Вихрена страст

Глава девета

— Накупихме твърде много. — Кейтлин се облегна в лимузината с въздишка на облекчение. Само след три часа в тази разредена атмосфера на висшата мода се чувстваше по-изморена, отколкото ако беше работила цяло денонощие в полята на Вазаро. — Радвам се поне, че открихме онези три рокли за майка ми, но виж, аз нямах нужда…

— Разбира се, че имаше — каза Челси. — Три вечерни тоалета, две дневни рокли, един костюм, две рокли за коктейл. Дори не ти купихме обувки. — Тя се намръщи. — Мисля, че за тържеството е най-подходящо да облечеш черната кадифена рокля. Ще отива чудесно на кожата ти.

— И ще показва твърде голяма част от нея — каза иронично Кейтлин. — Ти не купи нищо за себе си.

— Имах нужда само от двете рокли, които поръчах за тържеството и за лансирането на парфюма. — Тя се наведе към предната седалка на лимузината. — Закарай ни на улица „Сен Жермен“ 14, Джордж.

— Няма ли да се връщаме в хотела? — Кейтлин поклати решително глава. — Никакви покупки повече. Няма да издържа.

— Успокой се. Няма да ходим по магазини. — Челси се облегна назад и се засмя. — Ще пием чай с един приятен възрастен господин и неговата съпруга.

— Бих предпочела да се върна в хотела и да си вдигна краката нависоко.

— По-късно — каза Челси. — Най-напред трябва да видиш мосю Пердо. Не се притеснявай, ще си прекараме чудесно. Те двамата са едни от най-приятните хора в Париж.

За своя изненада Кейтлин установи, че Челси се оказа права — в следващите два часа тя наистина се забавляваше чудесно. Жан Пердо и жена му Миньон живееха в малка градска къща, може би също толкова стара, колкото и тази на Андреас. В момента, в който Кейтлин влезе в хола, откри, че се намира в уютна викторианска обстановка, която подейства успокояващо на изопнатите й нерви, както и чая от лайка, който мадам Пердо им сервира в изящни, почти прозрачни чаши от севърски порцелан. Извитата кушетка бе тапицирана с пурпурночервено кадифе, а в бялата мраморна камина пламтеше малък огън. В съзвучие с шарките на обюсонения килим — зелени лозови клонки и бели рози — няколко палми в луксозни саксии бяха разположени в най-подходящи за целта ъгли и ниши. Край високия сводест прозорец насреща имаше малка масичка, покрита с нежна покривка от венецианска дантела, а върху нея бяха подредени с вкус няколко фотографии, кутийки за емфие от сребро и слонова кост, а също и изящно черно ветрило от щраусови пера.

Семейство Пердо се вписваше чудесно в обстановката на дома си, що се отнася до топлотата и елегантността. Миньон беше дребничка, белокоса, облечена в рокля с безукорен силует в мек нюанс на синьото, който напомняше на Кейтлин за яйца на дрозд и за небето при залез-слънце. Съпругът й беше висок и слаб, с посивяла, подобна на лъвска грива коса и проницателни сини очи. И двамата бяха остроумни, с изискани маниери и непресторено сърдечни един към друг, както и към Челси, а спрямо Кейтлин проявиха най-топъл интерес.

Когато най-накрая Челси се надигна да се сбогуват, Кейтлин определено изпита чувство на огромно съжаление.

Жак Пердо ги придружи до вратата и целуна Челси по бузата.

— Дрехата ти е отвратителна, да знаеш — промърмори той фамилиарно. — Всички знаем, че имаш прекрасно тяло и без да парадираш с него. Тази рокля въобще не ти подхожда.

Кейтлин отвори широко очи, учудена от грубостта на мъжа, който допреди малко бе образец на старовремска изтънченост.

— Надявах се, че ще реагираш точно така. — Челси го изгледа прямо. — Точно затова я облякох, Жан.

Очите на Жан Пердо се присвиха, докато се тресеше от смях.

— Мили Боже, наистина си умно дете.

— Старая се. — Челси посочи към Кейтлин. — Нали е като лебед?

Старецът поклати глава.

— По-скоро като висок розов храст с пурпурни цветове, прав, със здрави корени. — Той оглеждаше Кейтлин. — И с бодли.

— Бодли ли? — Челси сви вежди. — Не мисля така.

— Защото никога не си ги виждала ли? — Жан Пердо леко се засмя. — Може би самата тя не знае, че ги има, но те съществуват. — Той поднесе ръката на Кейтлин към устните си. — За мен беше удоволствие да те срещна, дете мое. Ела пак да ни видиш.

— Благодаря за гостоприемството, мосю Пердо.

Той стоеше до вратата и ги наблюдаваше, докато благополучно се настаниха в лимузината.

— Ти му допадна — каза доволно Челси, когато лимузината излезе от завоя. — Надявах се това да стане.

— Но в един момент се почувствах там като буболечка под микроскоп.

— Всъщност това бе комплимент. Ако не беше го заинтересувала, щеше да ми каже, че не вижда нищо особено в теб.

— Да вижда? Че какъв е той? Някакъв медиум?

— Той е най-добрият моделиер на света.

Кейтлин я изгледа с недоумение.

— Но аз никога не съм чувала за него.

— Защото освен това е и най-потайният моделиер в света. Всяка от клиентките му трябва да обещае, че няма да разгласява произхода на нито една рокля, създадена за нея.

— Какво?

— Той е от банкерската фамилия Пердо и никога не е имал нужда от пари. Повече от четиридесет години е в моделиерския бизнес, но никога не е искал да се обременява със собствена модна къща, защото счита, че това би попречило на майсторството му. Създава модели, съобразени с личността на всяка клиентка, а мадам ги ушива.

— Невероятно.

— И аз така мислех. Отказва да разшири кръга на клиентките си. — Тя се изсмя. — Например, принцеса Даяна е от отхвърлените. Той сподели с мен, че за десет години може да си подбере най-много три-четири нови клиентки.

— И ти си една от тях?

— Извадих късмет. Бях му представена от една от най-старите му клиентки преди пет години и той откри в мен нещо предизвикателно.

Кейтлин можеше да си представи как е станало всичко.

— Той не приема поръчки; създава тоалета и чак тогава ти съобщава, че те е удостоил с тази чест. Бях облечена в негова рокля, когато ми връчваха Оскар.

— Още не съм прочела за наградите. Извинявай.

— Бях направо съкрушителна. — Челси се изсмя доволно. — Като се върнем в хотела, ще ти покажа какво ми е приготвил за сегашното ми идване в Париж.

Кейтлин си мислеше, че след онези часове в копринения пашкул на висшата мода на улица „Фобур Сен-Оноре“ вече няма желание да погледне рокля до края на дните си, но внезапно почувства, че ще е любопитно да разбере как моделиерът е видял личността на Челси Бенедикт.

— С удоволствие.

Челси хвърли небрежен поглед през задния прозорец на лимузината.

— Наистина е много добър.

— Мосю Пердо ли?

Челси поклати глава.

— Вярната ти сянка.

Кейтлин се стегна.

— Какво?

— Мъжът в тъмносивото рено.

И понеже Кейтлин продължи да я гледа неразбиращо, Челси каза:

— Детективът, който Алекс нае да те следва, докато разнасяш всички тези взети под наем предмети на изкуството от и към Версай.

Челси я изгледа удивено.

— Алекс не е ли споделил с теб, че ми е казал за него? Не искаше да си помисля, че могат да ме отвлекат, а и знаеше, че вероятно сама ще го засека. — Направи гримаса. — Бог е свидетел колко много хора, наети от студиите, са ме следили, за, да не би да навредя на интересите им по време на снимки.

— Не, въобще не ми е казвал, че и ти знаеш. — Не беше си направил труд да каже и на самата Кейтлин за детектива. Откакто се бе върнала в Париж, умишлено се бе натоварвала толкова много, че вечер си лягаше напълно грохнала, което почти й помагаше да забрави Ледфорд. Но фактът, че Алекс не го е забравил, я накара отново да почувства заплахата.

— Добре ли си? — Челси загрижено изучаваше лицето й.

Тя опита да се усмихне.

— Просто съм уморена.

Когато пристигнаха в хотела, Челси се понесе из фоайето, раздавайки команди на пиколата като генерал, който свиква войските си и за няколко минути малката й армия пренесе множеството кутии върху брокатената кушетка от 18-ти век в тапицираната дневна на апартамента й. Челси раздаде очарователни усмивки и щедри бакшиши на смаяните носачи, преди да ги отпрати от стаята. Отправи се бързо към спалнята, подчертавайки всяко грациозно движение на плавната си, енергична походка.

— Хайде, ела. Съкровището на Жан е в спалнята.

— Идвам. — Кейтлин спусна на земята вдигнатите си на високо крака. — Щом само успея да докуцукам. Чудя се как издържаш на такива маратони?

— Един горещ душ и ще си като нова.

Широко отворените очи на Алекс, втренчени в нея през облаците пара.

Споменът изплува сякаш от небитието, внезапно и болезнено. Не трябва да мисли за Алекс, каза си Кейтлин отчаяно. Беше я използвал, както бе използвал и Вазаро. Раната щеше скоро да заздравее. За пръв път мислеше цял ден за него и това трябваше да означава, че започва да оздравява.

Челси отвори гардероба и протегна ръка към тъмните му глъбини.

— Много ми харесва. Нали Жан е истински гений?

Кейтлин разбра какво има предвид, щом Челси измъкна сребристата вечерна роба. Не, не беше роба, а рокля. Къса рокля с изрязано по врата деколте и дълги ръкави. Линиите бяга семпли и материята щеше да пада свободно, леко загатвайки очертанията на Челси. Това, което привличаше и задържаше вниманието, беше тъканта. Сребърните пайети, от които се състоеше, целяха да създадат впечатление за блестяща метална ризница и в нея Челси щеше да изглежда като млад средновековен рицар — само че невероятно сексапилен и женствен. Ясно беше, че Жан Пердо не виждаше в Челси Бенедикт паун, както се бе нарекла самата тя, а рицар — воин, кралица на амазонките. Кейтлин си припомни как Челси бе нападнала ожесточено оня репортер на пристанището, за да защити Мариса и как самоотвержено пристъпи към Кейтлин, за да я предпази от надменния поглед на продавачката. Кимна бавно.

— Права си. Този човек е гений. Ще я облечеш ли за тържеството?

Челси докосна нежно бляскавите пайети и поклати глава.

— Прекалено е екстравагантна. Човекът, който рекламира някоя стока, трябва да изтъкне нейните качества, не своите. Освен това, изключено е да затъмня оная гадна статуя, затова би трябвало да приема съдбата си с достойнство. — Тя окачи обратно роклята в гардероба. — Ще я пазя за специални случаи.

— За следващата филмова награда?

— Може би. — Челси притвори вратата на гардероба. — По-добре иди да вземеш душ, докато аз поръчам да донесат нещо за хапване. Помислих си, че тази вечер е по-добре да ядем в апартамента и да си почиваме. Утре сутринта ни предстои пресконференция, а следобед ще трябва да ти купим обувки.

— Пресконференция ли? — При мисълта за тази нова заплаха Кейтлин забрави опасността от нова обиколка по магазините. — Защо трябва да присъствам на нея?

— Защото ти си създателка на парфюма, глупачето ми. — Челси се усмихна. — Не се тревожи, ще опитам да отклоня ударите от теб. Общуването с пресата е част от моята работа.

— Ще трябва почти изцяло да поемеш това задължение. Следващите два дай се налага да прекарам по-голямата част от времето си във Версай.

Челси кимна.

— Алекс ми каза за невероятния ти пробив. Много се гордее с теб.

— Наистина ли? — Тонът на Кейтлин беше сдържан. — Колко мило. Всъщност, не беше толкова трудно да ги убедя, че е най-уместно дворецът да приюти посрещането на „Вихрения танцьор“ в родината му.

Челси сбърчи нос.

— Посрещането на Челси Бенедикт остава на втори план.

— Сигурна съм, че повечето хора ще гледат теб, а не статуята.

— Много си мила, но това май няма да стане. Както и да е, всеки би желал да е сред официално поканените на тържество във Версай. — Тя замислено огледа Кейтлин. — Знаеш ли, мисля, че си се променила откакто те видях за пръв път.

— Наистина ли? В какъв смисъл?

— Не съм сигурна. Може би си по-неуязвима.

— Но онази жена при Лакроа успя да ме сплаши.

Челси се изсмя.

— Но всички жени в света биха треперили пред Лакроа. — Усмивката й помръкна. — Сътрудничеството ти с Каразов прерасна в създаването на мощен екип. Както казват у вас, двамата с твоя Алекс сте направо страхотни.

— Той не е мой, а пък аз не се чувствам никак мощна. — Кейтлин тръгна към вратата. — Но поне що се отнася до него, определението ти е твърде подходящо. Направо е страхотен.

— Ще се видим по-късно. — Челси оправи подплънките от шифон на бялата си рокля, докато изчакваше на входа на Огледалната зала и лицето й придоби израз на осъзнато величие. Тя намигна на Кейтлин. — Представлението започва!

Кейтлин бързо отстъпи назад, като вида как нахлуват от коридора репортери и телевизионни оператори, привлечени от Челси като от магнит. През изминалите дни бе присъствала на няколко подобни „представления“ на Челси и определено предпочиташе да остане на втори план, особено на днешното тържество, което увенчаваше всичките й усилия през последните седмици. Актрисата успяваше без усилие да овладее всяка ситуация само благодарение на ярката си личност. Тя съчетаваше блясък, остроумие и искряща жизненост, които са същността на една истинска звезда.

За секунда Челси бе увлечена от тълпата гости и Кейтлин необезпокоявана се промъкна в залата, където се насочи към най-отдалечения ъгъл. Засега бе приключила със задълженията си, след като се увери, че тържеството върви гладко. В другия край на залата квартет свиреше Вивалди, но само отделни по-силни акорди можеха да се доловят сред глъчката на разговорите и нежното подрънкване на чашите. Сервитьори в бели ливреи се мяркаха дискретно между тълпата и предлагаха петифури, посипани с пудра захар, шампанско марка „Родерер кристал“ и портокалов сок за въздържателите.

Паркетът беше покрит с ароматизирани килими, а кристалните полилеи високо горе блестяха тържествено. Върху дългата, покрита с дамаска маса край редицата високи сводести прозорци бяха подредени плата с хайвер от есетра, омари и леки сладкиши, а сред тях се извисяваше прекрасната ледена скулптура на Льоклерк „Вихреният танцьор“.

Кейтлин наблюдаваше лицата на гостите, отразени в огледалата от седемнадесети век, приближаващите се и отдалечаващи се фигури, смеещите се или гордо застинали изражения и внезапно се почуди колко много прилича това тържество на баловете, организирани по времето, когато Катрин е била млада. Самата Катрин Вазаро никога не бе присъствала на бал във Версай, но приятелката й Жулиет сигурно е идвала понякога в същата тази зала и се е взирала, също като Кейтлин сега, в сводестия таван, на който Льобрюн бе увековечил лика на Кралят Слънце.

— Ето къде сте била. А аз ви търсих къде ли не.

Тя сведе поглед от тавана и съзря съвсем наблизо Джонатан, който изглеждаше по-едър и внушителен от всякога.

— Здравейте, Джонатан, радвам се да видя едно приятелско лице в тая навалица. — Тя се засмя. — Срещнах вече три кинозвезди, един министър-председател и един петролен шейх и започнах да се чувствам потисната.

— Тази вечер няма причина да се чувствате другояче, освен горда и щастлива. Свършила сте чудесна работа. — Джонатан я хвана за ръка и Кейтлин отново изпита неописуемо приятното чувство, което я бе обхванало при първата им среща. — Освен това изглеждате много красива. Много царствена. Сякаш идвате от някой кралски палат.

Тя се засмя и поклати глава.

— Аз пък се чувствам по-скоро като обитателка на лудницата. Последните няколко дни бяха доста мъчителни. Чудя се как успявате да се справиш с всички тия насочени прожектори.

— С времето се свиква. — Джонатан взе чаша шампанско от подноса на минаващия покрай тях келнер и й я подаде. — А понякога и подобно нещо помага да се отпуснеш. — Той отпи от своето шампанско и погледът му небрежно обходи тълпата. — Мис Бенедикт изглежда на върха на удоволствието.

Кейтлин погледна тълпата около Челси в средата на залата.

— Тя е изумителна. Достатъчно е да прекара само пет минути с някого, за да го омае. Трябваше да видите как блестящо се справи с пресата.

— Чух, че невинаги е толкова дипломатична. — Джонатан отново се обърна към Кейтлин. — Допада ли ви?

Кейтлин кимна.

— Много. Тя е тъй непосредствена. Искате ли да се запознаете с нея?

— Вече се познаваме. Миналата година бяхме поканени заедно на обяд в Белия дом. — Джонатан допи шампанското си и постави празната чаша върху покритата с дамаска маса. — Познавам почти всички тук. Искате ли да ви представя на Митеран или на Краков?

— И Краков ли е тук? Не бях сигурна, че ще дойде.

— Ето го там, до палмата.

Кейтлин изгледа с интерес този легендарен мъж и съвсем не остана разочарована. На снимките във вестниците късо подстриганата коса на Ларс Краков й се беше сторила бяла, но сега видя, че е по-скоро нюанс между бледо златисто и сребърно. Високата му слаба фигура бе облечена в същия безлично елегантен стил, както и всички останали мъже в залата, но белегът, разполовяващ лявата му буза и тези тъжни, дълбоко поставени черни очи го открояваха от околните. Изглеждаше като светец… или мъченик. Майка й беше разказвала, че е получил този белег като дете, когато е бил измъчван от Гестапо, за да издаде къде се намира Щабът на датската съпротива в Копенхаген. Не беше издал нищо и когато накрая го освободили, тялото му било толкова пребито и осакатено, че трябвало да минат повече от две години, за да се излекува. Беше станал национален герой и след войната се бе издигнал до върховете на европейската политика.

— Много съм слушала за него. Мама направо го боготвори. Познавате ли го?

— Срещали сме се на няколко търговски конференции. Умее да въздейства силно на околните.

Кейтлин долови нотка на сдържаност в неговия тон и погледът й се премести от Краков, за да проучи лицето на Джонатан.

— Не го ли харесвате?

— Както вече казах, много е внушителен. Не го познавам достатъчно добре, за да си съставя мнение. — Очите му изучаваха мъжа, с когото Краков разговаряше и изражението му стана мрачно.

— Но затова пък познавам добрия мосю Далпре. Той е шеф на Интерпол и направи живота ни с Питър кошмарен със своята педантичност спрямо „Вихрения танцьор“. Казах му, че сами ще се погрижим за собствената си безопасност, но той настояваше да знае всяка стъпка от нашия маршрут.

Присъствието на Краков бе тъй ярко, че Кейтлин почти не беше забелязала слабия чернокос мъж, застанал край него и увлечен в енергичния си монолог.

— Изглежда се опитва да го убеди в нещо.

— Раул Далпре е страстен привърженик на идеята за обединена Европа. Вероятно се старае да привлече и Краков в своя лагер. — Джонатан повдигна рамене. — Ако успее, ще си впише голям актив. Краков се е обявил откровено срещу подобно единство.

— А вие какво мислите по въпроса?

— Едно съединение на всички европейски страни под управлението на общо правителство би довело до появата на суперсила, която може да стане заплаха не само в икономически план. Мисля, че ще е добре да бъдем по-внимателни с мосю Далпре.

— От това, което прочетох напоследък във вестниците, разбрах, че терористичните нападения и кражбите ще бъдат по-ефикасно разгромени, ако се контролират от една централна власт. Всички обвиняват раздутата администрация и лошата координация между властите за царящата разруха.

Джонатан повдигна рамене.

— Може би. — После смени темата. — Вие не ми отговорихте. Искате ли да се запознаете с Краков?

Тя отново погледна Краков. Наистина би искала да може да каже на майка си, че се е запознала с него, но бедният човек бе тъй обсебен от словоохотливия мосю Далпре. Тя поклати глава.

— Мама сигурно никога няма да ми прости, но засега ще изчакам. Мисля, че е по-добре просто да обиколя навсякъде, за да се уверя, че всичко върви добре, като се опитам да не бия на очи.

— Изключено. Прекрасните жени могат да бъдат сдържани и дискретни, но никога незабележими. — Джонатан я хвана под ръка и започна да й проправя път през тълпата към Салона на мира в другия край на коридора. — Забравете вече за задълженията си на домакиня. Елате да поздравите Питър и да го успокоите. Той е почти сигурен, че искате да го набучите на шиш.

Тя смръщи вежди.

— Наистина се изкушавах да го направя. Онзи превод ми трябва, а още не съм го получила.

— Тогава нека ви заведа там, та лично да нахокате горкото момче. — Устните му потрепнаха. — Това ще ви удовлетвори много повече, отколкото да говорите с телефонния секретар.

— Как е Питър?

— Чудесно. След малко ще се убедите сама. За него съвсем не е достатъчно, че има инфрачервени камери, алармени системи и десетки мъже от охраната из всички кътчета на двореца. Решил е и самият той да бди за сигурността. — Джонатан умело й проправи път покрай един шишкав джентълмен, облечен в униформа, с внушителна колекция от ордени върху огромния си гръден кош. — Въпреки че беше много впечатлен от взетите от Каразов предпазни мерки.

— Алекс обича да изпипва всичко докрай. Радвам се, че сте доволен.

— Не би и могло иначе. Днес следобед той ни посрещна на летището, провери мерките за сигурност и лично проследи транспортирането на „Вихрения танцьор“ до Версай. Нямаше вяра на нашата охрана и сам нае още хора за вечерта. Преди малко го видях как патрулира из коридора, сякаш се намира на бойно поле. — Той повдигна замислено вежди. — Това е доста необичайно за него. Представях си го по-скоро човек, който задкулисно дърпа конците.

— Обрисувате го като затворника Макиавели.

— Наистина ли? — Джонатан се усмихна. — В много отношения Макиавели е бил умишлено компрометиран. А е бил просто продукт на своята епоха и среда. С Каразов е може би същото.

Бяха стигнали до малка квадратна площадка, оградена от останалата част на коридора с червени плюшени въжета и насред нея Кейтлин видя застанал бдително Питър Московел. Бе облечен в безукорен черно-бял смокинг, но официалното облекло не го правеше да изглежда по-едър и снажен, както беше с Джонатан. Вместо това той изглеждаше по-бледен и източен, отколкото последния път, когато го беше видяла на Порт Андреас.

Слабото лице на Питър грейна в усмивка, щом съзря Кейтлин.

— Здравейте. — Той посочи крилатия кон върху черния мраморен постамент. — Мен ли сте дошли да видите или тоя приятел тук?

— И двамата. — Кейтлин се усмихна. — Как сте, мистър Московел? Изглеждате малко уморен.

— Чувствам се чудесно. — Той се изсмя. — Е, почти чудесно. Само дето малко ми прилоша от самолета.

Джонатан се намръщи.

— За Бога, върни се в хотела да си починеш. Тук вече си изпълни задълженията.

— Не и преди края на вечерта, когато „Вихреният танцьор“ бъде благополучно заключен в сейфа на „Интерконтинентал“.

— Удобно ли сте настанени? — попита Кейтлин. — Ние с Челси сме отседнали в общ апартамент на четвъртия етаж.

Джонатан кимна.

— Отлично. Нашите апартаменти с Питър са на същия етаж. Алекс го е резервирал целия, за да избегне неприятности и да ни осигури спокойствие.

— Значи сме съседи. — Питър се усмихна съучастнически на Кейтлин. — Човек не може да одере жив съседа си.

Тя се престори, че не забелязва молбата в гласа му и го изгледа строго.

— През средните векове са го практикували доста често. Този превод ми е наистина необходим, Питър.

Той въздъхна.

— Вие сте по-жесток робовладелец и от Джонатан. Отец Доменико е почти привършил, а аз ще приключа с останалото по неговите записки. Само още една седмица и дневникът ще бъде напълно преведен.

Очите й учудено се разшириха.

— Отец ли?

— Не са много учените, които са експерти по точната транскрипция на италианския от петнайсети век. Наложи ми се да отида в един манастир във Вирджиния и да помоля отец Доменико да ни помогне.

С чувство на вина Кейтлин си припомни всички онези оскърбления, заклеймяващи мудния преводач, които бе записала по телефонния секретар на Питър.

— Мислех, че сте наел някой да ги преведе. Защо не ми казахте?

— Разбира се, Джонатан ще бъде тъй любезен да подпомогне манастирската хазна. — Питър я погледна чистосърдечно. — Пък и беше по-забавно да не ви казвам. Бързо свикнах с жестоките ви малки послания по телефонния ми секретар и дори започнах да им се наслаждавам. Прибавяха нотка на възбуда към сивите ми делници.

Тя се разсмя.

— Господи, а аз ви бях казала да му предадете да се стегне и най-после да си седне на задника.

Очите на Питър заблестяха.

— Всъщност не предадох на отец Доменико точния текст на посланието ви. Нямаше да го възприеме. Ще получите своя превод в момента, в който ми остане време да препиша неговите бележки върху последните двайсет страници. Преводът му е писан на ръка и трудно се разчита.

— Тогава, предполагам, че е по-добре да ви осигуря спокойствие, за да го довършите. Ще можете ли да дойдете до Вазаро за няколко дни? — Кейтлин се засмя, като видя изписаната на лицето му готовност и добави меко: — Не бих могла да си представя, че можете да прочетете дневника на Катерина на друго място.

Той застина.

— Наистина ли ще ми позволите?

Кейтлин кимна.

— Това е най-малкото, с което мога да ви възмездя за притесненията, които ви създадох през последния месец.

— И кога?

— Когато ви е възможно.

— Утре? — Той поклати глава. — Не, не утре. Ще трябва да придружавам „Вихрения танцьор“ при пренасянето му с кораб до Ница. Вдругиден става ли?

Кейтлин се засмя.

— Чудесно. Ще се обадя на майка ми да я предупредя, че отивате.

— Колко време мога да остана?

— Колкото поискате. Двете с Челси тръгваме утре за Ница, за да заснемем една реклама в кафене „Негреско“, но това ще ни отнеме само няколко дни и после ще се върнем във Вазаро да заснемем останалата част.

— Е, сега вече наистина се чувствам чудесно. — Питър престъпи напред и сграбчи ръката на Кейтлин с двете си ръце. — Благодаря ви. Не можете да си представите какво означава това за мен.

— Но ще ви помоля само за една услуга.

— Превода ли?

Тя кимна.

— Освен това ви умолявам да не ми пращате повече никакви снимки.

Питър се засмя.

— Споразумяхме се.

— Да знаете, че дневникът на Катерина няма да ви помогне много. В него няма препратки към посвещението в дневника.

— Историята на семейството е наистина по-важна от този надпис. Дешифрирането му ще бъде само един плюс за мен. — Питър се усмихна мило. — Можем да работим заедно, Кейтлин. Искам да ви помогна. Не се опитвам да се съревновавам с вас.

Кейтлин му отвърна с топлота — но и малко виновно. Наистина се бе държала безогледно взискателно по въпроса за онези преводи.

— Ще опитам да запомня това. — Очите й последваха погледа на Питър към Пегас и за секунда изпита същото възхищение, което я бе пронизало първия път, когато го зърна. Тя прошепна: — Това означава толкова много за мен. Трябва да го направя, Питър.

— Знам, че е така.

Джонатан докосна ръката на Кейтлин.

— Защо не отидете да кажете на мис Бенедикт, че съм готов да я обявя официално за водещ на церемонията. — Гласът му бе толкова тих, че едва се чуваше. — Бих искал да приключим с това, за да мога да изпратя Питър да си полегне малко. Не е хубаво да се преуморява така.

Кейтлин кимна.

— Ще я открия. — Тя тръгна по коридора към мястото, където Челси бе обградена от почитателите си.

— Изглеждаш доста различна.

Това беше гласът на Алекс.

Тя спря и съзнателно се стегна, преди да се обърне с лице към него. Той също изглеждаше различен; позагрубял, с лъскави коси, тъмен като пантера, елегантен.

— Здравей, Алекс.

— Дрехата ти е чудесна. Никога не съм те виждал в черно. — Погледът му се задържа на гърдите й, напиращи от черния корсаж без презрамки. — Кожата ти изглежда… — Той млъкна и вдигна очи към лицето й. — Как вървят нещата?

О, небеса, не би трябвало да се вълнува така, след като толкова пъти си беше повтаряла, че трябва да се държи хладно с него, помисли тя отчаяно. Умът й осъждаше постъпката му, но това ни най-малко не въздействаше върху телесните й реакции. Почувства как гърдите й набъбват, а през тялото й преминава гореща тръпка на безпаметна, сладострастна нега. И в този момент го желаеше така, както някога в полята, преди да опознаят взаимно телата си. Тя се усмихна с усилие на волята.

— Чудесно. Всичко върви като по часовник. — Тя понижи глас. — А при теб?

— Няма и следа от него.

Устните й се изкривиха в горчива усмивка.

— Знам, че се чувстваш разочарован, но не бих казала, че ти съчувствам.

— Все още може да дойде.

Гласът й стана по-суров:

— Тогава гледай да направиш всичко възможно да го пипнеш, преди да отмъкне „Вихрения танцьор“.

Внезапно изражението му стана грубо.

— Мислиш ли, че не знам това? Снощи с теб прегледахме всички предохранителни мерки. Знаеш колко грижливо съм подготвил всичко.

— Не знам какво… — Тя прекъсна насред изречението, за да навлажни устните си. Трябваше да избяга от него. Този горчив диалог беше почти толкова болезнен, колкото и съзнанието, че я привлича силно физически. — По-добре да тръгвам.

— Да, това е добра идея.

Гласът му беше пресипнал, интонацията — леко славянска, както винаги, когато бе възбуден. Погледът й пробяга по лицето му. Тя рязко си пое дъх, като видя изражението му и ноктите й се впиха в дланите, когато стисна ръце край тялото си. Света Богородице, така й се искаше да го докосне. Тя рязко се извърна.

— Трябва да ида да намеря Челси. Джонатан иска да приключим с оповестяването.

— Аз също. — Гласът на Алекс бе твърде напрегнат, когато се обърна на пети. — Господи, как искам да се свърши с тая ужасна каша.

В следващия миг той изчезна сред тълпата.

Къде ли беше той?

Алекс бе застанал в ъгъла на коридора и наблюдаваше навалицата, глух за речта на Джонатан, с която представяше Челси.

Нищо подозрително.

А примамката не би могла да бъде поставена по-очебийно.

Капанът беше заложен.

Къде, по дяволите, беше Брайън Ледфорд?

Джонатан отвори вратата на хотелския си апартамент и видя Питър, застанал в коридора.

— Просто мислех да се отбия, за да ти кажа, че „Вихреният танцьор“ е заключен за през нощта.

— В сейф ли?

Питър кимна.

— Това е голям сейф, в човешки ръст, а пред трезора поставих двама стражи. Статуята е в пълна безопасност, като в заключена крепост. — Той смръщи вежди нетърпеливо. — Ще ми отпуснеш ли малко време да ида до Вазаро?

— Защо не? Вероятно и аз самият ще замина за там, когато започнат да снимат рекламните филмчета.

Питър се засмя с облекчение.

— Наистина ли? Мислех, че ще си много зает.

— Налага се да защитя имуществото си, а и е време да понауча нещо повече за рекламите. Замислям да наема една телевизионна кампания за пускане на вода на новия ни туристически лайнер.

— Казват, че Поли Хартланд бил фантастичен. Ще свърши чудесна работа. — Той потисна прозявката си. — Челси Бенедикт изглеждаше много добре с „Вихрения танцьор“, нали?

Джонатан кимна.

— Двамата се допълват взаимно. Направихме отличен избор с нея.

Питър започна да притваря вратата.

— Лека нощ, Джонатан, ще се видим утре сутрин.

— Лека нощ. И гледай да спиш до по-късно, по дяволите. Съвсем не е нужно всеки ден да си на крак още с пукването на зората.

Питър прикри още една прозявка с ръката си.

— Може би.

Щом вратата се затвори зад него, Джонатан закрачи из всекидневната, като пътьом разхлаби черната си вратовръзка. Хвърли я на бюрото, после свали сакото на смокинга си и го окачи върху облегалката на стола.

Господи, чувстваше се като дете на Коледа, което едва се сдържа да не се промъкне на долния етаж, за да види подаръците, които знае, че са наредени под елхата.

Вече не беше дете, пък и не искаше да чака. Доста беше чакал досега, а животът беше дяволски кратък.

Той чу превъртането на ключа в ключалката и като се извърна рязко, видя, че вратата се отваря.

— За Бога, защо още не си разсъблечен? — Челси блъсна вратата след себе си и изтича през стаята, а ефирните поли на бялата й рокля хвръкнаха отзад като криле. — Аз щях вече да съм готова. — Тя се хвърли към него и обви ръце около шията му, като го обсипа с хиляди бързи, трескави целувки по лицето и врата. — Защо мъжете не могат да бъдат…

— Млъкни, Челси. — Той спря думите й с дълга, бавна целувка.

— Просто нямах достатъчно време. — Той я вдигна и я отнесе в спалнята. Господи, колко беше лека в ръцете му. Винаги се беше изненадвал колко е крехка физически в сравнение със силната си личност. Толкова дух и жизненост, толкова мощ и сърдечна щедрост. — Осем месеца съм чакал този момент, тъй че няма да позволя твоята прибързаност да го провали.

— Добре — каза тя меко и се притисна по-плътно. — Но ако беше толкова нетърпелив да се чукаме, както аз…

— Да се любим — поправи я Джонатан, като я положи върху леглото и започна да разкопчава ризата си. Последните няколко пъти, когато бяха заедно, тя употребяваше все по-често уличен жаргон и той отлично разбираше, че го прави, за да подчертае разликата в произхода им. — Знаеш какви са истинските отношения между нас. Престани да ги прикриваш зад секса и ги назови с точната дума.

— Какво значение има една дума? — каза безгрижно Челси, като изрита обувките си и коленичи върху леглото с гръб към него. — Дръпни ми ципа.

— Кажи тази дума. — Джонатан дръпна ципа и отметна лъскавия кичур коса, за да я целуне зад тила. — Моля те!

Тя плахо се засмя и се извърна.

— Никога не мога да устоя на един джентълмен, когато казва „моля те“. Да се любим! Така по-добре ли е?

— Да, а и много по-вярно. — Джонатан издърпа роклята й до кръста. Голите й гърди бяха високи и съвършено оформени, с твърди и щръкнали зърна, както ги помнеше. Господи, колко време мина. — Челси, любима…

Той наклони глава и забрави за всякаква граматика.

— Започвам да чувствам как у мен се поражда истинска благодарност към Каразов — каза Джонатан, като нежно отмести кичур лъскави коси от лицето на Челси. — А това е много опасно.

— Как е разбрал за нас? Бяхме толкова предпазливи.

— Кой знае. Явно разполага с източници.

— Това не ми харесва. Щом той е разбрал за нас, значи и всеки по-напорист репортер може да го направи.

— Не мисля. Каразов е… необикновен.

— Дали можем да му повярваме, че няма да се разприказва?

— Считам, че можем.

— Май не си много обезпокоен.

— Честно да ти кажа, Челси, не ми пука.

Тя се изсмя.

— Това е цитат на човека от Чарлстън.

— Наистина съм от Чарлстън.

— Но си много по-хубав от Рет Бътлър. — Усмивката й се стопи. — Да, но на мен ми пука.

— Знам. Заради цялата тази глупост. Откъде взе ключ за стаята ми?

— От Каразов. Намерих го в чантичката си, след като излезе от апартамента ми тази вечер, преди тържеството.

— Изглежда по този начин си изплаща дълга.

— Е, той не е купидонче.

— Челси, любима, тази вечер нямам желание да говорим за Каразов. — Той се взря загрижено в нея. — Сега си по-слаба, отколкото в Кингстън. — Широката му длан обхвана една от гърдите на Челси й нежно я притисна. — Помислих си, че си отслабнала още щом те видях тази вечер на тържеството.

— Само три-четири килограма. Не бива да се тревожиш толкова. — Челси се сгуши по-плътно към него и промуши крака между неговите. — Престани да ми се мръщиш. Мога и сама да се грижа за себе си.

— Виждам как се грижиш — промълви мрачно Джонатан. — Видях на корицата на „Тайм“ снимката, на която в мачтата зад главата ти стърчи забито онзи гаден харпун. По дяволите, за малко не те е пронизал.

— Изгубих самообладание — призна тя смирено.

Джонатан внезапно се изсмя.

— Отсега нататък при подобни сцени аз ще мятам харпун по теб.

— Е, ти наистина разполагаш с нужното за целта оръжие. — Тя се протегна и го обхвана с ръка. — Страхотно оръжие.

— Ако продължаваш с тези комплименти, ще получиш… — Той се задъха от затягащата се хватка и се поправи. — Още едно пробождане с харпун.

Тя се изкиска, надигна глава и се подпря на лакът, за да го погледне.

— Господи, колко си възбудим.

— Не съм възбудим. Страстен съм. — Той привлече главата й, за да я целуне с копнеж. — Всички влюбени мъже са страстни. — Усети как тялото й се стегна до неговото и отново я целуна. — Време е да научиш това, Челси.

Тя се издърпа от прегръдката му и седна в леглото.

— Жадна съм. — Преметна краката си на пода и се изправи. — Ще ида да донеса малко минерална вода. Ти искаш ли нещо?

— Не. — Наблюдаваше я как тръгва гола през спалнята към вратата на дневната. Обичаше да гледа движенията й, начинът, по който държеше раменете си изправени, сякаш крачи към някой противник, ситните й, пружиниращи стъпки, които излъчваха жизненост. Походката й бе първото, което го привлече, когато я видя как върви пред него към гостната на Белия дом. След това се намери седнал до нея край дългата, покрита с дамаска маса и още преди края на вечерта беше наясно, че в живота му се е появило нещо рядко красиво. — Почакай. — Той вдигна плисираната риза на смокинга си от пода, където я бе пуснал. — Климатичната инсталация е силна и ще ти е студено да ходиш съвсем гола. — Той й подхвърли ризата. — Облечи това.

Тя хвана ризата и пъхна ръце в ръкавите, като премигваше кокетно с ресници, докато навиваше маншетите.

— Е, признавам, направо обожавам грижовността на южняшките джентълмени като теб. — Обърна се и излезе от спалнята, а думите й проехтяха след нея. — Това кара сърцето ми да пърха от радост, а умът ми…

— Любов моя, може и да си чудесна актриса, но като южняшка красавица си абсолютна нула. — Джонатан се измъкна от леглото, отиде до гардероба и издърпа от закачалката черния си кадифен халат. Навлече го и последва Челси във всекидневната.

Тя тъкмо претърсваше малкия бар за напитки в другия край на стаята.

— Радвам се, че най-накрая го разбра. — Тя извади малка бутилка минерална вода „Евиан“ и я отвори. — Аз съм изцяло в стила на Холивуд и Бевърли Хилс.

— Ти си всичко, което поискаш да бъдеш. — Джонатан стоеше насред стаята и я наблюдаваше как налива минералната вода в чаша със столче. — Разполагаш с неограничени възможности, любов моя.

Ръката й стисна силно чашата.

— Престани да ме наричаш така. Не съм твоята любов.

Той само стоеше, загледан безмълвно в нея.

— Не съм — повтори тя предизвикателно. — Това не е любов. — Вдигна чашата към устните си. — И бих искала да не повтаряш постоянно, че ме обичаш. Това е просто секс — хубаво, здравословно гушкане в сламата.

Той все така мълчеше.

— Не разбирам защо мъжете трябва да стават тъй сантиментални, след като са правили любов. За Бога, оргазмите не са любов. Сексът не означава нищо за мен. Мога да стигна до оргазъм с всекиго и по всяко време. — Тя щракна с пръсти. — Просто така. По дяволите, мога да изпитам оргазъм и само докато наблюдавам балетен скок на Баришников или добър гол на Хосе Кансеко.

Устните на Джонатан потрепнаха.

— Колко лесно се задоволяваш.

За секунда тя изглеждаше объркана, но после започна да се смее.

— Ама си и ти, по дяволите.

— Извинявай, Челси, знам, че всичко това би трябвало да ме обезсърчи. — Той приближи към нея. — А сега кажи кога ще се омъжиш за мен?

— Никога. — Челси отново отпи минерална вода. — Казах ти го още преди седем месеца и ти го прие.

— Не съм го приемал. Просто изоставих темата.

— Е, приеми го сега. Докато е възможно да го правим без много шум, нямам нищо против понякога да се потъркаляме малко… — Тя замлъкна, щом срещна погледа му, после добави: — Добре де, да се любим. Но това ще е всичко. Аз си имам свой живот, ти също и не бива да ги смесваме.

— Но преди малко го направихме тъй добре. — Той се засмя. — При това не стана нужда да правя балетен скок или да вкарвам гол.

— Чуй ме. — Тя остави чашата върху шкафа подчертано старателно. — Този въпрос не подлежи на обсъждане.

— Всичко подлежи на обсъждане. — Джонатан протегна ръка и започна да й закопчава ризата — Няма да те предпази от студа, ако не…

— И сама мога да се грижа за себе си. — Тя се дръпна назад. — Не съм някой от многото ти сътрудници или пък член на семейството ти. Не си задължен да правиш каквото й да било за мен.

— Не става въпрос за задължение — каза нежно той. — Считам това за особена привилегия.

— О, Господи! — Тя затвори очи. — Какво да правя с теб?

— Ела да живееш с мен! Омъжи се за мен. Нека да ти подаря още едно чудесно и обичливо дете като Мариса.

— Не мога да го направя. — Тя повдигна клепачи и той видя блесналите й в сълзи очи. — И бих искала повече да не говориш за това.

Той поклати глава.

— Не и този път. Нека всички да разберат за нас. Нека да поговорим, Челси.

— Не ми се говори. — Тя пристъпи бързо и се гушна в прегръдката му, като зарови лице на гърдите му. — Така ми липсваше. Господи, така ми липсваше, Джонатан.

— Това е добре за начало. — Ръката му я погали нежно зад врата. — А сега кажи и останалото.

— Знаеш ли кое е първото, което чух за теб? — Гласът й звучеше приглушено. — Говорехме с Джералд Тибетс, посланика ни във Венецуела, когато той те посочи и каза: — Знаеш ли кой е онзи? Това е Джонатан Андреас и със сигурност ще бъде следващият президент на Съединените щати.

Джонатан се изсмя.

— Това, че го е казал, не значи, че ще стане.

— Но ти го искаш. — Гласът й внезапно стана груб. — И би трябвало да го искаш. Ще бъдеш страхотен президент.

— А ти ще бъдеш страхотна президентша.

Тя поклати глава.

— Аз съм филмова звезда.

— Такъв беше и Роналд Рейгън.

— Това е съвсем различно. Освен това прекарах четиринайсет месеца в затвора. Бях окаляна и разпердушинена от всички вестници, не само у нас, а чак до Тамбукту.

— Но успя да преодолееш всичко това и да станеш голяма актриса. А и си изключителна личност. — Той я целуна леко. — Да не говорим каква страхотна любовница си.

— Говоря сериозно. — Гласът й трепереше. — Съвсем не казвам, че се срамувам от нещо, което съм направила. — Тя тръсна глава. — Не, това не е вярно. Срам ме е, че бях толкова глупава да не разбера, че онзи негодник е опасен за Мариса.

— Самата ти си била почти дете.

— В момента, в който се появи на бял свят собственото ми дете, загубих правото да си остана и аз дете. — Тя поклати глава. — Както и да е, правила съм и други грешки, но никога не съм чувствала… от тях просто помъдрявах.

Джонатан я погали кротко по косите и изчака да продължи.

— Но нямам право да допусна още една грешка, която да навреди на другиго. Избирателите никога не биха те приели със съпруга като мен.

— Откъде знаеш? Светът се променя. Хората вече не са толкова ограничени, както някога.

— Всичко това го кажи на Гари Харт — промълви тя. — Някои от вестниците твърдяха, че съм изневерявала на мъжа си, а и по-късно не съм си побирала любовниците.

— Атака ли беше?

— Не. — Тя потрепери. — Години наред след брака ми с онзи негодник не можех да понеса някой да ме докосне. Мислех си, че ще… — Тя млъкна. — Но сега това няма значение.

— За мен има. Всичко, свързано с теб, е от значение за мен. — Той я отблъсна леко от себе си и хвана лицето й в двете си ръце. — Да ти кажа ли истината? Да, бих желал да бъда президент. Ако всичко върви добре, възнамерявам след няколко месеца да обявя, че ще се кандидатирам.

Тя се вцепени и се насили да се усмихне.

— Видя ли, това, което предлагам, е най-доброто.

Той поклати глава.

— Цял живот съм бил във властта и президентството не е най-високата цел на моето съществуване. Просто е работа, която бих искал да върша. Заради четирите години в Белия дом не си струва да пропуснем това, което двамата заедно бихме могли да имаме през остатъка от живота си.

— Осем години — изрече тя бързо. — Ще бъдат луди, ако не те изберат за втори мандат.

— Дори и заради осем години не си струва.

— Е, ще се наложи да го пропуснем. — Тя се извърна и тръгна към спалнята. — Все пак, ако си изключително мил с мен, мога да ти позволя от време на време да ме вкарваш тайно в Белия дом за сладки игрички, както казват, че правели Кенеди с Мерилин Монро.

— Твърде се набиваш на очи, за да бъдеш президентска любовница.

— Значи, ще поработя над това. Мога да постигна почти всичко, ако поработя съвестно над него. — Тя спря до вратата на спалнята. — А сега ми се иска да се поупражняваме малко в забиване на харпуни. Тя се изсмя. — Ако и на теб ти се иска.

— С теб винаги ми се иска. — Той замълча. — Това не е краят на нашия разговор.

— Знам. — Тя смръщи нос към него. — Не си знаеш интереса.

— Не е вярно, разбирам. — Нямаше смисъл да опитва повече да я убеждава. По-добре щеше да е, ако приключи спора и се постарае да действа нежно и настойчиво. Слава Богу, благодарение на Каразов разполагаше с достатъчно време и възможности да опита да я убеди в собствената си правота. Той тръгна през стаята към нея. — Мляко, зеленчуци и овесени ядки са напълно подходящи за мен. — Той плъзна ръка около талията й и заедно се отправиха обратно в леглото — също тъй физически натоварвания. Дълги разходки, плуване, тенис… — Ръката му се спусна, за да я погали по хълбоците през ризата. — И най-препоръчително е забиването на харпуни.

Беше три часа сутринта, но когато Алекс отключи и влезе в къщата на „Плас де Вож“, телефонът звънеше.

Той затръшна вратата и изтича в коридора да вдигне слушалката.

— Алекс, момчето ми, ти надмина себе си. — Ледфорд се изсмя. — Но пък аз си знаех, че ще приемеш предизвикателството. Гневът и тъгата обикновено амбицират мъжете за велики дела. Виж само как успя да доведеш тук „Вихрения танцьор“, за да ме подмамиш. Изключително умело, Алекс.

— Опитай се да го вземеш, Ледфорд.

— О, ще опитам. — Той изчака малко. — Ти беше подготвен за тази вечер във Версай, нали? Мога да си представя как си бродил из великолепната зала, заничал си зад декоративните растения и си очаквал да се появя. Признавам, че се изкушавах да го сторя, само за да не те разочаровам.

— И защо не го направи?

— Моят съдружник се възпротиви на идеята да осуетим снощното тържество и аз великодушно се съобразих с него. Знаеш ли, той въобще не е доволен от моето настойчиво желание да открадна „Вихрения танцьор“. Наложи се да сключим споразумение, така че и двамата да бъдем удовлетворени.

— Още някоя кражба ли?

— Не, останалата част от операцията. — Тонът му стана насмешлив. — И то такава, която изисква от мен определена саможертва. Знаеш колко обичам старинните неща. Надявам се да оцениш трудностите, които преодолявам, за да ти доставя удоволствие.

— Искам да се срещнем.

— Ще стане, има време. Как бих могъл да остана далеч от теб? — Тонът му бе изгубил иронията си. — Може би правя всичко това заради тебе, а не заради „Вихрения танцьор“. Може би и всички твои усилия имат за цел не да ми отмъстят, а да ни обвържат още повече. Мислил ли си за това?

— Не.

— Не, разбира се, че не. Не би го признал дори и пред себе си. — За миг Ледфорд замълча. — Винаги малко съм те ревнувал от Павел. За това им позволих да си поиграят с него.

Алекс усети как в него се надига вълна на ярост.

— Негодник такъв!

— Не е любезно от твоя страна, а аз винаги съм бил любезен с теб. Всъщност тази работа довечера я посвещавам на теб. Не всеки може да вдъхнови такъв грандиозен жест на разрушение.

— Нямам нужда от твоите жестове — каза Алекс с леден тон, подчертавайки всяка дума. — Искам живота ти.

— Съжалявам. — Ледфорд помълча. — Би трябвало доста ясно да чуеш експлозията от „Плас дьо Вож“. Между впрочем, наел си чудесна къща. Изкушавах се да дойда да те видя и да разгледам обзавеждането. Имаш наистина изящен вкус.

— Вратата е винаги отворена.

Ледфорд се изсмя.

— Ще запомня това. — Той изчака. — Разбрах, че известно време те придружавала някаква дама. Това не ми харесва, Алекс.

Алекс усети хладна тръпка. Спря да диша.

— Не спомена за дамата, когато говорихме последния път, иначе щях да те упрекна. — Ледфорд продължи по-меко. — Вниманието ти трябва да се съсредоточи изцяло върху мен и нашето малко състезание. Надявах се да си се поучил от Анджела.

— Анджела ли?

— Ама ти не знаеш ли? Не успяха да я укрият достатъчно бързо, но се заклевам, че всичко трая съвсем кратко.

— Боже мой!

— Предлагам да забравим за нея. В крайна сметка, нямаше сериозна причина да го направя. Но след като отново ви видях, открих, че не мога да понеса мисълта за връзката ви, затова се поддадох на изкушението. Почувствах се много по-щастлив, след като научих, че е мъртва. — Тонът на Ледфорд внезапно стана рязък: — Е, аз наистина трябва да тръгвам. Много добре ми подейства това, че си побъбрихме, но тази вечер ме чака работа. Бъди сигурен, че ще ти се обадя пак.

Слушалката щракна от другия край на линията.

Алекс се взираше с невиждащи очи в огледалото върху отсрещната страна на коридора. Ледфорд беше маниак. Не, ако беше маниак, щеше да е по-безопасен. Беше изцяло и хладнокръвно аморален. Стомахът на Алекс се сви от внезапен пристъп на страх, като си припомни как се беше надявал Ледфорд да причисли Кейтлин в същата безвредна категория както Анджела.

Кейтлин!

Той сграбчи слушалката и набра телефонния номер в стаята й в „Интерконтинентал“. Отговориха му чак на петото иззвъняване.

— Ало — обади се сънено Кейтлин.

Чак главата му се замая от обзелото го чувство на облекчение.

— Кейтлин, добре ли си?

— Напълно, преди да ме събудиш. Какво ста…

— Стой си там и заключи вратата. Ще се обадя на Джонатан да дойде при теб, докато пристигна. Няма да ми отнеме повече от десетина минути. Не отваряй вратата на никого, освен на него.

— Алекс, какво… — Тя замълча. — Да не е Ледфорд?

— Той не спомена името ти. Може би още не го знае, но как да бъда сигурен.

— Мили Боже! — прошепна тя. — „Вихреният танцьор“.

— Хич не ми пука за проклетата статуя. Иди да си заключиш вратата. — Той окачи слушалката и набра номера в стаята на Джонатан. След като той вдигна телефона му нареди кратко: — Идете в стаята на Кейтлин и останете при нея, докато пристигна. Освен това се обадете оттам на Питър да иде да провери за „Вихрения танцьор“.

— Но какво става, по дяволите? Каразов?

— Просто го направете! — Той отново натисна вилката, набра централа и поиска да го свържат с полицията. Когато го свързаха, изрече бързо: — Тази вечер „Черната Медина“ ще извърши нападение. Ще има и експлозия. В някоя старинна сграда. — Той затвори телефона.

Вероятно това съобщение в полицията беше един безплоден жест. В град с богата история като Париж старинните сгради не бяха една и две.

Той скочи на крака и тръгна към изхода.

Мощна експлозия разтърси къщата!

Повече от хиляда години от това свещено място на поклонение се бяха издигали молитви към небесата. Отначало служеше за християнска базилика, после — за римокатолическа църква, докато през петнайсети век се превърна в манастир. До време на Втората световна война служеше за убежище на бежанците от Третия Райх и блясъкът му беше тъй ослепителен, че Хитлер замисляше да го демонтират й да го пренесат в Берлин за прослава на родината му. Катедралата бе преживяла войната и бедствията и разрушенията на времето.

Но не бе успяла да преживее Брайън Ледфорд.

Катедралата „Сен Антоан“ беше само през два квартала от хотел „Интерконтинентал“ и Алекс бе принуден да слезе от таксито, когато наближи мястото на експлозията. Сега, докато си проправяше път през тълпата, гърлото му се стегна при вида на разрушението. Прочутата кула вече я нямаше, а вътрешността на катедралата, зееше като черна яма в обхванатия от пламъци ад. Улицата беше покрита с парчета матирано стъкло, изрисувано от най-великите ренесансови художници. Спомни си с какво възхитено лице Кейтлин бе гледала към проникващото през тези прозорци слънце само преди няколко седмици.

— Отдръпнете се! — Един млад полицай с бледо лице и странно блестящи очи отблъскваше тълпата, напираща към въжетата, оградили участъка край горящата сграда.

— С нищо не можете да помогнете. Пуснете пожарникарите да минат.

Три пожарни коли бяха вече на мястото на експлозията и Алекс чу сирената на четвъртата, която летеше по моста към катедралата.

— Няма никакъв смисъл. Всичко е свършено. — Старата жена до Алекс гледаше към горящата църква и очите й блестяха от сълзи, също като на младия полицай. — Тук получих първото си причастие. Точно тук стоях при тържествената меса — реквием за генерал Дьо Гол. — Тя замълча, а сълзите се стичаха бавно по лицето й.

Останалите хора от тълпата също стояха мълчаливи, наблюдаващи с напрегнати лица и мокри очи как пламъците безжалостно поглъщат катедралата.

Ако Ледфорд целеше да потресе и разгневи света, то беше избрал целта си съвършено точно. Алекс дори не беше французин и все пак усети с болезнена острота загубата на тази крепост на традицията и красотата.

— Жалки отрепки! — промърмори старицата, като изтриваше с ръкав сълзите си. — Безбожници мизерни.

Алекс не й каза нищо, само започна да си проправя път през стихналата тълпа, която наблюдаваше как стените на катедралата „Сен Антоан“ изгарят до основи.