Вихрена страст

Глава двадесет и първа

— Здравей, Кемал, очаквах те — Ледфорд седеше върху масата, отпуснал гальовно едната си ръка върху изваяното крило на „Вихрения танцьор“, а в другата стискаше своя револвер „Магнум“. — Мислиш, че не съм те подозирал ли? Беше ми много странно, че оправно момче като теб не можа да открие Алекс, след като разрушихме Вазаро. От друга страна, ти беше твърде загрижен за съдбата на моите пленнички. — Той повдигна вежди. — Признавам, че съм разочарован от теб. Очаквах да доведеш Алекс обратно, иначе нямаше да те пусна след него.

— Ти го загуби, Ледфорд — отговори Кемал — Ти изгуби всичко.

— Глупости! Нищо не се е променило. Моят план се развива съвсем добре. Картината на Рембранд вече е натоварена в колата и имам шест минути да стигна до поста, преди Ханс да взриви коня. — Той вдигна револвера. — Имам и оръжие, с което да ти пръсна черепа.

— Заредено с халосни патрони. — Кемал бавно приближи към него. — Оправно момче като мен не пропуска такива дребни детайли.

— Блъфираш — каза Ледфорд и се прицели в челото му.

— Така ли мислиш?

Ледфорд натисна спусъка.

Имаше още съвсем малко време.

Ханс духна в дланите си, за да ги стопли и насочи „Спрингфилда“ към пътеката пред дървения Троянски кон. После се облегна удобно на скалата и зачака.

От там до неговия хълм разстоянието беше по-малко от километър. В пушката имаше само един патрон. Когато си най-добрият, нямаш нужда от повече патрони — беше решил той. Сцената, разиграваща се долу, го накара да се усмихне. Бяха опънали голяма червена палатка, която правеше хълмът да изглежда като кървав цирк. Сравнението го забавляваше. Тогава Краков и момчетата му, както и английските войници, трябваше да бъдат неговите клоуни.

Краков помогна на старата дама да слезе от автобуса и й се усмихна подкупващо. Ханс виждаше как се движат устните му, когато говореше. После той се обърна и тръгна заедно с Картрайт, а останалите ги последваха.

Брайън му беше наредил да изчака, докато всички от делегацията влязат в глупавия дървен кон, но на Ханс му беше писнало от заповеди. Щеше да действа, както намери за добре.

Той се усмихна доволно, представяйки си изненадата на Брайън в последните мигове преди да умре.

Да оставаше още малко време.

Когато Джонатан изнесе Челси от тунела, Алекс вече беше подкарал джипа към Кейтлин.

— Виждам, че Алекс е решил да не чака. — Джонатан постави Челси върху една голяма плоска скала до изхода на тунела. — Така е по-добре.

Челси гледаше бягащата фигура на Кейтлин.

— Боже, та тя прилича на луда. И аз ли изглеждам толкова зле?

— Даже по-лошо. — Той свали ризата си, разкъса я на парчета и бързо уви стъпалото на левия й крак. — Не мислех, че толкова си пострадала.

— Ще оживея.

— Да, разбира се. — Той превърза и другия й крак и после я изправи. — Ще можеш ли да вървиш? Искам да се махнем от този хълм колкото се може по-бързо. Не знам колко експлозив има в тези тунели, но не искам да рискуваме.

— Добре съм. — Челси се изправи и тръгна надолу по склона. — Да се махаме от тук.

— Качвай се! — извика Алекс, когато се изравни с Кейтлин и натисна спирачките. — Бързо!

— Колко време имаме? — Кейтлин скочи вътре.

— Пет минути — Алекс даде газ и джипът полетя напред.

— Ще успеем ли?

— От къде да знам?

Джипът се носеше през полето към хълма.

Устремил се към развалините, джипът приличаше на пиян носорог.

Погледът на Ханс се спря върху него. Друга неочаквана промяна в плана на Брайън? Той погледна през бинокъла. Мъж и жена. Трябваше ли да застреля шофьора?

Не. Той беше много далече и можеше да го уцели само със Спрингфилда, но единственият патрон беше предназначен за Краков. Освен това войниците трябва да са го забелязали и ще свършат тази работа вместо него. Той погледна часовника си. След пет минути статуята трябваше да гръмне.

Тази промяна обаче можеше да разруши неговия собствен, деликатно построен план. Може би трябваше да ускори акцията.

Ханс бръкна в джоба си и извади двата малки черни превключвателя, с които можеше да контролира таймерите на експлозива както в тунела, така и в Троянския кон. Предната нощ той се беше промъкнал и на двете места и беше скрил внимателно по един втори детонатор, командван чрез радиовръзка. Син бутон за Троянския кон, червен за тунела.

Той държеше съдбата на Брайън в дланта си. В този момент от него зависеше всичко. Единствен той контролираше нещата.

Нямаше нужда да чака още пет минути.

— Те ще ни застрелят — каза Кейтлин унило, виждайки как джипът с войниците приближава и как един от тях насочва автомата си за стрелба. — Не виждат ли, че искаме да ги спасим?

— Това, което знаят е, че джипът може да е пълен с динамит. Залегни долу.

— И тогава да се целят в теб ли? — Кейтлин се държеше за ръчката.

— Ще ми помогнеш ли с нещо, ако те застрелят? — отвърна Алекс и тръгна на зигзаг, за да попречи на войниците.

— Не може ли да спрем и да им обясним?

Алекс поклати глава, поглеждайки часовника си.

— Има още четири минути. — Той ускори и те се понесоха към дървения кон.

Ханс се намръщи, опрял гръб в скалата.

Джипът щеше да премине. Само след няколко секунди Краков ще го забележи и ще вдигне тревога.

Ханс насочи надолу бинокъла си. Краков стоеше до Картрайт на пътеката, водеща към Троянския кон. Той се усмихваше, а вятърът вееше сребристата му коса. Бавно и внимателно Ханс се прицели и натисна спусъка.

Кърваво петно се появи на челото на Краков, а подкупващата усмивка остана запечатана на лицето му завинаги.

Дотук добре. Сега е ред на развлечението. Ще покаже на Брайън кой контролира нещата.

Палецът му натисна синия бутон и Троянският кон хвръкна във въздуха сред огнени облаци.

Дървените трески, разхвърчали се след експлозията, счупиха стъклото на джипа.

Алекс скочи върху спирачките и бутна Кейтлин на пода. Ударната вълна беше повдигнала джипа три стъпки във въздуха и той с трясък падна обратно на земята.

— Нещо не е наред. Имахме още четири минути — Кейтлин едва си пое дъх. Тя се притисна до Алекс и зарови лице в рамото му. — Някъде стана грешка.

— Най-вероятно приятелят на Ледфорд — Ханс, е променил правилата. — Алекс предпазливо подаде глава и погледна навън. Беше като в лудница — всички тичаха нанякъде и крещяха. Участниците в конференцията бягаха назад към автобуса. Войниците се лутаха безпомощно и с объркване гледаха дупката, появила се на мястото на огромния дървен кон. Върховете на боровете около статуята се бяха запалили и горяха като гигантски свещи на погребален пир.

Краков лежеше сгърчен неподвижно на земята. Алекс разтревожено погледна към Картрайт, но тя беше станала от земята и замаяно изтърсваше праха и листата от синия си костюм.

— Картрайт е добре.

— А Краков?

— Не зная, не се движи. Всички тичат към автобуса.

Кейтлин седна на пода на джипа.

— Всички ли са живи? Не мога да повярвам, че…

— Слезте от колата! — Заповедта беше произнесена рязко, с английска решителност. — Вдигнете ръце или ще стреляме!

Алекс погледна настрани и видя паркиран джипа с английските войници, които ги преследваха. Трима от тях стояха до джипа, а висок мъж с гърбав нос и униформа на британски полковник ги гледаше мрачно.

— Действайте или с удоволствие ще ви пръсна мозъците!

— Картрайт е в безопасност — каза сухо Алекс, поглеждайки дулата на трите автомата, насочени към главите им. — Но за нас хич не съм сигурен.

Револверът на Ледфорд сухо изщрака.

Кемал се усмихна, измъкна от джоба на кадифените си панталони четири патрона и ги показа на Ледфорд.

Ледфорд отпусна оръжието и сянка на възхищение премина по лицето му.

— Щеше да стигнеш много далече, Кемал. Никога не съм срещал…

Земята потрепери и върху масата се посипа прах.

Ледфорд замръзна на място.

— Това е Ханс! По дяволите, много е рано! — Той грабна „Вихрения танцьор“ под мишница. — Този негодник!

— Дай ми статуята — каза Кемал.

— Вземи я — очите на Ледфорд заблестяха. — Махам се оттук. Аз самият бях проверил таймера. Това копеле се е върнало и е сложило втори детонатор, който може да задейства, когато си поиска. — Той изведнъж хвърли револвера към Кемал, удари го в слепоочието и когато Кемал инстинктивно се дръпна назад, се шмугна покрай него навън.

Кемал се съвзе, сграбчи револвера и се затича след него. Ледфорд се беше насочил към стълбата Кемал го следваше, виждайки „Вихрения танцьор“ да проблясва на светлината на фенера. Настигна го точно когато Ледфорд беше започнал да се изкачва и го дръпна за рамото. Ледфорд изръмжа, обърна се и удари Кемал със статуята в гърдите. Кемал отстъпи към стената, а Ледфорд отново се спусна нагоре.

Кемал сложи два патрона в „Магнума“ и го последва Ледфорд беше на половината път до изхода, когато той го хвана и отново се опита да измъкне „Вихрения танцьор“. Ледфорд го удари с коляно в слабините. Той се сгърчи от болка и се дръпна назад, опитвайки се отчаяно да отскубне статуетката от него.

— Тя е моя! Дай ми я, кучи сине! — Ледфорд с всичка сила удари Кемал през лицето.

Кемал усети соления вкус на кръв в устата си. Олюля се, залитна надолу по стълбата, но все още стискаше статуетката. После вдигна пистолета, прицели се и, вече падайки назад, натисна спусъка.

Кърваво петно се появи на дясната буза на Ледфорд и Кемал го чула вика от изненада и болка.

Той падна надолу и за момент силната болка го зашемети. Нещо се беше счупило…

Кемал бавно започна да усеща влажните камъни под тялото си и осъзна, че Ледфорд лежи мъртъв, проснат по-нагоре на стъпалата. Струваше му се, че стълбата се изкачва в безкрайността и тази мисъл го накара да се усмихне. Именно в безкрайността ще попадне, ако не успее да излезе.

Той сграбчи в ръка „Вихрения танцьор“ и бавно се отправи към стълбата. Противната пареща болка в рамото го караше да стиска зъби. Достигна стълбата и започна да се катери нагоре. Бавно, прекалено бавно. Трябваше да се стегне и да ускори темпото.

Ханс всеки момент можеше да взриви тунела…

Глупавите войници тичат из развалините като пилци, при които е пусната лисица, помисли си весело Ханс. Лисицата в случая беше той.

Той се облегна на скалата, наблюдавайки ги за момент и после насочи поглед към втория детонатор. Брайън вече е разбрал, че кормилото е в ръцете на друг и сега може би отчаяно се мъчи да се измъкне от тунела заедно с безценната си статуя.

Ханс се колебаеше, удължавайки удоволствието от момента, вкусвайки упоителната, божествена сила.

— Сбогом, Брайън — каза тихо той и натисна червения бутон, за да взриви експлозива в тунела.

Първият взрив изобщо не прозвуча като експлозия, а по-скоро като тътен от дълбините на хълма. Десет секунди по-късно вторият и третият отнесоха върха му като при избухващ вулкан.

Челси и Джонатан спряха насред полето, замаяни от вихрушката от дървета скали и пръст, изстреляни високо в небето.

— Боже мой! — прошепна ужасена Челси. — Кой може да преживее такова нещо?

— Няма оцелели — заключи полковник Севърн с твърдото си английско произношение, като погледна към ямата, издълбана на мястото на капака, който водеше към тунела. Той се обърна с лице към Джонатан и Алекс.

— Естествено, ще направим разследване, но е невъзможно някой да е оживял след такъв взрив. Преди час хванахме Ханс Брукер и той ни каза, че е поставил три бомби с достатъчно експлозив да взривят половината Лондон. — Той вдигна рамене. — Ако взривът не ги е разкъсал на парчета, вероятно са смазани от падащи скали. Земята тук е толкова неустойчива, че изравянето на останките може да отнеме години.

— В храстите е имало скрита кола. Може би са се измъкнали преди… — Той замълча, тъй като Севърн поклати отрицателно глава. — Не?

— Намерихме колата на пътя от хълма за равнината, където експлозията трябва да я е унищожила. Една от липсващите картини на Рембранд беше в камиона, но той и сега си стои на мястото. Немид и Ледфорд са още в тунела.

— Проверихте ли при охраната на постовете? — попита Алекс.

— Те са били там повече от пет часа и нито една кола не е преминала през бариерата след експлозията. Приемете факта, че са мъртви. Ще ни трябват показанията на всички вас — бързо добави полковник Севърн.

— На дамите днес им дойде много — вметна Джонатан. — Не може ли да ги пратите в хотела да си починат, а ние с Алекс ще сме на ваше разположение. По-късно ще разпитате и тях.

Севърн се поколеба, погледна назад към зейналата дупка и кимна с глава.

— Е, добре, и утре е ден. Ще пратя някой да закара мис Бенедикт и мис Вазаро обратно в Истанбул. Кажете им да не напускат града. Ще започнем разпита с вас, Андреас.

— Само още две думи. — Джонатан се обърна към Алекс. — Кажи на Челси, че ще дойда да я видя в хотела.

Алекс не отговори и Джонатан забеляза, че той замислено изучава няколко бора в далечината.

— Алекс?

— О, да, разбира се — Алекс отмести поглед от боровете и се отправи към джипа, където седяха Челси и Кейтлин.

Когато отвори вратата пред Кейтлин и Челси, приказливият портиер на „Хилтън“ остана като гръмнат.

Той не е виновен, помисли си Кейтлин. Те бяха толкова мръсни и омазани с кръв, сякаш се връщаха от сражение. А това беше самата истина.

— Трябва да повикаш лекар да види краката ти, Челси — уморено каза Кейтлин, докато се изкачваха с асансьора. — Сигурно не съм успяла да извадя всичките стъкла.

— Ще се обадя на рецепцията и ще поръчам да извикат някакъв доктор. — Асансьорът спря на етажа на Челси, вратата му се отвори и Челси се запъти навън. — Ще ти се обадя по-късно — каза тя и се отдалечи, накуцвайки.

Когато няколко минути по-късно Кейтлин отключваше вратата на стаята си, телефонът вътре иззвъня. Тя изтича, вдигна слушалката и от нея се разнесе гласът на Челси.

— Мелис е изчезнала. Управителката на дома е оставила съобщение за мен в стаята. Те смятат, че е избягала.

— О, не! Извикали ли са полиция?

— Да, преди час. Господи, какъв ден!

А когато намерят Мелис, ще трябва да й кажат, че единственият човек, който я е свързвал със света, е разкъсан на парчета. Челси беше права — какъв дяволски лош ден.

— Ще ти се обади ли тази управителка, когато открият Мелис?

— Да, моли се на Бога! — Челси затвори телефона.

Кейтлин бавно се отправи към банята и пусна душа. Докато се събличаше, тя улови отражението си в огледалото над ваната и потръпна. Изглеждаше даже по-лошо, отколкото й се струваше. Голяма синина се беше появила на подутата й буза, а сенките под очите й изглеждаха също толкова наситено сини.

Тя се вмъкна под душа като остави топлата вода да се стича върху нея и да прогонва болката от мускулите й. Трябваше да бъде доволна. Ледфорд беше мъртъв и правдата беше възтържествувала. Но това удоволствие беше горчиво, защото освен Ледфорд беше мъртъв и Кемал Немид.

Кемал. Странният, забавен и потаен Кемал, който я беше развълнувал, излекувал и… предал. Все пак Алекс й бе казал, че накрая Кемал ги е спасил всичките. Тя усети горещи сълзи да се стичат по бузите й и не разбра дали те бяха просто от облекчение след напрежението, или за този лукав и недостоен разбойник Кемал.

Алекс се прибра в хотела след полунощ. Изглеждаше толкова изтощен и раздърпан, колкото и Кейтлин преди известно време.

— Има ли някакви новини? — запита тя, когато той влезе в стаята, а после седна в леглото и угаси телевизора. — Имам предвид, освен, това, което знаем. Очевидно английската делегация е споделила нещо с пресата. Това, което стана в Троя, навсякъде е водеща новина.

— Да, на първа страница във всички вестници. — Алекс уморено поклати глава. — Претърсват брега, но не са открили къде е закотвен „Аргос“, а Севърн все още е убеден, че никой не е оцелял от взрива. Неговите момчета се опитаха да копаят и да изровят нещо, но се отказаха, когато земята под тях пропадна. Те считат въпроса за приключил.

— А „Вихреният танцьор“?

— Според Севърн той е бил унищожен от взрива.

Кейтлин се натъжи. Чувстваше се така, сякаш е изгубила стар приятел или част от самата себе си.

— Цялата красота и всичките му тайни вече ги няма.

— Ще дойда след няколко минути. Ще взема един душ.

— Ще ти стане по-добре — отвърна тя.

— Не бих могъл да се чувствам по-лошо.

— Като че ли можеш. Мелис е избягала.

— Какво? — Алекс спря по средата на стаята и се обърна.

— Мелис е избягала днес следобед от дома. Полицията я търси из града, но още не са я открили.

— О, колко неприятно.

— Не изглеждаш много разтревожен — намръщи се Кейтлин.

— Не, тревожа се, но може би… — провлече той, докато влизаше в банята, а после затвори вратата. Няколко мига след като той пусна душа, телефонът иззвъня и Кейтлин се протегна, за да го вдигне.

Тя тъкмо затваряше, когато след десетина минути Алекс влезе в стаята.

— За Мелис ли беше? — изпитателно я погледна той.

— Челси беше. Съобщи, че все още не са я намерили.

— Истанбул е голям град — Той се приближи към леглото.

— За бога, знам, че е голям… — Кейтлин замълча, усетила колко рязко отговаря. — Извини ме, много съм разстроена.

— Заради Мелис ли?

— За всичко. Да, и за Мелис. Не мога да се оправя с цялата тая бъркотия, но Мелис… искам… — Тя го погледна, мъчейки се да спре сълзите, които бликнаха от очите й. — Искам тя да е на сигурно място. Тя е само едно дете. Не искам да страда повече. Дойде ни твърде много. Искам всичко това да свърши.

— Да — Той протегна ръка и нежно погали косите й. — Кейтлин… — той се поколеба — мисля, че няма да открият Мелис.

— Не можеш да знаеш със сигурност.

— Разбира се. — Той седна до нея на леглото и я обгърна с ръце. — Това са само предположения.

— Предположения ли? — тя се отдръпна, за да може да го погледне. — За какво намекваш?

Той не отговори веднага.

— Ами ако Кемал е жив?

— Севърн твърди, че това е невъзможно. — Тя беше отворила широко очи от учудване.

— Севърн не си дава сметка колко находчив е Кемал.

— Смяташ ли, че се е измъкнал?

— Не зная.

— Никой не е преминавал през постовете — добави тя. — Ами картината, която намериха в колата? Кемал нямаше да остави нещо толкова ценно.

— Това, че Кемал се е отказал от картина за няколко милиона долара, е наистина смайваща идея, но той е достатъчно умен, за да не сече клона, на който седи.

— Това не е всичко, нали? — погледна го Кейтлин недоверчиво.

— Открих следи от велосипед край храстите. Забелязах ги, когато с Джонатан обикаляхме безцелно и чакахме Севърн за разпита, а когато ти си отиде, се върнах да ги разгледам отблизо.

— Колело! — Произнесе тя развълнувано.

— Това е само една възможност — той спря с жест потока от думи, който напираше в нея. — Пръстта беше така изровена от експлозията, че не мога да кажа дали следите бяха пресни. Но това ме накара да се замисля. Кемал не е възнамерявал да ходи в Южна Америка с Ледфорд, а да открадне картините за себе си. Той обаче е знаел, че трябва да има сигурен изход, за да си позволи да спъне работата на Ледфорд. Той ни каза, че никой не познава по-добре от него онези тунели, а е странно да не е знаел за експлозива на Ханс. Този Кемал, когото ние познаваме, би направил и невъзможното, за да узнае плановете както на Ледфорд, така и на Ханс Брукер.

— Ти смяташ, че той е знаел за бомбите?

— Възможно е. Кемал обаче няма вкус към убийствата. Той самият ми го каза. Той е приел експлозията при развалините като възможност за отклоняване на вниманието, но е имал нужда от нещо друго, за да осуети опита за убийство.

— Имал е нужда от нас — забеляза Кейтлин. — Възнамерявал е да използва части от плана на Ледфорд, за да изчезне от полезрението с картините.

— Известно ни е, че в храстите е имало само две коли и че Кемал е преместил джипа до изхода на тунела. Да предположим обаче, че той е скрил там и велосипед. Спомни си как беше облечен — кафяви кадифени панталони, груби обувки и червен вълнен пуловер. Би могъл да мине за най-обикновено селянче от околността. Аз самият го взех за такъв, когато го видях за пръв път. Той може да се скрие в хълмовете, докато войниците се оттеглят и тогава да се насочи към някое от стопанствата на брега на морето.

— Където ще го чака моторница — допълни Кейтлин. — За да го закара до… — Тя замълча. — Къде?

— Където е закотвен „Аргос“. Вероятно не е пропуснал да подкупи щедро екипажа, за да го приемат като водач вместо Ледфорд.

— По такъв начин той вдига платна и отплава без повече пречки с товар от безценни произведения на изкуството.

— Може би ще има още нещо за уреждане.

— Мелис ли? — Кейтлин се помъчи да си спомни какво й бе казала Челси сутринта. Сякаш беше изминала цяла вечност, откакто Челси влетя в стаята да й каже, че Алекс е отишъл в посолството. — Управителката на дома е казала на Челси, че Мелис била много разстроена снощи, но след като Кемал я посетил, се успокоила и изглеждала доволна. Челси обаче спомена, че Мелис днес отново е била нервна.

— Дали е било нерви… или очакване?

— Може би снощи Кемал й е казал, че ще я вземе със себе си?

— Някой от неговите съучастници може да я е отвел на „Аргос“. — Той вдигна одеялото, пъхна се в леглото до Кейтлин и уморено се облегна на възглавницата. — Господи, как да разбера? Угаси лампата!

Тя се протегна и угаси, преди да си легне.

— Каза ли на полковник Севърн?

— Какво можех да му кажа? Всичко това са предположения.

Тя не отговори.

— Ако се е измъкнал, трябва да е взел „Вихрения танцьор“.

— Ако е поел риска да го хванат с него. Как може да се скрие статуя на велосипед? По-умно би било да я остави като картината на Рембранд. Но аз нямам факти, които да подреждам. Единственото, с което разполагаме, са проклетите следи от колело. Всичко е само предположения и догадки.

— Ти искаш ли това да е вярно?

Той дълго мълча, сякаш нямаше намерение да отговори, а после едва доловимо произнесе:

— Да, искам това да е истина.

За Алекс това признание не беше лесно. И той, и Кейтлин бяха недоверчиви, а Алекс се беше почувствал също като нея предаден от Кемал. Без съмнение Кемал беше блестящ, ловък и опасен, но Кейтлин изведнъж си спомни тъмното му, озарено от нежност лице, когато говореше на Мелис в градината.

Кейтлин се плъзна в ръцете на Алекс и намести глава на рамото му.

— И аз — прошепна тя.

Когато Кейтлин се събуди на другия ден към обяд, Алекс беше вече излязъл. Най-напред реши, че е в банята, но после видя бележката на нощното шкафче.

Кейтлин смаяна прочете писмото отново. Миналата вечер Алекс беше изтощен, унил и уязвим и все пак по някое време в него бе настъпил обрат. Той отново действаше, мислеше и караше събитията да му се подчиняват.

„Дай им каквото искат.“

Изглежда, че пресата трябваше да почака две седмици — до петнадесети декември, за да получи това, което желаеше. От друга страна, представянето на „Вазаро“ нямаше да има равно на себе си в света на парфюмите.