Скитница

Глава 20Свободна

Джеб ме остави да плача, без да ме прекъсва. След последвалото хлипане не каза нищо. Заговори, едва когато мина половин час, откакто бях абсолютно безмълвна.

— Още ли си будна там вътре?

Не отговорих. Бях станала много мълчалива.

— Искаш ли да излезеш тук, за да се поразкършиш? — предложи той. — Гърбът ме заболява, само като си помисля за тази тъпа дупка.

Учудващото беше, че въпреки прекараната цяла седмица във влудяващо мълчание не бях в настроение за нечия компания. Но не можах да откажа на предложението му. Преди изобщо да се замисля, ръцете ми ме измъкваха през входа.

Джеб седеше с кръстосани крака на постелката. Наблюдавах го как ще реагира, докато протягах ръце и крака и разкършвах рамене, но той продължаваше да седи със затворени очи. Изглеждаше като заспал също както при посещението на Джейми.

Колко време беше минало, откакто го бях видяла? И как беше той сега? Сърцето, което и без това ме бодеше, отново трепна.

— По-добре ли се почувства? — попита Джеб и отвори очи.

Свих рамене.

— Всичко ще е наред — рече той и широко се усмихна. — Тези неща, които наговорих на Джаред… Е, не бих казал, че направо съм го излъгал, защото погледнато от определен ъгъл всичко е вярно, но от друг ъгъл не е съвсем истина, тъй като той искаше тъкмо това да чуе.

Продължих да го гледам с недоумение. Не разбирах и дума от това, което ми казва.

— Както и да е, Джаред има нужда да се откъсне от всичко това. Не от теб, дете — побърза да каже той, — но от ситуацията. Ще може да погледне по-трезво нещата, докато отсъства.

Запитах се как знае точно кои думи и фрази ще ме наранят. А и защо Джеб ще го интересува дали ще се почувствам засегната от думите му и дори дали гърбът ме боли и пулсира? Любезността към мен ме плашеше по свой начин, защото беше непонятна. В действията на Джаред поне имаше логика. Но в опитите на Кайл и Иън да ме убият, както и в желанието на доктора да ме нарани също имаше логика. Това не беше любезност. Какво искаше от мен Джеб?

— Не гледай така мрачно — подкани ме той. — Всичко това има и добра страна. Джаред проявяваше голямо твърдоглавие в отношението си към теб и сега, когато временно отсъства, нещата би трябвало да тръгнат по-лесно.

Сбърчих вежди, докато се опитвах да разбера какво има предвид.

— Например — рече той, — това помещение тук обикновено го използваме за склад. Когато Джаред и момчетата се върнат, ще ни трябва някое място да сложим всичко, което ще донесат със себе си. Затова ще трябва да намерим ново място за теб. Нещо може би малко по-голямо? Нещо с легло? — Той отново се усмихна и продължи да размахва моркова пред носа ми.

Чаках кога ще го дръпне и ще ми каже, че се шегува. Вместо това очите му с цвят на избелели сини дънки ме загледаха още по-нежно. В тях имаше нещо, което ме накара да усетя отново някаква буца в гърлото.

— Не е нужно да влизаш отново в онази дупка, скъпа. Най-лошото отмина.

Разбрах, че няма основание да се съмнявам в сериозния израз на лицето му. За втори път в продължение на един час зарових лице в ръцете си и се разплаках.

Той се изправи на крака и ме потупа несръчно по рамото. Изглежда не можеше да гледа как някой плаче.

— Хайде, хайде — занарежда Джеб.

Този път се овладях по-бързо. Когато изтрих сълзите от очите си и плахо му се усмихнах, той одобрително кимна.

— Добро момиче — каза Джеб и отново ме потупа. — Сега ще трябва да останем тук, докато сме сигурни, че Джаред наистина е заминал и няма опасност да ни залови. — Той заговорнически се усмихна. — После ще се позабавляваме!

Спомних си, че представата му за забавление обикновено се изразяваше в това да държи пушката си готова за стрелба.

Той се засмя, забелязал изражението ми.

— Не се тревожи за това. Докато чакаме, няма да е зле да се опиташ да си починеш малко. Обзалагам се, че сега дори това тънко дюшече ще ти се стори доста добро.

Продължих да гледам ту него, ту дюшечето на пода и обратно.

— Хайде — рече той. — Видът ти подсказва, че един здрав сън ще ти се отрази добре. Аз ще те пазя.

Трогната, с отново навлажнени очи, аз се отпуснах върху постелята и положих глава на възглавницата. Почувствах се като в рая, въпреки че Джеб каза, че е доста тънка. Протегнах се по цялата си дължина, изпънах пръстите на ръцете и краката си и чух как ставите ми изпукаха. След това се загърнах с част от постелката, почувствах се като в прегръдка, която заличи всичките ми болежки и дълбоко въздъхнах.

— Приятно ми е да видя това — каза тихо Джеб. — Да знаеш, че някой страда под покрива ти, е като да те сърби, а да не можеш да се почешеш.

Той се отпусна на пода на няколко крачки от мен и започна тихо да си тананика. Заспах преди да довърши първия куплет.

Когато се събудих, разбрах, че съм изкарала продължителен, здрав сън — по-дълъг от всеки друг, откакто бях дошла тук. Не усещах болки, нямаше и стряскания от уплаха. Бих се чувствала чудесно, само че събуждането върху възглавницата ми напомни, че Джаред го нямаше. Тя все още миришеше на него. Миришеше на хубаво, а не така, както миришех аз.

Отново обратно към сънищата — въздъхна някак замечтана Мелани.

Спомних си само смътно съня си, но знаех, че в него бях видяла Джаред, както това често се случваше, когато спях достатъчно дълбоко, за да сънувам.

— Добро утро, дете — поздрави бодро Джеб.

Повдигнах клепачи, за да го погледна. През цялата нощ ли беше седял облегнат на стената? Не изглеждаше уморен, но изведнъж се почувствах виновна, че съм заела по-удобното място.

— И така, момчетата отдавна са заминали — започна въодушевен той. — Какво ще кажеш за една разходка? — Несъзнателно поглади ремъка на пушката, която лежеше в скута му.

Отворих широко очи и го погледнах с недоумение.

— Разходка ли?

— Не ме гледай така уплашено. Никой няма да те безпокои. А и след време ще трябва да се научиш сама да се ориентираш.

Подаде ми ръка, за да ми помогне да се изправя. Поех я без да се замисля. Главата ми беше замаяна, докато се опитвах да вникна в това, което ми казва. Да се науча сама да си намирам пътя? Защо? И какво означаваше това „след време“? Колко дълго очакваше да остана жива?

Той ме изправи на крака и ме поведе напред. Бях забравила какво е да се движиш из тъмните тунели с ръка, която да те насочва. Беше толкова лесно. Ходенето не изискваше почти никаква концентрация.

— Я да видим — рече като на себе си Джеб. — Може да започнем първо от дясното крило. Подготвих ти подходящо място. После кухните… — той продължаваше да планира откъде да минем, докато се промъквахме през една тясна цепнатина. През нея навлязохме в ярко осветен тунел, които водеше към още по-ярко осветена голяма зала. Когато шумът от гласове стигна до нас, усетих как устата ми пресъхва. Джеб продължаваше да ми говори и или не забелязваше, или не обръщаше внимание на обзелия ме ужас.

— Обзалагам се, че днес морковите са покарали — казваше той, когато ме изведе на големия площад. Светлината ме заслепи и не можех да видя кой е там, но усещах погледите им върху себе си.

Внезапно настъпилата тишина беше по-зловеща от всякога.

— Да — отговори сам на себе си Джеб. — Винаги съм мислел, че това ще бъде хубава гледка. Прясното зелено е благодат за окото.

Той млъкна и протегна ръка, за да ме накара да погледна. Премигнах и се вгледах в указаната посока, но очите ми продължаваха да шарят из залата, докато чаках да свикнат. Мина известно време и после видях за какво говори. Видях също, че днес тук имаше може би петнадесетина души и всички ме гледаха враждебно. Но бяха заети и с нещо друго.

Широкият, тъмен квадрат, който заемаше центъра на голямата пещера, вече не беше тъмен. Половината беше в пролетно зелено, също както беше казал Джеб. Беше хубаво и изумително.

Нищо чудно, че върху тази площ не стоеше никой. Това беше градина.

— Моркови? — прошепнах аз.

Той отвърна с нормалния си глас:

— Това е зелената половина. Другата половина е със спанак. До няколко дни и той трябва да покара.

Хората в залата се бяха върнали към работата си, като от време на време пак ме поглеждаха, но бяха най-вече съсредоточени върху това, което вършеха. Не беше трудно да разбера какво правят, след като видях голямото буре на колела и маркучите в градината.

— Напояват ли? — прошепнах отново аз.

— Точно така. Изсъхва твърде бързо на тази горещина.

Кимнах с разбиране. Предполагам, че беше още рано, но вече се потях. В пещерите горещината от силното излъчване горе беше направо задушаваща. Опитах се отново да разгледам тавана, ала беше прекалено ярък, за да мога да гледам в него. Дръпнах Джеб за ръкава и премигнах на ослепителната светлина.

— Как?

Той се усмихна, явно доволен от любопитството ми.

— По същия начин, по който го правят магьосниците — с огледала, дете. Стотици огледала. Отне ми доста време, за да закарам всичките там горе. Хубаво е да има хора наоколо, когато имат нужда от почистване. Виждаш ли, в тавана горе има само четири малки отвора. Не бяха никак достатъчни за това, което бях намислил. Какво ще кажеш, а?

Той отново гордо изпъна рамене.

— Гениално — прошепнах аз. — Изумително.

Джеб се ухили доволен от реакцията ми.

— Хайде да продължим — предложи той. — Днес трябва да свършим много работи.

Поведе ме в нов тунел — широк, с естествена цилиндрична форма, който се разклоняваше от голямата пещера. Това беше нова територия. Мускулите ми се схванаха от страх и продължих да вървя с вдървени, трудно огъващи се в коленете крака.

Джеб ме потупа по ръката, но не обърна внимание на нервността ми.

— Това са повечето спални помещения и няколко склада. Тук тунелите са по-близо до повърхността, затова се постарах да вкарам малко светлина.

Той посочи нагоре към една ярка, тънка пукнатина в тавана на тунела. От нея върху пода струеше сноп бяла светлина.

Стигнахме едно широко разклонение. Не приличаше напълно на вилица, защото имаше твърде много разклонения. Имаше повече формата на октопод.

— Третото вляво — каза Джеб и ме погледна в очакване.

— Третото вляво? — повторих аз.

— Точно така. Не го забравяй. Тук е лесно да се загубиш, а това няма да е безопасно за теб. Хората тук по-скоро биха те наръгали, отколкото да ти покажат правилната посока.

Потреперих.

— Благодаря — прошепнах с едва доловим сарказъм аз.

Той се засмя, като че ли развеселен от отговора ми.

— Безсмислено е да се пренебрегва истината. Не става по-лоша, ако бъде изречена на глас.

Това не я правеше и по-добра, но не казах нищо. Започнах малко по малко да се наслаждавам на компанията му. Беше толкова хубаво да имаш някой, с когото отново да поговориш. Ако не друго, Джеб поне беше интересен компаньон.

— Едно, две, три — преброи той и ме поведе по третия коридор отляво. Започнахме да преминаваме покрай входове, прикрити с най-разнообразни импровизирани врати. Някои бяха завесени с парчета плат в рамки, други с големи листове картон, снадени със скоч. Една дупка имаше две истински врати — едната от боядисано в червено дърво, а другата от сив метал, които бяха подпрени на входа.

— Седем — преброи Джеб и спря пред един малък кръг, чиято най-висока част беше само с няколко сантиметра над главата ми. В него самостоятелността на обитателя се осигуряваше от зелена завеса. От тези, които могат да разделят на две някой елегантен хол.

Върху копринената завеса бяха изрисувани разцъфнали череши.

— Това е мястото, което можах да измисля засега. Единственото подходящо за човешко жилище. Ще остане празно в продължение на няколко седмици, а през това време ще ти измислим нещо по-добро, когато ще имаме отново нужда от него.

Той дръпна завесата и вътре ни посрещна светлина, по-ярка от тази в коридора.

В помещението, което ми показа, изпитах странното усещане за виене на свят — вероятно защото беше много по-високо, отколкото широко. Застанала вътре, имах чувството, че стоя в някаква кула или силоз. Не че някога съм била в такива места, но такива бяха сравненията, които направи Мелани. Таванът, който беше два пъти по-висок от ширината на помещението, представляваше плетеница от пукнатини. Подобно на някакви лози от светлина те бяха разпръснати в кръг по него. Това ми се стори опасно, нестабилно.

Обаче Джеб не показа никакъв страх, когато ме поведе навътре.

На пода имаше двоен дюшек с почти метър свободно пространство от трите му страни. Двете възглавници и двете одеяла бяха подредени от двете страни на дюшека, като че ли тази стая беше предназначена за двама.

Дебел дървен прът — нещо подобно на дръжка на гребло — беше поставен хоризонтално на далечната стена, а краищата му влизаха в две от дупките, с които скалата беше осеяна като швейцарско сирене. На него бяха окачени няколко тениски с къси ръкави и два чифта дънки. До стената, до която беше импровизираната закачалка, имаше дървен стол без облегалка, а под него купчина овехтели книги с меки корици.

— Кой? — обърнах се отново шепнешком към Джеб. Това място очевидно принадлежеше на някого и аз вече нямах чувството, че сме сами.

— На едно от момчетата, които участват в акцията навън. Ще отсъства известно време, а до тогава ще ти намерим нещо.

Това не ми хареса, не толкова стаята, а идеята да остана в нея. Присъствието на собственика се усещаше силно въпреки оскъдните вещи. Независимо кой беше, той нямаше да се зарадва на пребиваването ми тук. Сигурно ще му е много неприятно.

Джеб изглежда прочете мислите ми, или може би изразът на лицето ми беше достатъчно красноречив.

— Хайде, хайде — рече той. — Не се тревожи за това. Тази къща е моя и това е само една от многото ми стаи за гости. Аз решавам кой е или не е мой гост. Сега ти си ми гост и ти предлагам тази стая.

Независимо от всичко идеята продължаваше да не ми харесва, но нямах намерение да разочаровам Джеб. Обещах си да не се докосвам до нищо, ако това означаваше дори да спя на пода.

— Е, хайде да вървим. Не забравяй третия коридор вляво, седмата врата.

— Със зелената завеса — добавих аз.

— Точно така.

Джеб ме поведе обратно през залата, превърната в зеленчукова градина. Тръгнахме покрай отсрещната и стена и после към изхода на най-големия тунел. Докато минавахме покрай поливачите, те стреснато се обръщаха, страхувайки се да останат с гръб към мен.

Сега този тунел беше добре осветен. Беше станал по-сух, но вътре беше и по-горещо. Забелязах това почти веднага. Сега тук приличаше не толкова на сауна, колкото на пещ. Въздухът не беше много застоял и душен и имаше вкус на праха от пустинята.

Отпред се чуваха още гласове. Опитах се да се подготвя за неизбежната реакция. Щом като Джеб имаше намерение да ме третира като… човек и като желан гост, трябваше да започна да свиквам с това. Нямаше защо непрекъснато да имам чувството, че ми се повдига. Но независимо от това стомахът ми отново се разбунтува.

— Оттук се отива в кухнята — каза ми Джеб.

Отначало си помислих, че сме навлезли в друг тунел, при това пълен с хора. Притиснах се до стената, за да съм колкото е възможно по-далеч от тях.

Кухнята представляваше дълъг коридор с висок таван, по-висок, отколкото широк, подобно на новото ми жилище. Светлината беше ярка и гореща. Вместо дълбоки пукнатини в скалата в това място имаше огромни открити дупки.

— Естествено, през деня тук не може да се готви, заради дима. Затова до падането на нощта го използваме главно за столова.

Всички разговори рязко спряха и затова всички чуваха ясно думите на Джеб. Опитах да се скрия зад него, но той продължаваше да навлиза навътре.

Бяхме нахълтали по време на закуска или може би на обяд. Хората — почти двадесет на брой по моята бърза преценка, тук бяха много близо. Не беше като в голямата зала. Искаше ми се да не откъсвам очи от пода, но не можех да престана да хвърлям бързи погледи насам-натам. Просто за всеки случай. Усещах тялото си напрегнато, готово да побегне, въпреки че нямах представа къде бих могла да избягам.

Край двете стени на коридора имаше отрупани дълги купчини от камъни. Повечето бяха от груб червено-кафяв вулканичен камък, примесени с някакво по-светло вещество — цимент? — което преминаваше през тях и ги държеше слепени. Върху тези купчини имаше по-различни камъни, по-кафяви на цвят и по-плоски. И те бяха слепени едни към други със същото сиво вещество. Крайният резултат беше една сравнително гладка повърхност, подобна на плот или на маса. Беше ясно, че се използват и за двете цели.

На някои от тях седяха хора, а на други само се бяха подпрели.

Разпознах хляба, който държаха като вцепенени в ръцете си, и гледаха с недоумение към Джеб и мен. Лицата на някои ми бяха познати: Шарън, Маги и докторът бяха в групата най-близо до мен. Братовчедката на Мелани и леля й гледаха гневно към Джеб. Бях убедена, че бих могла да си стоя на главата и да пея песни от спомените на Мелани, колкото ми глас държи, но те пак нямаше да ме погледнат. Обаче докторът ме наблюдаваше с искрено и почти дружелюбно любопитство, което ме накара да усетя студ дълбоко в костите си.

В най-далечния край на сводестото помещение разпознах високия мъж с гарвановочерната коса и сърцето ми започна да бие неравномерно. Мислех, че Джаред ще вземе двамата братя със себе си, за да улесни поне малко задачата на Джеб да ме опази жива. Добре поне, че беше по-малкият — Иън, чиято съвест беше проговорила със закъснение. Все пак беше по-добре, отколкото ако беше останал Кайл. Обаче тази утеха не забави ускорения ми пулс.

— Толкова ли бързо се нахранихте всички? — попита на висок глас Джеб, без да крие сарказма си.

— Изгубихме си апетита — промърмори Маги.

— А ти какво ще кажеш? — обърна се Джеб към мен. — Гладна ли си?

Сред присъстващите се чу глухо сумтене.

Поклатих енергично глава. Дори не знаех дали съм гладна, но ми беше ясно, че не бих могла да ям сред тази тълпа, която с удоволствие би ме изяла.

— Е, аз пък съм — рече Джеб. Мина между двата тезгяха, но аз не го последвах. Мисълта, че съм толкова близо до останалите, ми беше непоносима. Останах там, където бях, притисната до стената. Само Шарън и Маги го наблюдаваха как отиде до една голяма пластмасова кошница и взе една франзела. Всички останали гледаха мен. Бях сигурна, че ако мръдна и сантиметър, щяха да се нахвърлят върху ми. Дори се опитах да не дишам.

— Е, добре, хайде да продължим — предложи Джеб с уста, пълна с хляб, когато се върна отново при мен. — Явно никой не може да се съсредоточи върху обяда. Много лесно се разсейват.

След момента на влизането ни, когато разпознах някои познати ми лица, вече не се вглеждах толкова в присъстващите, колкото внимавах дали няма да направят някакви резки движения. Затова не забелязах Джейми, докато той не се изправи.

Беше с една глава по-нисък от хората край него, но по-висок от двете по-малки деца, които седяха край плота откъм неговата страна. Той скочи леко от мястото си и тръгна след Джеб. Изражението му беше напрегнато и замислено, като че ли се опитваше да разреши трудна задача в главата си. Изгледа ме през присвитите си очи, докато следваше Джеб по петите. Сега не бях единствената тук, която беше затаила дъх. Другите също непрекъснато местеха погледите си между брата на Мелани и мен.

О, Джейми — помисли си Мелани. Тъжният, като на възрастен израз на лицето му не й харесваше, а на мен вероятно още повече. Тя не се чувстваше така виновна, като мен за това.

Ако можехме поне да снемем това изражение от лицето му — помисли си с въздишка тя.

Твърде късно е. Какво бихме могли да направим сега, за да се почувства малко по-добре?

Зададох въпроса по-скоро теоретично, но се усетих, че търся някакъв отговор. Мелани също търсеше. В краткия промеждутък от време, с което разполагахме, бях сигурна, че няма да намерим нищо. Обаче и двете знаехме, че ще продължим да търсим, когато тъпата обиколката приключи и имахме възможност пак да помислим. Ако останехме живи толкова дълго.

— Какво искаш, момче? — попита Джеб, без да го погледне.

— Просто се питах, какво правиш — отвърна Джейми, като се опитваше напразно да изглежда безразличен.

Джеб спря, когато стигна до мен, и се обърна да погледне Джейми.

— Развеждам я наоколо. Както постъпвам с всеки новодошъл.

Последва ново приглушено мърморене.

— Мога ли да дойда и аз? — попита Джейми.

Видях как Шарън енергично заклати глава. Беше побесняла от яд. Джеб не й обърна внимание.

— Няма да ми пречиш… ако се държиш прилично.

Джейми сви рамене.

— Няма проблем.

Наложи се да тръгна и да вплета здраво пръсти пред себе си. Толкова ми се искаше да отместя разбърканата коса на Джейми от очите му и да обгърна с ръка врата му. Бях сигурна, че това нямаше да се посрещне добре.

— Да вървим — подкани ни Джеб. Изведе ни обратно по пътя, по който бяхме дошли. Вървеше от едната ми страна, а Джейми от другата. Момчето като че ли се стараеше да гледа в пода, но от време на време ме поглеждаше, също както и аз не можех да не го поглеждам. Когато очите ни се срещаха, бързо ги извръщахме.

Бяхме изминали почти половината път по големия коридор, когато чух тихи стъпки зад нас. Реагирах моментално, без да се замисля. Отскочих към едната стена на тунела, като дръпнах Джейми с ръка така, че да мога да застана между него и този, който идваше към мен.

— Хей! — запротестира той, но не отблъсна ръката ми.

Джеб също реагира бързо. Свали моментално пушката от рамото си. Иън и докторът веднага вдигнаха ръце над главите си.

— Ние също можем да се държим прилично — рече докторът.

Беше трудно да се повярва, че този кротък човек с приятелско изражение на лицето е щатният мъчител. Добродушното му излъчване ме ужасяваше още повече. В тъмна и зловеща нощ човек е винаги по-нащрек, отколкото в ясен, слънчев ден. Къде обаче би могъл да побегне, когато не вижда място, в което да се скрие?

Джеб изгледа Иън, а цевта на пушката му последва погледа му.

— Няма да създавам никакви проблеми, Джеб. Ще се държа също толкова възпитано, колкото и докторът.

— Добре — съгласи се Джеб и нарами отново пушката. — Само не се опитвайте да ме изпитате. Отдавна не съм застрелвал никого и като че ли възбудата от това ми липсва.

Ахнах от изумление. Всички ме чуха и се обърнаха да видят ужасената ми физиономия. Докторът пръв се засмя, но дори и Джейми се присъедини за малко.

— Това беше шега — прошепна ми той. Ръката му като че ли посегна към мен, но той бързо я отдръпна и я пъхна в джоба на късите си панталони. Аз също свалих все още протегнатата си да го защити ръка.

— Времето си тече — рече Джеб все още малко сърдито. Трябва да побързате, защото нямам намерение да ви изчаквам.

Той тръгна напред, преди някой да успее да каже нещо.