Скитница

Глава 18Отегчена

С едно кратко изключение прекарах останалата част от деня в пълно мълчание. Изключението беше, когато Джеб донесе храна за мен и за Джаред няколко часа по-късно. След като остави подноса на входа на килията ми, виновно ми се усмихна.

— Благодаря ти — прошепнах аз.

— Няма защо — отвърна той.

Чух как Джаред изсумтя, ядосан от малката ни размяна на любезности. Това беше единственият звук, който издаде през целия ден. Бях сигурна, че стои отвън, но нямаше дори някакво по-осезаемо дишане, което да потвърди това ми убеждение.

Денят беше много дълъг — много тягостен и много скучен. Опитах всяка поза, която ми дойде наум, но така и не успях да се протегна удобно в цял ръст поне веднъж. Усещах постоянна пулсираща болка в кръста.

Двете с Мелани мислехме много за Джейми. Най-вече се безпокояхме, че сме му навредили с идването си тук и че продължаваме да му вредим. Какво означаваше едно спазено обещание в сравнение с това?

Започнах да губя представа за времето. Може да беше залез-слънце, а би могло да е и зазоряване. Тук, заровена под земята, нямаше как да разбера. С Мелани изчерпахме темите си за разговор. Ровехме се отегчено в паметта си така, сякаш непрекъснато сменяхме каналите на телевизора, без да гледаме нещо конкретно.

По едно време задрямах, но не можех да заспя дълбоко, защото ми беше много неудобно. Когато най-накрая дойде Джеб, бях готова да целуна сбръчканото му лице. Надникна в дупката ми, усмихна се и рече:

— Не е ли време за нова разходка?

Закимах енергично.

— Аз ще го сторя — каза сърдито Джаред. — Дай ми пушката.

Поколебах се, приклекнала неудобно на входа на пещерата ми, докато видях Джеб да ми кима.

— Върви — каза ми той.

Излязох навън, схваната и нестабилна, и хванах предложената ми от Джаред ръка, за да пазя равновесие. Той изсумтя с погнуса и извърна очи. Държеше здраво пушката, а кокалчетата на пръстите му, които стискаха цевта, бяха побелели. Тя ме безпокоеше повече сега, в неговите ръце, отколкото в ръцете на Джеб. Джаред не беше така внимателен с мен като него. Навлезе в тъмния тунел, без да спира, за да го настигна.

Беше ми трудно. Той не вдигаше много шум и не ме насочваше, затова трябваше да вървя с една ръка пред лицето и една опряна в стената, за да не се блъсна в някоя скала. На два пъти паднах върху неравния под. Въпреки, че не ми помагаше, все пак ме изчакваше, докато чуеше, че отново съм на крака и съм в състояние да продължа. Веднъж, докато вървях по-бързо през един прав участък на коридора, се приближих твърде много до него и ръката ми пипнешком докосна гърба му и раменете му, преди да си дам сметка, че не бях стигнала друга стена. Той подскочи напред и се отдръпна от пръстите ми с гневно сумтене.

— Съжалявам — прошепнах, почувствала как бузите ми пламнаха в тъмното.

Джаред не отговори и само ускори ход, а така ми беше още по-трудно да го следвам.

С изненада забелязах пред мен да се появява някаква светлина. Друг път ли беше избрал? Това не беше бялата светлина на най-голямата пещера. Беше някак приглушена, бледа и сребриста.

Обаче тясната пукнатина, през която трябваше да преминем, ми изглеждаше същата… Едва когато се озовахме в огромното, ехтящо пространство, разбрах на какво се дължеше разликата. Беше нощ и светлината, която се процеждаше едва-едва отгоре, приличаше по-скоро на тази на луната, отколкото на слънцето.

Възползвах се от това, че не беше така ярка, за да разгледам тавана и да разбера тайната му. Високо, много високо над мен светеха стотици мънички луни и хвърляха разводнената си светлина към далечния под. Малките луни бяха разпръснати безразборно на купчинки, някои бяха по-отдалечени от другите. Разтърсих глава. Въпреки, че сега можех да гледам директно в светлината, пак не можех да разбера какво представляваше.

— Хайде — заповяда ми подразнен Джаред, който се беше отдалечил на няколко крачка.

Трепнах стреснато и побързах да го последвам. Съжалих, че се бях разсеяла. Забелязах колко се беше ядосал, че му се е наложило да ми говори.

Не очаквах да ми даде фенерче, когато стигнахме реките, и не получих такова. Сега помещението беше слабо осветено, както голямата пещера, обаче тук имаше само двадесетина миниатюрни луни. Джаред стисна зъби и се загледа в тавана, докато аз колебливо минах през помещението с черния като мастило басейн. Предположих, че ако се спъна и изчезна в горещия подземен поток, Джаред щеше да го изтълкува като намеса на съдбата.

Мисля, че ще се натъжи — не се съгласи Мелани, докато вървях с несигурни стъпки чрез тъмната баня и се стараех да съм възможно по-близко до стената. — Ако паднем.

Съмнявам се. Може и да си припомни болката, която е почувствал, когато те е загубил за първи път, но ще се радва, ако изчезна.

Защото не те познава — прошепна Мелани и после като че ли се изгуби, внезапно почувствала се много изтощена.

Останах като вцепенена на мястото си от изненада. Не бях сигурна, но ми се стори, че Мелани току-що ми беше направила комплимент.

— Побързай — извика сърдито Джаред от другия край.

Разбързах се толкова, колкото ми позволяваха мракът и страхът.

Когато се върнахме, Джеб ни чакаше до синята лампа, а до краката му имаше два обемисти цилиндъра и два неравни правоъгълника. Не бях ги забелязала преди. Може би беше ходил да ги вземе, докато ни нямаше.

— Тази нощ ти ли ще спиш тук, или аз? — обърна се небрежно Джеб към Джаред.

Той погледна нещата в краката на стареца.

— Аз — отвърна рязко. — Имам нужда само от една постелка.

Джеб повдигна гъстата си вежда.

— То не е един от нас, Джеб. Ти остави тази работа на мен, така че можеш да се разкараш.

— Тя също не е животно, момче. Дори към куче не би се отнесъл по такъв начин.

Джаред не отговори, а само изскърца със зъби.

— Никога не съм те смятал за жесток човек — каза тихо Джеб, но взе един от цилиндричните предмети, мушна ръка през презрамката му и го метна на рамото си, а после мушна един от правоъгълните — възглавница — под мишницата си.

— Съжалявам, скъпа — каза той, докато минаваше покрай мен и ме потупа по рамото.

— Махай се! — изръмжа Джаред.

Джеб сви рамене и се отдалечи. Преди да се скрие окончателно, аз побързах да изчезна в клетката си. Скрих се в най-отдалечения й ъгъл и се свих на кълбо, за да изглеждам колкото е възможно по-малка.

Вместо да се крие мълчаливо и да не мога да го виждам отпред в тунела, Джаред разстла постелката точно пред входа на затвора ми и тупна няколко пъти възглавницата си, като че ли за да ми покаже, че само той има такава. Легна на постелката и скръсти ръце на гърдите си. През дупката виждах само скръстените му ръце и част от корема. Кожата му имаше същия златист загар, който виждах в сънищата си през последната половин година. Беше много странно да виждам реално само на няколко крачки от очите си тази подробност от сънищата ми. Направо сюрреалистично.

— Няма да можеш да се промъкнеш покрай мен — предупреди той. Гласът му беше по-мек отпреди… сънлив. — Ако се опиташ… — рече той и се прозина, — ще те убия.

Не отговорих. Предупреждението ми прозвуча повече като обида. Защо ще се опитвам да се промъквам край него? Къде бих мога да отида? В ръцете на варварите, които ме очакваха там и всички искаха да направя тъкмо този глупав опит? А дори и да предположим, че по някакъв начин успеех да се промъкна покрай тях, щях да отида обратно в пустинята, в която последния път едва не загинах под палещото слънце, докато се опитвах да я прекося. Запитах се на какво ли смята, че съм способна? Какъв план си мисли, че кроя, за да се измъкна от техния малък свят? Наистина ли изглеждам толкова силна? Не беше ли очевидно колко отчайващо беззащитна съм?

Разбрах, че е заспал дълбоко, защото започна да се върти така, както Мелани си спомняше. Спеше толкова неспокойно, само когато беше разстроен. Наблюдавах как пръстите му се свиват и отпускат и се запитах дали сънува, че са обвили врата ми.

Дните, които последваха — може би една седмица, — бяха много спокойни. Джаред беше като някаква безмълвна скала между мен и всичко останало в света, добро и лошо. Не се чуваше никакъв звук, с изключение на собственото ми дишане и собствените ми движения. Не се виждаше нищо друго, освен тъмната пещера около мен, кръгът слаба светлина, познатият поднос със същите дажби, кратките, откраднати зървания на Джаред. Не усещах никакво друго докосване, освен това на грубата скала върху кожата си. Нямаше други вкусове, освен възгорчивия вкус на водата, на постната супа, на корените с дървен вкус и всичко това отново и отново.

Беше много странна комбинация: постоянен ужас, непрекъснато, мъчително физическо неудобство и смазваща монотонност. От трите убийствената скука беше най-трудна за понасяне. Затворът ми беше нещо като камера, лишаваща ме от сетивни възприятия.

И двете, Мелани и аз, се страхувахме, че ще полудеем.

И двете чуваме някакъв глас в главата — изтъкна тя. — Това не е добър знак.

Ще забравим да говорим — безпокоях се аз. — Колко време мина, откакто никой не е разговарял с нас?

Преди четири дни ти благодари на Джеб, че ни е донесъл храна, а той каза „няма нищо“.

И аз мисля, че беше преди четири дни. Най-малко преди четири дълги нощи сън. Стори ми се, че тя въздъхна.

Престани да си гризеш ноктите — бяха ми нужни години да се откажа от този навик.

Обаче дългите, остри нокти ме тревожеха повече.

Не мисля, че лошите навици ще ни притесняват дълго време.

Джаред не позволи на Джеб да ни донесе отново храна. Вместо него някой я оставяше в края на коридора и Джаред я вземаше оттам. Получавах все същото — хляб, супа и зеленчуци — два пъти на ден. Понякога имаше и допълнителни неща за Джаред — пакетирани с написани наименования, които разпознавах — бисквити, сникърс, пастички. Опитах се да си представя как човеците са се сдобили с тези деликатеси.

Не очаквах той да ги сподели с мен, разбира се, че не — но понякога се питах дали си мисли, че се надявам да го стори. Едно от новите ми забавления беше да го слушам как яде деликатесите си, защото винаги го правеше много демонстративно, може би по същия начин, както беше потупал възглавницата си първата нощ.

Веднъж Джаред разкъса опаковката на плик чипс със сирене както обикновено демонстративно — и силният аромат на сирене се разнесе из пещерата… чудесен и неустоим. Захрупа бавно един, за да чувам ясно как дъвчи.

Стомахът ми шумно изкъркори и аз се засмях на себе си. От дълго време не се бях смяла. Опитах се да си припомня кога беше последният път, но не можах. Спомнях си само онзи зловещ пристъп на истерия в пустинята, който всъщност не можеше да се брои за смях. Дори преди да дойда тук нямаше много неща, които да са ми смешни.

Обаче по някаква причина се развеселих, когато усетих как стомахът ми копнее за един чипс със сирене и отново се засмях. Явно признак, за обхващаща ме лудост.

Не знам по какъв начин реакцията ми го обиди, той се изправи и изчезна. След известно време го чух отново да яде чипс, но този път по-далеч от мен. Надникнах през дупката и го видях да седи в тъмното в края на коридора с гръб към мен. Дръпнах главата си вътре, защото се страхувах, че може да се обърне и да ме види, че го наблюдавам. Оттогава стоеше в края на коридора, колкото е възможно повече. Само през нощта се излягаше отпред пред затвора ми.

Два пъти на ден — или по-скоро два пъти на нощ, тъй като никога не ме водеше, когато другите бяха наоколо — ставах, за да отида до помещението с реките. Въпреки ужаса това беше върхов момент, защото беше единственото време, когато не лежах свита в неестествена поза в малката си пещера. Всеки път, когато трябваше да се промъквам обратно в нея, ми беше по-мъчително от предишния.

През тази седмица на три пъти, винаги по време на часовете за сън, някой идваше да ни провери как сме.

Първият път беше Кайл.

Внезапно скочилият на крака Джаред ме събуди.

— Махай се оттук! — започна той, като държеше пушката готова за стрелба.

— Само проверявам — рече Кайл. Гласът му идваше някак отдалеч, но беше силен и доста груб, за да го сбъркам с този на брат му. — Някой ден може да не си тук или може здравата да си заспал.

В отговор Джаред само зареди пушката. Чух смехът на Кайл да затихва, докато се отдалечаваше.

Другите два пъти не разбрах кой беше. Отново Кайл, а може би Иън, или някой друг, чието име не бях чувала. Знаех само, че бях разбудена още два пъти от Джаред, който скачаше на крака с насочена срещу натрапника пушка. Не чух никакви думи. Които и да бяха тези, дошли просто да проверят, те не се впуснаха в разговори. След като си тръгнеха, Джаред бързо отново заспиваше, а на мен ми беше нужно повече време, докато сърцето ми се успокои.

Четвъртият път беше нещо по-различно. Не бях напълно заспала, когато Джаред се събуди и бързо застана на колене. Насочи пушката, готова за стрелба и тихо изруга.

— Спокойно — рече тихо отдалеч гласът, — идвам с мир.

— Няма да приема нищо, което ми предложиш — изръмжа Джаред.

— Искам просто да поговорим. — Гласът се приближи. — Заровил си се тук и пропускаш важни дискусии… Липсва ни начинът, по които вземаш нещата в свои ръце.

— Да, бе — каза с нескрит сарказъм Джаред.

— О, я свали тази пушка. Ако имах намерение да те нападна, щях да дойда поне с още четирима души.

Настъпи кратко мълчание и когато Джаред заговори отново, в гласа му се усещаше известна доза черен хумор.

— Как е напоследък брат ти? — попита той. Въпросът явно му доставяше удоволствие. Харесваше му да дразни посетителя си. Седна на земята и се подпря удобно на стената недалеч от затвора ми, но продължи да държи пушката готова.

Вратът ме заболя, след като усетих, че ръцете, които го бяха стискали и бяха оставили следи по него, бяха съвсем наблизо.

— Още е бесен заради носа си — рече Иън. — Е, не му го чупят за пръв път. Ще му кажа, че съжаляваш.

— Не съжалявам.

— Знам. Никой не е съжалил, че е ударил Кайл.

Те тихо се засмяха. В смеха им се усещаше някаква близост, която беше абсолютно не на място, след като Джаред продължаваше да държи пушката насочена към Иън. Но изглежда, че връзките, създадени в това отчайващо място, бяха много здрави. По-плътни от кръвта.

Иън седна на постелката до Джаред. Виждах профила му, тъмна фигура на фона на синята светлина. Забелязах, че носът му беше безупречен — прав, орлов, като носовете, които бях виждала на прочути скулптури. Означаваше ли това, че другите го намираха за по-поносим от брат му, чийто нос често беше чупен? Или пък беше по-добър в избягването на удари?

— И така, какво искаш, Иън? Предполагам, че не е само извинение заради Кайл.

— Джеб не ти ли каза?

— Не знам за какво говориш.

— Отказали са се от търсенето. Дори Търсачите.

Джаред не каза нищо, но усетих известно напрежение във въздуха около него.

— Следяхме внимателно дали ще настъпи някаква промяна, но те изглежда не бързаха много. Търсенето така и не се отклони от района, където изоставихме колата, но през последните няколко дни те очевидно търсеха по-скоро труп, отколкото оцелял. После преди две нощи забелязахме щастлива промяна — издирващата група остави някакъв боклук на открито и глутница койоти нападна основния им лагер. Един от тях се върна за нещо и изненада животните. Койотите го нападнаха и завлякоха Търсача на стотина метра навътре в пустинята, преди останалите да чуят крясъците му и да му се притекат на помощ. Разбира се, другите Търсачи бяха въоръжени. Лесно разгониха койотите и жертвата не беше наранена сериозно, но случката като че ли даде отговор на някои от въпросите им за това какво се е случило с нашия гост тук.

Зачудих се как успяваха да следят Търсачите, които ме издирваха. Как бяха видели толкова много. Идеята ме накара да се почувствам странно уязвима. Никак не ми допадна възможността човеците да са невидими и да наблюдават душите, които мразят. Тази мисъл накара кожата по гърба и врата ми да настръхне.

— И така те си събраха нещата и си тръгнаха. Търсачите се отказаха от издирването. Всички доброволци се прибраха по домовете. Никой не го търси. — Профилът се обърна към мен и аз се свих по-плътно към стената с надеждата, че е твърде тъмно, за да ме забележи тук вътре, че, подобно на лицето му, ще се виждам само като някакво тъмно очертание. — Предполагам, че официално са го обявили за мъртво, ако държат сметка за тези неща, както нас на времето. Джеб ходеше насам-натам и викаше „нали ви казвах, че ще стане така“ на всеки, който имаше желание да го чуе.

Джаред промърмори нещо неразбрано. Успях само да доловя името на Джеб. После пое дълбоко въздух, издиша го и каза:

— Добре тогава, мисля че това слага край на нещата.

— Така изглежда. — Иън се поколеба за момент и после добави. — Само че… Всъщност може би това няма никакво значение.

Джаред отново застана нащрек, не му харесваше да поставят интелигентността му на изпитание.

— Продължавай.

— Никой освен Кайл не мисли за това, но нали го знаеш какъв е.

Джаред изсумтя в знак на съгласие.

— Ти имаш най-добрите инстинкти за такива неща. Интересува ме мнението ти. Затова съм тук, рискувайки живота си, за да проникна в забранената зона — рече сухо той, но после с напълно сериозен глас продължи: — Слушай, там имаше едно — без съмнение Търсач. Носи Глок.

Беше ми нужна секунда, за да разбера какво означава използваната дума. Не беше от познатата ми част от речника на Мелани. Когато разбрах, че говори за вид пистолет, от тъжния му, изпълнен със завист тон започна леко да ми се повдига.

— Кайл пръв забеляза нещо по-различно в него. Останалите не го считаха за важно, защото очевидно не участваше във вземането на решения. От това, което можехме да видим, то направи доста предложения, но като че ли никой нямаше желание да го слуша. Ще ми се да можехме да чуем какво казва…

Кожата ми отново настръхна.

— Както и да е — продължи Иън, — когато те прекратиха търсенето, онова не остана доволно от решението. Знаеш ги какви са паразитите, винаги са много… любезни. Случаят беше твърде необичаен — за пръв път ги виждам за малко да се скарат. Не беше истинска кавга, защото никой от другите не се опита да му отговаря, но онова, което не остана доволно, като че ли им се караше. Основното ядро на Търсачите не се съгласиха с него — всички си тръгнаха.

— А онова недоволното? — попита Джаред.

— Качи се в една кола и измина половината път до Финикс. После се върна обратно до Тусон. След това отново се отправи на запад.

— Не се е отказало да търси.

— Или е много объркано. Спря в онзи магазин край магистралата, който е близо до върха. Разговаря с паразита, който работи там, въпреки че вече беше разпитан.

— Хм — изсумтя отново Джаред. Беше започнал да проявява интерес, съсредоточавайки вниманието си върху загадката.

— После то тръгна на разходка към върха — глупаво, малко създание. Сигурно се е опекло живо, защото беше облечено в черно от главата до петите.

Силен спазъм разтърси тялото ми. Скочих от пода, притиснах се силно в задната стена на килията и инстинктивно закрих лицето си с ръце. Чух в малкото помещение, че нещо изсъска и едва когато стихна, разбрах, че причината съм аз.

— Какво беше това? — попита изненадан Иън.

Погледнах през пръстите си и видях лицата на двамата да надничат през дупката към мен. Лицето на Иън беше тъмно, но това на Джаред беше осветено и чертите му изглеждаха твърди като изсечени от камък.

Исках да не мърдам, да съм невидима, но продължавах да треперя. Джаред се отдръпна за момент и се появи отново с лампата в ръка.

— Виж му очите — прошепна Иън. — Изплашено е.

Сега виждах израженията и на двамата, но гледах само това на Джаред. Беше впил погледа си в мен и като че ли преценяваше нещо.

Предположих, че мисли за това, което току-що беше казал Иън, и се пита дали то е причината за поведението ми. Тялото ми продължаваше да се тресе.

Тя никога няма да се откаже — простена Мелани.

Знам, знам — отвърнах също така отчаяна аз.

Кога отвращението ни към Търсачката се беше превърнало в страх? Стомахът ми се беше свил на топка. Защо просто не реши, че съм мъртва, както останалите? И като умра ли ще продължи да ме преследва?

— Кой е Търсачът в черно? — попита ме рязко Джаред.

Устните ми потрепнаха, но не отговорих. Най-безопасно беше да запазя мълчание.

— Знам, че можеш да говориш — изръмжа той. — Разговаряш с Джеб и с Джейми. Сега ще говориш и с мен.

Той с мъка се провря през входа на пещерата. Ниският таван го принуди да застане на колене и това много го ядоса. Видях как се надвеси над мен.

Нямаше къде да избягам. Вече се бях изтеглила в най-далечния край. Усещах дъха му върху кожата си.

— Кажи ми какво знаеш — нареди той.