Екипът беше разположил временната си база още преди седмица в един мотел на десет-дванайсет километра извън града. Трафикът бе слаб и поне на теория колите им можеха да изминат разстоянието за дванайсет минути, без да привличат излишно внимание. Но в този ден и двамата шофьори се справиха доста по-бавно.
Първи пристигнаха мъжете с шевролета, тъй като бяха улеснени от факта, че никой от тях не бе пострадал. Като за начало те се отдалечиха на двайсетина километра северно от града. Шофьорът, чието име бе Василий, натисна газта до ламарината, за да се отскубне от пристигналите ченгета, след което намали в рамките на ограничението на скоростта и продължи да поддържа това темпо, докато край пътя не изникна гъста гора. Мястото бе достатъчно усамотено, но двамата нямаха никакво намерение да опожарят колата. Със същия успех можеха да изпратят на ченгетата съобщение с координатите и послание: Ето джипа, който търсите. Освен това шевролетът бе ценен актив, затова двамата се заловиха за работа. Василий спря колата пред едно бетонно колче в края на оградата край пътя и даде на заден, за да се блъсне в него. После включи на първа, отдалечи се метър-два и повтори маневрата, след което слезе, за да огледа щетите. Резултатът бе задоволителен. Вдлъбването на бронята бе достатъчно дълбоко, за да прикрие следите от сблъсъка с патрулката, но не чак толкова сериозно, че да даде повод на някой пътен полицай да ги спре за проверка. Василий подкара джипа между дърветата, където заедно с партньора си, Анатолий, почистиха старателно купето и смениха регистрационните табели. Когато приключиха, двамата се прехвърлиха в резервния автомобил, с който изминаха последните двайсетина километра от маршрута си.
Зад волана на тойотата бе Наташа. Тя продължи на юг още десетина километра. Шофираше бавно, спокойно, за което имаше допълнителна причина. Притесняваше се за двама от спътниците си. Петя, онзи, когото Ричър бе заклещил в прозореца, бе наранил рамото си. Наташа не бе сигурна дали травмата е настъпила при заклещването или при опитите на Петя да се освободи. Той мълчеше по време на целия път, но лицето му бе бледо като платно, освен това охкаше при всяка неравност по пътя. Иля, когото Ричър бе ударил, още не бе дошъл в съзнание. Наташа се тревожеше да не би да е получил сътресение на мозъка и не искаше да усложни допълнително състоянието му. Надяваше се и двамата да се върнат в играта час по-скоро. Трудно ѝ бе да опише случилото се този следобед по друг начин освен като провал. А провалът носи след себе си риск от смяна на екипа. Този риск нараства, когато екипът не е в пълния си състав. Което Наташа искаше да избегне на всяка цена.
Петнайсет минути по-късно тойотата спря на паркинга пред долнопробно крайпътно заведение. Наташа смени номерата на колата, докато другата жена, Соня, помогна на Петя да се качи в резервния автомобил. После двете жени пренесоха Иля и почистиха тойотата отвътре. Накрая потеглиха към мотела, но първо решиха да се подсигурят, като продължат още малко на запад, и така удължиха пътуването си. До мотела оставаха двайсет километра.
Наташа изпълни бавно и старателно всеки отделен етап от този процес. Част от причините се дължеше на доброто ѝ обучение. Друга част – на гордостта, която изпитваше от добре свършената работа. Но основната бе продиктувана от нежеланието на Наташа да пристъпи към следващата фаза. Докладът. Самото телефонно обаждане не представляваше никакъв проблем. Наташа знаеше, че контактът ѝ ще я изслуша, без да я прекъсне, и ще зададе въпросите си накрая. А после ще затвори. И тогава тя ще трябва да чака. Присъдата. Да продължи операцията или да се оттегли. Да получи шанс да успее или да се провали.
Информацията щеше да продължи нагоре по командната верига, докато стигне нивото за вземане на решение. Наташа нямаше представа кои ще направят това или къде се намират. Така бе устроена системата. От съображения за сигурност. Фрагментирането бе основополагащ принцип в света, в който Наташа живееше. Тя подозираше, че организацията им разполага със свой човек в града. Някой, който да следи какво се случва по тези места. Някой, който бе подал сигнала за тревога. Който можеше да се включи в операцията, но можеше и да остане настрани. Който можеше да изкаже мнение за развоя ѝ, но можеше и да замълчи. Идентифицирането на този човек е напълно възможно, помисли си Наташа. Дори необходимо. И определено желателно. Но решаването на този проблем щеше да остане за по-късен етап. В момента Наташа трябваше да мисли само за това как да остави екипа си – а следователно и себе си – в играта.
Полицаят претърси Ричър. Подходи бавно и старателно. Ръдърфорд вече седеше на задната седалка на първата патрулка, преди ченгето да стигне до кръста на Ричър. Явно се наслаждава на властта си, помисли Ричър. Показва кой е господар на положението. Затова не помръдна, остави го да довърши. Полицаят отстъпи крачка встрани и позвъни по мобилния си телефон, докато негов колега отвеждаше Ричър към втората патрулка.
Ричър очакваше полицейското управление да се намира в покрайнините на града, където недвижимите имоти са по-евтини, но, за негова изненада, пътуването приключи само след две преки. Полицаите пуснаха светлините и сирените, за да минат през кръстовището с неработещи светофари, после завиха веднъж, втори път наляво и спряха пред голяма стара сграда от пясъчник. Фасадата ѝ бе осеяна с дълги редици еднакви прозорци и бе украсена с колони в гръцки стил. Полицаят спря до патрулката, ударена от шевролета, и излезе. Големият надпис в рамка определяше сградата като Съдебна палата, но по-малките букви под нея разкриваха, че тук се помещават финансовият отдел на общината, службата за административно обслужване, полицейското управление… Липсваше единствено арест.
Полицаят поведе Ричър покрай централния вход, очевидно запазен за посетители, които не са арестувани, и продължи към най-обикновена метална врата. Не обърна никакво внимание на четеца на електронни карти, а извади най-обикновен ключ. След като отвори вратата, полицаят побутна Ричър надолу по зле осветено циментово стълбище. Накрая се озоваха пред нещо като рецепция, или по-точно, регистратура. Гишето бе разположено зад стъклен панел, който се простираше от пода до тавана и бе целият покрит е щори, които бяха затворени. Стълбите отсреща имаха месингови парапети, за които уважаваните граждани да се придържат, докато слизат тук, за да подадат оплакване, да извършат справка или каквато там работа в полицията имат обикновените хора.
Полицаят натисна звънеца и миг по-късно вратата се отвори. Ченгето и Ричър влязоха в помещение за регистриране на задържаните. В него полицай седеше зад голяма дървена маса. Зад гърба му имаше две бюра със стари компютри, изключени в момента, купчина пластмасови тавички във всички цветове на дъгата и унило растение в саксия. Стените бяха покрити с плакати, които предупреждаваха за опасностите, свързани с различни престъпления, и насърчаваха гражданите да поемат отговорност за собствената си безопасност. Униформеният взе една тавичка и я остави на масата пред Ричър.
– Сложи тук всичките си вещи – каза той с отегчен глас. – Ще ти ги върнем, когато те освободят.
Ричър извади пачка банкноти. Четка за зъби. Карта за банкомат. И паспорт.
– Това ли е всичко?
– Че какво друго ми трябва? – отвърна Ричър.
Ченгето сви рамене и се захвана с броенето на парите. Когато приключи, връчи на Ричър разписка и го поведе по коридора към врата с надпис Стая за разпити №2. Стените бяха покрити със звукоизолиращи панели. Ричър бе виждал такива и преди. Знаеше, че целта им не е да спрат евентуални викове и шумове. Използването им бе психологически трик, който да внуши на заподозрените, че са попаднали на място, където спокойно могат да натопят своите съучастници, без никой да ги чуе. Подът бе от полиран бетон, в който бяха занитени метална маса и столове. Както обикновено, прозорецът, през който ченгетата можеха да наблюдават разпита, бе маскиран като огледало. Ричър предположи, че са го довели тук, защото управлението разполага само с едно помещение с килии за арестанти. Ченгетата искаха да го лишат от възможността да разговаря с човека, когото бе спасил. Искаха да избегнат риска двамата да съгласуват своите истории. Освен това Ричър знаеше, че ще го накарат да чака. Поне час. Може би дори два. Стандартна тактика. Изолацията стимулира желанието за разговори. А желанието за разговори може да се превърне в желание за самопризнание. Самият той бе използвал тази техника безброй пъти. И не за пръв път някой се опитваше да я приложи срещу него.
И двата стола бяха монтирани твърде близо до масата, затова Ричър седна на пода в ъгъла. Часовникът в главата му показваше, че до повторното отваряне на вратата е изминал час и трийсет и седем минути. Или деветдесет и седем минути. Едно от най-големите двуцифрени числа. Едно от любимите му. Ричър прие това като добър знак. Не толкова добър знак бе самодоволната усмивка на лицето на мъжа, влязъл в стаята. Определено нямаше трийсет, с буйна чуплива коса и закръглено лице. Той седна на стола с гръб към прозореца и продължи да се усмихва.
– Виждам, че си се настанил като у дома си – заяви мъжът. – Извинявам се за забавянето. Искаш ли да седнеш? Да ми правиш компания? Да се опитаме да оправим заедно тази каша?
Ричър сви рамене, сякаш изобщо не го интересуваше какво ще се случи, после стана, протегна се и се настани на другия стол.
– Аз съм Джон Гудиър – усмихна се мъжът още по-широко. – И разследвам твоя случай.
– Джак Ричър.
– Знам това. Но не знам какво работиш. Какво правиш в моя град.
– Нищо не работя. И попаднах в този град напълно случайно.
– Напълно случайно? Да не би да са те отвлекли извънземни и да са те оставили наслуки тук?
– Качих се на автостоп. Един младеж ме взе. Пътуваше до тук. Нямам никакво намерение да оставам. Ще хапна нещо, ще пия кафе и ще потегля.
– С други думи, възнамеряваш да останеш достатъчно дълго, за да обереш магазин?
– Какво?
Гудиър извади от джоба си четката за зъби на Ричър и я остави на масата.
– Знаеш ли какво, излъгах. Много добре знам с какво се занимаваш. Опъваш джоба си с нея и се преструваш, че е пистолет. Не всички ще се вържат, но все пак доста хора ще решат, че не си заслужава да рискуват. Прав ли съм?
– Ти си пълен глупак!
– Така ли? – усмихна се Гудиър. – Какво ще кажеш за това? – Той извади пачката банкноти на Ричър и я остави до четката за зъби. – Имаш карта, но тези пари не са изтеглени от банкомат. Защото банките използват чисто нови банкноти. Тези биха залепнали и задръстили машината. Откъде ги взе?
– Спечелих ги.
– Как?
– Неотдавна реализирах една идея и инвестирах в музикалния бизнес.
Гудиър се приведе напред и понижи глас:
– Ще ти дам един съвет, Ричър. Живеем в двайсет и първи век. Полицейските управления отдавна разполагат с компютри и тези компютри са свързани. Пуснах описанието ти за проверка в Тенеси и девет съседни щата. Резултатите ще пристигнат съвсем скоро. Може би дори след минути. Най-добре ще е да ги изпревариш. Да направиш самопризнания, а аз ще ти помогна с оформянето и записването. Получим ли цял куп разпечатки с твоето описание, това само ще утежни положението ти. Много ще го утежни. Кой знае какви обвинения може да изскочат? И скитничеството да се окаже най-малкото сред тях.
– Не видях никакви езера на път за града – каза Ричър. – Предполагам, това обяснява всичко.
– Какво обяснява?
– Защо хвърляш въдиците си в тази стая. Нямаш причина да ме подозираш в извършването на престъпление. Пътувам без багаж. Какво от това? Правя го от години. Още откакто напуснах армията. Освен това не смятам, че си се свързал с други полицейски управления.
– Защо смяташ така?
– Ако го беше направил, вече щеше да си получил отговор. Външност като моята се набива на очи. В Тенеси и съседните щати няма човек, който да отговаря на моето описание. Но това няма никакво значение. Първо, защото не съм обирал никого. И второ, защото вие не сте в състояние да се свържете с останалите полицейски управление. Системите ви са в колапс.
Усмивката на Гудиър помръкна.
– Какво знаеш за нашите системи? Какво ти каза Ръдърфорд?
– Другият човек, когото неоснователно арестувахте? Нищо. Не съм разменил дори една дума с него. Не беше необходимо. Имам собствена система.
– Каква система?
– Зрение, версия 1.0. Но стига празни приказки! Всичко е очевидно. Твоят колега съобщи за ареста ми по мобилния си телефон. С други думи, компютърният терминал в колата му не работи. Компютрите в приемната са изключени. Охранителните камери не работят. Не става въпрос само за полицейското управление. Светофарите в града също са извън строя. Нещо странно става тук. Какво?
Гудиър помръдна неловко на стола си, но не отговори.
– Добре. Да пропуснем тези незначителни подробности и да се заемем със същината на въпроса. Защо някой ще иска да отвлече Ръдърфорд? На мен лично ми се стори доста безобиден тип.
– Кой казва, че някой е искал да го отвлече?
– Аз.
– И какво разбираш ти от отвличания?
– Достатъчно. Веднага разпознавам заложения капан. За разлика от Ръдърфорд. Той се нуждае от полицейска закрила. Би трябвало да го оставите в ареста за негово добро и да се свържете с ФБР. Отвличанията са в тяхната юрисдикция. Така няма да се натоварите с допълнителна работа.
– Да не избързваме чак толкова. – Гудиър отново се усмихна широко. – Излишно е да се свързваме с федералните. Смяташ, че онези типове, с които си се сбил, са искали да отвлекат Ръдърфорд? Ти какво, да не си врачка? Откъде знаеш какво са възнамерявали да направят? Дори да са се опитали да го качат насила в колата – а аз не казвам, че са опитали, защото няма как да го знаем със сигурност, – възможно е да са искали да го отведат на някое тихо и спокойно място, където да си поговорят откровено. Или дори да му сритат задника. А не мога да кажа, че Ръдърфорд не го заслужава. Ако някой наистина се опитва да отвлече Ръдърфорд, за да му потърси сметка… ами тогава всички в града са заподозрени. Килиите няма да ми стигнат. Дори да си прав, Ръдърфорд сам си е виновен. Защо не оставим нещата така?
– А защо аз да не подам сигнал? Който да препратите на федералните. Свършете си работата. Нали девизът на полицията гласи: "Да защитавам и да служа", или във вашия щат имате друго мото? За това не са ви нужни компютри.
– Предлагам да запазиш откачените си теории за себе си.
– Защо се опитвате да заметете всичко под килима? Какво толкова е направил Ръдърфорд?
– А ти защо се опитваш да извадиш всичко наяве? Това едва ли е най-умният ход за човек в твоето положение, Ричър. Продължиш ли да упорстваш, ще разгледам участието ти в инцидента в нова светлина. Чух, че си пратил един човек в безсъзнание. И си хвърлил друг през прозореца на автомобил. Нанесъл си телесни повреди, което може да доведе до сериозна присъда.
– Не съм нападал никого. Тротоарът е хлъзгав. Това е всичко. Първият тип се блъсна в стената. Вторият се спъна. Извади късмет, че прозорецът на колата бе свален, тъй като в противен случай щеше да се просне на земята и да пострада по-сериозно.
– Добре. Твърдиш, че тези типове са се опитали да отвлекат Ръдърфорд. Защо им е да го правят?
– Откъде да знам? Никой не ми казва какво е направил Ръдърфорд.
– Каква е връзката ти с него?
– Никаква.
– Той ли ти даде тези пари? – Гудиър посочи банкнотите на масата.
– Не.
– Нае ли те за телохранител?
– Не.
– Как се свърза с теб?
– Не се е свързвал.
– Къде се запознахте?
– Не сме се запознавали. Днес го срещнах за пръв път. Видях го да влиза право в капана. Помогнах му да се измъкне. Моментно хрумване.
– Ти какво… Да не си добрият самарянин?
– Именно.
– Откъде се появи Ръдърфорд, преди да влезе в кафенето?
– От луната. Има си там тайно любовно гнездо. Смятах да го наема, но огледалата на тавана ми изглеждат твърде малки.
– Съветвам те да се отнесеш по-сериозно към случая, господин Ричър!
– Защо? След като ти не се отнасяш сериозно!
Гудиър не отговори.
– Ако искаш да подходя по-сериозно, дай ми лист хартия. Ще подам сигнал до ФБР.
– Нищо няма да ти дам.
– Тогава ме откарай до магистралата.
– Аз съм полицай, а не таксиметров шофьор.
– В такъв случай мисля, че разговорът ни приключи, освен ако не ми повдигнеш обвинение за въображаемия обир на въображаемия магазин. Или не ми позволиш да си взема адвокат.
– Няма нужда от адвокат. – Гудиър замълча и добави: – Добре. Можеш да си вървиш. Но послушай съвета ми. Не се застоявай в града. Напусни го. Веднага. И най-важното. Не се забърквай с Ръсти Ръдърфорд.