Стражът

18.

Ричър, Ръдърфорд и Сандс оставиха пазача с папките му и се качиха в микробуса. Сандс запали двигателя, пусна климатика на максимум и потегли бавно, описвайки полукръг покрай контейнерите. Накрая излезе през портала и продължи по асфалтовия път. Никой не каза нито дума. Ричър се бе излегнал отзад. Мислите му бяха ангажирани със сървърите. Разсъждаваше какво ли би могло да се случи с тях. Стигна до две вероятни теории. Вариант А гласеше, че сървърите са изхвърлени на боклука. Ричър дори си представи как онзи шофьор, Томасино, отива да ги вземе. Томасино работи сам. Това вероятно е добре, когато събира дребни електронни отпадъци като мобилни телефони например. Но в случая ставаше въпрос за осем сървъра. Монтирани в специален шкаф. Висок над метър и осемдесет. Тежък. Труден за маневриране. Опрян в неравния под. Със счупена врата. Нищо чудно от нея да стърчаха остри парчета стъкло. А това правеше пренасянето на шкафа не само трудно, но и опасно. Записите на пазача показваха, че и в двата случая Томасино е пристигнал в депото за отпадъци в пет следобед. Вероятно това е бил последният му курс за деня. Дали би се заел да мъкне тежкия шкаф сам, при това в края на смяната си? Или би го пробутал на колегите с боклукчийските камиони, които не събираха отпадъците разделно? Нищо чудно да им бе дал една-две двайсетачки, за да решат проблема вместо него.

Вариант Б предполагаше, че Томасино е направил усилието, необходимо за преместването на шкафа. Или поне на съдържанието му. В случая с Ръдърфорд провалът се дължеше на експерименталния му софтуер, но самите сървъри бяха в добро работно състояние. Може пък Томасино да разбираше от тези неща. Може да имаше редовен клиент за подобно оборудване. Ричър нямаше представа от цената на компютрите втора употреба. Нищо чудно да струваха много. Или пък не чак толкова много. Томасино едва ли щеше да изкара кой знае колко пари от сървърите. От друга страна обаче, подобна сделка не криеше никакъв риск за него. При нормални обстоятелства кой би могъл да установи, че е извършена някаква кражба? Градската управа бе доволна, че хора като Томасино разчистват улиците от нежелани вещи. Онези от депото за отпадъци нямаха представа какво ще им докарат шофьорите, тъй като никой не водеше описи.

И така, мързел или алчност? Везните бяха изравнени. Ричър не можеше да ги наклони нито в едната, нито в другата посока, защото не знаеше абсолютно нищо за Томасино. Освен това сървърите можеше да са счупени, изгорели, изхвърлени на някое бунище. Можеше да са преформатирани, с възстановени фабрични настройки и продадени. И в двата случая информацията на тях бе загубена. Самоличността на руския шпионин щеше да остане в тайна. А Ръдърфорд щеше да бъде в опасност. Ричър трябваше да реши какво да направи по този въпрос. Невъзможно бе да стои в града и да продължи да играе ролята на бавачка. Какво да направи тогава? Да зареже Ръдърфорд самичък и безпомощен? Най-добрият вариант бе да го убеди да напусне града, но вече беше опитал подобно нещо. Ричър не смяташе, че Ръсти ще промени решението си. Не и без да получи допълнителна информация. Която щеше да изложи Фишър на опасност. Дали пък Сандс не може да помогне, помисли си Ричър. Тя беше бивш федерален агент. Защо да не говори с нея? Да ѝ намекне, че е получил информация от извора, но достатъчно завоалирано, че да не компрометира Фишър. Ричър щеше да подчертае опасността и необходимостта от спешни мерки. Това можеше да свърши работа. Освен ако Томасино не предложеше решение на дилемата, пред която бе изправен Ричър. Освен ако Томасино не извършеше истинско чудо. Освен ако сървърите не стояха в дома му, недокоснати, с непокътнато съдържание.

Надявай се на най-доброто.

Ако разполагаше със свобода на действие, Ричър щеше да се насочи направо към депото с камионите. Данните от дневника, воден от Полк, показваха, че Томасино е пристигал след пет вечерта в дните, когато е доставял електронни отпадъци, но нямаше гаранция, че това са обичайните му часове за доставка. Най-сигурният подход изискваше да открият възможно най-бързо личните автомобили на шофьорите на камиони и да чакат. Час. Два. Пет. Колкото е необходимо. За Ричър нямаше значение. Той можеше да чака цял ден. Но виждаше, че това не се отнася за Сандс и Ръдърфорд. Те бяха много ядосани от неуспеха си. Вероятно се притесняваха, че никога няма да открият сървърите. И определено не се чувстваха комфортно, след като бяха ровили толкова време в онзи горещ и задушен метален фургон. Налагаше се Ричър да им предостави известна свобода на действие. Или сам да намери Томасино. Което също бе вариант. Рискът щеше да е минимален. Клетката на Фишър щеше да се ограничи само с наблюдение.

Ричър реши, че тримата не бива да се разделят. Трябваше да отчетат още един фактор. Ами ако щастието им се усмихнеше и Томасино им помогнеше? Ако си признаеше, че краде всичко, което му се струва изправно, и покажеше на Ричър къде крие плячката си? Ричър нямаше представа как изглежда един сървър. Сандс се оказа ценен съюзник – първо откри къде се намира депото за отпадъци, а после заблуди пазача с пушката. Известно забавяне няма да бъде фатално, помисли си Ричър. Стига да се появят в депото за камиони преди четири следобед.

Сандс се пресегна, въведе някакви команди и на екрана на сателитната навигация се появи местоположението на петте най-близки бензиностанции. Онази, на която Ричър бе ходил вече два пъти, се оказа най-близо. Тримата пътуваха мълчаливо и когато пристигнаха, Сандс спря пред колонката, която Ричър бе използвал снощи. Ръдърфорд остана в колата. Сандс слезе, напълни резервоара и използва кредитната си карта, за да не влиза в бензиностанцията. Ричър обаче влезе вътре. Беше гладен. Отиде на щанда за самообслужване, приготви четири хотдога, сложи ги в хлебчета, добави сирене и лук и грабна купчина вестници. А също и самобръсначка, пяна за бръснене и стек минерална вода, тъй като предположи, че Сандс и Ръдърфорд са се обезводнили в онзи фургон.

Сандс остави Ричър и Ръдърфорд на две преки от жилището на Ръсти и потърси място за паркиране, където да остави микробуса. Тя пристигна в дома на Мич десетина минути след останалите, включи кафе машината и отиде да вземе душ. Ръдърфорд остана в кухнята, надвесен над лаптопа си. Ричър се излегна на канапето и зачете вестниците. Никой от тях не помръдна от мястото си през следващия половин час. Никой не каза нито дума. После Сандс излезе от банята, а Ръсти влезе. Сандс наля две чаши кафе, отнесе ги в дневната и седна срещу Ричър.

– Мога ли да те попитам нещо? – обади се накрая Сандс. – Служил си в армията. Във Военната полиция. Разследвал си престъпления. Проучвал си хора. Нали?

– Общо взето – отвърна Ричър.

– Сигурно си разполагал с ресурси. Досиета. Бази данни. Войници и сержанти, които да поемат телефонните разговори, проверката на информацията и всичко останало… Които да потвърдят дали някой казва истината или не.

– Точно така.

– Не ти ли липсва всичко това, след като вече работиш напълно сам?

– Животът в армията беше хубав – отвърна Ричър. – Имах удоволствието да работя с невероятни хора. Само от време на време трябваше да търпя глупостите на висшестоящи офицери. Но като цяло не съжалявам, че напуснах.

– Имах предвид подкрепата, с която си разполагал – каза Сандс. – Възможността да провериш всеки факт. Представи си, че попаднеш в ситуация, в която някой ти даде приемливо обяснение за нещо. А после осъзнаеш, че може да има и друго, но то да е по-неблагоприятно за човека срещу теб. Как ще постъпиш сега?

– Ще се вслушам в инстинкта си. И ако изпитвам съмнения, ще се откажа.

– Дори това да означава да оставиш приятел в беда?

– Сара, стига си го усуквала! Какво искаш да ме попиташ?

– Замислих се под душа какво бих направила, ако искам да получа нещо от Ръсти. Нещо изключително важно. Ами ако искам да го направя, без никой да разбере? Не бих го откраднала, защото той ще разбере и ще съобщи за кражбата. Не бих се опитала го купя или да го излъжа да ми го даде, защото може да се усети. Какво му пречи да се престори, че ми вярва, а после да сподели с някого какво съм се опитала да направя. Или просто да избяга. Бих могла да го отвлека, разбира се, и да го принудя със сила да ми даде онова, което ме интересува. Но после ще трябва да го убия, за да опазя всичко в тайна. А мога да постъпя и другояче. Да имитирам опит за отвличане. Да направя така, че да изглежда много професионално. Много убедително. Като отвличане, което непременно ще успее, ако някой случаен минувач не се намеси. Някой с подходящите умения и опит. Някой, който мигом ще спечели доверието на Ръсти, а след това ще остане до него и ще му помогне.

– И този някой съм аз, така ли? – попита Ричър.

– Не искам да прозвучи, все едно се заяждам, но трябва да признаеш, че съществува и такава възможност.

– Да, определено. И друг път са се случвали подобни неща.

– Нима това трябва да ме успокои? Защото не само отвличането може да е инсценировка. Всеки път, когато влезеш в контакт с неизвестен противник, ти си винаги сам. Съвпадение ли е това? Или тайна среща?

Ричър се усмихна и извърна поглед.

– Какво? – попита Сандс. – Забавно ли ти се струва?

– Не. Има нещо странно в този град. Дали пък не е от водата? Първо ме взеха за застраховател. А сега ти си мислиш… какво? Ще се опитам да проследя логиката ти. Ако работя с похитителите, би трябвало да съм наемник. И то добър, защото тази операция се радва на солиден бюджет. Следователно вземам скъпо. И тайно се радвам на богатството си. Какво гласи твоята теория? Че всичко е измама? Че живея в разкошен апартамент в Манхатън и гардеробът ми е пълен е копринени костюми, а гаражът – с ферарита?

– Нима това звучи по-удивително от бивш майор, превърнал се в бездомник?

– Аз не съм бездомник.

– Значи си излъгал.

– Кога?

– Казал си на Ръсти, че нямаш дом. Че обикаляш страната. Една нощ тук, две там. Нямаш постоянен адрес.

– Точно така.

– С други думи, бездомник.

– Не. Положението ми е съвсем различно. То е като да си сам и да си самотен. Двете съвсем не са едно и също.

– Добре тогава. Да приемем, че си натрупал състояние като наемник. От това не следва, че си похарчил парите си за имоти, коли, дрехи. Подобна логика е грешна. Може изобщо да не си похарчил парите си. Може да си ги скрил в някоя банка на Каймановите острови. Или в хралупата на някое дърво. Или да си ги дарил на приют за котки.

– Така е, бих могъл. Но не съм го направил.

– Можеш ли да го докажеш?

– Как? Не мога да докажа нещо, което не се е случило или не съществува. Никой не може.

Сандс се облегна уморено на канапето.

– Помисли малко – каза ѝ Ричър. – Вярно, имам средствата и възможността. Но какъв е мотивът ми?

– Пари – отвърна тя.

– Парите не ме интересуват. Имам си достатъчно. Защо са ми още?

– Нищо ли не знаеш за човешката природа?

– Тръгнала си в грешна посока, Сара. В интерес на истината, аз имам мотив. И той е да предпазя Ръсти от опасност. Ти също можеш да се справиш с тази задача. Защо тогава не поемеш ти отговорността? Скриеш ли Ръсти на сигурно място, ще си тръгна още днес и никога няма да го видя отново.

– И след като ние с Ръсти няма да ти се пречкаме, ще отидеш при Томасино и ще го притиснеш.

– Виж, ако наистина не ми вярваш, говори с приятелите си в Бюрото. Кажи им да ме проверят.

– Направих го на петата минута, след като те срещнах. Моите хора не откриха нищо подозрително. Но какво означава това? Че казваш истината? Или че си прикрил умело следите си?

– Предполагам, че всичко се свежда до въпроса дали се опитвам да помогна на Ръсти, или да му навредя. Само времето ще покаже. В момента всичко зависи от това какво смяташ ти. А ти очевидно не вярваш, че съм на страната на лошите.

– Защо си толкова сигурен?

– Ти си умна жена. Очевидно е. Ако наистина смяташе, че съм наемен убиец, нямаше да го кажеш в лицето ми. Щеше да ми сипеш нещо в кафето и да ме упоиш при първа възможност. Или да ме застреляш, преди да навредя на твоя приятел.

– Интересна теория, която повдига още един въпрос. Кой ти донесе кафе току-що?

Ричър взе чашата си. Беше доста голяма. Може би двеста и петдесет милилитра. В началото бе пълна, а сега течността в нея едва достигаше една четвърт. Достатъчно ли бе останалото за една ефективна доза транквилант? За мъж с неговите габарити? Ричър не се чувстваше замаян. Не му се гадеше. Не чувстваше умора. Помириса останалото кафе. Не долови необичайна миризма. Всичко изглеждаше наред. От друга страна обаче, Ричър не бе кой знае какъв познавач на различните сортове кафе. Ароматите не го интересуваха. За него най-важно бе кафето да е силно.

– Подай ми чашата – каза Сандс.

Ричър остави чашата на масата и я плъзна към нея. Тя я взе и отпи.

– Пошегувах се за кафето – каза Сандс, наведе се и остави чашата.

И тогава Ричър видя защо полите на халата ѝ се разтваряха с такава лекота през целия ден. В джоба имаше нещо. И то тежко. Сандс извади пистолет от там. "Колт", 38-и калибър. Малък. Лек. Надежден. Тя плъзна предпазителя с десния си показалец.

– Това обаче не е шега. Не забравяй, че ти може да си по-едър, но аз съм по-бърза. Затова погледни ме в очите и ми кажи, че говориш истината.

– Говоря истината.

Сандс остави колта в скута си. Върховете на пръстите ѝ докосваха дръжката.

– Е? – попита Ричър, след като измина една безкрайно дълга минута. – Какво ще правиш?

– Имам ли избор? Ще последвам съвета ти. Ще се доверя на инстинкта си. – Сандс върна предпазителя на място и прибра пистолета в джоба си. – Моли се да не започна да съжалявам за това.