Вихрена страст

Глава седемнадесета

— Ферацо.

Ферацо скочи в просъница. Очите му трябваше да привикнат с мрака на хотелската стая. Беше превъртял два пъти ключа на вратата, но шепотът сякаш идваше не от фоайето, а от стаята.

Чу нещо. Звук, изшумоляване, движение.

Нещо.

Ръката му се плъзна под възглавницата и напипа дулото на пистолета.

— Ферацо.

Ферацо се изтърколи от леглото и тежко се строполи на пода, напрягайки поглед да открие нещо в тъмнината.

Една сянка се мярна вляво от завесите на прозореца. Той запълзя на четири крака край леглото.

— Ти ме използва, Ферацо.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Мразя да бъда използван.

Думите не идваха откъм прозореца, а от противоположния ъгъл на стаята. Как се беше скрил там? Ферацо се извъртя с лице към ъгъла.

Там нямаше никой.

— Смятам, че човек трябва да знае, когато умира.

Гласът отново идваше откъм прозореца, но там нямаше нищо, да го вземат дяволите.

— Да умра? Няма да стане, кучи сине.

— Алекс Каразов е мой приятел.

Накарай го да говори. Скоро ще го засече къде е.

— Не исках да очиствам Каразов. Грешка беше. Целта беше оная Вазаро!

— Но все пак ме използва, за да ги откриеш.

Господи, това беше само напереното хлапе, което го отведе до Каразов и жената. Ферацо усета прилив на облекчение и предпазливо се надигна. Нямаше опасност. Щеше да се оправи с момчето без затруднения. Нямаше начин едно наперено вчерашно хлапе да го…

В мрака светна фенерче и ръката на Кемал се материализира в нищото и се стовари под носа на Ферацо с безпогрешна точност, трошейки костите и размазвайки ги към мозъка.

След две секунди той беше мъртъв.

— Не трябваше да ставаш от леглото. — Кейтлин вдигна поглед от списанието и се намръщи, като видя Алекс, който беше застанал напълно облечен на прага на своята спалня. — Знаеш, че докторът каза да лежиш една седмица. Минали са само четири дни.

— Достатъчно добре съм. Не мога да остана в това проклето легло и минута повече. — Той тръгна към нея през дневната. — Какво четеш?

— Нюзуик. Има статия за Краков.

— Ами френското списание?

— Препрочетох го вече четири пъти. Трябва ми време да го асимилирам. Кемал ми донесе цял куп книги и списания от международната книжарница в града.

Тя наблюдаваше Алекс, който се наведе да вземе един брой на Пари Мач. Следобедните слънчеви лъчи, заливащи стаята, осветяваха върха на тъмната му коса и подчертаваха ярко бялата квадратна превръзка на неговото слепоочие. — Не трябва и да четеш. Лекарите забраниха.

— Глупости. — Той започна да трупа списанията на разбъркана купчина върху масичката за кафе. — Не мога да лежа тук и да вегетирам. Само ще взема тези и ще ги прехвърля набързо.

С внезапна болка Кейтлин си спомни за онази нощ в лабораторията, когато той я видя с ръце, пълни с книги. Единствено тогава го беше виждала така неспокоен и потиснат, както очевидно беше сега.

— Не! — Тя стана и измъкна списанията от ръцете му. — Може би утре. Докторът ще дойде пак утре сутринта и ще го попитам дали може да четеш по малко.

Той се намръщи.

— Ще трябва да звънна на Джонатан. Онази проклета машина трябваше вече да е дошла.

— Наистина дойде. Кемал я донесе от офиса на Американ експрес. Накарах го да я сложи в кабинета.

— Защо не ми каза?

— Защото знаех, че веднага ще се хвърлиш да я инсталираш. Сега седни, а аз ще ти направя чай. — Тя тръгна към кухничката. — Щом го изпиеш, може да се върнеш в леглото.

— Тази рана не е нищо. В Спецназ нямаше да ми дадат за нея повече от половин ден в леглото.

— Тогава трябва да са били невероятно тъпи.

Алекс продължаваше да я гледа изправен.

— Няма ли да седнеш? — попита го тя, отчаяна. — Сега не си играеш на мъже с малките ти приятели — войничета. От теб се очаква да бъдеш интелигентен човек със зрънце здрав разум.

На лицето му се мярна изненада, после той неохотно се усмихна и се отпусна в люлеещия се стол, който тя му показа.

— Така е по-добре. — Чайникът започна да свири. Тя го свали от печката и направи чай. — Защо си бил в Спецназ?

— Баща ми така искаше.

— Трябвало е да разбере, че при военните ще загубиш себе си.

Той не отговори. Когато тя вдигна поглед го видя да я наблюдава с присвити очи.

— Различна си — бавно каза той. — Променила си се.

— Наистина ли? — Тя изнесе подноса с чайника от кухненския бокс и го остави на масичката за кафе. — Защо баща ти е искал да станеш военен?

— Той беше военен през целия си живот. Всички други професии му изглеждаха безполезни. — Гласът му беше разсеян. Той я наблюдаваше как налива чай в две чашки. — Острието вече го няма. Вече не се забиваш в мен.

Тя само го погледна.

— Защо?

— Не осъзнавах, че те обвинявам за Вазаро.

— Трябваше да ме обвиняваш.

Тя поклати глава.

— Хайде да започнем на чисто.

— Толкова чисто, колкото може след всичко, което се случи между нас.

Вдигна чашата си и между тях се възцари мълчание. Той отпиваше от чая.

— Ще трябва да ти намираме работа в настоящето, за да не си спомняш за миналото.

Той остави чашката на масичката за кафе, отпусна се в креслото си и протегна крака. Алекс внезапно беше започнал да кипи от жизненост, потиснатостта и безпокойството бяха изчезнали. Върнала се беше тази вродена властна самоувереност, която вдъхваше чувството, че той командва тук — самоувереност, която притесняваше Кейтлин.

— Ако си свършил с чая — каза тя, — трябва да се връщаш обратно в леглото.

— След няколко минути.

— Започва да се стъмва. По-добре да запаля лампата.

— Остави я загасена. Още не се е стъмнило.

Не, само че вечерният здрач придаваше интимност на стаята. Тя се облегна назад в сянката.

Златният залез ставаше все по-мек.

— Защо Спецназ? — внезапно попита тя.

— Към това ли се връщаме. — Той сви рамене. — Защото те бяха елитен корпус, а аз исках баща ми да се гордее с мен.

— И той гордееше ли се?

— Да, за известно време. Да има син в Спецназ за него беше като още един медал. Придавах му допълнителен блясък. После КГБ ме вербува и отидох в Москва. — Гласът му беше напълно лишен от чувство. — Според баща ми от мен вече не можеше да се извлече никаква слава, така че той прекрати връзките ни.

— Заболя ли те?

— Не си спомням. Предполагам, че тогава съм бил уязвен и ядосан. Трябваше да се досетя как ще свърши всичко. Когато ме взе от училище, той ясно ми даде да разбера какво очаква от мен.

— Училище?

— Бях в държавно училище в Букурещ. Майка ми умря, когато бях на пет години, но по това време вече бях проявил необикновени интелектуални възможности. Задържаха ме там, за да ме показват на различни партийни велможи, идващи на посещение. После, когато навърших шестнадесет, баща ми се върна в Букурещ и те бяха принудени да ме предадат. Той ме взе със себе си в Русия.

— Искаше ли да отидеш с него?

— О, да. Подадох се на обичайните илюзии за дом и семейство.

— Къде се запозна с Павел?

— В Спецназ. Заедно минахме през подготовката. — Той замълча. — Ще отговоря на всичките ти други въпроси, но бих предпочел да не говоря за Павел.

— Защо?

— Много ми беше близък. Беше мой приятел. Трудно ми е да говоря за хората, които са ми близки. — Той побърза да добави. — Обещавам ти, ще говоря за всичко друго.

— Не си задължен да отговаряш на никой от въпросите ми.

— А трябва. Каза, че съм знаел всичко за теб и това те правело уязвима. Опитвам се да изравня положението. — Той леко се усмихна. — Сега, когато знам, че няма да го използваш, за да ми вадиш душата. Какво друго искаш да знаеш?

Тя поклати глава и се изправи.

— Не е моя работа.

— Веднъж ме попита защо избягах от Русия. Омръзна ми да ме използват. Мислех, че в Америка ще ми позволят да заживея свой собствен живот. — Той направи гримаса. — И там не се получи. Просто смених един господар с друг.

Нищо чудно, дето Алекс смяташе, че всеки използва всеки в реалния свят. От дете той е бил използван от родителите си, училището, властите — и то напълно безскрупулно. Кейтлин осъзна, че дори тя се беше опитвала да го използва. Беше му сърдита, че я е манипулирал за своите цели, но тя не беше ли използвала и парите, и интелекта му, за да получи каквото беше искала за Вазаро? Вдигна подноса и го отнесе обратно в кухнята.

— Отивай в леглото. Не трябва да ми разказваш нищо повече.

Алекс се надигна.

— Кажи ми, ако промениш мнението си.

— Няма да го променя.

Той се наведе и взе две списания от масичката за кафе.

— Не. — Тя хвърли поглед през рамо. — Остави ги.

Той се усмихна и пусна списанията.

— Само проверявах.

— Кемал ще дойде по-късно. Може да поиграе карти с теб.

— Може ти да поиграеш с мен сега.

— Не. — Той идваше по-близо с всяка дума, всеки жест, а тя трябваше да поддържа дистанцията. По дяволите, тя дори не знаеше дали той не изпитва към нея просто някаква смесица между похот и чувство за дълг. — Ще трябва да почакаш Кемал.

Той се вгледа в нея. Беше благодарна, че в стаята се е смрачило и не може да види изражението й.

— Мога да чакам — меко каза той и се обърна.

И тя разбра, че не става дума за идването на Кемал.

Кемал изтегли една карта и хищно се усмихна.

— Отново ще те заколя. Можеш още сега да се предадеш.

— Ще се държа до край. — Алекс погледна картите си. — Днес следобед позвъних на Макмилън да уреди Ферацо да не се мотае наоколо и да не заплашва повече Кейтлин.

Кемал хвърли двойка пика.

— И как е очарователният мистър Макмилън?

— Озадачен.

— Това е съдбата на хората с бедно въображение.

— През нощта, когато бях прострелян, Ферацо е бил убит в хотелската си стая.

— Не искаше ли тъкмо това? Сега Кейтлин е в безопасност.

— Това не го е направил човекът на Макмилън.

— Нима?

— Трябва да открия кой го е направил.

— Какво значение има?

— Не ми харесва идеята, че на сцената се появява нова фигура.

Кемал се засмя и поклати глава.

— Аз го направих.

Алекс замръзна.

— Ти си убил Ферацо?

Кемал сви рамене.

— Боях се, че човекът на Макмилън няма да се задейства достатъчно бързо.

Алекс изпитателно го гледаше.

— Но това не е било всичко.

— Той ме използва, за да стигне до вас — простичко каза Кемал. — Мразя да ме използват. Мисля, че и с теб е горе-долу така, нали?

Алекс остана смълчан за миг.

— Да. — Той сведе отново поглед към картите. — Поел си голяма отговорност. Това може да не хареса на Макмилън. Той обича сам да командва парада.

— Беше изолиран случай и няма да се повтори. Не обичам да убивам. Имам нежна душа. — Той разтвори три попа. — Какво ще кажеш за това?

Алекс захвърли своите карти.

— Нежна като на тигър.

— Само когато е необходимо. — Лицето на Кемал внезапно стана сурово. — Във всеки от нас има частица от дивака. Ето защо ни е даден разум, с който да избираме. Всеки ден сме изправяни пред избор дали да мразим или да обичаме, дали да бъдем добри или зли.

— И ти на кое се спираш?

— Зависи какъв е залогът. Понякога ни се иска да бъдем добри, но трябва да правим компромиси.

— Ферацо компромис ли беше?

— Не. — Кемал се усмихна нежно. — Не се наложи да правя компромис. Той ме използва и рани моя приятел.

Пръстите на Алекс стиснаха по-здраво картите.

— Ти си мой приятел — каза Кемал. — Не знаеш ли това?

Алекс безмълвно се вгледа в него.

— Не трябва да отговаряш. Знам, че ти е трудно — продължи Кемал.

— Какво ми е трудно?

— Да повярваш на някого дотолкова, че да го наречеш свой приятел. И аз имам подобен проблем. — Черните очи на Кемал внезапно проблеснаха дяволито. — Разбира се, за мен остава утехата да знам, че всеки на този свят гори от желание да се сприятели с човек, който има забележителни качества като мен.

— Не бих използвал точно думата забележителни.

— Зашеметяващи, ослепителни, гениални?

— Пак не попадаш точно в целта.

— Хубав, талантлив, изку…

— Не мога да издържа повече. Въздухът в тази стая се замъгли.

— Просто съм честен. — Кемал се отпусна в стола си. — А ти честен ли си с мен?

— Относно твоите забележителни качества?

— Не. — Кемал махна към колодата карти върху завивките. — Аз взех последните три ръце. С твоята фотографска памет би трябвало да си спомняш какви карти съм хвърлил. Да не ме оставяш да печеля?

— Не. — Погледът на Алекс се плъзна встрани, после се върна върху картите. — Паметта беше доста обременителен талант, но аз се научих да я обуздавам.

— С какво би могла да ти попречи?

— Така играта става по-интересна. Не държа чак толкова да побеждавам.

Кемал продължи да го гледа, усмихвайки се разбиращо.

— Пък и това е малка отстъпка, която човек прави. — Алекс вдигна поглед внезапно се усмихна и добави — Когато е с приятел.

— Събуди се, Кейтлин.

Кейтлин се надигна в леглото. Сърцето й бясно туптеше. На светлината на лампата Алекс се виждаше като масивен силует на прага.

— Какво има? Ледфорд ли?

— Не. Всичко е наред. Не можах да заспя и реших, че трябва да поговорим. Искам да ти покажа нещо.

Тя хвърли поглед към часовника на нощното шкафче.

— В четири и половина сутринта ли?

— Защо не се облечеш и не дойдеш с мен?

Кейтлин разтърка сънените си очи.

— Не можем ли да изчакаме. Толкова ли е важно?

— За мен е.

Кейтлин се поколеба за секунда, после отметна завивките.

— Добре. След петнадесет минути.

Алекс се обърна на прага.

— Сложи си палто или жилетка. Не е студено, но въздухът реже.

— Мостът на Галата? Алекс, измъкваш ме от леглото посред нощ, за да видя моста на Галата? Кемал вече ми го показа. Това беше едно от първите места в списъка му.

— Призори ли?

— Не, беше светло.

— Повечето туристи идват през нощта, но мисия, че е най-хубав на зазоряване. — Алекс я хвана за ръка и нежно я притегли. — Когато слънцето се покаже, това е ново начало… като зората във Вазаро.

Тя замръзна.

— Не мога да си представя неща, които да си приличат по-малко, отколкото Истанбул и Вазаро.

— Не се наостряй срещу мен. Чувстваме се добре заедно. — Алекс не погледна към нея, когато се опряха на черния железен парапет и се загледаха във водите на Златния рог. — Искам да поговорим за Вазаро.

— Не искам да говоря за Вазаро.

— Знам — спокойно отвърна Алекс. — Ето защо трябва да го направим. Погребваш Вазаро, преди то да е умряло. Свързах се с Жак, той има достатъчно пръчки и разсади от унищожените цветя, за да започне отново.

— Никога няма да е същото.

— Да, няма да е същото. — Ръцете на Алекс се пресегнаха и сграбчиха парапета. — Но трябва ли да бъде? Знаеш ли, бях много объркан от отношението ти към Вазаро. Ти си роден боец и бях озадачен, че толкова, лесно се предаде. — Тя понечи да възрази, но той я изпревари — Да, знам, че беше заради шока. Но защо ти не се окопа като Жак и не започна отново? И миналата нощ се сетих. Заради нагласата ти е.

— Нагласа ли?

Той кимна.

— Спомних си, че веднъж ми каза, че от дете си приела като свой дълг да опазиш и съхраниш Вазаро. Винаги си била защитникът на Вазаро, само наместник там, където предишните поколения са основали и развили нещо. И макар не поради твоя грешка, ти не си могла да опазиш това, което те са създали? — Той се извърна и я погледна. — Но не виждаш ли? Сега ти си станала нещо повече от страж. Можеш да промениш Вазаро и до го оформиш така, както ти поискаш.

Гласът му потрепваше от напрежение.

Кейтлин усети, че в нея пламва странно вълнение.

— Всичко това звучи много обнадеждаващо.

— Има надежда, Кейтлин. Ние можем да накараме Вазаро отново да оживее.

— Ние?

— Мога да ти помогна. Позволи ми да ти помогна.

Кейтлин се загледа в тънките като моливи минарета в далечината.

— Може би си прав за това, но все още не съм в състояние да го възприема напълно. Прекалено много ме боли да си мисля за Вазаро тъкмо сега.

— Добре. Забрави за Вазаро. Да поговорим за парфюма.

Тя нервно се разсмя.

— Господи, никога ли не се предаваш? Парфюмът е мъртъв. Стопи се като ланския сняг.

— Не мога да се предам — отвърна Алекс. — Не и докато не съм оправил всичко.

— Алекс, имаме запас от парфюма само за тринадесет месеца. Не можеш да лансираш един парфюм, щом няма как да изпълниш поръчките.

— По дяволите, как да не можем. Помислих за това. — Челото на Алекс се набразди от напрежение. — Ако направим всичко както трябва, „Вазаро“ би могъл да стане най-елитният парфюм на света.

— И как точно ще го постигнем?

— Като разчитаме на един от най-първичните инстинкти на човешкото същество.

— Кой именно?

Алекс се ухили.

— Желанието да притежаваш нещо, което е забранено или недостъпно. Кое смятаме за най-великолепната стока на света? Диамантите, смарагдите, златото… Всичко, което е рядко и трудно достъпно. Защо произведенията на изкуството стават по-скъпи в секундата, в която творецът умре? Защото знаем, че няма да се появят други платна, освен вече съществуващите.

Кейтлин усети внезапен импулс, подтикната въпреки волята си от неговия ентусиазъм.

— Казваш, че понеже имаме запаси за тринадесет месеца…

— Десет години.

— Какво?

— Ще разпределяме парфюма така, сякаш това са последните капки вода на една пресъхнала планета. — Алекс се наклони към нея с оживено лице. — Ще го продаваме в няколко подбрани магазина по света. Всички те ще са готови да режат гърла, за да получат няколко дози. — Той замълча. — По хиляда долара за унция.

Очите на Кейтлин се разшириха от изненада.

— Няма да стане.

— Трябва да вдигнем цената, за да поддържаме мистиката — рече Алекс. — Повярвай ми. Ще стане. След целия шум по пресата за разрушаването на Вазаро от „Черната Медина“, никой няма да каже, че това е маневра за изтръгване на пари. Парфюмът наистина е рядък и ще бъде незаменим дълги години.

— Десет?

— Жак пресмята, че за седем години растенията, от които се прави парфюмът, ще пораснат отново. Но аз смятам, че трябва да дадем на публиката още три години, за да може мистиката на „Вазаро“ да заеме трайно място в ума им. После ще понижим цените, за да завладеем по-широк пазар. По това време всяка жена на света ще чувства, че най-желания лукс на света е да има флакон „Вазаро“.

Кейтлин го погледна смаяно.

— Планирал си всичко.

Той се усмихна.

— Като не ми позволяваше да правя нищо друго, докато лежах болен. — Веждите му се сключиха, когато се замисли. — Ще предприемем широка рекламна кампания с Челси, след като обявим новия парфюм, но ще прехвърлим основното ударение върху това колко са редки и статуетката, и парфюмът. Ще пускаме рекламите пестеливо и само в най-престижното време. Мисля, че би било добре, ако някой държавен глава подари на друг унция от парфюма. Може би най-високопоставената жена във Франция да го даде на кралица Елизабет, да кажем. Защо се смееш?

— Защото внезапно ми дожаля за кралица Елизабет. — Очите на Кейтлин проблеснаха. — Ами ако горката жена реши, че не иска да има нищо общо с моя парфюм, по какъвто и да е начин — дори като признае, че го е получила за подарък?

Алекс се ухили.

— Просто ще открием какво иска и ще й го дадем.

— Ти наистина ли смяташ да лансираш докрай парфюма? — попита го тя трезво.

— Разбира се. Всъщност вече се обадих на рекламната агенция и отложих началото на кампанията за десети декември. Щом продаваме концепция, вместо истинския парфюм, няма причина да не можем…

— Ако Ледфорд ти направи услугата да се появи навреме.

— Ще пристигне. Ще стане, Кейтлин. Вазаро ще бъде излекувано, парфюмът ще бъде лансиран, всичко. Ще направя така, че всичко това да стане. Вярваш ли ми?

Тя започваше да му вярва. Надеждата набираше сили, пускаше корени.

— Мисля, че се боя да ти вярвам.

— Трябва да ми вярваш. Нуждаеш се от Вазаро, нуждаеш се и от твоя парфюм. И двете са част от теб.

— Казвал си това и преди.

— Защото почти от първия миг, в който те срещнах, започнах да мисля за теб, Вазаро и парфюма ти като за едно цяло. Спомням си, че веднъж прочетох, че…

Той отвърна поглед от нея и цитира:

Кейтлин смаяно го погледна. Какво й беше казал той току-що? Лицето му беше невъзмутимо както винаги, но все пак й се струваше, че зад тези прелестни думи се крие и по-лично чувство. „Песен на песните“ на цар Соломон.

— Това беше подчертано в Библията, която взех онази нощ от твоята лаборатория.

Тя откъсна поглед от него и нервно се разсмя.

— Беше ми казал, че главата ти е пълна с банални неща. Отговорът му прозвуча странно непохватно след красноречието на библейските думи, които току-що бяха отзвучали.

— Това си ти и Вазаро. Не е нещо банално, Кейтлин.

— Нима? — Независимо от всичко, думите я бяха покъртили. Трябваше да размисли върху тях и какво те биха могли да означават за нея. Извърна се настрана и пъхна ръце в джобовете на палтото си.

— Огладнях от дългото ходене. Да видим дали не можем да намерим кафене, което да отваря рано.

— След миг. Почти е време…

— Време за какво? Не е…

Песента на мюезина, висока и сладка, призоваваща правоверните на молитва, разкъса тишината. Розовата утринна светлина започна да прозира сред мъглата, обгърнала изящните минарета и куполите на древния град, както топлата червенина по бузите прозира през воала на одалиска.

Кейтлин слушаше захласнато. Алекс имаше право. Чувстваше се, сякаш беше чула чучулигите у дома във Вазаро.

У дома.

Каза си, че няма дом.

Но Алекс каза, че тя самата е Вазаро.

Песента на мюезина свърши. Кейтлин пое дълбоко дъх и се обърна към Алекс.

— Хубаво е. Прекрасен завършек на…

Той поклати глава.

— Не завършек. Начало. — Хвана я под ръка и тръгна към другия край на моста. — Ето защо те доведох тук. Да ти покажа, че може да се започне отново.

Начало. Винаги се беше чувствала част от неизменната красота, наследена от миналото. Странно беше, когато си помислеше, че може да се наложи тя да създаде ново бъдеще за Вазаро. Странно… и вълнуващо.

Повървяха малко, потънали в мълчание.

— Ето го твоето кафене. — Той махна към едно малко дюкянче на кея с раиран червено-бял навес. Набита жена с прошарена коса, облечена с мъжко сако от туид, тъкмо отваряше вратата. — Вероятно не сервират яйца с шунка, или любимите ти кроасани, но може би имат…

— Няма значение. — Тя тръгна да слиза по стълбите към кея. — Надявам се само да има чай.

Спокойният глас на Алекс я настигна.

— Ще ми позволиш ли да ти помогна?

— За Вазаро ли? Още не знам. — Тя се поколеба, после се обърна и му се усмихна — Но точно сега ми трябва помощ.

— Табличките.

— Ще инсталирам днес компютъра и ще ти покажа как да работиш с него.

— Това не е достатъчно. Искам да поработиш по тях заедно с мен.

Той замръзна.

— Искаш да ги споделиш?

— Искам заедно да намерим отговора. — Знаеше ли той, че тя не би могла да му даде по-голям дар?

— Аз… ти благодаря. — Той я хвана за ръката и я повлече към вратата на кафенето. Гласът му беше леко дрезгав, когато добави: — Нека приключим със закуската и да се захващаме по-бързо с проклетата работа.

— Всичко е уредено — каза Челси с влизането си в болничната стая на Мариса — В четвъртък цял рояк лекари и сестри ще посрещнат самолета в Лос Анджелис. — Тя седна до леглото. — Ще те откарат у дома и ще те пъхнат в собственото ти легло.

— Не се чувствам достатъчно добре, за да пътувам.

— По дяволите, как да не се чувстваш. Цупиш се като мече през последните четири дни. — Челси направи гримаса. — Уплаших се като последна глупачка през първия ден заради теб, дяволче такова. Помислих си, че имаш усложнения.

Мариса леко се усмихна.

— Може и да съм имала.

Челси поклати глава.

— Опитваш се да ме задържиш.

— Не знаеш какво може да ти донесе следващият ден.

— Е, поне последните четири дни не ни донесоха никакви дарове от небето.

— Не си ли си променила решението?

Челси протегна ръка и здраво стисна дланта й.

— Престани да се безпокоиш. Казах ти, че няма да правя никакви глупости. Просто ще се появя на онази конференция и ще направя каквото е по силите ми. Ще омагьосам няколко дипломати, ще задам няколко въпроса…

— Ще си навлечеш големи неприятности.

Челси се разсмя.

— Детинщини. Ще внимавам. Ти само се оправяй. — Тя стана — Сега си почини малко, докато аз сляза до стаята на медицинските сестри и видя дали мога да примамя онази сестра далеч от la belle France, в слънчевата Калифорния. — Тя смръщи вежди. — Кажи пак как й беше името.

— Дезире Ларю.

— Така беше. Как бих могла да го забравя? Звучи като име на порнозвезда. — Челси излезе.

Мариса замислено я проследи с поглед. Изиграла беше единствения си коз, като беше останала да лежи безпомощно в леглото. Сега трябваше да вика подкрепления.

С лявата си ръка посегна към телефона на нощното шкафче. Закрепи слушалката под брадичката си и набра телефонистката.

— Искам да се свържа с Джонатан Андреас в Порт Андреас, Вирджиния, Съединените щати. Не знам номера.

— Обяд — обяви Кейтлин от прага на кабинета.

— Минутка само — отвърна Алекс, приведен над компютъра.

— Веднага. Не си хапнал почти нищо и кажи-речи не си спал от два дни. Нека аз пробвам следващата схема.

— Още един опит.

Тя пресече стаята и решително постави ръка на рамото му.

— Аз ще го направя. Нали нямаше да се налагаш.

— Господи, нима правя това?

Тя се разсмя.

— Недей да изглеждаш толкова ужасен. Не очаквах нищо друго. Това е част от природата на звяра.

— Нищо против ли нямаш?

— Не. — Тя строго сви вежди. — Но ще имам, ако се наложи пак да те лекувам, защото си се преуморил.

Той озадачено я погледна.

— Защо нямаш нищо против?

Тя само се усмихна и поклати глава.

— Марш да ядеш.

— Още само един опит. Мисля, че наближаваме. — Той зададе някаква команда. — Провери принтера.

Тя отиде до принтера и провери какво е излязло.

— Пак боклук.

— По дяволите. — Той започна да пише нова команда, после виновно вдигна поглед. — Добре, да бъде както ти искаш. Ще се върна след десет минути.

Кейтлин се усмихна на себе си и поклати глава. После седна пред компютъра.

След малко усмивката й се стопи и тя нетърпеливо се наведе напред, притеглена от схемите и таблиците на екрана.

Джонатан чакаше прав от другата страна на бариерата, когато Челси премина през митницата в Истанбул. Усмихна се, като я видя и Челси усети, че се разтапя от нежност, но бързо се прикри с едно намръщване.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита тя.

Той посочи другите й два куфара на носачите, които беше довел.

— Мислех, че двете с Мариса действате съгласувано.

— Мариса. — Челси поклати глава — По дяволите, дори от болничното легло тя се опитва да ми подрежда живота. Тя ли те повика?

— Преди два дни. — Джонатан я хвана под ръка и я преведе през фоайето към изхода. — Добре си побъбрихме. Когато я видях за пръв път, усетих само ведростта, която излъчва. Но тя определено се е метнала на майка си.

— Което значи?

Джонатан се ухили.

— Твърдоглава е като дявол. Успя да ме убеди с дипломатичността на посланик, но ми даде недвусмислено да разбера, че трябва незабавно да си размърдам задника, да отида в Истанбул и да те наглеждам.

— Не се нуждая от наглеждане.

Джонатан отвори вратата на таксито, чакащо до бордюра.

— Тогава ти ме наглеждай. — Даде бакшиш на носачите и влезе след нея в таксито. — „Хилтън“ — каза той на шофьора.

— Смятам да отседна в „Шератон“.

— Направих резервации в „Хилтън“.

— Тъкмо затова трябва да отседна в „Шератон“.

Джонатан поклати глава.

— Искам да си при мен.

— Ти дори не трябва да си наблизо. Казах ти…

— Знам какво ми каза. Нещата се промениха.

— Не чак толкова.

— Нямам намерение да споря с теб, Челси. — Той хвана ръката й. — Налагаше се да дойда в Истанбул независимо дали ти си тук или не. Питър беше мой приятел. Не заслужаваше да го застрелят като животно. Ледфорд трябва да бъде спрян.

— Ледфорд. Неговите яйца трябва да бъдат отрязани, а косматото му тяло заляно с газ и хвърлено на клада.

Джонатан леко се усмихна.

— И аз казах същото.

— По-дипломатично. Ти винаги казваш нещата както трябва.

— А ти винаги казваш неукрасената истина. Кое е по-добро? Истината или дипломацията?

Тя неохотно се усмихна.

— Виждаш ли? Пак го правиш.

Ръката на Джонатан стисна по-силно нейната.

— Както и да ги казвам, думите ми никога не стигат до теб, Челси.

— О, стигат. Просто не мога да се вслушам в тях. Медиите ще…

— Истанбул не е като кошер, пълен с нагли репортери. Никой няма да разбере, че сме тук.

— Всеки втори репортер в Европа ще се приземи следващата седмица в Истанбул, за да отразява конференцията за обединена Европа.

— Можем да променим нещата, когато поискаме.

— Алекс и Кейтлин са тук, в Истанбул. Може би ще бъде добре да отседна при тях.

— Дори не знам къде са. Алекс се бои за безопасността на Кейтлин и няма да рискува да издаде адреса си. Каза, че щял да се свърже с мен в „Хилтън“.

В такъв случай тя нямаше реално оправдание да не остане с него. Челси усети такъв прилив на радост, че се побоя да го погледне в очите, докато питаше.

— Направи ли резервации за отделни апартаменти?

Джонатан се усмихна.

— На различни етажи.

Челси се отпусна на кожената седалка.

— Предполагам, че за известно време ще бъде безопасно. — И побърза да добави. — Но само за няколко дни.

Джонатан се наведе и я целуна по бузата.

— Ще поговорим за това по-късно.

В три часа сутринта стана пробивът.

— Успях. — Кейтлин нетърпеливо погледна през рамо към Алекс, седнал в креслото в другия край на кабинета. — Мисля, че се получи.

Той скочи.

— Сигурна ли си?

— Прекалено съм уплашена, за да съм сигурна. Провери принтера.

Тя зададе командата и стаи дъх. Компютърът разчете символите и тя включи принтера.

Алекс се надвеси над машината, която започна да изплюва получаваната информация.

— Алекс?

Той прочете:

Кейтлин нададе радостен писък, скочи иззад бюрото и хукна към принтера.

— Успяхме!

Алекс се ухили, обърна се да я хване и я завъртя във въздуха.

— Дяволски си права. Наистина успяхме.

Тя се откопчи от него и се наведе над принтера, за да прочете думите, които машината бълваше.

Принтерът млъкна.

— Саавзен? — прошепна Кейтлин.

— Забеляза ли, че говори за Стражите на „Вихрения танцьор“ в множествено число? Той е бил единственият страж, на който Парадигнес е поверил „Вихрения танцьор“, а говори сякаш… — Алекс се замисли и очите му се присвиха над листа. — Сякаш смята целия свят, освен Шардана, за варварски. А е познавал най-високо развитите цивилизации на своето време — гръцката, троянската, египетската… — Той се върна при компютъра. — Да видим следващата табличка.

— Не!

Алекс се обърна да я погледне и я видя как тя поклаща глава.

— Това е повече, отколкото предполагах. Искам да размисля върху него.

— Тук е това, което искаше.

— Утре.

Очите му се присвиха изпитателно.

— От какво се боиш?

Тя не беше сигурна в себе си, но нещо в думите на Андрос беше накарало червената алармена лампичка да светне.

— Утре.

— Добре тогава — той изключи принтера. — Ще го направим на сутринта. Идвай в леглото.

Тя изключи компютъра и лампата и излезе след Алекс от кабинета. На прага не се стърпя и с копнеж погледна към принтера, разкъсвана между страх и любопитство.

Кои бяха Лечителите на Шардана?

Два часа по-късно Алекс усети как Кейтлин предпазливо се отдръпва от него и се измъкна от леглото. Той знаеше, че тя лежи будна и че въпреки опасенията си беше прекалено развълнувана, за да заспи. Алекс знаеше как се чувства тя. Той също не можеше да заспи. Мистерията, която разкриваха беше прекалено примамлива и мозъкът му отказваше да превключи на по-ниска скорост.

Кейтлин тихичко се плъзна към вратата. Знаеше, че тя отива в кабинета, за да разчете табличките. За миг се изкуши да отхвърли завивките и да я последва.

Но това си беше загадка на Кейтлин, загадката, която тя искаше да разреши от ранно детство. Именно тя трябваше да е човекът, който пръв да прочете отговорите. Ако имаше късмет, по-късно щеше да поиска да ги сподели с него.

Принуди се отново да се отпусне, чакайки да изтекат часовете до утрото.

Утринната светлина струеше през стъклата и хвърляше златисти отблясъци по русите къдрици на Кейтлин. Тя седеше сгушена в голямото кресло до прозореца. Когато Алекс надникна от вратата, тя тъкмо довършваше поредната страница и я постави върху другите на пода до креслото.

Алекс й се усмихна. — Не можа да се стърпиш.

— Опитах се да заспя, но не успях — гузно го погледна в очите. — Не исках да те изолирам. Просто исках да узная. Беше по-силно от мен.

— Не се чувствам изолиран. — Той прекоси стаята и клекна до нея. — Загадката си е твоя. Разчете ли всички таблички?

— Всички, освен първата. Тя изглежда е по-лична и не съдържа толкова информация. — Кейтлин поклати глава. — Невероятно е, Алекс.

— Шардана?

— Да. Нито съм чувала, нито съм чела за култура, подобна на тяхната. Шардана е бил вулканичен остров в Средиземно море, ограден с високи скали и без видими проходи към вътрешността. Цивилизацията им се е изградила като напълно изолационистка и самозадоволяваща се. Гражданите са били заплашени с изгнание, ако разкрият на чужденците нещо за Шардана. В крайна сметка забранявали всякаква търговия или връзки с външния свят за всички, освен за неколцина избраници.

— Трудно можеш да ги обвиняваш, ако са имали нещо, което си е струвало да ограбиш. Както казва Андрос, това е бил свят, населен с варвари.

— Имали са нещо, до което си е струвало да се добереш — рече Кейтлин. Били са лечители. Вярвали са, че основата на всяко човешко благо е бил здравият дух в здравото тяло.

— И?

— Цялата им култура се е изграждала в съответствие с тази философия. Всеки мъж и жена са били обучавани да лекуват, а най-надарените са получавали титлата Велик лечител и юрисдикция над целия остров. За да станеш Велик лечител на Шардана е било необходимо да намериш лечение за някоя болест, или да удължиш човешкия живот.

— Господи. — Той можеше да види накъде води това. — От колко време е съществувала тази йерархия, в момента, когато Андрос е писал това?

— Петстотин години. — Кейтлин срещна погледа му. — Във всяко поколение е имало поне един Велик лечител.

— И поне едно лечение или откритие.

— Повече. В Шардана средната продължителност на живота е била сто и петдесет години. Термините се различават, но по думите на Андрос излиза, че са намерили начин да лекуват и предотвратяват инфаркта, рака, диабета шарката, полиомиелита, проказата… — Кейтлин безпомощно махна с ръка. — И болести, за които никога не съм чувала. Знаеш ли какво значи това. Значимостта още я зашеметяваше. — Те са били супермени в медицината.

— Смята се, че египтяните са правили деликатни операции на мозъка векове преди новата ера.

— Но това е нещо повече. Това означава… — Тя се запъна и стисна дръжката на креслото. — Означава милиони спасени човешки същества. Означава удължаване със седемдесет и пет години на живота.

Той стоеше неподвижен.

— Говориш така, сякаш Шардана още съществува.

— Не мисля, че би могла. Планетата е станала прекалено малка, за да скрие подобно общество. Но медицинските им познания може още да съществуват. Спомняш ли си какво казва Андрос за тайните на Великите лечители?

— Да.

— Шардана изпращала специални войни, за да правят набези и да донасят съкровища, които да допринасят за славата на града — държава. Войни, за които се е смятало, че са душевно непригодни за мирния живот в Шардана. Техните вождове са били известни като Стражите. — Тя погледна към листовете на пода. — И основната им задача била да охраняват „Вихрения танцьор“.

— „Вихреният танцьор“ е бил създаден от народа Шардана?

— Той е бил най-голямото постижение на техните творци, хранилище за тяхната култура. Целта е била да се създаде толкова ценен, толкова красив предмет, че никои да не понесе унищожаването му.

— Тогава как гърците са се добрали до него?

— На Шардана е имало изключително висока вулканична активност и често са ставали земетресения. След като създали „Вихрения танцьор“, са го поставили под стражата на своите войни, които разпратили по света. По този начин статуята щяла да оцелее, ако островът бъде сполетян от някакво голямо бедствие. Андрос казва, че корабът на Шардана носещ „Вихреният танцьор“, бил нападнат и ограбен от един от капитаните на Агамемнон. Когато вестта за това стигнала до Шардана, Андрос бил изпратен да прибере „Вихрения танцьор“. Преследвал флота на Агамемнон, когато корабът му бил изхвърлен на брега от буря и троянците го пленили с екипажа му. — Тя вдигна поглед към Алекс. — Останалото знаеш сам.

— Не съвсем. Използва думата хранилище във връзка с „Вихрения танцьор“.

— Надписът на „Вихрения танцьор“ се превежда като „Пламъкът гори вътре“. Великите лечители са вложили вътре във „Вихрения танцьор“ цялото познание, до което са достигнали по времето на Андрос.

Алекс я погледна смаяно.

— Как?

Тя сви рамене.

— Не знам. Андрос не казва. Може би е гравирана във вътрешността на статуята, я може би този саазен има нещо общо с това Очевидно в много отношения са били по-напреднали от нас, може би са имали техен еквивалент на микрофилмите. Каквото и да са направили, аз съм сигурна, че то още съществува. Народът на Шардана очевидно е възнамерявал да подсигури своите тайни срещу всички опасности. — Тя сви рамене. — А сега „Вихреният танцьор“ е у Ледфорд. По дяволите, страх ме е. Знаеш ли колко ще плати всяка страна, за да докопа тази информация? Двамата с Краков могат да станат всичко, което си поискат.

— Но Ледфорд не знае какво има в ръцете си. Просто трябва да му отнемем „Вихрения танцьор“, преди да му е хрумнало, че той може да е нещо повече от произведение на изкуството.

Текстът на последната табличка силно се различаваше от другите. Беше неравномерен, писан накъсано, на пресекулки, сякаш по различно време.

Накрая последните редове бяха написани с трепереща ръка.

— Тя не е умряла — тихо каза Кейтлин. — И той не се е завърнал повече в Шардана. Помогнал й е.

— Поне според легендите изглежда е станало така.

— Но той никога не е разкрил тайната си. Защитавал е Шардана и „Вихрения танцьор“ от варварите.

— До днес. И както е предполагал, по света и днес има варвари.

— Да. — Тя се обърна към него. — Но сега има и нови стражи.

— Не ме гледай мен. Аз не съм овчарско куче, пълно с идеали.

— Нима? — Тя му се усмихна. — Но каза, че аз съм си избрала такава роля, а ти определено беше мой защитник. Мисля, че в тебе би могло да има повече от Андрос, отколкото предполагаш.

Той притеснено вдигна рамене.

— Глупости.

— Какво предполагаш, че е станало с Шардана?

— Ти изучаваш древността. Описанието на Шардана не ти ли напомня нещо?

— Не се сещам за култура, основана на лечението. — Кейтлин се за мисли. — А може би… Авалон? Островът на лечителите, където крал Артур бил отнесен, когато получил смъртоносна рана?

— Аз си мислех за вулканите и земетресенията. Някой учени смятат, че Атлантида е била унищожена от земетресение, последвано от приливна вълна. Това би обяснило защо народът Шардана е спрял пиратските набези и те са станали наемници в Египет. Нямали дом, където да се приберат. — Той сви рамене. — А може би Шардана не е било нито едно от тези две места. Може би легендата за Шардана никога не е била разказана. — Той събра компютърните разпечатки на купчинка. — Смятам сега и аз да прочета тези неща, а после ще разкарам компютъра и принтера.

— Защо?

— За да инсталирам отново прожекционните апарати. Трябва да проучим онази холограма на „Вихрения танцьор“ и да видим дали ще можем да открием как да проникнем в проклетото нещо. — Той се навъси. — Щом са обичали толкова много хубавите неща, не мога да повярвам, че просто са го запечатали и ни карат да го счупим. Може би начинът, по който са разположени скъпоценните камъни ще ни подскаже нещо…

Ако Кейтлин си мислеше, че разчитането на табличките е трудно, то през следващите няколко часа тя разбра, че е почти невъзможно да се открие как може да се разтвори статуетката. Беше ясно като бял ден, че ги чакат още много дни работа.

Кейтлин беше толкова изтощена, че си мислеше, че тази нощ ще заспи, щом отпусне глава върху възглавницата. Но един час след като беше оставила Алекс, тя продължаваше да лежи с отворени очи.

Внезапно отхвърли завивките и стана от леглото. Миг по-късно стоеше пред вратата на спалнята на Алекс.

— Алекс.

Можеше да види как тялото му се стяга. Той се надигна в леглото.

— Да?

Тя тръгна към него.

— Не искам повече да бъда сама.

Той отметна завивките с мълчалива покана.

— Никога не си била сама.

Кейтлин се плъзна в леглото и легна до него, без да го докосва.

— Нима?

Той нежно я зави до брадичката и после легна в своята половина на леглото.

— За теб винаги съм бил тук.

— Защото ти беше жал за мен ли?

— Не, не заради това.

— Секс?

— Не и заради това. Макар Бог ми е свидетел, че определено има и такъв момент.

— Чувствам се… неуверена.

— Аз не.

— Всичко наоколо се пременя. Какво да правим?

— Да спим, да проникнем в проклетата статуя, да открием Ледфорд, да отидем в Ница, да лансираме твоя парфюм, да организираме производството…

Тя се засмя.

— Трябваше да се сетя, че ще имаш отговор.

— Отговорите са нещото, с което се справям най-добре.

— Има нещо друго, с което се справяш още по-добре.

Той се стегна.

— Не трябва да ми плащаш за това, че съм тук заради теб, Кейтлин. Нали приятелите са затова.

Не любовници, а приятели. Смътно си спомняше, че веднъж, много отдавна, тя самата се убеждаваше, че не са любовници, а приятели. Толкова много неща се бяха случили оттогава, сякаш бяха изтекли десетки години.

— Приятели ли сме, Алекс?

— Искам да бъда твой приятел. Уважавам те… Вярвам… ти.

Думите прозвучаха на пресекулки, сякаш той се насилваше да ги каже. Но въпреки това тя усети, как в нея се разлива топлина. Имаше същото чувство както при моста на Галата, че той се опитва да й каже нещо друго. За Алекс Каразов страстта беше нещо достъпно, но след дългите години на преследване и предателства, доверието и дружбата се бяха превърнали в огромни и редки дарове. Беше дарил с приятелството си само Павел, а след смъртта на Павел единствено Кемал беше успял да се плъзне и настани в сърцето на Алекс.

— Кажи ми, споменавал ли си някога на Павел колко близък го чувстваш?

— Защо питаш?

— Правил ли си го?

— Не. — И побърза да добави. — Не беше необходимо. Той знаеше какво изпитвах към него.

— Разбирам.

Най-накрая Кейтлин започваше да се ориентира в дълбочините на Алекс Каразов. Колко предпазлив е, помисли си тя с внезапно съчувствие. Толкова предпазлив, колкото тя винаги е била. С изненада осъзна, че използва минало време. Кога предпазливостта й към Алекс беше започнала да се стопява и да отстъпва място на доверието? Започнаха със секса, преминаха през цялата гама от страст, отчаяние, враждебност и чак сега започваха напълно да разбират другия.

— Докосни ме.

Той се стегна.

— Казах ти, че не трябва да ми плащаш за…

— Кой плаща? — Тя се претърколи и се притисна до него. Усети внезапен пристъп на желание, когато плътта срещна плът. Пълен кръг. Бяха пропътували целия кръг и се връщаха към секса. Но изведнъж осъзна, че той ще бъде по-дълбок, обогатен от пътуването. — Просто се възползвам от това, което правиш най-добре.

— Алекс — прошепна тя, почти в просъница.

— Да.

— Има нещо, което трябва да знаеш — Тя се сгуши по-плътно до него, без да отваря очи.

Ръката му помилва нейната коса.

— Какво?

— Обичам те.

Тя усети, как тялото му се стяга, но той не каза нищо. Не беше очаквала отговор. Знаеше, че може никога да не й каже тези думи, но всичко беше наред. Тя имаше нужда да му ги каже.

— Не беше прав. Тя наистина съществува.

— Наистина ли? — гласът му беше хриплив.

— Да. Лека нощ, Алекс.

Усети, че топлите му устни докосват тила й с безкрайна нежност.

— Лека нощ, Кейтлин.

Кемал небрежно хвърли компютърните разпечатки.

— Много е интересно.

— Интересно? — Кейтлин повдигна вежди. — Кемал, това ще разтърси света.

— Не. — Черните му очи блестяха, но лицето му остана сериозно. — Аз мога да разтърся света, а това е просто интересно. Но за момента нито ти, нито Алекс можете да претендирате да се включите в тази група. Не ми е интересно с вас, когато работите толкова много. Алекс не се е показвал от кабинета цял ден.

— Той смята, че има някакъв модел, по който са подредени скъпоценните камъни по основата на статуята. Основата е единственото възможно място, защото това е единствената част от статуята, която може да бъде отворена, без да се разруши симет…

— Виждаш ли? Модели, легенди, чудотворни лекарства… Нямаш време за важните неща.

— За теб ли?

— Не бих си позволил нескромността да се съглася с теб. — Той отвори вратата — Ще те оставя с това нещо и ще видя дали бих могъл да изкопая нещо толкова интересно относно Ледфорд, че да те поразсее. — Той въздъхна. — Е, ако се проваля в някое начинание, това наистина ще разтърси света.

Кейтлин се засмя. После се обърна и хукна обратно към кабинета и Алекс.