Стражът

21.

Сателитната навигация в микробуса ги насочи към същата част на града, в която се намираше и депото за сортиране на отпадъци. Пътуването им отне двайсет и четири минути. В крайна сметка Ричър, Сандс и Ръдърфорд се озоваха пред огромен склад в края на дълга права улица с оградени парцели от двете страни. Складове под наем "Норм" обаче се отличаваше от останалите сгради в района. Оградата ѝ не бе като другите. Цялата фасада беше проектирана като старовремски форт-дървени палисади, наблюдателни кули, оръдия. Пилон с развято американско знаме. Още един със знамето на Тенеси. И трети с някакъв странен флаг, обсипан с изображения на мускети, саби и щитове.

Нищо чудно да го е проектирал самият Норм, помисли си Ричър. Дали пък Норм не бе любител на историята? Или смяташе, че този военен маскарад ще накара складовете му да изглеждат по-надеждни в очите на клиентите? Ще им вдъхне повече доверие? Подобни внушения вероятно се отразяваха добре на бизнес като неговия.

Сандс спря пред портала. Непосредствено до асфалтираната уличка се издигаше дървен стълб, но върху него нямаше и следа от интерком, клавиатура или електронен четец на карти. Всъщност върху него нямаше нищо освен реплика на стара пощенска кутия на "Пони Експрес". Сандс погледна спътниците си, свали прозореца и отвори пощенската кутия. Вътре имаше сензорен дисплей. Тя го докосна и той светна. Появиха се редици от букви и цифри. Сандс пое дълбоко дъх и въведе кода, който Бъдник им бе дал.

Нищо не се случи.

– Да не би да съм прокълната? – възкликна тя. – Или всички системи за достъп ме мразят?

Сандс въведе кода отново.

Нищо не се случи.

– Може да са сменили паролите – предположи Ръдърфорд.

– Или Бъдник ни е преметнал – добави Ричър.

– А може просто да се е объркал – каза Сандс. – Да не правим прибързани заключения, а да проверим. – Тя взе чантата си, порови в нея и измъкна телефона на Бъдник. – Той каза, че паролата му включва последните седем цифри от телефонния му номер. Да почерпим информация направо от извора.

Сандс докосна дисплея на телефона няколко пъти и той се включи.

– Чакай малко! – възкликна Ръдърфорд. – Как го направи? Да не би да разполагаш с някакъв специален код, разработен от ФБР? Мислех, че това е мит!

– Разбира се, че Бюрото разполага с подобен код. Можем да проникнем във всеки телефон, навсякъде и по всяко време. При това дистанционно. С помощта на сателити. Не знаеше ли?

– Наистина ли?

– Разбира се, че не. Просто надзъртах през рамото на Бъдник, докато се опитваше да набере номера на онзи, на когото плаща за закрила. Видях паролата на телефона. А сега да видим с какво разполагаме. Ето номера му. По дяволите! Същият е като този, който ни каза!

– Обзалагам се, че са сменили кодовете – заяви Ръдърфорд.

– Обзалагам се, че Бъдник ни е излъгал – каза Ричър.

– Чакайте малко! – възкликна Сандс. – Телефонният номер е само част от паролата. Може Бъдник да е объркал номера на складовата клетка. Все пак човекът бе под силно напрежение…

– Как можем да го проверим? – попита Ръдърфорд. – Ще трябва да се върнем и да го попитаме.

– Можем да опитаме нещо друго – обади се Ричър и посочи телефонния номер на денонощната гореща линия за обслужване на клиенти, изписан точно над дисплея. – Дай ми телефона на Бъдник.

Сандс набра номера, включи на високоговорител и подаде телефона на Ричър.

Някой вдигна чак след седмото позвъняване. Беше мъж. Представи се като Стив. Звучеше доста сънен.

– Стив, обажда се Бил Бъдник – каза Ричър. – Слушай, изпаднах в много неудобно положение. Стоя пред вратата на складовете и не мога да я отворя. Отдавна не съм идвал и може да съм объркал номера на клетката. Можеш ли да го провериш?

– Съжалявам, господин Бъдник. Не мога да го направя. Забранено е.

– О, моля те! Помогни ми! По принцип трудно помня номера. Имам твърде много работа в "Дебелия Фреди" и не идвам често тук, затова съм забравил номера на клетката. Знаеш, че съм собственик на ресторанта.

– Да, знам. Видях снимката ви във вестника.

– Да, да, публикуваха я, когато купих заведението. Какво ще кажеш за следното. Ще потвърдиш номера на клетката ми само този път и аз ще си го запиша, за да не изпадна отново в подобна ситуация. А после ти ще дойдеш в ресторанта, когато решиш, и ще си поръчаш каквото си пожелаеш за сметка на заведението. Какво ще кажеш?

– Не знам. Не ни е позволено да го правим.

– Вечеря за двама. Доведи си компания. Или ела сам два пъти. Няма да съжаляваш.

– Не е редно.

– Знаеш, че правим най-добрите шейкове в целия град, Стив. Всъщност не само шейковете ни са най-добри. Е, може да съм леко пристрастен, но това не означава, че греша.

– Не знам. Можете ли поне да ми кажете в кой блок сте? .

Бъдник бе казал А6. Надявай се на най-доброто.

– Разбира се. Блок А.

– Добре. Един момент…

Ричър чу шумоленето на купчина листа, след което Стив попита:

– Каквото си поръчам от менюто, нали? И мога да дойда два пъти?

– Точно така.

– Клетката ви се намира в А4, господин Бъдник. И не споменавайте пред никого за този разговор.

Сандс се обърна към отворения си прозорец. Тя въведе първо А, после 4 и накрая последните седем цифри от телефонния номер на Бъдник.

Нищо не се случи. За няколко секунди, които ѝ се сториха безкрайно дълги. После вратата се отвори.

Когато тримата влязоха на територията на складовете, всяка прилика със старовремски форт остана зад гърба им. Пред тях се издигаха шест солидни обикновени, но функционални сгради. В най-малката, разположена непосредствено до входа, се намираха офисите. Неоновата табела над вратата ѝ бе изключена и вътре не светеше нито една лампа. Останалите пет сгради бяха разположени по-назад, строени в една редица. Те бяха покрити с гофрирана ламарина, боядисана в нюанс на сивото, който бе популярен сред военните кораби. Всяка постройка бе широка дванайсет-тринайсет метра и дълга повече от трийсет. По-късата ѝ страна бе обърната към входа. До всеки склад имаше мощна климатична инсталация, а на всяка фасада бе изписана голяма червена буква. Сграда А се намираше най-близо до портала, а сграда Е – най-вляво. Редът им обърка за миг Ричър. Той би ги означил в обратен ред – от А към Е, а не от Е към А. Но после се досети, че най-вероятно собствениците на складовете бяха построили първо една сграда, после втора и т.н., като разрастването бе вървяло наляво.

Ричър помоли Сандс да отидат първо в клетката на Бъдник, тъй като предполагаше, че Стив може да наблюдава складовете дистанционно. И щеше да заподозре, ако "господин Бъдник" тръгнеше в съвсем друга посока. Освен това Ричър искаше да добие представа за мерките за сигурност. Притесняваше го евентуалното присъствие на охранители. На патрули. Особено ако бяха придружени от кучета. На хора, изпратени от онзи рекетьор, за да се грижат за склада му.

Бързо стана очевидно, че никой не охранява складовете. Мерките за охрана се свеждаха до катинари и камери. Катинарите бяха най-различни и Ричър предположи, че клиентите сами ги поставят. Камерите бяха друго нещо. На ъгъла на всяка сграда бе монтирана по една камера, която по нищо не се различаваше от останалите. Поставена на четири и половина метра над земята, където човек или автомобил не би могъл да я закачи случайно. Или повреди. Обективите им бяха насочени към входовете на отделните сгради, което означаваше, че вратата на всяка складова клетка във външните редици е наблюдавана от две отделни камери. Същото се отнасяше и за останалите клетки. Нищо чудно някои да попадаха в обхвата на четири камери, но това зависеше от качеството на обективите.

И така, от всяка страна на всяка сграда имаше по десет складови клетки. Нечетните номера бяха отдясно, четните – отляво. Клетката на онзи рекетьор бе Е4. Следователно тя се намираше отляво. В другата редица. Наблюдавана само от две камери. Сандс подмина клетката на Бъдник и подкара към Блок Е. Зави и продължи възможно най-плътно до стената. Спря едва когато микробусът се оказа точно под външната камера. Ричър откъсна петнайсетина сантиметра тиксо и се качи на покрива на микробуса. Пристъпи крачка назад. Покривът бе толкова хлъзгав. Задното окачване проскърца под тежестта му. Ричър се подпря с ръка на стената и продължи назад. А после се изправи, протегна ръка и покри обектива с тиксо.

Сандс продължи, за да повторят процедурата с камерата в далечния край на Блок Е. Това означаваше, че охранителната система може да ги е записала как приближават клетката на Бъдник. И как се отдалечават от нея. И как минават покрай нечетните клетки на Блок А. Ситуацията не бе идеална, но не бе и катастрофална. Най-важното в случая бе, че никой нямаше да ги види откъм четната страна на Блок Е. И след като никой нямаше да ги види, никой нямаше да съобщи за присъствието им. Нито на ченгетата, нито на когото и да било друг.

Сега вече Сандс се насочи към клетката на рекетьора. Спря пред нея, но остана в микробуса, без да гаси двигателя. Ричър слезе с резачката за болтове в ръце. Ръдърфорд го последва. Двамата огледаха номерата от двете страни на вратата, след което Ричър захапа с клещите катинара, който се оказа изненадващо малък. Ричър го сряза почти без усилие. Свали го и хвана дръжката, разположена в долната част на ролетната врата. Вдигна я нагоре и видя… мебели. Маса за трапезария. Осем стола, наредени около нея. Канапе. Два фотьойла. Бюфет. Шкаф за напитки. Бюро. Лампион. Но нищо, свързано с електроника. Нищо, произведено през последните петдесет години. Може би дори седемдесет и пет.

Ричър предположи, че е починал нечий родител. Или пък баба или дядо. Къщата е трябвало да бъде освободена за нови наематели. Всичко в нея е трябвало да бъде продадено, раздадено или използвано на друго място. Останалото се е оказало твърде старомодно, за да влезе в употреба. Но твърде ценно, било от финансова, било от сантиментална гледна точка, за да бъде изхвърлено. И така се е озовало тук. Практично решение за някого, но напълно безполезно за Ричър и останалите.

Сандс разчете езика на телата им и слезе от микробуса.

– Бъдник е мръсник – каза Ръдърфорд. – Ричър беше прав. Бъдник ни е излъгал.

– Не е задължително – възрази Сандс. – Той обърка номера на собствената си клетка. Може да е сгрешил и този. Да проверим останалите.

– Имаме ли време? – попита Ръдърфорд. – Та тук има стотици клетки. Някой може да дойде и да види какво правим. Ами камерите? Не можем да залепим обективите на всички. Дори само тези двете могат да ни създадат проблем. Ако някой наблюдава изображенията от тях. Забележи ли, че цялата редица е потънала в мрак, ще провери какво се е случило.

– Не се налага да влизаме във всички клетки – обясни им Ричър. – Бъдник може да е излъгал, но ако е казал истината и онзи тип, който му осигурява закрила, държи стоката си тук, ще използва някоя от двете крайни редици. Те са единствените, които не се виждат от отсрещната страна. Най-вероятно би предпочел този блок пред Блок А, защото се намира по-далече от входа и така по-малко хора ще виждат камионите му.

– Това означава още девет клетки. Или деветнайсет в най-лошия случай – пресметна Сандс.

– А може би само още една – заяви Ричър. – Бъдник каза, че неговата е А6, а онзи рекетьор е наел Е4. В действителност клетката на Бъдник се оказа А4. Нищо чудно да е разменил числата. Може тази на рекетьора да е Е6.

Ричър пристъпи вляво. Катинарът отново бе малък, но явно бе изработен от специално закалена стомана, тъй като клещите го срязаха доста трудно. Ричър натискаше здраво в продължение на половин минута, преди резачката да се справи със стоманата. После Ричър махна парчетата от катинара и ги прибра в джоба си при предишните. Хвана дръжката на вратата и замръзна. Чу някакъв шум. Намираха се твърде далече от портала, за да чуят отварянето му, но не можеха да сбъркат боботенето на голям двигател. Свистенето на гуми по асфалта. Това определено бе автомобил, насочил се право към тях.

Ричър кимна към микробуса. Сандс и Ръдърфорд скочиха вътре. Ричър затвори вратата на клетката с мебелите и се присъедини към тях. Иззад ъгъла на сградата се появи пикап. Тойота. Боядисан в бронзов металик. Много лъскав. Без допълнителни светлини на покрива. Без лого на охранителна компания на вратата. Без въоръжени гангстери в кабината. Само с шофьор зад волана. Мъжът изглеждаше прехвърлил петдесетте. Явно не бързаше. Спря до предпоследната врата. Е18. Слезе, отключи, взе кашон от пикапа и влезе вътре. След минута се качи в колата, запали двигателя и изчезна зад далечния ъгъл.

– Да действаме – каза Сандс. – Имам лошо предчувствие. Да приключваме, преди да е дошъл още някой.

Тримата слязоха едновременно и Ричър вдигна вратата на Е6. Пред погледите им не се появи обикновена складова клетка както предишния път. Тази бе огромна, най-малко четири клетки бяха обединени в една. Две откъм страната на нечетните и две откъм четните.

Ръдърфорд намери ключа за осветлението и го натисна. Една дузина флуоресцентни лампи примигнаха и грейнаха на тавана.

– Мили боже!

Цялото помещение бе заето от метални стелажи, строени в редици на разстояние от две метра помежду им. Те бяха отрупани с най-различни електронни устройства. Местни. Вносни. Битови. Индустриални. Дори военни, макар и от по-нисък клас. Но Ричър нямаше никаква представа дали сред тях са сървърите, които търсят.

– Мога да прекарам тук целия си живот – възкликна Ръдърфорд.

Той пристъпи напред, започна да оглежда всеки предмет и да мърмори тихичко под нос. Изведнъж нещо, разположено малко по-надолу, привлече погледа му. Той се втурна напред и след два метра падна на колене и прегърна купчина черни кутии, оставени на най-долния рафт.

– Не мога да повярвам! Ето ги! Открихме ги!

– Работят ли? – попита Ричър. – Или са изтрили дисковете? Можем ли да проверим?

– Не тук – отвърна Ръдърфорд. – Това не са лаптопи. Не можеш просто да ги включиш и да провериш какво става. Трябва да ги свържеш с мрежа, трябва да използваш компютър, за да провериш паметта им. Представи си сървърите като огромни външни хард дискове.

– Ще ти покажем как се прави, но по-късно – каза Сандс. – Свързването е лесна работа. Сега трябва да ги пренесем в микробуса и да ги откараме на сигурно място. Едва тогава ще ги включим.

Ръдърфорд и Сандс помъкнаха по два сървъра всеки. Ричър взе четири. Напъхаха ги в тясното пространство за багаж зад последната редица седалки. Сандс се увери, че са добре закрепени, и тръгна към шофьорската врата.

– Чакай малко – спря я Ричър. – Нали искате да копирате информацията от сървърите? Какво ви трябва? Друг сървър?

Ръдърфорд кимна.

– А също мрежа и софтуер.

– Има ли тук други сървъри? Които да ви свършат работа.

– Разбира се. Колкото искаш.

– Ти си използвал осем сървъра, но само един за нуждите на онзи проект за дигитализиране на архивите.

– Точно така. Останалите сървъри взех от различни места.

– Добре тогава, да вземем два сървъра, върху които можем да копираме информация. Не, по-добре да вземем четири.

– Защо? Какво ще копираме?

– Може би нищо. Ще ти обясня, когато напуснем това място.