Вихрена страст

Глава двадесета

— Боже, цялата околност гъмжи от войници. — Джонатан погледна през рамо назад към камиона, натъпкан с турски войници, който току-що беше минал покрай тях. — Как, по дяволите, Ледфорд смята да се справи с тях?

— Той обича такива неща. — Алекс сви по разклона за Труве — това е предизвикателство и колкото по-голямо е то, толкова повече се харесва на Ледфорд. Това доказва колко е умен.

— На тебе ли? — запита Джонатан.

— Да. — Алекс погледна към храстите, чакайки знак от Кемал. — И на себе си. Колко е часът?

— Два и двадесет и пет. Автобусът за конференцията трябва да се движи зад нас, ако иска да е в три без петнадесет при развалините. Как ще преминем през поста?

— Това е работа на Кемал — мрачно сви устни Алекс. — Такова умно момче като него трябва да знае как. Помислил е…

Той замълча, тъй като Кемал изскочи на пътя и вдигна ръка, за да спре колата. Беше облечен в червен пуловер, привързан с връв на кръста и кафяви панталони от кадифе и така изглеждаше толкова млад, колкото при първата му среща с Алекс.

Алекс натисна спирачките и джипът спря.

— Бързо пристигнахте. — Кемал чевръсто мина отпред, където седеше Джонатан. — Вие ли сте Андреас?

Джонатан кимна.

— И аз така помислих. Познах ви от снимките от вестниците. Известен сте почти колкото Брус Спрингстийн.

— Благодаря — отвърна сухо Джонатан. — Изглежда вие сте Кемал, за когото съм чувал толкова много.

Кемал отвори вратата и му каза:

— Минете отзад, а аз ще седна тук. Отпред при бариерата ще ни проверят документите.

— А вие имате ли документи? — попита Джонатан, слизайки от колата.

— Разбира се. Краков е снабдил с документи за влизане и излизане всичките хора на Ледфорд.

— И кой трябва да бъдем ние? — Джонатан се настани отзад и затвори вратата.

— Хора от отряда на Краков за борба с терористи. Това ще ни позволи да ходим навсякъде, без да ни спират. Аз ще уредя всичко.

— Защо пък не? Ти си доста добър в това — каза Алекс и запали колата.

— Много си ми ядосан — погледна го Кемал.

— Ядосан съм на себе си. Та аз имах доверие в теб!

— Не съди толкова строго. Аз съм добър във всичко, което правя.

— И какво точно правиш, Кемал?

— Каквото е необходимо. Казах ти, че ще стана много богат.

— Като спечелиш кървави пари на служба при Ледфорд ли?

— Ледфорд е оръдието, с което ще стигна до целта. Но никак не обичам да проливам кръв — намръщи се Кемал. — Това не е по моята част.

— А какво тогава? — попита Джонатан.

— Алекс сигурно се е досетил.

— Търсене и предлагане — каза Алекс. — Циганина.

Кемал кимна.

— Ирмак ли беше?

— Той също беше циганин. Всъщност той ми беше вуйчо. Когато напуснах племето си, дойдох в Истанбул при Аднан и се почувствах идеално. — Горчиви нотки прозвучаха в гласа на Кемал. — В края на краищата нали беше брат на майка ми?

— Ти го уби.

— Той ме използваше. Едва не ме унищожи, както направи с много други. Беше си заслужил смъртта.

— За това не споря. Защо не го уби по-рано?

— Времето не беше подходящо. Аднан имаше много влиятелни приятели в града, който с радост щяха да ми прережат гърлото, както аз направих с него — отвърна с Кемал. — Смяташ ли, че действам необмислено? Това направих един-единствен път през живота си и се оказах в публичния дом на милия ми вуйчо. От тогава не избързвам и планирам всяка стъпка. Знаех, че скоро ще напусна Истанбул и ще бъде по-безопасно да премахна Аднан. Неговата смърт целеше три неща. Тя трябваше да отклони вниманието ти от мен, да освободи децата и — Кемал се усмихна жестоко — да ми достави удоволствие.

— Ти ли остави счетоводните книги и паспортите в бюрото?

Кемал кимна с глава.

— Идеята, че Аднан е Циганина малко куцаше, но се надявах да се задълбочиш в списъка с доставките.

— Както и направих. Боже, колко съм бил глупав!

— Не — внимателно отвърна Кемал. — Ти ми вярваше.

— Което доказва, че съм бил глупак. Ти даже си рискувал да ми покажеш тефтера с доставките.

— Това беше грешка. Не вярвах, че ще имаш време да сглобиш нещата. Бях принуден да действам много внимателно. Ледфорд знаеше къде се намирате от вечерта, в която Ферацо се опита да убие Кейтлин, но не му беше известно, че съм се свързал с теб преди това. Казах му, че не съм могъл да те открия, след като се върна от Франция. Ти обаче се обади на Макмилън и Барни щеше да му каже — затова трябваше да го изпреваря.

— Ако Ледфорд е знаел къде сме, защо не се опита отново да убие Кейтлин?

— Смъртта на Ферацо го извади от равновесие. Барни му беше казал, че не го е извършил Макмилън, а ти беше вън от подозрение. — Кемал се намръщи. — Убедих го, че вероятно си се споразумял с Краков да ви пази, а ти да му помогнеш да очисти Ледфорд. Той реши да изчака и да види какво ще стане — точно както го бях намислил. — Кемал поклати глава, тъй като Алекс го наблюдаваше скептично. — Ти не разбираш. Аз исках да предпазя Кейтлин. Аз те харесвам и не искам нищо да се случи нито на теб, нито на нея.

— Затова я сервира заедно с Челси на сребърен поднос при Ледфорд — намеси се Джонатан.

Кемал погледна мрачното му лице през рамо и отговори:

— Мис Бенедикт настояваше да дойде. Опитах се да я предумам, но не успях. Исках да държа Кейтлин далеч от тези неща — обърна се той към Алекс. — Но стана необходимо да ги намеся и двете.

— Той ще я убие — каза Алекс, стискайки силно волана.

— Няма да позволя.

— Няма да го спреш, кучи сине! — Алекс чувстваше как в него се надига безпомощен гняв. — И всичко това, за да станеш най-богатият човек на земята.

— Ти не разбираш. — Кемал стисна устни. — Когато избягах от „Харема“, трябваше да се погрижа за себе си, а за това имаше само един начин. Какви възможности има едно бездомно дете в Истанбул? Никой не ме чакаше да ми предложи подслон или образование — тъжно се усмихна Кемал. — Ти винаги си смятал, че се шегувам, но аз наистина ще успея, Алекс. Ще имам голяма къща и ще живея добре. Ще бъда толкова богат, че никой няма да може отново да ме използва. Намали! — Той се изправи в седалката. — Контролният пункт е отсреща.

— Е, ще запалим ли фенерчето? — попита Кейтлин.

— Може би само за момент — отвърна Челси. — Съмнявам се, че изненадите на това копеле ще бъдат в първите десет стъпки. Той иска най-напред здравата да се уплашим.

— Аз тръгвам. — Кейтлин запали фенера и протегна ръка напред. Изтощените батерии хвърлиха немощен отблясък едва на няколко стъпки. Тя за миг забеляза стените от пръст и заоблени камъни, подпрени тук-там с кръстосани греди, а после угаси светлината. — Казвала ли съм ти как мразя да ме затварят?

— Много е лесно — подхвърли Челси. — Трябва да вървим стъпка по стъпка. — Тя бавно започна да се придвижва. — В тунелите има ли змии?

— Понякога. Но тук е много студено, а змиите не обичат студа. Надявам се — добави тя. Стъпалата й бяха ледени, но скалистата земя поне беше твърда. Тя не искаше да докосва нищо меко и хлъзгаво в този мрак. Достатъчно беше, че… Тя спря насред тунела, взирайки се в тъмното. — Какво е това?

— Кое?

— Чуй!

Звукът отново долетя отпред — нисък и свистящ.

— Вятърът ли е?

Или нещо, с което ще се сблъскат в мрака. Всичко е възможно в това загадъчно небитие — помисли си отчаяно Кейтлин и отвърна:

— Не зная, но не ми харесва.

— Да светнем ли?

— Каквото и да е, то е твърде далече. Ще почакаме, докато наближим — каза Кейтлин и тръгна отново.

Тихият, съскащ и заплашителен звук отново се появи.

Дано е вятърът — молеше се Кейтлин. Как искаше да се окаже само вятърът!

Алекс спря джипа до един син „Форд“ с четири врати и означение за кола под наем.

— Не, не тук — Кемал посочи няколко борчета. — Остави колата зад храстите.

Алекс се подчини и отбеляза:

— Приятелят ти Ледфорд не се тревожи, че ще го забележат.

— Той мисли, че нищо не може да го засегне и обича да рискува. Аз съм по-предпазлив.

Триъгълният червен камък беше висок около шест стъпки, но и той, и капакът зад него бяха грижливо закрити с платнища, кал и клони. Кемал хвана металната халка на капака и го повдигна.

— Внимавайте, стълбата е доста стръмна и няма парапет.

Широката дървена стълба водеше около петдесет стъпала надолу под земята. Когато и тримата влязоха вътре, Кемал затвори капака и тръгна пред тях, водейки ги към дъното на шахтата. Дванадесет натриеви лампи, окачени на каменните стени, ярко осветяваха пространството около тях.

— Добре е направено — каза Алекс сухо. — Дом далече от къщи.

— Ледфорд трябваше да пренесе картините и статуите невредими долу — каза Кемал. — Преди имаше само една въжена стълба, а истинската е изгнила преди много векове и…

— О, ти водиш гостите!

Ледфорд! Свирепо задоволство обзе Алекс, забелязал долу Брайън Ледфорд да се устремява към тях. Той стигна до края на стълбата едновременно с тях и подаде на Кемал автомата, който носеше.

— Дръж ги под око.

Кемал кимна и удобно прихвана автомата в дясната си ръка.

— Най-после! — Ледфорд погледна Алекс с нетърпение. — Колко добре изглеждаш! Напрежението най-добре изглажда чертите и кара диаманта да блести по-силно.

— Къде е Кейтлин?

— Жива е. И двете дами бяха живи, когато ги видях за последен път. Не трябваше да идваш, Андреас — обърна се той към Джонатан. — Чух, че те чакало голямо бъдеще. — Той погледна Алекс. — Разочарован съм, че си решил да доведеш помощ, Алекс. Навярно не си разбрал, че сблъсъкът е само между нас двамата.

— Имаш несравним помощник под ръка — отвърна Алекс, хвърляйки поглед към Кемал.

— Немид ли? — Ледфорд поклати глава. — Кемал не е мой човек. Той по-скоро прилича на теб. Приема задачи, но не ми принадлежи. Прекрасно момче.

— И аз го забелязах.

— Имам големи планове за него. Но колко грубо от моя страна да ви държа прави. — Той се обърна и ги поведе натам, откъдето беше дошъл. — Съжалявам, но тук долу има само две що-годе обитаеми стаи. Много беше трудно да се направи даже това фоайе, както и да се укрепи тунелът. — Той отвори една врата вляво. — Влизайте, господа и се настанете удобно.

— По дяволите! — изкрещя Челси. — Спри! Не идвай насам! — тя протегна ръка и се вкопчи в Кейтлин, като продължаваше да ругае.

Кейтлин замръзна на място и едва изрече:

— Какво стана?

— Кракът ми! Долу има пирони, стъкла или нещо подобно. Може би стъкла. Попаднахме на една от изненадите на Ледфорд. За бога, не мърдай! — Челси пусна ръката на Кейтлин и направи крачка назад. Кейтлин чу как отново изстена болезнено. — Проклятие!

— Ще запаля фенера.

— Не, недей още. Ще изхабим батериите. Ще седна и ти ще извадиш по-големите парчета от крака ми.

— По-големите ли? — Кейтлин коленичи до нея и напипа стъпалото й. — Боже колко много стъкла!

Многобройни големи, нащърбени парчета стърчаха от стъпалото на Челси. Кейтлин усещаше как по пръстите й се стича топла кръв от раните.

— Трябва да светна.

— Недей! — остро каза Челси. — Действай така. Извади само най-големите и да тръгваме.

— Ще можеш ли да вървиш? — Кейтлин измъкна едносантиметрово парче от стъпалото й.

— Ще тръгна. Ако не мога да вървя, ще пълзя напред, но няма да позволя на това копеле да ни спре. — Тя извика, тъй като Кейтлин беше издърпала още едно стъкло. — Побързай!

— Бързам, но има десетки парчета… Ти се смееш?

— Сетих се за Поли, който толкова обожава женски крака. Никога вече няма да бъда обект на страстта му. Каква потискаща… — Тя млъкна, тъй като Кейтлин отново извади стъкло. — Не бих казала, че танцът върху стъкла е забавен, но го предпочитам пред…

— Млъкни, Челси — Кейтлин се постара да звучи уверено. — Не се преструвай! Зная, че боли.

— Мразя тази тъмница — Челси замълча за момент. — Като в ковчег сме. Знаеш ли, аз никога не съм се замисляла за смъртта. Считах я за нещо, което се случва на другите.

— Още имаме възможност да се измъкнем — каза Кейтлин, прокарвайки ръка по стъпалото й. Съмняваше се, че е извадила всичките стъкла, но не усещаше нищо да стърчи от крака на Челси. — Дай да видя другото стъпало.

— И теб ли те е страх?

— И таз хубава! Разбира се, че ме е страх — Кейтлин издърпа поредното стъкло. — В това стъпало няма толкова много. Извадих всичко, каквото можах — вдигна глава тя.

— Помогни ми да стана.

Кейтлин се изправи и я повдигна.

— Добре ли си?

— Средна работа. — Челси въздъхна дълбоко. — Добре, сега запали фенера да видим дали не можем да заобиколим клопката на Ледфорд.

Кейтлин вдигна фенера и се приготви да светне.

Свистене.

По-силно.

Ехото съскаше в мрака.

Кейтлин потръпна. Искаше й се да се обърне и да хукне назад и едва се възпря да го направи. Вероятно това беше още един капан.

Тя натисна копчето и освети нащърбените стъкла, покриващи като килим пътя пет-шест стъпки напред. Светлият лъч мъждукаше слабо и тя побърза да угаси.

— Наляво. Ако се притиснем до стената и застанем на пръсти…

Челси вече се бе запътила натам. Опря се плътно до стената и бавно тръгна напред. Кейтлин я последва, здраво стиснала фенера.

Отново свистене.

По-близко.

Не беше вятърът.

— Дали тези сандъци са това, за което си мисля? — попита Джонатан, оглеждайки наредените сандъци и опакованите картини в стаята.

Ледфорд се усмихна и каза:

— Извинете, че тук е толкова топло и сухо, но е нужно, за да се запазят картините.

— Къде е „Вихреният танцьор“? — подозрителният поглед на Джонатан обходи стаята. — В един от тези сандъци ли?

— Не, той е в другата стая, където прекарвах по-голямата част от времето си — отговори Ледфорд. — Държа винаги да е пред погледа ми. Имам големи планове за него.

Кемал не само знаеше какво има във вътрешността на „Вихрения танцьор“, но и как да бъде измъкнато. „Дали е казал на Ледфорд“? — помисли си Алекс.

— Какви планове?

Ледфорд се засмя и се обърна към Кемал:

— Кажи им какво ще направя със статуята, Кемал.

Кемал срещна погледа на Алекс и направи почти незабележим жест на отрицание с глава, а високо каза:

— Той има по-скромна цел от Краков. Не иска да става крал на Европа, а само император на Южна Америка.

— В действителност моят план е по-изпълним. Тези творби на изкуството никога не биха влезли в един общ музей в Европа, докато Южна Америка е друга работа — Ледфорд се отпусна в креслото. — Тази идея ми дойде след провала на Салазар, който толкова те зарадва. Щом затвърдя позициите си в някоя малка латиноамериканска страна, ще се появя на сцената. Кой знае докъде ще стигна? Имам доста по-голям шанс да успея от Краков.

— Боже господи! — прошепна Джонатан.

— Не одобрявате ли? — попита Ледфорд. — Моят приятел Кемал смята, че идеята е прекрасна. Той обаче има съществено място в схемата. Ще го направя много богат човек. Ще бъдеш ли с нас, Алекс? — Той се обърна нетърпеливо към него. — Доказал съм, че съм равен на теб, дори може би по-добър. Тук няма нищо интересно за теб. Ти се нуждаеш от стимул, а аз мога да ти го дам. Имаш нужда от мен.

— Къде е Кейтлин?

— Искаш да ме унижиш ли? — по лицето на Ледфорд се изписа гняв.

— Къде е тя?

— Пратих ги двете с мис Бенедикт по едно от разклоненията на тунела, водещо към развалините. За нещастие, те май няма да стигнат дотам.

— Защо? — настръхна Алекс.

— Не мислиш, че съм ги улеснил, нали? Но бях благороден. Дадох им фенерче и ги предупредих, че пътят им до хълма ще е много труден.

— Ти каза, че ще ги задържиш като заложници, докато дойде Краков — намръщи се Кемал.

— Аз не ти казвам всичко, Кемал — усмихна се Ледфорд. — Например не съм ти казал за експлозива.

— Експлозив? — вцепени се Кемал.

Ледфорд кимна.

— Моят стар приятел Ханс го постави преди няколко дни в тунела като малка изненада за мен. Аз проверих часовниците — експлозивът ще се взриви след двадесет и пет минути, точно в три без седем — каза той, поглеждайки часовника си. Това значи четири минути след като взривът в дървения кон отнесе участниците в конференцията. Експлозиите ще предизвикат хаос и всички ще се втурнат към развалините. Ако все пак има охрана на постовете, лесно ще се справим с нея.

— Искаш да ти повярваме, че ще унищожиш всички тези безценни картини? — попита Джонатан, поглеждайки към купчините картини в сандъците до стената.

— Една картина. Един Рембранд. Всичките останали картини и статуи вече са на „Аргос“. Тук са само „Вихреният танцьор“ и този Рембранд. Запазих празните опаковки, за да убедя Ханс, че си заслужава да постави експлозива. Естествено, ще взема „Вихрения танцьор“ и картината на Рембранд, когато си тръгна.

— Искаш да вдигнеш тунела във въздуха ли? — попита Джонатан.

— О, да, това е важно. Ето защо изтърпях толкова неприятности. След като Ханс си свърши работата, той ще бъде арестуван от британските служби за сигурност. Това го уреди Барни. Противно на общото мнение, англичаните са много свирепи, когато действат под напора на чувствата, а те много обичат Картрайт. Те ще принудят Ханс да признае, че е поставил бомби и е вдигнал във въздуха мен и прекрасните творби на изкуството. Разбира се, те ще му повярват, тъй като признанието ще дойде след изключителен натиск. Каква трагична загуба за света! — Ледфорд печално поклати глава.

— И повече няма да търсят нито теб, нито картините — добави Алекс.

— Правилно — усмихна му се Ледфорд — Виждаш ли, Алекс, понякога е по-трудно да създадеш загадката, отколкото да я разрешиш. Нямаш представа как трябваше да бдя над Ханс и да го манипулирам, докато той стигне до това емоционално състояние. Най-напред трябваше да се убедя, че притежава необходимата доза глупост, инат и порочност, а после с месеци го обработвах психически, докато стане годен да го използвам. Раната му трябваше да е действително болезнена, но не смъртоносна. Трябваше да му осигуря проститутка, която да ми дава информация… — Той замълча и поклати глава — По-късно ще има време да ти доразкажа. Вече трябва да се приготвяме, за да стигнем навреме до поста. Изведи мистър Андреас от стаята — обърна се той към Кемал. — Искам да говоря с Алекс.

— Ако обичате, мистър Андреас — кимна му Кемал и посочи вратата с автомата си.

— Алекс? — обърна се към него Джонатан.

— Отивай — отвърна Алекс.

След като двамата мъже излязоха, Алекс каза:

— Покажи ми тунела.

— Остани с мен — произнесе Ледфорд. — Ела с мен. — Той се изчерви и продължи със запъване: — Не ме привличаш физически. Мога да разбера как се… Аз просто искам да бъда с теб.

— Върви по дяволите.

— Не исках да стигаме дотук — Лицето на Ледфорд беше пребледняло. — Надявах се да ти покажа колко си подхождаме и ти да се убедиш колко по-добре ще е да сме заедно. Много ме разочарова — добави той с потъмняло от яд лице.

— Тунелът.

— Ти искаш онази жена? — гневно сви устни Ледфорд. — Тогава вземи я! — Той се насочи към вратата. — Кемал!

Кемал се появи на прага.

— Ще придружим господата до тунела и те ще се присъединят към дамите — погледът му изучаваше лицето на Кемал. — Имаш ли нещо против?

— Защо да съм против? — Кемал сви рамене.

— Изглеждаше разтревожен за дамите. Води ни.

След няколко минути те влязоха в малка стая.

— Дамите имат петнадесет минути преднина, но не вярвам да са стигнали далече — каза Ледфорд, взе един фенера от масата и го подаде на Алекс. — Не искам да ти отнема възможността да виждаш как изтичат минутите. Имаш последен шанс, Алекс. Това е загадка, която няма да разрешиш.

— Не мога да знам, преди да съм опитал.

— Ще умреш. Толкова ли много значи тя за теб? Казвам ти, тя е мъртва.

Алекс знаеше, че може би няма да помогне на Кейтлин и Челси. Ако останеше с Ледфорд щеше да го залъже и после да го убие. Как му се искаше да го направи! Той чувстваше как омразата го изпълва, по-силна от всякога. Но ако останеше при Ледфорд, нямаше да се опита да спаси Кейтлин.

Той не се поколеба.

— Грешиш, Ледфорд тя е самият живот — тихо каза той. После се обърна и влезе в тунела с Джонатан.

— Интересен избор — промърмори Кемал.

— Ще съжаляваш — изкрещя след него Ледфорд. — Допускаш грешка.

Алекс погледна през рамо назад. Ледфорд и Кемал бяха само два тъмни силуети в оскъдната светлина, но му се стори, че вижда усмивка по лицето на Кемал. Неочаквано го изпълни надежда. Отново променлива? Кемал винаги беше непредвидим, но сега Алекс си даде сметка, че е най-загадъчният човек, с когото си е имал работа. Замислено си повтори думите му от деня, когато се беше нарекъл негов приятел. „Всеки ден трябва да правим своя избор.“

„Днес ти направи грешка“ — беше казал Ледфорд.

Тежката врата се хлопна и остави двамата мъже в пълен мрак.

Свистенето се беше превърнато в бучене.

— Какво, за бога, е това? — Челси спря и се вкопчи в ръката на Кейтлин. — Чувствам се като Давид, отиващ на борба с Голиат.

— Голиат не е съскал. Може би се е удрял в гърдите като Тарзан. — Кейтлин облиза устни. — Пътеката надолу ли слиза?

— Мисля, че не. Изглежда равна.

— Тогава по-добре да запалим фенера.

— Защо?

— Това свистене идва някак… отдолу. — Кейтлин насочи фенера към земята и натисна копчето.

— Ах, този кучи син! — изруга Челси, направила крачка напред. Те стояха на ръба на пропаст, дълбока над сто стъпки, с отвесни каменни стени, изрязани като с нож. Кейтлин забеляза, че на дъното нещо блестеше и се движеше.

— Вода — каза Челси. — Може би извор.

Кейтлин поклати глава.

— Струва ми се, че това са водите на морето, които се удрят в скалите.

— Морето е на километри оттук.

— Но морското равнище тук е много ниско. — Тя угаси светлината. — А тук често стават земетресения. Чела съм, че някои от градовете около Троя били разрушени от земетресение. Може би те правят пукнатини, които позволяват водата да навлезе толкова навътре в сушата.

Водата проблясваше и шумеше под тях.

— Светни пак — каза Челси. — Трябва да видим дали можем да преминем от другата страна.

— Не можем, освен ако не искаш да скочиш на трийсет стъпки оттук.

— Ние гледахме водата. Или трябва да открием пътека, или да останем тук и да изгнием. Запали фенера.

Кейтлин светна и насочи фенера към пропастта.

— Казах ти, че няма… — Тя замълча, забелязала висящо въже.

Дебелото алпинистко въже беше закрепено вдясно от тях на една от гредите, поддържащи тунела. То беше опънато до другия край на пропастта и там се омотаваше около масивна скала. Широка червена сатенена лента с огромна панделка весело се поклащаше на около две трети от дължината му.

— Подарък от Ледфорд — въздъхна Челси. — И то опакован.

— Въжето изглежда доста здраво.

— Това е капан.

— Вероятно. Ами ако не е? Представи си, че Ледфорд го е поставил, надявайки се да се уплашим много и да не опитаме да преминем. — Кейтлин пристъпи и изпробва въжето. Изглеждаше здраво. — Какво друго можем да направим?

И двете знаеха, че друг изход няма.

— Аз ще мина първа — каза Челси. — По-лека съм.

— А аз съм по-силна. Нали знаеш, че съм израснала във ферма. Ще бъде по-добре, ако аз тръгна първа. — Кейтлин й подаде фенера, седна на ръба и провеси крак. После здраво хвана с две ръце въжето. — Щом стигна до другата страна, ще отвържеш въжето и ще го увиеш около кръста си, за да мога да те изтегля.

— Като чувал с картофи. Ще ми развалиш имиджа — Челси коленичи на земята до Кейтлин и погледна изпитателно въжето. — Изглежда добро.

— Дръж въжето от тази страна за всеки случай. Може да не ме издържи.

Кейтлин затвори очи, хвана се още по-здраво за въжето, пое дълбоко дъх и се плъзна надолу. Ръцете й се изпънаха болезнено, дланите й горяха. Водата долу се плискаше и сякаш очакваше жертвата си.

Въжето обаче беше стабилно.

— Трябва бързо да се придвижа — въздъхна Кейтлин. — Не издържам… — Тя замълча и тръгна, прихващайки въжето най-напред с едната, а после с другата си ръка. Червената панделка се полюшваше в далечината. Ако можеше да се съсредоточи върху нея и да забрави болката в ръцете…

Беше изминала една трета от разстоянието. Водата се блъскаше между скалите. Оставаше й още половината.

Червената панделка проблясваше като фар, в контраст с грубото конопено въже.

Вече беше почти на две трети от пътя. Още няколко стъпки и щеше да достигне панделката. Още малко… Въжето рязко изпука в ръцете й.

Обзе я паника. Та то изглеждаше толкова здраво! Тя погледна напред — нямаше следа от прокъсване, само здрав коноп.

— Какво стана, Кейтлин? — извика Челси.

— Въжето! То се къса! — тя замръзна на място.

Въжето беше издържало почти две трети от пътя. Докато стигна червената сатенена панделка.

Панделката.

По дяволите! Ледфорд е прерязал леко въжето и после е закрил мястото с широката лента. Тя извика към Челси:

— При панделката е. Той е… — Тя отново почувства как под тежестта й се скъса още една нишка. Вече не можеше да се върне. Въжето щеше да се скъса. Оставаше й една-единствена възможност.

Бързо! Трябваше да се движи бързо. Тя се устреми напред към червената панделка. Въжето поддаде и се скъса. Кейтлин протегна ръка към панделката и сграбчи здраво края на въжето.

Челси изпищя.

Кейтлин се спускаше надолу и приближаваше стената на пропастта. Удари се в нея и усети силна болка в главата.

Женски писък проехтя в тунела.

Ужас сграбчи сърцето на Алекс. Той се затича.

— Това беше Челси — прошепна Джонатан, следвайки го отблизо. Алекс изпита леко угризение, защото отдъхна с облекчение. Едва усети хрускането под краката си. Може би миди? Не, стъкла.

Тунелът правеше завой и той внезапно видя Челси, коленичила и втренчила поглед надолу в тъмнината.

Студена тръпка премина през Алекс. Какво ли гледаше там долу?

Чак тогава видя Кейтлин, която висеше на въжето над пропастта.

Той глухо извика и пристъпи напред.

— Недей! — предупреди го Джонатан. — Не говори. Не я разсейвай. Тя може да се измъкне, ако…

— Ако? — Стомахът на Алекс се беше свил от панически страх. Никога не се бе чувствал толкова безпомощен. Можеше само да стои и да гледа как Кейтлин отчаяно беше увиснала на въжето.

Ръцете на Кейтлин се хлъзгаха надолу. Един сантиметър, после още един.

— Кейтлин, да не си посмяла да се откажеш! — извика Челси.

Кейтлин висеше, мъчейки се да превъзмогне болката и виенето на свят. Ако се отпусне, Ледфорд ще победи. Той беше убил майка й, а сега щеше да убие и нея. Тя погледна нагоре, където въжето достигаше пода на тунела. Сигурността беше толкова далече! Поне на десет стъпки от нея. Но ако умре, Ледфорд ще победи. Не беше честно да ги победи, след като преминаха през толкова изпитания. Тя опря крака си на каменната стена и започна внимателно да се повдига нагоре.

Ръцете й кървяха и тя смътно забеляза отпечатъците, които оставяше по въжето — червени като панделката.

Шест стъпки.

Тя не чувстваше ръцете и раменете си. Болката беше изчезнала, но я обземаше сковаваща слабост.

Още четири стъпки.

Очите й бяха пълни със сълзи, потта я заслепяваше. Вече не виждаше ръба на пропастта и се изкачваше слепешком.

Едва чуваше Челси, която я молеше да не се отказва и я окуражаваше.

Най-после стигна ръба и се прехвърли над него. Отпусна се на земята без дъх, трепереща, скрила лице в ръцете си.

— Успях! — зъбите й тракаха. — Нека за минута да…

— Слава богу! — тихо каза Челси. — Мислех, че…

— Аз също — Сълзи на облекчение се стичаха по лицето на Кейтлин. Щеше да живее. Ледфорд нямаше да победи — тя нямаше да му позволи. Можеше да има още неприятни изненади, но Ледфорд не можеше да измисли нищо по-лошо от това, което й се беше случило. — Какво ще правим сега? — попита тя колебливо. — Вече нямаме въже. Как ще те измъкна?

— Няма, Кейтлин.

— Алекс? — Кейтлин се вцепени, поглеждайки над пропастта. Алекс стоеше до Челси с бледо лице, слабо осветено от фенера, който носеше в ръка. Зад него беше Джонатан Андреас.

— Слушай, няма време — припряно каза той. — Не се тревожи за нас. Ти трябва да стигнеш до развалините и да предупредиш хората.

— А вие?

— Не мисли за нас. Ще намерим начин да преминем.

— Не трябваше да идвате. Не искам да оставя…

— Тръгвай, за бога! — каза Челси. — Колкото по-бързо излезеш оттук, толкова по-скоро ще ни доведеш помощ.

Челси беше права. Ако Кейтлин стигнеше до войниците при руините… Тя се изправи на крака, потръпвайки от допира на кървящите си ръце до камъка. Цялото тяло я болеше.

— Да… Ще доведа помощ. Скоро ще се върна. — Тя се затича към светлата точка в далечината. — Ще намеря помощ…

— Чухме как извика. — Джонатан коленичи до Челси и докосна страната й.

— Бях уплашена до смърт… — Челси поклати глава и тонът й стана твърд. — Не трябваше да идваш. Каква полза ще има, ако Ледфорд те смачка с пръст? Трябваше да останеш настрана. Защо, по дяволите, никога не правиш…

— Шшт! — Пръстите му докоснаха устните й, карайки я да замълчи. — Съвсем си се побъркала. Не можех да стоя настрана. Ти винаги ми казваш какво трябва да правя и какъв трябва да бъда. Нима не знаеш, че не мога без теб? Не разбираш ли, че имам нужда от теб?

— Нужда? — Тя объркано го погледна. Никога не беше свързвала тази дума с Джонатан. Всички имаха нужда от него. Той беше опората и закрилата им. — Не, предполагам…

— Може да направим нещо с две от тези подпори — Алекс изучаваше кръстосаните греди, които поддържаха горната част на тунела. Той пристъпи към гредата, около която висеше остатъкът от въжето и коленичи, за да види как е забита в земята. — Земята е песъчлива. Може да успеем да измъкнем две от тях и да ги прехвърлим като мост над пропастта.

— И да рискуваме покривът да падне върху главите ни ли? — попита Джонатан.

— Той и без това ще се срути след дванадесет минути. Какво ще изгубим?

— Няма да е много — мрачно отвърна Джонатан.

— За какво говорите? — попита Челси. — Да почакаме Кейтлин да доведе помощ.

— Ледфорд каза, че в тунела има експлозив — поклати глава Джонатан.

— Нищо чудно, че беше толкова сигурен в провала ни. Държал е всички козове.

Джонатан се надигна и се приближи да разгледа гредата.

Алекс се опитваше да я помръдне.

— Малко поддава. Ако я издърпаме с въжето…

— Алекс, би трябвало да си свикнал да разчиташ единствено на мозъка си, а не на грубата сила — Кемал се показа зад извивката на тунела. — Колко пъти трябва да ти го казвам?

— Идваш да ни очистиш ли? — Алекс отстъпи назад, поглеждайки автомата в дясната ръка на Кемал.

— Къде е инстинктът ти? — подигравателно попита Кемал. — Не е ли очевидно, че нося душа на герой, въпреки че съдбата предпочете да стана разбойник? Малко се забавих, докато уредя бягството ви и се измъкна от Ледфорд, но съм тук, за да ви помогна. — Усмивката му се стопи, когато погледът му стигна до пропастта. — Къде е Кейтлин?

— Не е ли малко късно да питаш? Ами ако е паднала долу? — отвърна Алекс.

— Тогава няма да мога да си простя — каза Кемал. — Наистина ли е станало?

— Тя успя да премине — намеси се Челси. — Сега трябва да е почти на изхода на тунела. Няма да приемем помощ от теб, копеле такова!

— Тогава трябва незабавно да я последвате. — Кемал облекчено въздъхна. — Нямате много време. Елате — каза той и тръгна обратно назад, откъдето беше дошъл.

— Чакай — спря го Алекс.

— Нямаме време — Кемал продължи да върви. — Побързайте!

— Защо трябва да ти вярваме?

— Имате ли друг избор? — меко настоя Кемал. — Повярвайте, нямах намерение да въвлека Кейтлин в беда. Ледфорд ми каза, че ще задържи и двете като заложници.

Алекс се поколеба, а после тръгна след него.

— Не мога да повярвам, че ще направиш това, което той иска — каза Челси недоверчиво, изправяйки се на крака и тръгвайки след тях. — Той е такъв гад!

— Това е най-добрата ни възможност — отговори Алекс.

— Наистина — потвърди Кемал и спря пред един голям камък вдясно до стената. Премести го и откри дупка от около четири стъпки, а после с жест подкани Челси: — Първо дамите.

— Къде води това? — Челси гледаше подозрително отвора.

— В главния тунел — отвърна Кемал. — Тъй като нашият приятел Ледфорд е доста противен човек, бях си подсигурил начин за бягство, ако стане нужда. Докато той отсъстваше, всявайки хаос в Европа, аз изучавах района и тунелите и копаех дупки. Има още десет минути — каза той, поглеждайки часовника си. — Може би ще успеете. Главният тунел води право напред.

— Няма ли малки изненади? — попита сухо Челси.

Кемал поклати отрицателно глава:

— След като влезете в него, завийте наляво и вървете напред. Той излиза на около половин миля от изхода на това разклонение. Ще сте там след около четири минути. Паркирал съм вашия джип в храстите, на стотина ярда от изхода. Качете се в него и карайте до развалините да предупредите делегацията.

Челси коленичи и започна да се провира през отвора. Джонатан я последва.

— Защо го правиш? — попита Алекс без заобикалки.

— Върви — каза Кемал.

Алекс коленичи и се пъхна в дупката. Кемал мина след него, изправи се на крака и посочи наляво:

— Четири минути, обещавам ви. — Той подаде автомата на Алекс. — Може би ще имате нужда от това. Екипът на Краков няма да приветства намесата ви. Успех, приятелю! — Той се обърна натам, откъдето беше дошъл.

— Къде по дяволите отиваш? — попита Алекс.

— Да стана богат човек — извика Кемал. — Забравяш, че „Вихреният танцьор“ е още тук.

— Идиот такъв! Всичко ще хвръкне във въздуха.

Алекс се колебаеше и Кемал се усмихна разбиращо през рамо:

— Още един избор. Ти искаш да дойдеш с мен и да убиеш Ледфорд, но знаеш, че Кейтлин и делегацията още са в опасност. Разбираш какъв трябва да бъде изборът ти. — Той сви рамене. — Ще ти помогна ли, ако ти кажа, че Ледфорд няма да оживее? Такова е намерението ми от началото на съвместната ни работа. Той трябва да умре. Всъщност, заради това започна сътрудничеството ни.

— Не е било само въпрос на пари? — Алекс беше втренчил поглед в лицето му.

— Аднан само управлява „Харема“. Собственик е Ледфорд.

— Какво?

— Той купи контролния пакет акции още когато дойде в Истанбул, както и къщата на „Улицата на ятаганите“. Беше чиста екстравагантност от негова страна. Той даже доведе при Аднан три от децата. Не вярвам да успее да стане император на Южна Америка — сви рамене Кемал.

— А ти ще станеш ли?

— Ти как мислиш? — Кемал погледна през рамо, а по лицето му пробягна хитра усмивка.

След миг той изчезна от погледа на Алекс.

— Ще му се доверим ли? — попита Челси.

— Да — отвърна бавно Алекс. — Ще му се доверим. — Той се обърна и бързо тръгна надолу по тунела.

— Не ни изчаквай — каза Джонатан, повдигайки Челси на ръце. — Ще вървим малко по-бавно.

— Но аз мога да вървя — намеси се Челси.

— Сигурен съм, че ще можеш да ходиш и по вода, стига да поискаш — каза Джонатан. — Но така е по-бързо, затова не протестирай.

След четири минути Алекс се показа на изхода на тунела и остана да чака Джонатан и Челси. Той погледна към хълма и изведнъж се вцепени. Кейтлин!

Тя тичаше през равнината към хълма. Боса и с разкъсани дрехи, тя приличаше на луда. Щеше да има голям късмет, ако стражите не я застрелят още щом я забележат, помисли си той. Тъкмо в този момент Алекс видя джип, пълен с войници в британски униформи, да се отделя от обсега на бариерите и да се насочва към Кейтлин.

Алекс хвърли поглед към тунела зад себе си, но Джонатан и Челси още не се виждаха. Повече не можеше да чака и се затича към джипа, скрит от Кемал долу в храстите.