Вихрена страст

Глава петнадесета

Златната статуя на Пегас беше висока четиридесет и пет сантиметра, като всяка частица от него беше ослепителна за погледа и пленяваше вниманието. Два идеално подбрани бадемовидни смарагда служеха за очи на коня. Ефирните му криле се прилепваха до мощното тяло сякаш под напора на силен вятър. Сияйни бели перли обсипваха филигранните облаци, по които тичаше Пегас, а в постамента на статуетката бяха инкрустирани четиристотин четиридесет и седем диаманта.

— Как мислиш, Андрос? — Парадигнес грижовно триеше с мек плат филигранните криле на фигурата, поставена на масата. — „Вихреният танцьор“ заслужава ли да умреш заради него?

— Какво мисля ли? Мисля, че си луд — грубо каза Андрос. — Царят нареди да хвърлиш статуята в огъня и да не я вадиш, докато не се превърне в безформена буца метал. Какво ще стане, ако открие, че си престъпил заповедта му?

— Вероятно ще нареди на нейно място да бъда изгорен аз. — Парадигнес не откъсваше поглед от статуетката. — Налей си чаша вино. Искам да ти направя едно предложение.

Андрос прекоси стаята и вдигна изящната синя кана, на която беше изобразен красиво изрисуван Аполон, препускащ със слънчевата колесница по небосвода. Каната беше красива както всичко останало в покоите на Парадигнес и Андрос често й се беше възхищавал. Наля вино в една чаша.

— Очаквам твоето предложение. Няма нужда да ти казвам, че ще слушам. Като затворник във вашия град напоследък не съм имал много възможности да избирам.

— Към теб не са се отнасяли зле.

— Ти не си — Андрос вдигна чашата до устните си. — Често съм се чудил защо се застъпи пред брат си, когато той искаше да ми отсече главата.

— Помислих си, че може да ми дотрябваш. Ти си смел човек и имаш изненадващо развито чувство за чест. — Парадигнес отстъпи, сложи кърпата на масата зад статуетката и меко попита: — В името Зевс, не е ли това предмет с удивителна красота?

— Разкарай го някъде — начумерено каза Андрос. — Съгласен съм, че е прекалено хубав, за да бъде унищожен, но го дръж някъде скрит. Брат ти мисли, че боговете са го дарили с някаква вълшебна сила, която омагьосала Траянор и го накарала да предаде своя народ.

— Брат ми невинаги се държи разумно. Щом смята, че статуетката е виновна, тогава защо нареди Траянор да бъде провесен от кука, забита в ребрата му? — Парадигнес поклати глава. — Брат ми не беше много умен дори на времето, когато бяхме деца. И винаги се е водел по своите страсти и по алчността си. — Той се намръщи. — Аз трябваше да стана цар, нали знаеш. Аз бях първородният. Да не бяха тези криви колене, щях да заема мястото си в голямата зала и може би сега нямаше да стоим зад тези стени, очаквайки смъртта си.

— Може би ти няма да умреш.

— Смяташ да ме утешаваш ли? — Парадигнес поклати глава. — Обсадата продължи прекалено дълго, омразата се вкорени прекалено надълбоко, раните и от двете страни не са излекувани. Когато накрая ни разгромят, няма да има пощада. Ние нямаше да пощадим никого, ако бяхме победители.

Андрос замислено отпиваше от виното си, изучавайки статуетката. Искаше старецът да спре да увърта и да му каже защо са го довели от затворническата килия. Не се случваше за пръв път братът на царя да го вика на чаша вино и разговор. Но подобна постъпка изглеждаше странна сега, когато градът беше на ръба на гибелта.

— Прав си. Всеки рано или късно умира. Но няма смисъл да ускоряваш идването на смъртта си, като гневиш своя брат.

— Ти нямаше вид да се притесняваш, че си си навлякъл гнева му, когато той те разпитваше под ударите на бича. — Парадигнес се усмихна. — Можеше да му кажеш каквото иска да научи и щеше да препуснеш на свобода извън градските стени.

В погледа на Андрос внезапно проблесна насмешливо пламъче.

— Какво щях да правя с един кон? Моят народ не е конен, както знаеш. Аз съм морски човек.

— Добре съзнаваме и това — сухо каза Парадигнес. — Вашите кораби нападат града ни и ни налагат данък от времето на бащата на моя баща.

Андрос сви рамене.

— Всеки град — държава граби и опустошава навсякъде, където може. Народът шардана просто се справя с това по-добре, отколкото вие другите.

— И като резултат на това във вашето царство трябва да има големи съкровищници, пълни със скъпоценности. — Парадигнес докуцука до масата и си наля чаша вино. — Съвсем естествено е брат ми да иска да узнае къде се намира родината ви, за да се докопа до съкровищата. Както сам каза, всички ние сме пирати. Враговете, които ни обсаждат, могат да се бият в гърдите с приказки за мъст, но те също искат само роби и съкровища. Беше лош късмет, че бурята изхвърли твоя кораб на нашия бряг точно преди градът да бъде нападнат.

Кокалчетата на ръката на Андрос, стиснала чашата с вино, побеляха.

— Не съм замесен във вашата война и няма да допусна да стана нейна жертва. — Той се усмихна и зъбите му проблеснаха. — Дай ми меч и ме остави да си пробия път навън от града. Обещавам ти, че при следващия пристъп срещу вратите ви враговете ще са доста пооредели.

— Не се съмнявам, че ще е така. — Погледът на Парадигнес оставаше прикован в каната, от която беше налял вино. — Кажи ми, в съкровищниците на вашия град има ли много предмети, красиви като този.

Андрос заинтригувано се усмихна.

— Имаме съкровища, каквито не би могъл да си представиш.

— Като това?

— С далеч по-голяма стойност.

— Тогава защо ни нападате?

Андрос остана безмълвен.

— Дори на такъв невинен въпрос ли няма да отговориш? — Парадигнес се усмихна и допря чашата до устните си. — Що за потайни хора сте вие шардана? Доплувате от неизвестността, нападате и грабите, а после изчезвате в мъглата. Почва да ми дожалява за любимия ми брат.

— Трябва да ти е жал за моите хора, които брат ти принесе в жертва пред олтара на Посейдон, за да спаси вашия град. — Челюстта на Андрос се стегна — Те бяха смели и предани хора.

— Но врагове.

— Аз бях врагът — каза Андрос. — Те само ме следваха. — Той пресуши чашата на един дъх. — Можеше да ги направи роби, вместо да ги изколи. Нека проклятието на боговете падне на душата му. — Остави чашата си на масата и се обърна към Парадигнес. — Но на теб не ти се сърдя, старче. Нашите срещи ми бяха приятни. Какво искаш от мен? Точен удар в сърцето, за да избегнеш позора да бъдеш убит от врага?

— Не — Парадигнес кимна към статуята. — Какво знаеш за „Вихрения танцьор“?

— Че си постъпил глупаво, като не си се подчинил на заповедта да го унищожиш.

— Признавам. Какво друго?

— Само каквото ми казаха стражите. Че враговете ви са го дали като подкуп на вашия сродник, Траянор, за да отвори Западната порта. Че техните войници нахлуха през портата, опожариха я на два пъти оттогава без малко да завладеят града.

— Следващият път градът ще падне.

Андрос кимна.

— Не можете да ги задържате до безкрайност сега, когато портата е разрушена.

— Треската, която върлува из града, щеше да ни погуби, ако не го беше направило предателството — уморено каза Парадигнес. — Траянор не беше смелчага, но като мен обичаше красивите неща. Знаеш ли какво беше последното му желание, преди да умре?

Андрос поклати глава.

— Да види „Вихрения танцьор“. — Парадигнес поклати глава — Още ли се удивляваш, че брат ми е уплашен? Той разбира само войната и битките. Силата на красотата никога не би могла да стигне до сърцето му. — Той се обърна и погледна Андрос. — Но ти разбираш тази сила. Виждал съм те да гледаш към моите красиви неща с възхищение, а не с алчност.

— О, имаше и алчност. — Андрос се усмихна лукаво. — Не съм толкова глупав, че да не ги претегля на око.

— Не бих могъл да гледам как „Вихреният танцьор“ загива, нито мога да допусна той да попадне в ръцете на враговете ми. — Парадигнес замълча. — Затова тази нощ преди следващото нападение, ти ще го изнесеш от града.

Андрос се вкамени, сърцето му започна лудо да бие от внезапната надежда.

— Вярвам, че си даваш сметка колко налудничаво звучи това. Градът е обкръжен.

— Това е древен град и той е бил разрушаван и изграждан отново много пъти. — Парадигнес закуцука към отсрещната стена. Дръпна постелката и откри дървен капак, скрит между камъните на пода. — Този проход ще те преведе под днешния град и далеч отвъд, позициите на врага.

— Брат ти знае ли за прохода?

Старецът кимна.

— Но той няма да го използва. Главата му се е завъртяла от славата, а сърцето му е изпълнено с омраза. Ще предпочете да остане тук и да умре, вместо да избяга.

— Е, аз не съм такъв глупак. С удоволствие ще взема твоя „Вихрен танцьор“ и ще избягам от това място. — Андрос пристъпи към статуетката. — Хайде да се махаме оттук.

— Аз оставам.

Андрос изненадано го погледна.

— Това е моят град, моят дом. — Устните на Парадигнес се извиха. — Може би в крайна сметка и аз съм същият глупак като брат си. — Той се наведе и дръпна медния пръстен, отварящ капака. — Но няма да тръгнеш сам. Изпращам с теб една жена. Тя вече те чака в прохода с меч, фенер, за да осветявате пътя си долу и храна, която да ви стигне поне за… — Внезапната врява в двора го прекъсна.

— Атака! По стените!

— Бързай. Отново са направили пробив. — Парадигнес махна към „Вихрения танцьор“ на масата. — Слагай статуетката в ковчежето и се спасявай.

Андрос бързо направи, каквото му беше казано, вдигна ковчежето и хукна към тайната врата.

— Кой ме чака в прохода?

— Хиацинта.

Андрос се закова на място и бавно поклати глава.

— И ти ли, старче?

— Тя не е това, за което я смяташ. — Парадигнес сви рамене. — И както и с „Вихрения танцьор“, не мога да допусна тя да загине.

— Предупреждавам те. Няма да я глезя и да си губя времето с нея. — Андрос пъхна ковчежето под лявата си мишница и започна внимателно да слиза по въжената стълба към очакващата го тъмнина. — Тя ще открие, че или трябва да издържи на бързината ми, или ще загине.

— Ще издържи. — Парадигнес леко се усмихна. — Дори можеш да откриеш в един момент, че едва удържаш да не изостанеш зад нея. Както ти казах, тя не е това, за което я смяташ.

Андрос се поколеба, гледайки към стареца.

— Ела с нас. Тук те чака само смърт.

Парадигнес поклати глава.

— Аз съм сакат и стар, а пътят, по който си поел не е за мен.

Андрос не отговори веднага. После неуверено каза:

— Ела. Има начини, по които бих могъл да ти помогна.

— Ще ме носиш на гръб ли? Не понасям липсата на удобства и предпочитам да умра тук, сред моите съкровища, отколкото в чужда страна. Нека боговете ви закрилят и двамата. — Той потрепери, когато в мрака навън се разнесоха пронизителни писъци. — Побързай! Трябва да си преминал отвъд стените, когато те подпалят града, иначе в тези тунели можете да се задушите от дима. — Той не изчака отговор, а бързо притвори капака и ритна килима отгоре. Андрос остана в тъмнината.

Парадигнес докуцука до стола си и се отпусна върху възглавниците. С въздишка на облекчение подпря глава на високата облегалка.

„Вихреният танцьор“ беше в безопасност. Свиреп войн като Андрос щеше да е подходящ страж за статуетката и щеше да я опази от всички, които биха я унищожили. В този свят, където господстваха и процъфтяваха грозотата, кръвопролитията и насилието, едно безкрайно красиво съкровище може би щеше да оцелее.

Писъците и звънтенето на мечове в двора се разнасяха все по-наблизо. Прониза го студена тръпка, когато осъзна, че скоро ще трябва да умре. Все още можеше да избяга, ако решеше. Въжената стълба щеше да затрудни сакатия човек, но винаги се оказваше, че и той успява да се справи с нещата, достъпни на хората, към които съдбата е била по-благосклонна.

Не! Беше уморен от мъчителното куцукане из мрака на този свят. Сигурно някъде отвъд тази земя съществува място, където душите на хората с добри сърца се носят в облаците на криле, здрави и блестящи като тези на Пегас, когото беше поверил на Андрос.

„Вихреният танцьор“.

Какво ли е да танцуваш в облаците, освободен от земните окови? За секунда му се стори, че наистина усеща в лицето си порива на вятъра. Ликуващото усещане, че летиш шеметно и бързо над планини и реки, а топлите слънчеви лъчи галят лицето ти. Дали това видение му беше изпратено от боговете, за да облекчат последния му час, или беше родено от собственото му отчаяние? Нямаше значение. Важно беше самото видение, а не откъде е дошло. Може би ако се съсредоточи достатъчно, ще успее да изживее отново това най-великолепно от всички усещания.

Парадигнес нетърпеливо затвори очи и само след миг лицето му се озари от усмивка. Продължаваше да се усмихва и когато враговете разбиха вратата и дойдоха за него.

Пламъците се виеха в нощното небе, сякаш се опитваха да свалят звездите и да погълнат небесата.

Андрос стоеше на билото на хълма, вгледан в гибелта на града под себе си.

— Той беше храбър човек — тихо каза Хиацинта до него. — Сърцето ми скърби за него.

— Парадигнес ли?

— Кой друг? — Тя се облегна на една масивна сива триъгълна скала, без да откъсва поглед от пожара. — В този град никой, освен него не го беше грижа за мен.

— Можеш ли да ги виниш?

— Ти да не вярваш на тези лъжи?

— Вярвам само на това, което мога да видя, чуя или опитам. Не вярвам на никого, докато той не докаже себе си. — Той се наведе и вдигна ковчежето, в което беше „Вихреният, танцьор“. — Но ти си доста хубавичка и не започна да скимтиш и хленчиш от бързината, с която се движихме в тунела. Смятам, че за известно време бихме могли да пътуваме заедно.

— Накъде ще тръгнем сега?

— На юг покрай брега, към Египет. Ще се наема на служба при фараона, докато спечеля достатъчно пари, за да построя кораб и да се върна в Шардана.

Тя сведе клепки, за да прикрие погледа си.

— Би могъл да продадеш скъпоценностите по „Вихрения танцьор“.

Той поклати глава.

— Парадигнес умря, за да опази това съкровище. Не бих го предал по такъв начин. — Очите му се присвиха, изучавайки лицето й. — И мисля, че ти знаеше какъв ще е моят отговор.

— Само се надявах, че това ще е твоят отговор.

Лъчезарна усмивка озари изящното й лице и внезапно Андрос разбра защо Парадигнес не искаше тя да загине. Всичките богове му бяха свидетели, че с тази жена той не се държеше мекушаво като всички останали. Бързо отклони поглед от нея.

— Е добре, идваш ли с мен? Пътят няма да е лесен, а към теб ще се отнасям само като към жена, не като към богиня.

— Винаги съм искала само това. — Хиацинта се обърна и хвърли последен поглед към горящия град долу. — Никой не разбираше това, освен Парадигнес.

Тя вдигна фенера и омота наметалото си по-плътно около себе си.

— Дай ми този вързоп с храна. На теб ти стига да носиш статуетката.

Той се поколеба, претегляйки с поглед деликатното изящество на крехкото й тяло.

— Ще се оправя и с двете. Ковчежето не е тежко.

Тя грабна бохчата, в която беше храната и тръгна напред по пътя.

— Стига си спорил. Трябва да извървим дълъг път, Андрос, и аз ще поема моя дял от товара. Ти определяш темпото, а аз ще издържа на него.

Изуменият Андрос изпроводи със смаян поглед Хиацинта и после неволно се усмихна, когато тръгна след нея. Парадигнес му беше казал, че ще бъде трудно да не изостава зад тази жена.

В следващата минута той настигна Хиацинта и двамата мълчаливо тръгнаха рамо до рамо към далечната страна, която се намираше някъде на юг.

Нито Андрос, нито Хиацинта се обърнаха да погледнат още веднъж горящите стени на Троя.