Вихрена страст

Глава двадесет и втора

Челси забеляза Кейтлин, която чакаше асансьора и й махна с ръка над тълпата журналисти във фоайето на „Негреско“. После се обърна и дари с ослепителна усмивка репортерите, които я следяха и усилено щракаха с фотоапаратите. От всички страни към нея валяха въпроси.

— Вярно ли е, че сте били отвлечена от „Черната Медина“?

— Какво правихте в Париж през последната седмица?

— Ще направите ли филм за…

— Никакви въпроси — Челси протегна ръка, за да се предпази от думите, които я заливаха. — Знаете за споразумението. Идвате довечера на представянето с камери и веднага след това ще направим пресконференция. Тогава ще питате каквото ви душа иска. — Тя започна да си пробива път сред тълпата. — Сега трябва да се кача горе и да се освободя от тези обувки. Ще се видим довечера.

Управителят на хотела, който смущаващо приличаше на Том Круз, бързо се вмъкна между нея и репортерите, проправяйки й път към асансьора.

— Какво шоу!

Челси се обърна, чула познат глас. Сред тълпата на репортерите тя откри лицето, което търсеше.

— Радвам се да ви видя тук, Тиндейл. Мислех, че сте твърде ангажиран, за да отразявате екстравагантно шоу като днешното. Не ви ли е страх, че ще пропаднете?

— Защо да не бъда тук? — Лицето на Тиндейл с прекалено голяма долна челюст остана безизразно. — Не устоях на изкушението. Никой не може да каже, че не вършите добре това, с което се захванете, мис Бенедикт. — Той се обърна и се изгуби в тълпата.

Докато се придвижваше към асансьора, Челси почувства лека досада, примесена с неволен респект към журналиста. Управителят бързо я въведе заедно с Кейтлин в асансьора, затвори стъклената врата и застана чинно до нея, а Кейтлин натисна копчето.

Челси бързо прегърна Кейтлин.

— Как си?

— Чудесно. Въпреки че едва се държа на крака.

— Боже, кристални свещници в асансьора? — Челси вдигна глава и погледна към тавана. — Вашият хотел „Негреско“ знае как да си опече работата. — Погледът й обходи стените, тапицирани с червено кадифе. — А тези момчета са толкова секси в панталоните си от осемнадесети век, прилепнали към фантастичните им задници. Какъв упадък! Харесва ми. — Тя въздъхна със задоволство.

По устните на Кейтлин се плъзна усмивка.

— Предполага се, че ливреите от осемнадесети век не трябва да възбуждат твоето либидо. Хотелът е отворен през 1912 г. и се стреми да постигне историческа атмосфера.

— Значи съм била права — отвърна Челси. — Ако са търсели историческа автентичност, защо дрехите са от осемнадесети век, когато хотелът е строен през двадесети? — Тя поклати глава. — Сексът движи света. Мъжките дрехи са били по-секси през осемнадесети век и затова първокласните задници на тези момчета са скрити в панталони до коленете.

— Мисли си каквото искаш — усмихна се Кейтлин.

— Това ми е навик. Всичко наред ли е за довечера? — обърна се тя към нея.

— Не, но ще стане. Успях да се измъкна само за няколко минути, а после трябва да сляза и да проверя тонрежисьорите — намръщи се Кейтлин.

Когато асансьорът спря и двете излязоха в просторното фоайе, при двукрилата врата на стаята чакаха две момчета, заобиколени с багаж. Челси весело наблюдаваше как Кейтлин веднага насочи поглед към тези части от телата им, които толкова я бяха впечатлили.

— Виждаш ли? — прошепна тя.

Кейтлин отклони виновно поглед от задните им части и срещна дяволитата усмивка на Челси.

— Забележително — кимна тя сериозно.

Челси отключи вратата и момчетата вмъкнаха в стаята четирите й куфара и двата сандъка. Тя веднага забеляза, че елегантността на осемнадесети век е съчетана с удобствата на двадесетия. До отсрещната стена имаше бюро в стил Луи XVI, на стената бяха окачени две картини, които приличаха на оригинални, а прозорецът гледаше към Средиземно море.

— Внесете куфарите на мис Бенедикт в тази стая. — Кейтлин посочи вратата вляво от хола. — Не й досаждайте с обяснения кое къде е. Тя ще се справи.

— Ще се оправя. Аз на практика живея само по хотели — намръщи се Челси.

След миг Челси даде бакшиш на носачите и ги отпрати, а после се обърна към Кейтлин.

— Барбара Уолтърс ме посрещна на летището и ме агитираше да й дам извънредно интервю преди премиерата на парфюма. — Челси изрита високите си обувки и започна да обикаля из стаята. — Потят се от нетърпение.

— Старахме се много. Партито във Версай не беше нищо в сравнение с това сега.

— Как е Алекс?

— Едва успявам да го видя, освен през нощта, но и двамата заспиваме като мъртви, преди да сме си казали и две думи. — Тя замълча. — Мариса е тук.

— Какво? — Челси се обърна изненадано.

— Тя искаше да дойде и Джонатан я изпрати със самолет на компанията Андреас.

— Господи, та на нея само преди два дни й разрешиха да стане от леглото! Къде е тя?

Кейтлин кимна към отсрещната врата на хола.

— Пристигна късно снощи и още спи. Мислех, че ще искаш да е в твоята стая, за да я държиш под око.

— Точно това ще направя. Но тези проклети доктори не е трябвало да я пускат да дойде.

— Тя изглежда много добре — вметна Кейтлин. — Джонатан нямаше да я пусне, ако…

— Не е трябвало да го прави. — Челси сви ядосано юмруци. — Какво по дяволите печеля от това, че се разкарвам из цяла Европа, за да не го срещна, като той ги върши такива? Как ще разберем, че той е довел Мариса…

— Губиш битката, Челси — тихо каза Кейтлин.

— Права си, по дяволите. — Челси дълбоко въздъхна и отпусна юмруци. — Ела в спалнята ми. Нося ти подарък от Париж.

— Наистина ли? — Кейтлин я последва в спалнята и любопитно я загледа как отваря чантата, сложена до гардероба. — Какво е това?

— Всъщност то не е от мен, а от Жан Пердо. Тази височайша особа ми се обади в хотела и ме покани при себе си. — Челси внимателно извади дреха в копринена опаковка. — Пурпурна роза, здраво вкоренена — изрецитира тя и измъкна един предмет от джоба на куфара. — С бодли.

— За мен е чест.

— Така трябва да бъде. — Челси разопакова рокля в наситен пурпурен цвят, почти като бургундско вино и я подаде на Кейтлин. Беше много семпла, падаше до земята и оставяше едното рамо открито по модата в Древна Гърция. Ефектът идваше не само от коприната, но и от фините дипли, които меко очертаваха формите на тялото.

— Прекрасна е… — въздъхна Кейтлин.

— Ще изглеждаш супер в нея. — Челси извади от опаковката и предмета, който държеше. — Това се носи високо на дясната ръка като робска верига.

Блестящата златна гривна беше също много семпла — верижка с диаманти като капчици роса, която щеше да се увие два пъти около ръката й.

— Просто не знам какво да кажа.

— Благодари на Жан, когато го видиш. Аз изпълнявам само ролята на куриер. — Тя подаде гривната на Кейтлин. — Може да не си му толкова благодарна, като получиш сметката.

— Ти какво ще облечеш?

— Ще съм в тон с теб. Взела съм роклята в кехлибарено ламе от „Шанел“. Ще бъда на ниво. — Тя театрално разкърши рамене.

— Ще бъдеш, независимо от дрехите си. Първият път, когато те срещнах, реших, че носиш духа на „Вазаро“.

Челси беше много развълнувана. Кейтлин не можеше да й направи по-голям комплимент. Оттогава Кейтлин беше загубила много неща, но беше станала по-силна, по-сигурна и по-уверена в себе си.

— Ходила ли си отново във Вазаро?

— Не още. Нямах време. Утре ще отида. — Лицето й се озари в усмивка.

— Ще можеш ли да го понесеш?

Кейтлин кимна.

— Време е да започнем отново. Както казва Алекс, животът тече. — Тя внимателно сложи роклята обратно в плика, сгъна я върху ръката си и се насочи към вратата. — Трябва да се хващам на работа. Фризьорът на хотела ще дойде в четири да ти направи фризура и маникюр, а демонстрацията започва в осем. В шест ще донесат лека вечеря за теб и Мариса.

— Изглежда, че държиш всичко под контрол.

— Не всичко. Но се старая — Кейтлин помаха с ръка на излизане. Челси свали костюма си и го хвърли на леглото.

— Мамо?

— Тук съм. — Челси бързо се запъти към хола и видя Мариса. Тя все още носеше долнището на пижамата си, но беше наметнала една рокля. — Не трябваше да ставаш. Идвах при теб. Изглеждаш добре, много добре — изучаваше я тя критично.

Тя беше права. Мариса беше възвърнала цвета на лицето си и изглеждаше напълно нормално, с изключение на превръзката на дясното рамо.

— Добре съм — Мариса се наведе да целуне майка си. — Другата седмица тръгвам на училище.

— Много е рано. Защо не…

— Всичко ще бъде наред — отвърна твърдо Мариса. — Успокой топката.

Челси се усмихна. Винаги се забавляваше, когато Мариса използваше жаргона на нейното поколение! Звучеше й съвсем чуждо от устата на дъщеря й. После усмивката й угасна.

— Не трябваше да идваш тук Джонатан не трябваше да…

— Джонатан направи точно това, което и двамата с него искахме. Аз дойдох заради него — Мариса твърдо посрещна погледа й.

— А не за да ме видиш? — Челси настръхна, въпреки че тя очевидно се шегуваше.

Мариса поклати отрицателно глава.

— Ще гледам шоуто по телевизията. — Тя замълча. — Не може да продължава така, мамо. Ти ни залъгваш и двамата.

— Аз да ви залъгвам?

Мариса кимна.

— Мен лишаваш от баща, а Джонатан — от съпруга. — Тя гледаше сериозно Челси. — Когато Питър умря, научих нещо важно. Едно от последните неща, които ми каза, беше да живея. Животът е твърде ценен, за да го пропиляваме, щом не знаем кога ще свърши. Трябва да го живеем пълноценно, а ти не ни даваш това право.

— Единственото, което искам, е да си щастлива. — Челси беше поразена.

— Тогава престани да ни баламосваш.

— Ти не разбираш. — Челси поклати объркано глава.

— Мили боже, толкова си упорита. — Тя се поколеба, а после каза: — Погледни го от друга страна. Ами ако Джонатан стане президент? Срещу президентите нерядко стрелят. Ето например Кенеди, Линкълн, Рейгън.

— Не! Няма да позволя това да се случи.

— Ти няма да си там. Той ще бъде сам.

— Президентът никога не е сам.

— Но няма да си има никой, който наистина да мисли за него. Той има нужда от теб, мамо.

„Имам нужда от теб“ — беше казал Джонатан в тунела.

— Той ще се оправи.

— Откъде знаеш? — Мариса погледна обърканото лице на майка си и реши да извади тежката артилерия. — Решили сме да вземем нещата в свои ръце. Ако не се омъжиш за Джонатан, аз ще отида да живея при него. — Тя с жест спря отговора на Челси. — Ще го направя съвсем явно. Мислиш ли, че като живее с едно шестнадесетгодишно момиче, ще има голям шанс да стане президент?

— Ти се шегуваш. Джонатан никога няма да те постави в такова положение.

— Ти си права — Джонатан блъфира. Но аз не. — Мариса се усмихна. — Ще намеря начин да го направя.

— Не знаеш какво говориш! Пресата ще те погуби.

— Винаги съм знаела, че ти се страхуваш повече от мен да не ме наранят. Моята болка премина, мамо — добави внимателно тя. — Вече само ти ме нараняваш.

— Ще унищожиш Джонатан.

— Няма, той е достатъчно силен и нито една от нас не може да му попречи.

— Президентството е…

— Аз обичам Джонатан. Обичам и теб. Ако трябва да жертвам единия, за да бъде другият щастлив, кого трябва да избера? Погледни ме! — Мариса беше вперила поглед в нея. — Трябва ли да го направя?

— Ти го искаш — промълви несигурно Челси.

— Радвам се, че се изяснихме — каза Мариса и се приближи да я целуне. — Помисли си. Давам ти срок до другата седмица и тогава ще замина за Порт Андреас.

— Благодаря ти — отвърна й иронично Челси.

— Ще бъде по-лесно, щом го приемеш един път. — Мариса се обърна и тръгна към стаята си. — По повечето въпроси не си била толкова упорита.

Вратата зад Мариса се хлопна и Челси объркано поклати глава. Боже, този път беше изкарана от релсите.

Тя бавно приближи едно тапицирано кресло и се отпусна безсилно в него. Трябва да обмисли какво да прави. Всичко беше толкова смешно. Мариса беше само едно малко момиче, а тя — опитна жена. Трябваше да намери начин да я отклони от решението й, ако изобщо успееше да се съсредоточи.

Мариса беше казала, че тя не мисли логично за тези неща. Толкова ли беше лошо да те закриля човекът, когото обичаш?

И все пак, ако тази закрила пречеше на пълноценния живот, както твърди Мариса? Тя не знаеше.

Челси се облегна назад в креслото и отпусна глава. Може би наистина беше упорита като магаре, но все по-ясно съзнаваше, че трябва да вземе решение.

В седем и половина Челси почукана вратата на стаята на Кейтлин. Тя отвори.

— Челси, ти още не си облечена!

— Не се притеснявай. Ще ти отнема само няколко минути. — Тя влезе в стаята и огледа Кейтлин от главата до петите. — Казах ти, че ще изглеждаш прекрасно в тази рокля.

— Цяло чудо е, че ме откри. Отбих се само за миг да взема един душ и да се преоблека, а после трябва да видя дали тайните служби проверяват гостите.

— Няма дълго да те задържам. — Челси затвори вратата след себе си. — Трябва да ти кажа нещо.

В осем без четири минути Кейтлин се втурна по дългата, оградена с кордон стълба на балната зала.

— Всичко наред ли е? — попита Алекс, когато Кейтлин се настани в стола до него.

— Останах без дъх — прошепна Кейтлин.

— Има ли нещо? — намръщи се Алекс. — Мислех, че всичко върви като по вода. Къде е Челси?

— Скоро ще дойде. — Тя погледна над тълпата и помаха с ръка на Джонатан, седнал назад във високата кръгла зала.

Първите десет реда бяха запазени за журналисти, фотографи и телевизионни екипи. Кейтлин погледна към подиума и забеляза поне тридесетина микрофона, които чакаха Челси да започне речта си.

— Ще има подобаваш отзвук в пресата — отбеляза тя.

— Излъчваме на живо чрез сателит за седемдесет и две страни. — Струнният квартет отзад в залата засвири и Алекс погледна часовника си. — Къде е тя? Трябва да започваме.

— Не се тревожи. Челси винаги идва навреме.

Той беше забелязал скритата възбуда в гласа й и се обърна към нея:

— Кейтлин, какво за бога…

— Ето я! — Тя здраво стисна ръката му.

Музиката се усили и когато Челси Бенедикт започна да слиза по стъпалата, през залата премина лек шепот.

Челси носеше дългата тясна сребриста рокля, направена за нея от Жан Пердо и в нея изглеждаше като в ризница. Не беше сложила бижута, дългите й крака се очертаваха при всяка стъпка, вълнистата й коса хвърляше топли отблясъци. Гледаше право напред, очите й святкаха със сапфирен блясък, а лицето й бе оживено от напираща енергия.

Залата беше наелектризирана.

Въпреки че не сваляше очи от Челси, Кейтлин усети раздвижването в редиците.

— Време е да започваме — прошепна тя и се надигна от стола си, а после усети, че използва израз на Челси. Колко много беше научила от нея! Преди шест месеца тя би изпаднала в паника пред такава аудитория.

— Дами и господа, аз съм Кейтлин Вазаро. Благодаря ви, че дойдохте. Тук сме, за да представим един парфюм, който според нас ще е единствен в историята на ароматите. — Челси почти беше достигнала подиума — Тази вечер с парфюма ще ви запознае една жена, неповторима като него. Толкова уникална, че сме й поверили представянето на парфюма за вечни времена. — Тя забеляза как Челси шокирана спря на стълбите, но продължи. — Вярваме, че парфюмът ще се утвърди през годините занапред, но никога няма да имаме друга толкова очарователна представителка. Както „Вазаро“, така и Челси Бенедикт са неповторими.

Тя се оттегли и седна при Алекс.

— Какво, за бога, става тук?

— Ще видиш.

Когато Челси стегна до подиума избухнаха ръкопляскания.

Тя стоеше изправена с високо вдигната глава и чакаше аплодисментите да затихнат. Прочисти гърлото си, но гласът й беше все още малко дрезгав, когато заговори.

— Не можете да си представите каква чест ми оказа току-що Кейтлин Вазаро, но скоро ще разберете. — Ръцете й здраво стискаха катедрата, пред която стоеше, докато тя оглеждаше присъствуващите. — Но нека всичко да върви по реда си — Тя извади кристалното шише на Льоклерк и го вдигна в ръцете си. — Парфюмът „Вазаро“. Това е най-великолепният парфюм на света. Докато съм жива, няма да използвам друг. Ако мога да си го позволя. — Тя направи лека гримаса — Трябваше да настоявам в договора, който подписах, да има специална клауза, която да ми гарантира снабдяването с него. Всички вие знаете какво се случи във Вазаро и за известно време, може би, парфюмът ще е дефицитен. — Тя замълча — А сега искам да съобщя, че се оттеглям от кампанията по разпространението на парфюма.

Кейтлин усети как Алекс дълбоко въздъхна.

— Казах на Кейтлин Вазаро, че ще върна парите, с които съм разполагала и няма да представям продуктите, на която и да е компания. — В залата се разнесе шепот и Челси се усмихна. — Изненадани ли сте? Още нищо не сте чули. — Тя размърда рамене и продължи. — Имам честта да обявя, че човекът, за когото ще се омъжа — Джонатан Андреас, ще се кандидатира за президент на Съединените щати.

Сред присъстващите избухна врява и Челси изчака един момент, преди да протегне ръка, за да настъпи тишина.

— Зная, че нещата не се правят така. — Тя се позасмя. — Но какво от това? Аз съм си такава. — В залата се засмяха и усмивката на Челси угасна. — А сега запазете тишина. Искам да ви кажа още нещо.

В залата се възцари мълчание.

— Джонатан Андреас е най-прекрасният и най-достойният човек, когото познавам. — Гласът й звучеше с дълбока искреност. — Да бъдеш президент е неблагодарна работа и аз не зная защо той го иска. — Тя замълча — Не, това не е вярно. Мисля, че разбирам защо. Той иска да помага, да променя нещата, да създаде нещо по-добро от хаоса, в който живеем. Ето какъв човек е той. След бъркотията, която създадохме, не зная дали сме достойни за него, но той ще остане при нас. — Тя замълча за момент. — Освен ако не го изберете, смятайки, че не съм съпругата, която трябва да има един президент. Някои тактични политици са казали на Джонатан, че женитбата му с мен ще провали всичките му възможности да стане президент. Че обществото няма да приеме жена с моята слава, а Джонатан трябва да се съобразява с мнението на хората. — Тя се позасмя. — И аз му казах същото, но той не иска и да чуе. Той ме обича. — Тя пристъпи напред и припряно продължи: — Но той ви уважава. Уважава интелигентността и преценката ви. Казва, че светът се е променил и че хората държат повече на честността, а не на идеалния образ. Ще видим дали е прав.

Челси хвана още по-здраво катедрата пред себе си и продължи:

— Аз съм доста известна актриса и обикновено не ме прослушват дълго, когато ми възлагат роля, но в момента става точно това. Разберете, аз ще бъда това, което виждате в момента. Няма да съм като Нанси Рейгън или като Жаклин Кенеди, твърде съм далече и от Барбара Буш. Мога да изиграя добре ролята на господарка на имение, но няма да бъда винаги безукорна Първа дама. Аз съм жена с характер и ще допускам грешки. Ще съм прекалено честна и няма да наричам бялото черно, когато протоколът го изисква от мен.

Тя се усмихна и си пое дъх.

— Но това си има и положителните страни. Винаги ще знаете какво може да очаквате от мен. Не съм глупава, лоялна съм; умея да си върша работата. — Тя замълча и изправи глава. — Имам и едно друго качество, за което скоро бях критикувана от скъпи за мен хора. Считат, че прекалено ги покровителствам. Може би е така, но това не е толкова лошо и можем да го използваме. Щом един път ви приема всички като мое семейство, ще ви защитавам и ще се грижа за вас.

Страните на Челси бяха поруменели, очите й блестяха и тя предизвикателно гледаше присъстващите.

— Това е, което имам да ви кажа. Сега е ваш ред. Не бъдете глупави и не проигравайте шанса си, както често съм правила самата аз. Няма да намерите втори като Джонатан Андреас. — Тя се обърна и слезе надолу по стълбите.

Цялата зала стана на крака, шумът беше оглушителен. Челси се отправи към Джонатан.

— Боже мой! — въздъхна Алекс.

— Да. — Очите на Кейтлин бяха пълни със сълзи, когато се изправи и започна да аплодира заедно с тълпата. — Ще го изберат ли, Алекс?

— Не зная. — Алекс я хвана за ръката и я изведе от подиума. — Но това май беше началото на предизборна кампания.

— Наистина, ударението не падна върху парфюма, но не можех да й забраня да го направи.

— Няма значение — засмя се Алекс. — Ако Джонатан наистина влезе в Белия дом, речта на Челси ще се разпространява най-малко още осем години. Не сме и сънували такава реклама.

Челси спря пред Джонатан и вдигна поглед към него.

— Трябваше да те предупредя, че ще го направя. Надявам се, че не си си променил намерението да се ожениш за мен. Сега вече е твърде късно.

— Значи вече съм хванат в мрежата.

— Мислиш ли, че Дженингс ще се ядоса?

— Естествено.

— Това притеснява ли те?

— Не, защо? Вече имам теб да ме защитаваш.

— Прав си. Ще те направя щастлив. — Тя го хвана за ръката и го побутна към изхода. — Хайде, имаме пресконференция с Алекс и Кейтлин, а искам първо да открия Мариса. — Тя забеляза Тиндейл, който стоеше до изхода, спря насред пътя и го погледна дръзко. — Надявам се, че сте доволен от шоуто, Тиндейл. Ще гласувате ли за моя съпруг?

— Не съм решил. — Ъгълчетата на устните му изобразиха усмивка. — Но ще гласувам за вас, ако се кандидатирате.

Тя му намигна, а после се изсмя.

— Не забелязахте ли, че и аз влязох в състезанието? Ще действам с Джонатан. — Тя мина покрай него, хвана Джонатан под ръка и му прошепна: — Знаеш ли, той ми харесва. Може да стане отличен секретар по печата.

— Ти започна да раздаваш служби — разсмя се Джонатан.

Но тя вече беше забравила за Тиндейл и се мръщеше замислено.

— Ще звънна на моя рекламен агент да ни осигури за утре през нощта участие в Карсън и Нощна линия. Така ще съчетаем развлечението с пресконференцията. Мисля си, че ако предизвикаме интерес у хората, станем популярни и се придвижим напред в класациите, твоята партия ще те номинира за кандидат. — Той се смееше и тя го погледна строго. — Говоря сериозно. Трябва да го направим. Няма да допусна да ме обвиняваш някога, че не са те избрали заради мен. Няма да ти отнемат поста, който желаеш. Ще победим.

— Сигурен съм. И не мога да чакам повече. — Той се приближи и я целуна по бузата.

Кейтлин си беше спомнила този стих докато стоеше на хълма и наблюдаваше розовата градина под него. Мечът беше паднал и разрушил Вазаро, но сред това опустошение тя откри нова любов и нови приятелства, които щяха да надживеят годините.

Както беше устоял Вазаро.

Тя беше очаквала, че отново ще усети мириса на пушек, но наоколо се разнасяше само ароматът на земя. Полето беше изчистено, пръстта бе разорана и тя виждаше в низината как Жак и останалите работници засаждат клонките, отчупени от големите храсти. На друг ред садяха малки храстчета, купени от разсадник.

Тя видя и Алекс, който, коленичил в пръстта, съсредоточено засаждаше един розов храст. Видът му й напомни първите им седмици във Вазаро. Той беше облечен в риза на сини райета и износени джинси, а косата му беше превързана над челото със синьо-бяла лента.

Той погледна към нея и се засмя, а тя се спусна надолу. Ускори стъпка и вече почти тичаше.

— Не си ми оставил бележка — каза тя, останала без дъх. — Събудих се, а теб те нямаше. Придобиваш лоши навици.

— Мислех, че ще се сетиш къде съм. — Той отъпка земята около корена. — Вече свършихме с представянето на парфюма. Време е да се хващаме на работа тук.

— Джонатан, Челси и Мариса отлитат днес за Ню Йорк. — Тя коленичи до него и го погледна.

— Зная. Звъннах им по телефона да им кажа довиждане, преди да напусна хотела. — Алекс се отпусна назад и добави: — Може би няма да ги виждаме известно време.

— От Интерпол се обадиха на Джонатан точно преди да си тръгна от хотела. Открили са „Мона Лиза“.

— Какво? — настръхна Алекс.

— Преди два дни някой се е обадил на застрахователните агенти и е поискал възнаграждение за намирането й. Вчера следобед на Азорските острови е станала размяната на парите срещу картината.

— Каква е била сумата?

— Два милиона долара.

— Всичко е станало анонимно, нали? — въздъхна Алекс.

— Да. Сигурна съм, че те биха преговаряли и с дявола, за да си получат обратно картината — Кейтлин беше прехапала устните си. — Аз… Трябва да е бил Кемал.

— Да се преговаря със застрахователните компании е по-умно и по-сигурно, отколкото да се съхраняват такива ценности — уклончиво отвърна той.

— Но и ти ли мислиш, че е бил Кемал?

— Не зная. — Той протегна ръка и повдигна брадичката й. — Приеми, че никога няма да разберем. Човекът, сключил сделката, може да е капитанът на „Аргос“.

— Но ако „Вихреният танцьор“ се появи, ако някой го предложи на Джонатан… Тогава ще знаем, нали?

Алекс кимна с глава.

— Никой друг, освен Кемал не може да го притежава. — Той замълча. — Той знае какво съдържа статуята и може да го размени за цяла империя.

— Ако е жив.

— Права си. — Той отдръпна ръка от лицето й. — Ако е жив.

— Помолих Джонатан да ни съобщи веднага, ако в застрахователната компания научат нещо за „Вихрения танцьор“.

— Добре. — Той бръкна в джоба си. — Имам нещо за теб. Поръчах го още щом дойдох в Ница, но бяхме толкова заети, че не намерих време да ти го дам. — Той извади медальон на тънка златна верижка и го разклати пред нея. — Зная, че това не е „Вихреният танцьор“, но е най-доброто, което можах да намеря.

Прекрасен златен Пегас с изумрудени очи. Завладяха я спомени от онова далечно и мрачно време.

— Жак ли ти каза?

Той кимна.

— Не можах да намеря медальона, който ти е подарил баща ти и затова накарах да ми направят този. Зная, че няма да е същото…

— Не, не е същото. — Тя повдигна медальона да го разгледа и златото заблестя на слънцето. — Този е много по-хубав.

— Няма да позволя на никой да ти го отнеме. — Алекс срещна погледа й. — Никой няма да ти го отнема вече.

— Това го прави още по-ценен за мен. — Златният Пегас блестеше пред разплаканото й лице. — Не трябваше да го правиш. Не мога да престана да вярвам, че „Вихреният танцьор“ не е изгубен, но вече нямам нужда от него. Трябваше ми само мечтата, а ние я направихме действителност. Сега мечтая за Вазаро, един нов Вазаро. — Тя седна назад и попита: — Какъв е този камион, паркиран на алеята?

— Дървета. — Алекс се усмихна. — Двадесетгодишни портокалови дървета. Мислех си, че ще трябва да взема преднина. Искам все още да съм тук, когато почнат да дават плодове. Днес ще пристигне още един камион с останалите розови храсти, а утре ще дойде архитект, с когото ще се консултираме за новата къща. Можеш да си избереш какъвто стил искаш, макар че и аз имам мнение по въпроса. Обичам да имам място за движение.

— Ти наистина си много предвидлив. Предполагам, че ти ще плащаш разноските. Аз не мога да си позволя всичко това.

Той погледна настрани и замълча за момент, а когато отново вдигна глава произнесе непохватно:

— Аз плащам. — Той отново замълча. — Мислех, че можем да сключим споразумение.

— Споразумение, ли?

— Ще направим сделка. Аз ще възстановя Вазаро вместо теб, а ти ще ми позволиш да остана за малко тук.

— За колко време? — Тя затаи дъх.

— Не зная. — Той тръгна по лехата и започна да обръща земята с лопатата — Какво ще кажеш за четиридесет или петдесет години като начало? След това отново ще се споразумеем.

— Смятах, че не искаш да се обвързваш. — Тя облекчено въздъхна.

— Казах ти един път, че всичко се променя. Ще сключим ли сделката?

— „Дай им каквото искат и те ще ти дадат…“ — тя замълча, вдигна глава и погледна лицето му.

— Ще ти дам всичко, каквото си пожелаеш — произнесе той. — Само ми позволи да остана с теб.

— Ще го направиш ли? — усмивка озари лицето й. — Тогава ще съм голяма глупачка ако ти откажа, нали?

— Да.

Тя се засмя и протегна ръка към него. Пръстите им се сплетоха и златният Пегас остана между тях.

— Петдесет години ли каза?

— Поне толкова.

— Ще се оженим ли?

— Ако нямаш нищо против.

— Не, разбира се. — Тя замълча, неочаквано отмаляла. — Обичаш ли ме, Алекс Каразов?

— Естествено — отвърна учудено той. — За какво друго може да е всичко това?

Радостният смях на Кейтлин се разнесе над полето с розови храсти.

„Няма по-голяма любов от онази, разцъфтяла под сянката на меча…“