Рубинения кръг

Глава 17 Сидни

Лагерът на Воините бе притихнал и спокоен, докато се промъквах в нощта. Трей и Сабрина ни бяха казали, че когато поискат, Воините могат да устройват диви купони, но щом настане вечерният час, дисциплината се спазва и всички се подчиняват. Както беше и сега. Повечето хора бяха в общежитията си, а тези, които минаваха покрай мен, докато се прокрадвах невидима към главната квартира на магистрите, бяха най-вече патрули. Изглежда, никой от тях не очакваше нещо да се случи през нощта и те обикаляха маршрута си спокойни и уверени.

Поредният отворен прозорец ми помогна лесно да се вмъкна в сградата, където се намираше щабът на висшестоящите, точно под носа на пазача, дежурещ пред входната врата. Вътре повечето стаи бяха тихи и празни и както в женското общежитие, без врати. Разбира се, имаше и няколко помещения с истински врати и за добро или за зло, точно в едно от тях магистрите бяха избрали да проведат съвещанието си. Поне това предположих, че става. Двама пазачи стояха пред затворената врата и отвътре долитаха приглушени гласове. Запомних местоположението на стаята, излязох навън и заобиколих сградата с надеждата, че ще намеря отворен прозорец, който ще ми позволи да вляза и да присъствам невидима на срещата. Но когато стигнах до него, установих, че е леко открехнат — достатъчно да влиза въздух в топлата нощ, ала недостатъчно да се промуша през него. Сабрина ни бе осведомила, че един от магистрите обикновено носи със себе си цялата информация, отнасяща се до организацията — понякога на диск, а понякога на лаптоп, в зависимост доколко е на „ти“ с техниката. Планът ми беше да преровя тези данни с надеждата да открия информация за местонахождението на Джил. Засега трябваше да се задоволя с подслушване.

Както установих, бях дошла точно навреме за началото на срещата, което отначало реших, че е голям късмет. Имам предвид, че не бях пропуснала нищо. За съжаление, обаче се оказа, че трябва да изслушам въведението, включващо още една серия от абсурдните им псалми. После някой се отплесна и започна да пита за резултатите от последните бейзболни мачове. През цялото време бях нащрек за невидимостта си. Магията траеше дълго, но не безкрайно, и за мен беше облекчение, когато групата най-сетне се зае с текущите задачи и обсъждането на изминалия ден.

— Като цяло може да се каже, че днешното шоу беше много силно — обади се глас, който разпознах като магистър Анджелети. — Кандидатите бяха добри и представянето беше похвално.

— Някои малко прекалиха — измърмори сърдит глас.

Познах и него: Крис Хуарес.

Магистър Анджелети се засмя.

— Още не можеш да преглътнеш яда си, че онова момиче те изпързаля, а? Браво на нея! Нуждаем се от повече умници наоколо.

— Но не твърде много. — Това беше магистър Ортега.

— Не, не, разбира се, че не — съгласи се магистър Анджелети. — Но ако ще си имаме повече работа с алхимиците, трябва да сме способни да ги надхитрим.

При тези думи наострих уши. Алхимиците? Веднъж бях направила малко разузнаване за Маркъс и бях открила, че алхимиците и Воините наистина работеха заедно, но Маркъс тепърва щеше да научи докъде се простираше това сътрудничество.

— Ние вече ги надхитрихме — обяви магистър Ортега. — Накарахме ги да правят бизнес с нас.

— Да, но не се осланяй прекалено на тази договорка — заговори един нов глас, навярно принадлежащ на някой от членовете на съвета. — Не каза ли, че са ти се обадили за онова момиче?

— Да, да — отвърна магистър Анджелети, ала не звучеше особено загрижен. — Но това беше просто опипване на почвата, така да се каже. Един от тях заяви, че са получили анонимна информация, че ние може би я държим, но мисля, че просто искаха да се презастраховат. Но аз говорих с охраната и те ме увериха, че не са забелязали никой да души наоколо или да идва за нея. Ще продължа да водя всичко тук, за да сме подготвени, ако нещо се случи.

Нямах представа какво имаше предвид, докато не чух почукване на пръсти по клавиатура. Напрегнах се, очаквайки да кажат нещо повече за „онова момиче“, но те смениха темата и отново заговориха за изпитанията. Въпреки това ме обзе възбуда. Сабрина беше права. Имаше компютър или лаптоп, в който очевидно магистър Анджелети пазеше всички данни. Дали имаше записана и друга информация за „онова момиче“? Не бях напълно сигурна, че те говореха за Джил, но съществуваше голяма вероятност да става дума за нея, а и наличието на лаптоп беше доста обещаващо. Следващата ми цел бе да се добера до него. Това нямаше да е лесно, тъй като нямах представа колко дълго ще продължи тази среща, нито дали магистър Анджелети ще остави лаптопа в сградата след края на сбирката. Мислено прехвърлях списъка с вероятните средства за отвличане на вниманието, които можех да използвам, когато алхимиците отново бяха намесени в разговора по начин, който изобщо не очаквах.

— Е, просто бъди внимателен — казваше магистър Ортега в отговор на някой друг. — Гледай да не издъниш сделката с алхимиците. Ако твоят човек наистина може да достави това, което предлага, няма да е нужно да наблягаме толкова на физическите способности на кандидатите. Можем да направим нашите новобранци толкова силни, колкото желаем.

— Все пак това не ми харесва — промърмори друг непознат член на съвета. — Замесваме се с нечисти субстанции.

— Не и ако първо пречистим тези субстанции — възрази Магистър Анджелети. — Използваме силата, която ще ни дадат, за да се борим срещу злото.

Намръщих се, опитвайки се да разбера за какво говорят.

— Виждал съм на какво са способни тези субстанции — отбеляза Крие. — Видях ги, когато ги използваха в училището на братовчед ми. Ако алхимиците наистина имат още от тях, те само ги хабят, ако не ги използват, за да се борят срещу злото.

— Алхимиците се борят със злото, като го картотекират — изкиска се някой.

— Не си позволявай подобни коментари, когато се срещнеш с твоята свръзка от алхимиците — предупреди го магистър Ортега. — Той и без това вече се колебае дали да прави бизнес с нас. На неговите хора никак няма да им се понрави, ако узнаят какви ги върши.

— Зная какво правя — отсече магистър Анджелети. — И повярвай ми, плащам му достатъчно, за да забрави за всички колебания, които може да има.

Разговорът се насочи обратно към обсъждане на новобранците, като се анализираше представянето на всеки един от нас, съобразно това, което Воините смятаха за плюс или минус. Слушах само с половин ухо, докато умът ми трескаво обработваше шокиращата информация, която току-що бях чула. Съдейки по това, което Крис бе казал, явно те говореха за използването на вампирска кръв, за да създадат татуировки, които усилваха човешките способности. Тази мода се бе разпространила в подготвителното училище „Амбъруд“. Татуировките увеличаваха физическата издръжливост и умствените умения. Проблемът беше, че резултатът от използването им бе непредвидим и имаше опасни странични ефекти. Нелегалното студио за татуировки бе закрито, когато помогнах да бъде изобличен организаторът на мрежата: Кийт Дарнъл. Той бе изпратен за превъзпитание в поправителен център и сега спазваше правилата с лоялността почти като робот.

Или пък не?

Воините продължиха да наричат своя контакт „той“. Нямах сведения друг алхимик да е замесен в подобна дейност… дали бе възможно Кийт да е преодолял превъзпитанието?

Дали сега не сключваше тайна сделка с тези психопати, която ще придаде на бойците им свръхчовешки сили?

Отново чух потракването на клавишите, което ми напомни колко е важно да проникна в базата данни на онзи лаптоп. Обмислих няколко варианта, които да ми помогнат за целта, но бързо ги отхвърлих. Воините може и да действаха, сякаш бяха от Средновековието, но беше много вероятно, когато си тръгне, магистър Анджелети да заключи лаптопа си. Може би щеше да ми е нужна техническа помощ, за да разбия паролата. А освен това едно бегло надзъртане в тази информация нямаше да е достатъчно. Ако той бе архивирал всичките им срещи, ако съхраняваше информация за разговорите и трансакциите… е, вариантите за това, което се пазеше в този лаптоп, бяха безкрайни. Спасяването на Джил беше най-важната ми задача, но имаше вероятност да се сдобия с много по-обстойни сведения.

Зарязах срещата на магистрите и използвах още от магията за невидимост, за да проникна в другите общежития и да измъкна Сабрина и Еди. Нито един от двамата не спеше и ние успяхме да открием уединено местенце зад бараката, служеща за склад, за да поговорим.

— Ти беше права — казах на Сабрина. — Магистър Анджелети съхранява информацията в лаптоп. Чух нещо, което доста подозрително подсказва, че те държат Джил.

Еди наостри уши.

— Тогава какво чакаме? Да отидем да го вземем.

— Всъщност точно това имам предвид — казах аз. — Искам да кажа, че може би има по-деликатни начини да се сдобием с лаптопа, но дали разполагаме с достатъчно време? Джил много отдавна е в ръцете им. — Обърнах се към Сабрина. — Маркъс намекна, че ти си подготвена, ако прикритието ти се провали. Вярно ли е?

Тя повдигна вежда.

— Смяташ да го издъниш?

— Не и ако мога да го предотвратя. Но крайният резултат от тази операция ще бъде изчезването на лаптопа, а двамата с Еди никога няма да се влеем в редиците на новобранците. Ако те свържат с кражбата, ще свържат и нас с теб. Може здравата да загазиш.

— Разбирам — рече тя. — Ако приключа тази мисия с неговия лаптоп като награда, ще си струва.

— Просто се притеснявам, че те ще те преследват — изтъкнах аз.

Сабрина остана невъзмутима.

— Не се тревожи за мен. Тези Воини нямат такива големи възможности като алхимиците и аз зная как да им се изплъзна. Казвай какъв е планът ти?

— Всъщност е доста прост — признах. — Да отвлека вниманието с нещо голямо. Да открадна лаптопа в настъпилата суматоха.

Тя изглеждаше леко разочарована, вероятно бе очаквала нещо по-изтънчено и потайно. И действително, ако разполагах с време да изработя по-елегантен план, щях да го направя. Междувременно Еди нямаше възражения срещу идеята ми. Беше проста и ясна, което му харесваше.

— Огън? — предложи той.

— Обмислих го. Но с всички тези сгради, разположени толкова близо… — Махнах с ръка към наблъсканите една до друга постройки в лагера. — Тези типове не ми харесват, но не искам да убия някого от тях, ако огънят се разпространи прекалено бързо и нещата излязат от контрол. Затова, ако искаш вярвай, смятам да заимствам от похватите на Алисия. По-точно от магическите й похвати.

— Алисия навярно щеше да изгори мястото до основи ведно с всички наоколо — изтъкна Еди.

— Навярно. Но тя има и не толкова жестоки методи. Докато чаках в Палм Спрингс, прегледах някои от магиите, които използва срещу нас. Повечето са сложни и за по-напреднали магьосници, но мисля, че ще мога да призова фотианите.

— Какво? — стъписа се Сабрина.

— Представи си разлютени светулки мутанти — обясни й Еди.

Кимнах в знак на съгласие.

— Мисля, че едно ято фотиани е доста добро за отвличане на вниманието — достатъчно, за да накара магистрите да напуснат срещата си. Тогава мога да грабна лаптопа и да избягаме в последвалия хаос. Сабрина, смяташ ли, че ще можеш да се измъкнеш и да приготвиш колата за скоростно потегляне?

— Разбира се. Охраната при портала няма да ме спре. А ако се вдигне голяма шумотевица, мога да кажа, че вземам оръжията от колата, а Еди ми помага. — Видяла изненаданите ми физиономии, тя завъртя очи. — О, хайде стига. Не смятате ли, че всички тук имат оръжия в колите си?

Следващият въпрос, който изникна пред мен, беше дали ще мога да направя магията на Алисия. Бях запомнила заклинанието, след като прочетох за него, но магията не е само обикновено запомняне. Призоваването на свръхестествени създания не беше лесна работа, особено когато не разполагах с веществени магически съставки, които да ми помогнат. Аз изрекох думите, като се концентрирах върху силата в мен, и усетих как магията изригва в отговор. Заклинанието съдържаше елемент на контрол — метод, с който този, който правеше магията, заставяше създанията да изпълняват заповедите му. Възнамерявах да накарам фотианите да направят няколко ефектни обиколки из лагера, достатъчно, за да привлекат всеобщото внимание и да го отвлекат от залата, в която заседаваха магистрите, но без да предизвикат пълен хаос.

За нещастие, нещата не се получиха точно както ги бях замислила.

Оказа се, че магията изискваше много повече сила и енергия, отколкото бях очаквала, и при все че призовах малко — едва-едва — не успях да я овладея. Пред мен се материализира ято фотиани, които надвиснаха за миг над главата ми, преди внезапно да се разлетят с лудешка скорост във всички посоки из лагера. Аз останах да зяпам след тях с отворена уста.

Толкова ли бяха бързи и в музея? — промълви Еди с широко отворени очи.

— Не мисля — отвърнах, опитвайки се да се съвзема. — Може би не съм направила магията както трябва. Освен това нямах намерение да призовавам толкова много.

Последвалият хаос надмина всичките ни очаквания. Фотианите мигом привлякоха вниманието, докато се въртяха и извиваха около лагера, оставяйки пламтяща диря след себе си. И също като в музея, страховитите създания жилеха всеки, до когото се докоснеха. Надигнаха се писъци и крясъци, а сред тях прогърмя вик, който не бях очаквала.

— Армагедон! Настъпи Армагедон! Воини, на оръжие!

Сабрина ахна, а аз се извърнах изумена към нея.

— Имат предвид фигуративно, нали? — попитах.

Тя поклати трескаво глава.

— Шегуваш ли се? Тези хора? Нали точно за това се подготвят. Макар че не мислех, че ще го приемат като знак!

— Вижте! — Еди посочи към група Воини, които бързаха в нашата посока. Обзе ме паника. Как са успели да свържат фотианите с нас?

— Бараката, където е складът — обясни Сабрина, като ни подбра и ни избута от пътя им. — Натам са се запътили. Те се обучават, за да са готови за Деня на Страшния съд, и оръжията, които използват, са там.

И действително тълпата от Воини не ни обърна никакво внимание и се скупчи около бараката, докато чакаха да я отворят. Веднага щом това стана, някой започна да подава мечове и боздугани на развълнуваното множество. Въоръжените бойци се втурнаха към средата на лагера, размахвайки като обезумели боздугани и мечове срещу фотианите, които заклеймяваха като „демони от ада“.

— Е — изкрещях аз с цяло гърло, за да надвикам врявата, — вниманието им определено е отвлечено. Ще отидете ли да подготвите колата, докато взема лаптопа?

Сабрина кимна, но Еди се обърна към мен:

— Нека да дойда с теб.

— По-лесно ще ми е да се вмъкна вътре, ако съм сама — отвърнах аз.

— Сидни…

— Еди — прекъснах го твърдо. — Мога да се справя с това. Довери ми се. Върви със Сабрина и бъдете готови да потеглим веднага щом мина през портала.

Помислих, че ще продължи да протестира, но той отстъпи. Двамата се запътиха към портала, а аз хукнах към заседателната зала на магистрите, като по пътя ловко отбягвах пощурелите Воини и фотиани. За щастие, наоколо цареше такава безредица, че никой не обърна внимание на една самотна доброволка. Навярно са решили, че в уплахата си съм се изгубила. Всъщност имаше голяма вероятност да решат, че изчезването ни е в резултат на страха и никога да не свържат Сабрина с откраднатия лаптоп.

Както се надявах, в настаналия смут магистрите бяха зарязали срещата си. Влязох безпрепятствено в празната зала и едва не нададох радостен вик, когато видях лаптопа върху масата. Взех го и се извърнах към вратата — където едва не се сблъсках с магистър Анджелети. За миг той застина сащисано, а погледът му се стрелкаше ту към лицето ми, ту към лаптопа.

— Какво си мислиш, че правиш? — изломоти той, давейки се от гняв, и блокира изхода.

Дотук с надеждата да не ни свържат с кражбата на лаптопа. Поколебах се само миг. След като прикритието ми вече бе изгърмяло, най-добре да продължа докрай. Припомняйки си уроците на Малахи Улф, аз се мобилизирах и забих във физиономията на магистър Анджелети едно силно кроше, което той определено не очакваше. Но напълно бях забравила за магията за увеличаване на силата, която ми бяха направили вещиците. От мощния ми удар той полетя на няколко метра назад и се пльосна по гръб. Поваленият магистър простена и отпусна ръка върху главата си, но не понечи да ме преследва, когато го заобиколих тичешком и хукнах през лагера към изхода.

Никой не ме спря, когато се насочих към главния портал. Воините бяха прекалено заети да размахват оръжията си срещу фотианите, крещейки за последна битка и изпращане на враговете им в ада. Охраната при портала бе зарязала постовете си, за да се присъедини към мелето и аз се измъкнах необезпокоявана. Зарадвах се, като видях колата на Сабрина да ме чака с включен двигател. Стоварих се на задната седалка, а тя даде газ до дупка, преди да успея дори да затръшна вратата.

— Взе ли го? — попита Сабрина, докато се отдалечавахме с бясна скорост.

— Взех го — отвърнах, докато закопчавах предпазния си колан. — Но, ъ, не стана толкова тайно, както се надявах. В крайна сметка може би ще се наложи да напуснеш завинаги редиците на Воините.

Тя изсумтя.

— Няма проблем, особено ако този лаптоп си заслужава.

Аз притиснах ценната придобивка към гърдите си.

— Надявам се да си заслужава. Къде ще го отнесем?

— При Маркъс, разбира се.

Маркъс все още се намираше в хижата на Хауи в пустинята. Слънцето вече залязваше, когато няколко часа по-късно пристигнахме пред хижата. Надявах се Ейдриън все още да е там, но когато влязохме в дневната, заварихме само Маркъс на дивана да си похапва овесени бисквити с крем за закуска и да прелиства стар брой на „Рийдърс Дайджест“.

— Мисля, че той е отседнал при онези твои вещици — обясни и тутакси ми подаде мобилния си телефон.

В замяна аз му дадох лаптопа.

— Познаваш ли някой, който може да пробие защитата?

Маркъс се ухили.

— Всъщност нашият домакин.

За миг го изгледах глупаво.

— Хауи?

— Да. Вярваш или не, но той се занимаваше с компютри, преди да се „оттегли“ и да се заеме с бизнеса с билки. Веднага ще му го занеса. — Маркъс изчезна зад мънистената завеса.

Веднага набрах номера на Ейдриън, но се включи гласовата поща. Не беше ясно по кое разписание е той и ако беше по човешкото, навярно още спеше. Потиснах прозявката си и реших, че не е зле и аз да последвам примера му, особено след среднощното си приключение. Еди и Сабрина бяха на същото мнение и Маркъс ни увери, че ще се постарае никой да не ни безпокои, докато подремваме в дневната. Заспах почти веднага и се събудих няколко часа по-късно от шепненето на Еди и Маркъс. Сабрина още спеше, свита на кравай върху креслото с бобени шушулки.

— Какво става? — попитах тихо и отидох при Маркъс и Еди.

— За Хауи нямаше никакъв проблем да хакне лаптопа — осведоми ме Маркъс. — Явно магистър Анджелети не е голям спец по сигурността. През последния час и половина прерових някои от файловете.

— Намери ли нещо относно местонахождението на Джил? — попитах нетърпеливо.

Маркъс кимна.

— Тъкмо това казвах на Еди. Всичко е тук — е, почти. Споменават я, говорят за това, колко дълго е при тях, има скици на мястото, където я държат. Има дори подробности за условията при преговорите им с Алисия.

— Условия? — попитах.

— Очевидно, те са сключили някаква сделка. Алисия е настояла да я държат известно време — вероятно за да те изнудва с нея — но Воините накрая искат да я използват в някакво варварско ритуално убийство.

Сърцето ми спря.

— Също както направиха със Соня.

— Така изглежда — кимна Маркъс мрачно. — Според сделката, която са сключили с Алисия, ще я държат още три дни.

Едва удържах ченето си да не хлопне на пода.

— Три дни?

— Трябва да отидем там — веднага! — заяви Еди, с лице потъмняло като буреносен облак. Бях склонна да се съглася.

Маркъс му хвърли поглед, изпълнен със симпатия.

— Тъкмо в това е проблемът. Спомняш ли си, че казах, че имаме „почти“ цялата информация за нея? Единственото, което не знаем, е точното местонахождение, където я държат. Споменават го като комплекс „Денят на Страшния съд“.

Щях да се засмея, ако положението не беше толкова трагично.

— Глупаво име. Но може да е достатъчно за алхимиците да се заемат с проверката. Този път ще говоря лично с тях и ще видя дали ще успея да привлека вниманието им.

— О — промърмори Маркъс. По устните му се мярна суха усмивка, която не успях изцяло да разгадая. — Докопах се до нещо, което може да помогне. Знаете ли, че Воините купуват омагьосана вампирска кръв от престъпни и продажни алхимици?

Замислих се за това, което бях подслушала в главната квартира в базата на Воините.

— Всъщност аз знаех. Смятах да те помоля да провериш дали в лаптопа има някакви сведения за това — доколкото разбирам, явно си открил такива. Отново ли е замесен Кийт?

— Не — поклати глава Маркъс и обърна екрана към мен. — Ето го списъка.

Прочетох го.

— Разбирам.

— Аха. Обзалагам се, че алхимиците ще се заинтересуват от това — може да има и други форми на сътрудничество между Воините и някои алхимици.

Бях съгласна с него, ала преди да успея да отговоря, телефонът ми иззвъня, а върху дисплея се виждаше номерът на Ейдриън.

— Почакай малко. — Натиснах бутона за отговор. Заля ме огромна вълна на облекчение. — Ейдриън, добре ли си?

Той се засмя от другата страна на линията.

— Типично за теб да попиташ първо това. Ти си тази, която се вмъкна под прикритие при Воините, не аз. — Замълча за миг. — Върнала си се, нали?

— Да, и ние разполагахме с това, от което се нуждаехме — е, отчасти. Имаме всякакви подробности за това, къде държат Джил, но не и точното географско местоположение.

Последва продължителна пауза.

— Е, дяволите да ме вземат! — възкликна той. — Това е единственото, което успяхме да изтръгнем от Алисия. Мястото е Сейнт Джордж. Но не получихме никакви други подробности за конкретното място — поне не без, ъ, допълнително „убеждаване“. Тя намекна, че там може да има някакви препятствия.

— Сейнт Джордж — повторих. Щеше ми се да се свлека на пода от облекчение. — Това е. Последното късче от пъзела. Ние имаме останалото — точния план, каквито и препятствия да има тя предвид. Сега само трябва да мобилизираме всички — но разполагаме само с три дни.

— Защо три дни?

— Защото те възнамеряват да убият Джил тогава, също както планираха да направят със Соня. Споразумели са се с Алисия да я държат, докато тя си играе игричките с мен.

Последва нова тишина, но когато Ейдриън заговори, усетих промяната в тона му.

— Три дни.

Знаех колко му е трудно. Мисълта, че държат Джил заключена някъде и я измъчват, разяждаше и мен, а аз дори нямах телепатичната връзка, която свързваше Ейдриън с нея.

— Ще я намерим — уверих го. — Не се измъчвай. Сега, след като разполагаме с цялата тази информация, ще накараме алхимиците да ни помогнат. Ти се свържи с пазителите — виж дали Роуз и Дмитрий могат да организират спасителен отряд. И междувременно провери как е Деклан…

— Вече го направих — прекъсна ме той. — Искам да кажа, проверих как е Деклан. Мисля, че подлудявам майка ми с обажданията си. Те са добре. Но, Сидни… аз казах на Нийл.

Мислите ми препускаха бясно, заети с плановете за Джил, но тази новина ме сепна.

— За Деклан? Какво каза той?

— Той се страхува да бъде близо до Деклан. Имам предвид, не от самия Деклан, но се бои, че някой може да навърже историята за него.

— Но той е негов баща — изтъкнах неуверено. — Нийл трябва да бъде с него.

Ейдриън въздъхна.

— Точно това му казах и аз! Но Нийл не спира да възразява, че някой владеещ магията на духа може да разбере, че двамата са свързани, а дори и някой съвсем обикновен може да забележи физическа прилика помежду им и да започне да задава въпроси. Той твърди, че по никакъв начин не бива да издаваме, че между него и Деклан има нещо общо, или неволно да наведем някого на мисълта за ДНК тест — и той настоява, че това означава да стои настрани от бебето. Каза, че във всяко друго отношение ще направи всичко, което е по силите му, за да помогне на Деклан.

Главата ми се замая.

— Ще го разубедим. Навярно той просто е в шок. След като дойде на себе си, ще разбере.

Ние прекъснахме връзката. Надявах се, че думите ми са истина. Сърцето ме болеше при мисълта, че Нийл е готов на подобна жертва, макар че — логично — бих могла да разбера основанията му. Но все пак… Как можеше той да лиши Деклан от баща, след като бедното дете вече бе изгубило и майка си? И какво щеше да стане при това положение с Деклан?

Но се налагаше да отложа тези тревожни въпроси за по-късно. Сега трябваше да задвижа нещата с алхимиците. Помолих Еди да ме откара в другия край на Палм Спрингс, до някоя отдалечена бензиностанция, където има обществен телефон. Не беше лесно да се проследяват мобилните телефони, но това беше във възможностите на алхимиците и аз нямах намерение да рискувам. Вдигнах слушалката и се стегнах, подготвяйки се да набера номера, на който не се бях обаждала от много дълго време, но все още помнех наизуст. Надявах се, че отсрещната страна ще ми вдигне.

— Стантън слуша — разнесе се познат глас.

— Здравейте, Стантън. Обажда се Сидни Ивашков.

Последва тишина, вероятно от изумление или забавяне за проследяване на обаждането. А може би и двете.

— Здравей, Сидни — каза тя накрая. — Каква приятна изненада, нали? Не мога да кажа, че съм очаквала да те чуя.

— Удоволствието е изцяло ваше и тъй като ще го кажа само веднъж, предлагам да слушате внимателно. Мороите се нуждаят от помощта на алхимиците, за да освободят Джил Драгомир от Воините на светлината. Сигурна съм, че сте чули за това от кралица Василиса.

— Да — отвърна някогашната ми началничка. — А аз съм сигурна, че ти си чула, че нашите шефове предпочетоха да не се намесват, тъй като имало само косвено доказателство, че Воините държат момичето.

— Е, сега ние разполагаме с конкретно доказателство, затова ще се наложи да ги убедите да се намесят — рекох аз. — Ако го направите, ще ви дам имената на четирима алхимици, които продават омагьосана моройска кръв на Воините, за да изготвят татуировки, които усилват човешките способности. Всъщност ще ви дам сега две от гореспоменатите имена: Едуард Хил и Коли Димаджо. Проучете ги. Разполагате с един час, след което отново ще ви се обадя — от друг номер, затова не си правете труда да проследявате този — и се надявам вие да ме уведомите, че сте организирали операцията и че до двайсет и четири часа ще изпратите подкрепление в Сейнт Джордж, Юта, за да помогнете на мороите да освободят Джил. Ако всичко мине успешно и тя бъде спасена, ще ви дам и другите две имена. До скоро.

Затворих и Еди ме изгледа със страхопочитание.

— Това беше много яко. Но наистина ли мислиш, че ще свърши работа?

Последвах го до колата, надявайки се, че рискът си струваше. Потеглихме към друга част на града, към ресторанта „Пайове и разни други“, който с Ейдриън често посещавахме. С Еди се настанихме на една маса и поръчахме. Докато дъвчехме пая, никой от двамата не говореше много, всеки потънал с мислите си. Знаех, че Еди бе погълнат от тревогата за Джил и оставащите три дни. Аз също. Но освен това се тревожех за Деклан и Нийл. Искаше ми се да прескоча до къщата на Кларънс и да проверя как е бебето, но не можех да рискувам, докато алхимиците дебнеха наоколо.

Когато уреченият час изтече, купих един сувенир за Ейдриън, за да си спомним доброто старо време, сетне се подготвих отново да се обадя на Стантън. Част от причината да избера „Пайове и разни други“ беше, че на паркинга имаше обществен телефон.

— Какво решихте? — попитах, когато Стантън вдигна.

— Ще ти помогна — рече тя хладно. — Информацията ти за онези двамата се проверява. Подготвих група, която още сега заминава за Сейнт Джордж.

— Леле! — възкликнах впечатлено, против волята си. — Бързо действате. Знаете ли къде точно в Сейнт Джордж трябва да отиде групата?

— Знаем, че Воините имат лагер там. Ще разузнаем наоколо и ще преценим дали ситуацията отговаря на твоята информация.

— Имам я записана на файл и мога да ви я изпратя — уведомих я. — Пазителите…

— Те също са на път — довърши тя. — Ще държим постоянно връзка с тях и ще координираме усилията, за да атакуваме заедно и да спасим момичето. Очаквам това да стане до утре. Предполагам, че те устройва.

— Заслужава си да ви дам последните две имена — казах аз. Беше ми трудно да запазя хладнокръвие, имайки предвид облекчението, което изпитах, щом узнах за действията, предприети за освобождаването на Джил. Мисълта, че това най-после се случваше, при това толкова бързо, бе направо опияняваща. — Но ако искате да получите останалата информация, с която разполагам, ще трябва да си я заработите. Последва дълга пауза.

— И каква по-точно е тази информация?

— Имам доказателство за друго сътрудничество между Воините и алхимиците, сделки, за които вероятно не знаете. Сделки, за които се надявам, че не знаете. — Стантън спазваше педантично всички правила, но аз исках да вярвам, че тя е една от добрите алхимици. — Ще ви дам цялата тази информация. И ще се постарая мороите да не узнаят за този мръсен бизнес. Доста се постарахте да ги убедите във вашата добронамереност… но имам чувството, че няма да са толкова благоразположени, ако узнаят, че сред вас има група, която си сътрудничи с врага им.

— Какво искаш? — беше всичко, което попита Стантън. Това ми подсказа едно-две неща, като най-важното от тях бе, че тя явно подозира, че има предатели сред колегите й.

— Амнистия за всички, които освободихме от поправителния център. И окончателно да се сложи край на поправителните центрове.

От другата страна се чу рязко поемане на дъх.

— Невъзможно.

— Какъв е смисълът от съществуването на поправителните центрове, Стантън? — настоях аз. — През повечето време това не върши работа. Има хора, които са там от години. И дори и да изглежда, че има резултат, всъщност вие никога повече не можете да се доверите докрай на тези хора. Като Кийт. Винаги ги наблюдавате. Ако искате да помогнете да се защити човечеството от злото — истинското зло, стригоите — има много по-добри начини да използвате ресурсите си.

— Можем да обсъдим това след спасяването на Джил Драгомир — отвърна сковано тя.

— Не. Обсъждаме го сега. Амнистия за всички — включително за Ейдриън и мен. Когато всичко това свърши, искам да замина с него където пожелая и да живеем нормално. Не искам да виждам алхимици да минават с колите си покрай мен или да ме дебнат в ресторантите. Искам да ме оставят на спокойствие да живея живота си, както намеря за добре. В замяна ще ви дам копие от това, което открих в много уличаващата база данни в лаптопа, принадлежащ на магистър Анджелети от Воините. И няма да дам копие от тази информация на мороите — освен ако не нарушите условията на това споразумение.

Озърнах се назад и видях Еди да разглежда някакви афиши на вратата на „Пайове и разни други“, и останах доволна, че не може да ме чуе. Навярно никак нямаше да му хареса идеята, че премълчавам информация, която може да е в интерес на неговите хора, но в момента преговарях за живота си — и за живота на другите бивши алхимици. Не можех да предпочета нито алхимиците, нито мороите. Трябваше да се погрижа за всички, които бяха между тези две групи, или както се казва, „между чука и наковалнята“.

— Ако трябва да бъда честна — каза Стантън накрая, — сред нашите редици вече се повдигнаха много въпроси за ползата от поправителните центрове — дали наистина постигат това, което ние искаме. Но аз не мога сама да сключа подобно споразумение с теб. Досега вече би трябвало да си го разбрала. Трябва да го съгласувам с останалите лидери. Това, което мога да ти обещая, е амнистия за по-нататъшното ти участие в мисията в Сейнт Джордж. Ако желаеш, можеш да се включиш и имаш думата ми, че можеш да го направиш, без да те е страх от алхимиците. След това ще ти съобщя какво е решението на останалите лидери.

Нещо в гласа на Стантън — както и това, което знаех за характера й — ме накараха да й повярвам.

— Съгласна съм — заявих аз. Постарах се тонът ми да прозвучи надменно, сякаш й правех огромна услуга с тази отстъпка, но истината беше, че нямах търпение да действаме.

Време беше да доведем Джил у дома.