Вихрена страст

Глава осемнадесета

След два дни Кемал се обади на Алекс и щом той вдигна слушалката, каза:

— Ирмак се е върнал.

— Сигурен ли си?

— Миналата вечер лично го видях да влиза в „Кафас“.

— Къде, по дяволите, е бил?

— Казах ти, че си го уплашил. — Кемал замълча. — Може би е имал и други причини, а не само това, за което си мислехме.

— За какво намекваш?

— Поразпитах за Ирмак. Смятах, че знам всичко за него, но ми се стори странно, че толкова се уплаши от теб. Затова реших да проверя нещата. — Той отново замълча. — Нашите съдби бяха свързани толкова дълго, че се изненадах да…

— Кемал.

— Стигам до същността Аднан има връзка с циганите.

— Какво?

— Първата жена на баща му е била от едно племе, което всяка година идваше в Еридна…

— Мислиш ли, че Ирмак е Циганина?

— Ами баща му е положил клетва, иначе не би могъл да се ожени за майка му. Това прави Аднан циганин, но не зная дали той е Циганина. Това обаче обяснява защо изчезна от хоризонта веднага щом разбра кого търсиш. На Ледфорд няма да му хареса, ако разбере, че го търсиш толкова усърдно. Вероятно колкото го е страх от Ледфорд да не го убие, толкова го е страх и от теб.

— Казваш, че Ирмак няма връзки, за да се снабди с фалшиви документи.

— Доколкото знам, не. В момента проверявам. В града има няколко фалшификатори, които може би са включили в бизнеса си и паспортите.

— Ела с мен в „Кафас“ тази вечер.

— Съжалявам. С това трябва сам да се оправяш. Снощи след шоуто се опитах да вляза в „Харема“, но ме спряха на вратата. Аднан е дал заповед да ме държат на разстояние от него. — В гласа на Кемал прозвуча подигравка. — Това беше за мен като нож в сърцето. А някога бяхме толкова близки.

— Аз мога ли да вляза?

— Вероятно. Пазачите на Аднан не те познават. Ти обаче не можеш просто така да обикаляш и да го търсиш. Нека помисля… — От другата страна на слушалката настъпи мълчание, преди Кемал рязко да каже: — Ето какво можеш да направиш. Ще кажа на Мелис да ти помогне. Ти трябва да вземеш Кейтлин.

— Съмнявам се, че ще дойде с мен там.

— Отидете довечера в „Кафас“ и останете след шоуто, а после си запазете стая в „Харема“ като редовни посетители. Аз ще накарам Мелис да дойде при вас и когато няма да има никой наоколо, да те заведе при Аднан.

— А как ще се измъкнем от „Харема“ след разговора с Ирмак?

— По същия начин, по който ще влезете — през „Кафас“, като всички доволни клиенти. Само трябва да се увериш, че Ирмак не е вдигнал тревога.

— Ще го направя, ако се добера до него.

— Вярвам ти. Имам безкрайно доверие в теб. Ще се видим в къщата, когато всичко това свърши. Ще съм приготвил кафе и ти ще ми разкажеш подробно за вечерното развлечение.

— Помни, че не ти плащам, за да правиш кафе.

— Как можеш да кажеш такова нещо, след като аз планирах цялата операция? Сега ти само трябва да я изпълниш.

— Само?

— Мозъците винаги са по-ценни от мускулите. Прекрасно е, когато човек има и двете — както е при мен, но съм сигурен, че ти можеш да компенсираш всяка липса с…

— Довиждане, Кемал.

— Довиждане, Алекс.

Както предсказа Кемал, Алекс и Кейтлин без проблем преминаха край двамата пазачи в дрехи на евнуси, които стояха на вратата между „Кафас“ и „Харема“. Щом влязоха вътре, ги поеха момичета в червени дрехи. Обикновено те се осведомяваха за желанията на клиентите и ги придружаваха до вратата, зад която ги чакаше избраното удоволствие.

Алекс и Кейтлин се озоваха в просторна стая с огледала на тавана и двете врати. Плътен бял килим покриваше тюркоазеносините плочки, а леглото беше в същия цвят и с меки възглавници, като за халиф. Тя се опита да се усмихне, кръстосвайки из стаята.

— Казваш, че това място е като фантазията на султана. Мили Боже, това е прекалено ласкателно — въздъхна тя. — Колко време трябва да останем тук?

— Докато дойде Мелис. Кемал не уточни. — Алекс все още стоеше на вратата. — Безпокоиш ли се?

— Малко — намръщи се тя. — За пръв път съм в харем.

— Аз също.

Върху маса от палисандрово дърво блестеше кристална кана с вино. Алекс отля в две чаши от рубинената течност и й подаде едната. Кейтлин неуверено отпи.

— Прекалено сладко е, като всичко в тази стая. Доста е силно.

— Е, за какво да си говорим?

— Моля?

— Нали трябва да правим нещо. Нямаме голям избор, освен ако не искаш да използваме стаята по предназначение.

Тя изведнъж си представи мъжете и жените в „Кафас“, които се извиваха, възбуждаха и сливаха телата си. Представлението тази вечер изобщо не я беше впечатлило и тя бе чакала по-скоро да свърши.

— Не искам — добави тя.

— И аз — отвърна Алекс.

— Ще може ли Ирмак да ни каже къде е Ледфорд?

— Ако той е Циганина, а не просто негов човек, трябва да знае. Ще трябва да…

Леко почукване на вратата прекъсна Алекс.

— Мелис? — Кейтлин остави чашата си на шкафчето.

— Вероятно. — Той бързо отиде да отвори.

— Дойдох за вас.

— Ти ли си, Мелис?

— Да. — Дребното, изящно дете, което се вмъкна в стаята, не изглеждаше на единадесет години, както им беше казал Кемал. Златистата му коса се спускаше на вълни върху раменете, а то носеше викториански костюм — колосана бяла дреха със сатенен колан в прасковен цвят, бели чорапи и черни лачени обувки. — Трябва да изчакаме един момент. — От вълнение цветът на лицето й се променяше под фината кожа и думите едва излизаха от устата й. — Кемал каза, че трябва да сте в пълна безопасност. Пазачите отидоха в стаята на Симал, но ние трябва да почакаме, докато започнат.

— Да започнат ли? — После Кейтлин разбра и стомахът й се сви. Запита се дали тази Симал е толкова малка, колкото Мелис. Когато Кейтлин беше на възрастта на Мелис, тя тичаше сред цветята на полето и си играеше с приятелки. Тя едва каза:

— Трябва да направим нещо, Алекс. Не мога да гледам как…

— Зная. Ще направим нещо — отвърна Алекс. — Първата крачка е да се отървем от Ирмак.

— Кемал мисли, че вие ще ни помогнете, ако и ние ви помогнем — прошепна Мелис, а малката й ръка нервно оправяше бялата колосана пола. — Тук не ми харесва. Искам да се махна.

Болезнен спазъм сви гърлото на Кейтлин.

— Ще се махнеш оттук. Знам как се чувстваш.

Мелис спря замислен поглед върху лицето на Кейтлин и бавно поклати глава.

— Не — каза тя. — Вие сте много мила, но не разбирате. — Тя се обърна и отвори вратата. — Аз ще вървя напред. Следвайте ме на четири крачки.

Те преминаха празния коридор и Мелис спря пред една от вратите.

— Аднан — каза тя тихо. — Сега трябва да вървя, иначе ще ме уволнят.

Тя се спусна безшумно по коридора като мъничък призрак от минала епоха.

— Чудя се кой, по дяволите, ще я уволни. Иска ми се да убия този Ирмак — свирепо подметка Кейтлин.

— По-спокойно — отвърна с мрачно лице Алекс, докато отваряше вратата — Всичко с времето си. Обещавам ти, че ще я измъкнем оттук. Аз самият искам да го убия, но това не е…

Аднан Ирмак вече беше мъртъв.

Кейтлин се взираше шокирана в мъжа свлякъл се върху масивното бюро.

— Това ли е Ирмак?

— Да. — Алекс бързо се приближи към него. — Затвори вратата.

Кейтлин се подчини, гледайки кръвта, която течеше от гърлото на Ирмак и се разливаше в локва по хартиите на бюрото.

— Убит ли е? — попита тя.

— Трудно е сам да си прережеш гърлото…

— Не трябва ли да се махаме оттук?

— Една секунда само.

Кейтлин се взираше хипнотизирана в локвата кръв и преглътна, борейки се с отвращението.

— Кой мислиш, че го е направил? Ледфорд?

— Възможно е. Може би е помислил, че сме напреднали твърде много и е искал да накара Аднан да замълчи. — Алекс повдигна тялото на Ирмак, за да достигне средното чекмедже. Главата на мъртвия се заклати. — Може да е бил всеки. Някоя от неговите проститутки или клиент, когото е изнудвал. — Той затвори чекмеджето. — Според Кемал в Истанбул не са го обичали твърде много.

— Какво търсиш?

— Документи. Информация. — Алекс отвори дясното чекмедже. — Джакпот.

Кейтлин пристъпи напред мъчейки се да не поглежда към Ирмак.

— Намери ли нещо?

— Чекмедже, пълно с паспорти — Алекс беше отворил и най-горното. — Първокласна изработка.

— Тогава значи Ирмак е бил Циганина.

— Така изглежда. — Алекс отвори долното чекмедже и измъкна два големи черни тефтера. — Да видим какви документи е криело това копеле.

Той отвори първия, погледна вътре и го затвори.

— Това е счетоводството на „Харема“. — После отвори и другия и бързо го прелисти. Внезапно лицето му се озари от усмивка. — Б.Л. Познаваме ли човек с тези инициали?

— Брайън Ледфорд.

— Правилно. — Той измъкна носна кърпа, внимателно изтри следите от пръстите си и след това пъхна тефтера под бялата си роба.

— Да се махаме — той дръпна Кейтлин за ръката. — Ледфорд може да е оставил тук някои от своите главорези и той да ни разпознае.

Когато Кейтлин и Алекс влязоха в къщата, Кемал остави настрана китарата си и стана.

— Идвате тъкмо навреме. Кафето е готово. Седнете, а аз ще взема подноса. — Той погледна Алекс и поклати глава. — Трябвало е да свалиш тази дреха, след като сте напуснали „Кафас“. Тя не ти отива. За да я носиш, е нужен известен усет, какъвто ти очевидно нямаш.

— Дай кафето и си спести критиките. — Алекс измъкна дългия тефтер и го остави върху масата, след което се съблече и хвърли дрехата на един стол до вратата. — Книжата на Ирмак са твърде обемисти и не могат да се скрият под обикновено сако.

Кемал влезе в кухнята и взе подноса.

— Трябва да си бил доста убедителен, за да го накараш да тръгне с тях. Измъкна ли някаква информ…

— Той е мъртъв — прекъсна го Кейтлин. — Убит.

— Наистина ли? Алекс? — Кемал беше спрял на вратата, а после прекрачи стаята с поднос в ръце.

— Не съм аз — каза Алекс. — Беше мъртъв, когато влязохме.

— Много лошо. Значи не си могъл да го разпиташ. — Кемал остави подноса на масичката. — Как е станало?

— С нож. Гърлото му беше прерязано.

— Отвратително. Сигурно е било ужасно за Кейтлин — Кемал й се усмихна мило. — Седни. Изглеждаш ужасно. — Той я постави да седне и й подаде една от чашите. — Изпий го. Ще се почувстваш по-добре. — После се обърна към Алекс: — Мислиш ли, че тефтерът ще ти даде някаква информация?

Топлата течност загря Кейтлин и пропъди гаденето, което чувстваше в стомаха си. Те гледаха на това толкова нехайно. Ирмак беше зъл човек и без съмнение си беше заслужил смъртта, но тя не преставаше да мисли за кървавата локва.

— Не зная — отвърна Алекс. — Нямах възможност да ги разгледам.

— Тогава виж ги сега — седнал на пода до стола на Кейтлин с кръстосани крака, Кемал се изви, за да си вземе кафе. — Ще мълча като гроб. — Той се намръщи, забелязвайки как Кейтлин потръпва. — Извинявай, Кейтлин.

Алекс прелистваше тефтера.

— Боже, та този човек е снабдявал половината търговци на Африка и Европа!

— Казах ти, че Ирмак е богат. — Кемал доближи чашата до устните си. — Има ли адреси?

— Не. Само списъци на стоки и дати на доставка.

— Значи си стигнал до под кривата круша.

— Може би не. — Пръстът на Алекс се спусна надолу по списъка и спря при инициалите Б.Л. — Тук има странни неща. Трябва да ги проуча.

— Нали нямате нищо против да ви напусна за момент? — Кемал отпи глътка кафе, остави обратно чашата върху подноса и се надигна. — Трябва да свърша нещо.

— Какво?

— Хрумна ми, че когато пазачите открият Ирмак, в „Харема“ ще настане пълен хаос — той пристъпи към вратата. — Ако действам бързо, ще успея да се възползвам от бъркотията.

— Какво искаш да направиш?

— Децата — каза тихо Кемал. — Мелис и другите. Ако имам късмет, ще ги измъкна навън преди някой друг да е взел „Харема“ в свои ръце.

— Това може ли да се случи? — попита Кейтлин.

— Вероятно така ще стане — отвърна Кемал. — Ирмак ми каза, че е взел властта в „Харема“ от предишния му собственик.

— Ще дойда с теб — Алекс стана.

Кемал поклати глава.

— Тази вечер са те видели там. За мен ще е по-опасно, ако те взема.

— Какво ще правиш с децата?

— Ще правят компания на хлебарките у нас за един-два дни, докато намеря място…

— Доведи ги тук — предложи Кейтлин. — Ще повикаме Джонатан и той ще им помогне.

— Те са шест — Кемал беше спрял на вратата. — Ще ти създадат доста грижи.

— Доведи ги.

— Още като те видях за пръв път усетих, че имаш майчински инстинкт — произнесе тържествено Кемал.

— Лъжеш. Ти забеляза единствено бюста ми.

— Това е същото. Уверявам те, беше най-невинно чувство.

Той вдигна робата, която Алекс беше захвърлил на стола, навлече я и се обърна към него. Зае поза с ръка, сгъната пред гърдите, леко разкрачен.

— Виж, ето как трябваше да изглеждаш с тази дреха. Като горд цар на пустинята, като мъжествен халиф, който…

— Отивай да вземеш децата.

Кемал се ухили и излезе, а бялата роба царствено се развя зад него.

— Това беше Алекс. — Джонатан затвори телефона и се обърна към Челси. — Каза, че Кейтлин има нужда от помощта ни. Миналата вечер се е сдобила с шест деца.

— Предполагам, не по обичайния начин. — Челси се дръпна назад в стола си. — Какво, за бога, е станало?

— Не ме питай. Алекс не обясни. Две момчета и четири момичета на възраст от десет до четиринадесет години. Той обаче спомена, че децата са сексуално малтретирани.

— От родителите им ли?

— Трябва да питаш Кейтлин.

— Добре.

— Е, според логиката на нещата ти трябва да се заемеш с проблема. Ти си председателка на организация, която помага на малтретирани деца.

— Прав си. — Тя се засмя, докато ставаше от стола и оправяше полата си. — Когато решавам чужди проблеми съм изключително добра. Уморих се до смърт и се разболях, за да може по някакъв начин конференцията да започне. Хайде да тръгваме.

— Ти ще отидеш. Алекс ме помоли да отида с него в посолството и да се опитам да открия плана за охраната на конференцията.

— Какъв е адресът на Алекс?

— Той каза, че долу във фоайето ще те чака един придружител, за да те заведе там, където двамата с Кейтлин са отседнали. Името му е Кемал Немид.

— Нито крачка повече няма да направя. Ние се въртим в кръг. — Челси хвърли студен поглед към Кемал, отпускайки се върху перилата на оградата, водеща към една порутена сграда — Вече два пъти видях този магазин отсреща на улицата. Два часа ме мъкнете в кръг из тези затънтени улици.

— Ходенето е добро за здравето.

— Но не и когато носиш шестсантиметрови токчета.

— Не трябва да носите такива обувки. Кейтлин е далеч по-практична.

— Кейтлин е с една глава по-висока от мен.

— А, това ли било? — Кемал се усмихна. — Тя е много красива. Вие също сте привлекателна, но аз лично предпочитам високи жени.

— Защо тогава ме съветвате да се появявам в ръста на Палечка?

— Аз не се опитвам да ви изтощя, а просто да се отърва от всеки, който може да ни следи, за да бъдат Алекс и Кейтлин в безопасност. — Усмивката на Кемал беше изчезнала. — Нямам кола, а такситата и колите под наем са лесни за проследяване. Най-добре е да се върви пеша.

Челси спря за момент поглед върху сериозното му изражение и неохотно се изправи.

— По дяволите, да тръгваме.

Кемал незабавно се отправи надолу по улицата.

— Въпреки всичко трябва да ми благодарите, че ви давам възможност да станете по-издръжлива. Кейтлин има голям напредък, откакто веднъж й показах колко здравословно е ходенето…

— Пристигнахме. — Кемал отвори вратата на къщата. — Андреас прати тази прекрасна дама.

— Мислех, че никога няма да се добереш дотук. — Кейтлин нежно я прегърна. — Даже не знаех, че си в Истанбул, докато днес Джонатан не каза на Алекс по телефона.

Челси на свой ред я прегърна и, накуцвайки, влезе в къщата.

— Ако знаех, че вашият приятел Кемал живее тук, никога нямаше да дойда.

— Тя никак не обича да върви пеш. — Кемал затвори вратата. — Но се оплаква повече от теб, Кейтлин. Къде са децата?

— Още спят в стаята на Алекс. С изключение на Мелис — намръщи се Кейтлин. — Тя не иска да яде и не е спала, откакто я доведе тук снощи. Просто седи в градината — Кейтлин повдигна рамене. — Но другите изглеждат доволни.

— Тя е уплашена. Децата винаги се плашат от промените. Ще отида да поговоря с нея. — Кемал излезе в градината.

Челси и Кейтлин го последваха и застанаха на вратата, наблюдавайки го как коленичи до русото дете, седнало на пейката и как започва да му говори.

— От къде е? — попита Челси.

— От публичен дом.

— Боже господи! — Челси поклати глава. — Да се чуди човек в какъв свят живеем.

— Така е.

— А другите?

— Също. Кемал ги изведе всичките оттам.

Изражението на Кемал беше съсредоточено и нежна усмивка играеше на устните му, когато протегна ръка и докосна с пръст страните й. Детето със златиста коса в бялата си викторианска рокля и силният, тъмнокос млад мъж със синя фланелка и джинси, бяха в изненадващо красив контраст между минало и настояще.

Сега Мелис се усмихваше — съвсем лек полъх от усмивка.

— Може би той не е толкова лош, колкото мислех — призна неохотно Челси. — Малкото момиченце поне не смята така.

Мелис стана и хвана Кемал за ръката.

— Тя е гладна — извика Кемал. — Как ще може да спи, като не я храните?

— Аз й предложих… — Кейтлин замълча, защото Кемал предупредително поклати глава. — Ще направя сандвичи.

Мелис се усмихна лъчезарно на Кемал и двамата полека тръгнаха обратно към къщата.

— Изглежда притежава някакъв чар — забеляза Кейтлин.

— Тя очевидно се разбира с него. — Челси кимна замислено и тръгна към телефона на масичката. — Ще се обадя в Ню Йорк на директора на Организацията за защита на децата, за да ми даде телефона на някой от Истанбул, с когото да се свържа. Пред децата сега не трябва да се поставя езикова бариера. Трябва да бъдат приети и гледани в семейства от тяхната страна и е нужно незабавно да започнат психотерапия. — Тя вдигна слушалката. — Чувството за безопасност е особено необходимо в такава ситуация. Първите няколко седмици след откъсването им от нездравословна среда са много важен период за тях. — Челси започна да набира номера. — Какво чакаш? Направи сандвич на детето.

Когато влезе в кухнята и отвори вратата на хладилника, Кейтлин се усмихваше.

— Твоята приятелка знае да урежда нещата. — Кемал наблюдаваше как Челси чевръсто поведе децата надолу по улицата. Тя беше уредила камион на държавната служба за социални грижи да ги вземе. Той щеше да чака две улици по-нататък, за да се запази в тайна местоположението на къщата и Челси бе настояла лично да заведе децата до там. — Но ще се грижат ли за тях така добре и когато американската кинозвезда напусне Истанбул?

— Челси ще следи те да бъдат закриляни — отвърна Кейтлин. — Нейната дъщеря беше изнасилена. Повярвай, никой не би се грижил по-добре от Челси за безпомощните същества.

— Нейната дъщеря ли? Момичето във Вазаро. — Погледът на Кемал се спря върху лицето й. — Ето защо тя не се усмихва. Кой го е направил?

— Баща й.

— Предателството, извършено от човек, на когото вярваме, е винаги по-болезнено. — Изразът му стана суров. — Къде е той?

— Мъртъв е. — Кейтлин леко се усмихна. — Не можеш да закриляш целия свят, Кемал.

— Често е твърде късно за закрила, но все пак остават много начини да се помогне и отмъсти.

— Е, добре, много е късно да отмъщаваш за Мариса, а и Челси й помага във всичко.

Погледът на Кемал се отклони към Мелис, която се дърпаше назад и го гледаше отчаяно и умоляващо през рамото си.

— Проблемите на някои хора са по-сложни. Често никой, който не е бил там, не може да разбере, нито да помогне.

— Какво каза на Мелис в градината?

— Казах й, че вероятно отново ще я нараняват, но че никога няма да бъде безсилна да се бори с това.

— Не е особено успокоително.

— Можех ли да й обещая, че никога няма да я наранят пак? — Кемал поклати глава. — Тя нямаше да ми повярва. Мелис вече знае, че светът е пълен с болка и компромиси. За хора като нас е достатъчно да имат възможност да променят живота си. — Той помаха с ръка за сбогом и групичката изчезна зад ъгъла.

— Това е голямо постижение за един човек.

— В края на краищата, Кемал, от теб става добър философ.

Сериозността на Кемал се изпари на часа.

— Бях решил, че като философ никога няма да забогатея. Много по-доходно е да си звезда. Защо да не посвиря на китара на мис Бенедикт? Може би тя ще забележи таланта ми, ще ме заведе в Холивуд и ще ме запознае с изключителната Мариса.

— Не е много вероятно. Мисля, че още не ти е простила разходката от хотела дотук.

— Тя е мъничка. — Лицето на Кемал светна. — В градината имам колело. Ще я закарам обратно върху предната му рамка. Смяташ ли, че това ще й хареса повече?

Кейтлин сдържа усмивката си, мислейки за дългите лимузини, с които Челси беше свикнала.

— Защо не я попиташ? — предложи тя.

От срещата си с Джонатан, Алекс се върна в къщата чак в единадесет вечерта.

Чула външната врата да се затваря, Кейтлин излезе от спалнята.

— Дълго време те нямаше. Откри ли нещо?

— Изгубих часове, докато измъкна плана от хората на посолството.

— Ясно ми е защо не искат да го разкрият на всеки, който се интересува. Какъв е той?

— Специален ескорт от аерогарата до двореца в десет сутринта. Обедът ще е подготвен под стриктния контрол на английските тайни служби. Срещата е от три до седем вечерта. После участниците ще бъдат откарани обратно на аерогарата в осем часа същата вечер. Както виждаш, нищо ново и оригинално.

— Вечерял ли си? Остана малко от яхнията, която приготвих за децата.

— Не съм гладен. Те още ли са тук?

Кейтлин поклати глава.

— Челси нахълта като ураган и ги отведе в службата за социални грижи. А после Кемал я закара обратно в хотела с колелото си. — Устните й трепнаха в усмивка като се сети за намръщеното лице на Челси.

— И на двамата трябва да им е било трудно. — Алекс вдигна слушалката — Трябва да се обадя на Голдбаум. Искам да провери някои от стоките, които Ледфорд е купил. Къде остави тефтера?

— Ще ти го дам — Кейтлин премина в хола, свали тефтера от полицата и му го донесе. — Той още ли седи в офиса?

Алекс кимна, набирайки номера.

Кейтлин седна на леглото и зачака.

— Къде беше, по дяволите? — сърдито попита Голдбаум. — Най-напред ме измъчваш до смърт, а после, когато наистина съм открил нещо, изчезваш в…

— Бях зает. Какво откри?

— Ледфорд.

— Какво?

— Е, не сме хванали него, а връзката му с Краков. Моят човек, Несмит, проследи Краков до един апартамент, нает от Даниел Бледсуърт в Париж, Когато докладът на Несмит пристигна, аз го накарах да провери Бледсуърт. — Той замълча. — Описанието на Бледсуърт съответства на това на Ледфорд.

— Боже, той още ли е там?

— Напуснал е апартамента два дни след срещата с Краков, но успяхме да се доберем до телефонните номера на разговорите, които е водил през последните три седмици. Това ще ти струва много пари.

— Няма значение. Има ли обаждания до Истанбул?

— Няколко. И все на един номер. Аз обаче не успях да го издиря. Ще трябва ти да го провериш сам. От истанбулската телефонна компания хич не се поддават на подкупи. Даже твоя телефонен номер не успях да намеря.

— Дай ми го. — Алекс грабна една химикалка и записа номера, който му продиктува Голдбаум. — Какво откри още?

— Номер на телефон от вестибюла на пансиона в Париж. Все още проверяваме наемателите, живеещи там. Има още един телефонен номер — в Хавър. — Голдбаум замълча — Компания „Бяла звезда“. Корабите им пътуват под либерийски флаг, а Даниел Бледсуърт фигурира като основен акционер. Един техен кораб е напуснал Хавър в същия ден, в който Ледфорд се е изнесъл от апартамента си в Париж.

— Толкова неща за човека на Кемал от аерогарата — промърмори Алекс. — Как се казва корабът?

— „Аргос“.

— Пътнически ли е?

— Доколкото знаем, товарен.

— Имате ли описание за него — големина, тонаж, регистрация и т.н.?

— Ще ги намеря.

— Незабавно. Ако Ледфорд е напуснал Париж преди седмица вече може да е тук.

— Зависи от маршрута — отговори Голдбаум. — Той може да е имал време да влезе в пристанището и да смени името на кораба.

— Може би. — Алекс отвори тефтера и пръстът му пробяга по колоните. — Има няколко счетоводни данни, които искам да прегледаш на твоя компютър. Трябва да знаем какви са и какво е общото в приложението им. В този тефтер рудничният газ гризу е отбелязан с въпросителна. Точно под него е натрий Г.

— Г или Д?

— Г.

— Кажи ги буква по буква.

Алекс ги каза, после затвори тефтера.

— Звънни ми колкото се може по-бързо.

— Ще ми дадеш ли телефона си или да използвам телепатия? — хапливо попита Голдбаум.

Алекс му даде номера и затвори телефона.

— Развълнуван си — Кейтлин го наблюдаваше.

— Имаме напредък — отвърна Алекс. — Не мислех, че е възможно, но действително е така. Ледфорд вероятно идва насам с кораб.

— Какъв кораб?

— „Аргос“. Името отговаря на страстта на Ледфорд към антики.

— Какво ще правим?

— Ще вземем Кемал да провери доковете. Ще намерим начин да открием името и адреса на телефонните разговори на Ледфорд с Истанбул. Там ще го причакаме, когато влиза през вратата. Ще го хванем, Кейтлин.

— Дали?

Алекс я погледна.

— Ти трябва да си също така развълнувана като мен. Какво не е наред?

— Не зная. — Тя се опита да се усмихне. — Подозирам, че в съзнанието си съм превърнала Ледфорд в отмъстителен супермен.

— Той е умен и хитър, но е човек. Можем да го победим.

— Наистина ли? Какво го е накарало да стане такъв?

Тя очакваше Алекс да й помогне да си обясни Ледфорд и той се помъчи да измисли нещо, което да й помогне.

— Не зная. Доколкото ми е известно, е имал нормално детство. Той е син на свещеник от малко градче в Айова. Спомням си, че когато и двамата бяхме в ЦРУ, той звънеше на майка си по телефона за рождения й ден.

— По някакъв начин това го е направило по-лош. Какво си му сторил, че толкова много иска да ни накаже?

— Той искаше да е в същото положение като Макмилън с всички благоприятни възможности за допълнителни печалби. Когато аз се махнах от представителството, той загуби работата си. Никой не е предполагал, че ще ми позволи да разбера какво се е случило в Афганистан.

Тя го погледна изпитателно.

— Те ми поставиха задача извън контекста. Показаха само цифри, променливи и една територия. Искаха да знаят откъде и кога ще премине някаква армейска част. Беше лесно да се отгатне и аз бързо реших проблема им. — Той се усмихна горчиво. — Макмилън продаде информацията на КГБ. Предполагаемата армейска част беше едно село от невинни хора, които въстанически предводител извеждаше към пакистанската граница. Те бяха изклани.

— Това не е твоя грешка. Ти не си знаел.

— Това не ми даде да спя по-спокойно, когато Павел ми разказа какво се е случило. Аз единствен бях решил загадката. — Той стана и я изправи на крака. — Днес беше дяволски лош ден. Защо не си лягаме?

— Не още. Не искам толкова скоро да заспя, мислейки за Ледфорд. Ще включа холограмата още един път, преди да си легна. Идваш ли?

След прекарания ден Кейтлин трябваше да е толкова уморена, колкото и той, но тя все още не искаше да спре. Такава беше и във Вазаро, когато Алекс я срещна за пръв път — понасяше нещастията и все пак се бореше за живот. Гледайки я, Алекс почувства дълбок, почти болезнен прилив на нежност. Той плъзна ръка около кръста й.

— Ела.

Този път се получи.

— Ти наистина ли го направи?

— Сигурен съм — Алекс погледна току-що появилата се сложна комбинация от числа и се усмихна.

— Ще се отвори ли статуята?

— Сезам, отвори се!

— Това е пещерата на Аладин — Кейтлин се засмя колебливо.

— Има връзка. Както казваше Андрос на Парадигнес: „Богатства, каквито не сте и сънували, лежат в Шардана.“

— Но ние няма да ги открием, докато не намерим истинския ключ. — Кейтлин се беше загледала в изумрудените очи на холограмата. — Трябва ни „Вихрения танцьор“.

— Скоро ще го имаме. Вече сме по-близо до него.

— Да, близо сме.

— Как да те накарам да останеш в леглото си? Тук навън е дяволски студено. — Алекс стегна колана на хавлиения си халат, вървейки по градинската пътека към пейката, където беше седнала Кейтлин. Знаеш ли, че е почти три часа?

— Не ми е студено. Не мога да заспя.

— За Ледфорд ли мислиш? Или за „Вихрения танцьор“?

— Не, децата не ми излизат от ума — Бялата кадифена дреха на Кейтлин беше като сребърно петно на лунната светлина, а стройното й тяло изглеждаше крехко като стеблото на лилия. — Аз бях толкова щастлива, Алекс. През целия си живот съм тъгувала, когато нещата не ставаха така, както аз желаех, а виж сега какво ми се случи.

— Вазаро ли имаш предвид?

— Да. И „Вихрения танцьор“ — меко добави тя. — Вазаро беше действителността, а „Вихреният танцьор“ — мечтата. Независимо какво ще се случи за в бъдеще, винаги ще си спомням за това. А тези деца за какво ли ще си спомнят?

— Те трябва да създадат други, по-добри неща, за които да си спомнят.

— Няма да е същото. — Тя наведе замислено глава. — Мислиш ли, че Челси ще убеди хората от социалната служба да пуснат за малко децата във Вазаро? Да се работи с цветя е много здравословно. Тя бързо добави: — О, не веднага. Може би другата година, като разчистим развалините и отново посадим цветя.

— Ще го направим ли, Кейтлин? — отвърна той.

— Разбира се. — Тя коленичи на земята и зарови ръце в пръстта. — Погледни само този пясък. Цяло чудо е, че тук изобщо растат цветя. Напомни ми да питам Кемал откъде да взема хубава почва.

— Добре. — Ръката му се спусна надолу и внимателно отмести къдриците от лицето й. — Тя обаче няма да бъде толкова хубава каквато е земята на Вазаро.

— Да, нищо не може да бъде по-хубаво от нея. — Тя притвори очи. — Искам да си отида в къщи, Алекс. Искам всичко да свърши, за да си отида.

— Готова ли си да се върнеш там?

— Това е домът ми. Това е Вазаро. Искам отново да му вдъхна живот.

— Ще стане, Кейтлин.

— Ти беше прав, аз мислех за Вазаро като за свой дълг. Толкова се бях задълбочила в дневника на Катрин, че миналото започна да ми се струва по-добро. — Клепачите й се повдигнаха и откриха влажните, блестящи на лунната светлина очи. — А може би Катрин и Жулиет са мислели същото за Санчия, а тя пък — същото за Андрос. Това е като безкрайна верига, в която трябва да добавим и нашите спомени.

— Така ще бъде, Кейтлин. — Той се закашля, за да прочисти гърлото си. — Сега обаче трябва да те вкарам вътре, преди да си замръзнала. — Той я изправи на крака и леко целуна връхчето на носа й. — Защо не извикаш утре Жак да поговориш с него?

— Не още. Най-напред всичко трябва да свърши. Искам да запазя Вазаро далече от Ледфорд.

— Много добре, значи ще чакаме. Няма да е за дълго.

— През последната седмица нито един кораб, отговарящ на името и описанието, не е влязъл в пристанището — каза Кемал. — Информацията сигурна ли е?

Алекс се намръщи.

— Да, Ледфорд трябва вече да е тук. Срещата е след три дена, а Краков дойде миналата нощ в Истанбул. Успя ли да провериш на кого е звънял Ледфорд в Истанбул?

Кемал поклати глава.

— Голдбаум беше прав. От телефонната компания се инатят и не дават информация за телефони, невключени в указателя. Все още работя по задачата.

— По дяволите!

— Голдбаум каза ли нещо повече за телефона, на който се е обадил Ледфорд, преди да напусне Париж?

— Няма да ти помогне. Това е телефон във вестибюла на пансион от Пигал. Според Голдбаум той често е посещаван от проститутки и клиентите им.

— Не знаеш ли с кого се е опитвал да се свърже там?

Алекс поклати глава.

— Не е сигурно. Проститутка на име Жан-Мари Ньоние е намерена прободена с нож в апартамента си преди два дена, но не можем да открием никаква връзка между нея и Ледфорд.

Ханс пълзеше на колене по тесния коридор и буташе пред себе си платнената чанта с пластичния експлозив. Едва дишаше. Обгръщаше го тъмнина. Той спря за момент да си отдъхне, борейки се със страха от тъмното, който го душеше. Винаги се беше страхувал от него. Тази слабост беше доверил само на Брайън. Спомни си как очите на това копеле се бяха напълнили с крокодилски сълзи и как поглаждаше успокоително косата му. Уверяваше го, че никога вече няма да е сам, че заедно ще се борят срещу този страх, като баща и син.

И все пак Ханс отново беше сам в тъмното.

Само още няколко стъпки…

Той стигна до края на пътеката и внимателно намести експлозива. Нагласи часовниците и запълзя обратно.

Даже Брайън да открие другите два експлозива, този тук никога нямаше да намери, а всеки от тях можеше да го прати на оня свят заедно с безценните му съкровища.

Така му се искаше да запали лампата! Защо пък не?

Тунелът изглеждаше празен, когато той влезе…

Но не, не беше разумно. Не бива да рискува да се провали, когато краят на този кучи син е толкова близък. Само трябва да се измъкне от тъмното, да се качи на хълма и да подготви една малка изненада и за Краков. Тогава ще се скрие сред дърветата и ще се приготви да гледа шоуто.

След пет минути той скочи и се изтърси на земята, превит на две. Изпъшка, защото изгаряща болка премина през раната му. Постоя един момент, мъчейки се да я надвие и да не повърне. Болката намаля и стана по-тъпа. Той с бърз ход се насочи към ивицата лунна светлина в далечината.

Изскочи навън и леденият нощен въздух го удари в лицето. Пое дълбоко дъх, а облекчението и триумфът, които го обзеха, проясниха главата му.

— Ще хвръкнеш във въздуха, кучи сине — промърмори доволно той.

След десетина минути започна да се изкачва по склона на платото, мъчейки се да пази равновесие с хлъзгавите си маратонки.

— Ханс?

Той настръхна, вдигайки поглед към върха на платото.

Брайън стоеше точно над него, с извито настрани тяло, а лицето му беше огряно от лунната светлина. Устните му бяха стиснати, сякаш изпитваше болка, а очите му бяха пълни с мъка.

— Какво правиш тук, момчето ми?

Ярост изгори сърцето на Ханс. Той инстинктивно се наклони напред и потърси с ръка ножа си.

О, как боли! Главата му се люшна, сякаш в нея беше избухнал взривът, поставен в склада. Той падна на колене и тъмнината се сключи около него.

— Казах ти да не го нараняваш — остро каза Брайън на някой, който стоеше зад Ханс. — Бедното момче много е преживяло. — Той тръгна надолу по склона към Ханс. — Е, Ханс, какво сме ти направили?

Тъмнина.

Брайън нежно триеше с мокра кърпа слепоочието на Ханс, когато той отвори очи. В миг осъзна, че вече не е отвън, а лежи на походно легло в склада. Погледът му премина покрай кашоните и хартиите, скупчени до стената и се насочи към „Вихрения танцьор“ върху масата.

Искаше му се да строши статуетката в главата на Брайън.

— Копеле — изсъска той.

— Заслужавам го — трепна Брайън. — Очите му влажно блестяха на светлината на фенера. — Не исках да го направя. Краков ме накара. Ти знаеш твърде много. Той смяташе, че е твърде опасно да обикаляш наоколо след всичко, което се случи.

— Ще те убия.

— Още когато те видях, усетих, че искаш да взривиш Краков по време на конференцията. Нямаш достатъчно експлозив и за двама ни — добави тъжно той. — Как щеше да ме ликвидираш? Може би с нож в гърба, Ханс? Сетих се, че си много добър с ножа.

Брайън не знаеше за експлозива в тунела. Въобразяваше си, че е спипал Ханс, преди да успее да влезе в склада. Обзе го свирепо задоволство. Той щеше да умре, но Брайън ще го последва.

— Може би щях да ти пратя няколко куршума в корема — както ти на мен.

— Казах ти, че беше неизбежно. — Брайън внимателно отмести една светла къдрица от челото на Ханс. — Изглеждаш като стригана овца. Какво си направил с прекрасната си коса?

Ханс дръпна главата си от ръката на Брайън и мълчаливо го загледа. Ръката увисна във въздуха.

— Ти ме мразиш, но аз не те обвинявам. Вече ти казах, че Краков е виновен. За бога, мразя го, защото ме накара да ти причиня всичко това.

— Сигурно.

— Така е. Как да те убедя? Ти си ми като роден син. — Брайън уморено поклати глава. — Горе на хълма ти протегнах ръка, когато трябваше да те убия. Това за нищо ли не го броиш?

— Защо не ме уби?

— Защото си ми скъп.

Ханс подигравателно изсумтя.

— Търсихте из целия Париж.

— За да си свършиш работата ли?

— За да изкупя греха си. И ето че сега мога да го направя. Ще заминем заедно. Спомняш ли си плановете, които крояхме? Всичко ще стане както преди.

Брайън мисли, че още може да ме баламосва — учудено установи Ханс. И то след всичко, което това копеле му беше причинило!

Вероятно Брайън целеше нещо. Ако Ханс играе добре, може да отърве кожата.

Ханс спусна клепачи, за да скрие очите си.

— Какво става с Краков?

— Никога не съм вярвал, че този самохвалко наистина ще доведе нещата до край. Ще вземем плячката и ще отплуваме за Южна Америка. — Брайън замълча за момент. — Краков, естествено, ще се противопостави. Затова имам нужда от помощта ти. За теб ще бъде удоволствие. В края на краищата той е виновен за всичките ти страдания. Можеш да използваш експлозива си, но ще усъвършенстваме плана ти. Позволи ми да ти помогна.

Едва сега Ханс схвана идеята. Брайън също искаше да се отърве от Краков, но Ханс трябваше да свърши мръсната работа.

— Ще ти докажа колко съжалявам, че ти причиних болка — каза меко Брайън. — Само ми дай шанс.

Той искаше възможност да го използва и после отново да го намушка в гърба. Ханс се помъчи да скрие яростта и омразата, които се надигаха в него. Този път той щеше да използва Брайън. Щеше да го остави да урежда смъртта на Краков, а после да види как се пръсва на хиляди кървави парчета заедно с безценните си картини и статуи.

Лицето на Брайън изразяваше единствено внимание и привързаност, когато протегна ръка и докосна тази на Ханс.

— Ще ми позволиш ли да направя това за теб?

Този път Ханс се насили да не се отдръпне.

— Не зная дали ще мога — каза той.

— Но ще опиташ, нали?

Ханс повдигна клепачи и прикова поглед в очите на Брайън.

— Да, Брайън, ще опитам — отвърна той с ангелска усмивка.