Глава 16 Ейдриън

След като Сидни тръгна, си легнах, не можах да заспя. Не успявах да се отърся от страховете си за неизвестните опасности, пред които тя се изправяше, и се измъчвах, че не можех да съм там, за да я защитя. Нищо че тя беше смела, умна и компетентна — и навярно по-добре защитаваше мен, отколкото аз нея. Просто инстинктът да се грижа за нея бе твърде силен.

Сънят бягаше от очите ми и защото леглото ми всъщност беше гигантско кресло с бобени шушулки.

— Сигурен ли си, че не искаш да легнеш на дивана? — попита Маркъс.

Поклатих глава и ударих вяло няколко крошета на ложето си, за да му придам някаква форма.

— По-добре ти легни на дивана. Не зная дали ще мога да заспя, дори да имах пухено легло.

Той се ухили.

— Предполагам, че Хауи има нещо, което ще ти помогне да заспиш.

— Не, благодаря — изсумтях аз.

Маркъс угаси лампата и се сви върху дивана с цвят на горчица. Възцари се тишина, нарушавана от глухите звуци на песен на Боб Дилън, идващи от сутерена. Завъртях се няколко пъти с надеждата да се наместя по-удобно, но не постигнах особен успех. Опитах се да отклоня мислите си от Сидни и да ги насоча към утрешния ден, когато щях да съдействам на вещиците при разпита на Алисия. Това не бяха особено успокояващи мисли, но поне ми помогнаха да устремя емоциите си към нещо друго, освен безпокойството. Преди да си тръгне, Мод ми каза, че утре вечер ще дойде да ме вземе някой, който ще ме заведе там, където държаха Алисия. Очевидно бяха заети да обезопасят мястото, както и да измислят начин как да измъкнат госпожа Теруилиджър, без шпионите на алхимиците да тръгнат по петите й.

Удивително, но въпреки всичките налудничави обстоятелства най-после се унесох в сън. И дори, още по-невероятно, бях пренесен в сън, създаден от някой друг с магията на духа. Когато пред мен бавно се материализира буйна тропическа градина, разбрах кой е създателят, още преди тя да се появи.

— Здравей, Соня — приветствах я.

Тя изникна иззад храст орлови нокти, облечена в градинарски дрехи, но червената й коса бе с безупречна прическа.

— Ейдриън — рече тя вместо поздрав, — напоследък е много трудно да те намеря в съня. Не разбирам по какво разписание си.

— Не съм много нито по едното, нито по другото — признах си. — Всъщност почти не съм спал. Бях доста зает.

— И аз така разбрах. Носят се слухове, че алхимиците знаят, че двамата със Сидни сте напуснали двора.

— Боя се, че е така. — Облегнах се на една палма. — Можеше да ми се обадиш по телефона, ако си искала да говорим.

— Зная — кимна тя. — Но исках да разговаряме лице в лице. Освен това има нещо, което можеш да видиш само в съня. Или по-точно някого.

Отне ми няколко секунди да разбера кого имаше предвид.

— Нина.

Тъга забули чертите на Соня.

— Да. Състоянието й не се е променило много. Тя не е точно в кома, но на практика не реагира. Ако сложиш пред нея храна, ще я изяде. Ако пуснеш душа, ще застане под него. Но рядко проявява самоинициатива за нещо. И никога не говори.

Зави ми се свят от шокиращата новина и аз призовах малко от духа, за да създам пейка, върху която се отпуснах с подкосени крака.

— Има ли някаква надежда за подобрение? — попитах.

— Не зная. — Соня седна до мен. — Искам да кажа, че се моля да има. Мразя да казвам, че няма надежда. Но онова претоварване с духа… беше твърде голямо, с твърде малко подготовка. Тя и без това беше в много крехко и нестабилно състояние от прекаленото използване на духа и по никакъв начин не бе подготвена да се справи със силата на магията, която бе призовала. Последствията и белезите от тази злоупотреба са ужасяващи.

Сърцето ми се сви.

— Трябваше да намеря начин да я спра.

— Не мисля, че си могъл, Ейдриън. Тя е била решена с цената на всичко да открие сестра си.

Поколебах се, почти боейки се да произнеса следващите думи.

— Аз я намерих. Намерих Олив и разбрах защо е избягала. Но… ами историята няма изцяло щастлив край.

Соня не настоя за подробности.

— Не съм сигурна, че трябва да й го кажа.

— Да й го кажеш?

— Да. Това е част от причината да искам да говоря с теб. Тъй като Нина не реагира при личен контакт, аз се опитах да я достига в сън, създаден от магията на духа. Отначало не се получи. После успях… донякъде. Ще ти покажа.

Тя замълча и насочи поглед към една поляна в градината. След няколко минути на напрегнато съсредоточаване се появи голям четириъгълен каменен блок. В него бе издълбан малък отвор, запречен от решетки. Аз приближих, надникнах вътре и ахнах смаяно. Нина седеше на пода в малката каменна килия, обгърната от сенки.

— Нина! — възкликнах.

Тя се взираше невиждащо в каменната стена, мълчалива, с безизразно лице.

— Нина? Чуваш ли ме?

Соня приближи и застана до мен.

— Мисля, че те чува, но не смятам, че е способна да отговори.

Посочих малката каменна клетка.

— А това откъде се взе?

— Това е съзнанието й — отвърна Соня. — Така се вижда тя: пленница. Но честно? Фактът, че се появява по този начин, е доста обещаващ. Преди у нея нямаше достатъчно будно съзнание, за да формира какъвто и да било образ. Надявам се, че с времето тя ще постигне по-голям напредък, затова се опитвам да говоря с нея или лично, или в сънищата. Помислих, че ти би желал да знаеш, в случай че също искаш да я посетиш.

— Искам — отвърнах аз, все още неуспял да се окопитя докрай от шока да я видя в това състояние. Дори когато беше затворена и измъчвана, съзнанието на Сидни бе достатъчно будно и бистро, за да се свържа с нея в сън, създаден с магията на духа. Колко ли бе увреден мозъкът на Нина, за да изпадне в това състояние?

Това ли бе опасността, която ме дебнеше, задето продължавах да използвам магията на духа?

— Мисля, че е добре различни хора да разговарят с нея — рече Соня предпазливо. — Но смятам, че е за предпочитане да се избягват определени теми, преди тя да се възстанови. Например, когато краят не е изцяло щастлив.

Нямаше нужда да се впуска в подробности, за да разбера. Да узнае истината — че Олив е мъртва — вероятно нямаше да помогне на Нина да се възстанови по-бързо. Кимнах и приближих отново към малкия прозорец на каменната килия.

— Радвам се да те видя отново, Нина. Имам да ти казвам толкова много неща. И повечето са за Олив. А някои от тях… са наистина невероятни. — Усмихнах се, като си припомних Деклан. — Ти определено ще искаш да ги чуеш, затова трябва да се върнеш по-бързо при нас.

Нямаше нито отговор, нито промяна на изражението й дори при споменаването на името на Олив.

— Ще отнеме време — рече Соня и нежно докосна ръката ми. — Но всичко това помага.

— Благодаря ти, че ме осведоми за нея — казах аз. Когато погледът ми се отклони отново към Соня, изведнъж ме осени прозрението, че тя вероятно ще бъде много заинтригувана от новината за Деклан. Не бях сигурен, но имах смътното подозрение, че начинът, по който духът бе пропит в него, бе точно това постижение, което тя се опитваше да повтори във ваксината си. Ако можеше да види Деклан, навярно щеше да постигне забележителен прогрес — ала тъкмо това Олив се опитваше да избегне. Тъкмо заради това бе умряла.

— Какво има? — попита Соня, усетила изпитателния ми поглед.

— Нищо — усмихнах се унило. — Нищо. Просто напоследък стават толкова много неща.

— Мога да си представя и затова няма да те задържам. Просто исках да видиш напредъка на Нина и да опиташ да говориш с нея.

— Благодаря. — Прегърнах за кратко Соня. — Ще продължа да я навестявам. Съобщи ми, когато се събуди в реалния свят.

Магическият сън се разсея и аз се върнах в нормалния сън. За моя изненада, спах почти до обяд. След като се събудих в дома на Хауи, ме очакваше поредната порция вредна храна. Никога в живота си не съм копнял толкова много за една салата. Узнах от Маркъс, че Сабрина му е изпратила есемес с последните сведения от лагера на Воините. Всички били вътре и в безопасност и засега никой не се бе усъмнил в прикритието им.

Новините ми помогнаха да дочакам по-спокойно вечерта, когато една непозната кола спря отвън през безопасната къща. Видях, че Маркъс застана нащрек, но аз разпознах Нийл зад волана.

— Джаки Теруилиджър ме изпрати да те взема — обясни той, когато влезе в хижата. — По-рано й помогнах да се отърве от алхимиците, които наблюдават къщата й. В момента подготвя нещата за Алисия.

При споменаването на името на Алисия лицето му помрачня. Тя оказваше подобен ефект върху хората.

— Малко съм изненадан, че имам „късмета“ да присъствам на разпита й — додаде той. — Но тъй като Еди е на мисия, а Роуз и Дмитрий се занимават с нещо мистериозно в дома на Кларънс, аз се оказах единственият свободен пазител наоколо.

— Ти говори ли с Роуз и Дмитрий? — попитах нехайно.

— Видях ги — отвърна Нийл. — Както и майка ти. Отбих се тази сутрин. Между другото, онова малко сладко приятелче, за което майка ти се грижи. Той ли е причината Роуз и Дмитрий да се навъртат наоколо? Останах с впечатлението, че Роуз наистина много би искала да дойде с мен.

Поколебах се. Нийл все още не знаеше, че е станал баща — нито че момичето, което обичаше, е мъртво. Това беше огромна, изгаряща тайна, която той заслужаваше да узнае, но отново си казах, че моментът не е подходящ. Със сигурност нямаше да му го съобщя пред Маркъс. А и не ми се струваше правилно да го спомена „между другото“, на път за мястото, където щяхме да разпитваме Алисия.

— Това е дълга история — отвърнах кратко. — По-късно ще ти обясня.

— Добре — кимна Нийл. Пазителите са свикнали с тайните и с това, да знаят само най-необходимото. Прие го спокойно, при все че не подозираше колко силно го засяга тази тайна.

Казах на Маркъс да ме уведоми веднага щом научи нещо за развоя на мисията на Сидни и Еди в лагера на Воините. След като се запасихме с още няколко пакетчета снакс от кухнята на Хауи — макар че вече ми се гадеше от тях — двамата с Нийл се отправихме към цивилизацията на Палм Спрингс. По пътя той спомена, че е чул, че Нина е болна, и отново ми се наложи да внимавам да не изтърва нещо повече относно моето участие в случилото се с нея. Естествено, Нийл искаше да узнае дали съм се сдобил с някакви новини за Олив, имайки предвид състоянието на сестра й. За пореден път бях уклончив — казах му, че не съм успял да достигна до Олив, при все че мразех да го лъжа. По лицето му се изписа разочарование и аз осъзнах, че ще ми е много трудно да му кажа истината — поне за Олив.

Много скоро научих от него, че отиваме в дома на Мод, водачката на стелата. Тя не само че не беше обект на следене от страна на алхимиците, но имала в къщата си истинска тъмница. Или поне това ми съобщи Инес, когато пристигнахме.

Мод, която я чу, завъртя очи.

— Не е тъмница, Инес, а винена изба.

Стояхме в дневната на Мод и чакахме да дойдат останалите вещици от сборището.

В отговор Инес изсумтя.

— Намира се под земята и има каменни стени — тросна се тя. — И няма рафтове за винени бутилки.

— Още не съм ги монтирала — обясни Мод.

— Наричам помещението такова, каквото го виждам — не се даваше старата заядливка.

Джаки приближи към нас.

— Е, въпреки всичко, в момента мястото е невероятно полезно. Подземните помещения отлично задържат магията. Можем да създадем магически кръг, за да попречим на Алисия да сътвори някакво зло, а след това ти ще й въздействаш със своята магия, Ейдриън.

Към нас се присъединиха още няколко вещици, с което броят им нарасна на четиринайсет. Според Джаки в магическото изкуство съществували определен набор свещени числа, но за да се изгради по-добра защита срещу Алисия, кръгът трябвало да се състои от тринайсет вещици и от още една, която да направи заклинанието. След три дни в неподвижно състояние, силите на Алисия навярно бяха отслабнали, ала тъй като няколко пъти тя ни бе изненадвала, никой не искаше да рискува.

След като всички бяхме налице, се запътихме към мазето. Там заварих Алисия, замръзнала в същата стойка, както в тренировъчната зала в школата на Улф. Бях съгласен с Инес.

— Наистина прилича на тъмница — промърморих към нея. — Кой използва толкова тъмен камък за винен килер? Очаквах по-скоро нещо в тоскански стил.

— Абсолютно, нали? — прошепна ми тя в отговор.

Тринайсетте вещици се уловиха за ръцете и оформиха защитен кръг около Алисия, повтаряйки заклинания, които вероятно заключваха цялата човешка магия вътре в него. Мод, застанала в кръга, отделно от останалите, използва същите билки и заклинания, както когато освободи Еди в школата на Улф. Втренчен в Алисия, застинала в неудобната отбранителна поза, противно на волята си, не можех да не споделя първоначалната неохота на вещиците да я освободят. Тя се бе опитала да убие Сидни, да открадне силата на Джаки и бе оставила в кома наставницата си, сестрата на Джаки. Освен това беше отвлякла Джил и я бе предала на Воините — само за да си отмъсти на Сидни. Алисия наистина заслужаваше завинаги да остане омагьосана статуя.

Но тогава никога нямаше да получим отговорите, от които се нуждаехме.

Мод завърши магията, излезе от кръга и застана до Нийл и мен. Ние наблюдавахме как Алисия отново оживява, краката й се огънаха, когато мускулите й внезапно трябваше да се научат да функционират. И при все че рухна на пода, чертите й се изкривиха в злобна гримаса и тя вдигна ръката си, от която избухнаха ярки светкавици. Те се удариха в невидимата стена, образувана от тринайсетте, и угаснаха като безобидни фойерверки.

— Не можете да ме държите завинаги! — изкрещя тя. — Веднага щом се освободя, ще ви накарам да си платите!

Наведох се към Мод, като снижих гласа си.

— Тя има право. Какво ще стане с нея?

— Не се тревожи — промърмори ми в отговор вещицата. — Както вие, мороите, имате собствени затвори, така и ние имаме наши. — Прокашля се и пристъпи напред, оставайки извън кръга, но в полезрението на Алисия. — Какво ще стане с теб сега, зависи от това, доколко ще ни сътрудничиш, Алисия. След като бъдеш осъдена за престъпленията си, можем да направим живота ти удобен — или много неприятен.

Алисия изрази мнението си въпроса, като изпрати огнена топка към Мод. Тя също бе погълната и аз си помислих, че злодейката би трябвало да се смята за късметлийка, че невидимата стена не връщаше огнените й оръжия обратно към нея.

Мод скръсти ръце и изгледа твърдо Алисия.

— Ние разбрахме, че имаш дял в изчезването на младо момиче от мороите. Кажи ни къде си я отвела.

За миг Алисия изглеждаше изненадана от въпроса, докато не ме забеляза да стоя отстрани до кръга.

— Къде е Сидни? — изсмя се тя. — Толкова ли я е страх да се изправи отново пред мен?

Не й позволявай да ти говори така — нареди ми леля Татяна.

Използвах малко телекинеза — една от способностите на духа — и накарах ръцете на Алисия внезапно да се прилепят към тялото й, сякаш беше с усмирителна риза. Очите й се разшириха от удивление, когато се опита да ги вдигне и не успя.

— Сидни притежава много повече умения и смелост, отколкото ти някога си сънувала — процедих аз. — Имаш късмет, че не ти се налага отново да се изправиш лице в лице с нея. А сега ни кажи къде си отвела Джил. Знаем, че е при Воините. Къде по-точно?

— Кажи ни и до процеса ще останеш на прилично място, с нужните удобства — додаде Мод. — В противен случай ще те върнем в досегашното ти неподвижно състояние.

— Нужно е нещо повече от заплахи или евтини салонни номера, за да ме принудите да ви кажа къде е тя. — Алисия ми хвърли злобна усмивка. — Може и да сте ме заловили, но Сидни няма да спечели тази битка. Никога няма да видиш онази моройска пикла.

Ако тя нарани Джил… Леля Татяна не довърши заплахата си, а и нямаше нужда. Гневът — подклаждан от бясната ми леля — избухна в мен и трябваше насила да го потуша, тъй като се нуждаех от хладен и спокоен ум.

— Достатъчно игрички — отрязах студено. Освободих ръцете й и пренасочих духа към внушението. — Кажи ни къде е Джил.

Очите на Алисия започнаха да се изцъклят, долната й челюст провисна… и тогава, колкото и да бе невероятно, тя се отърси от внушението. Чертите й отново се втвърдиха.

— Не можеш да ме контролираш толкова лесно — озъби се злата вещица.

— Тя може да е укрепнала силите си с някои магически отвари — каза ми Мод. Джаки бе намекнала за същото — че Алисия може да си е изградила различни магически защити, включително и срещу внушение. — Но това няма да трае вечно. Още няколко дни и всичките й защити ще паднат.

Стиснах зъби и почерпих още от магията на духа.

— Не. Още днес ще получим отговорите. — С възродена магия отново се съсредоточих върху Алисия. — Кажи ни къде е Джил.

Алисия отново доби предизвикателен вид, но този път й беше много по-трудно да ми се противопостави.

— При… при Воините — не издържа тя.

— Знаем това. Кажи ни къде? Къде я държат?

Да се опитвам да я подчиня на внушението, беше все едно да се опитвате да отворите врата, която някой натиска от другата страна. И двамата бяхме впрегнали докрай магическите си умения. Нейната воля, какъвто и вълшебен еликсир да бе погълнала, беше силна, но аз вярвах, че моята мощ ще надделее. Отново увеличих количеството на духа, който циркулираше в мен. Знаех, че човек със средна сила на волята досега щеше да се е огънал пред внушението ми. В съзнанието ми отекнаха предупрежденията на Сидни да не злоупотребявам с използването на духа, но аз ги заглуших. Нуждаехме се от отговори.

— Къде я държат Воините? — настоях властно.

Алисия видимо изнемогваше, по челото й заблестяха капчици пот, докато се бореше срещу моята сила.

— В… в Юта — избъбри накрая. — В Сейнт Джордж. Там имат база. Но никога няма да стигнеш до нея! Никога няма да проникнеш там!

— Защо? — притиснах я по-силно с внушението. — Защо?

— Твърде… много… препятствия — пророни тя, бледа и трепереща.

— Кажи ми всичко — наредих.

Но тя продължи да упорства и аз бях готов да я атакувам с още по-силно внушение. Още една вълна на духа и аз бях сигурен, че ще я сваля на колене, умоляваща ме да ми каже всичко, което знае.

Направи го! — заповяда леля Татяна. — Накарай я да си плати! Направи я своя робиня!

Бях готов да го сторя… но тогава, неочаквано, пред очите ми изплува картина от съня през изминалата нощ, в който се срещнахме със Соня. Или по-точно видях образа на Нина в каменната й килия. Припомних си думите на Соня за ужасяващите последствия и белези, които оставя прекомерното използване на духа. Припомних си и обещанието към Сидни да внимавам и да контролирам духа.

Сидни не би могла да предвиди това — възрази леля Татяна. — Ти си по-силен от Нина. Ти няма да свършиш като нея.

Не — отвърнах на призрачния глас. — Няма да рискувам. Няма да наруша думата, дадена на Сидни.

С огромна неохота освободих внушението и духа, насочени към Алисия. Тя се свлече на пода, този път от психическо изтощение.

— Това е достатъчно за нас, за да продължим — казах. — Можем да намерим това място в Сейнт Джордж.

Дали с помощта на сведенията от разузнаването на Сидни, дали с тази на алхимиците, които ще отстъпят и ще ни помогнат, или със съдействието на Сабрина, сега нямаше да е трудно да намерим тази база. Щеше ми се да узная повече за „препятствията“ в онова място, но нямах намерение да прегоря и превъртя, а и Алисия навярно имаше предвид откачените Воини и техните оръжия. Пазителите щяха да се справят с тях. И преди го бяха правили.

— Искаш ли да узнаеш още нещо от нея, преди отново да я замразим? — попита Мод.

Очите на Алисия се разшириха.

— Но ти каза, че ако ви сътруднича, няма да ме замразите!

— Това не може да се нарече сътрудничество — заяви Мод студено.

Поклатих глава.

— Това би трябвало да е достатъчно. Ако се нуждаем от повече, ще ви уведомим.

— Не! — извика Алисия. Върху дланите й се появиха огнени топки и тя започна безуспешно да ги мята срещу невидимата бариера. — Няма отново да се озова в онова състояние! Не искам! Не можете…

Но застаналата до мен Мод вече изричаше заклинанието и минута по-късно Алисия отново се превърна в статуя — този път позата й, докато запращаше огнените топки, беше още по-нелепа от предишната. Вещиците разпуснаха кръга и Джаки дойде да поговори с мен.

— Сигурен ли си, че получи от нея всичко, което ти бе нужно? Усетих, че искаше да я разпиташ още.

— Исках — признах. — Но защитите й бяха много силни. Ще предам информацията за Сейнт Джордж на моите помощници и ще видим какво ще открият.

Джаки кимна.

— Много добре тогава. Аз също ще говоря с Мод. Ако искаш, може да останеш тук, в нейната къща, до следващия етап на плана. Така ще си малко по-близо до действията, а доколкото зная, тя разполага с много повече стаи, отколкото последното място, където си отседнал.

— Надявам се и с повече продукти — додадох. Погледнах към Нийл. — Ти си експерт по сигурността. Мястото безопасно ли е?

— Така смятам — отвърна дампирът след кратък размисъл. — Никой не ни е проследил. Ако тя няма нищо против, аз ще остана, за да те охранявам.

Благодарихме на Мод за гостоприемството й и се отдръпнахме настрани, докато вещиците събираха принадлежностите си. Очевидно Алисия накрая щеше да бъде изправена пред магически съд и отведена в един от техните затвори, но засега щеше да остане във винената изба-тъмница. Двамата с Нийл бяхме настанени в стаите за гости на горния етаж. Изпратих на Маркъс информацията за Сейнт Джордж и най-сетне реших, че е дошло време да съобщя трагичната новина на Нийл, след като, изглежда, двамата щяхме да останем известно време заедно.

— Нийл… — подхванах, когато останахме сами в стаята му, — трябва да поговорим.

— Разбира се — отговори той непринудено. — За Джил ли става дума?

— Всъщност няма нищо общо с нея. — Посочих към леглото. — Може би е по-добре да седнеш.

Нийл се намръщи, леко настръхнал от тона ми.

— Благодаря. Предпочитам да остана прав. Просто ми кажи за какво става дума.

Скръстих ръце, като че ли исках да се защитя от цялата мъка и болка, които щях да причиня. Досега не осъзнавах колко упорито съм се съпротивлявал, за да не им позволя да ме съсипят.

— Нийл, няма лесен начин да се каже това… и аз съжалявам, че точно аз трябва да ти го съобщя… но Олив умря преди две нощи.

Нийл не издаде нито звук, но лицето му пребледня толкова, че се уплаших да не припадне.

— Не — отрони той накрая, след няколко минути на мъчителна тишина. — Не. Това е невъзможно. — Поклати упорито глава. — Не.

— Уби я стригой — продължих. Докато първоначално се мъчех да намеря подходящите думи, сега изведнъж се улових, че те сами извират от устата ми и аз не мога да ги спра. — Тя бе намерила убежище в една дампирска комуна. В Мичиган. Малка група стригои я нападнаха и успяха някак си да преодолеят магическите защити. Ние мислим, че им е помогнал някой човек, като е издърпал сребърните колове. Както и да е, те нахлуха и са заловили Олив, докато е бягала от…

— Почакай — прекъсна ме Нийл. За частица от секундата сломеното му от мъка лице се втвърди и придоби скептично изражение. — Олив не би побягнала, без да се съпротивлява. И определено не от малобройна група стригои. Точно тя щеше да се бори докрай.

Онази ужасяваща мъка ме сграбчи с железните си клещи.

— Тя е бягала, за да защити детето си. Деклан — бебето, за което майка ми се грижи.

В стаята отново се възцари задушаваща тишина, докато се утаяваше тежестта на тези думи. Искаше ми се Сидни да беше тук. Тя щеше да намери по-подходящия начин да обясни необяснимото.

— Олив всъщност не е бягала от стригоите — казах, докато Нийл продължаваше да се взира потресено в мен. — Нийл, бебето, Деклан… твое е. Твоят син. Ти си бащата.

Недоверието се завърна върху лицето на Нийл, ала този път изражението му беше по-скоро изумено, отколкото гневно.

— И двамата знаем, че това не е истина — заяви той. — Затова ли… тя затова ли избяга? Мислила е, че ще я съдя? Всъщност помежду ни не е имало никакви обещания. Аз бях луд по нея, това е истина, но ние бяхме заедно само…

— Веднъж, зная — довърших аз. — Но това е било достатъчно. Някак си нещо се е случило с нея, когато е била възстановена от стригой в дампир, което е позволило тя да зачене от теб. Аз също не вярвах, докато не се вгледах по-внимателно в бебето с моята магия. В него определено се е предал духът, с който е била пропита Олив. Зная, че звучи безумно. Но той е твой син.

Нийл седеше толкова неподвижно, че можеше да мине за статуя. Седнах до него. Напълно разбирах страданието му.

— Нийл, много съжалявам.

— Олив е мъртва — промълви той вцепенено. Вдигна глава към мен и примигна, за да спре напиращите сълзи. — Ако това, което казваш, е вярно — ако по някакъв начин, чрез някаква магия това бебе е мое, тогава защо Олив не ми е казала? Защо е избягала?

— Защото се е страхувала от тази магия — отвърнах аз. — А и се е бояла от това, което ще кажат или направят останалите — мороите и алхимиците. Скрила го е, за да го защити, за да не го смятат за извращение на природата, а аз й обещах да го защитя.

Няколко секунди Нийл се взира невиждащо пред себе си, а после може би думата защита събуди инстинктите му.

— Кой знае? Кой знае за Д-Деклан?

— За истинската му природа? — Посочих към себе си. — Само аз и Сидни. Роуз и Дмитрий знаят, че е на Олив, както и още неколцина обитатели на комуната. Това е всичко. Ние решихме, че ще е по-безопасно за него, ако за съществуването му знаят колкото може по-малко хора. Ако се разчуе, че по някакъв начин, благодарение на възстановяването на Олив, дампирите могат да имат деца… ами това ще е голям шок за мнозина. Някои ще бъдат щастливи, други любопитни. И всички ще искат да узнаят повече за него, а точно това не желаеше Олив.

Нийл остана мълчалив и почти толкова неподвижен, колкото и Алисия.

— Нийл? — повиках го, леко изнервен от вцепененото му състояние на пълен потрес. — Всичко ще бъде наред. Аз ще ти помогна. Ние ще се погрижим да изпълним желанието на Олив, Деклан да има щастлив, нормален живот. След като приключи тази история с Джил, двамата ще се съберете и…

— Не. — Нийл внезапно оживя. Погледна ме остро и при все че изражението му бе сурово, в гласа му прозвуча ужасна тъга. — Аз никога няма да го видя отново.

Загрузка...