Вихрена страст

Глава тринадесета

Колата се плъзна бавно по моста „Пон Роял“.

— Това не ми харесва — каза Ханс, загледан в тъмните води на Сена — Не си наел достатъчно хора за такава операция в Лувъра, пък е и твърде скоро след катедралата.

— Трима са напълно достатъчни. — Ледфорд погледна Ханс. — Та ние ще го взривяваме, няма да крадем картини.

— Мислех, че не си склонен да взривяваме картини и други такива.

— „Крилатата Нике“ не е „други такива“ — намръщи се Ледфорд. — Наистина ще трябва да се захвана да те пообразовам.

Ханс усети силен прилив на облекчение. Напоследък Брайън сякаш се дразнеше от него, отегчен от връзката им. Но щом сега казваше, че ще опита да го направи по-умен, значи все още държи на него. Това беше обнадеждаващо.

— Нямам си представа от подобни неща, но бих могъл да се науча.

Брайън се пресегна и погали нежно Ханс по косите. Ханс остана неподвижен, като се опитваше да прикрие отвращението си. Брайън все му докосваше косата, играеше си с нея, навиваше я около пръстите си. Господи, колко мразеше той тази дълга, мека коса. Мразеше да гледа отражението си в огледалото. Това, което виждаше, не беше той. Някои от момчетата твърдяха, че Брайън е педи, но това си бяха чисти лъжи. Брайън го обичаше като син и в него нямаше нищо извратено.

— Трябва да ти дадем възможност — рече Брайън. — Щом само приключим с тази работа. — Той зави надясно и спря на кея Тюйлери. Носиш ли си ножа? По-добре е да се справиш тихо с охраната на входа.

Ханс кимна.

— Веднъж да влезеш в двора всичко е наред. Погрижил съм се за останалите пазачи.

— С подкупи?

Брайън кимна.

— Кордоца и Брентър ще те чакат до стъклената пирамида в Двора на Наполеон. Експлозивите са у тях. Настрой механизма за след десет минути, за да имаш време да се върнеш тук в колата.

Ханс кимна.

— Знам си работата — Той понечи да слезе.

— Почакай. — Очите на Брайън заблестяха в тъмнината, когато се пресегна и погали нежно Ханс по бузата. — Питам се дали знаеш колко много те обичам?

Ханс се изпълни с трескава радост, както ставаше винаги, когато Брайън го галеше с любов. Преди той да се появи в живота му, никой друг не го беше галил, не се бе грижил за него и за възпитанието му. Той не обичаше да го възпитават, но Брайън го увещаваше, че това е необходимо, че го прави само защото го обича както баща родния си син, и че наказанието е част от родителската любов.

— Хайде! — прошепна Брайън и отдръпна ръка от бузата на Ханс. — Време е да тръгваш.

— Ще се видим. — Ханс изскочи от колата и тръгна небрежно по улицата към главния вход.

Пазачът на вратата бе застанал с гръб към улицата и се взираше в двора, сякаш бе дочул нещо. За Ханс беше смешно лесно да се промъкне зад него. Сграбчи го през гърлото, като запуши устата му с лявата си ръка, докато дясната, стиснала дългия войнишки нож, промуши гръдния му кош в областта на сърцето. Ханс се намръщи от отвращение, когато след бързия край на пазача се разнесе характерната смесена воня от урина и изпражнения.

Той замъкна тялото в двора, така че да не се вижда и тръгна към стъклената пирамида.

Брентър и Кордоца бяха застанали там и когато зърнаха Ханс, тръгнаха към него. Обхвана го напрежение, щом видя силното, красиво лице на Кордоца и гъстата му черна коса, лъснала от отблясъците на луната. Беше забелязал два-три пъти през последните няколко месеца как Брайън гледа замислено към Кордоца. Мазен жабар. Никога не бе харесвал тия италиански жабари. Надяваше се само негодникът да е взел всички части за часовниковия механизъм. Последният път беше забравил две от тях и ако Ханс не бе успял да приспособи…

Залп от куршуми отнесе половината от лицето на Кордоца. Нещо тъмно и меко се разплеска върху стъклата на пирамидата. Мозъкът на Кордоца.

Брентър изкрещя и залегна на земята. Беше твърде късно. Предната част на черното му яке се обагри с кръв при следващия залп.

Господи, какво ставаше тук?

Ханс се хвърли настрани и бръкна в якето да напипа ножа, докато куршумите пронизаха стената до него.

Какво ли се беше провалило? Нали всичко трябваше да е уредено. Брайън каза, че е уредено…

— Извинявай, момчето ми.

Ханс се обърна настрани. Брайън стоеше на лунната светлина с насочена картечница MAC-10 в ръце и с нежна усмивка на устните.

— Ти каза, че всичко било уредено — рече объркано Ханс.

Брайън кимна.

— Наистина беше уредено. Никакви стражи. Само аз.

— Защо?

— Това е част от сделката. Бяха необходими няколко жертвени агнеца и аз се чувствах длъжен сам да се заема с касапницата. В крайна сметка аз ви наех. — Брайън вдигна картечницата и се прицели в главата на Ханс. Страхът го прониза целия. Току-що бе видял как мозъкът на Кордоца се разплеска по стъклената пирамида и знаеше какво може да причини това оръжие. Брайън се поколеба, дръпна предпазителя и изстреля кратък залп в тялото на Ханс.

Болката.

Ханс изкрещя, преметна се и замря.

— Това беше само част от сделката, Ханс — каза Брайън със съжаление.

Ханс лежеше неподвижно, захапал долната си устна, за да възпре крясъците на агонията, които биха предизвикали нов залп от куршуми.

Той чу звука от стъпките на Брайън по паважа, отдалечаващ се по посока на вратата.

Той умираше. Брайън го беше убил.

Дива омраза разкъса вътрешностите му.

Щеше да умре, защото Брайън бе поискал онази проклета статуя и беше сключил сделка, за да я получи.

Но той нямаше да умре.

Не беше умен като Брайън, но пък бе по-млад и по-силен.

А и Брайън не беше толкова умен. Не беше си свършил работата докрай. Съществуваше твърдо правило, че трябва да се увериш в резултата от изстрела, а Брайън не го беше спазил. Ханс би се справил по-добре…

Истеричният му смях прозвуча почти като хлипане, докато пълзеше бавно към входа. Беше правил всичко за Брайън. Нека да го направя, Брайън. Нека се убия вместо теб. Мога да го свърша по-добре.

Той се влачеше бавно, мъчително, усещайки как кръвта му изтича от раните върху паважа на вътрешния двор. Само да излезе оттук и ще спре тая кръв.

Ще намери кой да му помогне.

Ще оцелее, по дяволите.

Защото не можеше да умре, докато Брайън Ледфорд е още жив.

Както обикновено, след като Алекс и Кейтлин закусиха на следващата сутрин, той се обади на рецепцията в „Хилтън“, за да се осведоми дали са му оставили някакви съобщения. Имаше само едно, предадено към осем и половина същата сутрин.

Алекс блъсна слушалката и се обърна към Кейтлин.

— Успех! Съобщение от Ирмак.

Кейтлин го изгледа стреснато.

— И какво казва?

Той погледна към изречението, което беше надраскал върху бележника до телефона.

— Имам да ти предам нещо. Ела при Голямата Селимова джамия днес в десет преди обяд.

— Отивам да си взема чантата.

— Побързай. Трябва да вземем такси, а и в Истанбул има повече от петстотин джамии.

Кейтлин грабна чантата си от ярешка кожа и преметна презрамката.

— Никой не знае това по-добре от мен. Кемал сигурно ме е водил във всяка една — каза тя иронично. — И се оказа, че учудващо голям брой от тях пазят останките на някоя велика или царствена особа. Късмет ще е да намерим шофьор на такси, който може да открие точно тази джамия.

Селимовата джамия беше чак на другия край на Истанбул и на Алекс и Кейтлин им отне повече от час да стигнат до нея. Ирмак ги чакаше отвън и изглеждаше смехотворно с широкия си халат сред тълпата шляещи се наоколо туристи. Ирмак ги съзря и докато отиваше към него, Алекс забеляза, че дебелото му кафеникаво лице лъщеше от мазна пот.

— Ето го. — Треперещата ръка на Ирмак му връчи плоска продълговата бяла кутия. — Подарък.

Алекс погледна нетърпеливо в кутията.

— Не можеш да ме подкупиш, Ирмак.

— Не е от мен. От Ледфорд е.

Студена тръпка прониза Алекс, като си припомни увития на спирала син кашмирен шал, поставен върху прага на къщата им в Париж.

— Ледфорд? Той тук ли е?

— Не знам — промърмори Ирмак. — Нищо не знам. Остави ме на мира. — Той се обърна и започна да се отдалечава с тромава походка.

— Почакай! — викна след него Алекс. — Къде е… — Той млъкна.

Ирмак потъна в тълпата. Вече беше невъзможно да го стигне.

Кейтлин се взираше в кутията с ужасено лице и Алекс разбра, че тя си спомня за шала, оставен пред собствената й врата.

— Отвори я — рече тя дрезгаво.

Той дръпна панделката и бавно отвори кутията. Сред надиплената тънка хартия лежеше като изящен восъчен цвят самотно черно лале.

Алекс извади картичката, сложена до лалето.

— Какво е написано? — попита Кейтлин.

— Не е бележка от Ледфорд — отговори Алекс. — Това е една от ония напечатани картички с кратка история на лалето, които обикновено прикрепят към продаваните на туристите букети. — Той й я прочете на висок глас: — „Обратно на разпространеното мнение, лалето не се е появило най-напред в Холандия, а е било пренесено от Турция в двора на Луи XIV във франция благодарение на френския посланик в Отоманската империя. Цветето се развивало добре там и луковиците му…“

— Не!

Погледът на Алекс отскочи от картичката върху лицето й. Беше бледа като мрамор, а очите й блестяха безумно.

— Не разбираш ли? Черното е цветът на скръбта. Един черен цвят, пренесен във Франция.

— Боже Господи! — прошепна той.

Кутията падна от ръцете му. Черното лале се изтърколи на паважа и той го смачка с обувката си, когато се втурна на улицата да спре такси, за да се върнат в къщата.

Черен цвят, пренесен във Франция.

Вазаро!

— Може би е само предупреждение — каза Алекс, докато набираше телефонния номер на имението във Вазаро. — Може би още нищо не се е случило.

— Не разбирам защо той би наранил някой там. — Кейтлин седна в креслото, цялата напрегната, забила очи в телефона. — Не виждам в това никакъв смисъл.

— Наистина няма смисъл. Но все пак ще се свържа с Джонатан и ще го предупредя да…

— Съжалявам, мосю, има смущения по линията. — Гласът на телефонистката от централата беше отегчен. — Моля, обадете се пак по-късно.

— Смущения по линията — каза той на Кейтлин. После заговори бързо в слушалката. — В селото има аптека. Не знам точно номера. Опитайте да се свържете.

— Нищо няма да се получи. На таблото ми си личи, че в района има кабелна повреда. Моля, обадете се по-късно.

Алекс остави слушалката и усети как диафрагмата му се стяга от тревога. Телефонните линии с Вазаро бяха прекъснати. Чак виждаше отблясъка на слънцето върху клещите от неръждаема стомана, които прерязват кабела.

— Нещо не е наред ли? — прошепна Кейтлин, вторачена в лицето му.

Алекс избягваше да я погледне, докато търсеше паспорта си в джоба на сакото.

— Може би няма опасност. Но така или иначе тръгвам за Вазаро.

— Ти излез на улицата и извикай такси. — Кейтлин вдигна слушалката на телефона. — А аз ще се обадя да резервирам места за първия полет до Ница.

— Може би нарочно ти устройват капан.

— А може и да е уловка за теб да ме оставиш тук, за да ме убият.

Алекс беше обмислил и тази възможност. Параграф 22. Можеше да помоли Кемал да я охранява, докато го няма, но знаеше, че ще полудее от тревога, докато е във Вазаро.

— Идвам с теб, Алекс. — Гласът на Кейтлин трепереше. — Никой не може да ме спре. Става въпрос за Вазаро.

Алекс кимна и тръгна към вратата. Вазаро бе центърът на нейното съществуване и нямаше право да опитва да я разубеждава. Можеше само да се постарае да я защити.

Господи, колко безпомощен се чувстваше. Единствената му надежда беше Джонатан Андреас. Джонатан беше прозорлив, внимателен и разбираше ясно ситуацията. Слава Богу, че все още беше във Вазаро.

Джонатан и Челси пътуваха цели три часа до лозята на хълма, където Дженингс им беше определил среща в къщата на свой стар приятел.

На външен вид Албърт Дженингс беше леко закръглен, с пълничко лице и се вместваше напълно в разпространената представа за дългогодишния семеен лекар. Единствената черга, която разсейваше тази заблуда, беше блестящото съвършенство на бялата му коса, подстригана тъй грижливо, че всеки кичур лежеше точно на отреденото му място. Задължителната прическа за един политик, помисли си Челси, докато вървеше след Дженингс и Джонатан към верандата, от която се виждаха лозята.

По време на дългото пътуване дотук Албърт Дженингс се беше държал приветливо с Джонатан, бе изрядно учтив към Челси и с нищо не даде да се разбере, че тази среща е нещо повече от приятелска сбирка на сънародници в чужда страна.

— Защо не седнете тук, мис Бенедикт? — Дженингс посочи към тапицираното бяло императорско кресло с филгранна резба, от което се откриваше чудесен изглед към свежозелените хълмове с терасовидно разположени лозя. Самият той се обърна и погледна към огрения от късното следобедно слънце пейзаж. Лозята бяха отрупани с тъмноморави гроздове.

— Сега е времето за гроздобер. Каква чудесна гледка! По време на Втората световна служих на френска територия и си спомням, че когато се върнах по тия места за пръв път след войната, се заклех, че като се пенсионирам, ще заживея някъде из тази провинция. — Той се засмя. — Но всичко се променя, нали така? Сега вече ми се иска да съм край внуците си. Би трябвало да ме разберете, тъй като имате дъщеря.

Челси се засмя напрегнато.

— Да, имам дъщеря. Казва се Мариса.

Джонатан се разположи в креслото до нея, срещу Дженингс, в знак на мълчаливо съюзничество срещу общия им враг.

— Чудесно момиче, Ал. За теб ще е удоволствие да я срещнеш.

Дженингс се усмихна сърдечно, докато се облягаше на каменните перила.

— Убеден съм, че всяко дете, родено от мис Бенедикт, ще бъде неизменно очарователно. Целият свят оценява по достойнство красотата и таланта на Челси Бенедикт.

Челси вкопчи нервно ръце в металните облегалки на креслото.

— Хайде да си дойдем на думата, а? Трудно ми е да изтърпя подобно увъртане. Дошли сме тук заради мен, нали?

Усмивката на Дженингс не загуби ни най-малко от своя блясък, докато той кимаше.

— Преценихме, че ще е разумно да поговорим малко с Джонатан във връзка с личните ви отношения.

Челси му отправи поглед, блеснал от предизвикателство.

— Постарахме се да бъдем внимателни. Виждаха ни заедно, само покрай кампаниите за „Вихрения танцьор“ и лансирането на парфюма.

— Не си пъхай носа, Ал. — В тихия глас на Джонатан прозвучаха метални нотки. — Това съвсем не е твоя работа.

— Но разбира се, че е. — Челси се извърна гневно към Джонатан. — Разбира се, че е негова работа. Ти си обществена собственост.

— Нищо подобно.

— Всъщност уредих това пътуване единствено с цел да отправя малко предупреждение във връзка с бъдещите ви намерения — рече Джегнингс. — Права сте, държахте се забележително дискретно, мис Бенедикт.

— Ние ще се оженим, Ал — каза Джонатан.

— Не — гласът на Челси прозвуча рязко и тя се опита да го смекчи, когато се обърна към Дженингс. — Кажете му. Какво чакате, по дяволите?

За секунда в безукорното светско изражение на Дженингс се прокрадна искрица на искрено съчувствие, когато я погледна.

— Разбирате, нали, че не бих се наел доброволно с подобно задължение. Лично аз изпитвам към вас огромно възхищение.

— Кажете му!

Дженингс се обърна към Джонатан.

— Нищо няма да се получи, Джонатан. Разводът, затворът, гнусният съдебен процес. Тя напълно би провалила шанса ти сред избирателите. В никакъв случай не можем да подкрепим кандидатурата ти, ако се ожениш за нея.

— Въпреки всичко ти „изпитваш към нея огромно възхищение“ — каза Джонатан с горчивина. — А знаеш ли, че в затворническата килия е успяла да се дипломира и когато излязла оттам, е работила, за да успее да следва в Колумбийския университет, откъдето е получила степен бакалавър по изкуствата? Че владее четири езика? — Дженингс понечи да му отговори, но Джонатан не му даде тази възможност. — И че освен това е в Изпълнителното бюро на Световната детска организация, че даде половин милион за благотворителни цели, засне четири филмчета за кампанията по ограмотяване в САЩ и пропътува двадесет и три града за същата цел?

Челси го гледаше сепната. Не беше и подозирала, че Джонатан знае толкова много подробности от живота й, преди да се срещнат.

Джонатан я погледна и й се усмихна леко.

— Извинявай, че така взривявам този твой образ на суров диамант, който постоянно се опитваш да ми пробуташ, но наистина ли мислеше, че няма да се осведомя за всичко, свързано с жената, която обичам? — Усмивката му помръкна, когато се обърна отново към Дженингс. — Освен това, винаги е по-добре да си се запасил с аргументи, когато очакваш всички да се нахвърлят отгоре ти.

Дженингс поклати глава.

— Всяка политическа кампания е разчетена за най-ниския общ знаменател на населението. Съществуват страшно много опасни предразсъдъци и всичко това ще се отрази при избирателните урни. — Дженингс посрещна спокойно погледа на Джонатан. — Дори ако можехме да преодолеем позорното клеймо от съдебния процес, общественото мнение за нея също не е задоволително. Може да е милосърдна като майка Тереза, но все пак стилът й на поведение е непристоен, импулсивен и твърде прям. — Той вдигна ръка да възпре Джонатан, който понечи да възрази. — Съгласен съм, че последното качество заслужава възхищение, но не и когато става въпрос за една първа дама. Тази роля изисква дипломатичност.

— Свърши ли вече? — попита Джонатан.

Дженингс кимна.

Джонатан се изправи на крака.

— Върви по дяволите! — Той се обърна към Челси. — Нямаме повече работа тук.

— Не, имаме. — Тя посочи с пръст към френския прозорец. — Поразходете се малко, Дженингс. Аз ще се оправя с това.

Дженингс се поколеба и после отлепи гръб от колоната.

— Желаем му само доброто. Този е най-правилният изход.

— Знам, че е така — каза Челси. — Всичко ще се уреди. Само ни оставете за малко.

Дженингс кимна и тръгна към верандата.

— Ще кажа на Пол да поднесе чая по-късно.

Джонатан изчака, докато вратите се затвориха зад него и произнесе твърдо и ясно:

— Не, Челси.

— Не ми казвай „не“. — Челси скочи на крака и отиде да погледне към лозята. — Нямаш повече думата. Прекратяваме срещите си чак докато получиш подкрепа за кандидатурата си.

Джонатан я изгледа недоверчиво.

— Но Дженингс греши. Избирателите ще те приемат.

— Само защото ти си го направил? Ако болшинството от населението се състоеше от цяла армия Джонатановци, може би бихме имали шанс. Но това не е така. Как го каза Дженингс? Най-ниският общ знаменател?

— Излиза, че аз уважавам избирателите повече, отколкото вие — каза тихо Джонатан. — Убеден съм, че те ценят разума и честността повече, от каквато и да е лицемерна фасада.

— Не можеш да рискуваш!

— Но това е моята кариера, Челси!

— И не бих искала аз да я съсипя. — Очите й блестяха, когато се обърна към него и заговори възбудено. — Затова чуй ме. Ето какво ще направим. Ще се разделим и повече няма да се виждаме чак до вечерта, в която ще се състои лансирането на парфюма, а след това всеки ще си тръгне по своя път, докато кандидатурата ти спечели.

— Глупости.

Тя не обърна внимание на думите му.

— Когато я утвърдят, ще можем да се виждаме публично и съвсем законно, тъй като ще работя за предизборната ти кампания. А след като станеш президент, за теб ще е най-добре да…

— Да те направя своя любовница и да те вмъквам тайно през задния вход на Белия дом — довърши мисълта й Джонатан. — Съжалявам, любов моя, но намирам това за съвсем неприемливо.

— Това е всичко, което можем да си позволим — каза тя с безизразен глас. — Говоря ти съвсем сериозно, Джонатан. Никога не съм се виждала в ролята на фатална красавица и отказвам да бъда жената — вамп, заради която мъжете зарязват големите си амбиции. Ако не се съгласиш на моите условия, никога вече няма да се видим.

Джонатан я загледа втренчено.

— Само блъфираш!

— Не съм изкусна като теб в преговорите, Джонатан. Не умея да блъфирам. Имам само едно оръжие и ще го използвам. Ако искаш да има нещо между нас, ще трябва да оползотвориш политическия си шанс.

През лицето му премина тръпка на гняв.

— Това не ми харесва, Челси.

— Да не би да чувстваш мъжествеността си унизена, понеже не ти позволявам да се правиш на велик, благороден герой? — присмя му се Челси. — Много лошо. Тези номера вече не вървят в съвременния свят.

— Опитваш се да ме разгневиш.

Тя се извърна настрана.

— Може би да. Това е все пак някакво разрешение.

— Погрешно разрешение. Ще кажа на Дженингс, че отказвам да се кандидатирам.

— Ще бъде само излишна загуба на време, ако се оттеглиш от кампанията. След пет години, а може би и по-малко, ще осъзнаеш, че всичко между нас е свършило и тогава пак ще се отдадеш на призванието си. Защото наистина го желаеш, Джонатан. — Тя срещна погледа му с мрачно изражение. — Знаеш, че държа на обещанията си. Ако ме накараш да се почувствам като някоя негодница, никога вече няма да ме видиш.

Той я изгледа продължително.

— Господи, колко си упорита!

— Бъди сигурен, че е така. — Тя се дръпна от перилата. — Хайде сега, да кажем на Дженингс, че не е нужно да се тревожи повече за мен.

— Не.

— Тогава сама ще му кажа. — Челси тръгна към френския прозорец. — А после ще го уведомя по моя импулсивен и непристоен начин, че е по-добре да тегли една на чайното си тържество и да ни закара обратно в хотела, в Кан.

— Той те уязви.

— Ами, по дяволите. Знам добре какво представлявам.

— Не мисля, че знаеш.

— Е, поне знам какво представляваме ние двамата. — Тя отвори вратата и го погледна през рамо с горчива усмивка. — Ние сме вече история, Джонатан. — И после добави: — Докато самият вие станете история, мистър Президент.

Джонатан я гледаше втренчено от другия край на верандата.

— Да знаеш, че няма да ти позволя да го направиш. Ще намеря начин да те спра.

Точно тази възможност я ужасяваше. Джонатан можеше да бъде не по-малко упорит от нея и вече беше доказал неколкократно през годините своята интелигентност и изобретателност. Никога досега не беше обръщал тази находчивост срещу нея, но тя не се съмняваше ни най-малко, че в негово лице би имала застрашителен противник. Тя отчаяно се бореше да отстои тази крехка връзка, която сега му предлагаше. Мили Боже, тъй се надяваше той да не я провокира за окончателна раздяла.

— Не прави това — каза тя дрезгаво, докато вървеше отривисто към вътрешността на къщата. — За Бога, не го прави, Джонатан.

Два часа след като напуснаха къщата, Кейтлин и Алекс вече седяха в самолета на „Ер Франс“ за Ница. Докато той набираше скорост по пистата, Алекс видя заглавията във вестника, който стюардесата му подаде.

Очите на Кейтлин се взираха уплашено в него.

— Та това се е случило снощи! „Черната Медина“ никога досега не е нападала два пъти за една седмица. Може би онова цвете е било само предупреждение. — Ръцете й нервно се свиваха и разпускаха върху облегалките отстрани. — Може да е била някаква мрачна шега.

Ръката на Алекс легна върху нейната. За секунда той помисли, че тя ще го отблъсне. Но после Кейтлин полека обърна дланта си нагоре и я притисна към неговата. За пръв път, откакто й бе признал за своята измама, пожела сама да го докосне.

Не биваше, обаче, да влага в това особен смисъл. В такъв момент вероятно би хванала за ръка й самия сатана.

Той стисна леко нейната длан в опит да й вдъхне топлота, сигурност, чувство за подкрепа, докато в същото време разглеждаше вестника.

Над репортажа имаше снимка на усмихнатия Краков, който си пробива път сред многолюдна тълпа към входа на Лувъра. Алекс се засмя ехидно, като видя захласнатите лица на множеството хора, начина, по който протягаха ръце да докоснат Краков, като че е някакъв светец. Е, защо пък не? Той беше спазил обещанието си. Великият герой беше смазал ако не цялата „Черна Медина“, то поне най-опасното й ядро, което бе унищожило любимата им катедрала „Сен Антоан“. Той беше Спасителят. Трябваше само да протегне ръка и щеше да получи всичко, което си пожелае.

Кой беше казал тези думи? О, да, приписваха ги на Наполеон по време на…

— Боже мой! — Той се вцепени, ръцете му стиснаха здраво вестника. Кейтлин се вгледа в лицето му.

— Какво има?

— Ледфорд каза, че съдружникът му мечтае да бъде Наполеон.

— И какво?

— Не е имал предвид Далпре, а Краков, който е обзет от мания за величие.

— И Краков е съдружник на Ледфорд?

— Догадките ми са били грешни и Ледфорд се е забавлявал да ме поощри да тръгна по невярната следа. Дори ми намекна за някои мотиви и полуистини, за да звучи всичко по-автентично.

Алекс бързо прехвърли в ума си цялата тази история, докато самолетът се издигаше във въздуха. Екипът на Краков не беше заловил престъпниците, само ги бяха застреляли. Според репортажа терористите убили пазача на входа при опит да взривят Лувъра, както бяха направили със „Сен Антоан“ предишната седмица. Хората на Краков патрулирали около Лувъра именно, за да предотвратят подобна трагедия и бяха обезвредили тримата терористи, преди още да са заложили експлозивите. За съжаление, те отказали да се предадат и двама от нападателите били убити в последвалата престрелка. Третият успял да избяга, но бил ранен и очаквали да го открият до няколко дни.

Кейтлин се беше наклонила напред, за да чете през рамото му.

— Но в това не виждам никакъв смисъл? Краков е… просто е невъзможно. — Тя посочи към вестника. — Та неговите хора са убили двама от терористите.

— Което автоматически го освобождава от всяко подозрение, носи му огромна популярност и му дава възможно най-добрите предпоставки за следващия ход.

— Какъв ход?

— Предполагам, че ще използва нападението срещу Лувъра, за да мотивира неохотно направената промяна във възгледите си по повод Обединението на Европа и да обяви, че е нужна някаква централизирана форма на управление, за да се контролират терористите от единно правителство. — Алекс замълча. — А той ще го оглави.

— Но всичко това са догадки. Не можеш да бъдеш сигурен.

— Наистина не мога. — Все пак вътрешно усещаше, че е намерил точното място на парченцето в мозайката. — Ще изчакаме и ще разберем.

— Краков е героят от детството на майка ми. Тя мислеше, че той би направил всичко, за да… — Кейтлин замълча объркано и се взря с невиждащ поглед през прозореца. — Бог да пази всички нас!

Катрин седеше край кухненската маса, обхванала с длани чашката с кафе, което току-що бе сварила. Беше направила достатъчно, за да има и за Питър и Мариса, които вечер често наминаваха от селото на приказки, но днес още ги нямаше.

Тя се намръщи неодобрително, докато оглеждаше нежните си пръсти, хванали чашката. Този лак за нокти беше с един нюанс бежово в повече, отколкото отиваше на светлата й кожа. След като Питър и Мариса си тръгнеха тази вечер, щеше да се качи горе, за да го изтрие и да се лакира с онзи прекрасен розов лак, който си беше купила от Кан предишната седмица. Нищо не можеше да накара една жена да се почувства по-женствена от красивия маникюр. Тя потръпна при мисълта за късо изрязаните, нелакирани нокти на Кейтлин. Дъщеря й наистина имаше по-хубави ръце от нейните и Катрин винаги се беше опитвала да я убеди, че дори и като работи в полето, би могла все пак да поддържа…

Светлини озариха небето.

Катрин остави чашката кафе на масата, взирайки се през прозореца над мивката. Колко странно. Два големи пламъка пронизваха хоризонта като гигантски стълбове. Лъчите напомняха прожекторите осветяващи цялото небе, които можеха да се видят по време на кинофестивала в Кан. Денис я беше завел веднъж там и беше много вълнуващо. Всички тези бързи коли, блестящи бижута и известни лица. Денис бе изглеждал тъй хубав в своя смокинг, а тя самата се чувстваше много изискана и пленителна.

Намръщи се при внезапната мисъл, че светлините не биха могли да бъдат онези от Кан, тъй като трябваше да се спуснеш отвъд хълма, по скалата, за да видиш Кан от тук.

— Мадам Вазаро!

Тя се сепна и погледна през рамо, за да различи дребния набит мъж в дънки и протрита синя работна риза, застанал на вратата. Сети се, че е един от новоназначените работници. Италианецът, Фернео или Ферацо, нещо подобно.

— Изплашихте ме. Не ви чух да почукате.

Той й се усмихна и тя зърна в ръката му матовия метален блясък на нещо, което дотогава беше крил зад гърба си. Може би беше фенерче?

— Тъкмо гледах към онези странни светлини. Дали Жак е изпратил…

Тя така и не довърши изречението си.

Питър и Мариса бяха изкачили хълмчето край пътя за Вазаро, когато той видя как хеликоптерът каца на поляната пред имението. Върволица мъже в тъмни дрехи и скиорски маски се изсипаха от вътрешността му, сякаш силите на Делта Форс атакуваха вражеска застава.

— Какво е това? — Ръката на Мариса се вкопчи в рамото му. — Какво искат те?

— Не знам. — Но той се опасяваше, че знае много добре.

Светкавичен огън се понесе над полето с рози и храстите бяха обхванати от пламъци.

— Огнехвъргачки! Боже мой, те палят полята.

Питър виждаше как мъжете от хеликоптера плъзват във всички посоки, а огнехвъргачките, също като пламнали скиптри, носеха разруха на всичко, до което се докоснеха.

— Мариса, видя ли… — Рьоне притича зад тях по пътя от селото. Тя се закова на място и гласът й премина в шепот. — Света Богородице, полята! Трябва да спасим полята!

— Стой там и не мърдай! — Питър сграбчи ръката на Мариса. — Кажи на хората да си стоят в селото и да не се доближават до…

Силен взрив разтърси земята и Питър инстинктивно бутна жените да залегнат. Сърцето му биеше лудо, до пръсване. Недей умира, кучи сине. Ама че подходящо време си намерил за това, точно когато Мариса се нуждаеше от теб! Последва нов взрив, после още един. Страничните постройки избухваха една подир друга, докато към небето хвърчаха отломки от камък и дърво.

— Катрин — прошепна Мариса. — Къде е Катрин?

— Ще отида да я… — Питър надигна глава от земята в момента, в който нова светкавица озари горящия вече пейзаж.

Голямата къща на имението Вазаро, устояла повече от четири века, внезапно избухна в ярки пламъци.

Мариса скочи на крака и хукна надолу по хълма към Вазаро.

— Катрин!

Кошмар! Питър зърна тънкия силует на Мариса, очертан като в театър на сенките върху фона на погълнатия от огъня пейзаж. Сърцето му туптеше бясно, болезнено, когато се втурна след нея.

Тя падаше!

Не беше чул изстрела, но можеше да види тъмночервеното петно върху бялата й блуза, докато тялото й се сгърчи и се свлече.

О, Господи, не и Мариса!

Не и Мариса!

Не и Мариса!

Тя беше жива, мърдаше, опитваше се да пропълзи към пътя.

Един набит, мускулест мъж, чието лице му беше смътно познато, тичаше към нея с насочен пистолет.

— Недей! — Питър усещаше движенията си иреално забавени. Нямаше да стигне навреме. Мариса щеше да умре.

Той се хвърли напред и покри тялото й със своето.

Сгърчи се от болката, която експлодира в него. Веднъж. Два пъти. Три пъти.

— Залегни… Стой мирно… — промърмори той на Мариса. Нещо топло и солено изпълни устата му. — Нека той да помисли, че сме…

Млъкна и остана неподвижен, с омекнало тяло.

Нямаше други изстрели. Може би онзи се беше махнал. Може би Мариса е в безопасност.

Той умираше. Смешно, като си помисли само колко внимателен е бил винаги. Подходяща почивка, подходящи физически натоварвания, избягване на стреса, за да не откаже сърцето му. И всичко това напразно.

— Питър — прошепна Мариса. Тя бавно се надигаше, измъкваше се мъчително изпод тялото му. — Той си отиде.

Цялата беше в кръв, но той не можеше да разбере доколко това беше нейната и доколко неговата. Трябваше да опита да й помогне, да я превърже, но май нямаше да успее да я достигне. Рьоне беше останала на хълма…

— Рьоне… иди при… Рьоне…

Тя не правеше други движения, само се примъкваше към него. Опитваше да му помогне.

— Не… живей — промърмори той.

— И двамата ще живеем. — Тя протегна ръка и стисна силно неговата, а очите й блестяха ярко, озарени от огъня. — Бори се.

Беше твърде късно. Мариса не разбираше това. Тя беше воин като Андрос, а воините никога не съзнаваха всичко докрай. Но нямаше и нужда да съзнават всичко. Дългът на воина се състоеше в това да брани и пази „Вихрения танцьор“.

„Вихреният танцьор“. Откъде ли се появи тази мисъл?

Питър чувстваше как болката го завладява все повече, сякаш експлодира в гръдния му кош. Изведнъж изпита чувство на яростно отхвърляне.

— Мариса!

— Тук съм.

Не искаше да изоставя Мариса.

И се страхуваше.

Тя се опитваше да седне, докато пръстите й с труд разкопчаваха ризата му.

Болката ставаше все по-остра, а страхът му се усилваше. Трябваше да намери начин да премахне страха.

Той се вгледа в очите на Мариса, взрени в неговите собствени със съчувствие и разбиране. Красиви, тъжни, изумрудени очи. Не, това отново беше „Вихреният танцьор“. Но внезапно двамата се смесиха в едно и протегнаха ръце към него. Страхът му се притъпи.

Едно необятно царство, безкраен полет, блестящи златни облаци.

И още нещо.

Парадигнес. Старецът, седнал със затворени очи в своя висок трон.

Очите на Парадигнес бавно се отваряха и старецът се вгледа в него. Защо Питър не го бе разбрал досега?

И той вече не се страхуваше от нищо.

Вазаро гореше.

Кейтлин се взираше невярващо, докато двуместната кола под наем вземаше завоя на пътя.

Поля, горички, лозя — огънят бавно поглъщаше всичко! Огромни кълбести облаци от черен дим се издигаха към небето.

— Не! — Тя не усети как от гърдите й се изтръгна този див вик. — Не е възможно това да се случва.

Алекс натисна амбреажа и се понесе по пътя.

— Алекс… — Те взеха завоя и видяха обхванатото от огъня имение. Северното крило на каменната къща бе отнесено от взривната вълна и от него бяха останали само отломъци, които й напомняха за видени някога снимки на Лондон по време на войната. Пламъците сякаш облизваха прозорците на горния етаж като непристойно изплезени езици. — Майка ми!

— Знам. Бързам. — Върховете на лимоновите и цитрусовите дръвчета бяха обхванати от огъня и образуваха пламтяща арка, към която Алекс летеше със спортната кола, докато свиха в алеята пред дома.

— Мама! — Кейтлин задърпа неумело дръжката на вратата веднага, щом колата спря. — Мама е в тази къща.

— Стой настрана от пушека. Аз ще я открия. — Алекс изскочи, втурна се по стъпалата и блъсна входната врата.

Смъртта. Смъртта витаеше навсякъде около нея. Вазаро умираше. Къщата умираше, а смъртта все още бродеше из нея, дебнейки Алекс. И той си мислеше, че тя ще стои отвън и ще чака?

Кейтлин отвори широко вратата на автомобила. Горещината и димът я блъснаха в гърдите като вълна и задавиха дробовете й, докато изтича по стълбището към фоайето. Пушекът смъдеше в очите, обгаряше дробовете й.

— Алекс!

— Излизай оттук! — Гласът му се разнесе от задната част на къщата. — Ей сега идвам.

Тя стоеше в коридора и наблюдаваше как пламъците пълзят надолу по стълбите за втория етаж и по пътя си поглъщат с чудовищен апетит сантиметър по сантиметър жакардовата обюсонова пътека.

Алекс изтича от кухнята по коридора. Димът ставаше все по-гъст и Кейтлин едва можеше да различи напрегнатото му лице. После забеляза крехкото тяло на Катрин в ръцете му и почувства силен прилив на облекчение. Майка й сигурно е изгубила съзнание от пушека, но поне пламъците не бяха я докоснали.

— Влизай в колата и карай към селото — каза Алекс дрезгаво, докато слизаше по стълбите с Катрин на ръце. — Аз ще я отнеса през поляната отсреща на пътя.

Кейтлин поклати глава и се повдигна на пръсти, за да погледне през рамото му лицето на майка си. Алекс я беше извърнал малко настрани и извитата му ръка отчасти я скриваше.

— Ще я отнесем в колата. Трябва да я заведем на лекар. Димът…

Кейтлин се приближи още малко.

— Нямаме време да… — Тя млъкна, щом съзря това, което Алекс се опитваше да скрие от нея.

Малка къдрава дупка, не по-широка от показалеца й, зееше върху нежното слепоочие на Катрин.

Кейтлин вдигна очи към бледото лице на Алекс.

— Алекс!

— Мъртва е — каза той.

— Не е възможно. — Не виждаше ли, че Катрин си е същата? Червилото й беше тъй свежо, сякаш току-що си го е сложила, а ноктите на безжизнено провисналата й отстрани ръка бяха лакирани със сребрист бледокафяв лак. Кейтлин пристъпи още по-напред и докосна красиво сресаната коса на Катрин. Всяко косъмче си беше на мястото. Както винаги.

— Мамо?

— Кейтлин. — Гласът на Алекс бе изтръпнал от болка.

— Мамо?

— Трябва да се махаме оттук — каза Алекс. — Пожарът…

Пожар. Смърт. Катрин. Вазаро.

Алекс. Но Алекс още не бе обхванат от пожара. Не беше мъртъв. Трябваше да го отведе по-скоро надалеч от Вазаро, преди смъртта да грабне и него.

Тя се запрепъва слепешком към ламборгинито в автомобилната алея. Върху покрива му бяха нападали горящи клони от дърветата, ограждащи алеята и бяха прогорили грозни дупки върху бялата повърхност. Колко жалко, помисли си тя притъпено, Катрин щеше да се разстрои от гледката. Тя обичаше това ламборгини и й доставяше голямо удоволствие да го кара.

Кейтлин отвори вратата и се тръшна на седалката.

— Не. — Алекс бе застанал край нея с разкривено лице. — Ще трябва ти да шофираш. Аз ще я отнеса долу на пътя.

Изведнъж тя осъзна какво всъщност се опитваше да й каже. Тази кола беше двуместна, както и спортната, която бяха наели от летището, за да пристигнат във Вазаро по най-бързия начин. Нямаше да има място за Катрин.

Никъде в този свят нямаше вече да има място за Катрин.

Тя протегна ръце.

— Аз ще я държа. Не е много тежка.

Алекс се поколеба.

— Дай ми я. — Внезапно гласът на Кейтлин стана рязък. — Аз съм силна. Мога да я държа.

Очите на Алекс проблясваха сред изцапаното му със сажди лице.

— Да, знам, че си силна. — Той грижливо положи дребното тяло на Катрин върху скута на Кейтлин, блъсна вратата и изтича отпред към шофьорското място.

Остра, нетърпима болка прониза Кейтлин до дъното на душата й, когато видя отблизо грозната дупка от куршума.

Тя протегна трепереща ръка и покри този отвратителен отвор в слепоочието на Катрин с кичур от копринените й коси.

Катрин не би искала такова грозно нещо да се вижда.

— Тръгваме ли? — попита Алекс, когато колата потегли.

Тя не го чу. Майка и дете. Когато е била мъничка, сигурно и Катрин е прегръщала Кейтлин също тъй грижовно, преди баща й да я примами далеч от нея и от Вазаро. Сега ролите бяха разменени и тя трябваше да носи на ръце и да пази майка си при това нейно последно пътуване извън дома.

Тя придържаше нежно Катрин с двете си ръце, докато Алекс се носеше с бясна скорост под огнената арка на дърветата към пътя за селото.

Пожар!

Пламъците вече я обхващаха, поглъщаха я. Едва дишаше.

Катрин!

Кейтлин рязко се изправи в леглото, мятайки се трескаво, за да избяга, опитвайки се да измъкне Катрин, преди да…

— По-спокойно. — Алекс седеше край нея, а ръката му притискаше здраво нейната, за да не отмята завивките. От него се носеше мирис на дим, под очите му се бяха изписали тъмни кръгове и никога досега не беше го виждала тъй измъчен.

— Ти си в безопасност. Тук сме в къщата на Рьоне, в селото.

Тя се огледа замаяно наоколо и осъзна, че стаята й е позната. Голямото двойно легло, бледорозовите тапети на цветя. Тя беше дала на Рьоне това разпятие от злато и слонова кост, окачено на отсрещната стена, като сватбен подарък при женитбата й с нейния Пиер.

Спомените нахлуха в съзнанието й и тя притвори очи, за да ги прогони. В безопасност. Може би тя беше в безопасност, но нищо друго в целия свят не беше вече сигурно или безопасно.

— Майка ми…

— Не помниш ли? Отнесоха я в Грас. Знаех си, че не разбираш какво става, откак дойдохме тук.

Тя смътно си спомняше как пристигнаха в къщата на Рьоне, как тя нежно я изми и я заведе в леглото, но всичко друго й се губеше.

Отвори очи.

— Това е леглото на Рьоне и Пиер. Не би трябвало да съм тук.

— Сега не им е нужно. Те са навън, в полята с останалите работници. Жак се опитва да спаси онова, което е оцеляло от дръвчетата и посевите.

Тя се съмняваше, че изобщо нещо може да се спаси. Потръпна, като си припомни бушуващият ад в същите тези поля.

— Защо се случи всичко това? Майка ми никога никому не е навредила. Вазаро…

— Аз… не знам. — Алекс говореше на пресекулки. — Дошли с хеликоптер. Жак каза, че е било като нападение на командоси. Знаели са точно къде отиват и какво ще вършат. Жак видял един от сезонните работници да скача в хеликоптера при тях, точно преди да отлетят и полицаите считат, че именно той е прерязал телефонните жици и е подготвил всичко.

— Кой е бил?

— Един италианец, Ферацо. — Той замълча. — Убил е и Питър Московел. Мариса получила две рани от куршум, но се надяват, че ще се оправи.

— Боже мой. — Какъв безкраен кошмар. Тя остана безмълвна, опитвайки се да възприеме случилото се. — Направили са го, само за да ни покажат, че могат да ми навредят, нали? Всичко това, само за да накажат мен.

Ръката на Алекс стисна нейната.

— Опитай се пак да заспиш.

Тя поклати глава.

— Сънищата…

— Знам.

Наистина я разбираше, осъзна тя мрачно. Виждаше го по изражението му. Явно познаваше страха от това да затвориш очи и пред теб да изплуват кошмарите на миналото.

— Добре тогава, недей да спиш. Просто си почивай. — Той я обгърна с ръце и се отпусна в креслото, стиснал я в прегръдките си.

Бялата му риза беше скъсана на рамото, а мирисът на пушек се усещаше още по-ясно сега, когато бе тъй близо до него.

— Дрехите ти… миришат на пушек.

Той целият се стегна.

— Не успях да се измия. Не исках да се отделям от теб. Забравих, че така може да ти напомням за…

— Това не ме притеснява. Не мога да избягам от него. — Дълбоко в подсъзнанието си дори чувстваше някаква утеха при мисълта, че Алекс е рискувал толкова много, за да й помогне. Тя сгуши още по-плътно лицето си върху рамото му. — Ако съм твърде тежка, кажи ми. Знам, че не съм перце.

— Не ми тежиш — каза Алекс дрезгаво.

Но тя се усещаше натежала вътрешно, толкова обременена от мъка и сълзи, че едва можеше да диша.

— Аз я обичах. Винаги съм я обичала.

Алекс седеше безмълвно. Започна да гали косата й.

— Но не я познавах. Не истински. Бях винаги твърде заета, за да разговаряме… — Нежната й ръка нервно подръпваше една гънка на ризата му. — Бих искала да съм й отделяла повече време. Сега вече никога няма да имам тази възможност.

— Всеки се чувства така при смъртта на много близък човек. Всички правим грешки. Просто трябва да се примирим с това.

— Да. — Тя замълча за момент. — Защо са я застреляли, Алекс? Аз ли съм виновна?

— Не.

Гласът й пресекваше от болка.

— Не виждам смисъла. Няма никакъв смисъл.

— Да, така е. — Гласът му се задави на последната дума и прегръдката му я обхвана още по-силно. — После ще говорим. Сега не мисли за това.

— Благодаря ти, че беше тъй мил с мен.

В смеха му прозвучаха остри нотки на отчаяние.

— Мил ли? Боже мой!

Тя притвори очи.

— Ти си по-добър, отколкото си мислиш.

— Кажи ми го пак след време.

— Ще го кажа. Добротата е много важно нещо. Сам го каза веднъж, помниш ли?

— Да.

— Гласът ти звучи някак смешно.

— Защото думите ти направо ме убиват.

Странно, наистина, но в този трагичен момент цялата болка и горчивина, които й бе причинил, изчезнаха напълно. Бяха заедно в мъката, обвързани от общото чувство за вина и тъга. Сега най-важно за нея беше успокоението, което й даваше мисълта, че и той бе обичал Катрин. Ръцете й инстинктивно го обгърнаха здраво, в порив да даде и на него същата утеха, каквато сама бе получила.

— Съжалявам.

Той зарови лице в косите й.

— Не говори повече. Опитай се просто да си почиваш.

Тя се беше отпуснала мълчаливо, наслаждавайки се на проникващата от тялото му топлина и сила докато се почувства кротка и унесена.

— Алекс?

— Да.

— Знаеш ли, понякога наистина си мислех, че те обичам.

Усети как тялото му се напрегна до нейното.

— Не, не казвай това. По-късно ще съжаляваш.

— Не бих могла да си обясня по друг начин защо страдах толкава силно. — Беше тъй лесно да си признае това, което толкова дълго се бе опитвала да потисне, да назове неназовимото сега, когато бе обвита в було от безчувственост, когато вече нищо нямаше значение. — Съжалявам, не исках да те разстройвам.

— Не ме разстройваш — каза той глухо.

— Това е добре. Все пак, явно не съм била права. И двамата знаем, че всъщност това не съществува… — Тя оставаше с плътно затворени очи, за да се изолира от външния свят, но все още усещаше дима, докато се притискаше към Алекс, докато се притискаше към всичко, което я заобикаля.

Дали Вазаро все още гореше?