонен звън ни изтръгна от забвението на съня. Ейдриън грабна своя телефон, като в бързината едва не се изтърколи от леглото, и се втренчи раздразнено в екрана.

— По дяволите! Батерията ми е паднала. Забравих да го заредя.

— Моят звъни — казах аз и се потътрих сънено към чантата ми. Изведнъж ме завладя паника, която ме разсъни, и аз се стегнах, подготвяйки се за новини от госпожа Теруилиджър. Но когато изрових телефона от чантата, с изненада видях името на Соня върху дисплея. — Ало?

— Здравей, Силни — прозвуча познатият й глас. — Надявам се, че си добре.

— Да — отвърнах предпазливо, все ще недоумявайки защо ми се обажда. Ние бяхме приятели, но тя обикновено общуваше с Ейдриън. — А ти как си?

— Аз съм добре. Но не мога да кажа същото за Нина Синклер — отвърна Соня и сърцето ми буквално спря. — Опитах да се обадя на Ейдриън, но попаднах на гласова поща.

— Батерията на телефона му е паднала — обясних. — Какво се е случило с Нина? — При тези думи Ейдриън рязко вдигна глава.

— Предположих, че вие двамата вече знаете, имайки предвид, че е намерена във вашия апартамент в сградата за гости.

— Ние излязохме да се поразходим — смотолевих смутено. — Какво искаш да кажеш с това „намерена“? — Подобни изрази се използваха, когато се говореше за умрели хора.

— Тя е жива — отвърна Соня, отгатнала мислите ми. — Откарана е в медицинския център, но на практика е в кома. Дойде в съзнание съвсем за кратко, избъбри нещо несвързано и отново изгуби съзнание. Оттогава лекарите не са успели да я изведат от това състояние. Може би бихте искали да дойдете и да я видите.

— Хм, ще трябва да говоря с Ейдриън и ще видим кога ще имам възможност да…

— Спести си увъртанията и лъжите, Сидни. — Гласът й прозвуча едновременно уморено и раздразнено. — Ние знаем, че не сте тук.

— Ами да, както казах, излязохме…

— Знаем, че не сте в двора — прекъсна ме тя. — След като Нина припадна, районът на кралския двор беше щателно претърсен и накрая Даниела Ивашков се предаде и си призна, че и двамата сте избягали. Не ни каза къде сте и смятам, че се опита да ни обърка, разказвайки ни някаква нелепа история как си се превърнала в котка.

Наистина не знаех какво да отговоря на това.

— Неколцина души биха искали да поговорят с теб — продължи Соня. — Всъщност и с двама ви. Имате ли техника за видео разговор?

Погледът ми се стрелна към лаптопа на Ейдриън, който той беше донесъл със себе си.

— Имаме…

Честно казано, аз се боях от това, което може да повлече след себе си този разговор, но виждах, че Ейдриън едва се сдържа да не изтръгне телефона от ръката ми, за да разбере какво става с Нина. Груповият разговор навярно беше добро решение, особено след като вече бяхме разкрити. Разбира се, съществуваше голяма вероятност да открият местонахождението ни с подобен разговор, но аз не се притеснявах толкова, че ще ме намерят мороите, колкото алхимиците.

След като приключих разговора със Соня, установих, че Ейдриън е напълно съгласен с мен. Той нямаше търпение да узнае подробности за състоянието на Нина и ние решихме, че рискът си струва. Двамата все още бяхме голи, така че първата ни задача бе да навлечем набързо някакви дрехи, за да не бъде съвсем очевидно с какво сме се занимавали.

Ейдриън ме гледаше тъжно, докато търсех блузата ми.

— Ако направим така, че на екрана да се виждат само главите ни, не мисля, че някой ще забележи останалото.

Отвърнах му с предупредителен поглед и след цяла серия от драматични въздишки той неохотно се облече.

Обаче останахме на леглото и отворихме лаптопа. След като го настроихме и се включихме, двамата се надвесихме над екрана и видяхме насреща си разстроеното лице на Соня.

Ала преди Ейдриън да успее да я попита за Нина, Соня се отдръпна и друго лице изпълни екрана.

— Честна дума, Ейдриън, направо не мога да повярвам! — възкликна Лиса. Върху лицето й бе изписано безкрайно възмущение. — Как можете вие двамата да ми го причинявате? Умолявахте ме да ви защитя. С риск да си навлека гнева на моя народ и на алхимиците, аз ви приех в двореца и така ли ми се отплащате?

Тя изглеждаше искрено разочарована и разстроена и аз се замислих колко неприятности можеха да възникнат заради нас. Понякога забравях колко несигурно беше положението на Лиса, буквално я разкъсваха на части, докато тя полагаше неимоверни усилия да стори и невъзможното и да угоди на всички. Ние с Ейдриън направихме това, което бе нужно за двама ни, но не помислихме какви последствия ще има за останалите.

— Беше заради Джил — решително заяви Ейдриън. — Трябваше да я открием.

Лиса поклати гневно глава.

— А аз ти казах, че колкото и да оценявам помощта ви, не е нужно вие да търсите Джил. Ние вече имаме хора, които се занимават с това.

— Не, не… нещата не стоят така — възрази Ейдриън. — Това не беше някакво спонтанно хрумване. Сидни получи реална следа.

Нефритенозелените очи на Лиса се втренчиха очаквателно в мен. Аз й разказах това, което бяхме узнали — че Алисия стои зад отвличането на Джил и как мои приятели в момента търсят нови следи в Палм Спрингс. Докато говорех, изражението на Лиса ставаше все по-невярващо.

— И защо аз чак сега разбирам за всичко това? Вие трябваше веднага да ми кажете!

— Тогава не знаехме всички факти — намеси се Ейдриън. Въпреки външната му увереност виждах, че той също вече преосмисля нашите действия. — И все още не ги знаем, но Джаки Теруилиджър е много способна. Тя непременно ще открие нещо. — Той се поколеба. — Кой знае, че сме напуснали двора?

— Алхимиците нямат представа, ако това те тревожи — отвърна Лиса. — Засега само шепа хора тук, в двора, знаят, така че се надявай това да не се промени. Алхимиците много ясно ми дадоха да разбера, че Сидни никога няма да се върне при нас, ако я заловят.

Аз потръпнах при тези думи.

— Достатъчно, Лис. — Роуз внезапно излезе на сцената, като се промуши ловко до приятелката си, сякаш Лиса не беше кралица на мороите. — Те загряха. Прецакаха всичко.

— Не сме прецакали нищо — заинати се Ейдриън. — Намирането на Джил е най-важното нещо, с което трябва да се заемем в момента.

Гневът на Лиса малко поспадна.

— Така е. Аз също искам да я намерим. Защо не дойдохте при мен, след като получихте онази кутия?

Ейдриън сви рамене.

— Разбрахме за връзката между Джил и Алисия чак сега, след като преминахме през всички тези загадъчни лутания и изпитания. Тогава не бяхме сигурни в нищо и честно, не знаехме дали ще ни разрешиш да заминем. Сметнахме, че е най-важно да измъкнем незабелязано Сидни от кралския двор, за да поеме по следата. Аз се присъединих по-късно към нея.

За мое удивление, Лиса кимна и се съгласи.

— Прав си. Навярно щях да искам повече доказателства, ако сте разполагали единствено с кутията със снимката на Джил. Нито един от тези, които изпратих да търсят Джил, не разкри това, което ти успя, Сидни.

Това не беше точно извинение, но Ейдриън го прие като такова.

— Благодаря ти — рече той.

— Но след това трябваше да ми кажете — продължи да упорства Лиса.

— Или на мен — додаде Роуз.

— Е, след като вече ми се накарахте — продължи Ейдриън, — ще ми каже ли някой нещо повече за Нина?

— Те ще те информират — заяви Лиса и посочи към стоящите около нея. — Аз трябва да се погрижа изчезването ви от двора да остане в тайна. Освен ако не възнамерявате да се върнете и да оставите Еди и онази ваша приятелка от човешката раса да уредят всичко? Още не е късно да се върнем към началния план.

Двамата с Ейдриън се спогледахме, преди отново да се извърнем към Лиса. Сетне поклатихме отрицателно глави.

— Така си и мислех — промълви Лиса с тих, тъжен смях. — Нека да видя какво мога да направя, за да запазя това в тайна. А междувременно вие, приятели, не правете нищо, заради което могат да ви заловят.

Тя изчезна от екрана и миг по-късно Соня се появи до Роуз.

— Аз вече всичко ви казах. Може би ти ще ми помогнеш, ако ми разкажеш какво точно се случи.

— Всичко стана заради използването на духа — подхвана Ейдриън, като ми хвърли извинителен поглед. — Аз се присъединих към нея в съня и й помогнах да преодолее бариерите, издигнати от Олив.

— Подозирах го — отвърна мрачно Соня.

— Знаеш ли кога ще се събуди Нина? — настоя Ейдриън. — Ще се оправи ли?

— Зависи какво разбираш под „оправяне“ — отвърна Соня. — Лекарят смята, че й е трудно да се събуди заради изтощението. Надяваме се да дойде на себе си, след като си почине. Но що се отнася до състоянието, в което ще бъде…

— Ако е толкова изтощена, това обяснява защо още не е дошла на себе си — рече бързо Ейдриън. Виждах, че той отчаяно иска да повярва в това. — По дяволите, трябва да ме видите какво представлявам след една безсънна нощ. На моя фон тя ще изглежда напълно здравомислеща, с ясна и точна реч.

Соня не се засмя на шегата.

— Възможно е… но не мисля, че е толкова просто. Видях аурата й. Тя е достатъчно красноречива и никак не е обнадеждаваща. Освен това, Ейдриън, аз прекарах доста време с Ейвъри Лазар. Видях какво бе сторил духът с нея — и състоянието им е много сходно.

— Какво искаш да кажеш? — попитах, изненадана от буцата, която заседна на гърлото ми. Аз дори не познавах Нина толкова добре, но имаше нещо смразяващо да чуеш такава мрачна прогноза — може би защото се боях, че един ден така ще говорим за Ейдриън.

Соня изглеждаше уморена, сякаш тя бе тази, която бе изразходвала толкова сила и енергия и се нуждаеше от сън.

— Казвам, че когато Нина дойде на себе си, тя може да не е същата Нина, която познавахме. Какво се случи? Мислех, че ти ще я предпазиш да не използва прекалено много от духа.

— Опитах се. Наистина се опитах. — Ейдриън се облегна на мен и аз сложих ръка върху гърба му. — Аз управлявах съня. Свърших по-голямата работа, когато Олив пое контрола — но Нина изгуби търпение и на свой ред завладя съня. Тя направо взриви всичко, преди да успея да я спра.

Соня кимна уморено.

— Поне успя ли да говориш с Олив?

— Не съвсем — отвърна той предпазливо. Аз запазих неутралното си изражение, за да не се разбере, че Ейдриън не казва цялата истина. Той вдигна листа със скицата, която бе нахвърлил. — Това говори ли ти нещо?

— Не, съжалявам. — Соня сведе поглед и се намръщи. — Получих есемес от лекаря, който наблюдава Нина. Пише, че трябва да ми зададат още въпроси. Ще ти се обадя, когато науча повече.

Ейдриън кимна унило и аз стиснах ръката му. Знаех, че се чувства ужасно, като че ли бе отговорен за състоянието на Нина. След оттеглянето на Соня върху екрана остана само Роуз, която изглеждаше поразена и разтревожена от новините.

— Ами радвам се, че имате следа за Джил — рече тя, — но вие, хора, наистина трябваше да бъдете много по-внимателни за…

— Какво показа на Соня?

Дмитрий изникна внезапно до Роуз на екрана. Тя го стрелна развеселено с поглед.

— По-кротко, другарю. И ти ще имаш възможност да ги смъмриш.

— Боже — въздъхна Ейдриън, — още колко се крият зад кадър?

— Какво беше онова, което й показа? — повтори Дмитрий, докато ни гледаше със строго изражение. Изглеждаше заплашителен дори от компютърния екран.

Ейдриън вдигна листа с рисунката.

— За това ли питаш? — наведе се нетърпеливо напред. — Знаеш ли какво е това?

— Да, това е… — Дмитрий замлъкна и погледна към Роуз, а после обратно към скицата. — Това е нещо като маркер, който носят жените в, ъ, дампирските комуни.

Роуз нямаше проблем да формулира директно това, което той се опитваше да каже по-деликатно.

— Комуна за кървави курви? — Очите й се разшириха и лицето й внезапно пламна от гняв, като Лиса преди малко. — Ейдриън Ивашков! Трябва да се засрамиш от себе си, че ходиш по такива места, особено сега, след като си женен…

Ейдриън изсумтя пренебрежително.

— Я се успокойте и двамата. Кракът ми дори не е стъпвал по такива места, нито пък имам желание да стъпи. — Погледна отново към Дмитрий. — Какво имаш предвид, като казваш, че е „маркер“?

По изражението на Дмитрий беше ясно, че темата не беше от любимите му, и честно, не го винях. Моройското общество невинаги се отнасяше добре към жените дампири. Те можеха да имат деца само от морои, които често гледаха на тях като на сексуални играчки. Стандартната практика за жените дампири, които имаха деца, беше да дадат тези деца в ранна възраст в специални училища, като академията „Свети Владимир“, а майките се връщаха към задълженията си на пазители. Но на много от жените дампири не им се нравеше да постъпват така. Те искаха сами да възпитават и отглеждат децата си. Някои напускаха света на мороите и отиваха да живеят сред хората, ала това не се поощряваше. При все че на външен вид дампирите не се отличаваха от човешките създания, те много често проявяваха необикновени физически способности, което привличаше твърде много внимание към тях. Тъй като нямаха много голям избор, тези жени дампири се обединяваха в „комуни“, някои от които по-цивилизовани от другите. Част от тези жени намираха обичайните начини да оцеляват… други поемаха по отчаяни пътища, което Дмитрий потвърди.

— Членовете на тези комуни носят маркери, за да се вижда какво място заемат в тези общества — обясни Дмитрий. — Някои са постоянни обитатели, а други са гости. Някои от жените предоставят „услугите си“ на заинтересуваните мъже — продават телата си.

— Отвратително — сбърчи нос Роуз.

Погледнах към рисунката на Ейдриън и в главата ми изникна една ужасна и страшна мисъл за Олив.

— Знаеш ли от какъв вид е този „маркер“? — попитах.

Дмитрий поклати глава.

— Не и без цвета. Тези маркери обозначават конкретната комуна. По правило цветът определя статуса на нейния член.

— Беше зелен — заяви Ейдриън.

— Зеленото означава, че е гост — каза Дмитрий. Двамата с Ейдриън въздъхнахме облекчено. — Някой, който живее там временно. Може би гостува на роднина. А може и да е потърсил там убежище.

— Значи, не е някой, който се продава? — уточних аз. Не можех да понеса мисълта, че бедната Олив може да прави това.

— Не — отвърна Дмитрий озадачено.

Роуз беше не по-малко учудена.

— Какво означава всичко това? — не се стърпя тя.

Ейдриън не отговори веднага. Вместо това вдигна листа към тях, за да го виждат по-добре.

— Знаеш ли към коя комуна принадлежи това? — обърна се към Дмитрий. — Къде се намира?

Дмитрий разглежда няколко минути съсредоточено рисунката, преди да поклати отрицателно глава.

— Не… но навярно бих могъл да разбера. Защо?

Ейдриън отново се поколеба.

— Лиса там ли е още? Изобщо спотайва ли се още някой?

— Не — увери го Роуз. — Само ние двамата сме. Защо?

Ейдриън ме погледна и аз мигом разбрах за какво си мисли.

— Трябва да бъдем кротки и мирни — напомних му. — Да стоим по-далече от всякакви неприятности.

— Олив може да е в голяма беда. И след като не желае да говори в съня, може би единствената ни възможност да й помогнем, е да се срещнем лично — каза Ейдриън. — Освен това… искам да кажа, хайде стига. Ако не можем да помогнем на Джил, можем да помогнем на някого другиго…

Отново се почувствах раздвоена. Разумът ми диктуваше да останем тук, където бяхме в безопасност. Ала сърцето ми — особено когато се страхувах, че Олив може да е била изнасилена като Карли — искаше да отиде и да й помогне.

— Не се знае на какво може да се натъкнем — заговорих на глас. — От това, което съм чувала, тези дампирски комуни приличат на Дивия запад.

Ейдриън се ухили.

— Добре, че си имаме личен каубой.

— Хм, ало! — обади се Роуз от екрана и се намръщи раздразнено, задето не беше включена в разговора. — Вие, хора, няма ли да ни осветлите за какво говорите?

Ейдриън вдигна глава, погледът му се премести между нея и Дмитрий.

— Искате ли вие двамата да попътувате с нас?

Загрузка...