Скитница

Глава 29Предадена

Може би трябваше да побягна в обратната посока. Обаче никой не се опитваше да ме задържи и макар гласът му да беше студен и гневен, Джаред ме бе повикал. Мелани беше дори по-нетърпелива от мен, когато се показах предпазливо иззад ъгъла и бях осветена от синкавата светлина. Там се поколебах.

Иън стоеше на няколко крачки пред мен и по очите му личеше, че е готов да се противопостави на всяко враждебно действие, което Джаред би предприел срещу мен.

Джаред седеше на земята върху една от рогозките, които двамата с Джейми бяхме оставили тук. Изглеждаше също толкова изтощен, колкото и Иън, въпреки че и неговите очи бяха нащрек за разлика от отпуснатата му поза.

— Спокойно — каза Джаред на Иън. — Просто искам да поговоря с него. Обещах на момчето и ще спазя обещанието си.

— Къде е Кайл? — попита Иън.

— Хърка. Пещерата ви може би се тресе от вибрациите.

Иън не се помръдна.

— Не те лъжа, Иън, и нямам намерение да го убивам. Джеб е прав. Независимо колко объркано е това глупаво положение, Джейми има също толкова право, колкото и аз, а той е напълно заблуден, така че се съмнявам, че скоро би ми дал съгласието си.

— Никой не е заблуден — каза сърдито Иън.

Джаред махна с ръка, за да покаже, че не приема възражението му за терминологията.

— Искам да кажа, че не представлявам опасност за него. — Погледна ме за пръв път и забеляза как се притискам към далечната стена и как ръцете ми треперят. — Няма пак да те нараня — увери ме той.

Направих малка крачка напред.

— Не е нужно да разговаряш с него, ако не искаш, Скит — рече бързо Иън. — Това не ти влиза в задълженията. Не си длъжна. Имаш избор.

Джаред сбърчи вежди. Думите на Иън го озадачиха.

— Не — прошепнах аз. — Ще говоря с него. — Направих още една малка крачка. Джаред с жест ме подкани да се приближа.

Вървях бавно, като спирах на всяка крачка. Спрях на близо метър от него. Иън плътно ме следваше.

— Бих искал да разговарям с него насаме, ако нямаш нищо против — каза му Джаред.

Иън не се помръдна.

— Имам.

— Не, Иън, всичко е наред. Иди да поспиш. Нищо няма да ми се случи — казах аз и леко го побутнах с ръка.

Иън се вгледа подозрително в лицето ми.

— Това да не би да е някакво самоубийствено желание, за да пощадиш момчето? — попита той.

— Не, Джаред не би излъгал Джейми за това.

Джаред се намръщи, когато произнесох името му с такава увереност.

— Моля те, Иън — настоях аз. — Искам да поговоря с него.

Той ме изгледа продължително, а после се обърна намръщен към Джаред. Произнесе отчетливо, натъртвайки всяко следващо изречение:

— Името й е Скит, не е „то“. Няма да я докосваш. Ако й оставиш някаква следа, аз ще оставя двойно повече върху безполезния ти задник.

Премигнах при така изказаната заплаха. Иън рязко се обърна и се отдалечи в мрака. Известно време запазихме мълчание, загледани в празното пространство, където изчезна той. Аз първа погледнах лицето на Джаред, докато той все още гледаше натам, където се беше отдалечил Иън. Сведох очи.

И тогава той се обърна към мен:

— Ау, ама той наистина не се шегува, нали? — рече Джаред.

Приех го като реторичен въпрос.

— Защо не седнеш? — попита ме той и потупа постелката до себе си.

Замислих се за момент, но после седнах и опрях гръб в същата стена, но по-близо до дупката, като оставих между нас по-голямата част от постелката. На Мелани това не се хареса. Искаше да е близо до него, да мога да вдишвам миризмата му и да усещам топлината на тялото му до себе си.

Аз обаче не исках това и не защото се страхувах, че ще той ще ме нарани. В момента не ми изглеждаше ядосан, а само уморен и предпазлив. Просто не исках да бъда близо до него. От това, че се намирах толкова близо, изпитвах нещо подобно на болка в гърдите, усещах прекалено близо омразата му към мен.

Той ме наблюдаваше, навел глава на една страна. Издържах само за миг погледа му и извърнах очи.

— Съжалявам за снощи… имам предвид лицето ти. Не трябваше да правя това.

Вгледах се в ръцете си. Държах ги с преплетени пръсти в скута си.

— Не трябва да се страхуваш от мен.

Кимнах, без да го погледна. Той изпъшка.

— Мисля, че каза, че искаш да говориш с мен?

Свих рамене. Не можех да намеря гласа си заради враждебността, която усещах между нас. Чух го, че се раздвижи. Премести се върху постелката и седна редом с мен — точно както Мелани се беше надявала. Беше твърде близко — беше ми трудно да мисля ясно, трудно да дишам правилно, но не можех да си наложа да се преместя встрани. Странно, защото след като първоначално Мелани беше искала тъкмо това, тя изведнъж се ядоса.

Какво има? — попитах аз, стресната от силата на чувството й.

Не ми харесва да е близо до теб. Не е редно. Не ми харесва желанието ти той да е там. За пръв път, откакто бяхме напуснали заедно цивилизацията, усетих от нея да се излъчват вълни от враждебност. Бях шокирана. Не беше честно.

— Имам само един въпрос — прекъсна ни Джаред.

Срещнах погледа му и отново извърнах очи както заради студенината, с която ме гледаше, така и заради раздразнението на Мелани.

— Вероятно се досещаш какъв е той. Джеб и Джейми ми дърдориха цяла нощ…

Изчаках въпроса, загледана в чувала с ориз на отсрещната стена на коридора — снощната ми възглавница. С периферното си зрение забелязах, че той вдигна ръка и аз се свих до стената.

— Няма да те нараня — увери ме нетърпеливо отново Джаред, хвана ме за брадичката с грубата си ръка и извърна лицето ми така, че да го гледам в очите.

Сърцето ми започна да бие неравномерно, когато ме докосна и изведнъж очите ми силно се навлажниха. Премигнах, за да отстраня влагата.

— Скит. — Той произнесе бавно името ми, бих казала без желание, макар че гласът му беше равен и безизразен. — Мелани още ли е жива… още ли е част от теб? Кажи ми истината.

Мелани се почувства така, като че ли я бяха ударили с желязна топка за разбиване на стени. Беше физически болезнено, като внезапен пристъп на мигрена, която тя се мъчеше с всички сили да отпъди.

Спри това! Не виждаш ли? Беше толкова очевидно — от стиснатите устни, от изпънатите бръчици под очите му. Нямаше значение какво щях да кажа аз или какво щеше да каже тя.

За него и без това вече съм лъжкиня — отвърнах й аз. — Той не иска истината… Просто търси доказателство, някакъв начин да докаже на Джеб и на Джейми, че съм лъжкиня, че съм Търсач, за да му бъде разрешено да ме убие.

Мелани отказа да отговори или да ми повярва. Костваше ми големи усилия, за да я накарам да мълчи. Джаред забеляза капчицата пот върху челото ми, странните тръпки, които разтърсваха гърба ми и присви очи. Продължи да ме държи за брадичката и не ми позволи да скрия лицето си.

Джаред, обичам те — опита се да изкрещи тя. — Аз съм тук.

Устните ми не потрепериха, но се изненадах, че той можа да прочете думите ми, изговорени само от очите ми.

Времето минаваше бавно, докато чакаше отговора ми. Беше ми мъчително да се вглеждам в очите му и да виждам отвращението му в тях. Като че ли това не беше достатъчно, гневът на Мелани продължаваше да ме пронизва отвътре. Ревността й премина в горчива ненавист, която заля цялото ми тяло и го отрови.

Мина още време и сълзите ми наедряха толкова, че вече беше невъзможно да ги задържа в очите си. Разляха се по бузите ми и се затъркаляха безшумно върху дланта на Джаред. Изражението му не се промени.

Накрая не издържах. Затворих очи и рязко свалих надолу глава. Вместо да ми попречи, той отдръпна ръката си. После ядосан въздъхна.

Очаквах да си тръгне. Загледах се отново в ръцете си, докато чаках да стане. Ударите на сърцето ми отмерваха секундите. Той не се помръдна. Аз също. Стоеше като изваян от камък до мен. Тази поза му подхождаше. Подхождаше на новото му, сурово изражение, на студения блясък в очите. Мелани се замисли за този Джаред, сравнявайки го с мъжа, който беше някога. Спомни си един с нищо неотличаващ се ден, докато бягаха…

— Пфу! — възмущават се едновременно Джаред и Джейми.

Джаред се е излегнал на коженото канапе, а Джейми се е проснал пред него върху килима. Гледат баскетболен мач на големия телевизор. Паразитите, които живеят в тази къща, са на работа и ние вече сме напълнили джипа с всичко, което можа да побере. Имаме няколко часа за почивка преди отново да изчезнем. На телевизионния екран двама играчи спорят любезно край страничната линия. Телевизионният оператор е близо и чуваме какво казват:

— Мисля, че аз я докоснах последен. Топката е твоя.

— Не съм сигурен в това. Не бих искал да получа незаслужено предимство. По-добре да накараме реферите да видят отново записа.

Играчите си стискат ръцете и се тупат по раменете.

— Това е смешно — възмущава се Джаред.

— Не издържам повече — съгласява се Джейми, имитирайки безупречно тона на Джаред. С всеки изминал ден звучи все повече като Джаред. Това е една от многото форми за демонстрация на преклонението му към неговия кумир. — Няма ли нещо друго за гледане?

Джаред прехвърля няколко канала, докато намира състезания по лека атлетика. Точно сега паразитите имат Олимпиада в Хаити. От това, което можем да видим, чуждоземците проявяват огромен интерес към нея. Много от тях имат олимпийски флагове пред къщите си. Но не е същото като преди.

Сега всеки, който участва, получава медал. Много трогателно, няма що.

Обаче не могат да организират едно истинско състезание на 100 метра гладко бягане. Индивидуалните паразитни спортове са много по-забавни, отколкото когато се опитват да се състезават пряко помежду си. Представят се много по-добре, когато бягат в отделни ленти.

— Мел, ела да си починеш.

Стоя по навик при задния вход, не толкова защото съм напрегната и готова да побягна или защото съм уплашена. Просто навик.

Отивам при Джаред. Той ме придърпва в скута си и пъхвам глава под брадичката му.

— Удобно ли ти е? — пита ме той.

— Да — отвръщам аз, защото наистина се чувствам така. Дори тук, в къщата на извънземните.

Татко имаше навика да казва много странни неща — понякога сякаш говореше на свой език. Двадесет и три издънки, салатени дни, шумни паркери, като току-що изваден от кутия за шапки, шоколадов чайник и нещо за баба, смучеща яйца. Един от любимите му изрази беше „безопасно като вкъщи“.

Когато ме учеше да карам колело, майка ми ни наблюдаваше неспокойно от прага, а той и викаше:

— Успокой се, Линда, тази улица е безопасна като вкъщи.

А когато убеждаваше Джейми да спи, без да свети нощната му лампа, казваше:

— Тук е безопасно като вкъщи, синко, на километри разстояние няма нито едно чудовище.

После само за една нощ светът се превърна в ужасен кошмар и изразът стана лоша шега за Джейми и мен. Къщите бяха станали най-опасните места. Скрити в една борова горичка наблюдаваме как една кола излиза от гаража на самотна къща и решаваме дали да направим акция за събиране на храна и дали това няма да е прекалено рисковано.

— Дали паразитите ще отсъстват дълго?

— Няма начин, това място е безопасно като вкъщи. Хайде да се махаме оттук.

А сега стоя и гледам телевизия като преди пет години, а мама и татко са в другата стая. Все едно, че изобщо не съм прекарала нито една нощ в канализационна тръба заедно с Джейми в компанията на група плъхове, докато похитителите на тела осветяват наоколо с фенерите си и търсят крадците, отмъкнали торба сух боб и купа изстинали спагети. Знам, че ако двамата с Джейми успеем да оцелеем сами в продължение на двадесет години, никога повече няма да изпитаме това чувство за безопасност. Това е дори нещо повече от безопасност, усещане за щастие. В безопасност и щастливи, две неща, които си мислех, че никога повече няма да изпитам.

Джаред ни кара да се чувстваме така, без да иска. Просто защото е Джаред.

Вдъхвам миризмата на кожата му и усещам топлината на тялото му до моето. Джаред винаги ме кара да се чувствам в безопасност и щастлива. Дори в една къща.

Той все още ме кара да се чувствам в безопасност — помисли си Мелани, усетила топлината на ръката му на сантиметър от моята. — Макар дори да не подозира, че съм тук.

Не се чувствах в безопасност. Най-вече любовта към Джаред ме караше да не се чувствам в безопасност. Запитах се дали Мелани и аз бихме го обичали, ако той винаги беше това, което е сега, а не усмихнатият мъж от спомените ни, този, който беше дошъл при Мелани, пълен с надежда и чудеса. Щеше ли да го обича тя, ако винаги беше така суров и циничен? Ако загубата на Мелани го беше направила дори още по-безчувствен, отколкото загубата на веселия му баща и на буйните му по-големи братя?

Разбира се — Мел беше сигурна в това. — Щях да обичам Джаред в каквато и да било форма. Дори и такъв, той ми принадлежи.

Запитах се дали същото се отнасяше и за мен. Щях ли да го обичам сега, ако и в спомените й беше такъв? После бях прекъсната. Без да се усетя, установих, че Джаред говореше така, като че ли бяхме по средата на разговора.

— Е, добре, тъкмо заради теб Джеб и Джейми са убедени, че е възможно да продължи някакво съществуване след… като те хванат. Сигурни са, че Мел продължава да мърда там. — Почука леко с юмрук главата ми. Аз се отдръпнах и Джаред скръсти ръце. — Джейми мисли, че тя му говори. — Той вдигна нагоре очи. — Никак не е честно да си играеш така с детето, обаче предполагам, че това е чувство за приличие, което не ви е присъщо.

Обвих коленете си с ръце.

— Въпреки че в това, което Джеб твърди, има нещо и то ме изумява! Какво целиш? Търсачите не са насочени по вярната следа и дори не подозират, че е така. Изглежда, че търсят не нас, а само теб. Затова може би и не знаят каква е целта ти. Може би действаш на своя глава и криеш това от тях. Или…

Беше по-лесно да не му обръщам внимание, докато правеше глупавите си предположения. Съсредоточих се върху коленете си. Както обикновено, бяха мръсни и зацапани в черно и червеникаво.

— Може би са прави… за това дали трябва да бъдеш убита.

Неочаквано прекара леко пръсти по настръхналата ми при тези думи ръка. Когато заговори отново, гласът му беше по-мек:

— Сега никой няма да ти стори зло. Докато не ни причиняваш неприятности… — Той сви рамене. — Мога донякъде да ги разбера, макар все пак да мисля, че грешат. Може би няма основателна причина… като изключим тази, че Джейми…

Вдигнах рязко глава. Погледът му ме пронизваше. Съжалих, че съм проявила интерес и отново се загледах в коленете си.

— Това, че така се привърза към теб, ме плаши — рече тихо Джаред. — Не трябваше да го оставям тук. Не съм предполагал… А сега не знам какво да правя. Мисли, че Мел е жива някъде там вътре. Как ще му се отрази това, когато…?

Направи ми впечатление, че каза когато, а не ако. Независимо какво беше обещал, според него нямаше да остана дълго време жива.

— Изненадан съм как успя да заблудиш Джеб — рече замислен той, сменяйки темата. — Той е много лукав старец. С лекота разбира, когато го мамят. До сега.

Близо минута продължи да стои замислен.

— Не си от приказливите, а?

Последва нова дълга пауза. После изведнъж заговори бързо:

— Това, което ме измъчва, е дали няма да се окажат прави? Откъде, по дяволите, бих могъл да разбера? Не ми харесва това, че намирам някаква логика в твърденията им. Трябва да има друго обяснение.

Мелани направи нов опит да заговори, не така отчаяно както преди. Този път без надежда, че ще успее. Държах здраво стиснати ръцете и устните си. Джаред се размърда. Отдръпна се от стената и обърна тялото си към мен. Наблюдавах с крайчеца на окото си движенията му.

— Защо си тук? — прошепна той.

Погледнах лицето му. Беше внимателно, любезно, почти такова, каквото го помнеше Мелани. Усетих как започвам да губя контрол и устните ми потрепериха. С всичка сила държах скръстени ръцете си. Искаше ми се да докосна лицето му. Исках го. На Мелани това не й хареса.

Ако не ме оставиш да говоря, поне дръж ръцете си скръстени — изсъска тя.

Опитвам се, съжалявам. — Наистина съжалявах. Това й причиняваше болка. И двете се измъчвахме, макар и по различен начин. В момента беше трудно да се каже коя се измъчваше повече.

Джаред ме изгледа с любопитство, когато очите ми отново се напълниха със сълзи.

— Защо? — попита тихо той. — Знаеш ли, Джеб има налудничавата идея, че си тук заради мен и Джейми. Това не е ли лудост?

Устата ми леко се отвори, но прехапах устната си. Джаред се наведе бавно и хвана лицето ми с двете си ръце. Затворих очи.

— Няма ли да ми кажеш?

Поклатих рязко глава само веднъж. Не бях сигурна кой го направи. Дали аз казвах не или Мелани казваше не мога.

Ръцете му ме стиснаха под брадичката. Отворих очи и видях лицето му на сантиметри от моето. Сърцето ми лудо заби, а стомахът ме присви. Опитах се да дишам, но дробовете ми не се подчиниха. По очите му разбрах какво възнамеряваше да направи. Знаех какво щеше да последва, точно как ще усетя устните му. И въпреки това за мен всичко беше толкова ново. Всеки следващ миг беше по-шокиращ от предишния. Устните му се притиснаха в моите.

Мисля, че намерението му беше само леко да ги докосне до моите, но нещата се промениха, когато те се сляха. Изведнъж ги почувствах по-твърди и настоятелни, а дланите му обхванаха лицето ми, докато устните му се притискаха в моите по някакъв съвършено непознат начин. Беше толкова различно от това, което усещах от спомените, много по-силно. Главата ми се замая. Тялото се разбунтува. Вече не го контролирах. То контролираше мен. Не беше Мелани — сега тялото беше по-силно и от двама ни. Дишането ни силно отекваше: моето учестено и неравномерно, а неговото яростно, почти като ръмжене. Загубих контрол над ръцете си. Лявата ми ръка посегна към лицето и косата му. Изпитах желание да заровя пръстите си в нея. Дясната беше по-бърза. Не беше моята.

Юмрукът на Мелани се стовари в челюстта му и отблъсна лицето му от моето с рязък, тъп звук. Плът в плът, твърда и гневна. Силата му не беше достатъчна да го отхвърли надалеч, но той се отдръпна от мен в мига, в който устните ни се разделиха, изохка и ме погледна с разширени от ужас очи.

Загледах се в свитата си в юмрук ръка с такова отвращение, като че ли бях видяла върху нея скорпион. Отвращението ми беше толкова силно, че ахнах от изненада. Сграбчих дясната си китка с лявата си ръка, за да попреча на Мелани да използва отново тялото ми по такъв насилствен начин.

Вдигнах очи към Джаред. Той също се взираше в юмрука, който се опитвах да задържа, и постепенно ужасът, изписан на лицето му, се смени с изненада. За част от секундата лицето му беше абсолютно беззащитно. Можех лесно да прочета мислите му върху него. Не беше очаквал това. Виждаше се ясно, че очакванията му са били съвсем други. Това беше проверка. Проверка, за чийто резултат беше предварително подготвен и който беше очаквал с увереност. Обаче беше изненадан.

Означаваше ли това, че бях издържала теста или се бях провалила? Болката, която усещах в гърдите си, не ме изненада. Вече знаех, че изразът „разбито сърце“, не е просто преувеличение.

В ситуация да се бия или да бягам никога не съм имала избор. За мен той винаги е бил да бягам. Тъй като Джаред беше застанал между мен и тъмния изход на коридора, аз се завъртях и се хвърлих в натъпканата с кутии дупка. Те се смачкаха под тежестта ми. С мъка си пробивах път през тях в тясното пространство, като заобикалях по-тежките и мачках по-леките.

Почувствах пръстите му да се плъзгат по крака ми, опитвайки се да ме хване за глезена, и ритнах една от по-тежките кутии, за да я поставя помежду ни. Той изохка и аз усетих как отчаянието ме стисна за гърлото. Нямах намерение отново да му причиня болка. Не смятах да го ударя. Само се опитвах да избягам.

Макар да беше шумно, не чувах собственото си хлипане, докато разбрах, че няма накъде да се придвижвам повече и шумът от мачкането на кутиите престана. Бях потресена, когато чух собствените си, неравномерни мъчителни стонове. Чувствах се така разтърсена и унизена. Бях ужасена от себе си, от насилието, което съзнателно или не, бях позволила да завладее тялото ми. Обаче не плачех заради това. Плачех, защото беше проверка, а тъй като бях изключително глупаво, ама наистина глупаво създание, ми се искаше всичко да е било истинско.

Мелани се гърчеше в агония вътре в мен и беше трудно да преценя чия болка е по-силна. Чувствах се така, сякаш умирам, защото не е било наистина, а тя усещаше като че ли умира, защото на нея й се беше сторило съвсем като наистина. Независимо от всичко, което беше загубила след края на нейния свят, до този момент никога не се беше чувствала предадена. Когато баща й беше довел Търсачите при децата си, тя знаеше, че всъщност това не е той. В този случай нямаше предателство, а само скръб. Баща й беше мъртъв. Обаче Джаред беше жив и си беше все същият.

Никой не те е предавал, глупачка такава — извиках й аз. Исках да престане да се измъчва. Болката й беше прекалено силна и беше допълнително бреме за мен. Моята си ми беше достатъчна.

Как можа да го направи? Как? — възмущаваше се тя, без да ми обръща внимание.

Продължихме неудържимо да плачем. От истерията ни извади една дума.

От отвора на дупката се чу гласът на Джаред — тих, дрезгав, някак объркан и странно детски, когато попита:

— Мел?