Вихрена страст

Глава десета

Заревото на пожара хвърляше зловещи отблясъци в нощното небе.

Кейтлин стоеше до прозореца на дневната, втренчена в тази огнена заря и заслушана в писъка на сирените от профучаващите в посока на бедствието пожарни коли.

— Този път наистина го направиха.

Кейтлин се обърна. На вратата беше застанала Челси, все още в бялата вечерна рокля, която носеше на тържеството, но сега косата й беше разбъркана, а лицето — без грим.

Кейтлин каза:

— Опитах да се свържа долу с администрацията, когато усетих експлозията, но не успях. Какво става?

— Не знам. Джонатан се опитва в момента да позвъни в посолството и да говори с някого. Изпрати ме предварително да ти кажа, че всеки момент ще бъде тук. — Челси загрижено смръщи вежди. — Нещо не е наред ли? Да не ти е лошо?

— Не.

— Тогава защо, по дяволите, Алекс…

— Мисля, че е по-добре да почакаме Джонатан да дойде и тогава да поговорим. — Кейтлин не можеше да продължава да ги лъже и, Бог й е свидетел, че за нея беше непосилно два пъти да си признава измамата.

— Изглеждаш ужасно. Не вярвам да се е случило нещо чак толкова лошо. — Челси прекоси стаята и застана до прозореца край Кейтлин. Помълча за минутка, а лицето й се озари от червените отблясъци на пожара, докато се взираше в тъмнината. — Не ме попита какво съм правила при Джонатан.

— Това не е моя работа. Отидох в стаята ти, след като се обади Алекс и видях, че не си спала в леглото си. — Кейтлин не я поглеждаше. — Не е необходимо да ми обясняваш нищо.

— Сега вече е малко късно да крия от теб каквото и да е. Тъй като до церемонията по лансиране на парфюма всички ще бъдем едно голямо семейство, ти вероятно щеше така или иначе да разбереш. С Джонатан сме любовници от една година. — Челси продължи колебливо. — Ще ти бъда задължена, ако не обсъждаш това с никого. Джонатан има амбиции в политиката и аферата може да навреди на кариерата му.

— Казах ти вече, че това не е моя работа.

— Благодаря ти. — Челси помълча малко. — Знаеш ли, той е чудесен.

— Аз ценя много Джонатан.

— Всички го ценят. Той наистина се грижи за хората и те го усещат. Когато съм с него, чувствувам как… — Тя млъкна, после продължи меко: — Той е като величествена планина, която ти дава подслон, прехрана и красота едновременно.

— Затова ли се съгласи да участвуваш в нашата кампания?

Челси бавно кимна.

— Още щом Алекс спомена името на Джонатан, разбрах, че ще се съглася. Това ни даваше чудесна възможност да се срещаме, без да предизвикваме подозрение. Алекс е много умен.

— Значи той е знаел за връзката ви с Джонатан?

— Трябва да е бил наясно. Използува и двама ни твърде добре.

— Да, той използува всички твърде добре. И как е разбрал?

Челси вдигна рамене.

— Понятие нямам. Според Джонатан той има доста връзки.

Пък и всички тези детективски агенции, които тъй често използуваше, помисли си Кейтлин.

— Разбрал е от какво имате нужда и ви го е дал.

— Да, предполагам, че и така може да се каже.

— Така би го формулирал Алекс — каза тя с горчива усмивка.

— Алекс си има свой начин на… — Челси щракна с пръсти. — Забравих нещо. Толкова бях разтревожена, че просто се втурнах… — Тя отиде бързо до масата край вратата, грабна една кутия и я донесе до Кейтлин. — Това беше оставено вън в коридора пред вратата ти. На картичката е написано твоето име.

Кутията не беше запечатана, а картичката бе пъхната под черната панделка в гънките на изящен син шал от кашмир.

Кейтлин се взря в нега и за пръв път, откакто й се беше обадил Алекс, почувствува истинска заплаха. Алекс й беше казал за всички онези шалове, които Ледфорд бе оставял, но този тук беше различен, по-изящен.

Това беше дамски шал.

— Става въпрос за „Сен Антоан“ — каза Джонатан, щом влезе в апартамента няколко минути по-късно.

Очите на Кейтлин се разшириха от ужас.

— Не — прошепна тя.

— Но е така. — Джонатан кимна мрачно и затвори вратата. — В катедралата е бил поставен достатъчно експлозив, за да я разруши изцяло. Вероятно от нея са останали само каменни отломки. Това е дело на „Черната Медина“. Полицията е получила анонимно предупреждение по телефона няколко минути преди експлозията.

Ръката на Кейтлин се вкопчи в кадифената завеса.

— Надявам се да ги кастрират тези копелета, щом ги хванат.

Челси я изгледа учудено:

— Никога не съм те виждала така разгневена.

— Но това е „Сен Антоан“! — Кейтлин погледна отново към нажеженото небе. — Случилото се има свой смисъл. Толкова е зловещо, колкото ако бяха взривили „Нотр Дам“. Вие, американците, не бихте го разбрали. Тук, в Европа, нашата история и култура са всичко за нас. Ние живеем с тях. Те са залегнали в същността на нашия живот. А вие какво щяхте да изпитвате, ако бяха взривили мемориала на Линкълн?

Ръката на Челси докосна нежно Кейтлин по рамото.

— Възможно е в посолството да грешат.

— Само преди няколко седмици бях там. Исках да покажа на Алекс… — Тя спря и погледна към шала на масата. Тази чудовищна постъпка беше дело на Ледфорд. — Пълна лудост.

Тя виждаше целия си живот в зловеща светлина. Защо на някой си му е потрябвало да взриви нещо толкова красиво като „Сен Антоан“? Защо един мъж иска да убие една жена, която никога не е срещал?

— Когато Алекс ми позвъни, беше много разтревожен за твоята сигурност, Кейтлин. — Джонатан говореше любезно, но изражението му показваше твърда решимост. — Не би ли искала да споделиш с нас нещо?

След петнайсет минути Алекс почука на вратата и Кейтлин му отвори.

— Казах им всичко, Алекс.

Той се стегна от напрежение и пристъпи в апартамента.

— Е, добре, тъкмо няма да ми се наложи да го правя сам. — Затвори вратата, заключи и се обърна към тях: — Проверихте ли „Вихрения танцьор“, Андреас?

— В безопасност е. Питър току-що се обади. Слязъл лично до трезора. От охраната му съобщили, че алармената инсталация се изключила при взривната вълна от експлозията, но когато влезли в сейфа „Вихреният танцьор“ си бил там.

Алекс се вперени.

— Обадете му се отново. Инсталацията в трезора не би трябвало да се влияе от експлозията. Аз лично я проучих, когато разбрах, че възнамерявате да сложите статуята в този сейф.

— Питър казва, че е видял „Вихрения танцьор“.

— Обадете му се отново. Кажете му пак да провери — настоя Алекс.

Джонатан го изгледа мълчаливо за миг, след това отиде до телефона и набра един номер.

— Питър? Направи ми тази услуга, слез пак да провериш статуетката. Да, знам, че вече си го направил. Виж отново и се обади. — Той остави слушалката и се обърна към Алекс: — Излишна загуба на време. Изглежда, че не статуетката е била целта им. — Той замълча — Поне не тази вечер. След утре сутринта няма да имат вече тази възможност. Ще изпратя Питър заедно с „Танцьора“ в имението си.

— Така си и помислих.

— Също така ще позвъня в полицията да им кажа за приятеля ти Ледфорд.

— Не!

— Той е един чудовищен масов убиец — каза Джонатан. — Нямаш право да скриеш от тях самоличността му.

— Мислите ли, че ще успеят да го хванат само защото са узнали името му? — попита Алекс. — Вече четири месеца се опитвам да го открия и не мога да се добера до него.

— Те разполагат със средства, с които ти не разполагаш.

— А пък аз — с такива, които за тях са недостъпни — каза Алекс. — Докато Ледфорд си мисли, че играта е между нас двамата, имам шанс да го открия.

— А той има шанс да открие Кейтлин — каза Челси. — За Бога, не виждаш ли, че тя е изплашена до смърт?

Той не искаше да го види. Бе избягвал да погледне към Кейтлин още откакто влезе в стаята.

— Обаждането в полицията няма да го спре. Не разбирате ли? По дяволите, та той е работил в ЦРУ. Има връзки и източници на информация навсякъде из Европа. Няма да могат да я опазят.

— А ти ще можеш, нали? — попита саркастично Челси. — Целият този етаж би трябвало да е напълно обезопасен, но въпреки това той е успял да остави малката си кутия — изненада.

Алекс замръзна на мястото си.

— Каква ку… — Смаяният му поглед попадна върху шала на масата. — Господи — прошепна той.

— На картичката беше написано моето име — каза Кейтлин. — Той знае коя съм.

Тя наистина беше уплашена и кой, по дяволите, би могъл да я вини за това? Искаше му се да я докосне, да й вдъхне спокойствие, но знаеше, че тя ще го отблъсне.

— Никога не съм очаквал, че ще стане така, Кейтлин. Не би трябвало да стане.

— Не си преценил добре — каза тя мрачно. — Колко жалко, а уж беше планирал всичко толкова…

Думите и бяха прекъснати от рязко чукане по вратата.

— Джонатан! Отвори, за Бога.

— Това е Питър. — Джонатан прекоси стаята, отключи и широко отвори вратата.

Питър се втурна в стаята, меката му като на бебе коса беше разбъркана, а лицето — бледо.

— Взеха го, Джонатан. Бих могъл да се закълна… Господи, колко съжалявам. Би трябвало да знам… трябваше сам да го пазя.

— „Вихреният танцьор“ ли? — Джонатан замръзна на място. Погледът му се впи невярващо в Питър. — Взели са „Вихрения танцьор“?

Питър затвори с трясък вратата.

— Кълна се, че погледнах лично в сейфа, но вътре беше полутъмно и…

— За какво говориш?

— Било е копие. Когато алармената система изключи, помислихме, че причината е в експлозията. На няколко преки от нея всички алармени системи в магазините и в колите също са отказали. Целият хотел се разтресе и… — Питър спря, за да си поеме дъх. — Единият от пазачите изтичал във фоайето да ме извика и да разбере дали се налага да преместим статуята, а другият останал пред трезора. Точно в този момент трябва да са взели „Вихрения танцьор“ и са оставили копието.

— А какво е станало с втория дежурен на пост?

— Изчезнал, след като първия път проверих „Вихрения танцьор“ и си тръгнах. Изглежда, Ледфорд е успял някак да го вербува.

— Но какво копие? — попита недоверчиво Джонатан. — Не съществува копие толкова подобно на „Вихрения танцьор“, че да те заблуди.

— Съществува.

Всички се обърнаха към Кейтлин.

— Има едно копие, което е достатъчно добро, за да заблуди всеки, в случай че статуите не са една до друга. — Кейтлин повдигна треперещата си ръка, за да потърка долната си устна. — Създадено е от Марио Дезидеро, венециански майстор златар. Видях го веднъж, когато работех над дисертацията си за „Вихрения танцьор“. На неясна светлина много малко хора са способни да ги различат.

— Не съм и чувала, че съществува копие — каза Челси.

— Жан — Марк Андреас е поръчал създаването му през осемнадесети век. Сега е в частната колекция на Алфред Канот, английски индустриалец, който живее в Килъни Даунс, Йоркшир.

— Господи, та аз знаех за това — каза отчаяно Питър. — Беше написано в статията ти, Кейтлин. Как можах да не си спомня…

— Но защо е било тук? — прекъсна го Челси.

— За Ледфорд е било много по-лесно да открадне копието, отколкото оригинала — каза Алекс. — Може би някой трябва да се осведоми за здравето на мистър Канот.

— Господи — промърмори Челси.

Джонатан объркано поклати глава.

— Изчезнал. Не мога да повярвам. Той вдигна глава и изгледа втренчено Алекс. — Копеле такова, тази статуя е притежание на нашия род от началото на… аз не трябваше… — Той млъкна и пое дълбоко въздух, явно опитвайки се да си възвърне самообладанието. — Не мога да повярвам, че е изчезнал.

— Ще ви го върна — каза Алекс.

— Как? До днес не си успял дори да откриеш Ледфорд.

— Моя е вината, че откраднаха „Вихрения танцьор“. Ще открия Ледфорд и ще ви го върна.

Кейтлин застана пред Джонатан.

— Толкова съжалявам, Джонатан. — Очите й блестяха от сълзи. — Не мога да ти опиша колко ужасно се чувствувам след всичко това. Обещавам, че ние ще ти го върнем.

— Ние ли? — Алекс поклати глава. — Ти не. Самата ти си на мушката.

— И къде да се скрия? — извърна се объркано към него Кейтлин, а очите й блестяха едновременно гневни и разплакани. — Да не мислиш, че ще заведа това чудовище във Вазаро? Оставям на теб да го направиш. Можех да спра Джонатан да не носи статуетката в Париж. Нужно беше само да вдигна телефона. — Тя си пое мъчително дъх. — Но не го направих. Така ми се искаше да видя тук „Вихрения танцьор“, че реших да рискувам.

— Никой не те вини, Кейтлин — каза Челси. — Знаем колко пламенно желаеше да лансираш парфюма…

— А би трябвало да ме вините. Виновна съм, колкото Алекс. Дори, може би, още по-виновна. Всичко ми се струваше като сбъдване на мечта. „Вихреният танцьор“… Толкова обичам Вазаро и тъй ужасно ми се искаше парфюмът да успее, че не можах да се заставя… — Кейтлин трябваше да спре, тъй като гласът й секта. Тя преглътна и продължи: — Казах ти вече, че няма да позволя да навредим на Джонатан, Алекс.

Алекс се обърна към Джонатан.

— Правилата на играта се промениха. „Вихреният танцьор“ е у Ледфорд и той ще направи всичко възможно да го задържи. Това му е нещо като мания.

— Чуйте го само — каза Кейтлин с горчива усмивка. — Алекс е експерт по маниите.

— Точно така. А моята мания е Ледфорд, но вие само печелите от това. Аз съм единственият ви шанс. В момента, в който кажете на полицията нещо за него, ще изгубим единствената си възможност.

— Ти сам ми каза, че не разполагаш с никакви улики — каза Джонатан.

— Имам си човек, който проучва къде се намира Ледфорд. Може да открие нещо, което да ни послужи. — Джонатан изглеждаше недоверчив и Алекс не можеше да му се сърди за това. — А ако не успеем да намерим Ледфорд, можем да попаднем по следите на неговия съдружник. Ледфорд спомена, че не се е опитал да открадне статуетката по време на тържеството снощи, тъй като другият се противопоставил. Логичната причина за това би могъл да бъде фактът, че самият той е присъствувал там.

— Хващаш се за сламки.

Алекс не можеше да го отрече.

— Все пак имам за какво да се хвана. Дайте ми едно денонощие, за да се ориентирам в обстановката.

Джонатан се поколеба и сви рамене.

— Едно денонощие. Но не повече.

Алекс се обърна към Кейтлин.

— Ти разпрати поканите. Ще ми трябва списъкът на гостите.

Тя отиде до писалището в другия край на стаята, издърпа средното чекмедже и извади книжата. Донесе ги при Алекс и му ги подаде.

— Мога ли да ти помогна?

— Не и на този етап. — Той срещна втренчения й поглед. — Но ще мога да се концентрирам по-добре, ако знам, че си в безопасност.

Тя поклати глава.

— Няма да се върна във Вазаро.

— По-късно ще говорим за това. Не съм сигурен къде би било най-сигурното място за теб. — Той се обърна и тръгна към вратата. — Останете при нея, докато се върна, Джонатан. Ще наредя да поставят още двама души за охрана на коридора и ще се преместя в съседния апартамент — Той изгледа през рамо Кейтлин, докато отваряше вратата. — За Бога, стой си вътре.

— Не се тревожи. — Кейтлин не го погледна. — Живее ми се. Нямам намерение да позволя на онзи маниак да ме убие.

— Няма да му дам и да припари до теб. — Алекс затвори зад себе си вратата и закрачи по коридора към асансьорите.

Беше малко след шест сутринта и дневната светлина проникваше през прозореца на гостната, когато Алекс отключи вратата на апартамента до този на Кейтлин.

Господи, колко беше уморен.

Разкърши рамене, за да се освободи от напрежението, отиде до бюрото в другия край на стаята и се тръшна в креслото. Все още не можеше да си позволи почивка. Извади от джоба на смокинга си списъка на гостите, който му беше дала Кейтлин и се взря в него, опитвайки се да преодолее изтощението и да мисли трезво.

Двадесет и четири часа.

Започна да проучва по-краткия списък, който беше изготвил. Беше колонка от имена на изтъкнати личности. След около час беше подчертал само две възможности: Раул Далпре, шеф на Интерпол и Бенджамин Картър, английски милиардер и ценител на изкуствата. Далпре се бе оказал учудващо неефективен в борбата с крадците на произведения на изкуството, а Картър беше известен като фанатичен колекционер с връзки в подземния свят, който не би се поколебал да купи някоя открадната творба Алекс се облегна в креслото и потърка очи. Догадките му бяха най-малкото недоказуеми и нямаше да може да убеди Андреас. Би трябвало да ги обмисли, да опита да ги вмести в мозайката, но точно сега беше твърде уморен.

Посегна към телефона и набра номера на Саймън Голдбаум в Ню Йорк.

— Господи, ти никога ли не спиш?

— Времето тече. Трябва ми нещо за Ледфорд. Каквото и да е.

— Вчера следобед получихме един доклад, но нямах време да го погледна. Обади ми се пак в някой по-приличен час утре в службата, ще съм го прочел.

— Тръгни още сега за службата си.

— Ти знаеш ли колко часът е тук?

— Веднага!

— Ще ти струва тройно.

— Нищо ново не ми казваш.

— Добре. — Голдбаум въздъхна. — Но едва ли няма да си струва парите.

— Аз съм в „Интерконтинентал“ в Париж.

— Ще ти се обадя пак. — Голдбаум затвори телефона.

Алекс остави слушалката и се изтегна на креслото. Беше се надявал Голдбаум да му съобщи нещо, за което да се хване и да изтрие от паметта си тревожното, огорчено изражение, с което Кейтлин го беше гледала преди час-два. Какво се беше променило? Цял живот хората го бяха гледали със същата тревога и несигурност. Изглежда, усещаха собствения си цинизъм и недоверие и му го връщаха десетократно. Само с Кейтлин не беше така. Отначало той я плашеше, но това бързо отмина и се превърна в…

Той се изправи. В момента не биваше да мисли за Кейтлин. Мисълта за нея му връщаше чувството за празнота и вина, което обхващаше цялото му същество и му пречеше да се концентрира върху Ледфорд и онези две имена. Той тръгна към спалнята. Трябваше да вземе душ, да си поръча кафе и да обмисли нов начин за сглобяване на мозайката.

Алекс обмисляше заглавието от първа страница на сутрешния вестник, който сервитьорът му беше донесъл заедно с кафето. Господи, само това му трябваше сега: някой самоотвержен рицар да търчи наоколо, да се бие с вятърни мелници и да му се пречка на всяка крачка.

Точно когато привършваше третата си чаша кафе, телефонът иззвъня.

— Нали ти казах, че няма да можеш да ме спреш — каза Ледфорд.

Ръката на Алекс стисна още по-силно слушалката.

— Къде си?

Ледфорд не отговори на въпроса му.

— И си се изнесъл от онази чудесна къща на „Плас дьо Вож“. Какъв позор. Много се опасявам, че дамата е виновна за това.

— Не се доближавай към нея, Ледфорд.

— Може би. Изпратих й шала на шега, просто да я подразня малко, но ме обезпокои начинът, по който се втурна да я защитаваш. Ще се наложи да преосмислиш чувствата си по отношение на мис Вазаро. Я ми кажи, тя дали…

Алекс му подхвърли едно име, за да отвлече вниманието му:

— Защо му беше нужно на Далпре взривяването на „Сен Антоан“?

— На Далпре ли? — Ледфорд замълча за миг. — Толкова набързо ли си сглобил мозайката? О, наистина се възхищавам на ума ти, Алекс.

Каразов замръзна от изумление. Господи, не можеше да повярва, че е улучил точно в целта.

— Та защо?

— Наистина не исках да я взривяваме, но Далпре няма никакъв респект към културни ценности, а аз трябваше да получа „Вихрения танцьор“

— Защо тогава е наредил точно на теб да откраднеш едни от най-ценните старинни творби на света?

— Ти не разбираш. Не ми е наредил да ги открадна. Наложи се аз да го убеждавам, че тези кражби трябва да бъдат неразделна част от операцията. — Той се засмя. — Иска да се представи за Наполеон: и аз му казах, че ценностите ще представляват солидна финансова основа за съкровищницата на новия му режим.

— Господи, и той се е вързал?

— Е, мисля си, че този мил човек има някакви свои планове по отношение на собствения ми малък трезор.

— Май всеки от вас си е намерил точно човека, който заслужава.

— Далпре определено ме заслужава, но аз наистина се оценявам доста по-високо от него. — Той замълча. — Знаех си, че ще ми се разсърдиш за „Сен Антоан“.

— Да се разсърдя ли? Ти си луд.

— Не, просто живея по собствените си закони. — Ледфорд замълча. — Но сега съм затруднен да ти поставя точния етикет. Предполагам, това е така, защото никога не съм знаел какво всъщност изпитвам към теб. Обичам всичко да ми е ясно.

— Дали Далпре ще…

— Не ми се говори за Далпре.

— А за какво ти се говори?

— За нищо. — Той замълча — Исках просто да чуя как звучи гласът ти. — Неговият собствен глас спадна почти до шепот. — И да ти покажа, че не съществува нещо, което да не бих могъл да ти отнема.

Той затвори.

Алекс опита да се освободи от завладелия го гняв и да схване каква информация бе получил от разговора.

Не беше много. Само два факта бяха изплували: че все още е под наблюдение и, ако може да се вярва на Ледфорд, Далпре е заклет конспиратор. Беше опасно да се вярва на Ледфорд и все пак всичко, което бе казал, си пасваше, Далпре разполагаше едновременно и с нужните връзки, и с енергията да подготви преврат, а и за никого не беше тайна поддръжката му за обединението на Европа.

След петнайсет минути телефонът отново иззвъня.

— Нищо особено — каза Голдбаум в момента, в който Алекс вдигна слушалката. — Истанбул.

— Продължавай.

— Преди около четиринадесет месеца Ледфорд поискал виза и отпътувал за Турция. Минал по главните туристически маршрути, обиколил крайбрежието на Дарданелите и после останал две седмици в Истанбул. — Той се поколеба. — Купил си е къща там.

— Сигурен ли си?

— Да и държал никой да не узнае за покупката. Моят агент седмици наред пресявал документацията на разни фалшиви корпорации, но се оказало, че купувачът е Ледфорд.

— Все още ли е негова собственост?

— Поне до преди пет дни е била.

— Дай ми адреса.

— „Улицата на ятаганите“, номер 214. Мога ли вече да си ида у дома да поспя?

— Още не. Искам да ми изровиш всичко възможно за един британски индустриалец на име Бенджамин Картър, както и за Раул Далпре.

— Онзи Раул Далпре ли?

— От Интерпол.

Голдбаум подсвирна.

— Доста е рисковано. Чувал съм, че може да бъде ужасно гаден, а е и в негова власт да попречи на разследването.

— Нужна ми е информация и денонощно наблюдение. — Голдбаум се опита да възрази, но Алекс го сряза. — Знам. Аз поемам разноските. Колкото и да са.

— Деслеп е в Брюксел… Може би ще възложа на него. Нещо друго?

Алекс хвърли поглед към заглавията от вестника.

— И наблюдение на Ларс Краков. Искам да зная всички факти за терористите, до които се е добрало неговото разследване.

— Учудвам се, че не очакваш от мен да открия тези факти преди него. — Тонът на Голдбаум стана язвителен. — Знаеш, че не съм чудотворец.

— Бих искал да си. Едно чудо веднага би влязло в работа.

От другия край на линията настана мълчание, после Голдбаум каза дрезгаво:

— Иди да си легнеш. По дяволите, трябва да си по-уморен и от мен, щом вече разчиташ на чудеса. Ще открия това, което ти трябва.

Както обикновено, той затвори ненадейно, преди Алекс да успее да му отговори.

Истанбул. Това обясняваше всичко. Къде по-добре би могло да се укриват безценни произведения на изкуството, отколкото в азиатска страна с лесен достъп до Европа? В този момент Ледфорд беше може би на път за къщата си в Истанбул. Мисълта за това накара кръвта на Алекс да кипне. Можеше да пипне този негодник.

В мига, в който Голдбаум спомена Турция, нещо привлече вниманието на Алекс, щракна в паметта му. Защо, по дяволите, не можеше да се сети какво точно е. Е, добре, пак щеше да изплува в съзнанието му, а междувременно той ще действува.

Вдигна слушалката и се обади в „Ер Франс“ да резервира билети за Женева, след което позвъни в апартамента на Джонатан Андреас.

До два следобед Алекс беше вече готов за заминаване и отиде в съседния апартамент да съобщи на Кейтлин какво е научил.

— Идвам с теб — решително каза тя.

— Няма да спорим — рече Алекс. — Премислих този вариант и считам, че с мен ще си в по-голяма безопасност.

— Добре, ще си стегна багажа. — Кейтлин се обърна и тръгна към спалнята. — След двайсет минути ще бъда готова.

— Почакай с приготовленията. Искам да ме оставиш два дни сам в Истанбул.

Тя спря и се обърна към него.

— Защо?

— Трябва да наема подходяща къща за теб. — И тъй като тя продължаваше да гледа недоверчиво, той поклати глава. — За Бога, аз съм под наблюдение и не знам колко време ще ми е необходимо, за да им се изплъзна. Трябва да открия място, в което да си в пълна безопасност.

— А в Париж в безопасност ли съм?

— Не, но тук поне ще мога да те обградя с бодигардове, а и Джонатан ще внимава да не ти се случи нещо. Вдругиден той ще купи билети за целия екип, за Челси и за теб, и ще отлетите за Ница. Когато пристигнете на летището, уредил съм с Голдбаум в дамската тоалетна да те чака жена с подобна на твоята външност. Ще си размените дрехите и тя ще използува твоя билет, за да отпътува за Ница с останалите от екипа, а там ще изчезне в благоприятния момент. Преди да отлети за Ница, Джонатан ще те отведе до самолета за Истанбул, а аз ще те посрещна на летището. Докато открият, че не си отишла в Ница, аз ще съм те скрил благополучно.

Кейтлин замълча за миг.

— Нали не се опитваш да ме измамиш?

Той трепна от болка.

— Не, с това вече е свършено.

— Добре, два дни.

Обхвана го чувство на огромно облекчение.

— Благодаря на Бога, че си толкова разумна.

— Да не мислиш, че не се страхувам? — попита тя. — Пред очите ми е все онзи син шал… Не искам да умра, а и не разбирам какво става наоколо. Това не е моят свят.

— Мога да опитам да ти намеря сигурен дом и на някое друго място.

— Не. — Тя поклати глава. — Обещах на Джонатан, че ще му върна „Вихрения танцьор“. Държа на обещанията си.

Той не беше очаквал и друго. Кейтлин притежаваше твърдо и непоклатимо чувство за чест в един свят, който почти бе забравил какво означава това. Тя беше също тъй обладана от чувството си за вина и от обещанието си, както той — от натрапчивата идея да пипне Ледфорд. Господи, каква каша беше забъркал само.

— Джонатан провери за Бенджамин Канот. Килъни Даунс е изгоряла до основи и той е загинал при пожара. Предполага се, че цялата му колещия от творби на изкуството също е унищожена — Тя се усмихна безрадостно. — Но ние знаем какво всъщност е станало, нали?

— Да.

— А Челси се съгласи да продължи работата по лансирането на парфюма. Много мило от нейна страна. Ние не го заслужаваме.

— Платихме й три милиона долара за тази любезност. — Той вдигна ръка, сякаш да спре възраженията й. — Извинявай. Наистина е мило. Не беше длъжна да спази уговорката до край. Тъй като „Вихреният танцьор“ вече не у нас, те двамата с Джонатан и филмовият екип ще пропуснат снимките в Ница и ще отидат направо във Вазаро, за да заснемат останалата част от рекламите — той добави: — А аз накарах Джонатан да изпрати предварително Питър във Вазаро, за да следи да не се появи нещо подозрително.

— Майка ми. — Погледът на Кейтлин отскочи върху лицето му. — Майка ми в безопасност ли ще е?

— Това е само предохранителна мярка — каза той бързо. — Обади й се да й кажеш, че ти се налага да останеш в Париж по делови причини, а Питър ще ги посети, за да се запознае с дневника на Катрин. Няма сериозна причина да се опасява от неприятности, затова не бива да се тревожим.

Кейтлин се поуспокои и кимна.

— И аз мисля така. Не би имало смисъл Ледфорд да навреди на някого във Вазаро, ако аз не съм там.

— Изгубих Каразов от поглед на летището в Женева — съобщи Ферацо на Ледфорд щом вдигна телефона — просто не разбрах как, по дяволите, се изплъзна. В един момент беше пред очите ми, а в следващия — изчезна.

— Ей сега ще ти обясня как се е изплъзнал — каза язвително Ледфорд. — В продължение на пет години беше следен от КГБ и ЦРУ едновременно. За толкова време човек става много ловък в изплъзването от опашката, когато му е необходимо. Защо, по дяволите, не беше по-внимателен?

— Опитах се… — Ферацо млъкна, после продължи. — Отидох във вилата му в Сен Базил. Къщата е заключена и нямаше и следа от него. — Да продължавам ли да го търся тук в Швейцария?

Ледфорд помисли малко.

— Не. Минал е през Женева само за да ни заблуди.

— Тогава искаш ли да се върна в Париж? Може да опита да се свърже с жената.

— Разполагам с достатъчно хора в Париж, които могат да наблюдават хотела, а и Андреас е засилил мерките за сигурност, тъй че няма как да разберем дали е влязъл във връзка с нея или не. Върви във Вазаро и изчакай там, в случай, че тя се върне.

Ледфорд затвори телефона и се намръщи. Несъмнено Алекс им беше подхвърлил лъжлива следа и така си е разчистил пътя за своя истински маршрут. Той рядко действаше импулсивно или непоследователно, значи бе научил нещо, което го е накарало да напусне Париж. Ледфорд внимателно си припомни техните разговори; не беше изпуснал нищо важно, следователно Алекс се е добрал до някаква информация от свой редовен източник. За каква ли сламка би могъл да се залови Алекс?

Къщата на „Улицата на ятаганите“.

Трябва да е преровил огромните купища книжа и от там да е разбрал за къщата. Тази мисъл би трябвало да разстрои Ледфорд, но вместо това той усети, че го завладява почти бащинска гордост.

Гордост и удовлетворение. Алекс определено се бе завърнал към истинското си призвание. Беше напуснал жената от Вазаро в момента, в който е видял начин да се придвижи с едни гърди напред в схватката между тях.

— Казах ти, че мога да свърша тази работа по-добре от Ферацо.

Ледфорд се обърна да погледне Ханс и усети остро чувство на раздразнение. Не беше сигурен дали тази му нетърпимост се дължеше на отегчение от самото момче или на сравнението, което напоследък често правеше между Ханс и Алекс.

— Вярно, каза го. Но ти по принцип си убеден, че можеш да вършиш всяко нещо по-добре, отколкото някои друг.

— Нека тръгна да го търся. Ще го открия.

— Няма нужда. Убеден съм, че приятелят ми Алекс е отишъл в Истанбул. Просто ще се обадя на някого да го следи. Ти си ми нужен тук.

Ханс го изгледа сърдито.

— Защо все още сме в Париж? Мислех, че имаш нужда само от статуетката.

— Трябва първо да свършим с това.

— Нали вече приключихме? Каза ми, че съм свършил добра работа в катедралата.

— Много добра, но взривяването на „Сен Антоан“ беше само първата стъпка. — Ледфорд се усмихна — Операцията има и друга страна.

— И аз ще мога да участвувам в нея?

— О да, миличък. — Ледфорд се засмя снизходително. — Твърдо съм решил да те включа. Той отново посегна към телефона. — А сега кротувай, докато се обадя в Истанбул.

— Предполагам, че ще пратиш Циганина да следи Каразов?

— Да.

— Защо никога не ми позволяваш да се срещна с него?

— Циганинът е много потаен човек. Избягва да бъде център на внимание.

— Това не ми харесва.

— Не съм изненадан, но наистина не виждам защо би искал да се срещнеш с него. Вие двамата нямате почти нищо общо. — Ледфорд бе започнал вече да набира. — Както и да е, човекът е доста способен. Да, мисля, че Циганинът ще се справи отлично.

„Къщата на улицата на ятаганите“ всъщност не беше къща; беше си истински палат.

Сградата беше дървена и се издигаше на три етажа. Блестящи прозорци от оловно стъкло подчертаваха долната част на фасадата, а най-горе зад филигранно резбованите дървени капаци някога вероятно се е намирал харемът. Два позлатени купола, блестящи ослепително под яркото слънце увенчаваха страничните крила, разположени симетрично около централната част на сградата. Две масивни порти, обковани с месинг, водеха към палата. Личеше, че първоначално са били боядисани в тъмночервено, но сега бяха избелели до канелено кафяво. Вътре имаше малък двор с изящен мозаечен фонтан в бяло и тюркоазено синьо. Изкусен майстор бе посветил щедро, времето и таланта си на високата, украсена с орнаменти ограда, която отделяше къщата и дворчето от външния свят. От железните пръчки той бе изваял фламинги, пристъпващи с царствено достойнство, пауни с разперени апашки и реещи се в полет соколи.

Алекс пристигна в Истанбул късно предишната нощ и днес сутринта беше успял да изрови подробности за историята и местоположението на къщата. Прекара остатъка от сутринта притаен в отсрещната тясна уличка, в очакване някой да влезе през внушителната входна врата.

Надеждите му бяха напразни.

Нямаше и следа от Ледфорд или от някой, подобен на престъпните елементи, с които се обграждаше. Явно къщата му беше затворена. И дори слуга не се мяркаше във вътрешния двор. Ако използуваше къщата за укриване на крадените произведения на изкуството, Ледфорд щеше да постави наоколо плътна верига от стражи.

И все пак, купуването на този палат трябва да преследва някаква цел. Щом се беше сдобил с къщата и тя все още беше негова, значи Ледфорд й възлага важна роля в цялостния си план. Но не само логиката, а и инстинктът подсказваше настойчиво на Алекс да остане в Истанбул. Още от мига, в който Голдбаум спомена за пътуването на Ледфорд в Турция, той беше започнал да усеща същото чувство на отчаяние, което винаги го обземаше при вида на парченце от мозайката, за което не знаеше къде точно да постави.

Нещо непременно щеше да се случи тук, по дяволите.

Но Алекс не можеше просто да седи и да чака появата на Ледфорд. Трябваше да разполага с факти или улики, които да му дадат основание за действие, а освен това, въпреки че вече няколко пъти беше посещавал Истанбул, знаеше добре, че не е достатъчно подготвен, за да издири онова, което му беше нужно на такъв непознат терен. Щеше да му се наложи да намери някого, който би могъл да му достави необходимата информация.

Алекс напусна малката уличка и се върна бързо с такси в хотел „Хилтън“. В момента, в който влезе в стаята си, поръча да го свържат с Род Макмилън в Куонтико.

— Аз съм в Истанбул и се нуждая от помощ.

— Ах ти, нагъл кучи сине. И очакваш аз да ти я осигуря?

— Трябва ми някой местен, който познава добре подземния свят на града и всички опасни змии, които изпълзяват нощем от дупките си. Или ми посочи някое име, или сам ще тръгна да го търся.

— Желая ти успех.

— Ловът на змии в Истанбул може да бъде опасен. Сигурен ли си, че искаш да рискувам главата си из тези тъмни улички?

От другата страна на линията настъпи мълчание.

— Някой ден ще се отърва окончателно от теб, Каразов. И то много брутално.

Алекс се присмя на Макмилън със собствените му думи.

— Желая ти успех.

Чу как Макмилън промърмори нещо на някого.

— Почакай малко — каза той на Алекс. — Барни ще провери нещо.

Алекс сякаш виждаше пред себе си кехлибарената светлина от компютъра, отразена върху плешивата глава на Барни, който старателно натиска клавишите за достъп до секретната информация. След няколко минути Макмилън отново пое слушалката.

— Кемал Немид. Правил ни е услуги, а също и на приятелите ни от КГБ.

— Как да се свържа с него?

— Той няма телефон. Барни ще ти уреди среща. В досието е записано, че Немид предпочита първата среща да се състои на публично място, обикновено в уличното кафене „Корфез“ близо до Босфора.

— Кога?

— Утре?

— Днес. Сега тръгвам от хотела. Ще бъда в кафенето целия ден и вечерта. — Каразов затвори телефона.

Алекс отпи от кафето си, а погледът му скачаше от засенчените с чадъри маси на кафенето към несекващият поток от коли по отсрещната улица. Беше почнало почти да се здрачава по дяволите. Макмилън имаше повече от шест часа, за да се свърже със своя човек, а този Кемал Немид така и не се появяваше. Беше напълно в стила на Макмилън да остави Алекс да кисне тук цялата вечер, преди да му прати Немид.

Нестройният вой на автомобилни клаксони разкъса тишината и погледът на Алекс отскочи към улицата. Едно тринайсет-четиринайсет годишно момче караше залитащия си велосипед по тясната улица. Зад него автомобилите се придвижваха едва-едва.

Момчето отправи спокоен поглед през рамо към задръстеното движение след себе си, усмихна се подкупващо и извика.

— Успокойте се, моля. Спукана ми е гумата.

В отговор се понесоха виковете и ругатните на шофьорите. Усмивката на момчето се стопи, то се обърна и започна усилено да върти педалите. Гумата спадаше все повече, шофьорите от плътния поток коли подхвърляха все по-обидни думи, а момчето придоби още по-сериозен и решителен вид.

Алекс се засмя, като гледаше тази чудновата процесия.

Когато момчето се изравни с кафенето, качи велосипеда върху бордюра, издърпа седалката изпод себе си и стори нисък поклон на шофьорите. С величествен жест махна към колите в знак да продължат. Любезността му бе оценена, колите увеличиха скорост и профучаха край него.

Момчето определено притежаваше характер. Алекс го наблюдаваше как коленичи край колелото, за да огледа гумата. Малцина биха били способни да се справят с нетърпеливите шофьори, още по-малко пък по подобен начин. Алекс се вгледа в него и осъзна, че момчето е по-голямо, отколкото му се беше сторило в началото. От близо се виждаше разрошената му къдрава коса и блестящите черни младежки очи, а прокъсаните му избелели дънки сигурно бяха предпочитаното облекло на истанбулските студенти. Но тялото на момчето не беше нито източено, нито младежко. Едва ли беше по-висок от метър и половина, но бедрата му бяха с мощни мускули, а яркочервената му фланелка разкриваше добре развитите широки рамене.

Момчето поклати тъжно глава и се обърна към Алекс.

— Мисля, че рамката е повредена. Толкова бързах, че минах по една улична стълба до Големия пазар.

— Много лошо.

Момчето му хвърли сърдит поглед.

— Беше чудесен велосипед. Ще трябва да ми го платите.

Алекс отвори широко очи.

— О, така ли?

— Ами, разбира се. Вие сте този, който много бързал да се срещне с мен. Трябваше да се изстрелям светкавично от последната си лекция в университета и си счупих…

— Ти ли си Кемал Немид?

Момчето кимна и се изправи на крака.

— Определено ще трябва да ми купите ново колело. — Той остави велосипеда до входа на кафенето и се върна при Алекс. — Трябва да ви предупредя, че Макмилън каза, че този път не плаща той, а аз ще ви струвам скъпо. — Той се засмя лукаво. — Но ще се уверите, че си струвам парите. Наистина съм от най-висока класа, във всяко отношение.

Алекс прикри усмивката си. Освен собствен стил, момчето явно си имаше и завидно самочувствие.

— Очаквах да си по-възрастен.

— Аз съм почти на двайсет и три. Хубаво е да си млад. — Кемал посочи към блестящите си черни очи. — Младите виждат по-добре и забелязват повече неща. Голям късмет извадихте с мен. — Той седна на стола срещу Алекс и повика с пръст сервитьора. — А сега кажете какво очаквате от мен, мистър Каразов?

— Как разбра, че това съм аз?

— Наблюдателен поглед, остра интуиция, прозорлив ум. — Очите на момчето блеснаха закачливо. — Освен това Барни прати по факса снимката ви.

— Значи имаш факс?

— О, разполагам с най-модерна техника. Изхитрих се да отмъкна факса на Макмилън последния път, когато работих за него.

— И факсът ти е без телефон?

Кемал изглеждаше доста изненадан.

— Но иначе щеше да се наложи да плащам за редовно телефонно обслужване. Отидох в телефонната компания и се спазарих с тях, че ще използувам съоръжението само за факс. По този начин клиентите ми ще поемат заплащането на услугата. — Той погледна към минаващия наблизо сервитьор. — Една ракия. — Обърна се отново към Алекс. — Изглежда не одобрявате, че ощетих Макмилън?

— Не, винаги бих приветствал всеки, който мами Макмилън.

— Добре. Аз не го обичам. — Кемал се облегна на стола си. — Барни каза, че търсите някого.

— Брайън Ледфорд.

Кемал направи гримаса.

— Гадняр.

Алекс се сепна.

— Познаваш ли го?

— Виждал съм го няколко пъти. В момента не е в Истанбул.

— Откъде знаеш?

Кемал се усмихна и блестящите му бели зъби просветнаха върху приятното му лице.

— Моята работа е да знам точно такива неща. Затова ми плащат толкова много пари. Ледфорд беше тука преди няколко седмици, но си замина.

— Колко време беше в Истанбул?

Кемал повдигна рамене.

— Последната година и нещо ту пристигаше, ту заминаваше.

— И отсядаше в къщата на „Улицата на ятаганите“?

Кемал поклати глава.

— Не знам нищо за къща на „Улицата на ятаганите“. От това, което чух, излиза, че Ледфорд е отсядал някъде в стария град.

— Къде?

— Не знам.

Отново задънена улица. И все пак, ако Ледфорд бе използвал Истанбул като база за своите операции, би трябвало да е сформирал някаква агентурна мрежа. — Кой му е бил доставчикът?

На устните на Кемал затрептя доволна усмивка.

— Много добре. Един доставчик би трябвало да знае къде да достави стоката.

— Радвам се, че одобряваш идеята ми. Сега ми кажи кой…

— Понятие си нямам, но съм убеден, че прозорливият ум трябва да бъде похвален. Нали така?

Алекс го погледна изненадан.

— Искам информация, а не похвала.

Кемал кимна дружелюбно.

— Добре, с какво биха могли да го снабдяват?

— Логично е Ледфорд да е имал нужда от оръжие, експлозиви, фалшиви документи. Кой е способен да му осигури толкова разнообразна стока.

— И фалшиви документи, казвате?

Алекс кимна.

— Останалите неща са лесна работа, но за фалшивите документи му е бил нужен специалист… — Той млъкна смръщи вежди и каза бавно. — Циганина. Само Циганина би могъл да се справи с всичко това.

— Кой, по дяволите, е този Циганин?

— Искате да знаете името му? — Кемал поклати глава. — Не го знам. Когато някой работи за клиенти като Ледфорд, не дава информация за себе си, освен най-необходимата. Чувал съм, че Циганина действа чрез някои от най-големите играчи в града.

— Можеш ли да го откриеш?

— Ще опитам. Но нищо не ви обещавам.

— Дори и срещу огромната сума, която ще получиш от мен?

— Е, ще се постарая. — Кемал се засмя лукаво. В същност, мога да ви заведа при един от приближените на Циганина утре вечер, ако искате.

— Искам — каза Алекс. — Даже ще се зарадвам повече, ако ме заведеш още тази вечер.

— Много бързате. — Сервитьорът постави пред Кемал чаша и салфетка. — Трябва да се наслаждаваме на живота. — Той поднесе към устните се млечнобялото питие. — Обичам ракия. Опитвал ли сте го някога?

— При първото ми идване в Истанбул. Може да ти отнеме разсъдъка.

— Но по толкова приятен начин. — Кемал отпи и въздъхна със задоволство. — Мъжът трябва да живее заради удоволствията, нали знаете?

— Можеш ли да ми уредиш среща с човека тази вечер?

Кемал поклати глава.

— Невъзможно. Но за утре обещавам. — Той отново отпи от ракията си. — Но и тази вечер няма да скучаете. Ще имаме работа.

— Така ли?

Кемал кимна тържествено и огледа кафенето, преди да каже тихо:

— Трябва да идем в един магазин близо до Капалъ чарши.

— За да се срещнем с някой от хората на Циганина ли?

— Не. — Кемал отправи към Алекс слънчева усмивка. — Да ми купите нов велосипед.