Стражът

26.

Ричър се отдалечи максимално бързо от горящия сервиз.

След няколко километра отби встрани от пътя и позвъни на Уолуърк.

– Никакви новини от Фишър, нали? – попита Ричър, когато агентът на ФБР вдигна.

– Още не – призна Уолуърк.

– Няма и да има.

– Не губи надежда, Ричър. Минаха едва няколко часа. Знаеш колко предпазливи са руснаците.

– Клостерман не е руснак, а нацист.

– Май има някакви проблеми с линията. Май чух да казваш, че Клостерман е нацист.

– Точно така. Всичко е преструвки и лъжи.

– Говори по-ясно.

– Току-що говорих с рокера. Бащата на Клостерман е военнопрестъпник. Това е причината Клостерман да иска сървъра. В архивите явно се крие информация, която може да го инкриминира. Знаеш ли какво събитие организира? С онези типове, с които се срещна сутринта. Готов ли си да го чуеш? Не се съмнявам, че ще попаднеш в новините, когато разтуриш сборището им. Клостерман възнамерява да възкреси нацистките конгреси в Нюрнберг. И да създаде своя собствена Катедрала от светлина, както са правили хитлеристите с помощта на стотици прожектори.

– Ричър, ако се шегуваш, престани веднага.

– Не се шегувам.

– Каква е ролята на онзи рокер?

– Клостерман го е наел за охрана. В случай че се появят активисти на "Антифа".

– Ясно. С други думи, Клостерман ще провокира сблъсъци с тях.

– И аз така мисля. Знаеш, че тези типове обожават насилието. Особено когато срещу себе си имат идеологически враг. Те се нуждаят от свой демон.

– Благодаря, Ричър. Ще възложа на моите хора да се заемат с това.

– Рокерът и останалите глупаци имаха татуировки на гърдите си. Белоглави орли със свастики. Твърдяха, че са част от някакво Братство. Това може да ви помогне да откриете останалите. Но в никакъв случай не е спешно. Сбирката е насрочена за двайсети април, рождения ден на Хитлер.

– Да, нацистите определено обожават символиката.

– Най-належащият проблем е "Страж". Клостерман не е руснак, следователно руснаците не разполагат с копие от сървъра и ще продължат да преследват Ръдърфорд. И могат да изпаднат в паника и да изтеглят агента си от "Оук Ридж".

– Но поне разполагаме със сървъра.

– Специалистите ви откриха ли нещо?

– Не.

– В такъв случай се нуждаем от резервен план. Човекът от Москва ще пристигне след по-малко от двайсет и четири часа.

– Знам. Остави това на мен. Все ще измисля нещо. Но хрумне ли ти някоя идея, не се колебай, звъни.

– Обещавам. А междувременно ще помоля Ръдърфорд да се опита да открие какво в градските архиви притеснява Клостерман.

– Това ме подсеща нещо… Открихме как се е казвала майката на Клостерман. Наталия Матушак. Не разполагаме с повече подробности. Възможно е да имала предишен брак. Все още проверяваме. Не че това вече има някакво значение.

Когато Ричър се върна в мотела, завари Сандс заспала. Тя лежеше върху завивката на леглото, което той не бе използвал. Ричър забеляза, че очите ѝ потрепват зад клепачите. Явно сънуваше. Яхти, надяваше се той. Ричър излезе тихо навън, за да вземе кафе и канелени кифлички. Когато се върна в стаята, Сандс продължаваше да спи, но се събуди веднага след като Ричър остави чаша кафе и чиния кифлички на нощното шкафче.

Докато се хранеха, Ричър разказа на Сандс какво е открил. Новините определено я изненадаха. Но в резултат на закалката си във ФБР тя бе въодушевена от възможността да разбият неонацистка мрежа. Особено такава, която се опитва да възкреси Хитлеровата Катедрала от светлина в дълбоката провинция на Тенеси. Сандс обаче се притесняваше от възможността "Страж" да попадне в ръцете на руснаците. Страхуваше се и за Ръдърфорд. И за Фишър. Сандс като че ли бе създала неуловима връзка с жената, която никога не бе виждала. Накрая тя стана от леглото и тръгна към междинната врата.

– Ела – обърна се Сандс към Ричър. – Няма да променим нищо, ако седим със скръстени ръце. Да поработим върху сървъра. Да видим дали ще открием скелетите в гардероба на стария Клостерман.

Ръдърфорд спеше непробудно в стая номер деветнайсет. Беше се мушнал под завивките и се бе свил на кравай. Лаптопът му стоеше в другия край на леглото, свързан с останалата апаратура. Сандс седна пред компютъра и го включи. Ръсти не помръдна. Не усети присъствието ѝ дори след като тя затрака по клавиатурата. Ричър застана зад нея и надзърна през рамото ѝ. Едно след друго се появиха множество изображения. Някои представляваха умерен интерес, но повечето изглеждаха съвсем скучни. Нито едно нямаше каквато и да било връзка с бащата на Клостерман. Нито пък съдържаше улика, която да го свърже с дълбоко законспириран руски шпионин, каквито и възможности да анализираше Ричър.

– Добре – каза Сандс след няколко минути. – Започва да ми се изяснява как е организиран архивът. Документите са сканирани и подредени в приблизително хронологичен ред. Има, разбира се, изключения – документи, които са открити по-късно или класифицирани погрешно. Всеки попада в определена категория. Имотни архиви. Протоколи от заседания. По всичко изглежда, че се отнасят за периода, който ни интересува. От четиресет и шеста до петдесет и втора година, нали? От пристигането на бащата до покупката на Къщата на шпионите.

– Би трябвало да свърши работа – отвърна Ричър.

– Ще продължа да търся, но тук има стотици документи. Не се чувствай длъжен да ми правиш компания. Аз съм устроена по друг начин, обичам да се ровя в компютърни файлове.

Ричър се повъртя десетина минути, след което се извини и се върна в стая номер осемнайсет. Първо се наслади на продължителен престой под душа, после сложи ризата и панталона си под матрака и си легна. Прослуша наум няколко от любимите си песни. Преброи до три. Но не заспа веднага. Нещо го тормозеше. Онези проклети цветя, осъзна Ричър. Еделвайсите. Нещо около тях не бе както трябва.

Ричър заспа най-сетне. Събуди се отново в два и половина през нощта. Или по-точно, нещо го събуди. И Ричър премина за миг от заспало в напълно будно състояние. Сякаш бе натиснал бутон, скрит някъде в тялото му. Това обаче бе напълно инстинктивна реакция. Нещо бе задействало сигналната му система. Шум. Чу го отново. Нещо металическо. Идваше откъм вратата. Към двора, а не към съседната стая. Някой бъркаше в бравата. Опитваше се да влезе. Ричър взе една от двете берети, които бе оставил под възглавницата, и я скри под завивката, след което продължи да лежи напълно неподвижен.

Вратата се отвори едва-едва. На прага се появи слаба стройна фигура, която се прокрадна вътре и затвори след себе си. Дребничка. Облечена в черно. С тактическа раница на гърба.

– Ричър? – прошепна женски глас. – Ричър, тук ли си? Моля те, кажи, че си тук, в противен случай ще се окажа в много неудобно положение.

– Фишър? – попита той.

– Слава богу! Много трудно проследихме този твой стар скапан телефон! Уолуърк не бе сигурен дали си в тази стая или в съседната.

– Тук съм. – Ричър стана и включи нощната лампа. – Това е моята стая. Въпросът е какво правиш ти тук?

– Възникна проблем. Получих нови заповеди. Човекът от Москва вече е в страната. Ускорява процеса по издирването на сървъра, който се оказва още по-желан отпреди.

– Това не ме изненадва.

– Издирването на сървъра означава издирване на Ръдърфорд. И тъй като никой от руснаците не знае къде се намира Ръдърфорд, новият агент ще го изкара от скривалището му. Като отвлече майка му.

Ричър замълча.

– Което е проблем – продължи Фишър. – Не можем да направим нищо, за да я защитим. В противен случай руснаците ще разберат, че изтича информация. И освен че ще има последствия за мен – бавна и мъчителна смърт, която предпочитам да избегна, – руснаците ще изтеглят агента си от "Оук Ридж". И никога няма да разберем дали са успели да се сдобият с копие от "Страж". А това ще бъде истинска катастрофа.

– Трябва да направиш нещо.

– Затова съм тук. Предполагам, че знаеш къде е Ръдърфорд, така ли е?

– Да речем, че знам.

– Добре. В такъв случай трябва да направиш две неща. Първо, да накараш Ръдърфорд да направи още едно копие на сървъра. Второ, да го заведеш в онзи ресторант отсреща. Той трябва да е там в шест сутринта със сървъра, оставен в паркиран отвън автомобил. Някакви въпроси?

– Връщаш се към първоначалния план за отвличане ли?

– Променям го съобразно обстоятелствата. Знам коя е мишената. И къде ще бъде в нужното време. Но трябва да ускоря процеса. Трябва да приключа всичко – от отвличането до очевидното за всички самоубийство на Ръдърфорд – преди обед. Тогава се очаква да пристигне човекът от Москва.

– Няма да стане.

– Трябва. Нямаме време. Планът ми крие известни рискове, особено за мен. Ще трябва да наруша заповедите и да се опитам да представя действията си като проява на инициативност, съчетана е желание да изкупя досегашните си грешки и да си възвърна благоразположението на шефовете. Дам ли им сървъра, ще отърва кожата. Ръдърфорд трябва само да следва сценария. Всичко ще бъде наред, няма да пострада. А и моят план е за предпочитане пред алтернативата.

– Не. Не е възможно. Ръдърфорд има тежка мигрена. Не е в състояние да копира списък с покупки от супермаркета, камо ли сървър. Не може да стане от леглото дори.

– Това не е смешно, Ричър. Кажи ми, че се шегуваш.

– Не се шегувам.

– Тогава сме прецакани. Цялата операция отива по дяволите. И не мога да направя нищо, за да я спася.

– Не изпадай в паника. Нищо не е приключило. Да речем, че има друг начин да осигуря копие на сървъра.

– Как? '

– Няма значение. Няма да застраша операцията ти по никакъв начин. Това ти е достатъчно.

– Как ще го получа? И по убедителен начин?

– Аз ще ти го дам. Вместо Ръдърфорд.

– Ричър, ти вече осуети отвличане, което трябваше да извършим аз и още петима души. Не мога да те отвлека само с тримата агенти, които са ми останали. Никой няма да ми повярва.

– Съгласен съм, но не е нужно да вземаш сървъра насила от мен. Можеш да го купиш.

– И защо ще ми го продадеш?

– Ето цялата история… Всичко е започнало с журналистката. Трябва да убедиш твоите хора, че съм работил с нея. Тя ми е казала за сървъра, но без да разкрива подробности за съдържанието му. Казала ми е само, че е много ценен. Дошъл съм в града, за да го взема от Ръдърфорд, воден от алчност. Спасил съм го от отвличане. Сприятелил съм се с него, за да разбера къде е скрил сървъра. Откраднал съм го с надеждата да го продам на вестника. Те обаче искали да им го дам безплатно, тъй като съдържанието му било обществено достояние, а аз съм го обявил за продан в Тъмната мрежа. И тъй като ти си старателна и съобразителна, си наблюдавала мрежата и си се свързала с мен. Уговорили сме си среща в ресторанта срещу дома на Ръдърфорд, защото аз съм настоявал да се видим на публично място. Да речем, в осем сутринта. Четири часа преди пристигането на агента от Москва. Ти се превръщаш в герой, а той се връща с първия полет.

– Не мисля, че ще се получи. Ти не само провали последния опит за отвличане, но прати двама от хората ми в безсъзнание и ги изхвърли в контейнери за боклук, а останалите атакува със самоделно химическо оръжие. Никой няма да повярва, че си бил помощник на журналистка.

– Добави част от истината. Кажи, че съм бивш войник, който понякога работи като бодигард. Кажи, че журналистката ме е наела в Нашвил, докато е разследвала някакви мафиоти. Онези, с които Клостерман я предупредил да не се забърква.

– Предполагам, че може и да стане. Ще трябва да го обмисля. Но това е най-доброто, с което разполагаме. Затова се захващай с копирането на сървъра. Уолуърк ще ти звънне в шест-нула-нула, за да ти каже дали планът ти е одобрен или не.

– Добре. Ще се видим в ресторанта… надявам се.

– Аз също. И, Ричър? Още нещо! Не забравяй да заредиш скапания си телефон преди шест-нула-нула!

Фишър изчезна в мрака, а Ричър угаси лампата и си легна отново. Бе ядосан на самия себе си. Току-що бе нарушил най-важното правило за всеки войник. Никога не се записвай доброволец. Ричър много добре знаеше това. Но от друга страна, какъв избор бе имал? Или да предложи услугите си, или да рискува живота на майката на Ръдърфорд. Той не знаеше нищо за нея. Тя може би щеше да се справи. Може би бе служила в морската пехота и щеше да даде хубав урок на онзи руснак, да му покаже, че не бива да се закача със сина ѝ. И това бе възможно. Ричър обаче не знаеше. Затова най-доброто решение беше да се заеме лично.

Ричър запали лампата, стана от леглото и отиде в деветнайсета стая, за да потърси торбичката със зарядното. Стараеше се да не вдига шум, но въпреки това Сандс се събуди. Той ѝ каза какво се е случило и тя се съгласи да копира сървъра. Нещо повече, веднага се зае с тази задача. Ричър предположи, че след като двамата със Сандс са будни, той може да потегли към ресторанта веднага след като сървърът бъде готов. После обаче промени решението си. Нямаше смисъл да отива там по-рано от уречения час. При всички случаи трябваше да извърши размяната. Дори руснаците да бяха подменили целия обслужващ персонал с командоси и да бяха заключили клиентите в мазето, Ричър щеше да направи всичко възможно сървърът да се озове в ръцете им. В противен случай те щяха да насочат вниманието си към майката на Ръдърфорд. А Ричър вече бе изключил този вариант. Имаше още една причина да се престори на глупак. Фишър знаеше кой е всъщност. Останалите членове на клетката ѝ нямаха представа. Затова те трябваше да видят в Ричър един неособено умен бивш войник, който от време на време заработва като бодигард. Ако Ричър се издадеше по някакъв начин, цялата му къщичка от карти щеше да рухне. Затова той се върна в леглото. Свърза телефона със зарядното. Вдиша дълбоко три пъти. И потъна в сън.

Ричър отвори очи трийсет секунди преди телефонът му да иззвъни. Беше Уолуърк, който се обаждаше в уречения час.

– Действаме – каза той. – Фишър им е пробутала вашата история. Не би трябвало да има проблеми. В крайна сметка е за предпочитане пред отвличането. Не е толкова сложно и не изисква инсцениране на самоубийство.

– Добре. В такъв случай да запазим радиомълчание освен в краен случай. Ще ти звънна, щом приключим.

Ричър затвори и спусна крака на земята. В този момент през междинната врата влезе Сандс.

– Как е Ръсти? – попита Ричър.

– Без промяна – отвърна тя. – Напълно е изключил. Но добрата новина е, че копирането мина без проблем. Сървърът е на леглото, до лаптопа на Ръсти.

– Благодаря, Сара. Оценявам го.

– Не ми благодари. Просто внимавай. И се върни цял и невредим.

След като напусна мотела, Ричър се отби набързо в магазина на бензиностанцията. Нуждаеше се от нещо, в което да сложи сървъра, все пак последните метри до мястото на срещата щеше да измине пеша. Откри само голяма найлонова чанта на ярки райета с дръжки в отровно-жълто. Цветовете бяха толкова крещящи, че му позволяваха да скрие сървъра пред погледите на всички. Той си взе чаша силно кафе, каквото шофьорите на камиони предпочитаха, качи се в колата, подкара към града и паркира на четири преки от дома на Ръдърфорд.

Ричър нагласи темпото и такта на своите крачки така, че да пристигне в ресторанта в 8:02. Забеляза един от руснаците да се преструва, че разглежда витрината на магазин от другата страна на улицата. Ричър се направи, че не го е видял, и влезе в ресторанта. Четири от сепаретата бяха заети. Агент Фишър се бе настанила в любимото сепаре на Ричър. Онова вдясно, по средата на редицата, под тюркоазения шевролет. В заведението имаше още един руски агент, жената от тойотата, очевидно възстановила се от атаката с хлор. Тя седеше сама и четеше списание. Ричър забеляза още мъж в костюм, седнал пред пълна чиния яйца с бекон. Групичка от три жени със сходни черти, но с разлика във възрастта от може би двайсет и пет години. Три поколения от едно семейство, помисли си Ричър. Пристигнали в града, за да се срещнат и да си побъбрят. Или за да присъстват на сватба.

Ричър изчака Фишър да му даде знак да седне, след което се настани срещу нея.

– Ричър? – попита тя.

Той кимна.

– Дракон деветдесет и девет?

– Псевдонимът ми в интернет – отвърна Фишър. – Това ли е? – посочи тя чантата в ръката на Ричър.

– Както обещах – каза Ричър. – Искам само да си получа парите.

– Няма проблем. Те са в колата ми. Спряла съм отзад. Ела с мен.

Фишър понечи да извади десетдоларова банкнота. Спря, когато бе измъкнала от портмонето си една четвърт от нея, като внимаваше жената в съседното сепаре да не я види. В единия ѝ край бяха изписани с молив няколко думи. КАПАН. ВКЛЮЧИ СЕ В ИГРАТА. Тя извади цялата банкнота и посегна да я остави на масата, но вместо това я изпусна в чашата си с вода.

– Божичко, колко съм непохватна днес! Една минутка!

Фишър взе няколко салфетки, простря банкнотата върху масата и я избърса хубаво. От думите не бе останала и следа.

Фишър поведе Ричър към вратата, от която се излизаше на задната уличка. Тя натисна дръжката и отстъпи крачка встрани, за да направи път на Ричър. На три метра от тях стоеше автомобил. Черен линкълн. Стар модел, с прави ъгловати форми. Служил някога като лимузина, след което е бил пенсиониран, така да се каже. Или откраднат. От мястото до шофьора слезе мъж. Специалистът от Москва без съмнение. Огромен мъж, едва побрал се в костюм. Приличаше на незавършена статуя. На ръст бе около метър и деветдесет и пет-шест, а теглото му надхвърляше сто и трийсет килограма.

Главата му бе сякаш квадратна, а пълната липса на коса подчертаваше острите ѝ ъгли. Малките му уши стърчаха от черепа, като че ли бяха прикрепени с лепило, след като скулпторът бе приключил работата по останалата част от фигурата. Нямаше вежди, а очите му бяха светлосини. Носът му бе чупен поне два пъти. Устните му, разкривени в жестока усмивка, разкриваха няколко счупени зъба. От масивните му рамене се спускаха огромни ръце. Бедрата му изглеждаха по-широки от талията на някои хора.

Най-старата и примитивна част от мозъка на Ричър забеляза и анализира всичко това за по-малко от секунда. В главата му сякаш светна предупредителна лампа. Не червена, оранжева. Този тип определено е сериозно предизвикателство, означаваше тя. Сериозно, но не и непреодолимо. Обикновено подобна оценка би подействала успокояващо на Ричър. Не и днес. Благодарение на една подробност, която онази примитивна част от съзнанието му не бе в състояние да оцени. Това не бе бой на живот и смърт. Замисълът на Ричър щеше да успее само ако той не опазеше прикритието си. Което означаваше, че не трябва да убива никого. Нито да наранява сериозно когото и да било. Това вече беше сериозен проблем. Особено ако животът на Ричър бе изложен на опасност.

Руснакът, когото Ричър бе нокаутирал неотдавна, се появи вляво от него, в началото на уличката. Другият, когото Ричър бе запратил през прозореца на тойотата, изникна вдясно. Фишър стоеше зад гърба на Ричър, който обаче долови още нечие присъствие. Втората жена. А руснакът пред него пристъпи напред. Ричър бе обкръжен. Пратеникът от Москва извади дистанционно от джоба си и натисна едното копче. Капакът на багажника на линкълна се отвори бавно и застина във вертикално положение. Вътрешността му сияеше в черно. Някой бе облепил всички повърхности с черни найлонови чували. Мъжът прибра дистанционното и извади пистолет от джоба на сакото си. "Марк 23", модел "Соком", разработен от "Хеклер & Кох" за американските специални части. Вероятно руснакът бе получил оръжието тук, а не го бе донесъл от Москва. Пистолетът сигурно подчертаваше високото му положение в организацията. Секунда по-късно гигантът извади заглушител и го завинти върху цевта. Напълно излишно самохвалство, помисли си Ричър. На негово място щеше да е поставил заглушителя предварително. Но тогава осъзна, че представлението не е предназначено за него, а за останалите руски агенти. Новодошлият им казваше: Това ли е проблемът, който не сте успели да преодолеете? Та той е елементарен! Вижте как се прави!

Представлението щеше да изглежда по-добре, ако мъжът не бе допуснал една грешка. Той не бе накарал Ричър да остави чантата. Със сървъра в нея. Голямата награда, към която се стремяха руснаците. А това предоставяше на Ричър няколко възможности. Той можеше да я хвърли високо във въздуха и да си тръгне необезпокояван, докато руснаците се втурват да я хванат и предпазят съдържанието ѝ от повреда. Можеше да я притисне към гърдите си като щит. А можеше да ги заплаши, че ще счупи сървъра, ако не отстъпят и не го оставят да си тръгне. При нормални обстоятелства можеше да направи всички тези неща. Но не и днес. Защото той също искаше сървърът да попадне невредим в ръцете им.

Двамата в началото на уличката пристъпиха напред. Жените побутнаха Ричър отзад. Специалистът от Москва му даде знак с пистолета да продължи. Вариантите пред Ричър намаляваха. Мозъкът му анализираше сценарий след сценарий, те изникваха в съзнанието му като диапозитиви в прожекционен апарат. Ричър все още виждаше пътища за бягство. Можеше да се измъкне. Виждаше и начини да остави сървъра в ръцете на руснаците. Но не можеше да направи и двете неща едновременно.

Втори комплект пръсти се обви около лъскавите дръжки на чантата. Много по-малки от тези на Ричър. Фишър го подмина и я изтръгна от ръката му. Подаде чантата на агента от Москва. Взе пистолета му и го насочи в гърдите на Ричър.

– Влизай в багажника, глупако! – каза тя. – Или ще умреш още тук!

Ричър не помръдна. Умът му работеше трескаво. Нима Фишър го бе изиграла? Или се опитваше да спаси живота му? В този момент се задейства онази, примитивната част от мозъка му. Оцени ситуацията. Лампичката светна в зелено. Никаква заплаха. Ричър пристъпи напред. И спря. Имаше още един фактор, който примитивната част от мозъка му не би могла да отчете. Самият багажник. Линкълнът бе голяма кола. Багажникът му имаше внушителни габарити. И все пак изглеждаше тесен за Ричър. А той мразеше тесните пространства. Винаги ги бе мразил. Свързваше ги е някаква атавистична представа за капан. И не можеше да направи нищо по въпроса.

Ричър тръгна надясно. Покрай колата. Към дясната врата. Отвори я. И седна вътре.