Рубинения кръг

Глава 15 Сидни

Калексико се намираше на по-малко от два часа път с кола, което предвещаваше дълго и странно пътуване. Когато бяхме на половината път, Сабрина спря, за да завърже очите ни според изискванията на правилата на Воините. През останалата част от пътуването, тя повтаряше информацията, която ние вече знаехме наизуст, но продължавахме жадно да попиваме, докато се подготвяхме за това необичайно и опасно начинание. Претворявайки на практика философията на дзенбудизма, аз се съсредоточих единствено върху Джил и моята цел, освобождавайки се от всякакви емоции. Особено се стараех да не се тревожа твърде много за Ейдриън. Знаех, че ако си позволя да го направя, ще изгубя кураж и ще се проваля. Вместо това се вслушвах в наставленията и съветите на Сабрина, плод на нейния опит и интуиция, съчетавайки ги с това, което знаех, че трябва да направя. Чувствах се странно спокойна и безстрастна. А сетне приближихме базата на Воините. Сабрина ни предупреди, че сме пристигнали, когато колата намали пред портала. Чух как се спусна стъклото на прозореца.

— Сабрина Удс — каза тя, — водя двама потенциални новобранци.

— Двама, а? — разнесе се дрезгав глас, прозвучал по-скоро развеселено, отколкото обезпокоено.

Сабрина остана напълно невъзмутима.

— Миналата година не съм водила нито един. Предполагам, че наваксвам пропуснатото.

— Отведи ги в предварителната зона — разнесе се отговорът. Прозорецът се вдигна и Сабрина бавно премина. Тежката въздишка на облекчение беше единственият признак, че тя бе много по-притеснена за настоящата мисия, отколкото показваше. Чух хрущенето на гумите по чакъла и след минута колата спря. Сабрина се обърна и отвори вратата откъм шофьора.

— Всички да слязат — нареди.

Поведе ни от колата към място, откъде се чуваха нечии гласове. Тук най-после ни свалиха превръзките. Наоколо се простираше гола пустинна местност, обрасла с редки храсталаци, насред която се виждаха няколко порутени постройки. Напомняше ми на убежището на Улф, само че изглеждаше още по-запуснато. Двама здравеняци, препасани с автомати, си бъбреха дружески пред входа на голяма сграда, при все че когато ни видяха да приближаваме, лицата им добиха сурови изражения. Сабрина повтори това, което бе казала пред портала, като този път добави:

— Те са брат и сестра.

Изглежда, това се хареса на единия от здравеняците.

— В крайна сметка това е семейна организация.

Не това беше първото, което ми идваше на ума, когато си мислех за Воините, но го дарих с усмивка, която се надявах да е достатъчно сурова и хладна. Охраната ни провери за оръжия или следящи устройства. Обискът им бе кратък и слава богу, без ни най-малкия намек за похотливост. Двамата с Еди бяхме оставили мобилните си телефони в дома на Хауи и след като не намериха нищо подозрително, един от пазачите махна към вратата зад гърба му. Сабрина понечи да влезе след нас, но мъжът поклати глава.

— Оттук продължават сами. Ти ще минеш през вратата за зрители от другата страна.

Сабрина ни бе предупредила, че накрая ще ни разделят, затова се опитах да прикрия паниката си, докато тя се сбогуваше непринудено с нас и ни пожелаваше успех. С Еди пристъпихме през вратата, от която се излизаше на отворена прашна арена, подобна на онази, върху която се бях озовала, когато Воините бяха отвлекли Соня. Изглежда, първоначално мястото е било предназначено за бейзболно или футболно игрище, но нещо ми подсказваше, че днес тук нямаше да се играе мач.

Около десетина души се мотаеха по арената. Някои бяха на групи, а други стояха демонстративно настрани и наблюдаваха останалите изпод вежди като потенциални врагове. Едни изглеждаха като обикновени хора, на които можеш да се натъкнеш в търговски център. А на други сякаш на челата им бе написано: „Да, аз искам да се присъединя към група фанатици, които ненавиждат вампирите“. Всички бяха приблизително на нашата възраст, плюс-минус няколко години. Младежите бяха малко повече от момчетата. На трибуните вече се виждаха хора, които заемаха местата си. Зърнах Сабрина и й кимнах бързо, преди отново да насоча вниманието си към Еди.

— Тя каза, че всичко ще започне на разсъмване — казах му. На изток небето вече се багреше в оранжево, а останалата част преливаше в светлопурпурни нюанси. — Всъщност вече е време.

— Съгласен съм с теб — отвърна той, докато зоркият му дампирски поглед оглеждаше бързо всичко наоколо. Дори в обичайни условия Еди имаше вродена склонност да дебне за всевъзможни опасности. А в ситуации като тази, когато толкова много бе заложено на карта, той постоянно беше нащрек.

— Аз просто се надявам, че ще можем да…

Думите ми бяха заглушени от изсвирването на тръба. Всички се извърнахме в посока на звука и видяхме трима мъже в жълти роби със златни шлемове. Аз се вцепених ужасено и си спечелих загрижен поглед от Еди.

— Какво не е наред? — прошепна той. — Искам да кажа, освен очевидното.

— Познавам двама от тях. Магистър Анджелети и магистър Ортега. Те бяха при последния сбор на Воините.

— Не забравяй, че те не могат да те познаят.

Кимнах, но познатите лица ме изнервиха. Очаквах всеки момент някой от тях да посочи към мен и да ме обяви за враг, изпращайки всички тези бъдещи новобранци да ме неутрализират.

Но двамата магистри не ми обърнаха по-голямо внимание, отколкото на всеки един от останалите новобранци. Когато третият мъж — тръбачът — спря да свири, магистър Анджелети заговори. Гласът му бе все така плътен и дълбок, а сивата брада — все така рядка.

— Виждате ли това? — попита и вдигна ръце към изгряващото слънце. — Това е, заради което сме тук, което дава живот на всички нас. Слънцето. Светлината. Ние сме родени в светлина, родени за доброта. Това ми напомня един от любимите ми псалми: Хората се раждат в светлина, за да сияят ярко в доброта. Само злото избуява в нощта. Да го прогоним навеки от света.

Едва не се задавих от смях, слушайки поезия, която навярно бих могла да напиша на десет години. Но докато говореше, лицето на магистър Анджелети преливаше от захлас, а останалите воини кимаха одобрително, сякаш им цитираше Шекспиров сонет.

— Това е естественият ред на нещата — продължи магистър Анджелети. — Тези, които избуяват в мрака, не са част от божествения план. Те са неестествено зло и мисията на нашата армия е да ги унищожим и да спасим човечеството.

Стоящият до него магистър Ортега подхвана на свой ред:

— Всички вие сте тук, защото сте проявили желание да унищожите този мрак и защото вашите поръчители ви смятат достойни да се присъедините към нас. Но не се заблуждавайте: ние сме тези, които решават кой наистина заслужава да служи в редиците ни. Това няма да е лесно. Ще бъдете подложени на изпитания и внимателно оценени и проучени чак до дъното на душата ви. Ако някой от вас се бои или осъзнава, че не може да издържи на това, което предстои, го приканвам да си тръгне още сега.

Той ни огледа изпитателно, докато наоколо цареше тишина. Неколцина от новобранците се размърдаха, но никой не понечи да си тръгне.

— Много добре — прогърмя гласът на магистър Ортега. — Нека изпитанията да започнат!

Ако някога съм се питала за принципните различия между алхимиците и Воините, то сега получих отговор. Въпреки недостатъците си, алхимиците винаги са били привърженици на принципа „Първо мисли, после действай“. А Воините? Не особено.

След като приключиха встъпителните формалности, магистър Ортега даде думата на командира на новобранците, който за мое пълно изумление се оказа Крис Хуарес: братовчедът на Трей. Не го бях виждала, откакто Воините отвлякоха Соня, а Трей не говореше много за семейството си, след като те се отрекоха от него. Трей ги бе опозорил с това, че се срещаше с дампир. Очевидно Крис не бе кривнал от правия път, беше следвал правилата и моралните принципи на Воините и си бе извоювал този уважаван пост. Сега той крачеше важно пред нас, облечен с обикновени джинси и прилепнала тениска, подчертаваща атлетичната му фигура.

— Вие нямаше да бъдете тук, ако не сте изпълнени с желание да избавите света от злото — каза ни той. — А накрая ние ще решим точно колко силно е това желание. Но преди да го сторим, ние трябва да видим дали можете да се защитавате, ако се изправите срещу това зло. Страхувате ли се от болка? Боите ли се да се изцапате? Плашите ли се да направите всичко възможно, за да предпазите човечеството от мрака? — С всеки въпрос гласът му се извисяваше, довеждайки всички присъстващи до неистов възторг. Някои от новобранците, стоящи редом с Еди и мен, закрещяха в отговор. Някакъв тип нададе боен рев, спечелвайки си одобрението на публиката. Колкото до мен, аз с все сили се опитвах да изразя вълнение и интерес, потискайки шока и отвращението, които изпитвах.

Докато Крис говореше, негови събратя от Воините разполагаха на арената странна колекция от предмети: дървени кутии, метални кенове, кофи и блокчета сгуробетон. Зачудих се дали не са някакви препятствия, които трябва да преодоляваме. Когато свършиха, те дойдоха при нас и ни раздадоха по едно дървено сърце, висящо на шнур. Върху моето бе изписано измисленото ми име Фиона Грей. Еди, подвизаващ се с името Фред Грей, също получи едно.

— Това символизира вашето сърце — вашия живот — рече Крие. — Сега ние трябва да узнаем кой го желае най-силно — кой е готов на всичко, за да победи. Дами, моля отстъпете назад и заемете местата си ето там. — Посочи към един сектор на трибуните. — А вие, господа, застанете където желаете.

Двамата с Еди се извърнахме един към друг и се спогледахме, преди да се разделим.

— Късмет — пожелах му.

— Късметът тук няма да помогне — промърмори той. Усмихнах се и седнах до едно нацупено момиче, с около една глава по-високо от мен и почти толкова мускулесто като Крис. Имаше около трийсетина младежи новобранци, които се разпръснаха по арената, заемайки позиции, които според тях бяха стратегически. Някои се изправиха върху щайги, други си избираха предмети, които биха могли да използват като оръжие — като например блокчетата сгуробетон. Еди зае позиция, изгодна за нападение и осигуряваща му свободно пространство.

— През следващия един час — обяви Крис — вашата задача е да съберете колкото се може повече от сърцата на противниците си, с всички възможни средства. Всичко на тази арена се смята за честна игра и е позволено. Всяка тактика е честна игра — макар че ви молим да не се опитвате да убиете някой от съперниците си. Шестима от вас, които след изтичането на този час са събрали най-много сърца, ще продължат нататък. Във всеки момент, когато почувствате, че нямате повече сили, просто отидете на онази пейка — той посочи към друг сектор от трибуните, където стоеше един мъж с червена шапка — и поставете двете си длани върху нея. Това ще означава, че напускате състезанието, и Барт ще ви окаже първа помощ.

Барт, в карирана риза и скъсани дънки, не ми приличаше на човек с медицинско образование, но понякога външният вид лъже.

Стомахът ми се сви на топка, когато Крис попита дали има въпроси и се увери, че всички са готови. Сабрина ни бе предупредила, че ще има някакво физическо съревнование, но не знаеше подробностите. Всяка година ги променяли, за да не могат поръчителите да предупредят своите подопечни. Очевидно Воините искаха състезанието да бъде справедливо, което ми се струваше твърде иронично, имайки предвид упоеното и изнемощяло състояние на Соня, когато я доведоха за показната й екзекуция.

Крис вдигна ръка, обявявайки началото, и въздухът се изпълни с напрегната тишина. Еди се наведе напред, в бойна готовност, със зорък поглед и опънато като струна тяло.

— Старт! — извика Крие и рязко свали ръка.

Последва истински хаос.

Младежите се нахвърлиха един срещу друг като глутница кучета, борещи се за кокал. Някои се блъскаха с цяло тяло, опитвайки се да повалят противника си и да вземат дървеното му сърце. Други избраха по-дивашки подход — хвърляха блокчета сгуробетон и използваха най-различни отломки като оръжие. Моето внимание беше приковано върху Еди, който възприе по-спокойна тактика, като изчакваше някой да го приближи. Силата му не беше явна и мнозина решиха, че е лесна плячка. Но много скоро осъзнаха грешката си, когато той започна да ги разпердушинва един по един, поваляйки ги с точни удари и ритници, а след това събираше дървените им сърца. Загубата на сърце не означаваше, че излизаш от състезанието. Ако можеш да си върнеш сърцето — или просто да отнемеш сърца от повече противници в края на часа — всичко беше наред. Някои от тези, чиито сърца Еди бе прибрал, се опитаха да си ги върнат. Други просто се насочиха към видимо по-слабите противници.

Моето истинско сърце — в гърдите ми — туптеше глухо, докато наблюдавах Еди. За мен бе важно той да остане в състезанието. И двамата трябваше да останем. Но засега, изглежда, нямаше причина за тревога. Той явно бе по-бърз и силен от повечето състезатели на арената, а освен това бе опитен и кален боец. Другите, макар и силни, нямаха реални умения и обучение и разчитаха само на груба сила — което в някои случаи се оказа доста ефективно. Видях един тип, който стовари дървената дъска върху коляното на съперника си, който извика и се сгърчи от болка, докато се строполяваше на земята.

Нападателят изскубна сърцето на победата, пренебрегвайки молбите на противника си да му помогне и да го заведе при Барт, за да получи първа помощ. В този момент Еди минаваше покрай тях и се спря, за да помогне на падналия да стигне до пейката.

Друг състезател — този, който в началото нададе дивашкия боен вик — не се церемонеше и доста бързо се справяше с противниците си. Мускулите му се издуваха гротескно, което ме караше да се питам дали не се бе натъпкал със стероиди, или просто не излизаше от фитнеса. Очевидно си бе спечелил фенове сред публиката, защото те крещяха името му всеки път, когато се сдобиеше с ново сърце.

— Калеб! Калеб! Давай, Калеб!

Калеб дари феновете си със злобна усмивка, докато вилнееше из арената, оглеждайки се за нова жертва. При все че бе достатъчно силен и нямаше нужда от допълнителна помощ, понякога прибягваше до блокчета сгуробетон. Аз не бях единствената, която ахна ужасено, когато той стовари едно блокче върху главата на друг състезател, който рухна на арената. Калеб забърса трите сърца на жертвата си и продължи към следващата. Барт лично дойде, за да извлече пострадалия на безопасно място към трибуните, а аз успях да си поема дъх чак след като видях нещастникът да повдига немощно ръката си.

Други двама, които бяха дошли заедно, също като Еди и мен, действаха като екип, за да победят враговете си, като си поделяха спечелените сърца. Това беше умна стратегия и аз съжалявах, че двамата с Еди не можехме да се възползваме от нея. Воините се придържаха към някои доста остарели стереотипи за мъжете и жените. Макар че имаше жени състезателки, Сабрина ни бе обяснила, че Воините често държали жените по-далече от фронтовата линия и им възлагали по-леки задачи. Не бях сигурна дали би трябвало да аплодирам Воините, задето показват известна загриженост, или да се чувствам засегната, че не смятат жените за равностойни на мъжете по кръвожадна жестокост.

Към края на определения час половината от състезателите бяха извън строя и получаваха първа медицинска помощ от Барт. Неколцина от новобранците явно имаха надмощие: особено Еди, Калеб и двамата, които се състезаваха в екип. Останалите се опитваха да се преборят един с друг или с някой от лидерите. Крис изкрещя, че остават пет минути и един тип, осъзнал отчаяно, че всеки момент ще изгуби, се втурна безразсъдно към Калеб с надеждата да спечели наведнъж голям брой сърца. Калеб го отпъди, сякаш беше муха, и когато нещастникът падна на земята, започна да го рита, въпреки молбите му да спре.

— Просто ги вземи! Просто ги вземи!

Той трескаво се опитваше да изхлузи сърцата през глава и да му ги даде, докато Калеб продължаваше да го рита. От стомаха към гърлото ми се надигна горчива жлъч и всеки миг щях да повърна, но слава богу, Калеб най-сетне го остави на мира. Отдалечи се и втренченият му поглед попадна върху Еди, но за щастие, точно тогава Крис обяви края на състезанието. Всички се наведоха напред, нетърпеливи да узнаят резултатите.

Както се очакваше, Калеб и Еди имаха най-много сърца, следвани от други трима претенденти, на които не бях обърнала особено внимание. Двамата, които се състезаваха заедно, заеха шестото място. Аз се зачудих дали Воините ще обявят седем победители, но след кратко съвещание между магистрите Крис оповести само един от тях за победител. Поздрави другия, като го окуражи следващата година да опита отново. Аз не бях забелязала този, който победи — Уейн — да прави нещо по-различно в боя от другаря си. Но Уейн беше по-едър и мускулест. Нещо ми подсказваше, че Воините наблягат на физическите дадености, предполагайки, че този, който изглежда по-як, наистина ще бъде по-силен.

Това не вещаеше нищо добро за мен, защото, когато извикаха момичетата — тринайсет на брой — стана ясно, че аз съм най-дребната и най-малко мускулестата. Положението се влоши, когато Крис съобщи, че само две от нас ще продължат напред — тези, които за един час съберат най-много сърца. След този анонс, с Еди си разменихме кратки погледи. Две момичета? Това не беше много окуражаващо за мен, както и за успеха на плана ни, имайки предвид, че за нас беше жизненоважно аз, а не толкова Еди, да остана тук, за да открия нужната информация за местонахождението на Джил. Той ми се усмихна напрегнато и ми кимна окуражаващо, като че ли искаше да каже: „Е, в такъв случай се постарай да събереш повече сърца“.

Супер, няма що. Никакъв проблем.

Наблюдаването на съревнованието между младежите ни бе дало известна представа коя е най-добрата стратегия. Ние се разположихме на арената и болшинството момичета тутакси се хвърлиха към потенциалните оръжия. Забелязах, че няколко от тях ме измериха с погледи, преценявайки ме като най-дребната и вероятно най-малката заплаха, и аз се подготвих за отбрана. В известно отношение това беше добре дошло за мен, тъй като тъкмо тази стратегия бях усвоявала най-вече по време на обучението си при Улф. Но защитата нямаше да ми спечели сърца. По природа не бях склонна към насилие и грубости. Нападението беше втора природа на Еди и на него му беше много по-лесно да се вживее в тази роля.

Крис даде начало на състезанието и отново избухна хаос. Две момичета тутакси се насочиха към мен. Кръвта забуча в ушите ми, но аз, с хладна съсредоточеност, заех позиция, както ме беше учил Улф. Оставах извън обсега им, отбягвайки ловко грубите им и често тромави атаки. Те, изглежда, се стъписаха, когато установиха, че не съм толкова лесна жертва, и накрая смениха тактиката си. С животинско ръмжене се нахвърлиха една срещу друга и паднаха в прахта, превръщайки се в кълбо от сплетени коси и мятащи се ръце и крака. Едната излезе победител в тази схватка и стиснала сърцето на сразената си противничка, се нахвърли към мен. Аз най-сетне си позволих да вляза в бой и я смаях с удар, който я отпрати назад. Тя се препъна и се олюля, докато магическата сила, с която бях пропита, се надигаше на мощни вълни в мен. Отначало ме изпълни предишното странно усещане, че силата едновременно е част и не е част от мен, но много скоро улових ритъма й. След още няколко неуспешни атаки момичето се предаде и ми връчи дървеното си сърце.

Озърнах се неуверено, опитвайки се да преценя следващия си ход. Знаех, че просто трябва да нападна някоя от съперничките си, но за мен това все още беше странно и непривично. Играеш роля, Сидни — казах си. — Вживей се. Не се чувствай зле — не забравяй какви са тези хора. Какво може да причинят на Джил.

Бях избавена от избора на следващата си жертва, когато друго момиче реши, че победата ми преди малко е чиста случайност. Разигра се подобна сцена като миналия път и аз отново се впуснах в играта на самоотбрана. Най-добрата битка е избягнатата битка — винаги повтаряше Улф. Увлякох врага си в оживено преследване и когато тя най-после загуби търпение и скочи към мен, успях да я препъна и тя се просна на земята. При падането изкълчи глезена си и аз взех сърцето й почти без никаква съпротива. Беше ясно, че претендентката е извън строя, и при все че се почувствах малко виновна заради това, в същото време изпитах облекчение, че раната й не е сериозна и момичето бързо ще се възстанови. Съдейки по виковете наоколо, другите не бяха такива късметлийки.

Вече имах три сърца и бях доста горда от себе си. Ала един бърз поглед към Еди, седнал до останалите младежи победители, красноречиво ми подсказа, че не бива да се чувствам толкова самоуверена. Той отчаяно жестикулираше към мен и посланието му беше съвсем красноречиво: размърдай се! Моята отбранителна тактика засега ме бе опазила, ала не ми бе извоювала сърца. Един бърз оглед ми показа, че останалите имат повече сърца от мен, ала преди да избера нов план за действие, решението бе взето вместо мен.

Якото и мускулесто момиче, което преди началото на изпитанието седеше до мен, връхлетя отгоре ми с пълната си мощ. При сблъсъка и двете паднахме на земята. Юмрукът й се сключи около шнура със сърцето на шията ми и тя го дръпна с такава сила, че едва не ме удуши. Магическата сила изригна в мен и с един здрав тласък аз я избутах и скочих на крака. Тя също се изправи и ме изгледа замислено, явно изненадана от силата, скрита зад не особено внушителната ми външност. Крис извика, предупреждавайки ни, че остават пет минути. Аз се стегнах, предугаждайки нападението на високото момиче, което идваше към мен, но изведнъж тя сви бързо рамене, обърна се и се насочи към някой друг. Отне ми само миг да разбера защо. Тя определено имаше повече сърца от всички нас. И тъй като наближаваше краят на изпитанието, не желаеше да рискува да ги изгуби, нападайки противничка, която я бе изненадала с демонстрация на голяма сила. Предпочиташе да заложи на сигурно и да изчака времето да изтече. Няколко други момичета се съревноваваха за второто място и сега станаха по-агресивни в атаките си.

А аз? Аз несъмнено заемах трето място — само дето нямаше трето място.

Срещнах отново очите на Еди и този път видях в тях истинска загриженост. Тогава погледът ми се плъзна към този, който седеше до него на трибуните: Калеб, самодоволен и уверен в своята недосегаемост. Без да се замисля повторно, аз приближих с широки крачки към него и го дръпнах за ризата. Магическата сила се надигна като мощна вълна в мен, превръщайки ме в негов почти равностоен съперник, което би било немислимо при нормални обстоятелства. А и тъй като го бях изненадала, това ми осигуряваше допълнително предимство. Светнах му един юмрук, който би накарал Улф да се гордее с мен, а след това го ритнах здравата в коляното. Не му счупих нищо, но Калеб се пльосна на земята. Бързо дръпнах шнура със сърцата му и ловко отскочих настрани, когато той размаха мощния си юмрук към мен и изрева като разлютен звяр. Еди скочи, готов да ме защити, но в този миг Крис обяви край на битките.

Забърза към нас, смръщил вежди заради необичайното ми поведение.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — гневно попита той.

— Печеля — отвърнах невъзмутимо. Подадох му моите три сърца заедно с купчината, които бях откраднала от Калеб. — Ти каза, че победителките сред момичетата ще бъдат избрани от тези, които в продължение на един час съберат най-много сърца. Това съм аз.

Крие се изчерви, оказал се заложник на собствените си думи.

— Да, но…

— Освен това каза, че всяка тактика е честна игра.

— Но…

— И — продължих тържествуващо — ти попита дали сме готови на всичко в борбата си срещу злото. Аз съм. Дори това да означава да се изправя срещу някой по-голям и силен — което онези вампири несъмнено ще бъдат. — Махнах пренебрежително с ръка към останалите участнички, които ни зяпаха с увиснали ченета. — Какъв е смисълът да се бия с тях?

Наоколо надвисна смаяна тишина, последвана след миг от взрив от смях. Магистър Анджелети се спускаше от трибуните към нас, като внимаваше да не се спъне в дългата си златна роба. Лицето му искреше от жизнерадостно веселие.

— Тя има право, Хуарес. Момичето те надхитри и според мен, ако тя може да направи това — и да победи нашия безспорен победител сред младежите — значи, е заслужила място в редиците ни.

Калеб почервеня като домат.

— Аз не й отвърнах с пълна сила. Та тя е само едно момиче.

Магистър Анджелети му махна да замълчи.

— Отпусни се. Ти пак можеш да останеш. Това момиче — как се казваш?

— Фиона, сър. Фиона Грей.

— Фиона Грей може да заеме едно от местата при жените. Струва ми се, че другото се полага на онази млада дама там. — Магистър Анджелети кимна към високото момиче, което игра на сигурно и изчака времето да изтече. Казваше се Тара и при все че явно не беше във възторг да ме види победител, не възрази, след като получаваше място в редиците на Воините. За разлика от нея момичето, което трябваше да бъде на второ място, избълва по мой адрес цял поток от ругатни. Това изглежда, развесели висшестоящите Воини, но те не отстъпиха от решението си. Тя и останалите победени бяха изпроводени от арената.

Ние, победителите, бяхме поканени на угощение в наша чест в едно помещение, явно служещо за столова на базата. Седмина от нас бяхме настанени на една маса, а по-калените и опитни Воини заеха останалите. Лично аз бих предпочела да взема душ, но поне имах възможност отново да седна до Еди. Двамата се хилехме доволно и кимахме над чиниите си с печени ребърца, докато останалите си спомняха най-важните моменти в отминалите състезания и се перчеха как напълно ще „изтребим“ истинските вампири. Голяма част от останалите изглеждаха доста впечатлени от това, което бях направила с Калеб, и доста се посмяха на хитрината ми. Той обаче явно не споделяше всеобщото веселие. По време на пиршеството понякога мяташе кръвнишки погледи към мен и Еди и аз се надявах, че скоро няма да ми се наложи да съжалявам за своето спасение на арената в последната минута.

След обяда Воините решиха, че достатъчно са изпитали склонността ни към жестокост — поне засега — и че е време да разберат какви са особеностите на характерите ни. Викаха ни един по един, за да поговорим с висшите магистри и да си изберем група от Воини, в която да ни зачислят. Призоваваха ни по азбучен ред, което означаваше, че аз трябваше да отида преди Еди и той нямаше възможност да ме предупреди какво ми предстои. Но тази част от изпита много малко се променяла през годините и Сабрина ни бе запознала накратко какво да очакваме: най-вече разпит, по време на който трябва да потвърдим колко много мразим вампирите.

Обаче не очаквах колко много този разпит ще ми напомни за поправителния център.

След като ме настаниха пред съвета на висшите магистри, състоящ се само от мъже, те насочиха вниманието ми към голям екран, висящ на стената. Върху него се появи снимка на щастливи, обикновени наглед морои.

— Какво виждаш? — попита магистър Анджелети.

Сърцето ми се качи в гърлото и аз внезапно се озовах отново в подземния затвор, привързана към стола; хубавото, но жестоко лице на Шеридан е надвесено над мен, а безмилостните й очи се взират в моите.

Какво виждаш, Сидни? Морои, госпожо.

Грешка. Виждаш дяволски изчадия. Не зная. Може би са. Трябва да зная нещо повече за тези конкретни морои.

Не е нужно да знаеш нищо, с изключение на това, което ти казах. Те са дяволски изчадия.

А след това ме изтезаваше, потапяйки ръката ми в киселинен разтвор, който имах чувството, че изгаря плътта ми, принуждавайки ме да понасям ужасяваща болка, докато накрая не се съглася с нея и не повторя, че всички морои са дяволски изчадия. Споменът беше толкова ярък, толкова жив, че докато седях тук пред Воините, по кожата ми сякаш полазиха мравки. Имах чувството, че стените на стаята се затварят около мен, превръщайки я в тясната килия в поправителния център, където ме държаха заключена. За миг се изплаших, че ще припадна пред тях.

— Фиона? — подкани ме магистър Анджелети и наклони глава към мен. Въпреки суровото изражение на лицето му, в гласа му прозвучаха снизходителни нотки, сякаш мислеше, че съм се изплашила от присъствието им. — Какво виждаш?

Преглътнах, отново парализирана от страха на миналото. Продължавах да седя безмълвно, а останалите Воини започнаха да ме гледат с любопитство. Това е игра — Сидни! — казах си отчаяно. — Ти го направи тогава, можеш да го направиш и сега. Това не е поправителният център. Ти не си затворена в подземен затвор, а на карта е заложен животът на Джил.

Джил.

Мисълта за Джил и споменът за ведрото й невинно лице ме върнаха към живот. Примигнах и се съсредоточих върху екрана.

— Въплъщение на злото, сър — изрекох. — Виждам дяволски изчадия, които не са част от естествения порядък.

И се започна. Аз отговарях, както ме бе научила Сабрина, макар да не се нуждаех от инструкции. Просто трябваше да отговарям така, както в поправителния център. Рецитирах измислената от нас история за това, как през една нощ двамата с брат ми Фред сме били нападнати от стригой и едва сме се спасили. Обясних как сме се опитали да разкажем всичко на властите, но никой не ни е повярвал. Разбрали сме истината за злото, с което се бяхме сблъскали, и сме прекарали следващите няколко години в търсене на помощ, докато накрая не сме срещнали Сабрина, от която сме узнали за мисията на Воините.

Когато интервюто свърши, Воините ми се усмихнаха ободряващо, доволни от отговорите ми. Аз също им се усмихнах, но в душата ми цареше пълен смут. Едва се удържах да не треперя или да не се отдам на спомени за онзи ужасен период от живота ми. Когато излязох в приемната, където чакаха останалите новобранци, кимнах окуражително на Еди и се отпуснах върху един стол, доволна, че изглежда, никой нямаше желание да разговаря с мен. Имах възможност да поседя известно време на спокойствие, да успокоя дишането си и да се отърся от спомените. Еди се върна след малко, раздразнен от въпросите им, но като цяло по-спокоен.

— Пълни откачалки — промърмори в ухото ми, заради околните залепил усмивка на лицето си. — Придържах се към историята и те я приеха много добре.

— И при мен беше същото — отвърнах, завиждайки му колко лесно е било за него. Той не носеше този товар, който тегнеше върху мен.

Когато всички бяха разпитани, стана време за вечеря и поредното угощение в столовата. Докато се хранехме, магистър Ортега изрецитира един псалм и изнесе дълга проповед за славата на човешкия род и светлината и каква страхотна работа вършим всички ние, като се сражаваме на страната на доброто. Беше вариант на това, което бях чувала при алхимиците, още преди да ме затворят в поправителния център. Запитах се дали някога ще се освободя от групи хора, опитващи се да ми наложат своята вяра и възгледи. За щастие, след това ни предоставиха малко свободно време и Сабрина дойде да поговори с нас в един ъгъл на залата. Другите поръчители също се срещнаха със своите подопечни, така че никой нищо не заподозря.

— Справихте ли се на интервюто? — попита тя тихо. Ние кимнахме и тя ми се усмихна накриво. — Много як номер извъртя на Калеб.

— Реших, че ще оценят дързостта и съобразителността ми — отвърнах аз.

— И да, и не — рече Сабрина. — Подобно предизвикателство може да ти спечели няколко точки, но тук има и такива, на които не им се нрави някой да нарушава правилата.

— Звучи познато — промърморих, замислена за алхимиците.

— Какво ще стане сега? — поинтересува се Еди.

Сабрина се огледа и сви рамене.

— Тази вечер — нищо. Има отделни общежития за жени и мъже, така че много скоро всички ще си легнат. Това ще е твоят шанс да разузнаеш наоколо, Сидни. Проверих по-рано обектите, помещенията със заключени врати не са много. Ти каза, че те биха били проблем, нали?

— Точно така — съгласих се. Магията за невидимост можеше да ме скрие, но нямаше да ми е много от полза, ако някой забележи, че вратата се отваря сама. — Както и охранителните камери.

Тя поклати глава.

— Тук няма такива. Всички сили за безопасност са съсредоточени върху територията на базата. Те искат да попречат на външни лица да влязат, а на нас — да излезем. Няма да е проблем да се движиш наоколо, при условие че не могат да те видят. В зоните, които се охраняват по-строго, дежурят въоръжени пазачи. Надявам се, че ще можеш да минеш незабелязано покрай тях.

— Аз също се надявам. — Беше удивително, че говорехме за въоръжената охрана като за незначително препятствие. — Само дето не съм сигурна къде да отида.

— Но аз — да — заяви Сабрина. — Открих го, докато разузнавах терена. Ако погледнеш през прозореца зад мен, ще видиш голяма сива сграда. Това е женското общежитие. От лявата му страна се намира мъжкото, а вдясно е сградата, където се помещава главната квартира на магистрите. Там ще откриеш отговорите, които търсиш.

С Еди погледнахме през указания прозорец. Той се намръщи.

— Бесен съм, че ти трябва да свършиш цялата работа. Чувствам се безполезен.

Докоснах успокоително ръката му.

— Ти ми пазиш гърба. Чувствам се много по-спокойна, когато зная, че си тук.

— Освен това, когато дойде време да се измъкваме от тук, навярно ще се нуждаем от помощта ти — додаде Сабрина.

Забелязах, че включи и себе си.

— С нас ли ще дойдеш? — пожелах да се уверя.

— Когато вие, хора, изчезнете, ще го загазя здравата, задето съм довела измамници. И дори да не решат, че съм част от заговора, ще ме обвинят в престъпно нехайство. Нямам желание да се разправям с това. А и честно? — Сабрина въздъхна. — Тази работа вече ми писна. Искам да помагам на Маркъс в нещо друго.

Свободното ни време изтече и всички се отправихме към общежитията. Крис посъветва нас, новобранците, да се наспим добре, защото утре ни очаквал „големият ден“. Опитах се да сдържа гримасата си. Вече се чувствах изцедена от днешните изпитания, а работата ми още далеч не бе приключила.

Когато влязох в женското общежитие, открих, че Сабрина е била права. Имаше множество отворени портали, съединяващи коридорите и спалните. Тъй като нямаше климатици, много прозорци също бяха отворени. Завесите, висящи пред зеещите портали, създаваха илюзорно усещане за уединение, при това дори не достигаха до пода. Беше почти като сбъдната мечта за някой, който иска да броди невидим наоколо, особено след като момичетата бяха малко и повечето спални бяха незаети.

За съжаление, моята стая не беше от тях. Някому бе хрумнала блестящата идея да настани заедно двете ни с Тара. Тя ми метна свиреп поглед, когато се заехме да се приготвяме за сън, като отправи няколко нелепи заплахи как щяла да докаже на всички, че тя е много по-добрият кандидат. Все пак не ми се вярваше, че ще ме нападне, докато спя. Проблемът беше, че не можех да рискувам тя да се събуди и да види празното ми легло — и да ме докладва на висшестоящите. Това означаваше, че се налагаше да й направя магия за сън, което не ми се бе случвало досега.

Изчаках, докато заспи сама, а сетне се прокраднах в тъмната стая. Завесата на вратата висеше примерно на две трети от тавана до пода, пропускайки светлината от коридора. Погледнах спящата Тара и се съсредоточих върху заклинанието.

Магията не изискваше много сила, но беше необходимо да се направят доста сложни пресмятания. Заклинанието действаше почти като приспивателно. Нужното количество магия зависеше от теглото на отделния индивид. В полумрака се опитах да отгатна колко приблизително тежи моята съквартирантка. Около седемдесет килограма? Ако заклинанието е твърде слабо, рискувах тя да се събуди по-рано, а не можех да го допусна. Затова реших да се презастраховам и направих магия, която щеше да е достатъчна за човек с тегло деветдесет килограма.

Дишането й стана по-равномерно, когато магията й подейства, а чертите й се отпуснаха още повече. Може би й правех услуга. Може би една нощ на дълбок и непробуден сън щеше да й е много полезна за утрешното съревнование. Макар че тя дори не подозираше, че може да се окаже единствената участничка в него. Отстъпих и си направих заклинание за невидимост. Призовах, колкото можах, повече от моята магия, за да съм сигурна, че ще действа по-дълго и няма лесно да се развали.

След като свърших всичко това, коленичих на пода и се промуших под завесата, като внимавах да не разклатя плата. В коридора, недалече от стаята, видях дежурен с пистолет, който тъкмо сподавяше прозявката си. Очевидно тази нощ не очакваше никакви нарушения. Промъкнах се безпрепятствено покрай него и се насочих право към отворения прозорец. Измъкнах се навън и поех в мрака, за да изследвам всички кътчета на лагера на Воините.