Стражът

15.

Апартаментът на Мич имаше две спални, но тази вечер в него имаше още двама души освен Ричър. Всъщност Ричър смяташе, че да се нарекат спални кътовете за спане е твърде голямо преувеличение. Те нямаха нито врати, нито прозорци. Нито дори стени. От останалата част на апартамента ги отделяха два дървени паравана, които едва стигаха до брадичката на Ричър. Той дори не си направи труда да погледне леглата, защото не се съмняваше, че ще се окажат прекалено къси. Най-добре да остави Сандс и Ръдърфорд да ги използват. Ричър можеше да спи на канапето. Разбира се, това щеше да го лиши от обичайната практика да глади дрехите си, като ги поставя под матрака. От гледна точка на сигурността обаче бе за предпочитане да спи на канапето. Ако някой случайно откриеше скривалището им, Ричър първи щеше да посрещне натрапниците. Ако, разбира се, разбиеха вратата.

Ричър се събуди точно в седем сутринта. До слуха му долиташе бавно равномерно дишане, съпроводено от леко похъркване откъм двата паравана. Той остана да полежи още половин час, като възпроизвеждаше в главата си любими китарни сола. После стана, включи ужасно сложната кафе машина на Мич и взе душ, докато тя съскаше, кипеше, къркореше… Четиринайсет минути по-късно Ричър излезе от банята все така небръснат, но с мокра коса и завари Сандс, кацнала на висок стол край барплота. Беше облечена със същата тениска като вчера и отпиваше кафе от най-обикновена бяла порцеланова чаша. Когато видя Ричър, стана и му наля кафе, а след минута наля и на Ръдърфорд, който се появи иззад паравана, като търкаше очи в движение.

Сандс предложи да звъннат предварително в Къщата на шпионите и да си уговорят среща. Смяташе, че това е възпитано. И практично. Защото така ще бъдат сигурни, че в къщата ще има някой. И ще избегнат напразното пътуване до там и обратно. Както и риска при вида на Ричър някой притеснен съсед да звънне в полицията. Ричър не бе съгласен. Опитът му подсказваше, че изненадата носи предимство. Той предпочиташе да почука на нечия врата в четири сутринта, както агентите на КГБ са правили някога. Дори къщата да бе празна, пътуването до там нямаше да бъде загуба на време. Много по-лесно е да претърсиш нечий дом, когато собствениците отсъстват.

Ръдърфорд бе твърде сънен, за да добави аргументи към позицията на едната или другата страна, затова накрая тримата решиха Ричър да отиде неканен в Къщата на шпионите, а Сандс да остане в апартамента и да се опита да открие как градската управа процедира с бракуваното компютърно оборудване. Тя все още хранеше надеждата да открият сървърите, които Ръдърфорд бе изхвърлил, и да забогатеят. Ричър изпи още една чаша кафе, след което се надигна от мястото си.

– Чакай! – спря го Ръдърфорд и също стана от стола си. – Ще дойда с теб. Дай ми две минути да се облека.

– Не искаш ли да останеш и да помогнеш на Сара? – попита Ричър.

Ръдърфорд поклати глава.

– Няма смисъл. Никой няма да разговаря с мен. А и Сара умее да бъде убедителна. Аз пък винаги съм искал да видя Къщата на шпионите отвътре.

– Защо? Няма да видиш истински шпиони, които пишат тайни кодове с невидимо мастило. Това е най-обикновена къща.

– Знам, но въпреки това искам да я видя.

Ричър седна и изпи още една чаша кафе, докато Ръдърфорд подбираше дрехите си и се преобличаше зад паравана. Ръсти се върна със същия панталон като предишния ден и същия модел тениска, но в различен цвят. Ричър се изправи и взе ключа за колата на Марти.

– Знаеш ли какво? – каза Ръдърфорд. – Защо не вземем моята кола?

– Сега разбирам – усмихна се Ричър. – Къщата на шпионите съвсем не те интересува. Искаш да провериш дали съм докарал колата ти невредима.

– Че кой може да ме обвини за това? – отвърна Ръдърфорд. – Обичам тази кола. А и тя е уникална и незаменима.

Когато слязоха в подземния гараж, Ричър изчака Ръдърфорд да обиколи фолксвагена и да огледа всеки сантиметър от боята. После коленичи до дясната врата и надникна отдолу.

– Какво правиш? – попита Ръдърфорд. – Да не си прегазил нещо? Кажи ми, че не си блъснал елен!

– Търся устройства за проследяване – обясни му Ричър. – Провери от твоята страна. Под колата. Покрай праговете. Под калниците. Навсякъде, където може да се постави магнит.

– Но нали провери вчера? И откри предавател. Нали каза, че си го махнал?

– Служих в армията цели тринайсет години, Ръсти. А там се учим да проверяваме. И когато приключим проверката, да проверим отново. Така правим.

Ръдърфорд сви рамене и огледа колата от край до край. Остана с празни ръце.

– От моята страна няма нищо. Ти откри ли нещо?

Ричър се приведе над предния капак и протегна ръка.

– Още един предавател. Същия като вчерашния. Поставен на същото място. Вървеше в комплект с това. – Ричър показа на Ръсти листче хартия. – Магнитът го придържаше към бронята.

Ръдърфорд взе листчето и го прочете на глас:

– Ромео, Джулиет и някакви числа… осем камбанки… Какво означава това?

– Ромео, Джулиет е Р и Дж според фонетичната азбука на НАТО. Моите инициали в реда, който военните използват. Ричър, Джак.

– Ясно – отвърна Ръдърфорд. – А числата? Може да са координати… Но какво означават тогава осемте камбанки?

– Дванайсет на обед според системата, използвана от военноморските сили.

– Възможно ли е някой да иска да отидеш някъде в дванайсет на обед? Но защо е написал бележката по този начин?

– За да покаже, че знае кой съм. За да спечели доверието ми. А може би за да ме заинтригува.

– Ами ако е капан? Не бива да ходиш!

– Телефонът в теб ли е? Можеш ли да провериш къде се намира това място?

Ръдърфорд почука няколко пъти по дисплея, плъзна пръсти обяви:

– Ричър! Не ходи там!

– Защо?

– Чувал съм за това място. Стара фабрика извън града. Изоставена е от години. Когато бях дете, се носеха какви ли не слухове… че който отиде там, никога не се връща. Така и не посмях да стъпя там.

Къщата на шпионите се оказа скрита зад висока стена. Стената бе иззидана от камъни на височина два метра и половина, а отгоре бе покрита с натрошено стъкло. Алеята за автомобили бе блокирана от масивна порта. От ковано желязо. Висока също два метра и половина. От онези, които се плъзгат настрани и следователно нямат панти. Нито пък две крила, които се събират в центъра. Следователно нямат и слаби места. Тази врата по-специално бе много семпла, без никакви орнаменти. Затова пък масивна, изработена от дебели стоманени пръти, разположени вертикално. Дизайнът ѝ напомняше на Ричър огромна решетка на улична шахта. През такава врата можеше да мине само танк. Стоманените пръти бяха разположени близо един до друг, но дете можеше да се провре все пак. На нивото на очите бе поставена табела, която подсилваше суровото въздействие от каменната ограда и желязната порта. Снимането забранено. Преминаването забранено. Никакви интервюта без предварителна уговорка.

Ръдърфорд посочи табелата.

– Сара май ще излезе права. Дали не трябваше да позвъним предварително?

Той свали прозореца и натисна бутона за повикване върху клавиатурата, монтирана върху една от колоните.

– Да? – попита женски глас след половин минута. Той прозвуча тихо и студено като гробовен шепот.

– Добро утро. Казвам се Ръсти Ръдърфорд. Мога ли да се срещна с господин Клостерман?

– Можете ли да четете, господин Ръдърфорд?

– Да

– Имате ли уговорена среща?

– Не.

– В такъв случай би трябвало да знаете, че не можете да се срещнете с господин Клостерман.

Ричър се наведе към отворения прозорец.

– В интерес на истината, не го знаем. На табелата пише, че трябва да си уговорим среща, за да вземем интервю. Ние не сме дошли за интервю, следователно не е необходимо да си уговаряме среща.

Последва кратка пауза.

– За какво сте дошли тогава? За днес няма планирани посещения.

– Разследваме случай, който може да представлява интерес за господин Клостерман. Значителен интерес. Свързан е с кореспонденцията на една журналистка и с документите за собственост на къщата.

– Моля, изчакайте. – Слабото електронно жужене подсказа на Ричър и Ръдърфорд, че жената е прекъснала връзката. Гласът ѝ прозвуча отново след три минути. – Господин Клостерман ще ви приеме. Когато вратата се отвори, влезте и продължете направо до официалния вход.

Когато Ричър и Ръсти влязоха вътре, пред погледа им се изправи стена от големи дървета, кипариси и чинари. Пространството вляво от тях бе пусто, незастроено, незалесено, заето единствено от рехави туфи трева. Къщата се издигаше вдясно. До нея бяха долепени гараж за две коли и дървена веранда, кацнала върху каменна основа, с бели стълбове, които да поддържат покрива ѝ. Останалата част от фасадата на къщата бе покрита с дървена облицовка – дълги хоризонтални дъски, боядисани в масленозелено. На приземния етаж имаше четири прозореца. Още четири на първия. Всичките с дървени капаци, разтворени до един, долепени до стената, боядисани в по-тъмен зелен нюанс. Покривът бе покрит с кремави дъски. На два метра над него, в далечния ляв ъгъл, стърчеше зидан комин.

Ръдърфорд продължи по алеята, която водеше към гаража, след което спря пред къщата и угаси двигателя. Ричър слезе. Ръдърфорд го последва; двамата заедно изкачиха трите стъпала и прекосиха верандата. Ричър почука на вратата. Отвори им жена, която наближаваше трийсетте. Беше облечена в черна рокля до коленете с бяла престилка, вързана отзад. Русата ѝ коса бе вдигната на кок. Беше слаба, имаше вид на недохранена, но се движеше с лекотата и грацията на балерина.

– Влезте, моля – покани ги тя. Именно нейния глас бяха чули Ричър и Ръсти по домофона. Спокоен и студен. Не можеше да има съмнение в това. – Мога ли да ви предложа нещо за пиене, господа? Чай с лед?

Двамата отказаха и жената ги поведе по тесен коридор. Подът бе застлан с плочи. Стените бяха украсени с фамилни портрети. Имаше четири врати – по две от всяка страна, изработени от светла дървесина. Нямаше ламперия, само тесни декоративни лайстни. Жената спря пред втората врата вдясно, почука, отвори и направи крачка встрани, за да пропусне Ричър и Ръдърфорд. Тя самата не ги последва, а остана отвън.

В стаята ги очакваше мъж. Висок, слаб, с буйна бяла коса. Така би изглеждал Айнщайн, ако бе работил в банка, помисли си Ричър. Мъжът изглеждаше седемдесетгодишен. Вероятно се бе родил по времето, когато е била построена къщата. Старецът остави вестника, надигна се от фотьойла и протегна ръка.

– Господин Ръдърфорд, аз съм Хенри Клостерман. За мен е удоволствие да се запознаем. Чувал съм за вас, разбира се, но не ви завиждам за ситуацията, в която се намирате. В миналото аз също работих за градската управа. Вече съм пенсионер. И се старая компанията ми да не участва в търгове за общински поръчки. Омръзна ми да ми броят всеки цент и да ме сочат с пръст. Представям си какво е да работиш за тях като техен служител. А вашият приятел?

– Ричър. – Ричър не протегна ръка. – Джак. Аз съм личен консултант на господин Ръдърфорд.

– Наистина ли? – възкликна Клостерман. – Колко интересно! Моля, господа, седнете.

Клостерман се отпусна в креслото. Ръдърфорд кацна на самия край на канапето с тънка дървена рамка и две декоративни възглавнички от туид. Ричър се настани до него с надеждата то да издържи тежестта му.

– Е, след като сте тук, с какво мога да ви помогна? – попита Клостерман.

– Както знаете – започна Ръдърфорд, – в момента разполагам с достатъчно свободно време. Опитвам се да го използвам по възможно най-добрия начин. Затова се заех с неща, които пренебрегвах, докато работех денонощно по време на хакерската атака срещу компютърната система. Сред тях е и един имейл. Всъщност имейл, последван от гласово съобщение. И двете получих от журналистка, която се интересуваше от вашия имот.

– Да, журналистката – сплете пръсти Клостерман. – Предполагам, че имате предвид Тони Гарза. Чухте ли за убийството ѝ? Ужасна трагедия!

– Чухме – отвърна Ръдърфорд. – Случилото се наистина е ужасно.

– Така е. Тони беше прекрасно момиче. Толкова талантливо… Толкова честно и почтено…

– Познавахте ли я?

– Разбира се, че я познавах. Тя работеше за мен. Всъщност аз я посъветвах да се свърже с вас. Надявах се да ѝ помогнете в проучванията.

– Които са свързани с вашия дом? – попита Ричър. – С необикновената му история?

– Не, за бога! – намръщи се Клостерман. – Това е излишно. Тази глупава история отдавна ми е омръзнала.

– Животът в шпионско гнездо от Студената война? От това би излязла страхотна история. Ако проблемът е в това, че ви е омръзнало да я разказвате, защо някой да не напише книга за нея? Очевидният избор е журналистка като Тони Гарза. Особено талантлива и почтена.

– От тази история не би излязла книга… по-скоро хайку. Няма достатъчно материал. А и това място едва ли може да се нарече гнездо. Шпионите са били само двама. Братя. Притежавали са къщата в продължение на осемнайсет месеца. На всичко отгоре изобщо не са се занимавали с шпионаж, докато са живели тук. Писали са учебник по математика. Бих искал обществеността да обърне внимание и на тези факти. Представете си, ако това място бе известно като Къщата на математиците. Тогава нямаше да ни обсаждат туристи след премиерата на всеки нов филм за Джеймс Бонд.

– Ако Гарза не е проучвала дома ви, какво тогава?

– Някои моменти от семейната ми история. Баща ми напуснал Германия и пристигнал в Щатите през трийсетте години на миналия век. Предвидил как ще се развие политическата ситуация в страната и от всички места по света, незнайно защо, избрал Тенеси. Започнал собствен бизнес. Създал семейство. Занимавал се с най-различни неща. Но подробностите около първите му години в Щатите са доста оскъдни. Реших, че е дошло време да науча колкото е възможно повече и да го запиша, преди да е станало прекалено късно. Например къде е живял баща ми, преди да дойде тук. Кога точно е купил тази къща. Подозирам, че е имала друг собственик между него и шпионите, но искам да бъда сигурен. Искам да науча повече подробности. Включително чисто човешки. Чувал съм, че когато баща ми купил първата си къща, нямал никакви пари, нямало как да вземе и кредит, затова продал картина, която донесъл от Германия. Такива подробности лесно се губят, а аз искам да ги науча. Искам синът ми да знае. А също и неговият син… ако му се роди такъв.

– Звучи ми като мащабен семеен проект – каза Ричър. – Но не и като проект, заради който някой би загубил живота си. Сигурен ли сте, че зад тази история не се крие нещо друго? Заровено съкровище? Изгубеният кивот?

Изражението на Клостерман не трепна.

– Някой е убит заради моя проект ли? Кой?

– Тони Гарза.

– Не. Това е абсурдно. Откъде накъде смъртта ѝ ще има нещо общо с моя проект? Тони беше амбициозна. Работеше упорито. Но не само за мен. Тя беше подхванала поне дузина проекти. И получаваше пари затова… не само от мен. Тони Гарза се ровеше в най-различни нелицеприятни истории. Мечтаеше да направи кариера като разследваща журналистка в някой голям вестник, но това ми се струваше нереалистично. Останаха толкова малко национални вестници.

– Какви нелицеприятни истории? Споделяла ли е нещо?

– Нищо конкретно, но понякога Тони изпускаше едно-друго. Искаше да изкорени престъпността и корупцията. Мисля, че виждаше в мен бащинска фигура. Търсеше ме за съвет от време на време. Предупреждавах я да внимава. Неведнъж при това.

– Градът ви изглежда толкова приятен. Нима престъпността и корупцията са сериозен проблем тук?

– Не, но Тони Гарза живееше в Нашвил. Основната част от работата си вършеше именно там.

– Как я открихте, след като не е местна журналистка?

– Попаднах на името ѝ в интернет. Препоръчваха я в един форум по генеалогия.

– Ще потърсите ли някой да я смени? Или Тони Гарза довърши работата си по вашия проект?

– Предполагам, че ще трябва да я сменя. Досега все не намирах сили да го направя. Тони се справи със задачата си в общи линии, но въпреки това остава доста работа. Най-големият проблем е да се потвърдят всички дати. Затова тя искаше достъп до архивите на града. Затова се свърза и с вас, господин Ръдърфорд.

– Разбирам защо Тони Гарза е искала достъп до архивите – отвърна Ръдърфорд, – но не и защо се обърна към мен. Защо е решила, че мога да получа достъп до документите, които ви интересуват? Аз съм компютърен специалист, а не архивар…

– Доколкото знам, нещата са се развили по следния начин – каза Клостерман. – Тони се е свързала със служител в архивите, от когото е научила, че тестовият период на новата система е преминал неуспешно. Използвали твърде малка компютърна памет, но разбрали това едва насред самия процес на прехвърляне на данните. Започнали да събират средства за осигуряването на по-голяма памет. Копирали всичко, след което вие, като компютърен специалист, сте прехвърлили всичко на харддиск. Предполагам, че записите, които ме интересуват, все още са на него.

Ръдърфорд се замисли за момент.

– Сещам се кои дискове имате предвид. Да, аз ги взех наистина. Реших, че могат да свършат работа… на друго място.

– Знаете ли къде са в момента?

– Неточно. Но се опитвам да ги открия. Трябват ми… за нещо.

– Ако ги откриете, ще проверите ли дали записите, свързани с баща ми, са там?

– Не съм сигурен дали бих могъл да го направя – отвърна Ръдърфорд. – Тези записи са собственост на градските власти. Не знам дали…

– Става въпрос за документи отпреди седемдесет години – прекъсна го Клостерман. – Може би дори по-стари. Едва ли ще нарушим някакви правила за поверителност. А и, поне на теория, тези данни би трябвало да са обществено достъпни. Все пак те бяха част от традиционния архив на хартия преди пожара. Какво ще кажете?

Ръдърфорд не отговори.

– Мога ли да компенсирам усилията ви, ако за това става въпрос? – попита Клостерман. – Ще ги компенсирам щедро, стига да погледна документите. Търпението не е от най-големите ми добродетели, защото съм на възраст, а няма да стана по-млад.

Ръдърфорд помръдна неловко върху края на възглавничката.

– Не става въпрос…

– Времето е от ключово значение – обади се Ричър. – Ръсти трябва да свърши доста работа, за да се подготви за следващия етап от живота си. Знаете, предполагам, че времето на един компютърен специалист струва скъпо.

– Колко скъпо? – попита Клостерман.

– Десет хиляди долара. В брой.

Клостерман се изправи с усилие и протегна ръка.

– Казахте, че сте личен консултант, нали така, господин Ричър? Започвам да си мисля, че и аз имам нужда от такъв. Колко време ще ви трябва, за да откриете записите?

– Трудно е да се предвиди. Работим по въпроса. Ще се свържем с вас.

Ричър крачеше мълчаливо към колата. Имаше чувството, че е срещал Клостерман преди. В казарми. Барове. Затворнически килии. Офиси. Тъмни улички. Какви ли не места. По цял свят. Или просто бе срещал хора като Клостерман. Хора, които крият нещо, но си въобразяват, че са достатъчно умни, за да измислят нова лъжа на момента. За да прикрият следите си. Ричър не смяташе, че всяка дума, изречена от Клостерман, е лъжа. Бягството на баща му от Германия например. Или компанията, която е основал. Подобна информация лесно можеше да се провери и само глупак би излъгал за факти, които могат да бъдат открити за броени секунди. Но онази част за фамилната история намирисваше на лъжа. Как Клостерман искал да завещае на сина си летописа на своето семейство. Не. Най-вероятно някъде в семейния килер се криеше скелет. Нещо незаконно. Нещо неморално. Нещо, което Клостерман искаше да погребе дълбоко. Или да извърти на сто и осемдесет градуса. Нещо, което струваше десет хиляди долара. Купчината пари бяха едно…

Но дали информацията си струваше живота на Тони Гарза? Или живота на Ръдърфорд?