Скитница

Глава 27Нерешителна

Вървях пипнешком по пътя, който водеше до моята дупка затвор.

Бяха изминали седмици, откакто не бях минавала по този коридор. Не се бях връщала тук от сутринта, когато Джаред бе заминал, а Джеб ме беше пуснал на свобода. Струваше ми се, че докато съм жива и Джаред е в пещерите, трябваше да бъда в това място.

Сега слабата светлина я нямаше да ме посрещне. Бях почти сигурна, че съм в последния участък на тунела — завоите и извивките все още ми бяха смътно познати. Продължавах да напредвам бавно, като влачех лявата си ръка по стената, колкото е възможно по-ниско и се опитвах да намеря дупката. Не бях решила дали да се вмъкна в тясното пространство, но поне щеше да ми послужи за ориентир, че съм дошла там, където исках да бъда.

Оказа се, че няма да мога да се настаня отново в килията си. В момента, в който пръстите ми докоснаха грубия горен ръб на дупката, кракът ми срещна някакво препятствие, в което се спънах и паднах на колене. Инстинктивно протегнах ръце напред, за да се задържа, и те се стовариха шумно върху нещо, което не беше скала и не би трябвало да е тук.

Звукът ме стресна, а неочакваният предмет ме изплаши. Може би бях направила погрешен завой и изобщо не бях близо до дупката. Може би се намирах в нечие жилище. Мислено се върнах през току-що изминатия път и се зачудих как съм успяла да се заблудя. Междувременно се ослушах за някаква реакция на падането ми, като останах да лежа абсолютно неподвижна в мрака.

Нямаше нищо — никаква реакция, никакъв звук. Беше само тъмно, задушно и влажно както винаги и толкова тихо, че нямаше съмнение, че съм сама. Внимателно, като се стараех да вдигам колкото е възможно по-малко шум, започнах да проучвам пространството наоколо.

Ръцете ми попаднаха на нещо. Отдръпнах ги, но после ги прокарах леко по очертанията на предмета, който ми заприлича на картонена кутия. Картонена кутия, завита в тънък целофанен лист, който шумолеше под ръцете ми. Опипах вътрешността на кутията и напипах нова целофанена опаковка — някакви квадрати, които шумоляха още по-силно, като ги докосвах. Бързо се отдръпнах, уплашена, че мога да привлека вниманието върху себе си.

Спомних си, че бях останала с впечатлението, че съм напипала горния ръб на дупката. Протегнах ръка наляво и напипах още такива картонени кутии, наредени една върху друга. Опитах се да стигна горния край на купчината, но трябваше да се изправя. Беше на височината на главата ми. Продължих да търся пипнешком, докато намерих стената и дупката в нея точно там, където предполагах, че ще е. Помъчих се да се промъкна вътре, за да се уверя, че това е мястото. Една секунда върху извития под щеше да ми е достатъчна да се уверя в това, но не можах да напредна повече от входа. Вътре беше пълно с кутии.

След като разбрах, че не мога да продължа навътре, започнах бавно да опипвам пътя си обратно, за да изляза от дупката. Установих, че не мога да продължа да вървя по-навътре в коридора. Целият беше запълнен със загадъчните картонени кутии.

Докато проучвах с ръце пода, за да разбера какво представляват, напипах нещо различно. Беше някакъв груб плат, като зебло, чувал, пълен с нещо тежко, което при натискане се местеше и издаваше някакъв лек, съскащ звук. Продължих да мачкам с ръце чувала, без да се притеснявам, че едва доловимото съскане може да привлече вниманието на някого.

Изведнъж всичко ми стана ясно. Причината беше миризмата. Докато си играех с подобния на пясък материал в чувала изведнъж усетих познат мирис. Той ме върна в кухнята ми в Сан Диего, където от лявата страна на умивалника имаше шкаф. Съвсем ясно си представих плика с ориз, пластмасовата градуирана чаша, която използвах, за да отмервам нужното количество, както и кутиите с консерви зад него…

След като осъзнах, че съм напипала чувал с ориз, реших, че в края на краищата бях стигнала до желаното място. Нали Джеб ми беше казал, че го използват за склад, а Джаред току-що се беше върнал от продължителната акция? Сега всичко, което участниците в нея бяха успели да откраднат през седмиците, през които ги нямаше, беше струпано тук в това отдалечено място, докато влезе в употреба.

Веднага през главата ми минаха най-различни мисли. Първо си дадох сметка, че съм заобиколена от храна. Но не просто калпав хляб и рядка лучена супа, а храна. Някъде из тази купчина можеше да има фъстъчено масло, шоколадови бисквити, картофени чипсове и т.н.

Когато си представях, че съм намерила тези неща, започнах дори да усещам вкуса им и да си мисля, че за пръв път ще се наям до насита, откакто бях напуснала цивилизацията. Почувствах се гузна от подобни мисли. Джаред не беше рискувал живота си, не беше се крил седмици наред и не беше крал, за да ме нахрани. Тази храна беше за други. Но нали тъкмо заради това бях дошла тук? Нали точно от това имах нужда, да остана сама и да помисля.

Пропълзях покрай стената. От чувала с ориза ставаше добра възглавница. Притворих очи, което беше напълно ненужно сред непрогледния мрак, и започнах да се консултирам.

Добре, Мел, а сега какво?

Със задоволство установих, че тя е все още будна и нащрек. Съпротивата беше върнала силата й. Унасяше се в сън, само когато нещата вървяха добре.

Приоритети — реши тя. — Какво е най-важното за нас? Да останем живи? Или Джейми?

Тя знаеше отговора. Джейми — потвърдих аз и шумно въздъхнах. Звукът от въздишката ми се отрази от черните стени.

Съгласна съм. Може би ще успеем да оцелеем за известно време, ако позволим на Джеб и на Иън да ни защитават. Това ще му помогне ли?

Може би.

Няма ли да страда повече, ако просто се предадем? Или ако оставим тази работа да се проточи, само за да завърши накрая зле, което ми се струва неизбежно?

На нея това не й хареса. Усещах как се оглежда и търси алтернатива.

Да се опитам да избягам ли? — попитах аз.

Едва ли — реши тя. — Освен това какво бихме могли да правим там отвън? Какво бихме могли да им кажем?

Представихме си заедно как ще обясня отсъствието си с месеци. Можех да излъжа, да съчиня някаква друга история или да кажа, че не си спомням. Обаче се сетих за скептичното изражение на Търсачката, за изпъкналите й очи, пълни с подозрение, и си дадох сметка, че опитите ми да я заблудя щяха да се провалят.

Ще си помислят, че аз съм надделяла — съгласи се Мелани. — След това ще те извадят и ще сложат вътре нея.

Размърдах се, въобразявайки си, че ако променя положението си върху каменния под, това ще ме отдалечи от подобна възможност и потреперих. След това си представих докрай как щеше да завърши това. Тя ще им каже за това място и Търсачите ще дойдат.

И двете изпаднахме в ужас.

Точно така — продължих аз. — Значи бягството отпада.

В такъв случай решението е дали… дали да е бързо или бавно. Кое ще му се отрази по-зле?

Изглежда, че докато се съсредоточавах върху подробностите, поне от моя страна можех да се държа по-делово. Мелани се опита да имитира усилията ми.

Не съм сигурна. От една страна е логично, че колкото по-дълго тримата сме заедно, толкова по-трудна ще бъде раздялата за него. Обаче от друга, ако не се борим и просто се предадем, това няма да му хареса. Ще се чувства предаден от нас.

Замислих се и върху двете възможности, представени от нея, като се опитвах да разсъждавам логично.

Значи… по-скоро бързо, но трябва да положим всички усилия да не умрем, така ли?

Да продължим да се борим — беше категорична тя.

Да се борим. Невероятно. Опитах се да си представя как отговарям на насилието с насилие. Как вдигам ръка, за да ударя някого. Можех да го изразя с думи, но не можех да си представя подобна картина.

Можеш да го направиш — окуражи ме тя. — Ще ти помогна.

Благодаря, но няма да стане. Трябва да има някой друг начин.

Не те разбирам. Скит. Ти си предала напълно твоите, готова си да умреш заради брат ми, влюбена си в мъжа, когото обичам и който ще ни убие, но въпреки това не можеш да се откажеш от навици, които са напълно непрактични тук.

Аз съм такава, каквато съм, Мел. Не мога да променя това, дори ако всичко останало се промени. Остани си такава, каквато си, но ми позволи и аз да правя същото.

Но ако трябва да…

Щеше да продължи да спори с мен, но бяхме прекъснати. Някъде из коридора се чу шум от стъпване на обувки върху скала.

Замръзнах — всяка моя телесна функция замря, с изключение на сърцето, и дори то започна да бие неравномерно. Ослушах се. Надеждата ми, че просто съм си въобразила, не продължи дълго. След секунди чух по-отчетливо стъпките да се приближават. Мелани запази спокойствие, но аз се паникьосах.

Изправи се! — нареди ми тя.

Защо?

Не искаш да се биеш, но можеш да бягаш. Трябва да опиташ нещо… заради Джейми.

Започнах отново да дишам, но се стараех да не поемам дълбоко въздух и да не вдигам шум. Претърколих се бавно и застанах на краката си. Адреналинът се разнесе из мускулите ми и те ту се свиваха, ту се разпущаха. Можех да бягам по-бързо от всеки, който би се опитал да ме настигне, но накъде щях да бягам?

— Скит — прошепна тихо някой. — Скит? Тук ли си? Аз съм.

Гласът му секна и аз разбрах, че е той.

— Джейми! — възкликнах аз. — Какво правиш? Казах ти, че имам нужда да остана сама.

Облекчението в гласа му беше очевидно, когато престана да шепти.

— Всички те търсят. Искам да кажа… Труди, Лили и Уес… Само че не искаме никой да узнае какво правим. Никой не трябва да разбере, че липсваш. Джеб отново носи пушката. Иън е с доктора. Когато докторът се освободи, ще говори с Джаред и Кайл. Всички го слушат. Затова не е нужно да се криеш. Всички са заети, а ти сигурно си уморена…

Джейми обясняваше, продължавайки да се приближава, докато пръстите му намериха ръката ми.

— Всъщност аз не се крия, Джейми. Казах ти, че трябва да помисля.

— Можеш да го правиш в присъствието на Джеб, нали?

— Къде искаш да отида? Обратно в стаята на Джаред ли? Нали там трябваше да бъда.

— Вече не. — В гласа му усетих познатата упорита нотка.

— Защо са заети толкова всички? — попитах аз, за да отклоня темата. — Какво прави докторът?

Опитът ми се оказа неуспешен, той не отговори. След кратко мълчание докоснах бузата му.

— Виж какво, трябва да си при Джеб. Кажи на другите да престанат да ме търсят. Ще поостана тук известно време.

— Не можеш да спиш тук.

— Правила съм го преди.

С ръката си усетих, че клати глава.

— Ще отида поне да донеса постелки и възглавници. Няма да ми трябва повече от една. Няма да остана при Джаред, докато продължава да се държи така.

Простенах вътрешно.

— Тогава стой при Джеб да ти хърка. Ти трябва да си с тях, не с мен.

— Ще бъда там, където аз искам.

Опасността Кайл да ме завари тук не ми излизаше от главата. Обаче този довод само щеше да накара Джейми да се чувства още по-отговорен за защитата ми.

— Добре, но трябва да поискаш разрешение от Джеб.

— По-късно. Няма да го безпокоя тази вечер.

— Какво прави той?

Джейми не отговори. Едва сега разбрах, че нарочно не беше отговорил на въпроса ми първия път. Имаше нещо, което не искаше да ми каже. Може би и другите бяха заети с търсенето ми. Може би завръщането на Джаред беше ги накарало да се върнат към първоначалното си мнение за мен. В кухнята ми се стори, че е така, когато сведоха глави и ме поглеждаха виновно.

— Какво става, Джейми? — настоях аз.

— Не трябва да ти казвам — смотолеви той. — И няма да го направя. — Обви здраво кръста ми с ръце и опря лицето си в рамото ми. — Всичко ще е наред — обеща с дрезгав глас той.

Потупах го по гърба и прекарах пръсти през гъстата му, разрошена коса.

— Добре — съгласих се с мълчанието му. В края на краищата и аз имах мои тайни, нали? — Не се разстройвай, Джейми. Каквото и да е, то ще да е за добро. Ще се оправиш. — Докато изричах думите, ми се искаше да бяха истина.

— Не знам на какво да се надявам — прошепна той.

Докато се взирах в тъмното, без да виждам нищо конкретно, и се опитвах да отгатна какво не искаше да ми каже, очите ми доловиха слаба светлина в далечния край на коридора — слаба, но все пак видима в тъмната пещера.

— Ш-ш-шт — прошепнах аз. — Някой идва. Бързо се скрий зад кутиите.

Джейми рязко извърна глава към жълтата светлина, която с всяка секунда ставаше все по-силна. Ослушах се за някакви стъпки, но не чух нищо.

— Няма да се крия — промълви той. — Застани зад мен, Скит.

— Не!

— Джейми! — провикна се Джаред. — Знам, че си тук!

Усетих, че краката ми изтръпват. Трябваше ли да е Джаред? Щеше да е много по-лесно за Джейми, ако ме убиеше Кайл.

— Махай се! — отвърна Джейми.

Жълтата светлина се вдигна нагоре и се превърна в светъл кръг върху далечната стена.

Джаред зави зад ъгъла, като насочваше фенера насам-натам по каменния под. Беше отново чист, облечен в познатата ми избеляла, червена риза, която висеше в стаята, където живях в продължение на седмици. Лицето му също ми беше познато. Имаше същото изражение, което бях видяла още в първия момент, когато се появих тук.

Лъчът светлина ме блъсна в лицето и ме заслепи. Разбрах, че светлината се отрази с ярък отблясък от сребристото зад очите ми, защото усетих как Джейми подскочи леко стреснат, но после остана още по-решително на мястото си.

— Махни се от него! — прогърмя гласът на Джаред.

— Млъкни! — изкрещя му в отговор Джейми. — Ти не я познаваш! Остави я на мира!

Той се вкопчи в мен, когато се опитах да се освободя от ръцете му. Джаред се втурна напред като нападащ бик. Сграбчи Джейми отзад за ризата и го отдръпна от мен. Продължи да държи парчето плат и да раздрусва момчето, крещейки:

— Ти си идиот! Не виждаш ли как те използва?

Инстинктивно се мушнах в тясното пространство между двамата. Както предполагах, това го накара да пусне Джейми. Целта ми не беше онова, което последва — познатата му миризма атакува сетивата ми и почувствах изпъкналите му гърди под ръцете си.

— Остави Джейми на мира — казах аз и за първи път ми се прииска да съм такава, каквато Мелани искаше да бъда — ръцете ми да са твърди в този момент, а гласът ми да е силен.

Той ме хвана с една ръка за китките и ме отхвърли от себе си към стената. Бях неподготвена за съприкосновението с нея и от удара останах без дъх. Смъкнах се покрай каменната стена на пода върху кутиите, вдигайки същия шум, както когато се проснах върху целофанената им обвивка при пристигането ми тук. Докато лежах превита върху кутиите, усетих как пулсът тупти в главата ми и за момент видях странни светлини да преминават пред очите ми.

— Страхливец — изкрещя му Джейми. — Тя не би те наранила, за да спаси живота си! Защо не я оставиш на мира!

Чух, че някой размества кутиите и почувствах ръцете на Джейми върху рамото ми.

— Скит? Добре ли си?

— Добре съм — отвърнах аз, без да обръщам внимание на туптенето в главата. Видях разтревоженото му лице над мен, осветено от фенера, който Джаред трябва да беше изпуснал. — Джейми, сега трябва да си вървиш — прошепнах аз. — Бягай!

Джейми енергично поклати глава.

— Стой далеч от него! — изрева отново Джаред.

Видях как хвана Джейми за раменете и го издърпа назад. Разместените кутии се изсипаха като лавина отгоре ми. Претърколих се, закривайки лицето си с ръце. Една по-тежка кутия ме блъсна точно между лопатките и извиках от болка.

— Престани да я нараняваш! — изкрещя Джейми.

Чу се рязък удар и някой изохка. Опитах се да се измъкна изпод тежката картонена кутия и замаяна се повдигнах на лакти. Джаред се държеше с една ръка за носа, от който върху устните му се стичаше нещо тъмно. Очите му бяха разширени от изненада. Джейми стоеше пред него, намръщен и със стиснати юмруци.

Лицето му постепенно се отпусна, докато Джаред продължаваше да го гледа изумен. После изненадата беше заменена от болка — болка и толкова силна мъка от това, че се беше почувствал предаден, че тя съперничеше на изражението му в кухнята.

— Ти не си човекът, за когото те мислех — прошепна Джейми.

Погледна Джаред така, като че ли той беше някъде много далеч, като че ли между тях имаше стена и Джейми бе напълно изолиран от едната й страна.

Очите на Джейми се напълниха със сълзи и той извърна глава, засрамен, че е показал слабостта си пред Джаред. После с бързи крачки се отдалечи.

Опитахме се — помисли си тъжно Мелани. Сърцето я бодеше заради момчето дори и в момента, в който копнееше да насоча погледа си към мъжа. Дадох й каквото искаше.

Джаред не ме гледаше. Взираше се в тъмнината, в която беше изчезнал Джейми, и продължаваше да се държи за носа.

— О, дяволите да го вземат! — провикна се изведнъж той. — Джейми! Върни се!

Не последва отговор.

Джаред хвърли студен поглед към мен, а аз се свих, макар че ядът му като че ли се беше изпарил, после грабна фенера и хукна подир Джейми, оставяйки ме сама в мрака.

Известно време единственото нещо, което успявах да правя, беше да дишам. Съсредоточих се да вдишвам въздуха, да го издишвам и после пак да вдишвам. След като почувствах, че вече мога да го правя добре, се помъчих да се изправя от пода. Бяха ми нужни няколко секунди, за да си припомня как трябваше да движа краката си и дори след това те все още трепереха и заплашваха да се подкосят под тежестта ми, затова отново седнах на пода, опряна на стената, а после потърсих моята пълна с ориз възглавница. Останах да лежа там, докато си дам сметка за станалото.

Нямаше нищо счупено, с изключение на разбития нос на Джаред. Поклатих бавно глава. Джейми и Джаред не трябваше да се бият. Карах ги да се чувстват толкова объркани и нещастни. Въздъхнах и продължих да се занимавам с преценките си. Върху гърба си усещах обширно място, което ме болеше, а едната страна на лицето ми болезнено пламтеше от съприкосновението със стената. Изпитах силно щипане, когато го докоснах и усетих някаква топла течност между пръстите си. Това беше най-лошата ми рана. Останалите охлузвания и натъртвания не бяха сериозни. Когато го разбрах, неочаквано ме обзе голямо облекчение. Бях жива. Джаред имаше възможността да ме убие, но не се беше възползвал от нея. Вместо това беше тръгнал след Джейми, за да оправи нещата между тях. Така че, каквито и щети да бях нанесла на отношенията им, те вероятно не бяха непоправими.

Денят се оказа дълъг. Беше дълъг дори още преди Джаред и другите да се появят, а това като че ли бе преди цяла вечност. Останах там, където бях, затворих очи и заспах върху ориза.